Фондация и Земя

9

Блис влезе в стаята при Янов и попита:

— Тривайз каза ли ти, че всеки момент ще извършим скока през хиперпространството?

Пелорат вдигна очи от четеца, над който беше приведен, и каза:

— Да, всъщност той току-що надникна и ми рече „в близкия половин час“.

— Самата мисъл ми е неприятна, Пел. Скокът никога не ми е харесвал. Някак си всичко в мен се преобръща.

Пелорат я погледна с лека изненада.

— Не съм мислил за теб като за космически пътешественик, скъпа Блис.

— Не съм голям пътешественик, това е вярно. Самата Гея няма поводи за редовни космически полети. По природа аз/ние/Гея не участваме в космически изследвания, търговия или веселби. И все пак, необходимо е някой да стои на входните станции…

— Където имахме щастието да те срещнем?

— Да, Пел — тя му се усмихна с очевидна обич. — Необходимо е по различни причини да посещаваме Сейшел или други звездни райони — обикновено нелегално. Но тайно или не, това винаги означава скок и, разбира се, щом която и да е част от Гея прави скок, цялата планета го чувства.

— Много неприятно — рече Пел.

— Можеше да е и по-лошо. Огромната маса на Гея не извършва скока, така че ефектът е доста размит. Но ми се струва, че аз го усещам по-силно от останалата част от планетата. Както отдавна се опитвам да обясня на Тривайз, въпреки че цялата Гея си е Гея, отделните компоненти не са идентични. Всички имаме своите особености, а моята природа, не зная защо, е особено чувствителна към прехода.

— Почакай! — каза Пелорат, явно спомнил си нещо. — Тривайз веднъж ми го е обяснявал. В обикновените кораби това усещане е най-силно. Там човек напуска галактическото гравитационно поле с навлизането в хиперпространството и се връща в него с повторната си поява в обикновеното пространство. Именно напускането и връщането предизвикват подобно усещане. Но „Далечната звезда“ е гравитационен кораб. Той не се влияе от такова поле и в действителност нито го напуска, нито се връща в него. Затова не усещаме нищо. Уверявам те, скъпа, известно ми е от собствен опит.

— Това е прекрасно. Ако се бях сетила да споделя проблема по-рано, щях да си спестя много притеснения.

— Има и друго преимущество — продължи Пелорат, въодушевен от необичайната си роля на капацитет по астронавтските въпроси. — За да направи скок, обикновеният кораб трябва да се отдалечи на значително разстояние от големи маси като звездите, например. Понеже колкото е по-близо до някоя звезда, толкова по-силно е гравитационното поле и усещането за скок — по-ясно изразено. Освен това колкото полето е по-мощно, толкова по-сложни уравнения трябва да се решат, за да се проведе скокът безопасно и в желаната точка от обикновеното пространство. В гравитационен кораб обаче не може и дума да става за някакво усещане по време на скока. Още повече, този кораб има компютър, който е много по-съвършен от обикновените и може да обработва сложни уравнения с необикновена сръчност и бързина. В резултат на това, вместо да се отдалечава две-три седмици от някоя звезда, само за да достигне безопасна и удобна за прехода точка, на „Далечната звезда“ й е достатъчно да пътува два-три дни. А и след като не сме обект на гравитационни полета, следователно и на инерционни ефекти — признавам, че не го разбирам, но Тривайз твърди така, — можем да се ускоряваме много по-бързо, отколкото с обикновен кораб.

— Това е хубаво — каза Блис — и прави чест на Трив, че умее да се справя с този необикновен звездолет.

Пелорат леко се намръщи.

— Моля те, Блис, наричай го Тривайз.

— Да, да. Но в негово отсъствие малко се отпускам.

— Недей. Не бива въобще да подхранваш навика. Той е толкова чувствителен на тая тема.

— Не на тая тема, а към мен. Той не ме харесва, Пел.

— Не е така! — горещо възрази Пелорат. — Аз говорих с него по въпроса. Е, не се мръщи, де. Бях изключително тактичен, мило мое дете. Голан ме увери, че няма нищо такова. Изпитва подозрения към Гея и е недоволен, че му се е наложило да се набърква в бъдещето на човечеството. Трябва да проявим разбиране. Ще му мине, когато постепенно оцени преимуществата на вашата жива планета.

— Надявам се, но не е само Гея. Пел, каквото и да ти говори той, а знай, че много те обича и не иска да те засегне, Тривайз изпитва лична неприязън към мен.

— Не, Блис. Не е възможно.

— Защо? Не всеки е длъжен да ме обича, понеже ти ме обичаш, Пел. Нека ти обясня. Трив — добре, де, Тривайз — смята, че аз съм робот.

Удивление заля обикновено спокойното лице на Пелорат.

— Положително не мисли, че си изкуствено човешко същество!

— Защо се изненадваш толкова? Гея е била заселена с помощта на роботи. Това е всеизвестен факт.

— Роботите могат да помагат, както и машините, но хората са тези, които са заселили Гея. Хора от Земята.

— Същото мисли и Тривайз. Знам го.

— В паметта на планетата няма нищо за Земята, както вече ви казах. Но са съхранени ранни спомени, приблизително отпреди три хиляди години, за някакви роботи, заети със задачата да преобразуват Гея в обитаем свят. Същевременно ние пък сме го оформяли като планетарно съзнание, което отнело много време, мили Пел, и това е още една причина ранните ни спомени да са мъгляви. Може би не ги е премахнала Земята, както смята Тривайз…

— Да, Блис — кимна Пелорат загрижено, — но какво е станало с роботите?

— С формирането на Гея те са си отишли. Ние не сме искали да останат, защото винаги сме били убедени, че в далечна перспектива ще са вредни за човешкото общество — било то изолатно или планетарно. Не зная как сме стигнали до това заключение, но е възможно да се основава на събития, датиращи от най-древните времена на галактическата история, така че паметта на Гея да не се простира до тях.

— Ами нали роботите са си отишли…

— Да, но ако все пак някои са останали? И ако аз съм един от тях — на петнадесет хиляди години, да речем? Тривайз има точно такова подозрение.

Пелорат бавно поклати глава.

— Не си.

— Сигурен ли си, че мислиш така?

— Разбира се. Ти не си робот.

— Откъде знаеш?

— Блис, просто знам. В теб няма нищо изкуствено. Аз най-добре чувствам това.

— Не е ли възможно да съм толкова изкусно изкуствена, че във всяко отношение, от най-големите до най-малките подробности, да съм неотличима от естественото. Ако предположим, че е така, как би могъл да направиш разлика между мен и истинското човешко същество?

— Не мисля, че е възможно да си толкова изкусно изкуствена — отвърна Пелорат.

— Ами ако независимо от твоето мнение е възможно?

— Просто не го вярвам.

— Тогава нека си представим такъв хипотетичен случай. Ако бях неотличим робот, ти как би се почувствал?

— Ами, аз…

— За да съм по-конкретна, как би се чувствал, ако разбереш, че правиш любов с робот?

Пелорат внезапно щракна с палеца и средния пръст на дясната си ръка.

— Знаеш ли; има легенди за жени, които се влюбват в изкуствени мъже, както и обратното. Винаги съм им придавал алегоричен смисъл и не съм си представял, че могат да отразяват буквалната истина. Разбира се, аз и Голан дори не бяхме чували думата „робот“, преди да кацнем на Сейшел, но сега, като се замисля, тези изкуствени мъже и жени трябва да са били роботи. Изглежда такива роботи наистина са съществували в ранните исторически времена. Това значи, че легендите трябва да се преосмислят…

Той изведнъж замълча, а Блис, след като изчака малко, плесна шумно с ръце. Пелорат подскочи.

— Мили Пел — каза геянката, — ти май използва митографията, за да избегнеш въпроса. А въпросът беше: как би се чувствал, ако правиш любов с робот?

Историкът я изгледа неловко.

— Съвсем неразличим? Досущ като човешко същество?

— Да.

— Тогава, струва ми се, че робот, който по никакъв начин не може да бъде различен от човешко същество, е човешко същество. Ако ти беше такава, за мен щеше да си просто човешко същество.

— Това исках да чуя от теб, Пел.

— Е, сега, след като го чу, мила, няма ли да ми кажеш, че е излишно да се боря с хипотетични ситуации?

— Не. Няма да направя такова нещо. Ти току-що дефинира естественото човешко същество като обект, който притежава всички качества на естествено човешко същество. Щом си убеден, че притежавам тези качества, това слага край на дискусията. Имаме работна дефиниция и не ни е необходима друга. В края на краищата, откъде мога да съм сигурна, че ти не си робот, който не се различава от човешко същество?

— Понеже ти казвам, че не съм.

— Да, но ако си робот, неотличим от човешко същество, може да си проектиран така, че да твърдиш, че си естествено човешко същество й даже да си програмиран сам да го вярваш. Работната дефиниция е всичко, което имаме, и всичко, което можем да имаме.

Тя обви ръце около врата му и го целуна. Целувката взе да става страстна и продължителна, докато накрая Пелорат успя да промълви малко приглушено:

— Обещахме на Тривайз да не го поставяме в неловко положение, като превръщаме пътуването в меден месец.

Блис го стрелна изкусително:

— Нека се отдадем на чувствата и не си оставяме време да мислим за обещания.

Пелорат малко притеснено възрази:

— Аз не мога така, мила. Знам, че сигурно това те дразни, но непрекъснато мисля и по природа не съм склонен да се отдавам на емоции. Явно то ми е привичка за цял живот, много досадна за другите. Никога не съм живял с жена, която да не започне рано или късно да негодува заради нея. Първата ми съпруга… впрочем предполагам, че е неуместно да говорим за това…

— Доста неуместно, да, но не и фатално. И ти не си първият ми любовник.

— О! — възкликна Пелорат доста объркан, а после, долавяйки усмивчицата на Блис, добави:

— Искам да кажа, разбира се, че не съм. Не бих и очаквал да бъда… Както и да е, на първата ми жена не й харесваше.

— Но на мен ми харесва. Намирам безкрайния ти стремеж към размисъл за привлекателен.

— Май не мога да го повярвам напълно, понеже съществува и още нещо. Робот или човек, няма значение. Тук сме единодушни. Обаче аз съм изолат и ти го знаеш. Аз не съм част от твоята планета и когато сме интимни, ти споделяш емоции извън Гея, дори щом за кратко време ми позволяваш да надникна в нея, но интензитетът на твоите чувства може би не е същият, както ако Гея обича Гея.

— Да те обичам, Пел, си има своя чар — отвърна Блис. — Друго не ме интересува.

— Въпросът не е само в това, че ме обичаш. Ти не си просто ти. Ами ако Гея го смята за перверзия?

— Ако смяташе така, щях да го зная, тъй като съм Гея. И щом аз се радвам, когато съм с теб, и Гея се радва. Когато правим любов, цялата планета споделя преживяването в една или друга степен. Като казвам, че те обичам, това означава, че Гея те обича, макар непосредствената роля да е възложена само на частицата, каквато представлявам аз… Изглеждаш объркан?

— Бидейки изолат, Блис, ми е трудно да го схвана.

— Винаги може да се направи аналогия с организма на изолата. Когато си подсвиркваш някаква мелодия, цялото ти тяло — ти самият като организъм — желае да свири мелодията, но непосредствената задача е възложена на устните, езика и дробовете. Палецът на десния ти крак например не прави нищо.

— Може да почуква в такт с мелодията.

— Може, макар това да не е необходимо за акта на подсвиркване. Почукването на палеца на крака не е самото действие, а реакция на действието, и със сигурност всички части на Гея по някакъв начин реагират на моите емоции, както аз реагирам на техните.

— Предполагам, че няма смисъл да се чувстваме неудобно.

— Никакъв смисъл няма.

— Но аз изпитвам едно особено усещане. Когато искам да те направя щастлива, мисля, че трябва да направя щастливи всички организми на Гея, до последния атом.

— До последния атом… — повтори одобрително Блис. — Ти наистина ги правиш щастливи, Пел. Прибавяш нещичко към чувството на всеобща радост, която за кратко време ти позволявам да споделиш. Предполагам, че приносът ти е твърде малък, за да бъде лесно измерим, но все пак го има и осъзнаването на този факт трябва да те прави още по-доволен.

— Ще ми се да бях сигурен, че Голан е достатъчно зает с маневрите през хиперпространството, та да се задържи в пилотската стая по-дълго — каза Пелорат.

— Искаш да обявим меден месец?

— Да.

— Тогава вземи лист хартия, напиши „Гнездо на младоженците“, закачи го от външната страна на вратата и ако някой желае да влезе, то ще си е негов проблем.

Пелорат така и стори и по време на приятните последващи събития „Далечната звезда“ направи скока. Нито той, нито Блис забелязаха този факт, въпреки че и иначе едва ли щяха да го забележат.

10

Бяха изминали само няколко месеца, откакто Пелорат се бе запознал с Тривайз и за първи път бе отпътувал от Терминус. Дотогава, за повече от половинвековния си живот (по стандартно галактическо време), той не беше напускал планетата.

В собствените си очи за тези месеци бе станал стар космически вълк. Беше видял от космоса три планети: самия Терминус, Сейшел и Гея. А сега на екрана виждаше четвърта, макар и чрез управляваното от компютъра телескопично устройство. Четвъртата планета беше Компорелон.

И отново, за четвърти път, изпита смътно разочарование. Някак си продължаваше да смята, че да гледаш обитаем свят от космоса означава да видиш очертанията на континентите му на фона на обкръжаващите ги океани; или пък, ако светът е сух, очертанията на езерата му на фона на заобикалящата ги суша.

Никога не ставаше така.

Ако един свят е обитаем, той има както атмосфера, така и хидросфера. След като притежава въздух и вода, той има и облаци; а щом има облаци, значи се превръща в нещо като скрита картинка. За пореден път Пелорат наблюдаваше бели валма с тук-там прозиращо бледосиньо или ръждивокафяво.

Той унило се питаше дали някой може да разпознае един нов свят по неговия изглед — от, да речем, 300 000 километра, — проектиран на екрана. По какво биха се различавали валмата облаци?

Блис загрижено го погледна.

— Какво има, Пел? Изглеждаш нещастен.

— Установявам, че от космоса всички планети изглеждат еднакво.

