Фабиан (Историята на един моралист)

Трета глава

Коридорът бе празен. В търговската редакция гореше лампа, в стаята нямаше никого, вратата беше отворена.

— Жалко, че Малми си е отишъл вече — каза разочаровано Мюнцер. — Пак не можа да види колата си. Момент. Да се ослушаме и да чуем какво става със световната история.

Той отвори широко една врата. Отвътре долиташе тракане на пишещи машини, а откъм телефонните кабини, подредени покрай една от стените, се носеха сякаш нейде много отдалеч гласовете на стенографките.

— Нещо важно? — извика Мюнцер сред тоя глъч.

— Речта на райхсканцлера — отвърна една жена.

— Вярно! — рече редакторът. — С дрънканиците си тоя тип ще ни развали цялата първа страница. Разполагаме ли вече с целия текст?

— Втора кабина приема втората трета!

— Веднага да се препише, после при мене! — изкомандува Мюнцер, затръшна вратата и отведе Фабиан в помещенията на политическата редакция. Докато сваляха палтата си, той посочи към писалището. — Вижте само каква приятна изненада! Земетресение от хартия!

Почна да рови сред купищата новопристигнали съобщения, отряза като опитен крояч някои от тях с ножицата и ги остави настрана. Остатъкът хвърли в кошчето за отпадъци.

— Марш в боклука! — каза той.

После позвъни, поръча на един разсилен с ливрея да донесе бутилка мозелско вино и две чаши и му даде пари. На вратата разсилният се сблъска с развълнуван млад мъж, който напираше да влезе.

— Току-що шефът звъня по телефона — заразказва задъхано младият човек. — Трябваше да задраскам пет реда от уводната статия. Последните новини ги били опровергали. Тъкмо идвам от словослагателското отделение: накарах ги да измъкнат петте реда.

— Ама и вие сте огън момче! — заяви Мюнцер. — Запознайте се: доктор Ирганг, когото очаква бляскаво бъдеще, Ирганг е само псевдонимът му. Господин Фабиан.

Двамата си подадоха ръце.

— Но — обясни смутено господин Ирганг — сега в шпалтата останаха пет празни реда.

— Какво трябва да се направи в един такъв изключителен случай? — запита Мюнцер.

— Да се запълни шпалтата — заяви стажантът. Мюнцер кимна.

— Няма ли нищо набрано? — Той почна да рови из коректурите. — Похарчило се е — установи той. — Мъртъв сезон.

После огледа съобщенията, които току-що беше оставил настрана, и поклати недоволно глава.

— Може би все пак ще постъпи нещо свястно — предположи младият човек.

— Трябвало е да станете отшелник — каза Мюнцер. — Или затворник под предварително следствие, или изобщо човек, който разполага с много време. Щом ти трябва бележка, а не разполагаш с такава, сядаш и я измисляш. Внимавайте!

Той седна, написа няколко реда бързо, без дори да се замисли, и подаде листа на младия човек.

— Тъй, а сега заминавайте, пълнителю на вестникарски шпалти. Ако не стигне, да сложат една четвъртина разредка.

Господин Ирганг прочете написаното от Мюнцер, промълви съвсем тихичко: „Всемогъщи боже“ и — сякаш внезапно му бе прималяло — се отпусна на шезлонга сред шумоляща планина от чуждестранни вестници.

Фабиан се надвеси над късчето хартия, което потреперваше в ръката на Ирганг, и прочете:

В стаята влезе с провлачена стъпка някакъв стар човек по пантофи и остави пред Мюнцер няколко листа, изписани на машина.

— Речта на канцлера, продължение — измърмори той. — След десет минути ще предадат края.

После се измъкна със същите провлачени стъпки.

Мюнцер залепи един за друг шестте листа, от които засега се състоеше речта, и когато заприличаха на средновековен свитък, почна да редактира.

— Не се май, Джени! — каза той, като хвърли бегъл поглед към Ирганг.

— Но в Калкута не е имало никакви безредици възрази упорито Ирганг. После наведе глава над бележката и слисан промърмори: — Четиринадесет убити!

