Дяволската алтернатива

18.От 06,00 до 16,00 часа

Западногерманският затвор „Моабит“ се състои от две части. По-старата е от преди Втората световна война. В началото на седемдесетте години, когато терористичната група „Баадер-Майнхоф“ сееше страх из цяла Германия, властите решиха да построят ново крило на този затвор. То бе оборудвано с ултрамодерни охранителни системи, телевизионни камери и електронно управляеми стоманени врати и решетки.

В шест часа сутринта на трети април, неделя, директорът на „Моабит“ се качи на последния етаж на новото крило на затвора и събуди Лев Мишкин и Давид Лазарев, които бяха настанени в отделни килии.

— Пускаме ви на свобода. В осем часа излита самолетът, с който ще отлетите в Израел. Потегляме за летището в седем и трийсет. Пригответе се.

Десет минути по-късно военният комендант на Британския сектор се обади по телефона на кмета на Западен Берлин.

— Хер бюргермайстер — каза му той, — боя се, че не е възможно да излетим от летище „Тегел“. Както ви е известно, нашите правителства се споразумяха самолетът да е от Кралските военновъздушни сили. На гражданското летище няма условия за техническото му осигуряване. Мисля, че нашето военно летище в Гатов ще е по-подходящо за случая. Освен това там ще е по-лесно да държим на дистанция тълпите журналисти.

Кметът си отдъхна. Британците се наемаха с цялата организация на операцията, следователно, ако нещо се случеше, отговорността щеше да е тяхна. А в Германия и в Западен Берлин предстояха избори за местни органи на властта…

— Какво искате от нас, господин генерал? — попита кметът.

— От Лондон ми наредиха да ви помоля да откарате терористите в брониран фургон от „Моабит“ направо в нашата база в Гатов. Там ще ни ги предадете официално.

Представителите на пресата бяха, меко казано, разочаровани. Над четиристотин журналисти, фоторепортери и оператори бяха обсадили затвора „Моабит“ още от предната вечер, когато правителството в Бон съобщи, че затворниците ще бъдат освободени в осем часа сутринта. Всички журналисти мечтаеха да снимат как двамата украинци потеглят към летището. Тълпи от техни събратя фотографи бяха плъзнали по терасите за посрещачи на летището „Тегел“ и търсеха подходящи места, за да инсталират телеобективите на апаратите си. Те също бяха обречени на несполука.

Британската военновъздушна база в Гатов е разположена на западния бряг на река Хавел, в покрайнините на Западен Берлин, съвсем близо до оградата, която го дели от Източна Германия.

Часове преди изгрев слънце в базата настъпи оживление. В три часа сутринта от Англия пристигна малък реактивен самолет „НС 125“. Този граждански модел във военната си модификация носи името „Домини“. Самолетът беше снабден с допълнителни резервоари, за да може да прелети от Западен Берлин над Мюнхен, Венеция и Атина до Тел Авив, без да минава над територията на комунистически страни. Максималната му скорост от осемстотин километра в час щеше да му позволи да преодолее разстоянието за малко повече от четири часа.

След кацането „Домини“ бе изтеглен в хангар за технически преглед и зареждане с гориво.

Никой от представителите на пресата, които чакаха с нетърпение пред входа на „Моабит“ и на летище „Тегел“, не забеляза как малко след седем часа един елегантен черен разузнавателен самолет „SR-71“ се сниши над западния край на града и кацна на главната писта на базата в Гатов. Този самолет също бе изтеглен бързо в един от хангарите, където екип от американски механици, пристигнали от базата „Темпелхоф“, започнаха да работят по него. „SR-71“ бе изпълнил задачата си. Командирът му полковник О’Съливан от американските военновъздушни сили си отдъхна. Предстоеше му спокоен полет до неговите любими Съединени щати.

Единственият пътник слезе от самолета и излезе от хангара. Посрещна го младолик майор с „Ленд Роувър“.

— Господин Мънроу?

Вместо отговор Мънроу му показа документите си за самоличност. Офицерът от военновъздушните сили внимателно ги огледа.

— Двама господа ви чакат в офицерската столова, сър — каза той.

Двамата господа имаха служебни карти на низши чиновници от Министерството на отбраната, но всъщност работеха в една експериментална лаборатория, чиито открития бяха от строго секретно естество.