— И какво от това, Янов? — обади се Тривайз. — Така изглеждат и очертанията на Терминус, когато са на хоризонта, освен ако знаеш какво точно търсиш — определен планински връх или пък някакво крайбрежно островче с характерна форма.

— Сигурно си прав — отвърна Пелорат явно недоволен, — но каква характерна форма можеш да искаш от маса движещи се облаци? Пък даже и да се опиташ, преди да я разбереш, ще си преминал в тъмната част.

— Погледни малко по-внимателно, Янов. Ако проследиш формата на облаците, ще видиш, че те образуват специфична структура, която кръжи около планетата и същевременно обикаля около даден център. Този център е приблизително над един от полюсите.

— Кой именно полюс? — попита Блис заинтригувана.

— Тъй като спрямо нас Компорелон се върти по посока на часовниковата стрелка, би трябвало да е южният. Понеже центърът е на около петнайсет градуса от терминатора — линията, която отделя светлата от тъмната част на планетата — и оста й е наклонена на двайсет и един градуса спрямо перпендикуляра към равнината на въртене, сега е или средата на пролетта или средата на лятото, в зависимост от това дали полюсът се отдалечава или приближава към терминатора. Компютърът може веднага да изчисли траекторията му и, ако поискам, да ме информира. Столицата е на север от екватора, следователно там е или средата на есента или средата на зимата.

Пелорат се намръщи.

— И всичко туй ти е ясно? — той погледна облачния слой, сякаш очакваше от него да проговори, но това, разбира се, не стана.

— И дори нещо повече — кимна Тривайз. — Ако погледнете полярните области, ще видите, че там няма пролуки в облачния слой както е по-далеч от полюсите. Всъщност пролуки има, но през тях се вижда лед, така че се получава бяло на бял фон.

— А! — откликна Пелорат. — Предполагам, че за полюсите това е естествено.

— При обитаемите планети — да. Планетите без живот обаче може да нямат въздух и вода, или пък да притежават белези, показващи, че облаците и ледът са с друг произход. Тази планета няма такива белези, затова приемаме, че наблюдаваме водни облаци и воден лед. Следващото нещо, което забелязваме — продължи Тривайз, — е размерът на непрекъснатата бяла площ от светлата страна на терминатора. Опитното око веднага би открило, че е по-голяма от нормалното. Освен това можете да отчетете, че отразената светлина има съвсем слаб оранжев оттенък, а това означава, че слънцето на Компорелон е доста по-студено от слънцето на Терминус. Въпреки че Компорелон е по-близо до своето слънце, отколкото Терминус до неговото, той все пак не е достатъчно близо, за да компенсира относително ниската температура на тази звезда. Следователно, по нормите на обитаемите светове, Компорелон е студена планета.

— Четеш го като на филм, приятелю — възхити се Пелорат.

— Не се впечатлявай толкова — отвърна Тривайз със сърдечна усмивка. — Компютърът ми даде статистическите данни на планетата, включително по-ниската й средна температура. Лесно е да направиш извод за нещо, което вече познаваш. Всъщност Компорелон е в преддверието на ледников период и ако конфигурацията на континентите му беше подходяща за такова състояние, щеше вече да е навлязъл в него.

Блис прехапа долната си устна.

— Не обичам студените светове.

— Имаме достатъчно топли дрехи — отвърна Тривайз.

— Това няма особено значение. Човешките същества не са пригодени за студено време. Не притежаваме дебела козина или покривка от пера, нито подкожен слой мас. Фактът, че даден свят е със студен климат, говори за известно безразличие към добруването на неговите съставни елементи.

— Нима по цялата Гея климатът е мек? — попита съветникът.

— Почти. Има някои по-студени райони за приспособените към това растения и животни, както и горещи области за съответните видове флора и фауна, но в преобладаващата част климатът е неизменно мек. Никога не става нито непоносимо горещо, нито прекалено студено за тези по средата, включително за човешките същества, разбира се.

— Човешките същества… Всички части на Гея са живи и равни, но някои, като човешките същества, очевидно са по-равни от другите.

— Не бъди глупаво саркастичен — контрира Блис с язвителна нотка в гласа си. — Важни са нивото и интензивността на съзнанието. Човекът е много по-полезна част на Гея, отколкото една скала със същото тегло, и качествата и функциите на планетата като цяло естествено са ориентирани към хората — но не чак толкова, колкото на вашите изолатски светове. Още повече, че понякога, когато това е необходимо, същите тези функции могат да се ориентират и в друга посока. Може например, макар и много рядко, да се насочат дори към скалните недра. И те се нуждаят от внимание, в противен случай не е изключено всички части на Гея да пострадат. Не искаме ненужно изригване на вулкани, нали?

— Не — кимна Тривайз. — Не и ненужно.

— Изглежда не си особено впечатлен, а?

— Виж, Блис — подхвана Тривайз. — Има светове и по-студени, и по-топли от средното ниво; светове, които са покрити с тропически гори, и светове — огромни савани. Не съществуват обаче два напълно еднакви свята и всички са дом за тези, които са свикнали с тях. Аз съм свикнал с относително мекия климат на Терминус — ние всъщност почти сме го изравнили с умерения климат на Гея — но на мен ми харесва да отида, поне временно, някъде другаде. Онова, което имаме, Блис, а на Гея й липсва, е разнообразието. Когато Гея се разшири в Галаксея, на всички ли светове в Галактиката ще бъде наложен мек климат? Подобна еднаквост би била непоносима.

— Ако това, което казваш, е вярно и ако разнообразието изглежда желателно, ще се поддържа разнообразие — отвърна геянката.

— Като подарък от централния комитет, така да се каже? — сухо отбеляза Тривайз. — Мъничкото, което ще им се откъсне от сърцето? По-скоро бих оставил проблема на природата.

— Но вие не сте го оставили на природата. Всички обитаеми светове в Галактиката са модифицирани. Всички до един са били намерени в неудобно за човечеството състояние и са били изменяни, докато станат възможно най-умерени. Ако този свят тук е студен, сигурна съм, че то се дължи на факта, че жителите не могат да го затоплят повече, без да влязат в прекомерни разходи. Дори при това положение обаче трябва да сме повече от убедени, че областите, които населяват, са изкуствено отоплени. Така че не бъди толкова възвишено целомъдрен, що се отнася до прехвърлянето на проблема на природата.

— Предполагам, че говориш от името на Гея — рече Тривайз.

— Винаги говоря от нейно име. Аз съм Гея.

— Ако Гея е толкова сигурна в своето превъзходство, тогава защо ви беше необходимо моето решение? Защо просто не продължихте без мен?

Блис замълча, сякаш за да събере мислите си. После каза:

— Защото не е разумно да се предоверяваш на себе си. Ние естествено виждаме достойнствата си по-ясно, отколкото недостатъците. Искаме да постъпим правилно; не непременно както на нас ни изглежда правилно, а както е обективно правилно, ако изобщо съществува такова нещо. Ти си най-близката връзка, която можем да намерим, с обективно правилното, затова се допитахме до теб.

— Толкова обективно прав съм — подметна тъжно Тривайз, — че дори не разбирам основанията за собственото си решение и му търся оправдание.

— Ще го намериш — отвърна Блис.

— Надявам се — каза Тривайз.

— Всъщност, стари друже — обади се Пелорат, — на мен ми се струва, че Блис доста убедително печели в този спор. Защо не признаеш факта, че нейните аргументи подкрепят твоето решение, според което Гея олицетворява бъдещето на човечеството?

— Защото — остро отвърна Тривайз, — когато взех решението, не знаех за тези аргументи. Не знаех никакви подробности за Гея. Нещо друго ми повлия, най-вече подсъзнателно, нещо, което не зависи от подробностите за една, пък било и жива, планета, а е доста по-фундаментално. Това е, което трябва да открия.

Пелорат помирително вдигна ръка.

— Не се ядосвай, Голан.

— Не се ядосвам. Просто съм под непоносимо напрежение. Не искам да съм центърът на Галактиката.

— Не те виня за това, Тривайз — каза Блис, — и наистина съжалявам, че собствената ти натура те е въвлякла в подобна роля. Та кога кацаме на Компорелон?

— След три дни — отвърна съветникът — ще спрем на някоя от входните станции в орбита около нея.

— Това не би трябвало да е проблем, нали? — запита Пелорат.

Тривайз сви рамене.

— Зависи от броя на корабите, които пристигат, от броя на входните станции и най-вече от конкретните правила за даване или отказване на достъп. Тези правила от време на време се менят.

— Какво искаш да речеш с отказване на достъп? — почти се засегна Пелорат. — Компорелон не е ли част от владенията на Фондацията? Как могат да откажат достъп на нейни граждани?

— Съществува един деликатен правен момент, свързан с този въпрос, и не съм сигурен в тълкуванието му от местните власти. Предполагам, че има вероятност да ни откажат, но не мисля тя да е особено голяма.

— И ако ни откажат, какво ще правим?

— Не знам точно — сви рамене Тривайз. — Но нека вместо да се терзаем със съставянето на резервни планове, изчакаме и видим какво ще стане.

11

Вече бяха достатъчно близо до Компорелон, за да го съзерцават като голямо кълбо и без телескопично увеличение. Когато обаче се прибавеше и то, можеха да се забележат самите входни станции. Бяха по-далеч от планетата в сравнение с повечето летателни конструкции, които обикаляха в орбита около нея и — нещо интересно — бяха добре осветени.

„Далечната звезда“ приближаваше Компорелон по посока на южния му полюс и едната полусфера оставаше огряна от слънцето. Входните станции откъм нощната страна естествено се виждаха по-ясно, подобни на искри светлина — равномерно разположени в дъга около планетата. Бяха шест на брой (несъмнено имаше поне още шест и от дневната страна) и се въртяха с постоянна скорост.

Пелорат се обади с известно страхопочитание:

— Има други светлинки по-близо до повърхността. Те какви са?

— Не познавам планетата в подробности, така че не мога да ти кажа — отвърна Тривайз. — Може би са орбитални заводи, лаборатории или обсерватории, та дори и градове. Някои светове предпочитат всичките им орбитални обекти с изключение на входните станции да са затъмнени. Така е например с Терминус. Компорелон очевидно се ръководи от по-либерални принципи.

— На коя входна станция ще отидем, Голан?

— От тях зависи. Изпратих искане за кацане на Компорелон и след известно време ще получим инструкции на коя входна станция да се явим и кога. Много зависи от това колко кораба пристигат в момента. Ако на всяка станция чака опашка от около дузина, ще трябва да се въоръжим с търпение.

— Само два пъти досега съм била на хиперпространствени разстояния от Гея — обади се Блис, — и то на Сейшел или близо до него. Никога не съм отивала толкоз далеч.

Тривайз я изгледа остро.

— Има ли някакво значение? Нали си оставаш Гея?

За момент Блис като че ли се подразни, но после малко неловко захихика.

— Трябва да призная, че този път ме хвана натясно, Тривайз. Думата „Гея“ има двойно значение. Може да се използва за самата планета като твърдо сферично тяло в пространството. Може да означава също и живия обект, който включва в себе си тази сфера. Строго погледнато, за тези две различни понятия би трябвало да използваме две отделни думи, но геянците винаги разбират от контекста за какво точно се отнася. Допускам обаче, че за един изолат ще е объркващо.

— Добре де — нетърпеливо рече Тривайз, — след като си на много хиляди парсеци от Гея като сфера, още ли си част от Гея като организъм?

— Що се отнася до организма, аз си оставам Гея.

— Ефектът не отслабва ли?

— По същество, не. Вече ви говорих за допълнителните сложности да бъдеш Гея през хиперпространството, но аз все пак си оставам Гея.

— Хрумвало ли ти е — каза Тривайз, — че на Гея може да се гледа като на галактически кракен — легендарното морско чудовище с пипала, които достигат навсякъде? Достатъчно е да сложите по няколко геянци във всеки от обитаемите светове — и ето ви Галаксея. Всъщност вие може би точно това сте и направили. Къде са разположени вашите геянци? Предполагам, един или повече са на Терминус, а също толкова и на Трантор. И докъде така?

Блис очевидно се почувства неловко.

— Казах, че няма да те лъжа, Тривайз, но това не означава, че се чувствам задължена да ти докладвам цялата истина. Има някои неща, които не е нужно да знаеш, и местонахождението и самоличността на отделни частици от Гея е едно от тях.

— Нужно ли ми е да знам причината за съществуването на тези пипала, Блис, дори и да не знам къде точно са те?

— Мнението на Гея е, че не е необходимо.

— Предполагам обаче, мога да правя догадки. Вие се смятате за пазители на Галактиката, нали?

— Ние силно желаем стабилна и сигурна Галактика, а също така — мирна и процъфтяваща. Планът на Селдън, поне както първоначална е бил разработен от самия Хари Селдън, цели да се създаде Втора галактическа империя, по-стабилна и жизнеспособна от Първата. Планът, който непрекъснато се изменя и усъвършенства от Втората фондация, досега изглежда работи добре.

— Но Гея не иска Втора галактическа империя в класическия й смисъл, нали? Вие искате Галаксея — жива Галактика.

— Тъй като ти разреши, ние се надяваме след време да имаме Галаксея. Ако не беше го сторил, щяхме да се борим за Селдъновата Втора империя и да я направим колкото се може по-сигурна.

— Но какво лошо има в…

До ухото на съветника достигна тих жужащ сигнал.

— Компютърът ми сигнализира — поясни той. — Предполагам, че получава указания за входната станция. Сега се връщам.

Влезе в пилотската стая, постави длани върху очертанията на пулта и установи, че вече има указания за входната станция, към която трябваше да се насочат — координатите й спрямо линията от центъра на Компорелон до северния му полюс.

Тривайз съобщи, че ги е получил, и се облегна назад.

Планът на Селдън! Отдавна не бе мислил за него. Първата галактическа империя се бе разпаднала и Фондацията се беше развивала цели петстотин години, отначало състезавайки се с Империята, а после върху развалините й — все съгласно Плана.

Той бе прекъснат от Мулето, който за известно време заплашваше да го разбие на пух и прах, но Фондацията се бе изправила отново на крака — може би с помощта на вечно скритата Втора фондация или пък със съдействието на още по-добре прикритата Гея.

Сега Планът бе пред много по-сериозна заплаха, отколкото някога. Той щеше да бъде отклонен от възобновяването на Империята към нещо напълно различно от известното в космическата история — Галаксея. И самият той, Голан Тривайз, се бе съгласил на това.

