Фабиан (Историята на един моралист)

Тринадесета глава

Когато на сутринта Фабиан отиде да събуди изобретателя, той вече бе станал, беше се измил и облякъл, седеше до масата и пресмяташе.

— Добре ли спахте?

Възрастният човек беше в отлично настроение и разтърси ръката му.

— Тази кушетка е създадена само за спане — каза той и помилва кафявото облегало на кушетката тъй, сякаш галеше гърба на кон. — А сега да изчезвам ли?

— Ще ви направя едно предложение — рече Фабиан. — Докато се къпя, хазайката донася закуската в стаята и не бива да ви види тук, иначе ще има скандал. Излезе ли си тя, пак сте ми драг гост. Тогава можете спокойно да останете още няколко часа. Аз във всеки случай ще ви оставя сам, защото трябва да търся работа.

— Няма значение — заяви възрастният човек. — Ще се поровя из книгите ви, стига да нямате нищо против. Но къде да отида, докато се къпете?

— Мислех си, в гардероба — рече Фабиан. — До днес гардеробът като жилище беше привилегия на комедиите, посветени на брачната изневяра. Нека скъсаме с традицията, многоуважаеми гостенино! Харесва ли ви моето предложение?

Изобретателят отвори гардероба, погледна скептично вътре и запита:

— Много дълго ли се къпете?

Фабиан го успокои, отмести встрани втория костюм, с който разполагаше, и покани госта да влезе.

Старецът се загърна в пелерината, сложи си шапката, пъхна чадъра под мишница и се вмъкна в гардероба, чиито дъски заскърцаха пронизително.

— Но ако ме намери тук?

— Тогава от следващото първо число ще си изляза.

Изобретателят се подпря на чадъра си, кимна и каза:

— А сега, марш във ваната!

Фабиан затвори гардероба, взе за всеки случай ключа със себе си и извика в коридора:

— Госпожа Холфелд, закуската!

Когато влезе в банята, във ваната вече седеше Корнелия, насапунисана от глава до пети, и се смееше:

— Трябва да изтъркаш гърба ми — прошепна тя. — Ръчичките ми са тъй ужасно къси.

— И чистотата става удоволствие — отбеляза Фабиан и насапуниса гърба й.

После тя му се отплати със същото.

— Ужасно! — рече той. — А през цялото време в гардероба се намира царят на изобретателите и чака да го пуснат на свобода. Трябва да побързам.

Измъкнаха се от ваната и почнаха да се бършат един друг, докато кожата им се зачерви. След това се сбогуваха.

— Довиждане до довечера! — прошепна тя.

Той я целуна. Сбогува се с очите, с устните и с шията й. Сетне бързо се втурна в стаята си. Закуската бе донесена. Отключи гардероба. Възрастният господин излезе с вцепенени крака и дълго кашля, за да навакса изпуснатото.

— А сега следва втората част от комедията — каза Фабиан, отиде в коридора, отвори входната врата, затвори я пак и силно извика: „Чудесно е, че си решил да ми дойдеш на гости, чичо. Влизай, моля ти се!“

Въведе учтиво въображаемия гост в стаята си и кимна с глава на учудения изобретател.

— Така, сега вече вие пристигнахте официално. Седнете, моля. Ето ви втора чаша.

— А освен това съм и ваш чичо.

— Роднинските връзки винаги са успокоявали хазайките — обясни Фабиан.

— Ама кафето е добро! Може ли да взема една кифличка? — Старецът беше почнал вече да забравя гардероба. — Ако не се намирах под попечителство, щях да ви направя мой универсален наследник, уважаеми племеннико! — рече той и най-почтително почна да се храни.

— Хипотетичното ви предложение ми прави чест — отвърна му Фабиан.

По настояване на новия чичо двамата се чукнаха с кафените чаши и извикаха:

— Наздраве!

— Обичам живота — призна възрастният господин и почти се смути. — Обикнах го както трябва едва след като обеднях. От радост понякога ми идва да ухапя слънчевите лъчи или пък ветреца, който подухва в парка. И знаете ли на какво се дължи това? Често си мисля за смъртта — а кой прави това днес? Никой не мисли за смъртта. Всеки я оставя да го изненада, като сблъскване между влакове или друга неочаквана катастрофа.

