Фабиан (Историята на един моралист)

Десета глава

— Най-после няколко мъже! — извика Райтер. — Разположете се удобно. Кулп току-що се оплакваше, че не можело да продължава повече тъй.

Лабуде потърси с очи момичето, наречено Кулп. Седнало със свити крака върху един шезлонг, то му махна да се приближи.

Лабуде седна до Кулп. Фабиан нерешително чакаше. Ателието беше просторно. Под лампата сред помещението, пред редица скулптури имаше дървена маса, а върху масата седеше гола чернокоса жена. Райтер се отпусна на едно столче без облегало, взе отново скицника и продължи да рисува.

— Вечерен модел — обясни тя, без да вдига поглед. — Казва се Селоу. Ново положение, миличка! Заставаш права, разкрачена, извиваш под прав ъгъл горната половина на тялото си. Тъй, сега слагаш ръцете на врата. Стоп!

Голата жена, наречена Селоу, се беше изправила и стоеше сега разкрачена върху масата. Имаше прекрасно телосложение и гледаше пред себе си равнодушно, с меланхолични очи.

— Барон, дай нещо за пиене, студено ми е — каза внезапно тя.

— Наистина, кожата на госпожица Селоу е настръхнала — потвърди Фабиан.

Беше пристъпил по-наблизо и стоеше пред вечерния модел тъй, както някой ценител на изкуството би стоял пред женска бронзова скулптура.

— Пипането забранено!

Гласът на скулпторката прозвуча крайно недружелюбно.

Госпожица Кулп, която се протягаше в ръцете на Лабуде като в топла вода за къпане, извика на Фабиан:

— Долу ръцете от маслото! Баронът е ревнив!

— Затваряй си устата! — изръмжа Райтер.

Голата жена тропна с крак.

— Дайте ми нещо за пиене!

— Батенберг, до креслото ти е масичката, а на масичката има джин. Подай го насам.

— С удоволствие — прозвуча някакъв глас.

После зад статуите се чу дрънчене на стъкла. И накрая под светлината на лампата се яви едно непознато момиче и подаде на вечерния модел пълна чаша.

Фабиан бе изненадан.

— Колко същества от женски пол има тук — запита той.

— Аз съм единственото — заяви госпожица Батенберг и се засмя.

Фабиан я погледна в лицето и намери, че тя не подхожда за околната среда. Госпожица Батенберг отново се отправи към скулптурите и се прибра зад тях. Той я последва. Тя седна на креслото. Фабиан застана до една гипсова Диана, обгърна с ръка бедрото на богинята на лова и се загледа през прозореца на ателието към островърхите стрехи и капандурите на покривите. Чу се командата на Барона:

— Последна поза, миличка! Тялото — приведено напред, коленете — леко присвити, задникът издаден назад, ръце на коленете, добре, стой така!

— Как в същност попаднахте в тая кочина вие? — запита Фабиан госпожица Батенберг.

— С Рут Райтер сме съгражданки. Учехме в едно и също училище. Неотдавна се срещнахме случайно на улицата. И понеже аз съм съвсем отскоро в Берлин, тя ме покани, за да ми даде някои напътствия. Днес съм тук за последен път. Напътствията вече ми стигат.

— Това ме радва — каза Фабиан. — Не че съм отявлен пазител на добродетелността, но все пак се натъжавам като видя някоя жена да пада толкова низко.

Тя го погледна сериозно.

— Аз не съм ангел, господине. Нашето време е скарано с ангелите. Какво искате вие? Обикнем ли някой мъж, ние му се отдаваме изцяло. Разделяме се с всичко, което е било дотогава, и отиваме при него. „Ето ме“ — шепнем ние и му се усмихваме мило. „Да — казва той, — ето те“, и се почесва зад ухото. „Всемогъщи боже — мисли си той, — тая ми се обеси на врата.“ Ние с готовност му даряваме всичко, което имаме. А той ругае. Нашите дарове му досаждат. Отначало ругае само под нос, по-късно почва да ругае гласно. А ние сме самотни — по-самотни от когато и да било. Аз съм на двайсет и пет години и вече са ме изоставяли двама мъже. Изоставяли са ме като чадър, нарочно забравен някъде. Неприятна ли ви е моята откровеност?

— С много жени става така. Ние, младите мъже, си имаме грижи. А свободното време, с което разполагаме, стига за удоволствия, но не и за любов. Семейството е на смъртно легло. Останали са ни само две възможности да проявяваме нашето чувство за отговорност. Или поемаш отговорността за бъдещето на една жена и когато през следната седмица те изхвърлят от работа, разбираш, че си постъпил безотговорно. Или пък, завладян от чувство за отговорност, не поемаш риска да разбиеш бъдещето на втория човек и ако това направи жената нещастна, виждаш, че и второто разрешение на въпроса е било също така безотговорно. Подобно противоречие по-рано не е съществувало.

