Фабиан (Историята на един моралист)

Двадесет и първа глава

Когато на другата сутрин се събуди и видя лампата да свети, събитията от предишния ден се бяха изличили от съзнанието му. Чувствуваше се угнетен и смазан, но още не знаеше защо. Затвори очи и едва сега, постепенно, болката му почна да добива определена форма. Случилото се му хрумна тъй внезапно, сякаш някой му го хвърли през прозореца и счупи стъклото. Осъзна пак онова, което бе забравил поради изнурението си, и след като ги осъзна, спомените почнаха да потъват по-надълбоко — нарастваха и се изменяха при потъването; тяхното специфично тегло сякаш се увеличаваше и те изведнъж се сгромолясаха като каменна лавина върху сърцето му. Извърна се към стената и затисна с ръце ушите си.

Когато му донесе закуската, госпожа Холфелд не направи скандал, нито заради запалената лампа, нито заради това, че лежеше на кушетката, вместо в леглото. Сложи подноса на масата, загаси лампата и извърши всичко, предвидено от ритуала в болничните стаи.

— Бих искала да ви изкажа моите най-дълбоки съболезнования — рече тя, — преди малко разбрах от вестника. Това е тежък удар за вас. И за горките родители.

В тона и звученето на гласа явно личеше добро намерение. Съчувствието бе искрено. Да се издържи подобно нещо беше невъзможно.

Все пак той надви себе си и промърмори:

— Благодаря!

Продължи да лежи, докато тя излезе от стаята, после стана и навлече дрехите си. Трябваше да говори с тайния съветник. От снощи не му даваше мира едно подозрение, за което се стараеше да не мисли и което въпреки това ставаше все по-мъчително. Трябваше да отиде в университета.

Тъкмо когато излизаше на улицата, към него се приближи и спря голяма частна кола.

— Фабиан! — извика някой.

Беше Корнелия. Тя седеше в колата и му махаше с ръка. Когато той пристъпи по-наблизо, Корнелия слезе.

— Бедният ми Фабиан! — каза тя и погали ръката му. — Не можах да издържа до следобед и той ми услужи с колата си. Преча ли ти? — Сетне понижи глас: — Шофьорът подслушва! — И запита по-високо: — Къде отиваш?

— В университета. Той се самоубил, защото работата му била отхвърлена. Трябва да говоря с тайния съветник.

— Ще те закарам дотам. Може ли? — запита Корнелия. — Моля, закарайте ни до университета — каза тя на шофьора, качиха се в колата и потеглиха към центъра на града.

— А как прекара ти снощи? — запита Фабиан.

— Не говори за това! — замоли го тя. — Непрекъснато имах чувството, че те грози някаква беда. Макарт ми разправяше за ролята, която ще играя, едва го слушах, толкова силно ме гнетеше предчувствието ми. Беше също както пред буря.

— Каква е ролята?

Отмина предчувствието на Корнелия, без изобщо да му обърне внимание. Мразеше тая привичка на хората да надничат в бъдещето тъй, сякаш повдигат крайчето на някое одеяло, а още повече мразеше тяхната гордост впоследствие, когато се окажеше, че са били прави. Колко наивно и недодялано бе да проявяваш подобна интимност по отношение на съдбата! Отвращението му нямаше нищо общо с това, дали предчувствията по начало са възможни или не. Смяташе за истинска дързост да се интимничи с онова, което все още остава скрито за човека. Но колкото и пословична да бе неговата пасивност, сигурно беше едно: тя нямаше нищо общо с някакво примирение пред неизбежното.

— Много странна роля — каза Корнелия. — Представи си само, във филма ще трябва да бъда жена на един човек, който, за да удовлетвори налудничавата си фантазия, непрекъснато иска от мене да се променям. Той е патологичен тип и ме заставя да играя различни роли: ту на неопитно момиче, ту на изтънчена дама, на вулгарна жена, а после на безмозъчно, елегантно същество, което мисли само за лукс. При това става ясно — за мен по-късно, отколкото за него и за зрителите, — че характерът ми е съвсем различен от тоя, който съм си представяла самата аз. Двамата, и той и аз, ще бъдем изненадани от това, че се променям непрекъснато, в края на краищата и против неговата воля, и едва по този начин се превръщам в онова, което винаги съм била. Излиза, че в същината си аз съм подла и властолюбива, и в конфликта, предизвикан от неговите повели, той претърпява трагично поражение.

— На Макарт ли е хрумнало всичко това? Внимавай, Корнелия, този човек е опасен. Вярно е, че той ще иска от теб това преобразяване само за филма, но тайно ще се обзаложи сам със себе си и ще чака да види дали не си такава и в действителност.

— Това не би било кой знае какво нещастие, Фабиан. Мъже като него искат само едно: да бъдат прегазени. Така че филмът ще се превърне в частен урок за живота.