И двамата бяха облечени спретнато и носеха дипломатически куфарчета. Единият носеше очила с тънки телени рамки и бе завършил медицина, но отдавна бе престъпил Хипократовата клетва. Другият беше негов подчинен, бивш медицински лаборант.

— Донесохте ли онова, за което помолих? — попита ги Мънроу, без да губи време за встъпителни приказки.

Вместо отговор старшият от двамата отвори куфарчето си и извади плоска кутия, подобна на кутия за пури. Отвори я и показа на Мънроу съдържанието й.

— Най-много десет часа — каза той.

— Значи трябва да действаме бързо — отвърна му Мънроу.

Беше седем и трийсет. Утрото бе ясно и слънчево.

„Нимродът“ от Бреговата авиация продължаваше да кръжи на четири хиляди и петстотин метра над „Фрея“. Освен наблюдението на танкера в задълженията му влизаше и да следи огромното нефтено петно. То бавно се придвижваше по водната повърхност, но все още бе извън обсега на специалните кораби, готови да разпръскват емулгаторен препарат. Те спазваха исканата от терористите дистанция.

Отначало петното пое на североизток от танкера, към холандския бряг. Носеше го приливът със скорост от един възел. Но през нощта започна отливът и тласкано от лекия бриз, петното се върна обратно, подмина „Фрея“ и се спря на две мили южно от нея по посока на Белгия.

На натоварените с емулгатор пожарни кораби учените — специалисти по борба със замърсяването на околната среда, се молеха да не се появи силен вятър и морето да остане спокойно. При едно внезапно влошаване на времето петното би могло да се разкъса и да бъде отнесено към бреговете на Холандия, Белгия, Германия, Франция или Англия.

Метеоролозите в цяла Европа наблюдаваха с тревога приближаването на студен фронт откъм Датския пролив. Една буря, дори и краткотрайна, би причинила невероятни екологически щети. Учените се надяваха студеният фронт да не донесе нищо повече от мъгла.

Наближаваше осем часът. На борда на „Фрея“ обстановката ставаше все по-напрегната. Ендрю Дрейк, придружаван от двама автоматчици, за да не се опита капитанът отново да го нападне, позволи на Ларсен сам да си превърже ръката. С побеляло от болка лице норвежецът измъкна от разкъсаната плът на дланта си по-големите парчета стъкло и пластмаса, бинтова ръката си и я окачи на превръзка на врата си. Свобода го наблюдаваше от другия край на кабината. Раната на челото си бе покрил с парче анкерпласт.

— Трябва да призная, че сте смел човек, капитан Ларсен — каза той. — Но с постъпката си не променихте нищо. Аз все още съм в състояние да изпомпам в морето всичкия нефт. А ако започна да го правя, военните кораби ще открият огън по „Фрея“ й ще довършат разрухата. Ако германците още веднъж нарушат обещанията си, ще сторя точно това.

В седем и трийсет журналистите, които чакаха пред входа на „Моабит“, най-сетне бяха възнаградени за търпението си. Портата към „Клайн Моабит Щрасе“ се отвори и от нея се показа носът на бронираната кола. Фотографите защракаха от прозорците на апартаментите в отсрещната кооперация и кавалкадата от коли пое след бронирания фургон.

Радиорепортерите заговориха припряно в микрофоните и думите им зазвучаха в различни градове на Европа. Гласът на журналиста от Би Би Си проехтя в дневната капитанска каюта на „Фрея“, където Ендрю Дрейк седеше пред радиото.

— Потеглиха! — каза той със задоволство. — Време е да поставим последните условия за посрещането в Тел Авив.

Той тръгна към мостика. Двамата въоръжени с автомати терористи останаха да пазят капитана, който се бе свил на стола си и се бореше с изтощението и нетърпимата болка.

Бронираният фургон, предшестван от полицаи на мотоциклети с пуснати сирени, мина през четириметровата врата от стоманена мрежа на английската база в Гатов и бариерата се спусна зад него. Следващата го кола спря рязко със свирене на гумите. От прозорците й се развикаха разгневени журналисти. Зад нея се наредиха и останалите автомобили на представителите на пресата. Само след минута тълпа от ядосани репортери и фотографи, домогващи се да ги пуснат вътре, увисна на мрежата.

Базата в Гатов не е само военновъздушна. В нея е разположено и армейско поделение. Затова комендантът й е бригаден генерал от пехотата. Постовите на портала — гигантски невъзмутими военни полицаи с нискоспуснати над очите козирки, бяха негови подчинени.