Фабиан седна на прозоречната дъска. Зад един от отсрещните прозорци светеше лампа. Загледа се в скромно мебелираната стая. До масата седеше жена, закрила лице с ръката си. А пред нея беше застанал мъж, ръкомахаше, устата му се кривяха, явно изричайки ругатни, сетне той грабна шапката си от закачалката и напусна стаята. Жената свали ръце от лицето си и втренчи поглед във вратата. После отпусна глава върху масата, съвсем бавно и съвсем спокойно, сякаш очакваше върху нея да се стовари брадва. Фабиан се извърна и погледна момичето, което седеше на креслото до него. То също бе наблюдавало сцената в отсрещния дом и тъжно вдигна очи към него.

— Още един обезкрилен ангел — рече той.

— Вторият мъж, когото обичах и комуто досаждах с това — каза тя тихо, — излезе през една хубава вечер от жилището ни, за да пусне някакво писмо. Слезе по стълбите и не се върна вече… — Тя поклати глава тъй, сякаш още не можеше да проумее какво се бе случило. — Три месеца го чаках да се върне от пощенската кутия. Смешно, нали? После той ми изпрати илюстрована картичка от Сантяго, с много сърдечни поздрави. Майка ми каза: „Ти си уличница“, а когато й възразих, че на осемнайсет години тя е имала първия си мъж и на деветнайсет — първото си дете, възмутено извика: „Но това беше нещо съвсем друго!“ Наистина, съвсем друго е било.

— Защо дойдохте в Берлин?

— По-рано жените са се подарявали и са били пазени тъй, както се пазят дарове. Днес те биват заплащани и един ден — захвърляни, както става с всяка платена и използувана вещ. „Заплащането в брой излиза по-евтино“ — мисли си мъжът.

— По-рано подаръкът се е различавал коренно от стоката. Днес подаръкът е стока с цена нула марки. И именно евтинията кара купувача да се съмнява. „В тая сделка положително има нещо гнило“ — мисли си той. И в повечето случаи излиза прав. Защото след време жената му представя сметката. Внезапно трябва да изплати моралната стойност на подаръка. И то в духовна валута. Като доживотна рента.

— Точно така е — каза тя. — Точно тъй мислят мъжете. Но тогава защо наричате това ателие кочина? Тук жените са кажи-речи такива, каквито ги искате вие! Или не е така? Зная какво още не достига за пълното ви щастие. Наистина, ние трябва да идваме и да си отиваме, когато пожелаете вие. Само че трябва да плачем, когато ни напъждате. И трябва да се чувствуваме блажени, когато ни махнете с ръка да дойдем. Харесва ви стоковият характер на любовта, само че стоката трябва да бъде влюбена. Вие да имате всички права и никакви задължения — ние — всички задължения и никакви права. Ето как изглежда вашият рай. Само че това е вече много. Да, прекалено много.

Госпожица Батенберг се изсекна. След това продължи.

— Щом като не можем да ви запазим за себе си, ние не желаем и да ви обичаме. Щом като искате да ни купувате, трябва да плащате скъпо.

Тя млъкна. По лицето й се стичаха ситни сълзи.

— Затова ли дойдохте в Берлин? — запита Фабиан.

Тя продължаваше да плаче безшумно. Пристъпи до нея и погали раменете й.

— И вие като мен не разбирате нищо от сделки — каза той и погледна между две гипсови фигури към другия край на ателието.

„Вечерния модел“ седеше на масата и пиеше джин. А на шезлонга в дъното лежаха Кулп и Лабуде и си шушукаха.

В този миг вън се позвъни. Райтер се надигна и се отправи с тежки стъпки към изхода. През вратата влезе огромен човек. Дишаше тежко и хрипливо, единият му крак беше дървен, ходеше с бастун.

— Тук ли е Кулп? — запита той.

Райтер кимна.

Сакатият извади от джоба си няколко банкноти, подаде ги на скулпторката и каза:

— Вие, другите, излезте за един час.

Кулп стана от шезлонга и подаде ръка на човека.

— Здравей, Вилхелми, жив ли си още?

Вилхелми изтри потта от челото си и поклати глава.

— Още да, но няма да откарам дълго така. Инак парите ще се свършат преди мене. — Даде и на нея няколко банкноти. — Селоу — извика той. — Не изпивай всичкия джин! И се обличай по-бързо.

— Идете в „Братовчедката“. После ще дойда и аз — рече Кулп.

Тя разтърси енергично Лабуде.

— Драги мой, сега ще те изхвърлят. Дошъл е един, на когото лекарите са втълпили, че щял да умре още тоя месец. И сега той чака смъртта. Аз ще му помогна само за четвърт час в това чакане. А после ще ви намеря пак.