Толкова са оглупели хората. Всеки ден мисля за смъртта, защото тя всекидневно може да ми направи знак да я последвам. И тъкмо защото мисля за нея, обичам живота. Това е прекрасно изобретение. А нали знаете — от изобретения поне разбирам.

— Ами хората — тях обичате ли?

— Глобусът е заразен от краста — изръмжа старецът.

— Да обичаш живота и същевременно да презираш хората, такова нещо рядко води до добър край — рече Фабиан и стана.

Сбогува се с госта, който още не беше допил кафето си, помоли госпожа Холфелд да не безпокои чичо му и се отправи към районното бюро за регистриране на безработни.

След като се разправи с трима чиновници, тоест след два часа, разбра, че е сбъркал адреса и че следвало да се отнесе до друг клон, определен нарочно за канцеларски чиновници. Отиде с автобуса до площад „Витенберг“ и оттам — на посоченото място. Упътили го бяха погрешно. Попадна сред тълпа безработни болногледачки, детски надзирателки и машинописки и като единствен посетител от мъжки пол събуди сред тях най-жив интерес.

Оттегли се, излезе на улицата и няколко къщи по-нататък намери един магазин, който приличаше на централа на потребително дружество, но сега представляваше тъкмо онзи клон от службата за безработни, където трябваше да се регистрира. Зад някогашния тезгях на магазина седеше чиновник, а отпред, наредени на дълга опашка, стояха безработните чиновници, подаваха един след друг своите картони за подпечатване и получаваха необходимия контролен знак.

Фабиан се изненада, като видя колко спретнато облечени бяха тези безработни. За някои от тях можеше направо да се каже, че са елегантни, и ако човек би ги срещнал на Курфюрстендам, безусловно би ги помислил за хора, които се разхождат, за да убият времето си. Навярно те съчетаваха утринното идване до бюрото с една разходка по елегантните търговски улици. За стоенето пред витрините все още не се заплащаше, а кой би се наел да познае, дали не могат или просто не искат да купят нещо? Носеха празничните си костюми и имаха пълно право — нима някой имаше толкова много празници, колкото те?

Сериозни, в стремежа си да проявят изрядно държание, те стояха под строй и чакаха да приберат своите картони с печатите. Сетне излизаха, сякаш напускаха зъболекарската клиника. Понякога чиновникът изругаваше и отделяше някой картон настрана. Някакъв помощник отнасяше тия картони в съседното помещение. Там се бе разположил един инспектор и искаше сметка от нередовните посетители на контролния пункт. От време на време на вратата се показваше човек с вид на портиер и извикваше някое име.

Фабиан зачете печатните обявления, окачени по стените. Забранено бе да се носят ленти на ръката. Забранено бе трамвайните билети „смяна“ да се използуват от други, освен от първоначалните им притежатели. Забранено бе да се предизвикват политически спорове, както и да се участвува в тях. Съобщаваше се къде срещу тридесет пфенига може да се получи изключително питателен обед. Съобщаваше се за кои начални букви контролните дни бяха отложени. Съобщаваше се за кои професии справочните бюра се преместват другаде и за кои се променят приемните часове. Съобщения. Забрана. Забрана. Съобщения.

Малко по малко учреждението се изпразни. Фабиан представи своите документи на чиновника. Човекът му каза, че тук обикновено не регистрирали работници по рекламата и препоръча на Фабиан да се обърне към пункта, предназначен за хората със свободни професии, научни работници и артисти. Даде му и адреса.

Фабиан отиде с автобуса до „Александерплац“. Беше почти обед. В новия клон попадна сред доста пъстро общество. От обявленията разбра, че се търсят по възможност лекари, юристи, инженери, дипломирани агрономи и учители по музика.

— Сега съм зачислен при Организацията за подпомагане на пострадалите от кризата — рече някакъв дребен господин. — Получавам 24,50 марки. На всеки член от семейството ми седмично се падат по 2,72 марки, което прави по 38 пфенига дневно на човек. Пресметнах точно през хроническата си отпуска. Ако продължава така, скоро ще премина към кражби с взлом.

