Фондация и Земя

1

— Защо го направих? — попита Голан Тривайз.

Въпросът не беше нов. Откакто бе пристигнал на Гея, той често си го задаваше. Събуждаше се от дълбок сън сред приятната нощна прохлада и го откриваше да звучи в ума му като леко барабанене: „Защо го сторих? Защо го сторих?“

Сега обаче за пръв път бе съумял да го зададе на Дом, древния жител на Гея.

Дом ясно съзнаваше напрегнатостта на Тривайз, тъй като можеше да почувства тъканта на ума му, но не реагира. По никакъв начин Гея не биваше никога да докосва неговия ум, а за Дом най-сигурният способ да остане неподатлив на изкушението бе педантично да игнорира онова, което усещаше.

— Какво си сторил, Трив? — попита той. Беше му трудно да използва повече от една сричка, когато се обръщаше към някого, пък и това вече нямаше особено значение. Тривайз започваше да свиква с обръщението.

— Решението, което взех — каза той. — Да избера Гея като бъдеще.

— Прав беше — рече седящият и старите му, дълбоко поставени очи се взряха е цялата си искреност в човека от Фондацията, който продължаваше да стои насред стаята.

— Ти казваш, че съм прав — нетърпеливо отвърна Тривайз.

— Аз/ние/Гея знаем, че си прав. В това се състои твоята ценност за нас. Имаш способността да взимаш правилни решения при непълни данни и вече го стори. Избра Гея! Отхвърли анархията на една галактическа империя, основана върху техниката на Първата фондация, а също и анархията на друга галактическа империя, изградена върху менталиката на Втората фондация. Ти реши, че нито едната, нито другата ще бъдат стабилни достатъчно дълго време. Затова избра Гея.

— Да. Точно така! Избрах суперорганизъм; цяла планета, надарена с общ ум и обща индивидуалност, така че човек действително трябва да произнесе „Аз/ние/Гея“, за да изрази неизразимото — Тривайз не преставаше да крачи напред-назад. — И тя най-подир ще се превърне в Галаксея — супер-суперорганизъм, който ще обхваща целия рояк на Млечния път.

Спря, обърна се почти яростно към Дом и продължи:

— Аз също като теб чувствам, че съм прав, но ти искаш Галаксея да се състои и затуй се задоволяваш с решението ми. В мен обаче има нещо, което не го желае и поради това аз не мога толкова лесно да приема правотата му. Искам да узная защо взех такова решение. Искам да претегля и преценя стойността му и да остана доволен от нея. Не ми стига само да чувствам, че съм прав. Откъде да знам, че наистина е така? Какво е, което ме прави прав?

— Аз/ние/Гея също не знаем как си стигнал до правилното решение. Толкова ли е важно да изследваме процеса, след като имаме крайния резултат?

— Говориш от името на цялата планета, нали? От общото съзнание на всяка капчица роса, всяко камъче и дори от името на течното централно ядро на Гея?

— Да, както може да го стори всяка част от нея, в която интензивността на общото съзнание е достатъчно голяма.

— И цялото това общо съзнание се задоволява да ме използва като черна кутия? Щом черната кутия работи, не е ли все едно какво има вътре? Това не ме устройва. Не ми е приятно да бъда черна кутия. Искам да зная какво има вътре. Искам да зная как и защо избрах Гея и Галаксея като бъдеще, така че най-сетне да мога да се успокоя.

— Но защо толкова не харесваш или пък не вярваш на собственото си решение?

Тривайз пое дълбоко дъх и бавно изрече с нисък, ала твърд глас:

— Защото не искам да бъда част от някакъв си суперорганизъм. Не искам да бъда нещо, което може да се унищожи, щом суперорганизмът прецени, че унищожението му ще е от полза за цялото.

Дом умислено погледна събеседника си.

— Тогава искаш ли да промениш решението си, Трив? Знаеш, че можеш да го направиш.

— Иска ми се да променя решението си, но не мога да го направя само защото не го харесвам. За да сторя нещо, трябва да зная дали решението е правилно или погрешно. Не е достатъчно просто да чувствам, че то е вярното.

— Ако чувстваш, че си прав, значи си прав — все същият бавен, кротък глас, който някак си караше Тривайз да се усеща още по-неспокоен поради контраста с неговата собствена душевна бъркотия.

Полушепнешком, като превъзмогна почти нерешимото колебание между предчувствието и знаенето, той каза:

— Трябва да намеря Земята.

— Понеже това има нещо общо с тази твоя страстна нужда да разбереш?

— Понеже това е друг проблем, който ме измъчва непоносимо, и понеже долавям, че между двете загадки има някаква връзка. Не съм ли черна кутия? Аз чувствам, че има връзка. Не ти ли е достатъчно, за да го приемеш?

— Може би — рече невъзмутимо Дом.

— Като отчитаме, че са минали само хиляди години — навярно около двадесет хиляди — откакто хората в Галактиката са се занимавали със Земята, как е възможно всички ние да сме забравили планетата, от която сме произлезли?

— Двадесет хиляди години са повече време, отколкото смяташ. За много неща от ранната империя знаем съвсем бегло; има доста легенди, които почти сигурно са измислени, ала ние не преставаме да ги повтаряме и дори да вярваме в тях поради липсата на друго, с което да ги заместим. А Земята е по-древна от Империята.

— Положително съществуват някакви записи. Моят добър приятел Пелорат събира митове и легенди за ранната Земя; всичко, което може да изрови от всеки източник. Това му е професията и, нещо по-важно, хобито. Тези митове и легенди са единственото, което е останало. Няма никакви истински записи, никакви документи.

— Документи на двадесет хиляди години? Та те просто се разлагат, изчезват, биват унищожавани поради нетрайност на материала или война.

— Само че би трябвало да има записи на записите; копия, копия на копията и копия на копията на копията; изобщо артефакти, които са далеч по-скорошни от тия двадесет хилядолетия. В Галактическата библиотека на Трантор сигурно са съществували документи, свързани със Земята. В известните ни исторически архиви се срещат отпратки към тези документи, обаче в библиотеката тях самите вече ги няма.

— Спомни си, че преди няколко века Трантор е бил разграбен.

— Галактическата библиотека е останала недокосната. Тя е била защищавана от персонала на Втората фондация. И точно този персонал е открил, че материалите, свързани със Земята, вече не съществуват. Били са преднамерено отстранени в съвсем близко минало. Защо? — Тривайз престана да крачи и се вторачи в Дом. — Ако намеря Земята, ще разбера какво се крие…

— Да се крие?

— …или какво е скрито. Имам чувството, че щом го разбера, ще узная защо избрах Гея и Галаксея вместо нашата собствена индивидуалност. После, предполагам, ще зная, а няма да чувствам, че съм прав, и ако наистина трябва да е така — той безпомощно вдигна рамене, — така да бъде.

— Ако го чувстваш тъй — рече Дом, — и ако мислиш, че трябва да издириш Земята, тогава, разбира се, ние ще ти помогнем, с каквото можем, да го сториш. Тази помощ обаче е ограничена. Например аз/ние/Гея не знаем дори къде сред огромното множество светове, които съставляват Галактиката, би могла да се намира планетата Земя.

— И така да е — каза Тривайз, — аз трябва да я търся. Даже ако безкрайният галактичен прахоляк от звезди прави това търсене да изглежда безнадеждно и даже ако се наложи да свърша всичко сам.

2

Тривайз бе заобиколен от опитомеността на Гея. Температурата беше както винаги умерена, въздухът — приятно свеж, но не студен. По небето се носеха облаци, които полузатъмняваха слънчевата светлина и несъмнено ако средното ниво на водните изпарения на метър открита земна повърхност тук или там паднеше под определената граница, щеше да завали дъжд, за да го възстанови.

Дърветата растяха равномерно разпределени като в градина. Земята и морето бяха наситени с растителни и животински форми в подходящо количество и с подходящи разновидности, които да осигурят необходимия екологичен баланс, като числеността на всички тях, без съмнение, се увеличаваше и намаляваше с плавно люлеене около установения оптимум. Същото се отнасяше и за броя на хората.

От всички предмети в полезрението на Тривайз единственият, който не пасваше на останалите, бе неговият кораб — „Далечната звезда“.

Корабът бе почистен и излъскан до блясък благодарение на значителен брой от човешките компоненти на Гея. Беше презареден с храна и напитки, оборудването му бе подновено или направо сменено, механичните му системи — препроверени. Сам Тривайз внимателно бе проверил корабния компютър. Звездолетът не се нуждаеше от зареждане с гориво, тъй като бе един от малкото гравитационни кораби на Фондацията, които използваха енергията на общото гравитационно поле на Галактиката, а то бе достатъчно да захрани всички възможни човешки флотилии за всички епохи от тяхното съществувание, без интензивността му забележимо да се намали.

Преди три месеца Тривайз беше съветник на Терминус. С други думи, беше член на законодателния орган на Фондацията и, ех officio2, важна клечка в Галактиката. Нима това наистина бе само преди три месеца? Струваше му се, че са минали половината от неговите тридесет и две години, откакто бе съветник и откакто единствената му грижа беше дали великият план на Селдън действа; сиреч дали плавният възход на Фондацията от планетарно селце до галактическо величие е бил предварително планиран или не.

И все пак в някои аспекти промяна нямаше. Той все още беше съветник. Неговото положение и привилегиите му си оставаха непроменени, като се изключи, че не очакваше някога да се върне на Терминус, за да изяви претенции за това свое положение и привилегии. Нямаше да пасне в огромния хаос на Фондацията по-добре, отколкото в малката подреденост на Гея. Никъде не си беше у дома, навсякъде оставаше сирак.

Тривайз стисна челюсти и гневно прекара пръсти през черната си коса. Преди да започне да си губи времето в оплакване от съдбата си, трябваше да открие Земята. Ако преживееше търсенето, щеше да има достатъчно часове за седене и хленч. И дори може би още по-големи основания за тях.

С решително упорство той си припомни… Преди три месеца двамата с Янов Пелорат, способен и доста наивен учен, бяха напуснали Терминус. Пелорат бе обладан от своя антикварски ентусиазъм да открие местоположението на отдавна загубената Земя и Тривайз беше потеглил с него, използвайки целта му като прикритие за онова, което той смяташе за своя истинска задача. Не намериха Земята, но откриха Гея и тогава съветникът установи, че са го насилили да направи съдбоносния си избор.

