Фабиан (Историята на един моралист)

Единадесета глава

— Отде накъде сте се сприятелил с тоя човек? — запита тя, когато излязоха на улицата.

— Та вие изобщо не го познавате!

Ядоса го въпросът й, ядоса го и собственият му отговор. Вървяха мълчаливо, рамо до рамо. След известно време той каза:

— Лабуде преживя голямо разочарование. Отишъл в Хамбург и видял със собствените си очи как го мами неговата бъдеща съпруга. Той много обича всичко да му е подредено. Откъм семейната страна бъдещето му беше пресметнато до петия знак след десетичната точка. А сега изведнъж излиза, че всичко е било лъжа и измама. Иска да забрави колкото се може по-бързо.

Спряха пред някакъв магазин. Въпреки късния нощен час витрината беше ярко осветена; роклите, блузите и лачените колани се намираха сякаш на малък остров, огрян от слънчевите лъчи сред мрачните къщи наоколо.

— Можете ли да ми кажете колко е часът? — запита някой до тях.

Госпожица Батенберг се стресна и се вкопчи в ръката на изпращача си.

— Дванайсет и десет — отговори Фабиан.

— Благодаря! В такъв случай трябва да побързам.

Младият човек, който произнесе тия думи, се наведе и се засуети да връзва връзката на обувката си. После се изправи и, усмихнат смутено, каза:

— Имате ли случайно петдесет пфенига, от които бихте могли да се лишите?

— Случайно, да — отвърна Фабиан и му подаде банкнота от две марки.

— О, великолепно! Много ви благодаря, господине! В такъв случай няма да стане нужда да спя при „Спасителната армия“.

Непознатият сви рамене, сякаш за да се извини, вдигна леко шапката си и побърза да се отдалечи.

— Образован човек — забеляза госпожица Батенберг.

— Да, преди да почне да проси, запита колко е часът.

Продължиха пътя си. Фабиан не знаеше къде живее момичето. Остави се да го водят, при все че познаваше квартала по-добре от нея.

— Най-лошото в цялата история — рече той — е, че в същност Лабуде с цели пет години закъснение забеляза, че Леда — въпросната жена от Хамбург — никога не го е обичала. Тя му е изневерявала не за това, че той е бивал рядко при нея. Изневерявала му е, защото не го е обичала. Тяхната близост бе само интелектуална, той не беше нейният тип. Разбира се, случва се и обратното. Може да обичаш някого, защото олицетворява тъкмо подходящия тип за тебе, но да не можеш да понасяш интелектуалните му качества.

— А не се ли случва човекът да бъде подходящ във всяко отношение?

— Не бива да мечтаем винаги за идеалното — отвърна Фабиан. — А какво друго, освен вашите войнствени намерения, ви е довело в този Содом и Гомор?

— Аз съм положила държавния си изпит — обясни му тя. — Дисертацията ми бе по един въпрос на международното филмово право и едно голямо берлинско филмово дружество обеща да ме вземе в своя отдел „Договори“ като стажантка. Сто и петдесет марки на месец.

— Че тогава станете филмова артистка!

— Ако се наложи, готова съм и на това — каза решително тя.

И двамата се разсмяха.

Тръгнаха по „Гайсбергщрасе“. Рядко някой автомобил разсичаше нощната тишина. В градините пред домовете ухаеха цветни лехи. Във входа на една къща се милваха двама влюбени.

— Виж ти, в тоя град греела и луна! — забеляза специалистката по филмово право.

Фабиан леко стисна ръката й.

— Почти като у дома, нали? — запита той. — Но вие се мамите. Лунната светлина и уханието на цветята, тишината и провинциалната целувка под свода на портата са илюзии. Хей там, отвъд, на площада има кафене, където се събират берлински уличници. Вдясно, на самия ъгъл се намира хотел, в който живеят само японци, до него има ресторант, гдето руски и унгарски евреи се кредитират взаимно или пък се надлъгват по други начини. На една от съседните улици има пансион — там следобед малолетни гимназистки продават телата си, за да разполагат с повече джобни пари. Преди половин година стана скандал, който едва успяха да потушат. В стаята, гдето влязъл да търси наслади, някакъв си по-възрастничък господин наистина намерил, както очаквал, едно шестнайсетгодишно разсъблечено момиче, за съжаление обаче то се оказало негова дъщеря. А това… той не очаквал. Доколкото е изграден от камък, този огромен град е почти същият, както някога. Но ако се погледнат жителите му, той отдавна вече прилича на лудница. В единия му край се шири престъпността, в другия — мизерията, в трети — развратът, в центъра му — мошеничеството, а във всичките заедно — разрухата.