Той порови из джобовете си, намери пачката с банкноти, отброи хиляда марки и ги подаде на Корнелия.

— Ето, Лабуде ми остави пари. Вземи половината. Това ще ме успокои.

— Да бяхме имали преди три дни две хиляди марки — каза тя.

Фабиан наблюдаваше шофьора, който непрекъснато се взираше в малкото изпъкнало огледало и следеше по този начин всяко тяхно движение.

— Твоята гувернантка ще ни блъсне в някое дърво. Музиката е отпред! — изкрещя той и шофьорът отмести за малко погледа си от тях.

— Следобед ще дойда без него — рече Корнелия.

— Не зная дали ще си бъда у дома — отвърна той.

Тя се облегна леко и плахо на рамото му.

— Каквото и да стане, ще дойда, може би ще ти бъда необходима.

Пред университета той слезе. Корнелия продължи пътуването си със своя тъмничен надзирател.

Отвори му прислужникът на института. Тайният съветник още не бил дошъл, но всеки момент го очаквали да се завърне. Дали асистентът е тук? Да.

В чакалнята пред професорския кабинет седяха съдебният съветник Лабуде и жена му. Госпожа Лабуде изглеждаше много състарена; разплака се, когато Фабиан ги поздрави, и каза:

— Ние не се грижехме никак за него.

— Безсмислено е да се укорявате за каквото и да било — отвърна Фабиан.

— Нима той беше дете? — запита съдебният съветник.

Жена му изхлипа високо и той смръщи чело.

— Тази нощ прочетох работата на Щефан — заговори господин Лабуде. — Нищо не разбирам от вашата специалност и не зная дали основните положения в тази студия са поставени правилно. Но извън всяко съмнение е, че изводите са умни и проницателни.

— И основните положения са в ред — каза Фабиан. — Работата е майсторски написана. Само да дойде тайният съветник!

Госпожа Лабуде тихо плачеше.

— Защо искате сега, когато вече е мъртъв, да го лишите и от причината за смъртта му? — запита тя. — Елате по-добре да си вървим! — Тя се изправи и хвана за ръце двамата мъже. — Оставете го да почива в мир!

Ала съдебният съветник каза:

— Седни, Луиза.

И ето, тайният съветник дойде. Бе старомодно елегантен мъж, а очите му бяха малко изпъкнали. Прислужникът на института вървеше след него по стълбите и носеше куфар.

— Наистина е ужасно! — заяви тайният съветник и, привел главата си малко встрани, се отправи към родителите на Лабуде.

Съпругата на съдебния съветник заплака още по-силно, когато той стисна ръката й. Развълнуван бе и съдебният съветник.

— С вас се познаваме — обърна се към Фабиан възрастният професор по литературна история. — Вие бяхте негов приятел.

Отвори вратата към стаята си, покани ги да влязат, извини се за миг и докато останалите седяха безмълвни около масата, изми ръцете си като пред лекарски преглед. Прислужникът му поднесе приготвената кърпа.

Докато бършеше ръцете си, тайният съветник каза:

— Няма да пускате при мен абсолютно никого!

Прислужникът излезе, тайният съветник седна.

— Рано тая сутрин си купих вестник в Наумбург — заразказва той — и първото нещо, което прочетох, бе съобщението за трагичната участ на вашия син. Няма ли да бъде прекалено недискретно, ако ви задам въпроса, който най-силно ме вълнува? Какво, за бога, е подтикнало сина ви към тази съдбоносна постъпка?

Съдебният съветник сви в пестник ръката си, отпусната до преди миг върху масата.

— А нима не можете да се сетите?

Тайният съветник поклати глава отрицателно.

— Нямам никаква представа.

Майката на Лабуде вдигна ръце и ги сключи над главата си. Погледът й умоляваше мъжете да млъкнат. Ала бащата на Лабуде се приведе ниско напред.

— Синът ми се е застрелял, защото вие сте отхвърлили неговата работа.

Тайният съветник извади от джоба си копринена кърпичка и избърса потта от челото си.

— Какво? — беззвучно запита той. Изправи се и втренчи изпъкналите си очи в присъствуващите, сякаш се опасяваше, че са полудели. — Но това е съвсем невъзможно — промълви той.

— Не, напълно възможно е! — извика съдебният съветник. — Вземете си палтото, елате с нас и вижте момчето! Лежи на кушетката и е мъртъв тъй, както може да бъде мъртъв само мъртвец.

Майката на Лабуде ги гледаше с широко разтворени, втренчени очи и каза:

— Вие го убивате повторно.