Лабуде стана. Райтер донесе мантото си. Фабиан изскочи заедно с госпожица Батенберг иззад скулптурите. Селоу вече се беше облякла. Тръгнаха. В ателието останаха само кандидатът за смъртта и Кулп.

— Дано да не я бие пак толкова, колкото последния път — каза скулпторката, когато заслизаха по стълбите. — Дразни го това, че другите ще могат да живеят по-дълго от него.

— Тя няма нищо против, обича да я пердашат — рече Селоу. — Пък и от рисуването си не може нито да живее, нито да умре.

— Чудесни професии си имаме! — изсмя се ядно Райтер.

„Братовчедката“ беше локал, в който ходеха повече жени. Те танцуваха една с друга. Съдържателката носеше името на заведението си, пушеше черни пури и посредничеше при запознанствата. Тя ходеше от маса на маса, поздравяваше посетителите, разправяше пиперливи вицове и се наливаше с алкохол като кръчмар.

Лабуде като че се срамуваше и от Фабиан, и от самия себе си. Той покани на танц „вечерния модел“, после седна заедно с жената пред бара и обърна гръб на приятеля си. Рут Райтер се прехвърли на друга маса и завърза там разговор с някаква по-възрастна дама, нацапана с ужасно много грим; щом се засмееше, тая жена кудкудякаше тъй, че човек, без да ще, си помисляше: „Ей сега ще снесе яйце.“

— Все още не мога да забравя разговора ни — каза Фабиан на госпожица Батенберг. — Наистина ли смятате всички жени, събрани тук, за патологични още от рождение? Ето, блондинката срещу нас години наред беше приятелка на един артист, докато той неочаквано я захвърли. Тогава тя стана дребна чиновничка и почна да спи с прокуриста на фирмата. Роди дете и изгуби процеса. Прокуристът отрече бащинството. Детето изпратиха при роднини на село. Блондинката се премести на работа другаде. Но може би завинаги, или поне засега, мъжете са й дошли до гуша. Горе-долу същото е и с някои други, които седят тук като нея. Една не намира мъж, друга намира прекалено много мъже, трета изпитва панически страх от последиците. Много жени са дошли тук само защото са сърдити на мъжете.

— Ще ме изпратите ли до дома? — запита госпожица Батенберг.

— Тук не ви се харесва, така ли?

Тя поклати глава.

В този миг вратата се отвори и в локала, залитайки, влезе Кулп. Спря до масата, гдето седеше скулпторката, и отвори уста. Не изкрещя, не промълви ни дума. Просто се строполи на земята.

Жените се скупчиха любопитно около припадналата. „Братовчедката“ донесе уиски.

— Вилхелми пак я е бил — каза Райтер.

— Да живеят мъжете! — изкрещя някакво момиче и истерично се закикоти.

— Повикайте доктора от задната стаичка! — викна „Братовчедката“.

Жените се засуетиха. Пианистът, който бе колкото духовит, толкова и пиян, засвири траурния марш от Шопен.

— Възможно ли е това да е докторът? — запита госпожица Батенберг.

През една странична врата тъкмо влизаше висока, кокалеста дама във вечерно облекло; лицето й приличаше на мъртвешки череп, покрит с дебел слой пудра.

— Да, това е мъж с медицинско образование — каза Фабиан. — На времето дори е членувал в студентска корпорация. Забелязвате ли под пудрата резките от дуелите? Сега е морфинист и има разрешение от полицията да се облича като жена. Изкарва си прехраната като предписва рецепти за морфин. Някой ден ще го пипнат и тогава ще се отрови.

Отнесоха Кулп в задната стаичка. Докторът с вечерното облекло я последва. Пианистът засвири танго. Скулпторката покани „вечерния модел“ на танц и усилено почна да я убеждава в нещо. Селоу беше напълно пияна — едва ли чуваше какво й приказват и беше затворила очи. Внезапно обаче се откъсна от своята партньорка, прекоси, залитайки, дансинга, хлопна капака на пианото тъй, че инструментът жалостиво изстена, и изрева:

— Не!

Настъпи гробна тишина. Скулпторката стоеше сред дансинга сама, сключила конвулсивно ръце.

— Не! — изрева повторно Селоу. — До гуша ми дойде!

Издърпа Лабуде от високото му столче пред бара, целуна го, нахлупи е жест шапката на главата си и повлече към вратата младия човек, който едва успя да прибере палтото си.

— Да живее малката разлика! — извика още тя, преди да прекрачи прага.

След това двамата изчезнаха.

— Наистина е по-добре да си вървим.

Фабиан стана, остави на масата пари и помогна на госпожица Батенберг да се облече.