— Пуснете ни вътре! — крещеше един побеснял фоторепортер от „Шпигел“. — Искаме да заснемем как отлитат затворниците.

— Успокой се, приятел! Аз само изпълнявам заповедите — кротко му отвърна старши сержант Фароу.

Журналистите се втурнаха към уличните телефони, за да се оплачат на главните си редактори. Те от своя страна се оплакаха на кмета на Западен Берлин, който прояви разбиране към проблема им и обеща веднага да се обади на коменданта на базата в Гатов. Когато телефонът най-сетне замлъкна, кметът се облегна удобно на стола си и запали пура.

Адам Мънроу влезе в хангара, където бе вкаран „Домини“. Придружаваше го подполковникът, който отговаряше за техническата поддръжка на самолетите.

— Всичко наред ли е? — попита той подофицера, провеждащ техническата проверка.

— Напълно, сър — отвърна му опитният механик.

— Не е така — възрази Мънроу. — Ако погледнете под обшивката на онзи двигател, ще се уверите, че електрическата инсталация е в неизправност и трябва да я ремонтирате.

Подофицерът зяпна смаян непознатия мъж, после премести поглед върху своя началник.

— Прави, какъвто ти казва, Баркър — каза подполковникът. — Налага се да отложим полета по технически причини. Германските власти трябва да повярват, че наистина има повреда. Отвори двигателя и се захващай за работа!

Подофицерът Баркър служеше в Кралските военновъздушни сили от тридесет години и добре знаеше, че заповедите на началниците трябва да се изпълняват дори и ако се диктуват от някакъв си скапан цивилен, който би трябвало да се засрами заради небръснатия си вид и смачканите си дрехи.

Директорът на затвора „Моабит“ Алойс Брукнер пристигна в базата, за да присъства лично при предаването на затворниците на англичаните и на отлитането им за Израел. Когато разбра, че самолетът не е готов, той много се притесни и пожела лично да се убеди в това.

Придружен от началника на военновъздушната част на базата, той отиде в хангара, където завари подофицера Баркър да се рови в единия мотор на „Домини“.

— Какво му има? — попита директорът.

Баркър вдигна глава.

— Късо съединение, сър — отвърна той на представителя на германските власти. — Установихме го при пробния звук на двигателите. Скоро ще го оправя.

— След десет минути, точно в осем часа, тези двама мъже трябва да излетят — каза му германецът. — Иначе в девет часа терористите ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт!

— Правя, каквото мога, сър. Ако не ми висите над главата, ще свърша по-скоро.

Командирът на военновъздушната част изведе хер Брукнер от хангара. Той също не можеше да си обясни получените от Лондон заповеди, но като добър военен ги изпълняваше.

— Хайде да отидем в офицерската столова и да пийнем по едно чайче — предложи той на госта си.

— Не ви ща чайчето — ядосано му отговори Брукнер. — Искам да осигуря излитането на този самолет! Освен това трябва да се обадя на кмета.

— Най-удобно е да проведете разговора си от офицерската столова. Между другото, понеже не можем да държим затворниците толкова дълго време във фургона, наредих да ги отведат в ареста.

В осем без пет началникът на базата съобщи на кореспондента на Би Би Си за техническата неизправност на „Домини“. В централата на Би Би Си успяха да включат тази информация в новинарската си емисия в осем. На „Фрея“ също разбраха за повредата.

— Дано бързо я отстранят — каза Свобода със заплашителен тон.

Адам Мънроу и двамата господа с куфарчетата влязоха в сградата на ареста малко след осем. Вътре имаше четири килии. Мишкин беше в първата, Лазарев — в четвъртата. По-младият от двамата спътници на Мънроу остана от вътрешната страна на вратата на ареста и застана с гръб към нея.

— Ще проведем един последен разпит — обясни той на възмутения от поведението му сержант от военната полиция, който пазеше ареста. — Ние сме от разузнаването.

Сержантът вдигна рамене и се върна в дежурната стая.

Мънроу влезе в първата килия. Лев Мишкин седеше на ръба на нара и пушеше цигара. Бяха му казали, че заминава за Израел, но не знаеше точно какво става и беше доста нервен.

Мънроу го изгледа изпитателно. Той бе чакал тази среща почти със страх. Ако този човек не бе убил Юрий Иваненко заради някакви си смахнати идеи, неговата Валя сега щеше да си стяга куфарите за партийната конференция в Румъния. Пред очите на Мънроу отново изникна образа на любимата му жена, която излиза през стъклената врата и тръгва по московската улица и как мъжът с шлифера тръгва след нея.