Но защо? Имаше ли някакъв пропуск в Плана? Фундаментален пропуск?

За един миг на Тривайз му се стори, че този пропуск наистина съществува и дори че самият той знае в какво се състои, че го е знаел, когато е взел решението — но това прозрение… ако то беше наистина прозрение… изчезна с бързината, с която се бе появило, и остави след себе си пустота.

Може би беше просто илюзия — и когато взимаше решението, и сега. В края на краищата, не знаеше нищо повече за Плана освен основните допускания, върху които се градеше психоисторията. Вън от тях не му беше известна нито една подробност и със сигурност — нито една буква от математическата обосновка.

Затвори очи и се съсредоточи…

Нищо не се появи пред вътрешния му поглед.

Дали пък подсилващата мощ на компютъра нямаше да свърши работа? Постави длани върху пулта и усети топлия хват на отпечатъците им. Затвори очи и отново се съсредоточи…

Пак нищо.

12

Компорелонецът, който се качи на борда, носеше холографска лична карта. Тя изобразяваше топчестото му, леко брадясало лице със забележителна точност, а под него стоеше името му, А. Кендрей.

Беше възнисък, а фигурата му — също тъй меко закръглена като лицето. Имаше свеж, добряшки вид и маниери и се оглеждаше наоколо с нескрито изумление.

— Как се спуснахте толкова бързо? — запита той. — Очаквахме ви най-рано след два часа.

— Корабът е нов модел — отвърна Тривайз с малко хладна вежливост.

Кендрей обаче явно не беше наивен младок, какъвто изглеждаше. Влезе в пилотската стая и веднага каза:

— Гравитационен?

Съветникът не видя смисъл да отрича нещо съвсем очевидно и глухо отвърна:

— Да.

— Много интересно. Говори се за тях, а няма къде да ги разгледаш. Двигателите са в корпуса, нали?

— Точно така.

Кендрей погледна към компютъра.

— Компютърните схеми също?

— Да. Поне тъй са ми казвали. Никога не съм проверявал.

— Е, добре. Трябва ми документацията на кораба: номер на двигателя, къде е произведен, идентификационен код… цялата там галиматия. Сигурен съм, че всичко е в компютъра и той може да отпечата официалната карта, която ми е нужна, за половин секунда.

Отне съвсем малко повече от половин секунда. Кендрей пак се огледа.

— Само вие тримата ли сте на борда?

— Точно така — отвърна Тривайз.

— Някакви живи животни? Растения?

— Няма.

— Здравословното ви състояние?

— Добро — отсече Тривайз.

— Хм! — подхвърли Кендрей и си записа. — Бихте ли си сложили ръката тук? Просто рутинна проверка. Дясната, моля.

Тривайз погледна неодобрително уреда. Използваше се все по-широко и бързо се усъвършенстваше. Изостаналостта на един свят можеше да се прецени едва ли не от пръв поглед по назадничавостта на микродетекторите му. Ала твърде малко обитаеми планети вече бяха останали толкова назадничави, че да нямат микродетектори въобще. Този процес бе започнал с окончателното разпадане на империята, тъй като всяка част от цялото ставаше все по-загрижена за предпазването си от болестите и чуждите микроорганизми на всички останали.

— Какво е това? — тихо попита заинтригуваната Блис, източвайки шия, за да го огледа първо от едната, а после и от другата страна.

— Мисля, че го наричат микродетектор — отвърна Пелорат.

— Не е нищо мистериозно — допълни Тривайз. — Уред, който автоматично проверява част от тялото ти — отвътре и отвън — за микроорганизми, които могат да пренесат зараза.

— Освен това този класифицира микроорганизмите — каза Кендрей с нескрита гордост. — Разработен е тук, на Компорелон. Ако обичате, все пак, трябва ми дясната ви ръка.

Тривайз постави ръката си в уреда и проследи танца на няколко върволици червени точици по редицата хоризонтални линии. Кендрей докосна един сензорен бутон и отвътре изскочи цветно факсимиле.

— Бихте ли подписали, господине?

Тривайз се подписа.

— Много ли съм зле? — иронично попита той. — Не ме грози нещо страшно, нали?

— Не съм лекар — отвърна Кендрей, — така че не мога да кажа с подробности, но няма индикации, които налагат да бъдете върнат или сложен под карантина. Това е, което ме интересува.

— Голям късмет извадих — сухо констатира Тривайз, тръсвайки ръка, за да преодолее лекото изтръпване, което усещаше.

— Вие, господине — продължи невъзмутимо Кендрей.

Пелорат постави ръката си с известно колебание, после подписа факсимилето.

— А вие, госпойце?

След малко служителят гледаше смаяно резултата.

— Никога не съм виждал подобно нещо — той вдигна очи към Блис и на лицето му се изписа страхопочитание. — Отрицателни. Всичките.

Геянката се усмихна очарователно.

— Колко хубаво.

— Да, госпойце. Завиждам ви. — Той се върна към първото факсимиле и каза: — Документите за самоличност, господин Тривайз.

Тривайз ги представи. Кендрей ги разгледа и отново вдигна очи с изненада.

— Съветник в законодателното тяло на Терминус?

— Точно така.

— Висш служител на Фондацията?

— Съвсем вярно — кимна хладно Тривайз. — Така че, нека свършваме по-бързо.

— Вие сте капитанът на кораба?

— Да.

— Цел на посещението?

— Сигурността на Фондацията. Това е всичко, което ще ви кажа. Разбирате ли ме?

— Да, сър. Колко време възнамерявате да останете?

— Не знам. Може би седмица.

— Много добре, сър. А другият господин?

— Той е доктор Янов Пелорат — обясни Тривайз. — Имате подписа му и аз гарантирам за него. Учен от Терминус и мой помощник в работата ми при това посещение.

— Разбирам, господине, но трябва да видя документите му за самоличност. Правилата са си правила, извинявам се. Мисля, че и вие разбирате, господине.

Пелорат представи документите си.

Кендрей кимна.

— А вие, госпожице?

Тривайз тихо каза:

— Няма нужда да безпокоите дамата. Аз гарантирам и за нея.

— Да, сър. Но ми трябват документите й за самоличност.

— Опасявам се, че нямам никакви документи, господине — рече Блис.

— Моля? — понамръщи се Кендрей.

— Младата дама не ги е взела със себе си — вметна Тривайз. — Обикновена небрежност. Няма значение. Аз поемам цялата отговорност.

— Ще ми се да можех да ви позволя да го направите, сър — каза Кендрей, — но не е разрешено. Отговорността е моя. При настоящите обстоятелства няма никаква особена трудност. Просто трябва да се извадят дубликати. Предполагам, че младата дама също е от Терминус.

— Не, не е.

— Тогава някъде от територията на Фондацията?

— Де факто не.

Кендрей остро изгледа Блис, после Тривайз.

— Това е усложнение, господин съветник. Може да отнеме доста време, докато се получи дубликат от нефондационен свят. След като не сте гражданка на Фондацията, госпожице Блис, трябва да ми кажете името на рождената ви планета и на света, на който сте гражданка. После ще изчакате пристигането на дубликатите.

— Вижте какво, мистър Кендрей — каза Тривайз. — Не виждам никаква причина да ни задържате. Аз съм висш правителствен служител на Фондацията и съм тук с мисия от огромна важност. Не бива да се бавя заради някаква тривиална проверка на документи.

— Аз не мога да решавам, сър. Ако зависеше от мен, щях веднага да ви пусна на Компорелон, но има един дебел правилник, който ръководи всяко мое действие. Трябва да го спазвам, иначе лошо ми се пише. Разбира се, предполагам, че някой служител от правителството на Компорелон ви очаква. Ако ми кажете кой е той, ще се свържа с него и стига да ми нареди да ви пусна, веднага ще го направя.

Тривайз се поколеба за момент.

— Това няма да е политически оправдано, господин Кендрей. Мога ли да говоря с непосредствения ви началник?

— Естествено, но не можете да го видите просто ей така…

— Сигурен съм, че ще дойде веднага, като разбере, че съм висш служител на Фондацията…

— Всъщност — рече Кендрей, — между нас казано, това може би би влошило нещата. Ние не сме част от фондационната територия. Ние сме в графата асоциирани сили и взимаме този факт на сериозно. Хората се стремят да не изглеждат като марионетки — просто използвам популярния израз, нали разбирате — и си придават важност, за да демонстрират независимост. Моят началник ще набере точки, ако откаже да направи специална услуга на висш служител на Фондацията.

Лицето на Тривайз помрачня.

— И вие ли?

Кендрей поклати глава.

— Политиката е много високо над мен, сър. Никой не ми дава точки за нея. Щастлив съм, ако ми платят заплатата. И макар че не получавам поощрения, мога много лесно да си изкарам наказание. Ще ми се да не беше така, но…

— Предвид моето положение бих могъл да се погрижа за вас.

— Не, господине. Съжалявам, ако звучи нахално, но не мисля, че можете. И, господине, неудобно е да го кажа, но, моля ви, не ми предлагайте нищо. Служителите, които се поддават на такива работи, ги наказват за назидание на другите, а в наши дни са станали много вещи в откриването им.

— Не мислех да ви подкупвам. Само се питах какво би могла да ви стори кметът на Терминус, ако попречите на мисията ми.

— Господин съветник, аз ще бъда в пълна безопасност, докато се придържам към правилника. Ако на членовете на компорелонския президиум се наложат някакви фондационни наказания, това е тяхна грижа, не моя. Но стига да ви е от полза, сър, бих могъл да пусна вас и д-р Пелорат с кораба. Ако оставите госпожица Блис във входната станция, ще я задържим известно време и ще я изпратим на повърхността веднага, щом се получи дубликатът на документите й. Ако пък по някаква причина те не могат да се открият, ще я изпратим на нейния свят с търговски транспорт. Опасявам се обаче, че в такъв случай някой ще трябва да й плати пътя.

Тривайз, забелязвайки изражението на Пелорат в този момент, каза:

— Господин Кендрей, мога ли да говоря с вас насаме в пилотската стая?

— Добре, но не трябва да оставам още дълго на борда, иначе ще ме разпитват.

— Няма да ни отнеме много време — кимна Тривайз. В пилотската стая той демонстративно затвори плътно вратата и после поде с тих глас:

— Бил съм на много места, господин Кендрей, и никъде не съм срещал такова строго придържане към буквата на правилника, особено за хора и служители от Фондацията.

— Но младата жена не е от Фондацията.

— Дори и така да е.

— Тези работи са циклични. Станаха няколко скандала и точно сега е строго. Ако дойдете следващата година, може да нямате никакви проблеми, но в момента не мога да направя нищо.

— Опитайте, господни Кендрей — настоя Тривайз и сетне гласът му внезапно стана мек. — Ще се оставя на вашата милост и ще апелирам към вас като към мъж. С Пелорат сме на тази мисия от доста време. Аз и той. Само двамата. Вярно, добри приятели сме, но има нещо самотно в пътуването ни, ако разбирате какво искам да кажа. Преди известно време той откри тая млада дама. Няма нужда да ви казвам какво се случи, но решихме да я вземем с нас. Поддържаме се в добро здраве, като я използваме от време на време. Работата е, че Пелорат има връзка на Терминус — продължаваше поверително Тривайз. — Аз съм свободен, разбирате ли, но той е вече на години и във възрастта, когато мъжете стават малко… отчаяни. Искат да си върнат младостта нещо такова. Още не може да се раздели с нея. От друга страна, самото официално споменаване на случая ще донесе на горкия ми колега безкрайни неприятности на Терминус, когато се прибере. Разбирате ли, няма нищо лошо. За госпожица Блис, както тя се нарича — добро име3 като се има предвид професията й — не може да се каже, че е много умна; но тя не ни трябва за това. Нужно ли е изобщо да я споменавате? Не можете ли да отбележите само мен и Пелорат на кораба? Първоначално, когато напускахме Терминус, бяхме записани ние двамата, тъй че въобще не е необходимо жената да бъде официално регистрирана. В края на краищата, видяхте, че тя не е носител на никакви болести. Вие сам го проверихте.

Кендрей направи гримаса.

— Не искам да ви създавам неудобства. Разбирам положението и, повярвайте ми, искрено ви съчувствам. Слушайте, ако мислите, че даването на дежурства на тази станция месеци подред е много весело, лъжете се. И тук сме само мъже — той поклати глава. — Пък и аз имам жена, така че наистина ви разбирам. Но вижте, дори да ви пусна, щом узнаят, че… ъ… дамата е без документи, тя ще отиде в затвора, а вие с господин Пелорат ще имате неприятности, които сто на сто ще стигнат и до Терминус. Е, аз, разбира се, положително ще си изгубя работата.

— Господин Кендрей — заяви Тривайз, — имайте ми доверие. Пристигна ли на Компорелон, ще бъда в безопасност. Мога да поговоря за мисията си с нужните хора и след като това бъде сторено, няма да съществуват повече проблеми. Ще поема цялата отговорност за случилото се тук, ако въобще този въпрос възникне, в което се съмнявам. Нещо повече, ще препоръчам да ви повишат и вие ще получите повишението, защото ще се погрижа Терминус да понатисне, където трябва. А на Пелорат ще подарим една малка ваканция.

Кендрей се поколеба, после каза:

— Добре. Ще ви пусна, но ви предупреждавам — от този момент нататък започвам да мисля как да си спася кожата, ако стане нужда. Не възнамерявам с нищо да ви помагам в спасяването на вашите. Освен това аз знам как стават тези неща на Компорелон, а вие не знаете. Нашият свят не е от онези, дето на отклоняващите се от правия път им е лесно.

— Благодаря, господин Кендрей — искрено изрече Тривайз. — Няма да има неприятности. Уверявам ви.

13

Бяха минали проверката. Зад тях входната станция се бе смалила до бързо избледняваща звезда и след два-три часа те щяха да пресекат облачния слой.

За гравитационните кораби не беше необходимо да забавят хода си чрез дълго обикаляне по постепенно свиваща се спирална траектория, но не можеха и да се втурнат безразсъдно да пикират. Това, че гравитацията не им действаше, не означаваше, че и със съпротивлението на въздуха е същото. Звездолетът би могъл да се спусне по права линия, ала все пак не прекалено бързо.

— Къде ще кацнем? — попита Пелорат с объркан вид. — През облаците не мога да различа нищо, драги приятелю.

