Фабиан (Историята на един моралист)

Петнадесета глава

Тази нощ Фабиан сънува. По всяка вероятност гой сънуваше по-често, отколкото допускаше. Но през тази нощ Корнелия го събуди и поради това той запомни съня си. Кой ли би го изтръгнал от сънищата му само до преди няколко дни? Кой ли би го разтърсвал боязливо среднощ, ако не беше почнал да спи до Корнелия?

В съня си беше вървял по някаква безкрайна улица Къщите бяха необозримо високи. Улицата бе съвършено безлюдна, а къщите нямаха нито прозорци, нито врати. Небето беше съвсем далечно и някак чудновато; също като че го гледаше от дълбок кладенец. Фабиан изпитваше глад и жажда и бе уморен до смърт. Виждаше, че улицата не свършва, но вървеше и искаше да стигне до края й.

— Няма смисъл — чу се изведнъж нечий глас.

Фабиан се огледа. Зад него стоеше старият изобретател, загърнат в своята пелерина, с небрежно свития си чадър и с избелялото бомбе.

— Добър ден, драги професоре! — извика Фабиан. — Аз мислех, че сте в лудницата.

— Ето я — отвърна старецът и удари с дръжката на чадъра си по една от постройките. Чу се металически шум, а после в стената, където не се виждаше никаква врата, се отвори една порта.

— Най-новото ми изобретение — каза старецът. — Позволете ми, скъпи племеннико, да мина напред, тук аз съм у дома си.

Фабиан го последва. В портиерската будка седеше директорът Брайткопф, държеше се за шкембето и охкаше:

— Ще имам дете. Секретарката пак не е внимавала както трябва.

После той се удари три пъти по голото теме и се чу звук като от гонг.

Професорът пъхна дълбоко в гърлото на директора своя чадър и го разтвори. Лицето на Брайткопф се пръсна като балон.

— Хиляди благодарности! — каза Фабиан.

— Не си струва и да говорим за това — отвърна изобретателят. — Видяхте ли вече машината ми?

Хвана Фабиан за ръка и го изведе вън през един коридор, осветен със синкава неонова светлина.

Пред тях се извисяваше машина, висока колкото Кьолнската катедрала. Пред нея се виждаха полуголи хора; въоръжени с лопати, те хвърляха стотици хиляди малки деца в един огромен казан, гдето гореше яркочервен огън.

— Елате сега на другия край — каза изобретателят.

Прекосиха сивия двор с помощта на транспортни ленти.

— Ето! — каза старецът и посочи във въздуха.

Фабиан вдигна поглед. Грамадни, нажежени бесемерови круши се накланяха, обръщаха се автоматически и изсипваха съдържанието си върху някакво хоризонтално огледало. Съдържанието бе живо. Върху блестящото стъкло падаха мъже и жени, изправяха се и вперваха като омагьосани погледи в близкия, и все пак недосегаем образ. Някои махаха с ръце надолу, сякаш се бяха познали. Един извади от джоба си пистолет и стреля. Макар че се беше прицелил с равна мушка в сърцето на своето отражение, той улучи в същност палеца на крака си и изкриви лице. Друг се въртеше в кръг. Очевидно искаше да обърне гръб на отражението си в огледалото — старанията му оставаха безплодни.

— Сто хиляди дневно — заяви изобретателят. — При това намалих работното време и въведох петдневна работна седмица.

— И все побъркани ли излизат? — запита Фабиан.

— Това е въпрос на терминология — отвърна професорът. — Един момент, свързването нещо не е в ред.

Приближи се до машината и почна да човърка с чадъра си в някакъв отвор. Внезапно чадърът изчезна, сетне изчезна пелерината, а тя увлече след себе си и възрастния човек. Той бе изчезнал. Машината му го бе погълнала.

Фабиан бързо прекоси сивия двор в обратна посока по транспортната лента.

— Случи се нещастие! — извика той на един от полуголите хора.

В този миг от котела се изтърколи едно дете. То беше с очила и държеше в ръчичките си небрежно свит чадър. Човекът нарина кърмачето със своята лопата и го хвърли обратно в казана. Фабиан прекоси отново двора и зачака под накланящите се бесемерови круши. Очакваше, че старият му приятел ще изскочи оттам, отново преобразен.

Чакаше напразно. Вместо него, от огромния наклонен съд изпадна самият той, един втори Фабиан, но с пелерина, чадър и бомбе, застана край останалите фигури и впери като тях поглед в образа си в огледалото. Под подметките му, обърнато надолу с главата, висеше неговото изображение в огледалото, един трети Фабиан, който гледаше нагоре, към лицето на втория Фабиан. Последният посочи с палец назад към машината и каза:

— Механическо преселение на душите, патент Колреп.

Сетне закрачи към истинския Фабиан, който стоеше насред двора, влезе право в него и изчезна.

— Като по калъп! — призна Фабиан, взе чадъра на машинно изобретения човек, влязъл невидим в него, оправи пелерината на гърба си и отново се превърна в единствения екземпляр на своето „аз“.