Сега не друг, а той, Тривайз, се бе извъртял на сто и осемдесет градуса и търсеше Земята.

Що се отнася до Пелорат, ученият също бе намерил нещо, което едва ли беше очаквал. Беше намерил чернокосата и тъмноока Блис, младата жена, която бе Гея в същата степен, в която бе Гея и Дом; или най-близкото зрънце пясък например. Със странния плам на отминаващата средна възраст Янов се бе влюбил в една жена наполовина на неговите години, а пък на самата нея, колкото и да е странно, като че ли нищо друго не й трябваше.

Положението бе наистина странно, обаче Пелорат определено изглеждаше щастлив и Тривайз примирено си помисли, че всеки иска да намери щастието такова, каквото го разбира. Това беше въпрос на индивидуалност — същата, която собственият му избор щеше да унищожи (при положение, че изминеше достатъчно време) по цялата Галактика.

Болката се завърна. Решението, което бе взел и което явно бе трябвало да вземе, продължаваше да го изтезава всеки момент и…

— Голан!

Гласът сякаш нахълта в мислите му. Той вдигна очи към слънцето и замига.

— А, Янов — рече Тривайз сърдечно, дори малко пресилено сърдечно, защото не искаше Пелорат да се досети за киселите му размисли. Успя да изцеди от себе си и добродушното: — Виждам, че си успял да се отскубнеш от Блис.

Пелорат поклати глава. Лекият бриз разроши бялата му копринена коса, но продълговатото сериозно лице в пълна мяра запази изражението си.

— Всъщност, стари друже, точно тя предложи да те видя… по повод… по повод това, което искам да обсъдим. Не че не бих пожелал и сам, разбира се, но тя като че ли мисли по-бързо от мен.

Тривайз се усмихна.

— Няма нищо, Янов. Доколкото разбирам, дошъл си да ми кажеш сбогом.

— Ами… не, не точно за това. Всъщност по-скоро за обратното. Голан, когато двамата с теб напуснахме Терминус, аз възнамерявах да открия Земята. На практика съм прекарал целия си съзнателен живот с тази задача.

— Аз ще продължа, Янов. Сега задачата е моя.

— Да, обаче тя е и моя; все още е и моя.

— Но… — Тривайз вдигна ръка с неопределен жест, обхващащ всичко наоколо.

С внезапно трескаво изхриптяване Пелорат заяви:

— Искам да тръгна с теб.

Тривайз бе поразен.

— Не можеш да искаш това, Янов. Сега имаш Гея.

— Някой ден ще се върна на Гея, но няма да те оставя да потеглиш сам.

— Защо? Мога да се грижа за себе си.

— Без да се обиждаш, Голан, но ти не знаеш достатъчно. Аз съм човекът, който познава митовете и легендите. Трябва да те насочвам.

— И ще оставиш Блис? Хайде де!

Бузите на Пелорат леко порозовяха.

— Не ми се ще да правя точно туй, стари друже, но тя каза…

Тривайз се намръщи.

— Да не би да иска да се откачи от теб, Янов? Блис ми обеща…

— Не, май не ме разбра правилно. Моля те, Голан, изслушай ме. Ти имаш този неприятен експлозивен маниер да правиш прибързани заключения. Знам, че това ти е специалитет, а изглежда на мен пък ми е малко трудно да се изразявам стегнато, обаче…

— Добре — меко го прекъсна Тривайз, — да речем, че ще ми обясниш какво точно има на ум Блис така, както на теб ти харесва, а аз от своя страна обещавам да бъда много търпелив.

— Благодаря ти и тъй като смяташ да бъдеш търпелив, мисля, че ще мога да ти го кажа веднага. Видиш ли, Блис също иска да дойде.

— Блис иска да дойде? — възкликна Тривайз. — Не, пак избухнах. Няма да избухвам. Кажи ми, Янов, защо Блис ще иска да дойде? Съвсем кротко те питам.

— Не ми обясни. Каза, че би желала да говори с теб.

— Тогава защо не е тук, а?

— Мисля — подхвана неуверено Пелорат, — казах мисля, че Блис май е на мнение, че ти, Голан, я недолюбваш и затова се колебае да се обърне към теб. Аз, старче, направих, каквото можах, да я уверя, че нямаш нищо против нея. Не мога да повярвам, че някой може да рече за Блис нещо друго освен най-доброто. Все пак тя поиска да зачекна, така да се каже, въпроса пред теб. Мога ли да й предам, че ще се радваш да я видиш, Голан?

— Разбира се, и то веднага.

— И ще бъдеш разумен? Виж, старче, тя много настояваше. Каза, че въпросът е жизнено важен и че трябва да тръгне с теб.

— Но не ти каза защо, нали?

— Не, ама ако Блис мисли, че трябва да тръгне, тъй трябва да мисли и Гея.

— Което означава, че не бива да отказвам. Така ли, Янов?

— Да, смятам, че не бива, Голан.

3

За пръв път по време на краткия си престой на Гея Тривайз влезе в дома на Блис, който сега даваше подслон и на Пелорат.

По навик огледа набързо обстановката. На Гея къщите клоняха към практичната простота. При едва ли не пълната липса на бурно време, при температури, които на тази географска ширина бяха умерени през цялата година, при положение, че дори тектоничните плочи се приплъзваха гладко, когато им се наложеше да се приплъзнат, нямаше никакъв смисъл да се строят сгради, пригодени за цялостна защита, или пък да се поддържа комфортна микросреда в заобикалящ я некомфортен свят. Цялата планета представляваше, така да се каже, една-единствена къща, проектирана да даде подслон на своите обитатели.

Вътре в тази планетарна къща домът на Блис бе малък, на прозорците имаше не стъкла, а щори, и мебелите бяха оскъдни и изящно практични. На стените висяха холографски изображения; едно от тях бе на доста учудения и смутен Пелорат. Устните на Тривайз се посвиха, ала той се опита да не прояви веселостта си и се зае педантично да си намества пояса.

Блис го наблюдаваше без обичайната си усмивка. Напротив, изглеждаше по-скоро сериозна, нежните й тъмни очи бяха широко отворени, а косата й се спускаше на раменете като гладка черна вълна. Единствено пълните, леко начервени устни придаваха малко цвят на лицето й.

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Трив.

— Молбата на Янов беше много настоятелна, Блисенобиарела.

Тя се поусмихна.

— Добре ми го върна. Ако ме наричаш Блис — прилична едносричкова дума, — аз пък ще се опитам да произнасям цялото ти име, Тривайз — тя почти незабележимо заекна на втората сричка.

Съветникът вдигна десницата си.

— Тази уговорка няма да е лоша. Известен ми е геянският навик при съвместната обмяна на мисли да се използват едносричкови части от имената, така че ако от време на време ти се случи да ме наречеш Трив, няма да се обидя. Все пак ще ми е по-приятно, ако се опиташ да казваш Тривайз колкото се може по-често, а аз ще те наричам Блис.

Той внимателно я изучаваше, както впрочем правеше винаги, щом случаят ги срещнеше. Като самостоен индивид тя бе млада жена в началото на двадесетте си години. Като част от Гея обаче възрастта й се измерваше с хилядолетия. Това не се проявяваше в нейния облик, ала понякога проличаваше в начина й на говорене и в атмосферата, която я обграждаше. Дали би желал така да е с всичко живо? Не! Определено не и все пак…

— Ще стигна и до същината на въпроса — заяви Блис. — Ти подчертаваш желанието си да намериш Земята…

— Аз разговарях с Дом — напомни Тривайз, решен да не отстъпва пред Гея, без непрекъснато да настоява на собствената си гледна точка.

— Да, но когато говориш с Дом, ти говориш с Гея и с всяка нейна част, така че си говорил и с мен.

— Ти чу ли ме, когато говорех?

— Не, защото не слушах, но ако по-късно бях обърнала внимание, щях да си спомня какво си казал. Моля те да го приемеш като факт, за да можем да продължим. Ти подчерта желанието си да намериш Земята и наблегна на важността му. Аз не виждам защо то е толкова важно, но понеже ти вече си свикнал да бъдеш прав, аз/ние/Гея трябва да приемем онова, което казваш. Ако мисията ти е от съдбоносно значение за твоето решение относно Гея, тя значи е жизнено важна и за самата Гея. Ето защо Гея трябва да дойде с теб — дори и само за да те пази.

— Когато казваш, че Гея трябва да дойде с мен, имаш предвид, че ти трябва да дойдеш с мен. Прав ли съм?

— Аз съм Гея — просто рече Блис.

— Но така е и с всеки друг на и вътре в тази планета. Тогава защо точно ти? Защо не друга част от Гея?

— Защото Пел иска да тръгне с теб, а ако го стори, няма да бъде щастлив с никоя друга част от Гея освен с мен.

Пелорат, който седеше дискретно на един стол в далечния ъгъл на стаята (с гръб към собственото си изображение, отбеляза Тривайз), меко каза:

— Това е вярно, Голан. Блис е моята част от Гея.

Младата жена веднага се усмихна:

— Доста е вълнуващо да мислят за теб по този начин. Разбира се, и много странно.

— Добре, да поразсъждаваме — Тривайз сплете пръсти зад главата си и понечи да се залюлее назад със стола. Тънките му крачета обаче предупредително изпукаха, така че той бързо промени решението си и го остави да се върне пак в устойчиво положение. — Ако напуснеш Гея, ще продължиш ли все още да си част от нея?

— Няма защо да не съм. Мога да се изолирам, ако например има опасност да бъда сериозно увредена, така че последствията да не засегнат планетата… или ако се появи някаква друга изключителна причина. Това обаче е въпрос само на аварийни ситуации. По принцип аз ще си остана част от Гея.

— Дори и ако направим скок през хиперпространството?

— Дори тогава, макар това малко да поусложнява нещата.

— Някак си не ми се струва утешително.

— Защо?

Тривайз сбърчи нос в обичайната метафорична реакция на лоша миризма.

— Това означава, че всичко, което бъде казано и направено на моя кораб и което ти чуеш и видиш, ще бъде чуто и видяно от цялата Гея.

— Аз съм Гея, така че това, което аз видя, чуя и усетя, тя също ще види, чуе и усети.

— Именно. Дори и тази стена тук ще види, чуе и усети.