— Нито пък аз — отвърна Тривайз, — но имаме официална холографска карта на Компорелон, която показва формата на земната маса, релефа на възвишенията и дълбините на океана… както и политическите подразделения. Картата е в компютъра и той ще свърши работата. Ще съпостави изобразеното с действителността, като по този начин ориентира кораба правилно, а после ще ни отведе в самата столица.

— Отидем ли там — каза Пелорат, — веднага ще се гмурнем в политическия водовъртеж. Ако този свят действително е антифондационен, както намекна чиновникът от входната станция, сами ще си навлечем белята.

— От друга страна, столицата е интелектуалният център на планетата и щом искаме да получим някаква информация, щем не щем трябва да я посетим. Колкото до възможността да са противници на Фондацията, не вярвам, че ще го покажат твърде открито. Госпожа кметът може да не ме харесва, но едва ли ще допусне да се отнесат зле с един съветник. Не би искала такъв прецедент.

Блис се появи от тоалетната с още мокри от миенето ръце. Пооправи бельото си без следа от смущение и каза:

— Между другото, надявам се, че екскретите се рециклират напълно.

— Няма друг начин — отвърна Тривайз. — Колко дълго би изкарал водният ни запас без рециклиране на екскретите? С какво мислиш се правят превъзходните ароматни кейкове, които ядем, за да разнообразим замразената храна? Надявам се обаче, че това няма да ти развали апетита, моя любознателна Блис.

— Защо да ми го разваля? Не е ли същото с храната и водата на Гея или на тази планета, или на Терминус?

— На Гея — възрази Тривайз — екскретите, разбира се, са живи като вас.

— Не живи, а съзнателни. Има разлика. Нивото на тяхната съзнателност естествено е много ниско.

Съветникът изсумтя презрително, но се въздържа от отговор. После все пак каза:

— Отивам в пилотската стая да правя компания на компютъра. Не че съм му особено необходим, но все пак…

— Може ли да ти помагаме да му правиш компания? — попита Пелорат. — Не успявам още да свикна с факта, че ще ни приземи съвсем сам, съобразявайки се с другите кораби, бурите и какво ли не!

Тривайз се усмихна широко.

— Свиквай, моля те. Корабът е в много по-голяма безопасност под управлението на компютъра, отколкото би могъл да бъде под мое командване. Но елате, разбира се. Ще ви е полезно да видите как става.

Сега бяха над осветената от слънцето страна на планетата, защото, както обясни Тривайз, картата в компютъра можеше по-лесно да се съпостави с реалността на слънчева светлина, отколкото на тъмно.

— Това е очевадно — кимна Пелорат.

— Съвсем не е толкова очевадно. Със същата бързина този приятел се ориентира по инфрачервената светлина, която повърхността излъчва дори в тъмното. Обаче по-дългите й вълни не му дават толкова голяма разделителна способност, колкото видимата. Тоест компютърът тогава не „вижда“ така прецизно и отчетливо и щом не сме притиснати от обстоятелствата, не искам да го затруднявам излишно.

— Ами ако столицата е от тъмната страна?

— Шансът е петдесет на петдесет — каза Тривайз, — но дори да е така, след като картата бъде съпоставена на светло, ще можем безпогрешно да се спуснем до столицата независимо от местоположението й. И много преди да се приближим до нея, ще засечем микровълнови лъчи и ще получим съобщения, които да ни насочат към най-удобния космодрум. Няма за какво да се безпокоим.

— Сигурен ли си? — попита Блис. — Вие ме водите без документи и даже без принадлежност към свят, който тукашните хора биха признали — а аз съм длъжна в никакъв случай да не споменавам Гея. Какво ще правим, ако поискат да се легитимирам, щом слезем на повърхността?

— Малко е вероятно — отвърна Тривайз. — Всички ще смятат, че за това са се погрижили още на входната станция.

— Но ако все пак поискат?

— Когато поискат, тогава ще му мислим. Нека не си създаваме излишни проблеми.

— Дойде ли време да мислим за проблемите, след като възникнат, може да е станало късно да ги решаваме.

— Ще разчитам на изобретателността си, за да предотвратя подобна ситуация.

— Впрочем, като спомена за изобретателност, как ни прекара през входната станция?

Тривайз погледна към геянката и устните му бавно се разтеглиха в усмивка, придала му вид на палав тийнейджър.

— С малко въображение.

— Какво направи, приятелю? — попита и Пелорат.

— Важното беше да помоля по подходящ начин. Бях вече опитал със заплахи и фини подкупи. Бях апелирал към логика и лоялност спрямо Фондацията. Нямаше ефект, така че прибягнах към последното средство. Казах на чиновника, че ти изневеряваш на съпругата си, Пелорат.

— Съпругата ми? Но, скъпи приятелю, в момента аз нямам съпруга.

— Знам, но той не знаеше.

— Под „съпруга“ — каза Блис, — предполагам, разбирате жена, която е постоянна компаньонка на даден мъж?

— Малко повече от това, Блис — отвърна Тривайз. — Законна компаньонка, със законни права, произтичащи от положението й.

— Блис — стеснително поде Пелорат, — аз нямам съпруга. По-рано съм имал от време на време, но отдавна вече нямам. Ако искаш да минем през законния ритуал…

— О, Пел — възкликна Блис с широк жест на дясната си ръка, — защо ще искам такова нещо? Аз имам безброй компаньони, които са ми толкова близки, колкото двете ти ръце. Само изолатите се чувстват така отчуждени, че трябва да използват изкуствени договори, за да наложат някакъв блед заместител на истинското другарство.

— Но аз съм изолат, мила Блис.

— След време ще си по-малко изолат, Пел. Може би никога няма да станеш Гея, но ще бъдеш все по-малко изолат и ще имаш рояк компаньонки.

— Аз искам само теб, Блис — каза Пелорат.

— Това е защото нищо не разбираш. Ще се научиш обаче, сигурна съм.

Докато двамата си разменяха тези реплики, Тривайз се беше съсредоточил върху екрана с изражение на насилена търпимост. Облачната покривка се бе приближила и за миг всичко потъна в сива мъгла.

Микровълнов обзор, помисли той и компютърът веднага превключи на засичане на радарни отражения. Облаците изчезнаха и се появи повърхността на Компорелон, макар и в неестествени цветове, като границите между секторите с различен състав бяха леко размазани и трептящи.

— Така ли ще изглежда отсега нататък? — попита Блис с известна изненада.

— Само докато слезем под облаците. Тогава пак ще има слънце.

Още докато изричаше тези думи, светлината и нормалната видимост се върнаха.

— Разбирам — каза геянката. После отново се обърна към него:

— Това, което не схващам обаче, е какво го интересува онзи служител на входната станция дали Пелорат изневерява на жена си, или не.

— Ако Кендрей те бе задържал, новината, казах му аз, ще стигне до Терминус и следователно до жената на Пелорат. И моят приятел ще си има неприятности. Не уточних какви неприятности, но с тона си се опитах да му внуша, че ще са големи. Между мъжете изглежда съществува някаква духовна връзка — Тривайз се ухили — и един истински мъж няма да издаде събрата си. Той даже ще се опита да му помогне, ако го помолиш. Причината сигурно е в това, че следващия път може да се наложи на него да му помагат. Предполагам — добави той вече малко по-сериозно, — че и между жените съществува подобна солидарност, но тъй като не съм от този пол, нямал съм възможност да я наблюдавам отблизо.

Лицето на Блис наподобяваше красив буреносен облак.

— Това шега ли е? — попита тя.

— Не, говоря напълно сериозно — отвърна Тривайз. — Не казвам, че този тип Кендрей ни пусна само за да помогне на Янов да не ядоса жена си. Мъжката солидарност може би просто наклони везните след всичките ми други аргументи.

— Но това е ужасно. Обществото се крепи на правилата си и те го свързват в едно цяло. Толкова ли е лесно да се пренебрегнат тези правила заради някакви тривиални причини?

— Ами — каза Тривайз, останал за миг беззащитен, — доста от правилата сами по себе си също са тривиални. Малко светове са тъй придирчиви към преминаването през тяхното пространство в мирно време и при разцвет на търговията, постигнат благодарение на Фондацията. По някаква причина Компорелон не е в крак — вероятно заради неизвестни ни вътрешнополитически съображения. Защо да се затормозяваме с това?

— Проблемът е друг. Ако спазваме само правилата, които определяме като разумни, то никое от тях няма да издържи, защото просто няма такова правило, което някои да не сметнат за неоправдано и неразумно. Искаме ли да гоним личната си изгода, както ние самите я схващаме, винаги ще набедим някое спъващо я правило за неоправдано и неразумно. Тръгнем ли от ловката измама, стигаме до анархия и катастрофа дори за най-сръчния измамник, тъй като и той няма да оцелее след разпадането на обществото.

— То няма да се разпадне толкова лесно — поклати глава Тривайз. — Говориш като Гея, а Гея вероятно не е способна да разбере обществото от свободни индивиди. Дори основателно и справедливо установените правила могат лесно да надживеят полезността си, когато се променят условията, а самите те останат валидни по силата на инерцията. Тогава е не само необходимо, но и полезно тези правила да се нарушават, като по такъв начин фактът, че са станали безполезни, ако не и направо вредни, става публично достояние.

— Значи всеки крадец и убиец може да твърди, че служи на човечеството?

— Пресилваш нещата. В суперорганизма на Гея има вроден консенсус по въпроса за правилата и никому дори не хрумва да ги нарушава. Може обаче да се предположи, че така Гея ще вегетира и закостенява. В свободното общество безспорно съществува елемент на безпорядък, но това е цената, която човек плаща за възможността да въвежда новости и предизвиква промени. Общо взето, разумна цена.

— Много грешиш, ако смяташ, че Гея вегетира и закостенява — повиши глас Блис. — Нашите дела, нашите обичаи, нашите възгледи са подложени на постоянен самоанализ. Те не се запазват просто по инерция и напук на здравия разум. Гея се учи от своя опит и затова, когато е необходимо, се променя.

— Дори и да е така, както казваш, самоанализът и учението сигурно са доста бавни, защото на Гея не съществува нищо друго освен Гея. А в свободните светове, дори когато почти всички са на едно мнение, все ще се намерят хора, които е нещо не са съгласни. В някои случаи малцината може да са прави и ако са достатъчно умни, достатъчно ентусиазирани, достатъчно прави, накрая те печелят и стават герои на бъдещите епохи — като Хари Селдън, който усъвършенствал психоисторията, противопоставил своите виждания срещу цялата Галактическа империя и удържал победа.

— Той е спечелил само досега, Тривайз. Втората империя, която е планирал, никога няма да дойде. Вместо нея ще има Галаксея.

— Така ли? — откликна Голан мрачно.

— Решението беше твое и колкото и да спориш в полза на изолатите и тяхната свобода да бъдат глупави и престъпни, някъде дълбоко в съзнанието ти се крие нещо, което те накара да предпочетеш мен/нас/Гея, когато направи своя избор.

— Точно него, скритото дълбоко в съзнанието ми — каза Тривайз още по-мрачно, — искам да открия. Като за начало ще почна оттам — той посочи екрана, на който се виждаше някакъв голям град, прострял се до хоризонта.

Сред многото ниски сгради се издигаха и по-високи, а по периферията имаше кафяви поля, едва-едва покрити със слана.

Пелорат поклати глава.

— Много жалко. Исках да наблюдавам приближаването, но се заслушах в спора ви.

— Няма значение, Янов — успокои го Тривайз. — Можеш да гледаш, като си тръгваме. Обещавам ти тогава да си държа устата затворена, ако успееш да убедиш Блис в същото.

След минути „Далечната звезда“ се спусна, водена от микровълнов лъч, за да кацне на космодрума.

14

Кендрей се върна на входната станция, умислен и загледан в преминаващия кораб. Дори към края на смяната си той все още беше потиснат.

Тъкмо сядаше да вечеря, когато един от колегите му — дългурест тип с раздалечени очи, тънка светла коса и толкова руси вежди, че все едно ги нямаше — се настани до него.

— Какво има, Кен? — попита той.

Устните на Кендрей се изкривиха.

— Корабът, който току-що мина, беше гравитационен, Гатис.

— Онзи странният, с нулевата радиоактивност?

— Затуй не беше радиоактивен. Нямаше гориво. Гравитационен.

Гатис кимна.

— За какъвто ни казаха да внимаваме, а?

— Да.

— И се падна на теб? Май ти е писано да си късметлия.

— Не чак такъв. На него имаше жена без документи и аз не докладвах.

— Какво? Виж, братко, не ми казвай! Не искам да знам. Нито дума повече. Може да си ми приятел, но съучастник и при туй постфактум няма да ти стана.

— Не това ме тревожи. Поне не най-много. Налагаше се да ги пропусна. Нали не знаем кой точно гравитационен кораб им трябва.

— Разбира се, но поне си могъл да докладваш за жената.

— Не ми се щеше. Тя не е омъжена. Бяха я взели за… за използване.

— Колко мъже имаше на борда?

— Двама.

— И са я взели само за това? Тогава са от Терминус.

— Точно така.

— На Терминус не им пука какво правят.

— Аха.

— Отвратително. И минават безнаказано!

— Единият беше женен и не искаше жена му да научи. Ако бях докладвал, тя щеше да разбере.

— Жена му не е ли на Терминус?

— Естествено, но въпреки това би научила.

— Хак му е да разбере.

— Съгласен съм, но не желая аз да съм виновен за това.

— Ще те коват здраво, задето не си докладвал. Не е извинение, че си искал да спестиш семейни проблеми на човека.

— Ти би ли докладвал?

— Предполагам, че щеше да ми се наложи.

— Не, не би го направил. Правителството се нуждае от този кораб. Ако бях настоял да впиша жената, те положително щяха да се откажат от кацането и да отлетят към някоя друга планета. На властите това едва ли щеше да им хареса.

— Но дали ще ти повярват?

— Мисля, че да. Много е сладка женичката, братко. Представи си само — такава госпожица да склони да тръгне с двама мъже, и то женени, които явно възнамеряват да я използват. Съблазнително е, да ти кажа.

— Струва ми се, не би искал и твоята съпруга да узнае, че си говорил подобно нещо — и дори че въобще си го помислил.

Кендрей предизвикателно подхвърли:

— Кой ще й каже? Ти ли?