— Аз съм лекар — каза той на руски. — Вашите приятели, които искат да бъдете пуснати на свобода, настояха да ви поддържаме в добро здравословно състояние, за да издържите дългото пътуване.

Мишкин стана и вдигна рамене равнодушно. Той не очакваше резкия удар, който Мънроу му нанесе с върха на пръстите на дясната си ръка по слънчевия сплит. Когато си пое дъх, украинецът с учудване забеляза, че под носа му има отворен флакон с нещо миризливо. Краката му омекнаха и Мънроу го прихвана, за да не падне, и го положи на нара.

— Ще действа най-много пет минути — каза служителят от Министерството на отбраната. — Трябва да побързаме.

Мънроу отвори дипломатическото куфарче и извади кутия, в която имаше спринцовка, памук и етер. Той вдигна спринцовката към лампата, изкара през иглата малко течност, за да не останат в нея никакви мехурчета въздух, и натри бицепса на затворника с натопеното в етер памуче.

Инжекцията отне не повече от три секунди, но щеше да въздейства на Лев Мишкин в продължение на два часа — период, който за голямо съжаление на Мънроу и на неговите колеги, медицината не бе в състояние да съкрати.

Двамата мъже затвориха вратата на килията и отидоха при Давид Лазарев, който не беше чул нищо и нервно крачеше напред-назад из тясното помещение. Две минути по-късно и той бе инжектиран.

Мъжът с очилата извади от външния си джоб плоската кутийка и я подаде на Мънроу.

— Аз бях дотук. Тази работа не ми влиза в служебните задължения — каза той и остави Мънроу насаме със затворниците.

Двамата украинци не разбраха, а и никога нямаше да разберат, какво са им инжектирали. Това беше смес от две наркотични вещества, наричани от англичаните „Петидин“ и „Хиасин“, а от американците, съответно — „Меперидин“ и „Скополамин“. В комбинация двата препарата имат невероятно въздействие.

Те карат пациента да изпълнява всякакви заповеди. Освен това временно объркват представата му за време по такъв начин, че когато той се събуди след два часа, има чувството, че просто за няколко секунди му се е замаяла главата. И най-сетне тези препарати причиняват загуба на паметта за периода на въздействието.

Мънроу се върна в килията на Мишкин. Помогна на младия мъж да седне на нара и да опре гръб в стената.

— Здрасти — каза му той.

— Здравей — отвърна му Мишкин.

Говореха на руски, но украинецът нямаше да си спомня за това.

Мънроу отвори плоската кутия и извади продълговата капсула-таблетка, разделена на две. После завинти едната част в другата.

— Глътни това хапче — каза той и му подаде чаша вода.

— Готово — отговори Мишкин и изпълни заповедта.

Мънроу извади от куфарчето си стенен часовник, нагласи стрелките му и го окачи над нара. Стрелките показваха осем часа, но не се движеха. Пет минути по-късно Мънроу извърши същото и в килията на другия терорист, прибра си нещата в куфарчето и излезе от ареста.

— Никой не трябва да влиза при тях, докато самолетът не бъде ремонтиран! — нареди той на сержанта, когато мина покрай дежурната. — Това е заповед на началника на базата!

Ендрю Дрейк за пръв път лично говори с холандския министър-председател Ян Грайлинг. По-късно английските езикови специалисти щяха да определят по записа на разговора, че терористът е израсъл някъде в района на Брадфорд, но тогава вече тази информация нямаше да бъде нужна никому.

— Чуйте изискванията ни за това, как трябва да пристигнат Мишкин и Лазарев в Израел — каза Дрейк. — Най-късно до един час след излитането на самолета от Берлин искам да получа уверение от премиера на Израел, че те ще бъдат спазени. В противен случай ще действаме така, сякаш приятелите ни изобщо не са били освободени. И така, първо: когато самолетът кацне, двамата трябва да бъдат отведени пеша покрай централната тераса на летище „Бен Гурион“. Второ: трябва да бъде осигурен свободен достъп на обществеността до въпросната тераса. Никакви проверки на самоличността на хората, пожелали да се качат на нея. Трето: ако подмените Мишкин и Лазарев с двойници-артисти, веднага ще разбера за измамата. Четвърто: три часа преди самолетът да кацне на летището, израелското радио трябва да обяви точния час на пристигането му и да съобщи, че всички, които желаят, ще бъдат допуснати на централната тераса за посрещачи на летището. Това съобщение трябва да бъде прочетено на иврит, на английски, на френски и на немски. Това е всичко.