Блис погледна към мястото, което той посочи, и сви рамене.

— Да, и тази стена. Тя обаче притежава безкрайно малко съзнание, така че ще почувства и разбере само безкрайно малко. Но аз предполагам, че стената и в момента изпитва някои субатомни измествания като реакция на това, което говорим, даващи й възможност да се напасне към Гея с единственото намерение да допринесе за доброто на цялото.

— Ами ако ми се ще да остана насаме? Аз може и да не желая стената да разбира какво говоря или върша.

Блис като че започваше да се ядосва и Пелорат внезапно се намеси.

— Виж какво, Голан, не исках да ви прекъсвам, тъй като очевидно не знам много неща за Гея. Само че все пак съм бил с Блис и съм подразбрал туй-онуй от онова, за което става дума. Ако вървиш сред една тълпа на Терминус, ти виждаш и чуваш страшно много неща и можеш да си припомниш някои от тях. При подходящо стимулиране на главния мозък дори ще си в състояние да си спомниш всичко, но повечето работи просто не те интересуват. Оставяш ги да си отидат от само себе си. Даже ако наблюдаваш някоя емоционална сцена между непознати хора и си заинтригуван — все пак не те е грижа особено, отминаваш ги и забравяш. На Гея също ще да е така. Дори и цялата планета да узнае най-интимните ти дела, това не означава, че тя непременно се интересува. Така ли е, скъпа Блис?

— Никога не съм мислила по този въпрос по такъв начин, Пел, но в това, което говориш, има нещо вярно. Все пак усамотеността, за която говори Трив — искам да кажа, Тривайз — не е нещо, дето ние ценим. Всъщност аз/ние/Гея дори я намираме за неразбираема. Да искаш да не си част… да не ти чуват гласа… да не забелязват какво вършиш… да не долавят мислите ти… — Блис енергично тръсна глава. — Казах, че при извънредни случаи можем да се изключим, но кой би искал да живее така, та макар и само за един час?

— Аз — каза Тривайз. — Ето защо трябва да намеря Земята, да открия първостепенната причина, ако има такава, която ме е накарала да избера подобна ужасяваща съдба за човечеството.

— Това съвсем не е ужасяваща съдба, но хайде да не спорим по въпроса. Ще бъда с теб не като шпионин, а като приятел и помощник. Гея ще бъде с теб не като шпионин, а като приятел и помощник.

— Гея ще ми помогне най-добре — заяви намръщено Тривайз, — като ме упъти към Земята.

Блис бавно поклати глава.

— Гея не знае местоположението на Земята. Дом вече ти го каза.

— Не го вярвам напълно. В края на краищата, вие трябва да имате архиви. Защо по време на престоя ми тук така и не можах да ги видя? Даже ако Гея действително не знае къде се намира Земята, аз бих могъл да науча нещо от тях. Познавам Галактиката с големи подробности, несъмнено по-добре, отколкото я познава Гея. Може би ще съумея да разбера и да последвам някои намеци във вашите архиви, които Гея не е в състояние да схване напълно.

— Но за какви архиви говориш, Тривайз?

— Каквито и да са. Книги, филми, записи, холографии, предмети… Откакто съм тук, не съм видял нищо, което по някакъв начин да мога да приема за архивен материал. Ти да си виждал нещо такова, Янов?

— Не — колебливо отвърна Пелорат, — но аз всъщност не съм се и оглеждал за подобни неща.

— Обаче аз се оглеждах и нищо не видях. Нищо! Предполагам, че са ги скрили от мен. Чудя се защо. Би ли ми казала, Блис?

Гладкото чело на младата жена се сбръчка в озадачена гримаса.

— Как не ме попита за това по-рано? Аз/ние/Гея не крием нищо и не говорим лъжи. Само един изолат — изолиран индивид — може да лъже. Той е ограничен и се бои, защото е ограничен. Гея обаче е планетарен организъм с огромни умствени способности и не се бои от нищо. Да говори лъжи, да създава описания, които се различават от действителността, за нея е напълно ненужно.

Тривайз изсумтя.

— Тогава защо всички толкова внимателно ми пречеха да видя каквито и да било архиви? Изтъкни ми поне една причина.

— Разбира се — Блис протегна напред двете си ръце с дланите нагоре. — Ние нямаме никакви архиви.

4

Пръв се съвзе Пелорат, който изглеждаше по-малко удивен от двамата.

— Скъпа моя — кротко каза той, — това е съвършено невъзможно. Няма разумна цивилизация без архиви.

Блис вдигна вежди.

— Ясно ми е. Просто имам предвид, че ние нямаме архиви от типа, за който Трив… Тривайз говори и се надява да намери. Аз/ние/Гея не притежаваме никакви ръкописи, разпечатки, филми, компютърни бази данни… Ако е там въпросът, нямаме и нищо, изсечено на скала. Друго не съм казала. Естествено, щом нямаме подобни неща, Тривайз не би могъл да ги намери.

— Тогава какво имате — попита съветникът — като заместител на онова, което аз наричам архиви?

Внимателно, като че ли говореше на дете, Блис произнесе:

— Аз/ние/Гея имаме памет. Аз помня.

— Какво помниш?

— Всичко.

— Помниш всички справочни данни?

— Разбира се.

— Откога? За колко години назад?

— За неопределено дълго време.

— Би могла да ми цитираш исторически данни, биографични, географски, научни факти? Дори и местните клюки?

— Всичко.

— В тази главичка? — Той язвително посочи дясното й слепоочие.

— Не — рече тя. — Спомените на Гея не са ограничени до съдържанието на моя собствен череп. Вижте (за момент Блис сякаш стана по-официална и дори малко неприветлива, тъй като престана да бъде просто индивид и се превърна в амалгама от множество единици), трябва да е имало известен период преди началото на историята, когато човешките същества са били толкова примитивни, че макар да са помнели събитията, не са могли да говорят. Речта се е появила, за да изразява спомените и да ги предава от човек на човек. По-късно е била измислена писмеността, за да може спомените да се записват и предават от поколение на поколение. Оттогава насам целият технически прогрес е служил да освободи повече място за тях и да улесни припомнянето на желаните събития. Но след като накрая индивидите се обединили, за да образуват Гея, всичко туй безнадеждно остаряло. Ние можем да се върнем към паметта, към основната система за съхраняване на архивите, върху която е изградено всичко останало. Разбирате ли?

— Да не би да твърдиш — рече Тривайз, — че съвкупността от мозъци на Гея е в състояние да си спомни далеч повече данни, отколкото един-единствен мозък?

— Разбира се.

— Но ако нейните спомени са разхвърляни в планетарната памет, какво печелиш ти от това?

— Всичко, което би могъл да пожелаеш. Каквото и да поискам да узная, то се намира някъде в нечий индивидуален ум или пък в много умове. Ако е нещо фундаментално, като например значението на думата „стол“, естествено, че се съдържа във всеки ум. Но даже и да е съвсем езотерично, в нищожно малка част от паметта на Гея, ако имам нужда, пак мога да го извикам, макар че подобно припомняне вероятно ще отнеме малко повече време. Виж какво, Тривайз, когато ти поискаш да узнаеш нещо, което го няма в твоя ум, преглеждаш някоя подходяща книга-филм или използваш компютърни бази данни, нали? Аз пък сканирам сумарния ум на Гея.

— Как предотвратяваш опасността цялата тази информация да се излее в ума ти и да ти пръсне черепа? — попита съветникът.

— Май си позволи сарказъм, Тривайз?

— Хайде, Голан — обади се Пелорат, — не ставай груб.

Тривайз ги изгледа един по един и с видимо усилие си наложи да превъзмогне напрегнатостта си.

— Съжалявам. Притиснат съм от отговорност, която не желая, а не знам как да се отърва от нея. Може би поради това се държа отблъскващо. Но, Блис, аз наистина искам да разбера. Как изваждаш нещо от съдържанието на чуждите мозъци, без да го натрупаш в собствения си и бързо да надхвърлиш капацитета му?

— Не зная, Тривайз — отвърна младата жена. — Ясно ми е не повече, отколкото на теб са ти известни подробностите в работата на твоя мозък. Предполагам, че помниш колко е разстоянието от вашето слънце до някоя съседна звезда, но невинаги го съзнаваш. Складирал си го някъде и ако те попитат, откриваш числото. Ако никой не те пита, с времето можеш и да го забравиш, но тогава пък винаги си в състояние да го извлечеш от някоя база данни. Ако разглеждаш мозъка на Гея като огромна база данни, то значи аз се обръщам към нея, макар да не ми е нужно да си припомням съзнателно всяка конкретна стъпка, която използвам. След като си свърша работата с някой факт, мога да си позволя да го забравя. Ако пък реша, преднамерено ще го върна, така да се каже, обратно на мястото, откъдето съм го извлякла.

— Колко души има на Гея, Блис? Колко човеци?

— Около един милиард. Искаш ли точното число към този момент?

Тривайз унило се усмихна.

— Виждам, че няма проблем да получа точното число, ако ти го поискаш, но ще се задоволя с приблизителната бройка.

— Всъщност — каза Блис — населението е стабилно и се колебае около едно определено число, което е малко повече от милиард. Мога да ти кажа с колко бройката в момента превишава или не достига до средната величина, като разширя съзнанието си и… почувствам границите. Разбираш ли, няма как да го обясня по-добре на човек, който никога не е изпитвал подобно нещо.

— На мен обаче ми се струва, че един милиард човешки умове — от които много са на деца — съвсем не са достатъчни, за да държат в паметта си всички данни, необходими за такова сложно общество.

— Да, но хората не са единствените живи същества на Гея, Тривайз.

— Да не искаш да кажеш, че и животните помнят?

— Нечовешките мозъци не могат да съхраняват спомените със същата плътност, на която са способни нашите, а и доста от обема във всички умове — и човешки, и не — трябва да се отдели за личните преживявания, които рядко биват полезни, освен на онова конкретно ниво от планетарната съзнание, което ги приютява. Но така или иначе големи количества от данни могат да се съхраняват в животинските мозъци, а също и в растителната тъкан, както и в минералната структура на планетата.

— В минералната структура? Имаш предвид скалите и планинските вериги?

— А за някои видове информация — океана и атмосферата. Всичко това също е Гея.

— Че какво могат да съхраняват неживите системи?