— Как, нима не е имало безредици? — запита възмутен Мюнцер. — Бихте ли били така добър най-напред да ми докажете това? В Калкута винаги има безредици. Или може би трябва да съобщим, че в Тихия океан се е появило отново морското чудовище? Отбележете си следното: съобщения, чиято недостоверност не може да се докаже, или пък може да се установи едва след седмици, са верни. А сега махайте се светкавично, инак ще заповядам да ви матрицират и да ви приложат към градското издание.

Младият човек излезе.

— И това ще ми става журналист! — простена Мюнцер, и въздъхвайки, продължи да шари със синия си молив по речта на райхсканцлера. — Да се посвети на частни изследвания на дневните новини, виж това би било тъкмо за момчето. За съжаление такава служба няма.

— Значи вие, без да ви мигне окото, убихте четиринадесет индуси и изпратихте други двадесет и двама в градската болница на Калкута? — запита Фабиан.

Мюнцер продължаваше да обработва райхсканцлера.

— Какво да се прави? — каза той. — Пък и защо да ги съжаляваме толкова в края на краищата? Нали и тридесет и шестимата са си живи и съвършено здрави. Повярвайте ми, драги приятелю, онова, което ние досъчиняваме съвсем не е толкова лошо, колкото онова, което изпускаме. — При тези думи той задраска още половин страница от текста на канцлеровата реч. — Върху общественото мнение се влияе по-ефикасно с информации, отколкото със статии, но най-ефикасно, ако не му се поднасят нито едните, нито другите. Най-удобното обществено мнение си остава липсата на обществено мнение.

— Че тогава спрете да издавате вестника — каза Фабиан.

— А от какво ще живеем? — запита Мюнцер. — И освен това, какво друго ще правим?

Дойде разсилният с ливреята и донесе виното и чаши. Мюнцер наля и вдигна своята чаша.

— За здравето на четиринадесетте мъртви индуси! — извика той и пи. После се нахвърли с ново настървение върху канцлера. — Ама и нашият велик държавен глава е надрънкал пак едни глупости! — заяви той след малко. — Истинско ученическо съчинение на тема: „Водата, в която плува, но не потъва бъдещето на Германия.“ В девети клас биха му писали тройка. — Извърна се към Фабиан и запита: — А как ще озаглавим тая смехория?

— Бих предпочел да знам, какво ще пишете под нея — каза ядосан Фабиан.

Събеседникът му отпи отново от своята чаша, повъртя бавно виното в устата си, преглътна го и отвърна:

— Нито сричка. Нито думица. Имаме нареждане да не нападаме правителството в тил. Пишем ли против него, вредим на себе си, мълчим ли, принасяме полза на правителството.

— Правя ви едно предложение — каза Фабиан. — Пишете благоприятно за речта!

— О, не! — извика Мюнцер. — Ние сме почтени хора. Добър ден, Малми!

На прага стоеше строен елегантен господин, който му кимна в отговор.

— Не бива да му се сърдите за нищо — обърна се търговският редактор към Фабиан. — Той е журналист от двадесет години и вече вярва сам на лъжите си. Съвестта му е тапицирана с десет меки дюшека, а върху тях господин Мюнцер спи съня на грешника.

Старият куриер донесе още машинописни листове. Мюнцер посегна към шишенцето с лепило, доусъвършенствува свитъка с речта на райхсканцлера и продължи да редактира.

— Значи, вие презирате равнодушието на вашия колега? — запита Фабиан господин Малми. — А какво друго правите?

Търговският редактор се усмихна, но само с половин уста.

— Аз също лъжа — отвърна той. — Само че го съзнавам. Зная, че цялата система е порочна. При нас, на стопанския сектор, това ще го види и слепец. Но аз служа всеотдайно на тази порочна система. Защото в рамките на порочната система, в чиято услуга съм поставил скромния си талант, неправилните мерки по правило са правилни, а правилните — както ще разберете — неправилни. Аз съм привърженик на желязната логика и освен това съм…

— Циник — подхвърли Мюнцер, без да вдига поглед.

Малми сви рамене.

— Смятах да кажа „подлизурко“. Това е още поточно. Характерът ми е изостанал далеч под нивото на разума. Искрено съжалявам, но вече не се бунтувам.

