Фабиан (Историята на един моралист)

Двадесет и трета глава

— Какво му е? — запита на следната утрин бащата.

— Уволнили са го — рече майката. — Освен това се е самоубил приятелят му Лабуде, не помниш ли, дето на времето се запознаха в Хайделберг.

— Съвсем не знаех, че имал приятел — каза бащата. — Никога нищо не научавам.

— Ти просто не слушаш, когато ти се говори — каза майката.

В този момент звънчето в магазинчето звънна. Когато госпожа Фабиан влезе отново в стаята, мъжът й четеше вестник.

— Не му е провървяло и с някакво младо момиче — продължи тя. — Но по този въпрос не казва никакви подробности. Тя била завършила право и сега ще става киноартистка.

— Жалко за парите за следването — заяви съпругът.

— Хубаво момиче било — продължи майката на Фабиан. — Но живеело с някакъв дебел тип, някакъв филмов директор, просто да ти се повдигне.

— Дълго ли ще остане? — запита бащата.

Майката сви рамене и си наля кафе.

— Даде ми хиляда марки. Лабуде му оставил тези пари. Ще ги прибера. Момчето е като ударено по главата, какво да го правя. И това няма връзка нито с Лабуде, нито с филмовата актриса. Той не вярва в бога — навярно там е причината. Липсва му опорна точка.

— На неговата възраст бях женен близо от десет години — рече бащата.

Фабиан вървеше по „Хеерщрасе“, покрай гарнизонната черква и казармите. Кръглият площад пред черквата, постлан с чакъл, беше безлюден. Колко ли време бе изтекло, откак бе стоял тук — един от хилядите войници, с прекалено дълги панталони, с каска на глава, в пълно снаряжение за войнишка проповед, седемнадесетгодишен, готов да чуе онова, което немският бог имаше да каже на своите армии? Спря пред портала на някогашната артилерийска казарма и се облегна на железните пръти. Строяване, преброяване, упражнения с оръдията, нощен караул, лекция върху военния заем, изплащане на заплатите — какво ли не бе ставало на този запустял двор? Нали тъкмо тук беше слушал как преди да ги обявят за трети или четвърти път годни за фронта, старите войници се обзалагаха по на един войнишки хляб, кой от тях ще се върне най-бързо? И нима само след седмица те не се бяха явили отново, с парцаливи униформи? Фабиан пусна прътите на решетката и продължи пътя си покрай гренадирските и пехотни казарми. Ето парка и училището, гдето бе учил и живял в продължение на години, преди да се запознае с единичното обучение, с рогатката и с теглича на лафета. Ето и улицата, която се спускаше към града; по нея, щом се стъмнеше, той изтичваше тайно към дома, за да види за минута-две майка си. Независимо от това, дали се наричаше училище, кадетски институт, лазарет или черква — всяка постройка в покрайнините на този град представляваше казарма.

Голямата, сива постройка със заострени ъглови кули, покрити с каменни плочи, все още се издигаше на своето място, сякаш изпълнена до покрива с детски грижи. На прозорците на директорското жилище все още имаше бели пердета и те контрастираха рязко с множеството черни, неукрасени с нищо прозорци, зад които се намираха класните стаи, занималните на учениците, гардеробите и спалните. По-рано винаги беше смятал, че някой ден откъм страната, където се намираше директорското жилище, грамадната сграда ще потъне дълбоко в земята — толкова значителен му се виждаше фактът, че на прозорците там висяха пердета. Влезе през вратата и се изкачи по стъпалата. Откъм класните стаи долитаха глухи и звънки гласове. Те изпълваха празния коридор. От първия етаж се носеше хорово пеене и свирене на пиано.

Фабиан отмина главното стълбище и се заизкачва по тесните стъпала към страничното крило. Насреща му се зададоха двама малки ученици.

— Хайнрих — викаше единият от тях, — трябва веднага да отидеш при Щъркела и да вземеш тетрадките.

— Може да почака! — каза Хайнрих и премина отчайващо бавно през люлеещата се стъклена врата.