— Но това е ужасяващо! — тихо промълви тайният съветник и хвана стария Лабуде за лакътя. — Аз съм бил отхвърлил работата му? Кой твърди такова нещо? Кой го твърди? — извика той. — Внесох работата във факултетния съвет със забележката, че това е най-зрелият литературно-исторически труд през последните години. Писах в рецензията си, че с този свой труд доктор Щефан Лабуде може с право да претендира за най-жив интерес от страна на научните среди. Писах, че с този принос доктор Лабуде прави неоценима услуга на съвременната наука. Писах, че никога досега от кръговете на нашите ученици не ми е бил представян толкова значителен труд и че ще го публикувам като отделен номер в поредицата от наши издания. Кой е казал, че съм отхвърлил работата?

Родителите на Лабуде седяха като вкаменени. Фабиан стана. Цялото му тяло трепереше.

— Един момент — каза пресипнало той, — сега ще го доведа.

После се втурна навън, спусна се надолу по стълбата, влезе в стаята с каталозите.

Доктор Векерлин, научният помощник на института, седеше приведен над своята картотека и подреждаше фишове, върху които бяха отбелязани новопостъпилите книги в библиотеката. Вдигна с негодувание поглед и присви късогледите си очи.

— Какво обичате? — запита той.

— Трябва да дойдете веднага при тайния съветник — рече Фабиан.

Когато другият не помръдна от мястото си, а само кимна и продължи да рови из картотеката, той го хвана за яката, издърпа го грубо от стола и го изблъска през вратата.

— Как си позволявате такова нещо? — запита той.

Вместо да отговори, Фабиан го удари с юмрук по лицето. Векерлин вдигна ръка, за да се защити, и без да възразява повече, се запрепъва нагоре по стълбата. Пред стаята на тайния съветник той пак спря колебливо, но Фабиан отвори вратата. Тайният съветник и родителите на Лабуде подскочиха. От носа на асистента течеше кръв.

— Трябва да задам във ваше присъствие няколко въпроса на този господин — рече Фабиан. — Доктор Векерлин, казал ли сте вчера по обед на моя приятел Лабуде, че работата му е отхвърлена? Казал ли сте му, че тайният съветник заявил, че внасянето на работата във факултета ще означава излишно обременяване на професорското тяло? Казал ли сте му освен това, че отхвърляйки работата му, тайният съветник искал да му спести публичното излагане?

Госпожа Лабуде изстена и се строполи в безсъзнание от стола си на пода. Никой от мъжете не се загрижи за нея. Векерлин бе отстъпил заднешком до вратата. Останалите трима мъже стояха приведени напред и чакаха неговия отговор.

— Векерлин — промълви тайният съветник и тежко се подпря върху облегалката на един стол.

Асистентът изкриви широкото си, бледо лице, сякаш искаше да се усмихне, и на няколко пъти разтвори уста.

— Дълго ли ще чакаме? — запита заплашително съдебният съветник.

Векерлин сложи ръка на дръжката на вратата и продума.

— То беше само шега!

Тогава Фабиан изкрещя — това бе някакъв нечленоразделен звук, който отекна като рев на животно. В следния миг той скочи напред и заудря асистента с двете си ръце, непрекъснато, без да гледа къде. Удряше несъзнателно, като някакъв автоматичен чук, удряше непрекъснато.

— Подлец! — изрева той, докато стоварваше двата си юмрука право върху лицето на другия.

Векерлин все още се усмихваше, сякаш искаше да се извини. Беше забравил, че ръката му е на дръжката на вратата и че искаше да избяга от стаята. Малко по малко той се свлече под ударите на колене. Изтегли се нагоре, хванат за дръжката, и вратата се отвори. Едва сега се сети за намерението си, промуши се в коридора. Фабиан го последва. Крачка по крачка двамата се приближаваха до стълбата, която водеше към партера, единият удряше, от другия течеше кръв.

Долу, в подножието на стълбата се бяха струпали студенти, които шумът бе привлякъл от различните помещения на института. Стояха безмълвни и изчакваха, сякаш чувствуваха, че онова, което става горе, е справедливо.

— Псе! — каза Фабиан и удари асистента под брадичката.

Векерлин се строполи по гръб, главата му се удари глухо в едно от стъпалата и той се затъркаля шумно надолу по стълбата. Фабиан се спусна след него и понечи да скочи отгоре му. Ала неколцина студенти бързо пристъпиха напред и го хванаха здраво.

— Пуснете ме! — викаше той и се дърпаше като бесен от вкопчените в него ръце. — Пуснете ме, ще го убия!

Някой затисна устата му. Прислужникът на института коленичи до асистента, който се опита да се изправи, но само изстена и падна пак на пода. Отнесоха го в стаята с каталозите.

На горния етаж, до самата стълба, стояха тайният съветник и бащата на Лабуде. През отворената врата се чуваха провлечени хлипания. Майката на Щефан беше дошла на себе си.

— Така значи, било само шега! — извика съдебният съветник и отчаяно се засмя.

Тайният съветник каза твърдо, сякаш най-сетне беше намерил изход:

— Доктор Векерлин е уволнен.

Студентите пуснаха Фабиан. Той наведе глава, това може би беше поздрав за сбогом, и напусна института.