Младият доктор Ирганг влезе, носейки в ръка изданието за абонатите, и почна да се съвещава с Мюнцер кои от информациите да изхвърлят от вестника и кои да вземат на тяхно място в градското издание. Наистина бяха станали два тавански пожара. Освен това в Женева бяха изречени няколко мъгляви думи относно немското малцинство в Полша. Министърът на земеделието предупредил едрите земевладелци източно от Елба, че се очаква повишение на митническите тарифи. Следствието срещу директорите на градската служба по снабдяването взело решителен обрат.

— А как ще озаглавим речта на райхсканцлера? — запита Мюнцер. — Хайде, господа. Десет пфенига за едно добро заглавие. Текстът трябва да отива за набор. Закъснеем ли с матриците, пак ще имаме скандал с майстора в машинното!

Младият човек мислеше толкова напрегнато, че на челото му изби пот.

— „Канцлерът апелира за доверие“ — предложи той.

— Средна работа — прецени Мюнцер. — Вземете си една водна чаша и най-напред пийнете глътка вино!

Младият човек изпълни съвета, сякаш бе заповед.

— „Германия или леността на сърцето“ — каза Малми.

— Не дрънкайте глупости! — извика политическият редактор.

След това написа със синия си молив няколко едри думи над речта и заяви:

— Грошчето се пада на мен.

— Какво написахте? — запита Фабиан.

Мюнцер натисна звънеца и патетично заяви:

— „Оптимизмът е наш дълг, казва канцлерът!“

Куриерът взе листовете. Търговският редактор бръкна в джоба си и безмълвно остави на писалището монета от десет пфенига.

Колегата му смаяно вдигна поглед.

— С настоящето слагам началото на една акция, чиято неотложност и необходимост е очевидна — заяви Малми.

— За каква акция става дума?

— Да ви се възстановят сумите, пръснати от вас за образование — каза Малми.

Ирганг, стажантът от политическата редакция, се засмя сдържано. След това се втурна към телефона, който бе позвънил.

— Един абонат пита нещо — съобщи след малко той и закри микрофона с ръка. — Седят си в кръчмата и са се обзаложили как е по-правилно да се казва: вратата или вратите.

Мюнцер взе слушалката от ръката му.

— Един момент — каза той. — Ей сега ще ви дадем компетентен отговор, уважаеми господине.

После махна с ръка на Ирганг и му прошепна:

— Фейлетона.

Младият човек се втурна навън, върна се и сви рамене.

— Току-що научавам, че е правилно да се казва „вратата“. Моля, няма защо! Лека нощ!

Мюнцер остави слушалката върху телефонната вилка, поклати глава и пъхна в джоба си монетата на Малми.

Малко по-късно се разположиха в една кръчмичка, недалеч от печатницата. Мюнцер бе помолил един от словослагателите да му донесе вестника, като си тръгне към къщи, за да може да провери дали всичко е в ред. Поядоса се на няколкото печатни грешки и се зарадва на гръмкото заглавие на първа страница. След това на тяхната маса дойде и театралният критик Щром.

Сега пиеха здравата. Младият Ирганг вече почти беше направил главата. Критикът Щром оприличаваше неколцина именити режисьори на декоратори на витрини, съвременният театър му се струваше показателен за упадъка на капитализма и когато някой подхвърли, че нямало драматурзи, Щром заяви, че имало.

— И вие не сте вече съвсем трезвен — забеляза с натежал език Мюнцер; Щром прихна да се смее без всякаква причина.

Междувременно Фабиан, макар и не съвсем охотно, слушаше поученията на Малми относно краткосрочните заеми.

— Първо на първо, държавата и стопанството все повече се наводняват с чужди капитали — твърдеше редакторът. — И второ, достатъчна е една пукнатина, и цялата барака ще се срути. Почнат ли да се изтеглят големи суми пари, всички пропадаме — банките, градовете, концерните, държавата.

— Но във вестника вие не пишете нито ред за това — каза Ирганг.

— Аз помагам да изглежда логично тъкмо обратното. Всичко, което приеме гигантски форми, изглежда внушително — дори и глупостта.

После Малми погледна внимателно младия човек.

— Я се поразходете навън. Изглежда, че ви предстои малка буря.

Ирганг сложи глава на масата.

— Станете спортен редактор — извика Малми. — Този сектор няма да постави толкова тежки изисквания пред вашата нежна душа.

Стажантът стана, отправи се на зигзаг към задната врата на залата и изчезна.