— Много неща. Интензивността е ниска, но пък обемът е толкова огромен, че по-голямата част от общата памет на Гея се намира в скалите. Действително нужно е повече време, за да се извличат и разменят техните спомени, ето защо скалите са предпочитано място за съхраняване на мъртви данни, тъй да се каже — на такива, които при нормален развой на събитията по-рядко ще бъдат търсени.

— А какво се случва, когато умре някой, чийто мозък съхранява ценна информация?

— Тя в никакъв случай не е загубена. Бавно и внимателно се извлича, докато мозъкът се дезорганизира след смъртта, но има достатъчно време да се разпредели из другите части на Гея. А и когато се появяват нови мозъци у бебетата и с израстването им стават все по-организирани, те не само развиват собствени спомени и мисли, но и се захранват с подходящи знания от други източници. Онова, което ти би могъл да наречеш обучение, при аз/ние/Гея се извършва напълно автоматично.

— Честно казано, Голан — обади се Пелорат, — струва ми се, че относно този жив свят има още много неща да се обяснят.

Тривайз му хвърли бърз и остър поглед.

— Сигурен съм, че е така, Янов, но не съм особено впечатлен. Планетата, колкото и да е голяма и разнообразна, все пак представлява един-единствен мозък. Единствен! Всеки нов, който се появява, се разтваря в общото. Къде е възможността за противопоставяне, за несъгласие? Когато човек мисли за нашата история, той си представя и онзи самотник, чиито възгледи могат да бъдат осъдени от обществото, но който в края на краищата побеждава и променя света. Какъв шанс има тук, на Гея, за великите бунтари в историята?

— Съществуват вътрешни конфликти — каза Блис. — Не всеки елемент от Гея непременно приема общия възглед.

— Това ще да е в известни граници. В един организъм не може да има прекалено голяма бъркотия, защото той просто няма да работи, както трябва. Ако прогресът и развитието не са съвсем спрели, то положително са забавени. Можем ли да допуснем възможността да навлечем същото на цялата Галактика? И на цялото човечество?

— Да не поставяш под въпрос собственото си решение? — спокойно попита геянката. — Да не си си променил мнението и сега да смяташ, че Гея не е желано бъдеще за човечеството?

Тривайз сви устни и се подвоуми. Сетне бавно изрече:

— Бих искал, наистина, но засега още не мисля така. Взех решението си на известна основа — във всеки случай несъзнателна — и докато не открия каква е била тя, не мога истински да реша дали трябва да го поддържам или променям. Така че нека се върнем към въпроса за Земята.

— Чувстваш, че там ще узнаеш естеството на основата, на която си взел решението си. Така ли е, Тривайз?

— Точно това усещане имам. Но Дом казва, че Гея не знае местонахождението на Земята. Предполагам, че си съгласна с него.

— Разбира се, че съм съгласна. Аз съм не по-малко Гея от Дом.

— Криеш ли някаква информация от мен? Имам предвид съзнателно?

— Разбира се, че не. Дори за Гея да бе възможно да лъже, тя не би лъгала теб. Ние зависим от твоите заключения и за нас е необходимо те да са правилни, а това изисква да се основават на действителността.

— В такъв случай — рече Тривайз — да използваме твоя свят-памет. Опитай да се върнеш назад и ми кажи до колко отдавна можеш да си спомняш.

Последва кратко колебание. Блис гледаше Тривайз като че не го забелязва, сякаш за момент бе изпаднала в транс. После рече:

— Петнадесет хиляди години.

— Защо се поколеба?

— Трябваше ми време. Старите спомени — наистина старите — са почти изцяло в корените на планините, откъдето е нужно време, за да ги изровиш.

— Значи отпреди петнадесет хиляди години? Тогава ли е била основана Гея?

— Не, доколкото ни е известно, това е станало около три хиляди години по-рано.

— Защо не си сигурна? Не си ли спомняш — ти или Гея?

— Това е било преди планетата да се развие до нивото, когато паметта е станала всеобщ феномен.

— Блис, но все пак преди да започне да се уповава на вашата колективна памет, Гея трябва да е съхранявала някакви архивни материали. Архиви в обикновения смисъл на думата — записи, писмена, филми и така нататък.

— Предполагам, но те едва ли са могли да оцелеят през всичкото това време.

— Биха могли да бъдат копирани или, което е още по-добре, прехвърлени в глобалната памет, след като тя се е развила.

Младата жена се начумери. Последва нов период на неувереност, този път по-дълъг.

— Не откривам никаква следа от по-ранни архиви.

— Защо?

— Не зная, Тривайз. Допускам, че не са били особено важни. Може би по времето, когато се е разбрало, че ранните непаметови спомени се разпадат, е било взето решение, че те са станали прекалено архаични и от тях няма нужда.

— Това обаче ти не го знаеш. Допускаш и предполагаш, но не знаеш. И Гея не го знае.

Блис сведе очи.

— Трябва да е било така.

— Трябва ли? Аз не съм част от Гея и затова не ми е нужно да предполагам онова, което предполага тя. Като изолат аз предполагам нещо друго.

— Какво именно?

— Първо, правя допускане, в което съм сигурен. Не изглежда вероятно една цивилизация да унищожи ранните си архиви. Вместо да ги преценят като стари и ненужни, нейните учени вероятно биха се отнасяли към тях с повишена почит и щяха да ги запазят. Ако предпаметните архиви на Гея са били унищожени, Блис, това едва ли е станало умишлено.

— Тогава как си го обясняваш?

— Всички референции за Земята в библиотеката на Трантор са били отстранени от някакъв човек или някоя сила, но не и от самите транторианци във Втората фондация. Тогава не е ли възможно референциите за Земята на Гея също да са отстранени от нещо друго, а не от нея самата?

— Откъде знаеш, че ранните архиви са включвали Земята?

— Според теб Гея е била основана поне преди осемнадесет хиляди години. Това ни връща към периода преди установяването на галактическата Империя, когато Галактиката е била заселвана и основният източник на заселници е била Земята. Пелорат ще го потвърди.

Пелорат, малко изненадан от внезапното споменаване на неговото име, се прокашля.

— Така разправят легендите, скъпа. Аз ги приемам насериозно и мисля, както и Голан, че човешката раса произхожда от една-единствена планета и че тази планета е Земята. Най-ранните заселници са дошли оттам.

— Следователно — продължи Тривайз, — ако Гея е била основана в началото на хиперпространствените пътувания, много вероятно е тя да е била колонизирана от земяните. Поради тази причина записите за заселването й и за следващите няколко хилядолетия очевидно би трябвало да включват Земята и земяните, а именно тези материали са изчезнали. Нещо изглежда се стреми Земята да не бъде споменавана никъде в архивите на Галактиката. А щом е тъй, за това трябва да има сериозни основания.

— Това е само догадка, Тривайз — възмутено се обади Блис. — Нямаш никакви доказателства.

— Но нали не друг, а Гея настояваше, че особеният ми талант се състои в това да стигам до правилни решения въз основа на недостатъчни доказателства. Следователно, ако съм достигнал до някакво твърдо заключение, не опонирай, че ми липсват факти.

Блис премълча.

— Ето още една причина да намерим Земята. — заключи Тривайз. — Смятам да замина веднага, щом „Далечната звезда“ бъде готова. Вие двамата все още ли искате да дойдете?

— Да — рече веднага Блис.

— Да — потвърди и Пелорат.

5

Ръмеше. Тривайз вдигна очи към небето, сивкаво бяло до непроницаемост.

Носеше шапка против дъжд, която отблъскваше капките и ги разпръскваше далеч от тялото му във всички посоки. Пелорат, стоящ извън обхвата на разлитащите се пръски, нямаше такава зашита.

— Янов, не виждам смисъл да се оставиш да те намокри — каза Тривайз.

— Скъпи ми приятелю, мокротата не ме безпокои — отвърна Пелорат с вечното си сериозно изражение. — Дъждът е слаб и топъл, няма вятър, а и освен това ще ти цитирам старата поговорка: „Щом си на Анакреон, прави като анакреонците“ — той посочи неколцината геяни, които стояха близо до „Далечната звезда“ и мълчаливо гледаха. Бяха доста разпръснати — съвсем като дървета в някоя тукашна горичка — и никой от тях не носеше дъждовна шапка.

— Предполагам — заяви Тривайз, — че те нямат нищо против да се понамокрят, тъй като и останалата Гея сега го прави. Дърветата, тревата, почвата — всички те се мокрят и са равностойна част от планетата ведно с геяните.

— Струва ми се, че в думите ти има смисъл — каза Пелорат. — Слънцето ще изгрее достатъчно скоро и всичко ще изсъхне бързо. Дрехите няма да се намачкат или да се свият, няма да има ефект на охлаждане и тъй като не съществуват никакви ненужни патогенни микроорганизми, никой няма да хване настинка, грип или пневмония. Тогава защо да се безпокоят заради малко влага?

За Тривайз не бе трудно да открие логиката в думите му, но не му се искаше да престане с натякванията.

— Все пак няма никаква нужда да вали, когато потегляме. Дъждът, в края на краищата, е предумишлен. Ако Гея не искаше, нямаше да вали. Излиза като че изразява презрението си към нас.

— Може би — Пелорат леко сви устни — Гея плаче от мъка преди раздялата.

— Възможно е, но пък аз не плача.

— Всъщност — продължи историкът — предполагам, че почвата в този район просто трябва да се поовлажни и че необходимостта от това е по-важна от твоето желание да грейне слънце.

Тривайз се усмихна.

— Подозирам, че тази планета наистина ти харесва. Имам предвид дори ако оставим настрана Блис.

— Да, харесва ми — с леко натъртване отвърна Пелорат. — Винаги съм водил тих и подреден живот и си мисля как бих могъл да се устроя тук — с цял свят, който се труди да поддържа битието именно тихо и подредено. В края на краищата, Голан, когато строим къща — или пък космически кораб, — ние се опитваме да създадем идеалното убежище. Оборудваме ги с онова, което ни е нужно; проектираме ги тъй, че да контролираме температурата, качеството на въздуха, осветлението и всичко останало, което ни се струва важно, и се стремим те да ни устройват максимално. Гея представлява развитие на желанието ни за удобство и сигурност, разпрострени върху цяла една планета. Какво лошо има?

