Фабиан (Историята на един моралист)

Седма глава

Пред кабарето бяха паркирани многобройни частни коли. Червенобрад мъж с шапка с увиснали щраусови пера и огромна алебарда се беше облегнал на вратата на локала и викаше:

— Влизайте, влизайте в гумената килия!

Лабуде и Фабиан влязоха, дадоха палтата си на гардероб и след дълго търсене си намериха места на една от ъгловите маси в препълнената и задимена зала.

По нестабилната сцена подскачаше и се хилеше безпричинно някакво момиче. Явно беше някаква танцьорка. Тя носеше рокля с отровнозелен цвят, която си бе ушила сама, държеше китка изкуствени цветя и през равни промеждутъци от време подхвърляше във въздуха ту себе си, ту китката. Вляво от сцената, до раздрънкано пиано, седеше беззъб старик и свиреше Унгарска рапсодия.

Не можеше да се разбере има ли някаква връзка между танца и музиката. Публиката, облечена без изключение елегантно, пиеше вино, водеше разговори на висок глас и се смееше.

— Госпожице, викат ви спешно на телефона! — изкрещя някакъв плешив господин, който бе най-малкото генерален директор.

Околните се закискаха още по-силно. Танцьорката не се обезпокои и продължи да се усмихва и да подскача. В този миг пианото престана да свири. Рапсодията беше свършила. Без да спира подрипването си, момичето хвърли от сцената злобен поглед към пианиста — танцът още не беше свършил.

— Мамичко, детето ти те вика! — изквича някаква дама с монокъл.

— Вашето дете също — обади се някой от една по-далечна маса.

Дамата се извърна.

— Аз нямам деца.

— Щастливци! — извика някой от дъното на залата.

— Тишина! — изрева друг.

Словесната престрелка секна.

Девойката продължаваше да танцува, макар че краката й сигурно отдавна бяха отмалели от болка. Най-сетне самата тя сметна, че вече достатъчно е танцувала, преустанови подрипването си с неумел поклон, усмихна се още по-глуповато и разпери ръце. Един дебел господин със смокинг стана.

— Добре, много добре! Утре можете да дойдете у нас да изтупате килимите!

Публиката шумеше и ръкопляскаше. Момичето не преставаше да се кланя. Тогава иззад кулисите излезе някакъв мъж, издърпа от сцената танцьорката, която се противеше упорито, и сам пристъпи към рампата.

— Браво, Калигула! — извика някаква дама от първия ред маси.

Калигула, закръглен млад човек с очила с рогови рамки, се обърна към господина, седнал до тая жена.

— Ваша съпруга ли е? — запита той.

Господинът кимна утвърдително.

— Тогава кажете на вашата съпруга да си затваря човката! — каза Калигула.

Публиката почна да ръкопляска. Човекът от предната маса почервеня. Жена му се почувствува поласкана.

— Тишина, простаци такива! — извика Калигула и вдигна ръце. Настъпи мълчание. — Нима танцът, който току-що видяхте, не беше нещо изключително?

— Да! — закрещяха всички.

— Сега обаче следва нещо още по-хубаво. Сега ще ви изпратя един човек на име Паул Мюлер. Той е от Толкевиц. Въпросното селище се намира в Саксония. Паул Мюлер говори саксонски и твърди, че бил рецитатор. Той ще ви издекламира една балада. Пригответе се за нещо небивало. Паул Мюлер от Толкевиц, ако данните за него не са лъжливи, е луд. Не съм щадил никакви средства, за да привлека за моето кабаре този ценен сътрудник. Защото не мога да понасям да има луди само в салона за зрителите.

— Това е вече решително много! — извика някакъв посетител, чието лице бе украсено с белези от дуели.

Той беше скочил на крака и възмутено дърпаше жилетката си.

— Сядайте! — каза Калигула и изкриви уста. — Знаете ли какво сте вие? Идиот!

Висшистът се мъчеше да си поеме въздух.

— Впрочем — продължи съдържателят на кабарето, — впрочем, като казах идиот, нямах пред вид обидния смисъл на тая дума, а гледах на нея като характеристика.

Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Приятели дръпнаха възмутения господин с резките по лицето обратно на стола му и почнаха да го успокояват. Калигула взе в ръце звънец, задрънка с него като нощен пазач и извика:

— Паул Мюлер, излез!

След това изчезна.

Иззад кулисите се зададе възвисок, необикновено блед човек с раздрани дрехи.

— Здравей, Мюлер! — закрещя публиката.