— Хайде сега, познаваме се — недоволната гримаса на Гатис бързо се стопи и той подметна:

— На тези обаче няма да им помогне, че си ги пуснал, нали разбираш?

— Разбирам.

— Долу на повърхността ще ги открият много скоро и ако ти все пак можеш да се отървеш, те няма да успеят.

— Зная — кимна Кендрей, — и малко ми е жал за тях. Неприятностите, които жената би им причинила, са нищо в сравнение с тези, които ще им причини корабът. Капитанът подхвърли някои неща…

Той замълча и Гатис любопитно попита:

— Какво например?

— Няма значение — отвърна Кендрей. — Ако се разчуе, ще му мисля.

— Аз съм гроб.

— И аз. Но ми е жал за тия двамата от Терминус.

15

За всеки, който е бил в космоса и е изпитал неговата монотонност, истинското вълнение от космическия полет настъпва при кацането на нова планета. Под теб земята бяга бързо назад, а пред очите ти се мяркат суша и вода, геометрически площи и линии, които биха могли да представляват поля или пътища. Долавяш зеленината на растенията, сивотата на бетона, кафявата гола земя, белия сняг. Най-вълнуващи са населените конгломерати; градовете, които във всеки свят имат своя характерна геометрия и архитектурни варианти.

В обикновен кораб изпитваш емоцията от приземяването и пробега по пистата. При „Далечната звезда“ беше различно. Той сякаш заплава през въздуха, забави ход чрез умело балансиране на въздушното съпротивление и най-накрая спря над космодрума. Духаше поривист вятър, който допълнително усложняваше кацането. Когато беше настроен на ниска чувствителност към гравитационното притегляне, не само теглото, но и масата на звездолета необичайно намаляваше. Ако тя се приближеше твърде близо до нулата, вятърът веднага щеше да го отвее. Следователно чувствителността към гравитацията трябваше да се повиши и деликатно да се използват реактивни тласъци не само срещу притеглянето на планетата, а и срещу натиска на вятъра, следейки поривите му. Без подходящ компютър това не би било възможно.

Корабът се спускаше все по-надолу с неизбежните леки измествания в една или друга посока, докато най-сетне попадна в очертания район, отбелязващ вече определеното му място на космодрума.

Когато кацна, небето беше бледосиньо, примесено с матово бяло. Вятърът бе поривист дори на повърхността и въпреки че не представляваше навигационна опасност, навяваше студ, от който Тривайз потрепери. Той мигом бе разбрал, че облеклото им е съвсем неподходящо за времето на Компорелон.

Пелорат, от своя страна, хвърли преценяващ поглед наоколо и с наслада вдъхна въздух през носа — щипещият студ му харесваше, поне засега. Историкът дори нарочно разкопча дрехата си, за да усети по-добре вятъра. Знаеше, че след малко ще се закопчае и ще се увие с шала си, но в момента искаше да почувства съществуването на атмосферата. Човек не можеше да я усети на борда на космически кораб.

Блис се загърна плътно в своята връхна дреха и нахлупи шапката на ушите си със скрити в ръкавиците ръце. Лицето й се бе сгърчило страдалчески, като че всеки момент щеше да се разплаче.

— Този свят е зъл — промърмори геянката. — Той ни мрази и малтретира.

— Съвсем не, мила Блис — възрази Пелорат искрено. — Сигурен съм, че жителите му си го харесват и той… ъ… също ги харесва, ако може да се каже така. Скоро, мисля, ще бъдем на закрито и топло.

Ученият отметна единия пеш на дрехата си, загърна нежно геянката, а тя се сгуши на гърдите му.

Тривайз правеше всичко възможно да не забелязва температурата. Властите на космодрума му връчиха магнитна карта и той провери на джобния си компютър дали тя съдържа необходимите подробности — номера на халето, името на кораба, индикацията на двигателя и прочие.

Увери се още веднъж, че Звездолетът е здраво закрепен, и внесе максималната възможна застраховка срещу злополука (което всъщност беше излишно, тъй като „Далечната звезда“ би трябвало да е неуязвима за компорелонското техническо равнище, а в противен случай не можеше да бъде възстановена на никаква цена).

После откри таксиметровата пиаца точно там, където очакваше. (Редица обекти на космодрумите бяха стандартизирани по разположение, изглед и начин на използване. Така и трябваше да е, като се има предвид многопланетната клиентела.)

Сигнализира за такси и набра в раздела на перфокартата, указващ целта на пътуването, само една дума — града.

Веднага едно превозно средство се плъзна плавно към тях на диамагнитни ски, като леко се накланяше под напора на вятъра и трепереше от вибрациите на не съвсем безшумния си мотор. Беше тъмносиво, с бели надписи на задните врати. Водачът му бе облечен в тъмно палто и бяла кожена шапка.

Пелорат го вгледа и тихо каза:

— Декорът на планетата изглежда черно-бял.

— В града може да е по-цветно — отвърна Тривайз.

Шофьорът заговори по някакъв малък микрофон, вероятно за да не отваря прозореца:

— За града ли сте?

Галактическият му диалект бе украсен от доста привлекателна напевност и не беше труден за разбиране — нещо твърде приятно на един непознат свят.

— Точно тъй — отвърна Тривайз и задната врата се отвори с плъзгане.

Блис влезе първа, следвана от Пелорат и Тривайз. Вратата се затвори и отнякъде сякаш бликна топъл въздух. Геянката потри ръце и въздъхна с облекчение.

Таксито бавно потегли, а шофьорът попита:

— Корабът, с който дойдохте, е гравитационен, нали?

— Като гледаше как се спуска, съмняваш ли се? — сухо отвърна Тривайз.

— Тогава значи сте от Терминус?

— Познаваш ли друг свят, който може да строи такива кораби?

Шофьорът като че ли асимилираше казаното, докато таксито набираше скорост. После рече:

— Винаги ли отговаряш на въпросите с въпроси?

Тривайз не можа да устои на изкушението:

— Защо не?

— В такъв случай, как ще ми отговориш, ако те попитам дали случайно не се казваш Голан Тривайз?

— Ще ти отговоря: „Защо питаш?“

Таксито спря в края на космодрума и шофьорът каза:

— От любопитство! Питам те още веднъж: ти Голан Тривайз ли си?

Тонът на съветника стана хладен и враждебен:

— Какво ти влиза в работата?

— Драги приятелю — рече шофьорът, — няма да мръднем оттук, докато не ми отговориш. И ако не го направиш ясно с „да“ или „не“ до около две секунди, ще спра отоплението в пътническата кабина и ще чакам. Ти Голан Тривайз ли си? Ако отговорът е отрицателен, ще трябва да ми покажеш документите си за самоличност.

— Да, аз съм Голан Тривайз и като съветник на Фондацията държа да се отнасят към мен с цялата вежливост, подобаваща на ранга ми. Твоята грубиянщина ще те вкара в неприятности, човече. А сега какво?

— Сега можем да продължим малко по-безгрижно — таксито отново потегли. — Аз внимателно подбирам пътниците си и очаквах да взема само двама мъже. Жената беше изненада, така че можеше и да съм сбъркал. Но при положение, че ти си тук, оставям на теб да обясниш всичко за нея, когато стигнеш целта на пътуването си.

— Не знаеш целта на моето пътуване.

— Случайно знам. Отиваш в Министерството на транспорта.

— Не съм тръгнал за там.

— Това няма ни най-малко значение, съветнико. Ако бях таксиметров шофьор, щях да те закарам където пожелаеш. Тъй като не съм, ще те закарам където аз желая да отидеш.

— Извинявай — намеси се Пелорат, привеждайки се напред, — ти определено приличаш на таксиметров шофьор. Караш такси.

— Всеки може да кара такси. Но не всеки има разрешително. И не всяка кола, която прилича на такси, е такси.

— Нека спрем със словесните горички — каза Тривайз. — Кой си ти и какво правиш? Помни, че ще трябва да даваш обяснения за това пред Фондацията.

— Не и аз — отвърна шофьорът. — Може би началниците ми. Аз съм агент от Силите за сигурност на Компорелон. Имам заповед да се отнасям към вас с вежливост, подобаваща на ранга ви, но трябва да дойдете там, където ще ви отведа. Внимавайте как реагирате, защото колата е въоръжена и ми е заповядано да се защитавам при нападение.

16

Достигнало крейсерската си скорост, „таксито“ се движеше гладко и абсолютно безшумно. Тривайз седеше мълчаливо, сякаш бе замръзнал. Без да се обръща, усещаше как Пелорат го поглежда от време на време с неуверено изражение, сякаш искаше да попита: „Какво ще правим сега? Моля те, кажи ми.“

Блис, както съветникът се увери с един бърз поглед, седеше спокойно и без видима загриженост. Естествено — тя самата беше цял свят. Цялата Гея, макар и на галактическо разстояние, бе побрана в кожата й. Навярно притежаваше ресурси, към които можеше да прибегне в критичен момент.

Но какво всъщност беше станало?

Очевидно чиновникът от входната станция, следвайки установения ред, бе предал доклада си, изпускайки геянката, и по такъв начин бе привлякъл вниманието на тайните служби, и — как да го очакваш! — на Министерството на транспорта. Защо?

Беше мирно време, не съществуваха, доколкото му бе известно, никакви конкретни търкания между Компорелон и Фондацията. Той самият бе неин важен служител и…

Почакай, та нали каза на дежурния от входната станция, че идва по важна работа с компорелонското правителство? Беше го подчертал в стремежа си да минат по-набързо проверката. Кендрей сигурно го е докладвал, а това вече би предизвикало сериозен интерес.

Не бе очаквал подобно развитие, а трябваше да го предвиди.

Къде остана талантът му да знае кое е правилно? Дали не започваше действително да вярва, че е черната кутия, за каквато Гея го смяташе, или поне твърдеше, че го смята? Не затъваше ли в тресавище поради прекомерно самочувствие, изградено върху едно суеверие?

Как е могъл дори за миг да се хване в капана на такова безумие? Никога ли не бе бъркал през живота си? Знаеше ли например какво ще е времето утре? Печелил ли беше големи суми на хазартни игри? Отговорът бе ясен — не, не и не.

Е, тогава единствено в големите, все още неоформени неща ли бе винаги прав? Как можеше да го разбере?

Я стига толкова! В края на краищата, самият факт, че бе заявил, че идва по важна държавна работа — не, беше казал дословно „сигурността на Фондацията“…

Добре тогава, самият факт, че бе дошъл по въпрос, касаещ сигурността на Фондацията — тайно и без предизвестие — положително е привлякъл вниманието им. Да, но преди да разберат за какво става дума, щяха да действат много предпазливо. Щяха да се придържат към етикета и да го третират като висш сановник. Не биха го отвличали и заплашвали.

А тъкмо това сториха. Защо?

Какво ги е накарало да се почувстват толкова силни и властни, та да се отнесат по такъв начин със съветник от Терминус?

Възможно ли е причината да бе Земята? Дали същият източник, който така успешно криеше първичния свят дори от големите менталици на Втората фондация, сега не действаше, за да го отклони от търсенето й още в самото начало. Земята всезнаеща ли беше? Всемогъща?

Тривайз разтърси глава. Подобен ход на мисли водеше към параноя. Нима щеше да хвърли вината за всичко върху Земята? Нима всеки поврат в поведението на някого, всеки инцидент по пътя, всяко променяне на обстоятелствата можеше да се определя като резултат от нейни тайни машинации? Тръгнеше ли по тази, логика, неминуемо щеше да претърпи поражение.

В същия миг усети как автомобилът намалява скоростта и с един замах се върна в реалния свят.

Хрумна му, че дори не беше погледнал към града, през който минаваха. Сега се огледа, макар и напосоки. Сградите бяха ниски, но тъй като планетата беше студена, повечето постройки сигурно се намираха под земята.

Не се виждаше и следа от каквито и да е багри, което изглеждаше направо противоестествено.

Тук-там преминаваше по някой човек, опакован в дебели дрехи. Но и хората, както сградите, сигурно бяха под земята.

Таксито бе спряло пред широка и ниска постройка, разположена в падина, чието дъно не можеше да се обхване с поглед. Измина известно време, без колата да мръдне от мястото си; шофьорът също седеше неподвижен. Високата му бяла шапка почти опираше тавана на купето.

За миг Тривайз се зачуди как той се качва и слиза, без да му пада шапката. После каза с овладения гняв, който би се очаквал от високомерен служител, с когото са се отнесли зле:

— Е, шофьор, сега какво?

Компорелонският вариант на лъщящата преграда, отделяща водача от пътниците, съвсем не беше примитивен. Тя пропускаше звуковите вълни — макар съветникът да бе сигурен, че материални предмети със съответната енергия не могат да преминат през нея.

Шофьорът каза:

— Някой ще дойде да ви вземе. Стойте спокойно.

Още докато изричаше тия думи се появиха три глави, бавно възлизащи от падината, в която бе вдълбана сградата. След това се показаха и останалите части от телата на тримата. Явно приближаващите се изкачваха с нещо като ескалатор, но от мястото си Тривайз не можеше да види добре съоръжението.

Когато тримата приближиха достатъчно, пътническата врата на таксито се отвори и вътре нахлу поток студен въздух.

Съветникът слезе, закопчавайки палтото си догоре. Другите двама го последваха — Блис с голяма неохота.

Тримата компорелонци бяха доста безформени поради издутите като балони дрехи, вероятно с електрическо отопление. Тривайз изпита чувство, твърде много приличащо на презрение. На Терминус нямаше голяма полза от подобни атрибути. Единствения път, когато беше заел отопляемо палто през зимата — на близката планета Анакреон — бе открил, че то се загрява бавно и докато наистина му стана топло, вече се бе изпотил.

Когато компорелонците дойдоха съвсем близо, той с възмущение забеляза, че са въоръжени и изобщо не се опитват да го скрият. Напротив. Носеха бластери в кобури, окачени към връхната им дреха.

Един от тях пристъпи към Тривайз.

— Извинете, съветник — каза дрезгаво мъжът и разтвори палтото му с грубо движение. Пъхна опипващи ръце, които бързо зашариха нагоре-надолу по страните, гърба, гърдите и бедрата на Тривайз. Палтото също бе изтръскано и опипан. Самият той бе толкова шокиран от изненада, че си даде сметка че го претърсват, едва когато всичко свърши.

Пелорат, с увиснала брадичка и устни, свити в гримаса, бе подложен на същото унижение от другия компорелонец.