— Лошото е — каза Тривайз, — че моят дом или моят кораб е проектиран така, че да устройва мен. Не аз съм проектиран да устройвам него. Ако бях част от Гея, без значение колко идеално е измислена планетата, та да ме устройва, щях здравата да се безпокоя да не би и аз също да съм измислен така, че да устройвам нея.

Пелорат сви устни.

— Може да се каже, че всяко общество моделира своите членове да му пасват. Развиват се такива обичаи, които имат смисъл за него самото, а това обвързва здраво индивида към нуждите му.

— В обществата, които аз познавам, човек може да въстане. Има ексцентрици и дори престъпници.

— Ти искаш ли да има ексцентрици и престъпници?

— Защо не? Двамата с теб сме ексцентрици. Ние определено не сме типични примери за хората, които живеят на Терминус. Що се отнася до престъпниците, това е въпрос на дефиниция. И ако престъпниците са цената, която трябва да плащаме за въстаниците, еретиците и гениите, аз с удоволствие ще я плащам. Дори ще настоявам цената да бъде плащана.

— Нима престъпниците са единствената възможна цена? Не може ли да има гении без престъпници?

— Не можеш да имаш гении и светци без хора, които силно се отклоняват от нормата, а не виждам как отклоненията биха могли да са само в едната посока. По-скоро би трябвало да съществува известна симетрия. Както и да е, нужно ми е по-добро основание за моето решение да избера Гея за модел на бъдещето на човечеството, не и ако тя е просто един планетарен вариант на комфортна къща.

— О, скъпи ми приятелю. Аз не съм се опитвал да те убедя, че трябва да се задоволиш с решението си. Просто отбелязвах едно наблю…

Той млъкна. Към тях крачеше Блис. Тъмната й коса бе мокра, а робата й прилепваше към тялото и подчертаваше доста щедрата ширина на хълбоците. Когато наближи, тя отривисто кимна.

— Съжалявам, че ви забавих — рече леко задъхана. — Отне ми повече време, отколкото очаквах, за да сверя мнението си с това на Дом.

— Защо? — иронично запита Тривайз. — Нали знаеш всичко, което знае и той,

— Понякога има разлика в тълкуванията. В края на краищата ние не сме идентични, така че спорим. Слушай — малко остро продължи геянката, — ти имаш две ръце. И двете са част от теб и изглеждат еднакви, като се изключи фактът, че едната е огледален образ на другата. Обаче не ги използваш по един и същ начин, нали? Някои неща предпочиташ да правиш с дясната ръка, други — с лявата. Така да се каже, разлики в тълкуванията.

— Хвана те! — обади се Пелорат с явно задоволство.

Тривайз кимна.

— Ефектна аналогия, само че съвсем не съм сигурен дали е и подходяща. Във всеки случай означава ли всичко това, че можем да се качим на борда още сега? Макар и да вали?

— Да, да. Нашите хора са навън и корабът е в идеална форма — тя погледна към Тривайз с внезапно любопитство. — Но ти стоиш сух! Дъждовните капки не те достигат.

— Аха — кимна Тривайз. — Избягвам влагата.

— Не е ли хубаво от време на време да се понамокриш?

— Естествено. Само че когато реша аз, а не дъждът.

Блис сви рамене.

— Както искаш. Целият ни багаж е натоварен, така че можем да се качваме на борда.

Тримата тръгнаха към „Далечната звезда“. Дъждът намаляваше, ала тревата бе съвсем мокра. Тривайз се усети, че върви внимателно, докато Блис бе изритала чехлите си, които сега носеше в ръка, и шляпаше боса.

— Прекрасно усещане — каза тя в отговор на погледа, който съветникът й хвърли.

— Добре — разсеяно се съгласи той. Сетне с леко раздразнение попита:

— Между другото, защо тези геяни стоят наоколо?

— Запомнят събитието, което според планетата е от голямо значение. Разбираш ли, Тривайз, ти си много важен. Само помисли, че ако в резултат на това пътуване промениш решението си в неблагоприятна за нас насока, ние никога няма да прераснем в Галаксея или дори да се запазим като Гея.

— Значи аз представлявам живота и смъртта за Гея, а и за целия свят?

— Така мислим.

Тривайз внезапно спря и свали дъждовната си шапка. На небето се бяха появили сини късчета.

— Но вие имате моя глас във ваша полза сега — каза той. — Ако ме убиете, аз никога няма да мога да го променя.

— Голан — измърмори шокираният Пелорат, — говориш ужасни неща.

— Типично за изолат — спокойно рече Блис. — Трябва да проумееш, Тривайз, че ние се интересуваме не от теб като личност, не дори от твоя глас, а от истината, от материалните факти. Ти си важен единствено като път към истината, а гласът ти — като белег за нея. Това е, което искаме, и ако те убием, за да избегнем промяна на твоя вот, просто ще скрием истината от самите себе си.

— Ами ако ви кажа, че истината е отрицание на Гея, нима всички охотно ще се съгласите да умрете?

— Може би не съвсем охотно, но в крайна сметка ще се стигне дотам.

Тривайз поклати глава.

— Подобно изказване действително е в състояние да ме убеди, че Гея е нещо ужасно, което би трябвало да загине — и добави, като пак насочи погледа си към внимателно наблюдаващите (а вероятно и слушащи всичко) геяни:

— Защо са се пръснали така? И защо са толкова много? Ако един от тях наблюдава събитието и го запази в паметта си, то няма ли да е достъпно за цялата останала планета? Стига да пожелаете, не може ли да бъде съхранено на милион различни места?

— Всеки от тях го наблюдава от свой ъгъл и го запаметява в малко по-различен мозък — поясни Блис. — Когато се проучат отделните наблюдения, ще се види, че това, дето е станало, може да се проумее по-добре от всички взети заедно, отколкото от което и да е от тях само за себе си.

— С други думи, цялото е по-голямо от сбора на частите.

— Точно така. Схванал си основното оправдание за съществуването на Гея. Като човешки индивид ти си съставен от може би 50 трилиона клетки, но си далеч по-важен от тези 50 трилиона, взети като сума от техните индивидуални значимости. С това сигурно ще се съгласиш.

— Да — кимна Тривайз, — съгласен съм.

Той пристъпи в кораба и се обърна за още един поглед към Гея. Краткотрайният дъжд бе придал на атмосферата нова свежест. Видя зелен, тучен, тих, мирен свят; градина на спокойствието, разположена сред бурите на изморената Галактика. И искрено си пожела никога повече да не го види отново.

6

Когато въздушната камера се затвори зад тях, Тривайз се почувства като че се бе отървал ако не точно от кошмар, то поне от нещо дотолкова анормално, та чак да му попречи да диша свободно.

Напълно съзнаваше, че един елемент от тази анормалност в лицето на Блис все още остава с него. Докато тя бе наблизо, и Гея бе наблизо — и все пак бе убеден, че присъствието й е от съществено значение. Черната кутия отново беше заработила, а той искрено се надяваше никога да не започне да вярва прекалено много в тази черна кутия.

Зашари с очи из кораба и го намери за прекрасен. Бе негов едва откакто кмет Харла Бранно от Фондацията го беше вкарала насила вътре и запратила между звездите — жив гръмоотвод, предназначен да привлече удара на онези, които тя смяташе за свои врагове. Тази задача беше изпълнена, корабът продължаваше да е негов и поне засега той нямаше никакво намерение да го връща.

Макар и да го обитаваше само от няколко месеца, приемаше го като роден дом и с лека тъга си спомняше за своята някогашна къща на Терминус.

Терминус! Изместеният встрани от центъра пъп на Фондацията, определен според Плана на Селдън в течение на следващите пет столетия да създаде нова, по-велика империя. Само дето той, Тривайз, сега бе причинил дерайлирането на този план. По свое собствено желание превръщаше Фондацията в нищо неозначаващ фактор и вместо нея правеше възможен един нов път, нова схема за живот, плашеща революция, която щеше да надмине всичко от възникването на многоклетъчния живот насам.

И ето го въвлечен в пътуване, предназначено да докаже или опровергае пред самия него убеждението, че това, което бе извършил, е правилно.

Внезапно откри, че дотолкова е потънал в мисли и така се е вцепенил, та чак се разтресе от яд към самия себе си. Забърза към пилотското помещение, нетърпелив да седне пред компютъра.

Той блестеше, блестеше и всичко наоколо. Явно бе имало най-щателно почистване. Ключетата, които затвори почти напосоки, работеха отлично и сякаш по-леко от всеки друг път. Вентилационната система бе тъй безшумна, че му се наложи да сложи длан върху вентилаторите, за да се увери в наличието на въздушно течение.

Осветеното кръгче на компютъра подканящо примигваше. Тривайз го докосна и светлината обхвана цялата повърхност на пулта, а в средата му се появиха очертанията на две длани — лява и дясна. Той дълбоко пое дъх и разбра, че за известно време беше престанал да диша. Геяните не познаваха техниката на Фондацията и лесно биха могли да повредят компютъра, без да имат никакви лоши помисли. Поне дотук не бяха повредили нищо — очертанията все още си стояха на мястото.

Критичното изпитание обаче идваше с полагането на собствените му длани върху тях и за момент той се поколеба. Щеше да узнае почти незабавно, ако нещо не бе наред, но ако наистина имаше някаква повреда, какво би могъл да стори? За да ремонтира умната машина, трябваше да се върне на Терминус, а съветникът бе напълно сигурен, че стори ли го, кмет Бранно нямаше да го пусне отново. И ако той не заминеше…

Чувстваше бумтенето на сърцето си; очевидно нямаше никакъв смисъл нарочно да удължава напрежението.

Протегна напред ръце и ги постави върху очертанията на пулта. Мигом изпита илюзията, че друг чифт длани са докоснали неговите. Сетивата му увеличиха обхвата си и той вече можеше да види планетата във всички посоки, зелена и влажна, заедно с внимателно наблюдаващите геяни. Когато след миг погледна нагоре, откри почти изцяло запълнено с облаци небе. По негово желание обаче облаците изчезнаха и той се взря в напълно чистата синева, сред която се бе разположила сферата на геянското слънце.

Ново желание и синьото се отдръпна, а той видя звездите.