— Ех, да беше толкова лесно! — въздъхна един от неговите съседи, късоглед младеж. — И за кражбата се иска наука. Лежах една година в затвора. Е, няма що, има и по-приятни места.

— Все ми е едно, поне докато не са ме тикнали там — възбудено заяви дребничкият господин. — Жена ми не може да даде на децата дори парче хляб за училище. Няма да стоя и да гледам повече това.

— Като че ли пък краденето има някакъв смисъл — каза едър, широкоплещест човек, който се беше облегнал на прозореца. — Щом няма какво да плюска, дребният буржоа веднага се превръща в лумпенпролетарий. Защо не разсъждавате с малко повече класово съзнание, противен дребосък? Все още ли не виждате къде ви е мястото? По-добре помогнете да се подготви почвата за политическа революция.

— Дотогава децата ми ще пукнат от глад!

— Ако ви тикнат зад решетките за кражба, уважаемите ви деца ще пукнат още по-бързо от глад — каза човекът до прозореца.

Късогледият младеж се засмя и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Подметките ми са вече съвсем скъсани — рече дребничкият господин. — Ако всеки път идвам пеш до тук, за една седмица обувките ще свършат, а за трамвай нямам пари.

— Не ви ли отпуснаха кундури от благотворителната организация? — запита късогледият.

— Моите крака са много изнежени — заяви дребничкият господин.

— Обесете се тогава! — каза човекът до прозореца.

— Вратът му е много изнежен — рече Фабиан.

Младежът бе сложил на масата няколко монети и броеше състоянието си.

— Половината пари редовно отиват за писма, с които търсиш работа тук и там. Плащаш пощенска такса за изпращане. Плащаш пощенска такса за получаване. Всяка седмица преписвам и заверявам по двадесет пъти удостоверенията. А никой не ти праща книжата обратно. Дори не ти отговарят. Навярно писарушките по канцелариите си правят колекции от пощенските марки, които прилагам за отговор.

— Но властите правят всичко, което е по силите им — каза човекът до прозореца. — Между другото те откриха за безработните безплатни курсове по рисуване. Това е истинско благодеяние, господа. Първо, човек се научава да рисува ябълки и бифтеци, и второ, с тях се засища. Художественото възпитание като средство за прехрана.

Дребничкият господин, който очевидно беше изгубил всякакво чувство за хумор, каза унило:

— Това никак не ми помага. Защото аз съм художник.

В това време един чиновник прекоси чакалнята и Фабиан, станал вече по-предпазлив, го запита дали има някакви изгледи да го оправят тук. Чиновникът го попита има ли бележка от районното бюро за безработни.

— Още не сте се зарегистрирали там? Трябваше най-напред това да свършите.

— Значи, трябва да ида отново там, откъдето започнах обиколките си преди пет часа — каза Фабиан.

Но чиновникът вече беше изчезнал.

— Общо взето обслужването е вежливо — рече младежът, — но никой не може да твърди, че справките винаги са безупречни.

Фабиан потегли с автобуса към бюрото за безработни в района, където живееше. Вече беше изхарчил цяла марка за път и от яд не гледаше през прозореца.

Когато пристигна, бюрото беше затворено.

— Покажете ми документите си — каза портиерът. — Може би ще мога да ви помогна.

Фабиан подаде на добряка плика със своите документи.

— Аха — каза портиерът, след като ги прегледа обстойно, — в същност вие съвсем не сте безработен.

Фабиан се отпусна върху един от бронзовите километражни камъни, поставени за украса пред входа.

— Вие, тъй да се каже, имате нещо като платен отпуск до края на месеца. Нали получихте парите от фирмата?

Фабиан кимна утвърдително.

— Тогава елате пак след четиринадесет дни — посъветва го другият. — Дотогава можете да си опитате късмета със заявления направо по учрежденията. Следете във вестниците обявите за предлагане на работа. Няма кой знае какъв смисъл, но човек не бива да се отчайва.

— На добър път! — рече Фабиан, взе документите и се отправи към зоологическата градина, където възнамеряваше да изяде две-три кифли. Но в края на краищата нахрани с тях лебедите, които бяха излезли с малките си на разходка из езерото.