— Господин Свобода — отвърна му Ян Грайлинг, — всичките ви изисквания незабавно ще бъдат предадени на израелското правителство. Сигурен съм, че то ще се съобрази с тях. Моля ви, не прекъсвайте връзката! Имам за вас важно съобщение от Западен Берлин.

— Говорете — каза Дрейк.

— Механиците от военновъздушната база в Гатов са открили сериозна повреда в електроинсталацията на самолета. Повярвайте ми, това не е номер! Работят с всички сили за отстраняване на повредата, но излитането вероятно ще бъда отложено с час-два.

— Ако това е някакъв номер, ще забравите, че някога сте имали плажове! — отсече Дрейк.

— Не ви лъжа! — отчаяно му отвърна Грайлинг. — Това е просто малшанс! Гарантирам ви, че скоро неизправността ще бъде отстранена.

Настъпи тишина. Дрейк обмисляше какво да прави.

— Искам четирима репортери: от „Гласа на Америка“, от Би Би Си, от „Дойче веле“ и от „ОРТФ“ да присъстват на излитането на самолета и да го предават на живо и на английски език.

По гласа на Ян Грайлинг пролича, че холандският премиер си е отдъхнал:

— Ще помоля командването на английската база да допусне тези четирима репортери на пистата.

— Отсрочвам изпомпването на нефта с три часа. Точно по обяд в дванайсет часа ще започна да изливам в морето сто хиляди тона нефт!

Чу се изщракване и радиостанцията заглъхна.

Министър-председателят Бениамин Голен седеше в кабинета си в Ерусалим. Беше неделя сутрин, обикновен работен ден за гражданите на Израел. Минаваше десет часа. Тук времето бе с два часа по-напред от западноевропейското.

Веднага след като холандският премиер приключи разговора си с „Фрея“, малкият отряд агенти на Мосад, които се бяха настанили в един ротердамски апартамент, предадоха исканията на терористите в Израел и по този начин изпревариха дипломатическите канали с повече от час.

Личният съветник на израелския премиер по въпросите на сигурността му донесе съобщението от Ротердам и го остави на бюрото му. Голен бързо го прочете.

— Какво целят те? — попита той.

— Вземат мерки срещу евентуалното подменяне на затворниците — отвърна му съветникът. — Лесно биха могли да се намерят двама души, които да приличат на Мишкин и на Лазарев.

— А кой тук в Израел ще разпознае истинските Мишкин и Лазарев?

Съветникът по въпросите на сигурността вдигна рамене.

— Някой на терасата на летището — каза той. — Сигурно са изпратили техен съмишленик, който познава двамата украинци и когото Мишкин и Лазарев също познават.

— И какво ще стане, след като се уверят, че на свобода са пуснати истинските Мишкин и Лазарев?

— Вероятно на средствата за масова информация ще бъде предадено специално съобщение, по което терористите на борда на танкера да разберат, че всичко е наред.

— Значи един от тях е тук в Израел? Няма да позволя на тези бандити да правят каквото си искат в страната ми! — рече министър-председателят. — Склонихме да приемем Мишкин и Лазарев, а не цяла терористична група. Искам терасата да се постави под внимателно наблюдение. Ако нашите сили за сигурност забележат, че украинците правят знак на някого от зяпачите, искам той да бъде проследен и след като потвърди на приятелите си от „Фрея“, че всичко е наред — арестуван.

На борда на „Фрея“ минутите се нижеха мъчително бавно. На всеки четвърт час Ендрю Дрейк включваше портативния си транзистор и слушаше новините по „Гласът на Америка“ или по Би Би Си. Радиостанциите съобщаваха, че самолетът с двамата терористи още не е излетял. Механиците още поправяли повредения двигател на „Домини“.

Малко след девет часа четиримата репортери, посочени от Дрейк, бяха допуснати в базата и отведени от двама военни полицаи в офицерската столова, където им бе предложено кафе и сладки. Военните им предоставиха директни телефонни линии за връзка с кореспондентските бюра на четирите радиостанции в Берлин, откъдето репортажите щяха да бъдат излъчени пряко в ефир. Никой от четиримата журналисти не видя Адам Мънроу, който телефонираше в Лондон от кабинета на началника на базата.