Изтри ги от погледа си, пожела — и видя Галактиката, прилична на изрисувано в ракурс въртящо се огнено колело. Изпробва компютризирания образ, коригира ориентацията му, промени действителното протичане на времето, като го накара да се завърти отначало в едната, а после и в другата посока. Откри местоположението на слънцето на Сейшел, най-близката до Гея голяма звезда; сетне на слънцето на Терминус; сетне на Трантор — едно след друго…

Запътува от звезда на звезда по галактическата карта, обитаваща вътрешността на компютъра.

После дръпна ръцете си и остави действителния свят отново да го заобиколи — осъзнавайки, че през цялото време е стоял полуприведен над пулта, за да осъществява контакт чрез дланите. Усети се вдървен и преди да седне, поразкърши гръбните си мускули.

Загледа се в компютъра с топло чувство на облекчение. Работеше прекрасно. Ако изобщо имаше някаква промяна, тя бе, че е станал още по-отзивчив, а това, което Тривайз пък изпитваше към него, можеше да се опише единствено като любов. В края на краищата, докато държеше дланите му (решително отказваше да си признае, че мисли за тях като за нейните длани), бяха част един от друг, а неговата воля направляваше, контролираше, усещаше и въобще съставляваше елемент от едно по-голямо цяло. Двамата с компютъра сигурно изпитваха, макар и по на дребно (помисли си с внезапно смущение Тривайз), онова, което Гея правеше в несравнимо огромни мащаби.

Недоволно тръсна глава. Не! В техния случай именно той, човекът притежаваше пълния контрол. Компютърът бе нещо, което напълно му се подчиняваше.

Стана и отиде в компактното помещение, съчетаващо кухня и трапезария. Имаше множество най-разнообразни храни в хладилниците и устройства за бързо загряване. Вече бе забелязал, че книгофилмите в стаята му се намират в необходимия ред и бе почти сигурен — не, напълно сигурен — че личната библиотека на Пелорат също е съхранена. Иначе положително щеше да чуе гласа му досега.

Пелорат! Внезапно му хрумна нещо. Надникна в стаята на своя колега.

— Янов, тук има ли място за Блис?

— О, да, достатъчно.

— Мога да пригодя дневната за нейна спалня.

Геянката го изгледа с широко отворени очи.

— Не изпитвам никакво желание за отделна спалня. Съвсем ми е добре да стоя тук с Пел. Предполагам обаче, че мога да използвам другите помещения, когато имам нужда. Например гимнастическата секция.

— Разбира се. Всяко помещение без моята стая.

— Добре. Същото бих предложила, ако аз нагласявах нещата. Естествено, ти пък ще стоиш извън нашата.

— Естествено — съгласи се Тривайз, поглеждайки надолу и забелязвайки, че обувките му пресичат прага. Направи половин стъпка назад и мрачно додаде:

— Това не е апартамент за младоженци, Блис.

— Като имам предвид колко е компактно всичко, бих казала, че е точно такъв, макар Гея да се напъва да го направи поне малко по-широк.

Тривайз се опита да сдържи усмивката си.

— Ще трябва да сте много благоразположени един към друг.

— Благоразположени сме — заяви Пелорат, комуто явно не се нравеше особено предметът на разговора, — но, стари друже, ти наистина би могъл да ни оставиш да се оправяме, както ние си искаме.

— Честно казано, съмнявам се — бавно поклати глава Тривайз. — Съжалявам за натякването, но това наистина не е квартира за младоженци. Нямам никакви възражения да правите каквото и да било по взаимно съгласие, но е добре да осъзнаете, че едва ли ще можете съвсем да се усамотите. Надявам се, че го разбираш, Блис.

— Има врата — отвърна геянката, — и аз смятам, че няма да ни безпокоиш, когато е заключена — освен ако случаят наистина е спешен.

— Разбира се, че няма. Само че липсва звукоизолация.

— Тривайз — проточи Блис, — това, което се опитваш да кажеш, предполагам е, че ще чуваш съвсем ясно всеки разговор, който водим, както и всички звуци, които издаваме по време на секс?

— Да, точно туй се опитвам да кажа. И очаквам да разберете, че тук ще трябва да се поограничавате в действията си. Може да не ви устройва, съжалявам, но положението е такова.

Пелорат се прокашля и кротко заговори:

— Голан, всъщност вече ми се наложи да се сблъскам с този проблем. Нали разбираш, че всяко усещане, което изпитва Блис, когато е с мен, се изпитва и от цялата Гея.

— Помислих си за това, Янов — кимна Тривайз с изражение като че едва се сдържа да не му намигне. — Не възнамерявах да го споменавам… освен за в случай, че тая идея не ти е дошла.

— Да, ама ми дойде — отвърна Пелорат.

— Не го прави на въпрос, Тривайз — намеси се Блис. — Във всеки момент на Гея има хиляди човешки същества, които са заети със секс; милиони, които ядат, пият или се занимават с нещо друго, дето доставя наслада. Това повишава общата аура на удоволствието, което планетата и всяка нейна част изпитва. Нисшите животни, растенията, минералите имат свои собствени по-умерени удоволствия, но и те също допринасят за обобщената радост. Повярвай, такова нещо няма да видиш на никой друг свят.

— Ние също си имаме различни наслаждения — възрази Тривайз, — които можем да споделим под някаква форма, ако пожелаем; или пък да запазим само за себе си.

— Стига да можеше да изпиташ нашите, щеше да разбереш колко бедни сте вие, изолатите, в това отношение.

— Откъде би могла да знаеш какво изпитваме?

— И без да го зная, логично е да се предположи, че цял един свят на общи удоволствия ще бъде с по-голяма интензивност, отколкото достъпните за отделен индивид.

— Може би, но дори и моите радости да са бедняшки, аз бих предпочел да ги запазя заедно със собствената си същност, отколкото да стана брат на най-близката скала.

— Не се подигравай — усмихна се Блис. — Ти също цениш всяко неорганично кристалче в костите и зъбите си и не би искал което и да е от тях да се повреди, макар те да не притежават повече съзнание от късчето скала със същия размер, нали?

— Вярно е — неохотно се съгласи Тривайз, — но ние май се изхитрихме съвсем да се отклоним от въпроса. Хич не ме интересува дали цялата Гея споделя твоето удоволствие, Блис, обаче не желая аз да го споделям. Тук живеем доста натясно и определено не искам да бъда насилван да участвам дори косвено във вашите дейности.

— Скъпи ми друже — рече Пелорат, — спориш за празни работи. Аз не по-малко от теб съм загрижен усамотението ти да не се нарушава. Нито пък собственото ми, ако е там въпросът. Блис и моя милост ще бъдем дискретни, нали, Блис?

— Както желаеш, Пея.

— В края на краищата — продължи историкът, — ние вероятно ще се намираме на разни планети далеч по-дълго време, отколкото в космоса, а на планетите възможностите за истинско усамотение…

— Не ме интересува какво ще правите на планетите — прекъсна го Тривайз, — обаче на този кораб господарят съм аз.

— Точно така — съгласи се Пелорат.

— Тогава, след като въпросът е решен, е време да излитаме.

— Почакай — ученият се пресегна и дръпна Тривайз за ръкава. — Закъде излитаме? Ти не знаеш къде е Земята, нито пък аз или Блис го знаем. Както и твоят компютър, защото много отдавна ти ми спомена, че му липсва каквато и да е информация по въпроса. Тогава какво смяташ да предприемеш? Скъпи ми приятелю, не можеш просто да се носиш напосоки из космоса.

Тривайз едва не се разсмя на опасенията му. За пръв път, откакто бе попаднал в прегръдката на Гея, се чувстваше господар на собствената си съдба.

— Уверявам те, Янов — каза той, — че нямам намерение да скитам напосоки. Зная точно къде отивам.

7

След като дълго бе чакал, без да получи отговор на плахото си почукване на вратата, Пелорат тихо влезе в пилотската стая. Намери Тривайз дълбоко погълнат от гледката на звездното небе.

— Голан… — обади се той и зачака.

Тривайз вдигна очи.

— А, Янов! Седни… Къде е Блис?

— Спи. Доколкото виждам, вече сме в космоса.

— Правилно — съветникът не бе изненадан от леката му недоверчивост. В новите гравитационни кораби просто нямаше начин да разбереш, че излиташ. Никакви инерционни ефекти, никакъв ускорителен тласък, никакъв шум, никакви вибрации.

Тъй като притежаваше способността да се самоизолира от външните гравитационни полета в произволна степен, стигаща дори до абсолют, „Далечната звезда“ се издигаше от повърхността на дадена планета сякаш плаваше в огромно космическо море. И докато го правеше, колкото и да е парадоксално, гравитационният ефект вътре в кораба оставаше непроменен.

Когато звездолетът се намираше в слоевете на атмосферата, разбира се, нямаше никаква нужда да бъде ускоряван, така че отсъстваха писъкът и вибрациите от бързо отминаващия въздух. Щом обаче тя останеше назад, можеше да започне бързото ускоряване, което също не влияеше по никакъв начин на пътниците.

Това бе върхът на комфорта и Тривайз не си представяше как той може да бъде надминат, докато не настъпи времето, когато хората ще открият начин да се носят из хиперпространството без кораби и без да се безпокоят, че близките гравитационни полета могат да се окажат прекалено силни. В момента „Далечната звезда“ трябваше да набира скорост в продължение на няколко дни, за да се отдалечи от Гея достатъчно и интензитетът на гравитационното й поле да намалее дотолкова, та да позволи извършването на хиперпространствен скок.

— Голан, скъпи приятелю — рече Пелорат, — мога ли да поговоря минута две с теб? Да не си прекалено зает?

— Изобщо не съм зает. Щом го инструктирам както трябва, компютърът се справя с всичко. А понякога дори като че ли предугажда какви инструкции ще му дам и ги изпълнява едва ли не преди да съм ги произнесъл. — Тривайз нежно погали повърхността на пулта.

— Голан, за краткото време, откакто се познаваме, станахме много близки — продължи Пелорат — макар, да си призная, на мен времето въобще не ми се вижда кратко. Толкова много неща се случиха. Наистина е странно, като се замисля, че половината от всички събития в моя умерено дълъг живот са се изблъскали в последните няколко месеца. Или поне така изглежда. Направо…

Тривайз вдигна ръка.

— Янов, сигурен съм, че се отдалечаваш от първоначалната си идея. Започна, като каза, че сме станали много близки за кратко време. Да, станахме и още сме такива. Ако е там въпросът, ти познаваш Блис дори по-отскоро, но сте вече много по-близки, нали?