„Щъркела — помисли Фабиан, — нищо не се е променило.“ Старите учители бяха още тук, прякорите им бяха останали същите. Само учениците се сменяха. Випуск след випуск идваше, биваше възпитаван и обучаван. Рано сутринта домакинът звънеше. И гонитбата почваше: спалня, умивалня, гардероб, трапезария. Най-малките слагаха масата, донасяха съдинките с маслото от хладилника и емайлираните канчета за кафе от кухненския подемник. Гонитбата продължаваше: занимални, бърсане на прах, класни стаи, учене, трапезария. Най-малките слагаха масата за обед. Гонитбата продължаваше: почивка, дежурство в градината, футбол, занимални, домашни упражнения, класни стаи, трапезария. Най-малките слагаха масата за вечеря. Гонитбата продължаваше: занимални, домашни упражнения, умивалня, спалня. Единадесетокласниците имаха право да остават два часа повече и ходеха да пушат цигари в парка. Нищо не се бе променило, сменяха се само випуските.

Фабиан застана на третия етаж и отвори вратата към аулата. Утринна молитва, вечерна молитва, свирене на орган, рожденият ден на кайзера, тържество за Седан, за битката при Таненберг, знамена на кулата, годишни изпити, разпускане на наборниците, откриване курсовете за участници във войната, отново свирене на орган и речи, изпълнени с благочестивост и достойнство. Единството, правото и свободата бяха пропили атмосферата на тази зала. Дали и сега се спазваха същите правила, както едно време: щом мине учител, всички да застават мирно? В сряда имаше два, а в събота три часа излизане. Дали все още, когато лишаваха някого от излизане, той трябваше да остане при инспектора и с помощта на ножица да превръща вестници в клозетна хартия?

И все пак не беше ли имало понякога и хубави мигове? Винаги ли бе чувствувал само лъжата, която се ширеше тук, и злокобната, неведома сила, която превръщаше цели поколения деца в послушни държавни чиновници и в ограничени буржоа? Имало бе понякога и хубави мигове, но те бяха хубави само като контраст на всичко останало.

Напусна аулата и се изкачи по мрачната вита стълба към спалните и към умивалните. Видя дългите редици железни легла. По стените висяха пижами, наредени по войнишки. Трябваше да има ред. Нощем единадесетокласниците се бяха завръщали тук от парка и бяха лягали при изплашените седмокласници и осмокласници. Малките бяха мълчали. Трябваше да има ред. Пристъпи до прозореца. В долината на реката блестеше градът със своите стари кули и тераси. Колко пъти, докато другите спяха, той се беше промъквал тук, и вперил поглед надолу, бе търсил къщата, в която лежеше болна майка му? Колко пъти бе притискал чело в стъклото и бе преглъщал сълзите си? Вярно, това не му бе навредило — нито карцерът, нито преглътнатите сълзи. Не бяха успели да превият тогава врата му. Неколцина се бяха застреляли. Не бяха много. През войната още повече бяха отишли на онзи свят. По-късно умряха още неколцина. Днес половината клас беше мъртъв.

Слезе по стълбата, излезе от зданието и се отправи към парка. С метли от клони, с лопати и с подострени пръчки бяха вървели бавно зад една ръчна количка, събирали бяха опадалата шума и набучвали разхвърляните хартии. Паркът беше просторен, спускаше се към един малък поток.

Фабиан тръгна надолу по старите познати пътеки, седна на една пейка, погледна към върховете на дърветата, продължи да се разхожда и напразно полагаше усилия да не връща в миналото това, което виждаше наоколо. Залите, стаите, дърветата и лехите, които го заобикаляха, не бяха действителност, а възпоминания. Тук той бе оставил детството си и сега го намираше отново. То струеше върху него от клоните, от стените, от кулите и го завладяваше. Все по-дълбоко навлизаше той в това меланхолично очарование.

Стигна до кегелбана, кеглите бяха подредени. Фабиан се огледа, беше сам, взе от сандъка една топка, замахна, втурна се и пусна топката по дървената пътечка. Тя подскачаше леко по нея. Пътеката все още беше неравна. Шест кегли паднаха с шум.

— Какво означава това? — сърдито запита някой. — Външни лица нямат работа тук!

Беше директорът. Почти не се бе променил. Само асирийската му брада бе посивяла още повече.

— Извинете! — рече Фабиан, вдигна леко шапка и поиска да се отдалечи.

— Момент — извика директорът.

Фабиан се извърна.

— Вие не сте ли наш бивш ученик? — запита той. Сетне протегна ръка. — Естествено, Якоб Фабиан! Добре дошъл! Много мило от ваша страна. Домъчня ли ви за старото училище?

Здрависаха се.

— Лоши времена — каза директорът. — Безбожни времена. Праведните има много да страдат.

— Кои са праведните? — запита Фабиан. — Дайте ми техните адреси.

— Вие сте си същият — рече директорът. — Всякога сте били един от най-добрите ученици и един от най-дръзките. Докъде я докарахте така?