Третият се насочи към Блис, но тя не позволи да я докоснат. Някак си бе предугадила какво я очаква, защото отметна палтото си и за момент остана само по ефирните си дрехи въпреки свирещия вятър.

— Виждаш, че не съм въоръжена — каза геянката с леден тон, съответстващ на околната температура.

И наистина всички го виждаха. Компорелонецът разтърси връхната й дреха, все едно по теглото можеше да познае дали вътре е скрито оръжие, и се отдалечи

Блис отново облече палтото си, сгушвайки се в него, и за момент Тривайз се възхити от нейното държание. Той добре знаеше непоносимостта й към студа, но младата жена не бе допуснала и най-малко трепване, което можеше да я издаде, докато стоеше изправена по тънка блузка и панталони. (По-късно се запита дали в критичния момент не бе почерпила топлина от Гея.)

Единият компорелонец даде знак и тримата чуждоземци го последваха. Другите двама местни жители тръгнаха след тях. Малцината минувачи тю улицата дори не си направиха труд да погледнат какво става. Или бяха навикнали към подобни гледки, или, по-вероятно, умовете им бяха заети единствено от мисълта да се сврат някъде на топло.

Тривайз видя, че това, по което компорелонците се бяха изкачили, всъщност представляваше подвижна наклонена стълба. Сега шестимата се спуснаха заедно и влязоха през някакъв сложен почти като на космически кораб шлюз, очевидно предназначен да задържа топлината, а не въздуха.

И изведнъж се озоваха в просторна сграда.

17

Първото впечатление на Тривайз беше, че се намира сред декор за хипердрама — или, по-точно, за исторически роман от времето на империята. Декорът бе точно определен, с незначителни вариации (може би съществуваше само един и се използваше от всички продуценти на хипердрами), и представляваше огромния, опасващ цял свят град-планета Трантор в разцвета му.

Безкрайните пространства, трескавата суетня на пешеходците, малките коли, забързани по специално предназначени за тях алеи…

Съветникът вдигна поглед, едва ли не очаквайки да види и въздушни таксита сред тъмните сводести висини, но поне това беше спестено. Всъщност когато първоначалното му удивление премина, стана ясно, че сградата е много по-малка, отколкото човек би очаквал на Трантор. Това беше просто сграда, а не част от единен комплекс, простиращ се на хиляди мили във всички посоки.

Цветовете също бяха различни. В хипердрамите Трантор винаги се изобразяваше в невъзможно ярки тонове, а облеклото, ако човек го приемеше на доверие, изглеждаше съвършено непрактично и негодно. Всички тези цветове и труфила имаха за цел символично да покажат упадъка (задължителен възглед по това време) на империята и на Трантор в частност.

Стените бяха в отсенки на сивото, таваните — бели, дрехите — в черно, сиво и бяло. Доколкото Тривайз можеше да заключи, рядко се срещаше чисто черен костюм, още по-рядко чисто сив, и никога чисто бял. Шарките им обаче бяха различни, сякаш хората, лишени от цветове, все пак успяваха да намерят начин за изява на индивидуалността си.

Повечето лица бяха безизразни, другите — мрачни. Жените носеха къси коси; мъжете по-дълги, но опънати назад в опашки. Никой не поглеждаше другите, когато се разминаваха. Компорелонците излъчваха целеустременост, сякаш целият им ум бе зает с определена задача и за нищо друго нямаха време. Мъжете и жените бяха облечени по един и същ начин и само дължината на косата, изпъкналите гърди и широкият ханш издаваха разликата.

Тримата ги съпроводиха в един асансьор, който се спусна пет етажа надолу. Там слязоха и се озоваха пред някаква врата, на която имаше дискретен надпис с дребни бели букви на сив фон: „Мица Лизалор, минтранс“.

Компорелонецът, който ги водеше, докосна надписа и той просветна в отговор. Вратата се отвори и те влязоха.

Стаята беше голяма и полупразна. Голотата й вероятно бе предназначена да създаде впечатление за простор, който пък да демонстрира властта на обитателя.

Двама стражи стояха пред отсрещната стена с безизразни лица и очи, втренчени във влизащите. По средата на стаята имаше огромно бюро, поставено малко по-назад от центъра. Зад бюрото седеше, както би трябвало да се предположи, Мица Лизалор — едра, с гладко лице и тъмни очи. Две здрави и ловки ръце с дълги тъповърхи пръсти лежаха на плота.

Широките ревери на минтранса (министъра на транспорта, предположи Тривайз) ослепително се белееха на тъмносивия фон на костюма. Диагонално под реверите, на бюста й, се кръстосваха две също тъй бели ленти. Тривайз мислено отбеляза, че макар дрехата да бе скроена така, че да прикрива изпъкналостта на гърдите, белият хикс от своя страна привличаше вниманието към тях.

Министърът несъмнено беше от женски пол. Даже да се пренебрегнеха гърдите, издаваше я късата коса, както и чертите на лицето, макар да не носеше грим.

Гласът й също бе безспорно женски, плътен контраалт.

— Добър ден — каза тя. — Рядко имаме честта да бъдем домакини на мъже от Терминус. Както и на нерегистрирана жена — тя изгледа всички поред и накрая очите й спряха на Тривайз който стоеше изопнат и намръщен. — При това единият от мъжете е член на Съвета.

— Съветник на Фондацията — каза Тривайз, стремейки се гласът му да кънти. — Съветник Голан Тривайз с мисия от Фондацията.

— С мисия? — министърът вдигна вежди.

— С мисия — повтори Тривайз. — Защо сме третирани като углавни престъпници? Защо бяхме задържани от въоръжени стражи и доведени тук като затворници? Съветът на Фондацията, надявам се, разбирате, няма да се зарадва, когато научи за това.

— И освен всичко останало — гласът на Блис изглеждаше малко писклив в сравнение с този на по-възрастната жена, — докога ще ни държите прави?

Министърът се вторачи невъзмутимо в Блис, после вдигна ръка и нареди:

— Три стола! Веднага!

Една странична врата се отвори и няколко мъже, облечени в обичайния мрачен компорелонски стил, с лек тръс изпълниха заповедта. Тримата пред бюрото седнаха.

— Ето — каза министърът със смразяваща усмивка, — сега по-удобно ли ви е?

Според Тривайз не им беше кой знае колко удобно. Столовете бяха без тапицерия, студени, с плоско седалище и облегалка, която изобщо не зачиташе формите на тялото.

— Защо сме тук? — попита той.

Министърът погледна към някакви документи, които лежаха на бюрото.

— Ще обясня веднага, щом се уверя във фактите. Вашият кораб е „Далечната звезда“ от Терминус. Така ли е, съветник?

— Да.

Министърът вдигна поглед.

— Аз използвах вашата титла, съветник. Бихте ли могли, като акт на вежливост, да използвате моята?

— „Госпожо министър“ ще бъде ли достатъчно? Или има още някаква титла?

— Няма, господине, и дори не е нужно да дублирате думите. „Министър“ е напълно достатъчно, а когато ви омръзне да го повтаряте, можете да го замените с „госпожо“.

— Тогава моят отговор на въпроса ви е: Да, министър.

— Капитан на кораба е Голан Тривайз, гражданин на Фондацията и член на Съвета на Терминус — всъщност, първа година съветник. Вие сте Тривайз. Вярно ли е всичко това, съветник?

— Да, министър. И тъй като съм гражданин на Фондацията…

— Не съм свършила още, съветник. Запазете възраженията си. Придружава ви Янов Пелорат, учен, историк и гражданин на Фондацията. Това сте вие, нали, д-р Пелорат?

Пелорат неволно се сепна, когато тя обърна пронизващия си поглед към него.

— Да, ми… — млъкна и започна отначало: — Да, министър.

Мица Лизалор решително сключи ръце.

— В доклада, който ми изпратиха, не се споменава за жена. Тази жена член ли е на корабния екипаж?

— Да, министър — отвърна Тривайз.

— Тогава се обръщам към нея. Вашето име?

— Наричат ме Блис — каза геянката със спокоен и ясен глас, — макар че цялото ми име е по-дълго, госпожо. Искате ли да го чуете?

— Засега ще се задоволя с Блис. Вие гражданка ли сте на Фондацията, Блис?

— Не съм, госпожо.

— На кой свят сте гражданка, Блис?

— Нямам документи, удостоверяващи гражданството ми на който и да било свят, госпожо.

— Нямате документи? — министърът си записа нещо на листата пред себе си. — Този факт е отбелязан. Какво правите на кораба?

— Пътник съм, госпожо.

— Съветник Тривайз или д-р Пелорат поискаха ли да видят документите ви, преди да се качите, Блис?

— Не, госпожо.

— Вие информирахте ли ги, че сте без документи?

— Не, госпожо.

— Каква функция изпълнявате на борда на кораба, Блис? Името ви отговаря ли на тая ваша функция?

Блис отвърна гордо:

— Аз съм пътник и нямам други функции.

— Защо притеснявате тази жена, министър? — намеси се Тривайз. — Какъв закон е нарушила?

Погледът на Лизалор се премести от Блис на Тривайз.

— Вие сте чуждоземци, съветник — каза тя, — и не познавате нашите закони. Независимо от това, след като сте решили да посетите света ни, сте им подвластни. Вашите закони тук не важат, това е общ принцип на галактическото право, струва ми се.

— Съгласен съм, министър, но все пак не разбирам кой от вашите закони тя е нарушила?

— Общо правило в Галактиката е, съветник, че посетител от свят извън доминацията на този, който посещава, трябва да носи със себе си документи за самоличност. Много светове са небрежни в това отношение, защото повече ценят туризма или пък са безразлични към спазването на реда. Ние на Компорелон не сме. Ние сме хора на закона и го прилагаме строго. Тази жена е човек без свят и като такава нарушава нашия закон.

— Тя нямаше избор — каза Тривайз. — Аз пилотирах кораба и го приземих на Компорелон. Беше принудена да дойде с нас, министър. Нима твърдите, че е трябвало да помоли да бъде изхвърлена в космоса?

— Това просто означава, че и вие сте нарушили нашия закон, съветник.

— Не е така, министър. Аз не съм чуждоземец. Аз съм гражданин на Фондацията, а Компорелон и подчинените му светове са асоциирана сила в нея. Като гражданин на Фондацията мога да пътувам свободно тук.

— Разбира се, съветник, стига да имате документи, с които да докажете, че наистина сте гражданин на Фондацията.

— Каквито имам, министър.

— Но дори в качеството си на гражданин на Фондацията нямате право да нарушавате нашите закони, като водите със себе си личност без свят.

Тривайз се поколеба. Ясно бе, че граничният служител Кендрей не бе удържал на думата си, така че нямаше смисъл да го прикрива. Той каза:

— На имиграционната станция не ни спряха и аз приех това за косвено разрешение да доведа тази жена със себе си, министър.

— Вярно е, че не са ви спрели, съветник. Вярно е, че имиграционните власти не са съобщили за жената и са я пуснали да мине. Аз подозирам обаче, че служителите на входната станция са решили — съвсем правилно, — че е по-важно вашият кораб да слезе на повърхността, отколкото да се тревожат за някаква личност без свят. Това, което са сторили, е, строго погледнато, нарушение на правилата и с този въпрос ще се занимаем както следва, но, лично аз не се съмнявам какво ще бъде решението. Извършеното нарушение е било оправдано. Ние сме свят на закона, съветник, но не сме чак толкова сурови, та да излизаме извън това, което повелява разумът.

— Тогава апелирам към вашия разум — бързо вметна Тривайз — да смекчите строгостта си, министър. Ако наистина не сте получили информация от имиграционната станция, че на борда на кораба има личност без свят, то когато кацнахме, още не сте знаели, че нарушаваме закона. Въпреки това вие съвсем очевидно сте били готови да ни арестувате със самото ни пристигане, както всъщност и направихте. Защо постъпихте така, щом не сте имали причина да смятате, че някакъв закон е нарушен?

Министърът се усмихна.

— Разбирам объркването ви, съветник. Моля, нека ви уверя, че каквато и информация да сме получили — или пък да не сме получили — за статута на вашия пътник, тя няма нищо общо с вашето арестуване. Ние действаме от името на Фондацията, в която сме, както изтъкнахте, асоциирана сила.

Тривайз почти зяпна от учудване.

— Но това е невъзможно, министър. Дори по-лошо. Това е смехотворно.

Кискането на Мица Лизалор потече като гъст мед. След няколко секунди тя каза:

— Харесва ми, че смятате смехотворното за по-лошо от невъзможното, съветник. Тук съм напълно съгласна. За ваша беда обаче не е нито едното, нито другото. И защо да бъде?

— Защото аз съм служител на правителството на Фондацията, изпълнявам нейна мисия и е абсолютно немислимо тя да пожелае да ме арестувате. Пък и няма властта да го направи, тъй като се ползвам с имунитет като законодател.

— А, пропускате титлата ми, но сте дълбоко развълнуван и това е простимо. Все пак не са ме молили директно да ви арестувам. Аз го направих само за да мога да изпълня онова, за което са ме помолили, съветник.

— Което е какво… министър? — този път Тривайз се постара да контролира емоциите си пред тази ужасна жена.

— Което е да конфискувам кораба ви, съветник, и да го върна на Фондацията.

— Какво?

— Отново пропускате титлата ми, съветник. Много е небрежно от ваша страна и не е начинът да отстоявате своето. Корабът, предполагам, не е лично ваш. Да не би да сте го проектирали, построили или, може би, платили за него?

— Разбира се, че не, министър. Той ми беше поверен от правителството на Фондацията.

— Тогава то е в правото си да го поиска обратно. Това е ценен кораб, струва ми се.

Тривайз не отговори.

— Гравитационен кораб, съветник — продължи министърът. — Не вярвам да има много такива. Дори самата Фондация вероятно притежава само няколко. Сигурно съжаляват, че са поверили един от тези няколко на вас. Може би ще успеете да ги убедите да ви дадат друг, по-малко ценен кораб, на достатъчно добро ниво за мисията ви. Но ние трябва да вземем този, с който пристигнахте.

— Не, министър, не мога да предам кораба. Аз не вярвам, че Фондацията е поискала това от вас.

Министърът се усмихна.