Когато привечер влезе в своята стая, завари там майка си. Тя беше седнала на кушетката, остави настрана някаква книга и рече:

— Изненада ли се, моето момче?

Прегърнаха се. Тя продължи:

— Не можех иначе, трябваше да видя как си. А през това време баща ти внимава никой да не влезе в магазина. Тревожех се за тебе. Не отговаряш вече на писмата ми. Десет дни не си писал. Покой нямах, Якоб.

Той седна до майка си, помилва я по ръката и каза, че бил добре.

Тя го гледаше изпитателно.

— Да не би да съм дошла в неудобно време?

Той поклати отрицателно глава. Тя се изправи.

— Вече подредих бельото ти в шкафа. Хазайката ти можеше да почисти малко. Още ли продължава да се превзема и да не го върши? Какво мислиш съм ти донесла?

Тя отвори плетения куфар, почна да вади от него пакети и да ги реди върху масата.

— Кървавица — рече тя, — половин кило, от „Брайтенщрасе“, сещаш се, нали? Студен шницел. Жалко, че тук не бива да се влиза в кухнята. Инак да съм го опържила. Бекон. Половин салам. Много поздрави от леля Марта. Вчера бях при нея в градината. Няколко сапуна от магазина. Ех, да не вървеше така зле търговията. Почвам да мисля, че хората вече не се мият. А ето ти и една вратовръзка, харесва ли ти?

— Ти си тъй добра! — рече Фабиан. — Но не биваше да пръскаш толкова пари заради мене.

— Глупости! — отвърна майка му и подреди хранителните продукти в една чиния. — Можеше да ни направи поне малко чай твоята милостива хазайка. Казах й вече. Утре вечер си заминавам обратно. Пристигнах с пътнически влак. Не усетих как мина времето. В купето имаше едно дете. Много се смяхме. Как е сърцето ти? Пушиш прекалено много! По цялата стая са разхвърляни празни цигарени кутии.

Фабиан гледаше майка си. От вълнение и разнежване тя се държеше като полицай.

— Вчера се бях сетил — каза той — за времето, когато бях в интерната. Ти беше болна и вечер бягах през игрището само за да те видя как си. Веднъж, много добре си спомням, ти трябваше да тласкаш пред себе си един стол и да се подпираш на него, иначе изобщо нямаше да можеш да ми отвориш.

— Много неща си преживял покрай майка си — каза тя. — Би трябвало да се виждаме по-често. Как е твоята фабрика?

— Предложих им един конкурс. Ако го направят, могат да спечелят четвърт милион.

— Срещу двеста и седемдесет марки месечно! Мошеници такива!

Майка му бе възмутена. В този миг се почука. Госпожа Холфелд донесе чай, постави подноса на масата и каза:

— Чичо ви пак дойде.

— Чичо ти ли? — запита смаяно майка му.

— И аз се чудех — заяви хазайката.

— Дано само с това чудене да не сте си причинила някоя непоправима беда, уважаема госпожо — отвърна Фабиан и госпожа Холфелд си излезе обидена.

Фабиан въведе госта в стаята и каза:

— Мамо, това е един мой стар приятел. Снощи спа на кушетката и за да съкратя процедурата, произведох го мой чичо. — После се обърна към изобретателя: — Това е майка ми, скъпи чичо. Най-добрата жена през настоящото столетие. Седнете, моля! Разбира се, с кушетката днес нищо не става. Но, ако ви е удобно, бих ви поканил за утре.

Възрастният господин седна, изкашля се, завъртя шапката върху дръжката на чадъра си и пъхна в ръцете на Фабиан някакъв плик.

— Скрийте го бързо — замоли той. — Това е моята машина. Вече са по следите ми. Семейството ми иска пак да ме пъхне в лудницата. Навярно се надяват да ми задигнат по този начин бележките и да ги превърнат в пари.

Фабиан прибра плика.

— В лудницата ли искат да ви затворят?