Погледна към блестящото огледало. Внезапно хората потънаха в него като в някакво прозрачно блато. Отваряха уста, сякаш крещяха от страх, но не се чуваше нищо. Потънаха напълно под огледалната повърхност. Отраженията им, също като риби, се устремиха в обратна посока с главите напред, ставаха все по-малки и накрая изчезнаха. Сега действителните хора се намираха в дълбините и изглеждаха тъй, сякаш бяха обвити с кехлибар. Фабиан пристъпи съвсем близо. Онова, което виждаше, вече не беше изображение в огледало. Над потъналите същества имаше равна стъклена плоча и хората продължаваха да живеят. Фабиан коленичи и се взря надолу.

Тлъсти жени с набраздени от бръчки тела седяха край маси и пиеха чай. Носеха скъсани чорапи и плетени шапчици, килнати на тила. От време на време проблясваха гривни и обици. Една от старите жени бе окачила на носа си златен пръстен. На други маси седяха дебели мъже, обрасли като горили, с цилиндри, някои по лилави долни гащи, всички с големи пури между дебелите си устни. Мъжете и жените гледаха жадно към някаква завеса. Тя се отдръпна и по едно издигнато мостче почнаха да минават с напета походка млади мъже, с плътно прилепнали трика — също като превзети манекенки. Млади момичета, в трико, последваха младежите, усмихваха се пресилено и старателно излагаха на показ всичко, което беше закръглено у тях. Фабиан позна няколко: скулпторката Кулп, Селоу, а също и Паула от увеселителното заведение на Хаупт.

Старите жени и мъже притискаха към очите си театрални бинокли, скачаха, втурваха се през столове и маси, блъскаха се към издигнатата пътека, удряха се едни други, за да се приближат повече. Разкривени физиономии, ухилени начервени уста, тънки, обгорели от слънцето ръце, конвулсивно тръпнещи крака изпълниха пода. На земята сякаш беше постлан жив персийски килим.

— Тук е и твоята Корнелия — рече госпожа Ирене Мол.

Тя седеше до него и си похапваше мънички млади мъже, поставени в голяма кесия за бонбони. Най-напред разкъсваше дрехите им. Правеше го тъй, сякаш белеше шоколадови блокчета, увити в хартия. Фабиан затърси с поглед Корнелия. Докато всички останали се валяха по пода, вплетени в объркан възел, тя стоеше сама на пътеката и се бранеше от някакъв дебел, брутален мъж, който разтваряше с една ръка устата й, а с другата се мъчеше да натика в нея запалена пура, с жарта напред.

— На тоя няма никакъв смисъл да се противиш — каза Ирене Мол, без да престава да рови с кесията си. — Това е Макарт, филмов фабрикант, червив с пари. Жена му се отрови.

Корнелия се олюля и падна сред хаоса до Макарт.

— Хайде де, скочи след нея и ти! — каза Мол. — Само че те е страх да не се счупи стъклото между теб и другите. Смяташ света за витрина.

Корнелия не се виждаше вече. Но затова пък сега Фабиан съзря кандидата за онзи свят Вилхелми. Беше напълно гол, левият му крак представляваше протеза. Стоеше върху едно легло с балдахин и се носеше с него над вълните на развълнуваното море от хора. В леглото се беше вкопчила Кулп. Вилхелми размахваше патерицата си и удряше момичето по главата и ръцете, докато най-сетне, обляно в кръв, то се пусна и потъна в дълбините.

Вилхелми закачи на патерицата си канап, завърза на края му банкнота и метна тази въдица. Хората под него подскачаха като риби във въздуха, опитваха се да захапят банкнотата, падаха изнемощели и се засилваха отново. Ето! Една жена бе сполучила да захапе банкнотата с уста. Беше Селоу. Разнесе се пронизителният й писък. В езика й се беше забила въдичка. Вилхелми почна да тегли шнура. С разкривено от болка лице Селоу се приближаваше все повече към леглото. В този миг зад нея се появи скулпторката, обгърна тялото на приятелката си с две ръце и почна да я дърпа назад. Езикът на Селоу изскочи от устата й и се разтегна. Вилхелми и скулпторката се опитваха да издърпат момичето, всеки от тях я теглеше към себе си. Езикът ставаше все по-дълъг, заприлича на червена ластична лента, изпъната до скъсване. Вилхелми се задъхваше и се заливаше от смях.

— Чудесно! — извика Ирене Мол. — Прилича на теглене на въже. Живеем във века на спорта. — Тя смачка празната кесия и рече: — А сега ще изям теб.

Смъкна с рязко движение пелерината му. Пръстите й се разтваряха като ножици и разрязваха костюма на Фабиан. Той я удари по главата с дръжката на чадъра си. Нападателката се олюля и го пусна.

— Но аз те обичам — прошепна тя и се разплака.

Сълзите напираха като малки сапунени мехури от ъглите на очите й, ставаха все по-големи и по-големи, и засияли с многоцветни отблясъци, се вдигаха във въздуха.