— Не само от мен, съветник. И не специално от Компорелон. Имаме причини да смятаме, че молбата е изпратена до всеки от многобройните светове и региони под юрисдикцията на Фондацията и асоциираните с нея. От това аз правя извода, че Фондацията не знае вашия маршрут и ви издирва с някаква гневна енергичност. От което пък заключавам, че вие нямате мисия от нейно име, свързана с Компорелон, понеже в такъв случай биха знаели къде се намирате и биха се обърнали конкретно към нас. Накратко, съветник, вие ме излъгахте.

Тривайз произнесе с известно затруднение:

— Бих искал да видя копие от молбата, която сте получили от правителството на Фондацията, министър. Мисля, че имам това право.

— Разбира се, ако се стигне до съд. Ние се отнасяме много сериозно към правните форми, съветник, и интересите ви ще бъдат напълно защитени, уверявам ви. Би било по-добре и по-лесно обаче ако се споразумеем тук, като избегнем публичността и губенето на време със съдебни процедури. Ние предпочитаме спогодбата, както, сигурна съм, предпочита и Фондацията, защото едва ли иска цялата Галактика да научи за бягството на един неин законодател. То би я поставило в смешна светлина, а вие и аз вече констатирахме, че това е по-лошо дори от невъзможното.

Тривайз отново премълча.

Министърът изчака малко и после продължи все така невъзмутимо:

— Хайде, съветник, така или иначе, с неформално споразумение или със съдебно дело, ние смятаме да вземем кораба. Наказанието ви, че сте довели пътничка без свят, ще зависи от пътя, по който ще поемем. Поискате ли съд, жената ще представлява допълнителен аргумент срещу вас и всички вие ще понесете пълното наказание за престъплението, а то, уверявам ви, няма да е леко. Съгласите ли се на споразумение, вашата спътничка ще бъде изпратена с търговски рейс до всяка точка, която самата тя посочи, и вие двамата ще можете да я придружите, ако искате. Или, ако Фондацията е склонна, можем да ви предоставим един от нашите кораби, съвсем добър, при условие, разбира се, че Фондацията ни възмезди с еквивалентен от нейните. Или пък, ако по някаква причина не желаете да се връщате на контролирана от Фондацията територия, възможно е да ви предложим убежище и впоследствие дори компорелонско гражданство. Виждате, че съществуват много изгодни варианти, ако се споразумеем приятелски, и никакви, ако настоявате на законните си права.

— Министър — каза Тривайз, — вие сте прекалено щедра. Обещавате неща, които не можете да направите. Невъзможно е да ми предложите убежище при наличието на молба от Фондацията да й бъда предаден.

— Съветник — сухо отвърна Мица Лизалор, — аз никога не обещавам неща, които не мога да направя. Молбата на Фондацията касае само кораба. Тя не включва вас лично или някой друг на борда му. Единствената им претенция е към „Далечната звезда“.

Тривайз хвърли бърз поглед на Блис и запита:

— Мога ли да получа вашето разрешение, министър, да се консултирам с д-р Пелорат и госпожица Блис за малко?

— Разбира се, съветник. Давам ви петнайсет минути.

— Насаме, министър?

— Ще ви заведат в една стая и след петнайсет минути ще ви доведат обратно, съветник. През това време няма да бъдете обезпокоявани, нито ще се опитваме да подслушваме разговора ви. Имате думата ми, а аз държа на нея. Но ви предупреждавам, че ще бъдете добре охранявани, така че не правете глупостта да мислите за бягство.

— Естествено, министър.

— А когато се върнете, ще очакваме вашето доброволно съгласие да предадете кораба. В противен случай съдебната машина ще се задвижи и ще стане по-лошо за всички вас, съветник. Разбрано ли е?

— Разбрано, министър — отвърна Тривайз, сдържайки гнева си, тъй като демонстрирането му не би помогнало с нищо.

18

Стаята беше малка, но добре осветена. Имаше диван и два стола, чуваше се тихото жужене на вентилатор. Общо взето, обстановката изглеждаше значително по-уютна от големия стерилен кабинет на министъра.

Там ги бе завел един от стражите, сериозен и висок, чиято ръка машинално шареше около приклада на бластера. Когато влязоха, той остана пред вратата и каза с плътния си глас:

— Имате петнайсет минути.

Веднага щом изрече това, вратата се плъзна и затвори с тъп звук.

— Мога само да се надявам, че не ни чуват — рече Тривайз.

— Но, Голан, тя ни даде думата си — възрази Пелорат.

— Съдиш за другите по себе си, Янов. Нейната „дума“ не е достатъчна. Ще я престъпи без колебание, стига да поиска.

— Няма значение — каза Блис. — Аз мога да екранирам стаята.

— Имаш екраниращо устройство? — попита историкът.

Блис се усмихна и белите й зъби светнаха.

— Умът на Гея е екраниращо устройство, Пея. Това е огромен ум.

— Ние сме тук — гневно заяви Тривайз — заради ограниченията на този огромен ум.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Блис.

— Когато съдбоносната среща приключи, вие ме оттеглихте от съзнанието както на госпожа кмета, така и на онзи Гендибал от Втората фондация. Двамата не биваше да мислят за мен другояче освен дистанцирано и с безразличие. Аз трябваше да бъда оставен на мира.

— Налагаше се да постъпим така — каза Блис. — Ти си нашето най-важно средство.

— Да, Голан Тривайз — вечно правият. Но не сте оттеглили кораба от съзнанието им, нали? Кмет Бранно не е поискала мен — тя не се интересува от мен — поискала е кораба. Не е забравила за него.

Блис се намръщи.

— Помисли — каза Тривайз. — Гея небрежно е приела, че аз и корабът сме едно и също нещо, че сме едно цяло. След като Бранно не мисли за мен, тя няма да мисли и за кораба. Бедата е, че Гея не разбира индивидуалността. Тя е взела звездолета и самия мен за един общ организъм и е сбъркала.

— Възможно е — тихо каза Блис.

— Тогава на теб се пада да оправиш тази грешка — отсече Тривайз. — Трябва ми този гравитационен кораб и компютърът му. Нищо друго не ми върши работа. Затуй, Блис, погрижи се да остане мой. Ти можеш да контролираш умовете.

— Да, Тривайз, но ние не упражняваме този контрол лекомислено. Вярно, използвахме го при тройната среща, но знаеш ли колко дълго бе планирана тя? Колко дълго бе пресмятана, претегляна? Отне буквално години. Не мога просто така да отида при една жена и да настроя ума й за нечие удобство.

— Но сега не е ли…

— Ако поемем по такъв път — продължи убедително Блис, — къде ще спрем? Можех да повлияя на ума на служителя от входната станция и щяхме да минем незабавно. Можех да повлияя на ума на агента в колата и той щеше да ни пусне да си вървим.

— Ами, като можеше, защо не го направи?

— Защото не знаем до какво ще доведе. Не познаваме страничните ефекти, а никак не е изключено да се окаже, че те влошават положението. Ако сега настроя ума на министъра, това ще промени нейните взаимоотношения с хората, с които влиза в контакт, и тъй като тя е висш правителствен служител, може да се отрази и върху междупланетните отношения. Докато този проблем не бъде разрешен, ние не смеем да пипаме ума й.

— Тогава защо си с нас?

— Защото може да дойде момент животът ти да е в опасност. Аз трябва да го защитавам на всяка цена, дори с цената на моя обичан Пел и на себе си. Животът ти не беше застрашен на входната станция. Не е застрашен и сега. Необходимо е ти сам да се справиш с положението и да продължиш поне докато Гея успее да прецени последствията от някакво въздействие и го предприеме.

Тривайз потъна в размисъл. После каза:

— В такъв случай ще опитам нещо. Но не е изключено и да не стане.

Вратата се отвори и се прибра в нишата си с познатия тъп звук.

— Трябва да излизате — каза стражът.

На прага Пелорат прошепна:

— Какво ще правиш, Голан?

Тривайз поклати глава и също шепнешком отвърна:

— Не съм съвсем сигурен. Ще импровизирам.

19

Когато се завърнаха в кабинета й, министър Лизалор все още седеше зад бюрото си. При влизането им лицето й се разтегли в ледена усмивка.

— Вярвам, съветник Тривайз — каза тя, — че идвате да ми съобщите решението си да предадете своя кораб на Фондацията.

— Идвам, министър — спокойно отговори Тривайз, — да обсъдим условията.

— Няма условия за обсъждане, съветник. Процесът, ако настоявате за такъв, може да се уреди много бързо и да се проведе още по-бързо. Гарантирам ви осъждането дори в един напълно справедлив процес, тъй като вината ви, че сте довели личност без документи и от неизвестен свят, е очевидна и безспорна. След това ще имаме законно основание да конфискуваме кораба, а вие тримата ще понесете тежки наказания. Не е разумно да си ги навличате, в желанието си да ни забавите с ден-два.

— Въпреки всичко трябва да обсъдим някои условия, министър, защото колкото и бързо да ни осъдите, не можете да присвоите кораба без моето съгласие. Всякакъв опит да проникнете насилствено в него би го унищожил заедно с космодрума и хората наоколо. Тогава Фондацията положително ще се вбеси, а вие едва ли искате да предизвикате гнева й. Да ме заплашвате или малтретирате, за да ме принудите да отворя кораба, несъмнено противоречи на законите ви, а ако в отчаянието си нарушите своите собствени закони и ни подложите на мъчения или дори на жесток и необичаен затвор, Фондацията ще се вбеси още повече. Колкото и да настоява да си вземе кораба, тя не може да допусне прецедент, при който нейни граждани са малтретирани. Е, ще преговаряме ли за условията?

— Това са глупости — каза министърът намръщено. — Ако е необходимо, ще извикаме представители на Фондацията. Дори да не знаят как да отворят собствения си кораб, те самите ще ви накарат да го сторите.

— Не използвате титлата ми, министър — напомни Тривайз, — но вие сте развълнувана, така че е простимо. Сама знаете, че последното нещо, което бихте направили, е да извикате хора от Фондацията, тъй като нямате никакво намерение да им предавате този кораб.

Усмивката изчезна от лицето на Лизалор.

— Що за глупости са пък това, съветник?

— От ония, министър, които другите е по-добре да не слушат. Нека моят приятел и младата жена отидат в някоя удобна хотелска стая да си починат, защото имат огромна нужда, а и охраната да напусне. Могат да останат пред вратата и вие да вземете един от техните бластери. Не сте слаба жена и с бластер няма от какво да се страхувате от мен. Аз не съм въоръжен.

Министърът се наведе към него през бюрото.

— И така няма защо да се страхувам от вас.

Без да поглежда назад, тя повика с жест един от стражите, който тутакси приближи и спря край нея, изтраквайки с токове.

— Заведи този и тази в апартамент пет. Да останат там, да им се създадат удобства и да са добре охранявани. Ще бъдеш държан отговорен за евентуално лошо отношение към тях, както и за пробив в сигурността.

Лизалор се изправи и при цялата си решимост да запази пълно присъствие на духа Тривайз леко потрепери. Беше висока поне метър и осемдесет и пет — колкото него самия, ако не и със сантиметър-два повече. Имаше тясна талия; след като кръстосваха гърдите, двете бели ленти опасваха кръста й и го правеха да изглежда още по-тънък. В нея се долавяше някаква масивна грация и той тъжно си помисли, че може би е имала право, когато бе казала, че няма защо да се страхува от него. При едно сборичкване, рече си, нищо чудно да ме тушира.

— Елате с мен, съветник — каза министърът. — Ако ще говорите глупости, то във ваш собствен интерес е да ви чуят колкото се може по-малко хора.

Тя тръгна с отривиста крачка и Тривайз я последва, чувствайки се смален от внушителната й сянка — чувство, каквото никога не бе изпитвал към жена.

Влязоха в един асансьор и когато вратата след тях се затвори, Лизалор заяви:

— Сега сме сами и ако си въобразявате, съветник, че можете да употребите сила срещу мен, за да постигнете някаква цел, моля ви, откажете се — напевността в гласа й стана по-подчертана, когато добави явно развеселена:

— Имате вид на доста силен човек, но ви уверявам, че няма да ми е трудно да ви счупя ръката или, ако се наложи, гръбнака. Аз наистина съм въоръжена, но едва ли ще е необходимо да прибягвам до оръжие.

Тривайз се почеса по бузата, докато погледът му се плъзна надолу-нагоре по тялото й.

— Министър, аз не отстъпвам, в борба с мъж от моята категория, но не бих мерил сили с вас. Мога да различа превъзхождащия ме противник.

— Добре — кимна Лизалор с доволен вид.

— Къде отиваме, министър?

— Надолу! Много надолу. Не се разстройвайте обаче. Предполагам, че в хипердрамите това би било прелюдия към отвеждането ви в дранголника, но на Компорелон ние нямаме дранголници — само сносни затвори. Отиваме в частния ми апартамент. Не е толкова романтичен, колкото дранголникът от лошите стари времена на империята, но е много по-комфортен.

Когато вратата на асансьора се плъзна встрани и те слязоха, Тривайз предположи, че са поне 50 метра под повърхността на планетата.

20

Той огледа апартамента с нескрита почуда.

— Не одобрявате жилището ми, съветник? — попита министърът кокетно.

— Не, нямам причина да не го одобрявам, госпожо. Просто съм изненадан. Впечатлението ми за вашия свят от малкото, което видях и чух, откакто съм тук, беше, че той е… скромен, въздържащ се от излишен лукс.

— Такъв е, съветник. Нашите ресурси са ограничени и животът ни трябва да бъде суров като климата на планетата.

— Но това, министър — Тривайз разпери ръце, сякаш искаше да обхване стаята, в която за първи път на Компорелон виждаше цвят, където диваните бяха дебело тапицирани, светлината от илюминираните стени — мека, а подът — покрит със силов килим, така че стъпките ставаха пружиниращи и безшумни, — това положително е лукс.

— Ние се въздържаме, както казахте, съветник, от излишен лукс, показен лукс, прахоснически разточителен лукс. Това обаче е частен лукс, който има своята полза. Аз работя усилно и нося големи отговорности. Необходима ми е квартира, в която да забравям за малко тегобите на поста си.

— Всички ли компорелонци живеят по този начин, когато са скрити от чуждите погледи, министър?

— Зависи от степента на отговорност и естеството на работата. Малцина могат да си го позволят или да го заслужат, или — благодарение на нашия етичен кодекс — да го поискат.

— Но вие, министър, можете да си го позволите, заслужавате го и го искате?