— Нямам нищо против — отбеляза старецът. — Там поне човек е спокоен. Паркът е чудесен. Главният лекар е поносим, самият той е малко побъркан и играе чудесно шах. Бил съм вече на два пъти там. Като ми омръзне, пак се измъквам. Извинете ме, уважаема госпожо! — обърна се той към майката на Фабиан. — Създавам ви неудобства. Когато дойдат да ме приберат, не се плашете. Ей сега ще звъннат. Аз съм готов. Книжата са прибрани на сигурно място. Впрочем, не съм луд, но съм прекалено разумен за моите скъпи роднини. Драги приятелю, драснете ми няколко реда до болницата в Бергендорф.

Позвъни се.

— Ето ги! — извика старецът.

Госпожа Холфелд доведе в стаята двама господа.

— Моля ви да ни извините за безпокойството — каза единият от тях и се поклони. — Пълномощията, които на драго сърце ще ви представя, ме карат да отделя от вашата среда господин професор Колреп. Долу чака колата ми.

— Защо са тия церемонии, драги ми докторе? Поотслабнал сте. Още от вчера забелязах, че сте вече по следите ми. Здравейте, Винклер! Ето че пак ще се качим на колата ви. Как е скъпото ми семейство?

Лекарят само сви рамене.

Старецът отиде до гардероба, отвори го, погледна вътре и пак затвори вратата. Сетне се приближи до Фабиан и стисна ръката му.

— Много ви благодаря!

А когато пристъпи към вратата, рече на възрастната жена:

— Добър син имате: Не всеки може да каже такова нещо за себе си.

Сетне излезе от стаята. Лекарят и надзирателят тръгнаха след него. Фабиан и майка му погледнаха през прозореца. Пред къщата беше спряла кола. Тримата мъже излязоха от вратата. Шофьорът помогна на възрастния изобретател да облече някакво сиво пардесю за път. Пелерината сгънаха и прибраха.

— Странен човек — каза майката, — но не е побъркан. — Колата потегли. — Защо в същност надникна в гардероба?

— Днес сутринта го заключих в гардероба, за да не го забележи хазайката — обясни синът.

Майка му наля чай.

— И все пак лекомислие е от твоя страна да пускаш съвсем непознати хора да спят тук. Докато се усетиш, и станало нещо. Дано да не е изцапал нещата ти в гардероба.

Фабиан записа върху плика адреса на лудницата и го прибра. След това седна да вечеря. Когато се навечеряха, каза:

— Хайде сега, приготви се. Отиваме на кино.

Докато старата жена се обличаше, той отиде при Корнелия и й каза, че е пристигнала майка му. Момичето беше уморено и вече си бе легнало.

— Ще поспя, докато се върнеш от киното — рече тя. — Ще се отбиеш ли тогава пак при мен?

Той обеща.

Филмът, който гледаха Фабиан и майка му, представляваше някаква глупава театрална пиеса, чиято сюжетна линия се развиваше в две насоки. В нея не само не беше спестено нищо, но и представеният лукс надхвърляше всяка граница. При все че от благоприличие това не бе показано, човек добиваше впечатление, че под леглата има златни нощни гърнета. Майката се смя много и това толкова зарадва Фабиан, че и той почна да се смее.

Прибраха се пеша. Майка му беше доволна.

— Ако на времето бях тъй здрава, както съм днес, моето момче, и за теб щеше да е по-добре — каза тя след известно време.

— И така не беше лошо — отвърна той. — А освен това, то е минало вече.

В къщи поспориха кой да спи в леглото и кой — на кушетката. Накрая победи Фабиан. Майка му приготви кушетката за спане. После той каза, че трябвало да се обади оттатък.

— Там живее една млада дама, с която сме приятели.

Пожелаха си за всеки случай „лека нощ“, Фабиан целуна майка си и тихо отвори вратата. След минута се завърна.

— Заспала е вече — прошепна той и се качи на своята кушетка.

— Едно време такова нещо не би било възможно — забеляза госпожа Фабиан.

— И нейната майка казала същото — рече синът й и се обърна към стената.

Изведнъж, малко преди да заспи, той се надигна пак, прекоси бос тъмната стая, наведе се над леглото и каза както някога:

— Приятен сън, майчице!

— И на теб! — промълви тя и отвори очи.

Той не можа да види това. В тъмнината се върна пипнешком на своята кушетка.