— Това, разбира се, е нещо различно — прокашля се смутено Пелорат.

— Разбира се — потвърди Тривайз, — но какво следва от нашето кратко, ала издръжливо приятелство?

— Ако, скъпи ми друже, ние все още сме приятели, както ти току-що каза, трябва да прехвърля разговора към Блис, която, както ти също току-що спомена, ми е особено скъпа.

— Разбирам. И какво?

— Зная, Голан, че не я харесваш, но ми се иска заради мен…

Тривайз отново вдигна ръка.

— Един момент, Янов. Вярно е, че не съм шашардисан от Блис, но пък и съвсем не я мразя. Всъщност изобщо не изпитвам неприязън към нея. Тя е привлекателно момиче, а дори и да не беше, то заради теб щях да я смятам за привлекателна. Това, което не харесвам, е Гея.

— Но Блис е Гея.

— Знам, Янов. Точно туй усложнява нещата. Докато си мисля за Блис като за личност, няма никакъв проблем. Помисля ли за нея като за Гея, проблемът се появява.

— Но ти самият не си дал никакъв шанс на Гея, Голан. Слушай, стари друже, ще ти призная нещо. Когато ние с Блис сме интимни, тя понякога ми дава да споделя ума и за минута-две. Не повече, понеже казва, че съм твърде стар, за да се приспособя към това. О, не се хили, Голан, и ти също би бил твърде стар! Ако изолат като теб или мен бъде част от Гея за повече от минута-две, може да получи мозъчни увреждания, а ако изкара пет-десет минути, уврежданията сто на сто ще са необратими… Само да можеше да го изпиташ, Голан!

— Кое? Необратимото мозъчно увреждане? Не, благодаря.

— Виж, ти нарочно не искаш да ме разбереш. Имам предвид този кратък миг на единение. Просто не знаеш какво изпускаш. Неописуемо е! Блис казва, че това е чувство на радост. Все едно да речеш, че изпитваш чувство на радост, когато най-подир пиеш вода, след като едва не си умрял от жажда. Не съм в състояние дори да започна да ти обяснявам на какво прилича. Споделяш всички удоволствия, които изпитват поотделно един милион души. То не е равномерно чувство; ако беше така, човек бързо щеше да престане да го забелязва. Усещането вибрира… примигва… има някакъв странен пулсиращ ритъм, който не те оставя на мира. Това е далеч по-голяма радост — не, не по-голяма — далеч по-добра радост, отколкото някога би могъл да изпиташ ти самият. Когато Блис трябва да ми затвори вратата, готов съм да заплача…

Тривайз поклати глава.

— Драги ми приятелю, ти си удивително сладкодумен, но приказваш досущ като че ли описваш псевдоендорфинова пристрастност или зависимост към някой друг наркотик, който за късо време ти доставя наслада, докато в крайна сметка те остави за постоянно в ужаса. Не на мен тия! Не съм склонен да продам индивидуалността си за някакво двуминутно чувство на радост.

— Аз все пак притежавам своята индивидуалност, Голан.

— Само че колко още време ще я притежаваш, ако продължаваш така? Ще молиш за нови и нови дози от своя наркотик, докато накрая мозъкът ти не бъде увреден. Янов, не трябва да позволяваш на Блис да те докара дотам. Може би ще е добре да поговоря с нея.

— Не! Недей! Ти не си самата тактичност, знаеш го, а аз не искам да я обидиш. Уверявам те, че в това отношение тя е по-внимателна, отколкото можеш да си представиш. Тревожи се дори повече от мен за възможността от мозъчно увреждане. Бъди сигурен.

— Добре, тогава ще говоря с теб. Янов, повече не го прави. Живял си петдесет и две години със собствените си радости и удоволствия и мозъкът ти се е пригодил да ги понася. Не се отплесвай по някакъв нов и необичаен порок. Ще си платиш за него — ако не незабавно, то след време.

— Да, Голан — тихо продума Пелорат, гледайки върховете на обувките си. След секунда добави:

— Да речем, че го разглеждаш по този начин. Ако беше едноклетъчно създание…

— Знам, какво ще кажеш, Янов. Забрави го. С Блис вече обсъждахме тази аналогия.

— Не, само помисли за миг. Нека си представим едноклетъчни организми с човешко равнище на съзнанието, надарени със силата на мисълта и изправени пред възможността да станат многоклетъчен организъм. Няма ли същинските едноклетъчни да оплакват загубата на своята индивидуалност и ядно да отхвърлят задаващия се принудителен строг надзор над личността им от страна на общия организъм? И нима ще са прави? В състояние ли е отделната клетка дори само да подозира мощта на човешкия мозък?

Тривайз яростно тръсна глава.

— Не, Янов, аналогията е лъжлива. Едноклетъчните организми нямат съзнание, нито каквато и да е сила на мисълта — а ако ги притежават, те са толкова безкрайно малки, че спокойно могат да се смятат за нулеви. За тях да се комбинират и да загубят индивидуалността си означава да загубят нещо, което в действителност никога не са имали. Едно човешко същество обаче има съзнание и притежава сила на мисълта. То може да загуби истинско съзнание и истинска интелигентност, така че аналогията ти пропада.

За известно време между двамата се настани мълчание, почти потискаща тишина; най-сетне Пелорат, опитвайки се да прехвърли разговора в нова посока, попита:

— Защо гледаш през предния илюминатор?

— Навик — криво се усмихна Тривайз. — Компютърът ми докладва, че нито ме следват геянски кораби, нито пък се задава сейшелска флотилия, за да ме посрещне. И въпреки това се вглеждам, успокоявам се от собствените си сетива, които не виждат такива кораби, макар сензорите на компютъра да са стотици пъти по-зорки и по-проницателни от моите очи. Нещо повече, той може много деликатно да долови характеристики на пространството, които човешките рецептори при никакви обстоятелства няма да отчетат. И макар че знам всичко това, пак се взирам.

— Голан, ако наистина сме приятели… — започна Пелорат.

— Обещавам ти да не правя нищо, което ще огорчи Блис; или поне нищо такова, което съм в състояние да избегна.

— Не, става дума за друго. Ти криеш целта на пътуването ни, като че ли не ми се доверяваш. Къде отиваме? Да не би да смяташ, че знаеш къде е Земята?

Тривайз го погледна и вдигна вежди.

— Съжалявам. Пазех тайната само за себе си.

— Да, но защо?

— Защо наистина — отвърна като ехо съветникът. — Чудя се, приятелю, дали не е заради Блис.

— Блис? Не искаш тя да узнае? Стари друже, на нея може напълно да й се вярва.

— Не е там работата. Каква полза има да не й вярвам? Подозирам, че ако пожелае, тя може да измъкне от ума ми всяка моя тайна. Но, струва ми се, причината е много по-простичка. Имам усещането, че ти вече обръщаш внимание само на нея и аз на практика не съществувам за теб.

Пелорат придоби ужасен вид.

— Това не е вярно, Голан.

— Знам, но се опитвам да анализирам чувствата си. Преди малко дойде уплашен за нашето приятелство и като поразмислих над това, стори ми се, че съм имал същите страхове. Не съм си го признавал открито, но мисля, че съм се усещал откъснат заради Блис. Може би се опитвам да си върна, като сприхаво крия нещата от теб. Хлапашка работа.

— Голан!

— Аз казах, че е хлапашка работа, нали тъй? Само че кой от време на време не прави хлапащини? Както и да е, ние сме приятели. Вече се разбрахме по въпроса, така че няма да играя повече детински игрички. Отиваме на Компорелон.

— Компорелон? — Пелорат явно не можеше да се сети откъде името му е познато.

— Сигурно помниш моя колега, предателя Мун Ли Компор. Срещнахме го на Сейшел.

На лицето на историка се появи израз на просветление.

— Разбира се, че си спомням. Компорелон беше светът на неговите предци.

— Ако наистина е така. Не вярвам безусловно на всичко, което Компор казва. Само че Компорелон наистина е доста известен свят и Мун твърдеше, че неговите обитатели знаели за Земята. Е, ще идем там и ще попроучим. Може да не ни доведе до нищо, но това в момента е единствената ни отправна точка.

Пелорат се прокашля и придоби съмняващо се изражение.

— О, скъпи ми друже, сигурен ли си?

— Няма нищо, за което да бъда сигурен или несигурен. Съществува просто някаква отправна точка и колкото и несигурна да е, нямаме друг избор, освен да тръгнем по следата.

— Да, само че ако го направим въз основа на онова, което ни каза Компор, може би трябва да обмислим всичко, което той съобщи. Аз вече си спомням, че съветникът съвсем категорично твърдеше, че Земята не съществувала като жива планета — повърхността й била радиоактивна и абсолютно безжизнена. А ако е тъй, тогава отиваме на Компорелон просто за нищо.

8

Тримата обядваха в столовата, като на практика изпълваха цялото й пространство.

— Много е вкусно — заяви Пелорат с явно задоволство.

— Да не е част от запасите ни от Терминус?

— Нищо подобно — отвърна Тривайз. — Те отдавна свършиха. Това е храна, която купихме на Сейшел, преди да се насочим към Гея. Необичайно, нали? Някаква морска храна, но доста хрупкава. А туй пък — когато го купувах, ми се струваше, че е зеле, обаче вкусът му е съвсем различен.

Блис слушаше, без да каже нито дума. Само някак претенциозно ровичкаше из чинията си.

Пелорат кротко й напомни: — Трябва да похапнеш, скъпа.

— Зная, Пел, ям.

Тривайз се обади с нотка на нетърпение, която не успя да скрие напълно.

— Имаме и геянска храна, Блис.

— Зная, но бих предпочела да я запазя. Не е ясно колко време ще бъдем в космоса, така че все пак ще трябва да се науча да ям изолатски гозби.

— Толкова ли е лошо? Или Гея трябва да яде само Гея? Блис въздъхна.

— Ние наистина имаме поговорка, която гласи: „Когато Гея яде Гея, няма нито загуба, нито печалба.“ Не става нищо друго освен пренасяне на съзнание нагоре или надолу по скалата. Това, което ям на Гея, е Гея и когато то е минало през моя метаболизъм и е станало част от мен, пак продължава да е Гея. Всъщност поради факта, че аз ям, някакъв процент от онова, което изяждам, има шанса да премине в по-висока интензивност на съзнанието, докато, разбира се, други части от него се обръщат в отпадъци и потъват надолу по скалата.