— Расъл и не мислил — каза някой.

С предизвикателна сериозност на лицето Паул Мюлер се поклони, прокара ръка през косата си и притисна с длани очите си. Съсредоточаваше се. Внезапно откри лицето си, протегна ръце далече напред, разпери пръсти, отвори очи и каза:

— „Пътуване в лапите на смъртта“… от Паул Мюлер.

Сетне пристъпи още една крачка напред.

— Гледай само да не паднеш! — извика същата дама, на която Калигула бе заповядал да си затваря човката.

Паул Мюлер пристъпи напук още една малка крачка, сведе презрителния си поглед към публиката и започна отново:

— „Пътуване я лапите на смъртта“… от Паул Мюлер.

В този миг някой от публиката хвърли към сцената бучка захар. Паул Мюлер се наведе, прибра захарта и продължи с глас, който не предвещаваше нищо добро.

Отново хвърлиха захар на сцената. В залата навярно седяха постоянни посетители на кабарето, които държаха сметка за привичките на артиста. Други посетители последваха техния пример и постепенно започна истинска бомбардировка с бучки захар, срещу която Мюлер знаеше едно-единствено противосредство — да се навежда непрекъснато.

Рецитацията на баладата се превърна в низ от поклони. Освен това Мюлер се опитваше да хваща летящите към него бучки и с широко отворена уста. Лицето му ставаше все по-заплашително. Гласът му звучеше все по-зловещо. От рецитацията стана ясно, че през онази ужасна нощ не само контесата Хохенщайн пътувала с автомобил, за да се озове при своя офицер, но че и нейният любим бил потеглил с колата си и се приближавал към замъка, където очаквал да намери госпожицата, докато тя се носела право насреща му. Тъй като и двамата влюбени се движеха по едно и също шосе, тъй като освен това се разказваше за изключително дъждовна и мъглива нощ и тъй като стихотворението се наричаше „Пътуване в лапите на смъртта“, имаше голяма вероятност да се оправдае опасението, че двата автомобила ще се сблъскат. Паул Мюлер отстрани и последното съмнение.

— Затваряй си устата, да не изпадне талашът от черепа ти! — изрева някакъв глас.

Но автомобилната катастрофа вече не можеше да се предотврати.

— Според Адам Рийзе10 станаха два! — извика някой.

Присъствуващите крещяха и ръкопляскаха. Те се бяха наситили на Паул Мюлер и не любопитствуваха вече какъв ще бъде краят на трагедията.

Той продължаваше да декламира. Но се виждаше само как разтваря устата си. Не се чуваше нито думичка, „Пътуването в лапите на смъртта“ потъна сред врявата, вдигана от останалите живи. Тогава истински бяс обзе мършавия съчинител на балади. Той скочи от подиума и разтърси една дама за раменете, тъй че цигарата падна от устата й върху синята й копринена рокля. Тя скочи с писък. Кавалерът й също скочи и почна да ругае. Гласът му звучеше като кучешки лай. Паул Мюлер блъсна кавалера така, че той падна обратно на стола си.

В този миг се появи Калигула. Беше ужасно сърдит и приличаше на разярен звероукротител. Хвана човека от Толкевиц за яката и го отмъкна в стаята на артистите.

— Пфу! — каза Лабуде. — Долу садисти, а горе побъркани.

— Този вид спорт е международен — каза Фабиан. — Същото го има и в Париж. Там зрителите крещят: „Убий го!“, а после иззад кулисите се подава огромна дървена ръка и отмъква клетника от сцената. Все едно че го измитат с метла.

— А на всичко отгоре тоя тип се нарича Калигула. Разбира му главата! Дори и от римска история.

Лабуде стана и си тръгна. Беше му омръзнало. Изправи се и Фабиан. В този миг някой грубо го удари по рамото. Той се извърна. Пред него стоеше човекът с белезите и цялото му лице сияеше, когато извика весело:

— Как си, бе момче?

— Благодаря, добре.

— Да знаеш само как се радвам, че те виждам пак, стари приятелю!

Висшистът дружелюбно сръга Фабиан в ребрата, ударът му попадна точно върху едно от копчетата на ризата.

— Елате — каза Фабиан, — по-добре да продължим боя вън!

След това почна да си пробива път между столовете и се озова в преддверието.

— Драги Щефан — каза той на Лабуде, който обличаше палтото си, — да си обираме крушите по-скоро. Току-що някакъв тип непрекъснато ми говореше на „ти“.

Взеха шапките си. Но вече бе много късно.