За подветрения борд на кръстосвача „Арджил“ бяха привързани трите патрулни катера „Кътлъс“, „Сейбър“ и „Симитар“. На борда на „Кътлъс“ майор Фалън събра своите дванадесет командоса.

— Вероятно политиците ще освободят онези две копелета — каза той на подчинените си. — След час-два те ще отлетят за Израел. Би трябвало да пристигнат в Тел Авив за около четири часа и половина. Ако техните приятели удържат на думата си, довечера или най-късно през нощта те ще напуснат „Фрея“. Не знам накъде ще тръгнат, но вероятно ще се насочат към холандския бряг. Между него и танкера морето е чисто, там няма никакви кораби. Щом терористите се отдалечат на три мили от „Фрея“, тоест излязат извън обсега на захранван с батерии дистанционен детонатор, с какъвто биха могли да взривят експлозивите, сапьорите от Кралските военноморски сили ще се качат на борда на супертанкера и ще обезвредят заложените заряди. Но това вече не е наша работа. Ние ще заловим и ликвидираме онези гадове — терористите. Аз лично ще се заема със Свобода. Оставете го на мен, ясно ли е?

Командосите кимнаха. Някои от тях се ухилиха. Ловният инстинкт ги бе обладал. Те бяха обучени да действат и чакането вече ги изнервяше.

— Тяхната моторница е много по-бавна от нашите катери — продължи Фалън. — Ще имат преднина от осем мили, но предполагам, че ще ги хванем три-четири мили, преди да стигнат брега. „Нимрод“ ще предава от въздуха всяко тяхно движение на „Арджил“, а ние ще сме в постоянна връзка с кръстосвача. Когато ги наближим, ще запалим прожекторите и щом ги видим, ще ги унищожим. От Лондон заповядаха да не вземаме пленници. Не ме питайте защо шефовете искат да им затворят устите завинаги. Не знам. Просто ще си свършим работата.

На няколко мили оттам на капитан Майк Манинг също му се струваше, че времето тече мъчително бавно. И той чакаше с нетърпение да чуе по радиото, че моторът на самолета най-сетне е оправен. Докато седеше в каютата си в малките часове на сутринта и чакаше заповед да унищожи с оръдията си „Фрея“ и хората на борда й, той изведнъж бе чул по радиото за необяснимата промяна в позицията на американското правителство. Вашингтон вече не възразяваше двамата терористи да бъдат освободени. Капитан Манинг изпита чувство на облекчение, че страшната заповед бе отменена. „Дано всичко мине гладко — мислеше си той. — Дано тези двама украински евреи кацнат без проблеми на летище «Бен Гурион» и да не ми се наложи да изпепеля «Фрея»!“

В десет без петнадесет Мишкин и Лазарев излязоха от състоянието на наркотично опиянение. Почти в същия момент двата часовника, окачени от Адам Мънроу на стените на килиите им, тръгнаха.

Мишкин разтърси глава и потърка очите си. Чувствуваше се сънлив и леко му се виеше свят. Той отдаде състоянието си на недоспиването и на вълнението. Погледна стенния часовник. Той показваше осем часа и две минути. Спомни си, че когато заедно с Лазарев ги водеха към килиите, часовникът в дежурната сочеше осем. Протегна се, скочи от нара и се заразхожда из килията. Пет минути по-късно в другия край на коридора Лазарев направи същото.

Адам Мънроу влезе в хангара, където подофицерът Баркър човъркаше единия двигател на „Домини“.

— Как върви работата, господин Баркър? — попита го Мънроу.

Механикът се измъкна от търбуха на самолета и погледна ядосано цивилния.

— Докога трябва да разигравам тази комедия? Моторът си е съвсем наред.

Мънроу си погледна часовника.

— Сега е десет и половина. Точно след един час се обадете на началника си и му съобщете, че повредата е отстранена.

— Разбрано. Ще му звънна в единадесет и тридесет — отвърна му Баркър.

Давид Лазарев пак погледна към стенния часовник в килията си. Мислеше, че са минали най-много тридесет минути, а стрелките показваха девет. Много бързо бе изтекъл този час. Когато човек е изолиран в килия, усещането му за време се променя — такова обяснение си даде Лазарев. Все пак часовникът не можеше да лъже. И през ум не би му минало, че часовникът в килията му, както и този над главата на Мишкин, върви два пъти по-бързо, за да навакса липсващите в живота на двамата затворници сто минути. Точно в единадесет и половина часовниците в килиите щяха да се синхронизират с реалното време.