Фабиан стана и продължи по-нататък.

Попадна в една зала без стени. Безброй стъпала се издигаха от единия към другия край на залата. На всяко стъпало имаше хора. Те гледаха заинтригувани нагоре и бъркаха един другиму в джобовете. Всеки крадеше от всекиго. Всеки тършуваше тайно по джобовете на човека, пред себе си и, докато вършеше това, биваше ограбван от този, който се намираше зад него. В залата беше съвсем тихо. И при все това всичко беше в движение. Крадяха усилено и позволяваха да ги ограбват. На най-долното стъпало стоеше едно малко десетгодишно момиченце и измъкваше пъстър пепелник от палтото на човека пред себе си. Внезапно на най-горното стъпало се появи Лабуде. Той вдигна ръце, погледна надолу към стълбата и извика:

— Приятели! Съграждани! Честността трябва да победи!

— То се знае! — изреваха другите в хор и продължиха да тършуват един другиму из джобовете.

— Който е за мен, да вдигне ръка — извика Лабуде.

Присъствуващите вдигнаха ръце. Всеки вдигна една ръка, а с другата не преставаше да краде. Само малкото момиченце от най-долното стъпало вдигна и двете си ръце.

— Благодаря ви! — рече Лабуде и гласът му прозвуча развълнувано. — Настъпва векът на човешкото достойнство. Помнете този час!

— Ти си глупак! — извика Корнелия, която се появи зад Лабуде, влачейки след себе си някакъв едър, красив мъж.

— Най-добрите ми приятели са най-големите ми врагове — тъжно каза Лабуде. — Все ми е едно. Дори ако загина, разумът ще победи.

Проехтяха изстрели. Фабиан вдигна поглед. От всички страни се виждаха прозорци и покриви. И навсякъде стояха мрачни фигури, въоръжени с револвери и картечници.

Хората по стълбището залегнаха, но не престанаха да крадат. Изстрелите трещяха. Хората умираха с ръце в чуждите джобове. Стълбата се задръсти от трупове.

— За такива няма какво да се съжалява! — рече Фабиан на приятеля си. — А сега ела!

Но Лабуде продължаваше да стои под дъжда от куршуми.

— И за мен вече няма какво да се съжалява — промълви той, извърна се към прозорците и покривите и се закани.

От капандурите и стрехите се сипеха изстрели. По прозорците висяха ранени. На върха на един покрив се бореха двама мъже с атлетическо телосложение. Душеха се и се хапеха, докато единият от тях се олюля, и двамата полетяха стремглаво надолу. Чу се как издрънчаха празните им черепи. Самолети бръмчаха остро под тавана на залата и хвърляха върху къщите запалителни факли. Покривите пламнаха. Прозорците бълваха зеленикав дим.

— Защо хората правят така?

Малкото момиченце от универсалния магазин хвана Фабиан за ръка.

— Искат да строят нови къщи — отговори той.

Взе на ръце детето и като прескачаше мъртъвците, заслиза по стълбите. По средата на стълбището се натъкна на един дребен човек. Той стоеше, пишеше цифри в някакъв тефтер и мърдаше устни, сякаш пресмяташе.

— Какво правите? — запита Фабиан.

— Продавам остатъците — гласеше отговорът. — Тридесет пфенига на труп, за по-малко износените характери се доплащат пет пфенига. Упълномощен ли сте да преговаряте?

— Вървете по дяволите! — изкрещя Фабиан.

— По-късно — рече дребният човек и продължи да пресмята.

В подножието на стълбата Фабиан остави малкото момиченце.

— Хайде сега върви си в къщи! — каза му той. Момиченцето тръгна. Подскачаше на един крак и пееше.

Фабиан изкачи пак няколко стъпала.

— Няма да спечеля нито пфениг — мърмореше дребничкият човек, край когото той мина отново.

Фабиан забърза. Горе къщите се срутваха. Високи, буйни пламъци се издигаха над каменните развалини. Пламтящи греди се накланяха бавно и падаха, сякаш потъваха в памук. Все още ехтяха единични изстрели. Сред развалините се промъкваха хора с противогазови маски. Щом двама от тях се срещнеха, вдигаха пушки, прицелваха се и стреляха. Фабиан се огледа. Къде ли беше Лабуде?

— Лабуде! — извика той. — Лабуде!

— Фабиан! — чу се нечий глас. — Фабиан!

— Фабиан! — викаше Корнелия и го разтърсваше. Той се събуди. — Защо викаш Лабуде?

Тя го поглади по челото.

— Сънувах — рече той. — Лабуде е във Франкфурт.

— Да запаля ли лампата? — запита тя.

— Не, заспивай бързо пак, Корнелия, утре трябва да бъдеш хубава. Лека нощ!

— Лека нощ! — отвърна Корнелия.

А сетне и двамата дълго лежаха будни. Всеки знаеше, че другият не спи, но мълчаха.