Тя отгриза голяма хапка от храната си, енергично задъвка, после преглътна и продължи:

— Това е огромен кръговрат. Растенията растат и биват изяждани от животните. Животните ядат и също биват изяждани. Умиращият от естествена смърт организъм се вгражда в клетките на плесените и разложителните бактерии и така нататък — всичко туй е Гея. В този огромен кръговрат участва дори неорганичната материя и всеки елемент в него има своя шанс периодично да присъства в области с висока интензивност на съзнанието.

— Това — заяви Тривайз, — може да се каже за който и да е свят. Отделният атом в мен също има дълга история, по време на която може да е бил част от много живи същества, включително и хора, както и да е прекарал дълги периоди на дъното на морето или в буца въглища, или в някоя скала, или като част от вятъра…

— На Гея обаче — прекъсна го Блис — всички атоми са и част от по-висшето планетарно съзнание, за което ти не знаеш нищо.

— Добре де — настоя Тривайз, — какво става тогава с тези зеленчуци от Сейшел, които сега ядеш. Те превръщат ли се в част от Гея?

— Да, макар и доста бавно. А отпадъците, които изхвърлям, също така бавно престават да бъдат част от нея. В края на краищата, това което излиза от мен, вече напълно губи връзка с планетата. Липсва му дори и не тъй прекият хиперпространствен контакт, който аз мога да поддържам, благодарение на високото си ниво на съзнателна интензивност. Точно този хиперпространствен контакт бавно превръща негеянската храна в част от Гея.

— Ами твоята храна от запасите ни? Тя ще става ли бавно негеянска? Ако е тъй, по-добре да я ядеш, докато…

— Няма нужда да се безпокоиш за това — махна с ръка Блис. — Нашите запаси са обработени така, че дълго време ще бъдат част от Гея.

— Но какво става — внезапно се обади Пелорат, — когато ние ядем геянска храна? Нали го правехме, докато бяхме на планетата. Да не би бавно да сме се превръщали в Гея?

Блис поклати глава и по лицето й премина леко объркано изражение.

— Не, това, което ядяхте, бе загубено за нас. Или поне онези негови части, които се метаболизираха във вашите тъкани. Другото, което изхвърляхте, оставаше или много бавно се превръщаше отново в Гея, така че в крайна сметка балансът що-годе се поддържаше, ала в резултат на вашето посещение множество атоми от Гея станаха негеянски.

— Защо? — полюбопитства Тривайз.

— Защото не бихте могли да издържите приспособяването, дори ако то беше съвсем частично. Но вие бяхте гости, доведени, така да се каже, насила на нашия свят и ние трябваше да ви пазим от опасности дори с цената на загуба на малки късчета от планетата. Платихме тази цена с готовност, макар и не с удоволствие.

— Можем само да съжаляваме за това — кимна Тривайз. — Впрочем, сигурна ли си, че негеянската храна на свой ред не би навредила на теб?

— Не — отвърна Блис. — Това, което вие можете да ядете, би трябвало да мога да ям и аз. Просто имам допълнителен проблем за метаболизирането на такива храни в Гея, а също и в моите тъкани. Представлява по-скоро психическа бариера, която почти ми разваля удоволствието от храненето и ме кара да ям бавно, но с времето сигурно ще го надмогна.

— Ами инфекциите? — внезапно, с писклив от уплаха глас, се намеси Пелорат. — Не мога да разбера как не съм се сетил по-рано. Блис! Всеки свят, на който кацнеш, ще притежава микроорганизми, срещу които нямаш никаква зашита, и ще умреш от някоя елементарна заразна болест. Трябва да се върнем обратно, Тривайз!

— Пел, скъпи, не се паникьосвай — усмихна се Блис. — Микроорганизмите също се асимилират в Гея, когато представляват част от храната ми или влязат в моето тяло по някакъв друг начин. Ако има изгледи да ми причинят вреда, те ще се асимилират по-бързо, а щом веднъж станат Гея, не могат да ми сторят нищо лошо.

Обядът отиваше към края си и Пелорат отпи от своята затоплена и пълна с подправки смес на плодови сокове.

— Ама съм и аз — рече той, като облизваше устни, — мисля, че е време пак да сменя темата. Напоследък май това е единственото ми занимание на борда на този кораб. Защо ли се получава тъй?

— Защото Блис и аз се вкопчваме до дупка във всеки въпрос, който обсъждаме — сериозно каза Тривайз. — От теб, Янов, зависи да си запазим разсъдъка. На каква тема желаеш да преминем, стари приятелю?

— Прегледах от начало до край справочния материал за Компорелон и открих, че целият сектор, от който той е част, е много богат на легенди. Тук са се заселили твърде отдавна, още през първото хилядолетие на хиперпространствените пътувания. На Компорелон даже се твори за някакъв легендарен основател на име Бенбали, макар да не се казва откъде е дошъл. Твърди се, че първоначално името на тяхната планета било „Светът на Бенбали“.

— Според теб, Янов, какво вярно има във всичко това?

— Може би има някакво зрънце, но кой може да познае точно кое е то?

— Никога не съм чувал за основател на име Бенбали в космическата история. А ти?

— Аз също, само че нали знаеш, че в късноимперската епоха е имало съзнателно потискане на предимперската история. През бурните последни векове на империята властниците се стремели да намалят местния патриотизъм, тъй като доста правилно са смятали, че той има дезинтегриращо влияние. Поради това в почти всеки сектор на Галактиката истинската история — с пълните архиви и точната хронология — започва едва от дните, когато влиянието на Трантор вече е било очевидно и въпросният сектор или се е съюзявал с империята, или е бил анексиран от нея.

— Не бих и помислил, че историята може да се изкорени толкова лесно — заяви Тривайз.

— Не е никак лесно — съгласи се Пелорат, — но едно решително и мощно правителство може до голяма степен да я отслаби. А когато бъде достатъчно отслабена, тя започва да зависи от разпиления материал и проявява склонност да се изражда в народни предания. Подобни предания неизбежно изобилстват с преувеличения и се стремят да покажат, че секторът е бил по-древен и по-могъщ, отколкото е това в действителност. Без значение колко е глупава дадена легенда или дори колко логически невъзможна може да изглежда, за местните жители вече е въпрос на патриотизъм да вярват в нея. Мога да ви покажа предания от всеки ъгъл на Галактиката, които твърдят, че първоначалната колонизация на въпросния свят е станала непосредствено от самата Земя, макар невинаги да назовават планетата-майка с това име.

— А как другояче я наричат?

— Най-различно. Понякога й казват Единствената, понякога Най-старата. Или пък Подлунен свят например, което според някои авторитети намеква за гигантския й спътник. Други твърдят, че това означава „изгубен свят“ и че „подлунен“ е вариант на „прокуден“ — предгалактическа дума, означаваща „изгубен“ или „зарязан“.

— Янов, спри! — кротко рече Тривайз. — Можеш цяла вечност да се сражаваш със своите авторитети и контра-авторитети. Казваш, че такива легенди има навсякъде?

— О, да, драги ми приятелю. Навсякъде. Трябва само да ги прехвърлиш, и ще добиеш усещане за този човешки навик да се започва с някакво зрънце истина, върху което слой след слой се нанасят приятни измислици — също като стридите от Рампора, дето образуват бисер около песъчинката. Веднъж попаднах точно на тази метафора, когато…

— Янов! Хайде да оставим на мира метафорите! Кажи ми, има ли в компорелонските легенди нещо, което ги отличава от останалите?

— О! — за момент Пелорат се взря в Тривайз с невиждащ поглед. — Да ги отличава? Ами те претендират, че Земята е относително близо и това е най-необичайното. На повечето светове, когато говорят за Земята, независимо какво име са й избрали, има тенденция нейното местонахождение да бъде неясно — те я ситуират или неопределено далеч, или дори в някакво царство на мечтите.

— Да — кимна Тривайз, — също както някои на Сейшел ни разправяха, че Гея се намира в хиперпространството.

Блис се разсмя. Съветникът бързо я погледна.

— Наистина. Така ни казваха.

— Не че се съмнявам — рече геянката. — Просто е забавно. Това, разбира се, е същото, в което искахме да вярвате. Точно сега ни е необходимо да бъдем оставени насаме, а бихме ли могли да се намираме на по-безопасно и по-сигурно място от хиперпространството? Ако хората вярват, че нашето местонахождение е такова, все едно действително сме там.

— Да — сухо каза Тривайз, — може би по същата тази логика има нещо, което кара хората да мислят, че Земята не съществува, че е далече или пък е покрита с радиоактивна кора.

— Като се изключи обстоятелството — обади се Пелорат, — че компорелонците претендират, че тя е относително близо до тях.

— Но въпреки това са я снабдили с радиоактивна кора. Всички, които имат легенди за Земята, смятат, че по една или друга причина човек не може да я доближи.

— Така е — отсече Пелорат.

Тривайз продължи:

— На Сейшел мнозина твърдяха, че Гея е наблизо; някои дори посочваха правилно нейното слънце и въпреки това смятаха, че до нея не може да се стигне. Може би има и компорелонци, които настояват, че Земята е радиоактивна и мъртва, но могат да идентифицират звездата й. В такъв случай ще я доближим, колкото и да твърдят, че е невъзможно. С Гея направихме точно това.

— Гея искаше да те приеме, Тривайз — рече Блис. — Ти беше безпомощен в ръцете ни, но ние нямахме намерение да ти причиняваме вреда. Ами ако Земята е могъща, без да е добронамерена? Тогава какво?

— При всички случаи трябва да се опитам да стигна до нея и да приема последствията. Това обаче е моя грижа. Щом установя местоположението й и се отправя натам, за вас няма да е късно да напуснете. Ще ви оставя на най-близкия свят от Фондацията или, ако настоявате, ще ви върна на Гея и после ще тръгна сам.

— Скъпи ми друже — каза Пелорат, очевидно наскърбен, — не говори такива неща. Не бих и помислил да те изоставя.

— Нито пък аз да изоставя Пел — рече Блис и протегна ръка, за да докосне бузата на Пелорат.

— Чудесно тогава. Не след дълго ще сме готови да направим скока към Компорелон, а сетне, нека се надяваме — и към Земята.