В единадесет часа холандският премиер Ян Грайлинг се обади на кмета на Западен Берлин по телефона.

— Какво, по дяволите, става при вас, хер бюргермайстер?

— Не знам — отвърна му изнервеният кмет. — Англичаните ме увериха, че скоро ще оправят проклетия си самолет. Не мога да проумея защо не използват граждански самолет от „Бритиш Еъруейз“? Казах им, че сме готови да заплатим разходите по един такъв чартър.

— След час онези психопати на „Фрея“ ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт! — рече Грайлинг. — Ако това стане, моето правителство ще обвини за случилото се англичаните.

— Напълно съм съгласен с вас — отговори му берлинчанинът. — Всичко така се обърка заради този самолет!

В единадесет и тридесет подофицерът Баркър затвори кожуха на двигателя и слезе по стълбичката. Отиде до вътрешния телефон и позвъни в офицерската столова. Обади му се началникът на базата.

— Самолетът е готов за излитане, сър — докладва механикът.

Началникът на Гатов се обърна към наобиколилите го мъже, сред които бяха четиримата радиорепортери и директорът на затвора „Моабит“.

— Повредата е отстранена — каза им той. — След петнадесет минути „Домини“ ще излети.

През прозорците на столовата присъстващите видяха как елегантният реактивен самолет се показва от хангара. Пилотът и помощник-пилотът се качиха в кабината му и включиха двигателите.

Директорът на затвора отиде в ареста и съобщи на двамата украинци, че ще излетят за Израел. Часовникът му показваше единадесет и тридесет и пет. Точно колкото стенните часовници в двете килии. Двамата затворници бяха отведени до „Ленд Роувъра“ на военната полиция и той потегли към самолета. Мишкин и Лазарев мълком се качиха по стълбичката и седнаха на местата си. Придружаваше ги само един сержант от военната полиция.

В единадесет и четиридесет и пет подполковник Джарвис отвори дроселите и „Домини“ се издигна над пистата на военновъздушната база в Гатов. Самолетът направи плавен завой на юг и пое по въздушния коридор от Западен Берлин към Мюнхен.

Четиримата радиорепортери предаваха излитането на живо от офицерската столова. Слушатели от цял свят разбраха, че четиридесет и осем часа след предявяването на исканията на терористите Мишкин и Лазарев летят към Израел и към свободата.

Посредством радиото новината бе чута и в домовете на трийсетимата офицери и моряци от екипажа на „Фрея“. Майки и съпруги облекчено се разридаха. Децата и внуците ги питаха защо плачат.

Екипажите на малката армада от кораби за гасене на пожари също чуха за излитането и… си отдъхнаха. И учените, и моряците добре знаеха, че не са в състояние да се справят със сто хиляди тона разлят нефт.

В Тексас бе слънчево неделно утро. Нефтеният магнат Клинт Блейк изслуша новините на Ен Би Си и се провикна:

— Най-сетне!

Хари Венерстрьом чу добрата вест по Би Би Си в луксозния си ротердамски хотелски апартамент и се усмихна със задоволство.

В редакцията на всеки вестник, от Ирландия до Желязната завеса, кипеше трескава работа. Подготвяха се сутрешните броеве за понеделник. Журналистите описваха цялата история от завземането на „Фрея“ до отлитането на двамата украински евреи за Израел. Секретарите оставиха място на първа страница за пристигането На Мишкин и Лазарев в Тел Авив и за освобождаването на супертанкера. До десет сутринта — крайния срок за предаването на броя за печат, имаше достатъчно време, за да се вместят последните новости по случая.

В дванадесет часа и двайсет минути западноевропейско време правителството на Израел даде съгласие да спази исканията на терористите относно посрещането на Мишкин и Лазарев на летище „Бен Гурион“. До кацането на самолета оставаха по-малко от четири часа.