Човекът с белезите тикаше пред себе си някаква жена с луничаво лице, сякаш тя не можеше да ходи сама, и й обясняваше:

— Виждаш ли, Мета, в училище тоя господин беше първенец на нашия клас.

А на Фабиан каза:

— Това е жена ми, стари момко. В известен смисъл, моята по-добра половинка. Живеем в Ремшайд. Окачих на пирона амбициите си за служба и сега съм в предприятието на тъста. Произвеждаме вани. Ако ти потрябва някога вана, можеш да я получиш по цени на едро! Ха-ха! Да, работите ми се нареждат добре. Благодаря! Щастлив брак, жилище в двуфамилна къща, голяма градина зад нея, не оставам без пари на ръка, а си имаме и дете, но отскоро.

— Още е съвсем мъничко — извини се Мета и показа с ръце размерите на детето си.

— Е, все ще порасне — утеши я Лабуде.

Жената го погледна признателно и отново се закачи за мъжа си.

— И тъй, стари разбойнико — подхвана пак висшистът, — разправяй сега какво си вършил през цялото време.

— Нищо особено — рече Фабиан. — В момента си сковавам космическа ракета. Каня се да поразгледам луната.

— Великолепно! — извика човекът, който се беше вмъкнал посредством брака си във ваните. — Германия над всичко! А как е брат ти?

— Вие ме обсипвате с радостни вести, уважаеми господине — каза Фабиан. — Отдавна си мечтая да имам братче. Само един скромен въпрос между другото: в същност къде сте завършил гимназия?

— В Марбург, разбира се.

Фабиан сви със съжаление рамене.

— Казват, че Марбург бил очарователен град, но аз за съжаление още не съм го виждал.

— В такъв случай хиляди извинения! — изръмжа другият. — Малко недоразумение, поразителна прилика, не ми се сърдете. — Той удари токове, след това изкомандува: — Идвай, Мета! — и се отдалечи.

Мета погледна смутено Фабиан, кимна на Лабуде и последва съпруга си.

— Такава тъпа маймуна! — каза възмутен Фабиан. — Заговорва съвършено непознати хора и фамилиарничи с тях. Подозирам, че в кабаретната режисура на този Калигула влиза и просташкото държане на посетителите в това кабаре.

— Не ми се вярва — каза Лабуде. — Ваните положително бяха истински, а също и съвсем мъничкото дете.

Тръгнаха си към къщи. Лабуде унило гледаше паважа.

— Истински позор е — подхвана той след известно време. — Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли не още. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.

— Но нали ти си имаш Леда!

— И което ме възмущава особено — продължи Лабуде, — такъв един тип си има собствено, лично свое дете.

— Не почвай да завиждаш! — каза Фабиан. — Тоя юридически подкован фабрикант на вани е изключение. Колко от трийсетгодишните днес могат да се оженят? Един е безработен, друг утре ще го изхвърлят от работа. Трети пък никога не е имал работа. В момента държавата ни не е годна да осигури сносни условия за подрастващите поколения. Най-хубаво е онзи, комуто върви зле, да си остане сам, вместо да кара жена си и детето си да участвуват пропорционално в несретите му. А пък който въпреки всичко увлича със себе си и други, действува най-малкото лекомислено. Не зная кой е измислил сентенцията, че споделеното зло било половин зло, но ако тоя тъпак живее още, то пожелавам му да има двеста марки месечно и осем членно семейство. Нека дели тогава злото си на осем, докато му причернее. — Фабиан погледна отстрани своя приятел. — Впрочем защо те угнетява това? Нали твоят баща ти дава пари! А пък щом си получиш разрешението да преподаваш в университета, и самият ти ще печелиш по няколко гроша. Тогава ще се ожениш за Леда и нищо няма да пречи на бащинските ти радости.

— Освен икономическите затруднения има и други — каза Лабуде, спря и махна на едно такси. — Не ми се сърди, че искам сега да остана сам. Ще можеш ли да минеш утре и да ме вземеш от жилището на родителите ми? Трябва да ти разправя разни неща.

Той тикна нещо в ръката на приятеля си и се качи в чакащата кола.

— За Леда ли се отнася? — запита Фабиан през отворения прозорец.

Лабуде кимна утвърдително и сведе глава. Таксито потегли.

Фабиан изпрати колата с поглед.

— Ще дойда! — извика той.

Но колата вече се беше отдалечила и червеното й задно фарче приличаше на светулка. След това той се опомни и погледна какво държи в ръката си. Беше банкнота от петдесет марки.