— А какво ще дойде след разрухата?

Фабиан откъсна едно малко клонче, увиснало над оградата, и отвърна:

— Боя се, че глупостта.

— В града, където съм родена аз, глупостта вече се шири — каза девойката. — Но какво да се прави?

— Който е оптимист, трябва да се отчае, докато е време. Аз съм меланхолик — на мен не може да ми се случи кой знае какво. Нямам склонност към самоубийство, защото не изпитвам онази жажда за деятелност, която кара някои други да удрят главата си в стената дотогава, докато главата им се счупи. Аз гледам и чакам. Чакам да победи почтеността, тогава бих могъл да се поставя на разположение. Но чакам така, както неверникът чака чудеса. Не ви познавам, драга госпожице. И въпреки това, или може би тъкмо заради това, бих желал да споделя с вас една вече изпитана хипотеза за практическо отношение към хората. Става въпрос за една теория, която няма нужда да бъде вярна. Но в практиката тя води до резултати, които могат да се използуват.

— А как гласи тази ваша хипотеза?

— Преди да се докаже неоспоримо противното, смятайте всеки човек — с изключение на децата и старците — за луд. Изработите ли си веднъж такова отношение, скоро ще научите колко полезна може да бъде тая мъдрост.

— Да започна ли с вас? — запита тя.

— Най-настойчиво ви моля — каза той.

Прекосиха мълчаливо Нюрнбергския площад. Някакъв автомобил удари спирачките си почти до тях. Момичето потръпна. Тръгнаха по „Шаперщрасе“. В някаква запусната градина мяукаха котки. Покрай бордюра имаше дървета, които покриваха плочника с мрак и затуляха небето.

— Стигнахме вече — каза тя и спря пред номер 17.

Пред къщата, където живееше и Фабиан! Той прикри удивлението си и запита ще може ли да я види пак някога.

— Наистина ли искате?

— При едно условие: ако го желаете и вие.

Тя кимна утвърдително и отпусна за миг глава на рамото му.

— И аз искам.

Той стисна ръката й.

— Толкова голям е този град — прошепна тя и нерешително замълча. — Няма ли да ме разберете криво, ако ви помоля да се качите за половин час при мене? Толкова чужда чувствувам още стаята си. В нея все още не отеква нито дума, нито спомен, защото там не съм говорила още с никого и няма нищичко, за което да мога да си припомня. А пред прозореца ми нощем се люшкат черни дървета.

Фабиан каза по-високо, отколкото бе желал:

— На драго сърце ще дойда. Отключете само.

Тя пъхна ключа си в ключалката и го превъртя. Но преди да отвори вратата, още веднъж се извърна към него:

— Много се тревожа, че ще ме разберете криво.

Фабиан отвори вратата и запали осветлението на стълбите. В същия миг се ядоса — това можеше да го издаде. Но тя не се усъмни, затвори и тръгна пред него. Той я последва. Забавляваше го потайността, с която прекрачваше днес прага на тоя дом. На кой ли етаж живееше тя?

Девойката спря пред вратата на неговата хазайка, вратата на вдовицата Холфедд, и отвори.

В коридора светеше лампа. Две момичета в розови нощнички играеха футбол с един зелен балон. Изплашиха се и се закискаха. Госпожица Батенберг се вцепени на мястото си. В този миг вратата на тоалетната се отвори и в нейната рамка се появи по пижама търговският пътник, господин Трьогер.

— Дръжте по-здраво под ключ харема си — изръмжа Фабиан.

Господин Трьогер се ухили, подкара момичетата към своя сарай и заключи отвътре. Без да се усети, Фабиан сложи ръка върху дръжката на вратата на собствената си стая.

— За бога — прошепна госпожица Батенберг, — там живее някой друг.

— Извинявайте! — рече Фабиан и я последва по коридора в крайната стая.

Остави шапката и палтото си на кушетката, тя прибра своето палто в гардероба.

— Ужасно мизерна дупка — каза усмихнато тя. — И при това осемдесет марки месечно.

— Точно толкова плащам и аз — утеши я той.

— Ах, колко съм доволна! — Тя потриваше ръце тъй, сякаш се намираше пред запалена камина. — Когато съм сама, тоя салон изглежда още по-отвратителен. Много съм ви признателна. Искате ли да видите и ужасните дървета?

Пристъпиха към прозореца.