В стаята си на шестия етаж на хотел „Авия“, близо до летище „Бен Гурион“, Мирослав Камински също чу по радиото за изявлението на израелските власти. Той въздъхна с облекчение. Беше пристигнал в Израел в петък следобед и очакваше да види двамата си украински приятели още в събота. Но после германското правителство промени намеренията си и оттогава Камински слушаше безпомощно радиото и си гризеше ноктите от напрежение. Той чу, че приятелите му на борда на „Фрея“ са източили двайсет хиляди тона нефт и чак на сутринта в неделя се поуспокои, когато научи за излитането на самолета с Мишкин и Лазарев. Очакваше се „Домини“ да кацне на летище „Бен Гурион“ в шестнайсет и петнайсет западноевропейско време, осемнайсет и петнайсет — израелско.

Ендрю Дрейк чу новината за излитането по транзистора си и се поотпусна. Получените тридесет и пет минути по-късно гаранции от израелското правителство бяха по-скоро една формалност.

— Отлетели са за Израел — каза той на капитан Ларсен. — След четири часа ще са в Тел Авив. Ако всичко върви добре, няколко часа след това ние ще напуснем „Фрея“. Военните ще дойдат, ще ви освободят и ще се погрижат за ръката ви. Ще си получите обратно кораба заедно с целия екипаж… Би трябвало това да ви радва.

Норвежецът бе отпуснал гръб на облегалката на стола си. Под очите му имаше тъмни сенки, но той не искаше да достави на младия си похитител удоволствието да го види заспал от умора. Капитанът нямаше да се успокои, докато експлозивите не бъдат обезвредени и последният терорист не напусне палубата на кораба му. Той усещаше, че скоро може да припадне. Ужасната режеща болка в ръката му се бе превърнала в тъпо пулсиране, което стигаше чак до гърба му. Погледът му бе замъглен от изтощение. Но той упорито държеше очите си отворени.

Ларсен погледна украинеца с омраза и презрение.

— А Том Келър? — попита го той.

— Кой? — не го разбра Дрейк.

— Моят трети помощник-капитан, когото застреляхте на палубата в петък сутринта.

Дрейк се засмя.

— Том Келър е долу при останалите — отвърна той. — Разиграхме малко театър. Един от моите хора облече униформата на Келър и наужким го застреляхме. Патроните бяха халосни.

Норвежецът изсумтя. Дрейк го изгледа с любопитство и донякъде с възхищение.

— Спечелих и затова ще проявя щедрост — рече той. — Поставих на колене цяла Западна Европа. Тя изпълни всички мои искания, но ти едва не ме победи. Слава Богу, че командосите няма откъде да разберат, че в шест часа тази сутрин ти унищожи детонатора. Ти си смел човек, Тор Ларсен. Имаш ли някакво желание, което бих могъл да изпълня?

— Не искам нищо друго, освен да се махнеш от кораба ми! — каза Ларсен.

— Съвсем скоро и това ще стана, капитане.

Високо в небето над Венеция подполковник Джарвис промени курса с няколко градуса на изток и сребърната реактивна стрела пое през Адриатическо море към Израел.

— Как са пътниците? — попита той.

— Седят си кротко и гледат красотите през илюминаторите — отвърна му сержантът от военната полиция.

— Дръж ги под око, че предния път, когато са се возили на самолет, са застреляли капитана.

Сержантът се засмя.

— Добре, ще внимавам — обеща той на пилота.

Помощник-пилотът почука с пръст по разгърнатата на коленете си карта.

— Остават ни три часа до кацане — каза той.

Радиопредаването от базата в Гатов бе чуто и в други държави. В Москва новината за излитането на Лазарев и Мишкин бе преведена на руски и докладвана на двамата мъже, които обядваха в един луксозен апартамент на „Кутузовски проспект“ малко след четиринадесет часа местно време.

Маршал Николай Керенски прочете съобщението и удари с месестия си юмрук по масата.

— Германците и англичаните са клекнали! Освободили са ги! Двете еврейчета пътуват към Тел Авив!

Ефрем Вишнаев взе листа от ръката на военния и мълком прочете написаното. После се усмихна хитро.

— Тогава довечера ще представим пред Политбюро полковник Кукушкин и той ще разкаже на другарите онова, което знае. Това ще е краят на Максим Рудин — каза той. — Без съмнение той ще получи вот на недоверие. Още днес преди полунощ Съветският съюз ще е наш, Николай! А след година — цяла Европа!

Маршалът наля две големи чаши със „Столичная“. Бутна едната към идеолога на партията и вдигна другата.

— За победата на Червената армия!

Вишнаев рядко пиеше водка, но случаят си заслужаваше. Той също вдигна чашата си:

— За тържеството на комунистическите идеи в цял свят!