— Държавата тъкмо се гласи да ми отпусне малка пенсия — каза Фабиан.

— Безработен? — строго запита директорът. — Повече очаквах от вас.

Фабиан се засмя.

— Праведните има много да страдат — заяви той.

— Да се бяхте явили тогава на държавен изпит — рече директорът. — Нямаше сега да сте без професия.

— Във всички случаи щях да съм без професия — отговори гневно Фабиан. — Дори ако упражнявах някаква. Мога да ви доверя, че с изключение на пасторите и педагозите, днес човечеството тъй се е объркало, че не знае къде му е главата. Компасът се е счупил, но тук, в тази сграда никой не забелязва това. Вие и сега, както преди, се возите нагоре-надолу с вашия асансьор — от трети до единадесети клас. Защо ли ви е компас?

Директорът пъхна ръце под пешовете на жакета си и каза:

— Ужасен съм. Нямало занимание за вас? Вървете и изградете характера си, млади момко! Защо сме изучавали история? Защо сме чели класици? Закръглете личността си!

Фабиан изгледа добре охранения, самодоволен господин и се усмихна. Сетне каза:

— Вие и вашата закръглена личност! — и си тръгна.

На улицата срещна Ева Кендлер. Тя се зададе заедно с две деца и изглеждаше доста напълняла. Изненада се, че изобщо я позна.

— Якоб! — извика тя и поруменя. — Никак не си се променил… Кажете добър ден на този чичо!

Децата подадоха ръка и направиха реверанс. И двете бяха момичета. Приличаха повече на майка си, отколкото тя на себе си.

— Най-малко десет години не сме се срещали — рече той. — Как си? Кога се омъжи?

— Мъжът ми е главен лекар в Каролахаус — заразказва тя. — Там не се напредва бързо. До частна практика изобщо не може да стигне. Може би ще замине с професор Вандсбек за Япония. Ако си заслужава, ще замина и аз допълнително с децата.

Той кимна и изгледа двете момиченца.

— По-хубаво беше тогава — тихо каза тя. — Помниш ли, когато бяха заминали родителите ми? Бях седемнадесетгодишна. Как бързо минава времето. — Тя въздъхна и оправи моряшките яки на момиченцата. — Преди човек да е поел напълно собствения си живот, и вече е натоварен с отговорността за децата си. Тази година дори няма да отидем на море.

— Разбира се, това е ужасно — каза Фабиан.

— Да — отвърна тя, — а сега да си ходим. Довиждане, Якоб!

— Довиждане!

— Подайте ръка на този чичо!

Двете момиченца направиха реверанс, притиснаха се до майка си и тръгнаха заедно с нея. Фабиан постоя още малко. Миналото сви зад ъгъла, с две деца за ръка, отчуждено, трудно можеше да се познае.

„Никак не си се променил“ — му беше казало миналото.

— Как мина? — запита майка му.

Бяха обядвали и сега стояха в магазина и разтоварваха един сандък с прах за избелване.

— Бях горе, в казармите. Ходих и в училището. Срещнах и Ева. Има две деца. Съпругът й е лекар.

Майката преброи пакетите, които бе струпала на рафта.

— Ева ли? Хубавичко момиче беше на времето. Каква беше тогава работата? Ти не се върна в къщи цели два дни.

— Родителите й бяха заминали и се наложи да проведа с нея няколкодневен просветен курс. За нея той беше първият и аз изпълних задачата си много добросъвестно и с истински благонравна сериозност.

— Много се безпокоях тогава — рече майка му.

— Но нали ти изпратих телеграма!

— Телеграмите са неприятно нещо — заяви старата жена. — Повече от половин час седях над нея и не се решавах да я отворя.

Той подаваше пакетите, майка му ги нареждаше.

— Няма ли да бъде по-добре, ако си потърсиш работа тук? — запита тя. — Никак ли не ти харесва вече при нас? Би могъл да се настаниш в дневната стая. Тук и момичетата са по-мили и не са така смахнати. Може би все пак ще си намериш жена.

— Още не зная какво ще правя — рече той. — Може и да остана. Искам да работя. Искам да действувам. Искам най-после да имам пред очите си цел. И ако не намеря, тогава ще изнамеря. Не може да продължава така.

— По мое време нямаше такива работи — заяви тя. — Тогава цел беше да печелиш пари, да се ожениш, да създадеш деца.

— Може би ще привикна с това — каза той. — Какво казваше винаги ти?

Тя престана да нарежда и натъртено каза:

— Човекът е животно, което свиква с всичко.