— Днес дори дърветата изглеждат по-приветливи — установи тя. Обърна се към него и промълви: — Сигурно е тъй, защото иначе ги гледам сама.

Той я притегли внимателно към себе си и я целуна. Тя отвърна на целувката му.

— Сега ще си помислиш, че за това те помолих да дойдеш.

— Разбира се, че си го мисля — отвърна й той. — Но когато го стори, и ти самата още не знаеше, че е тъй.

Тя потърка бузата си в неговата и впери поглед през прозореца.

— Как се казваш в същност? — запита я той.

— Корнелия.

Когато лежаха един до друг в леглото и той галеше нейното лице, затворил очи, за да запомни по този начин чертите й, Фабиан каза с искрена загриженост:

— Спомняш ли си още, че тая вечер седяхме в едно ателие, зад гипсови богини, и че ти ми разправяше как възнамеряваш да накажеш мъжете заради техния егоизъм?

Тя обсипа ръцете му с куп мънички целувки. След това си пое дълбоко дъх и отвърна.

— По начало нищо не се е променило в намеренията ми, наистина нищичко. Но с теб правя едно изключение. Чувствувам се тъй, сякаш те обичам.

Той се надигна. Но тя го притегли отново към себе си.

— Преди малко, когато се прегърнахме, плаках — прошепна му тя.

И като си го припомни, очите й отново се наляха със сълзи. Но при тия сълзи тя се усмихваше и за пръв път от много време насам той се почувствува почти щастлив.

— Плаках, защото те обичам. Но това, че те обичам, си е моя работа, чуваш ли? И изобщо не те засяга. Ще идваш и ще си отиваш, когато искаш. Ще се радвам, когато идваш, и няма да тъжа, когато си тръгваш. Обещавам ти.

Корнелия се премести още по-близо до него и толкова силно притисна тялото си към неговото, че дъхът и на двамата секна.

— Тъй — извика тя, — а сега съм гладна.

Той изкриви лице в такава слисана гримаса, че тя прихна. Обясни му:

— Просто така е: когато обичам някого винаги огладнявам ужасно. Пред глада ми има само една сериозна пречка. Тук нямам нищо за ядене. Откъде можех да зная, че ще огладнея толкова бързо в този ужасен град?

Лежеше по гръб и се усмихваше към тавана на стаята и към гипсовите глави на ангелите. Фабиан стана и каза:

— В такъв случай сме принудени да прибегнем към грабеж.

След тия думи я вдигна от леглото, отвори вратата и издърпа съпротивяващата се Корнелия в коридора. Тя се теглеше, но той я подхвана под мишницата и двамата прекосиха коридора до вратата на Фабиан.

— Ужасно! — вайкаше се тя и се мъчеше да се отскубне.

Но той натисна дръжката и внесе момичето в стаята си. От страх зъбите й тракаха жалостиво. Той светна лампата, поклони се и тържествено заяви:

— Господин доктор Фабиан си позволява да приветствува с добре дошла в неговите покои госпожица доктор Батенберг!

След това се хвърли върху леглото си и от удоволствие захапа възглавницата.

— Не — рече тя зад гърба му, — не е възможно!

Но все пак след това му повярва и почна да играе баварски танц.

Фабиан стана от леглото си да я погледа.

— Не бива да се пляскаш толкова шумно — поясни й сериозно той.

— Баварските танцьори го правят точно така — рече тя и продължи да танцува колкото можеше по-непринудено и по-шумно.

Сетне тръгна с отмерени крачки към масата, седна на един стол, направи движение, сякаш оправяше роклята си, и каза:

— Моля, листа!

Той донесе чиния, вилица, нож и хляб, и салам, и кейк, и докато тя ядеше, изпълняваше ролята на внимателен келнер. След това тя потършува по неговата поличка с книги, пъхна под мишница нещо за четене, подаде му лявата си ръка и величествено заповяда:

— Заведете ме незабавно обратно в моите апартаменти.

Преди да изгасят лампата, уговориха се тя да го събуди на следната утрин. Решиха, че най-резултатно ще бъде, ако го дърпа за ухото, докато се разсъни. А привечер щяха да се срещнат пак в къщи. Който се върнеше пръв, трябваше да драсне с молив до дръжката на вратата си малко кръстче. Искаха по възможност да не позволят на вдовицата Холфелд да забележи нещо.

След това Корнелия загаси лампата. Намести се до него и каза:

— Ела!

Той почна да я милва. Тя притисна главата му между дланите си, приближи устни съвсем близо до ухото му и прошепна:

— Ела! Как беше? Да живее малката разлика!