Както си седеше на канапето, Мюнцер внезапно се разплака.

— Аз съм свиня — промърмори едва чуто той.

Щром бе покъртен и почна да гали плешивото теме на политическия редактор.

— Аз съм свиня! — продължаваше да мърмори Мюнцер.

И си повтаряше своето.

Малми се усмихна на Фабиан.

— Държавата подкрепя нерентабилните едри земевладелци. Държавата подкрепя тежката индустрия. В чужбина изнася продукцията си на загуба, на вътрешния пазар обаче я продава над равнището, установено на световния пазар. Суровините са скъпи; фабрикантите снижават надниците; държавата ускорява намаляването на покупателната способност на масите чрез данъци, които не смее да нахлузи на имотните: капиталът и без това бяга с милиарди зад границите. Нима това не е логично? Нима безумието няма свои методи? Къде е чревоугодникът, от чиито уста не биха потекли слюнки, само като види такова лапане?

— Аз съм свиня! — мърмореше Мюнцер и издал долната си устна напред, ловеше сълзите си.

— Надценявате се, уважаеми — каза търговският редактор.

Мюнцер продължи да плаче и обидено изкриви лице. Чувствуваше се решително засегнат, загдето се опитваха да му пречат да бъде онова, за което се смяташе, пък макар и само в пияно състояние.

Малми със задоволство продължи да изяснява положението.

— Техниката увеличава производството. Техниката намалява работническата армия. Покупателната сила на масите страда от скоротечна туберкулоза. В Америка горят зърнените храни и кафето, защото инак ще станат прекалено евтини. Във Франция лозарите се вайкат, че реколтата е прекалено добра. Представете си само! Хората са отчаяни, защото земята ражда прекалено много! Прекалено много жито. А други нямат какво да ядат! Ако сред един такъв свят не падне гръм, тогава изобщо можете да турите кръст на историческите бури.

Малми се изправи, олюля се леко и удари по чашата си. Околните го погледнаха.

— Уважаеми господа — извика той, — искам да държа реч. Който е против, да стане.

Мюнцер с усилие се надигна.

— Да стане — извика Малми — и да напусне заведението.

Мюнцер седна отново. Щром се изсмя. А Малми започна речта си:

— Ако онова, от което страда днес нашето многоуважаемо земно кълбо, се случи на някой отделен човек, бихме казали просто: парализирал се е. И положително на всички ви е известно, че това крайно неприятно състояние, заедно с последиците си, може да се излекува само по един начин, при който животът виси на косъм. А какво правят с нашия глобус? Церят го с чай от лайка. Всички знаят, че това питие действува благотворно и не лекува нищичко. Но то не причинява болки. Да си пием чая и да поизчакаме, мислят си хората, и общественият мозък продължава да се размеква тъй, че да ти е драго да гледаш.

— Оставете тия отвратителни медицински сравнения! — извика Щром. — Не съм добре със стомаха.

— Добре, да оставим медицинските сравнения — каза Малми. — Причина за загиването ни няма да бъде нито прекалената подлост на някои наши съвременници, нито пък това, че някои от тях са идентични с хората, които управляват глобуса. Загиването ни ще се дължи на духовната вялост и отпуснатост на всички участници. Искаме да се промени това положение, но не искаме да се променим самите ние. „Че за какво са другите?“ — мисли всеки от нас и се интересува само от личното си спокойствие. Междувременно оттам, където има много пари, с нечисти сделки се прехвърлят пари там, където не достигат. Не се вижда нито краят на спекулантството и лихварството, нито началото на някакво подобрение.

— Аз съм свиня! — промърмори отново Мюнцер, вдигна своята чаша и я задържа пред устата си, без да пие. Застина в тая поза.

— Отровено е цялото кръвообращение — извика Малми, — а ние се задоволяваме с това, че слагаме парченце лейкопласт на всяко място по земната повърхност, където се появи възпаление. Може ли да се лекува така отравяне на кръвта? Не може. Един ден пациентът, макар и цял покрит с лейкопласт, ще пукне!

Театралният критик избърса потта от челото си и умолително погледна оратора.

— Но да оставим медицинските сравнения настрана — каза Малми. — Ние загиваме поради леността на сърцата си. Аз съм стопановед и ви заявявам: да се мъчиш да разрешиш днешната криза само с икономически средства, без предварително обновяване на духа, не е лечение, а шарлатания!

— Духът е, който тялото изгражда! — заяви патетично Мюнцер и обърна чашата си. След това високо изхълца. Пиянският плач го връхлетя с небивала сила. И Малми се принуди да говори още по-високо, за да надвика колегата си.

— Ще възразите, че все пак има две големи масови движения. Но тия хора искат да излекуват отравянето на кръвта, отсичайки с брадва главата на пациента. Наистина, тъй ще се ликвидира отравянето на кръвта, но ще се ликвидира и пациентът, а това значи да прекалиш с терапията.

Сега вече болничните сравнения решително дойдоха до гуша на господин Щром и той потърси спасение в бягството. Някакъв пълен мъж се надигна с усилие от масата в ъгъла и се опита да извърне глава към оратора. Но тъй като вратът му бе прекалено масивен, той продължи да гледа в обратна посока и каза:

— Трябвало е да станете медик.

После се тръшна пак на стола си. Там внезапно го обзе бясна ярост и той изрева:

— Трябват ни пари! Пари! И пак пари!

Мюнцер кимна утвърдително и прошепна:

— Монтекуколи7 също е бил свиня.

И продължи да плаче.

Дебелият от ъгловата маса още не можеше да се успокои.

— Смехории! — изръмжа той. — Духовно обновление, леност на сърцето, смехории на квадрат! Дайте тука пари и веднага ще оздравеем. Смешно би било, ако не стане така, ха!

Жената, която седеше насреща му и беше също така дебела, запита:

— Но откъде ще вземем пари, Артур?

— Питал ли съм те? — кресна той, разгневен отново. След това окончателно се успокои, хвана за пеша келнера, който минаваше покрай него, и каза: — Още един желиран котлет, и оцет, и зехтин.

Малми посочи към дебелия и рече:

— Прав ли съм? Да си залагаш главата заради такива идиоти? Нямам подобно намерение. Ще продължаваме да лъжем. Правилно е да се върши неправилното.

Мюнцер се беше настанил удобно, лежеше на канапето и макар да не беше заспал, вече хъркаше.

— Но все пак аз притежавам колата ви — изгрухтя той и изви зениците си към Малми.

Малко след това се върнаха Щром и Ирганг. Приближиха се, хванати ръка за ръка, и приличаха на болни от жълтеница.

— Не понасям никакъв алкохол — обясни виновно Ирганг.

Двамата заеха отново местата си.

— Военновременно производство — подхвърли Щром. — Жалко поколение.

Думите на този театрален критик можеха да се отнасят за най-обикновени и безспорни неща — щом като излизаха от неговата уста, те звучаха неправдоподобно и предизвикваха възражения. Ако би заявил с долнопробния си патос, че две по две е четири, Фабиан изведнъж би се усъмнил в сметката. Той обърна гръб на критика и почна да наблюдава Малми. Малми седеше като вдървен на стола си и погледът му блуждаеше нанякъде. Сетне, усетил, че го наблюдават, трепна, впери очи във Фабиан и каза:

— Не бива да се отпускаме толкова. Ракията разяжда намордника.

Сега вече Мюнцер хъркаше прилично — той спеше. Фабиан се изправи и подаде ръка на журналистите, най-после на търговския редактор.

— Но може би вие имате право — каза Малмии тъжно се усмихна.

— Не съм вече съвсем трезвен — заговори Фабиан в мрака, когато застана пред вратата.

Той обичаше ранния стадий на пиянството, който караше човек да повярва, че усеща въртенето на земята. Дърветата и къщите все още стоят в покой по местата си, уличните фенери все още не приличат на близнаци, но земята се върти, най-сетне го чувствуваш! Днес обаче не му се нравеше и това. Разхождаше се, неотклонно съпровождан от лекото си пиянско замайване, и се правеше, че не усеща нищо. Що за смешно кълбо беше глобусът, независимо дали се въртеше или не! Неволно си спомни за една рисунка от Домие, наречена „Прогресът“. Домие бе нарисувал на листа няколко охлюва, които пълзяха един след друг. Ето какво беше темпото на човешкото развитие. Но охлювите пълзяха в кръг!

И това беше най-лошото.