— Рангът има своите привилегии, както и своите задължения — каза Лизалор. — Сега седнете, съветник, и ми разкажете малко повече за вашата лудост — тя приседна на дивана, който бавно поддаде под солидната й тежест, и му посочи един мек фотьойл на не много голямо разстояние от самата нея.

Тривайз седна.

— Лудост, министър?

Властната жена видимо се отпусна, облягайки десния си лакът на една възглавница.

— В частен разговор няма нужда да съблюдаваме твърде педантично правилата на официалните отношения. Можеш да ме наричаш Лизалор. Аз ще те наричам Тривайз. Кажи ми какво имаш предвид и нека го обсъдим.

Съветникът прехвърли крак връз крак и се облегна назад във фотьойла.

— Вижте, Лизалор, вие ми предоставихте избор между възможността да се съглася да предам кораба доброволно или да бъда подложен на формален процес. И в двата случая корабът в крайна сметка ще бъде ваш. При все това дадохте си доста труд да ме убедите да приема първата алтернатива. Склонна сте дори да ми предложите друг кораб в замяна на моя, за да можем аз и приятелите ми да отидем, където пожелаем. А също, ако искаме, да останем на Компорелон и да добием право на гражданство. Припомняйки си дреболиите, дадохте ми петнайсет минути да се консултирам с приятелите си. Дори ме доведохте тук, в частния си апартамент, докато те, надявам се, са в удобна квартира. С две думи, вие ме подкупвате, Лизалор, при това доста отчаяно, да ви дам кораба, без да се стигне до съд.

— Хайде, Тривайз, не си ли в състояние да допуснеш, че имам хуманни подбуди?

— Ни най-малко.

— Или мисълта, че доброволното предаване би било по-бързо и удобно от един процес?

— Не! Аз поддържам друга версия.

— Каква?

— Съдебният процес има един огромен недостатък — той е публичен. Няколко пъти споменахте строгата правна система и за мен стана ясно, че ще е трудно да се организира такъв процес, без да бъде изцяло записан. Ако това е така, Фондацията ще узнае за него и когато процесът свърши, вие ще трябва да й предадете кораба.

— Разбира се — каза Лизалор с безизразно лице. — „Далечната звезда“ е собственост на Фондацията.

— Но — продължи Тривайз — частното споразумение с мен не е необходимо да бъде формално регистрирано. Вие ще можете да сложите ръка на кораба и тъй като никой от Фондацията няма да узнае за това — те дори не знаят, че сме на Компорелон — ще успеете да го задържите. Сигурен съм, че точно това възнамерявате да направите.

— Защо да го правим? — Лицето й бе все така безизразно. — Нали сме част от Фондационната конфедерация?

— Не съвсем. Статутът ви е на асоциирана сила. На всяка галактическа карта световете — членове на Конфедерацията — са обозначени с червено, а Компорелон и подвластните му планети се отбелязват като бледорозово петно.

— Дори и като асоциирана сила ние положително бихме сътрудничили на Фондацията.

— Така ли? Не е ли възможно да мечтаете за пълна независимост, та дори и за лидерство? Вие сте стар свят. Почти всички светове претендират да са по-стари, отколкото са всъщност, но Компорелон действително е стар свят.

По лицето на министър Лизалор пробяга студена усмивка.

— Най-старият, ако се вярва на някои наши ентусиасти.

— Не е ли възможно да е имало време, когато Компорелон наистина е бил водещият свят в някаква относително малка група? Не е ли възможно все още да мечтаете да си възвърнете тази изгубена власт?

— Да мечтаем за такава утопична работа? Казах „лудост“, преди да узная мислите ти, а сега, след като вече го сторих, се уверявам, че наистина е така.

— Може да се мечтае и за невъзможното. Терминус, който е разположен на самия край на Галактиката и има петвековна история, по-кратка от тази на почти всеки друг свят, на практика господства над Галактиката. А защо — лукаво се усмихна Тривайз — да не е Компорелон?

Лизалор остана сериозна.

— Терминус е достигнал до това положение, както разбираме, под влиянието на Плана на Хари Селдън.

— Това е психологическата подплънка на превъзходството му и тя вероятно ще действа само докато хората вярват в този План. Възможно е правителството на Компорелон да не вярва в него. Дори да е така, Терминус има и техническа опора. Хегемонията му над Галактиката несъмнено почива върху напредналата му техника, пример за която е гравитационният кораб, който толкова много ви се иска да имате. Никой друг свят не разполага с гравитационни кораби. Ако Компорелон успее да се сдобие с такъв и разучи подробно действието му, за него това би било огромна технологична стъпка напред. Аз не мисля, че ще е достатъчна, за да преодолеете господството на Терминус, но вашето правителство може би смята така.

— Положително не говориш сериозно — каза Лизалор. — Всяко правителство, което задържи кораба въпреки желанието на Фондацията да си го върне, ще си навлече гнева й, а историята показва, че този гняв може да бъде много силен.

— Гневът на Фондацията — отвърна Тривайз — ще се излее, ако тя знае, че има нещо, за което си струва да се гневи.

— Нека в такъв случай допуснем, че твоят анализ на положението не е налудничав. Няма ли само да спечелиш, ако ни дадеш кораба и сключиш изгодна сделка? По собствената ти логика ние бихме платили добре, за да го получим без излишен шум.

— Дали обаче ще можете да разчитате, че няма да докладвам на Фондацията?

— Разбира се. Тъй като ще трябва да докладваш и за своето съучастие.

— Бих могъл да кажа, че съм действал под натиск.

— Да. Освен ако разумът не ти прошепне, че кмет Харла Бранно никога не би ти повярвала. Хайде, нека се споразумеем.

Тривайз поклати глава.

— Не става, госпожо Лизалор. Корабът е мой и трябва да си остане такъв. Както ви казах, ако се опитате да влезете с взлом, той ще се взриви с необикновена сила. Уверявам ви, това е истина. Не разчитайте, че блъфирам.

— Ти можеш да го отвориш и да дадеш нови инструкции на компютъра.

— Безспорно, но няма да го направя.

Лизалор въздъхна тежко.

— Знаеш, че сме в състояние да те склоним — ако не с нещо, което можем да сторим на теб лично, то с неща, които можем да сторим с твоя приятел д-р Пелорат или с младата жена.

— Изтезания, министър? Това ли е законността ви?

— Не, съветник. Няма да се наложи да постъпваме толкова грубо. Но винаги можем да прибегнем до психопробата.

За пръв път, откакто бе влязъл в апартамента на Лизалор, Тривайз почувства вътрешен мраз.

— И това не можете да направите. Използването на психопробата за немедицински цели е забранено в цялата Галактика.

— Но ако сме доведени до отчаяние…

— Готов съм да поема риска — прекъсна я Тривайз, — тъй като с нищо няма да ви помогна. Решимостта ми да запазя кораба е толкова силна, че психопробата ще унищожи ума ми, преди да го е изкривила така, че да отстъпя. — Това вече е блъф, помисли си той, и буцата лед в него се увеличи. — А дори да сте ужасно ловки и успеете да ме убедите, без да разрушите ума ми, и аз отворя кораба, обезвредя го и ви го предам, той пак няма да ви свърши работа. Корабният компютър е още по-модерен от самия звездолет и е проектиран някак си — не знам точно как — да работи с пълен капацитет само с мен. Едноличен компютър, ако мога да го нарека така.

— Да допуснем тогава, че задържиш кораба и останеш негов пилот. Би ли работил за нас като почетен гражданин на Компорелон? Голяма заплата. Значителен лукс. За приятелите ти също.

— Не.

— Какво предлагаш? Просто да те оставим с твоите другарчета да се качите на кораба и да отлетите нанякъде в Галактиката? Предупреждавам те, че вместо да позволим това, можем да информираме Фондацията, че сте тук с „Далечната звезда“. И да прехвърлим всичко в нейни ръце.

— Като изтървете кораба?

— Ако ще го губим, по-добре да го изгубим от Фондацията, отколкото от един нахален чуждопланетец.

— Тогава нека ви предложа един свой вариант за компромис.

— Компромис? Е, слушам. Хайде.

— Аз съм тук с важна мисия — внимателно започна Тривайз. — В началото тя имаше подкрепата на Фондацията. Изглежда обаче тази подкрепа е била оттеглена, въпреки че мисията ми си остава важна. Осигурете сътрудничеството на Компорелон и ако делото се увенчае с успех, вие също ще спечелите.

Изражението на Лизалор беше колебливо.

— И няма да върнеш кораба на Фондацията?

— Никога не съм имал намерение да го връщам. Фондацията нямаше да го търси толкова отчаяно, ако мислеше, че съществува някакъв шанс да им го върна просто така.

— Това не означава, че ще ни дадеш кораба.

— Когато приключи мисията ми, възможно е да нямам повече нужда от него. В такъв случай не бих възразил Компорелон да го вземе.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Използваш условно наклонение — каза най-сетне Лизалор. — Възможно било корабът да не ти е нужен повече… Това не ми върши работа.

— Бих могъл и да ви свалям звезди, но каква реална работа ще ви свършат? Фактът, че моите обещания са предпазливи и ограничени, би трябвало да ви подскаже, че са поне искрени.

— Умно — кимна Лизалор. — Харесва ми. Та каква е твоята мисия и как би могла тя да облагодетелства Компорелон?

— Не, не, ваш ред е — настоя Тривайз. — Ще ме подкрепите ли, ако ви докажа, че мисията е от значение за Компорелон?

Министър Лизалор стана от дивана — висока, съкрушителна фигура.

— Гладна съм, съветник, и не смятам да продължавам на празен стомах. Ще ти предложа нещичко за ядене и пиене. После ще довършим разговора.

На Тривайз му се стори, че в този момент видът й издава хищно очакване и стисна устни с неясна тревога.

21

Яденето може да беше хранително, но в никакъв случай не и вкусно. Основното ястие се състоеше от варено говеждо в сос с горчица върху канапе от непознат за Тривайз листат зеленчук, който не му хареса, защото имаше горчиво-солен вкус. По-късно научи, че това е някакво водорасло.

Последва парче плод, наподобяващо ябълка с примес на праскова (не лош всъщност) и топло, тъмно на цвят питие, което беше толкова горчиво, че съветникът остави половината и помоли за чаша студена вода. Порциите наистина бяха малки, но предвид обстоятелствата на него му бе все едно.

Вечеряха насаме, без никакви прислужници. Министърът собственоръчно затопли и сервира храната, а после разтреби масата.

— Надявам се, че ти хареса — каза Лизалор, когато излизаха от столовата.

— Да, много — отвърна Тривайз без ентусиазъм.

Тя отново зае своето място на дивана.

— Да се върнем тогава към нашия разговор. Ти спомена, че Компорелон може би негодува срещу водещото място на Фондацията в технологично отношение и нейното господство над Галактиката. В известен смисъл това е вярно, но вълнува само хората, които се интересуват от междузвездна политика, а те са сравнително малко. Онова, което ни засяга повече, е, че средният компорелонец е ужасен от безнравствеността на Фондацията. Безнравственост има в повечето светове, но на Терминус като че ли тя е най-явна. Бих казала, че доколкото на нашия свят съществува някакво настроение срещу Терминус, то се корени тъкмо в това, а не в някакви по-абстрактни неща.

— Безнравственост? — Тривайз бе силно озадачен. — Каквито и недостатъци да има Фондацията, трябва да признаете, че управлява подвластната й част от Галактиката с голяма доза ефективност и фискална справедливост. Гражданските права, общо взето, се спазват и…

— Съветник Тривайз, аз говоря за сексуална безнравственост.

— В такъв случай определено не ви разбирам. В сексуално отношение ние сме напълно морално общество. Жените са добре представени във всички сфери на социалния живот. Кметът ни е жена и почти половината Съвет се състои от…

По лицето на министъра пробягна гневна гримаса.

— Съветник, подиграваш ли се с мен? Не може да не знаеш какво означава сексуална безнравственост. На Терминус женитбата тайнство ли е или не?

— Какво искате да кажете?

— Има ли тържествена сватбена церемония, когато двама души се свързват?

— Разбира се, ако те желаят. Тази церемония опростява данъчните проблеми и наследствата.

— Но разводът е възможен.

— Естествено. Би било наистина сексуална безнравственост да се държат хората обвързани, когато…

— Няма ли религиозни ограничения?

— Религиозни? Отделни групи приемат за своя философия древни култове, но какво общо има това с брака?

— Съветник, тук на Компорелон всички аспекти на секса са под строг контрол. Секс не може да се упражнява извън брака. Дори там проявата му е ограничена. Ние сме печално възмутени от такива светове, подобни на Терминус, където половият живот изглежда се смята чисто и просто за дребно социално удоволствие, в което човек може да се впусне когато, както и с когото пожелае, без да се съобразява с ценностите на религията.

Тривайз сви рамене.

— Съжалявам, но не мога да променя Галактиката, нито дори Терминус, а и какво общо има това с въпроса за моя кораб?

— Става дума за общественото мнение по повод този кораб и как то ограничава възможностите ми за компромиси. Хората на Компорелон биха се ужасили, ако научат, че сте взели на борда една млада привлекателна жена, за да обслужва сластните ви пориви — твоите и на твоя приятел. В интерес на безопасността на трима ви аз ви увещавах да се предадете доброволно, вместо да се стига до публичен процес.

— Виждам, че сте използвали вечерята — каза Тривайз, — за да измислите нов път на убеждение чрез заплахи. Трябва ли вече да се страхувам, че тълпата ще ни линчува?

— Просто изтъквам опасностите. Нима можеш да отречеш, че жената, която сте качили с вас на кораба, е нещо друго освен сексуален инструмент?

— Разбира се, че отричам. Блис е компаньонка на моя приятел, д-р Пелорат. Той няма съпруга. Юридически положението им не може да се определи като брак, но съм сигурен, че в представите на Пелорат, а и на Блис те са си женени.

— Искаш да кажеш, че ти не участваш в това?

— Разбира се, че не — каза Тривайз. — За какъв ме вземате?

— Не мога да преценя. Не знам какви са разбиранията ти за морал.

— Тогава нека поясня, че тези разбирания ми повеляват да не закачам нищо, което принадлежи на моя приятел, включително компаньонките му.

— Дори не се изкушаваш?

— Не съм господар на изкушението, но няма никакъв шанс да му се поддам.

— Никакъв шанс? Може би не се интересуваш от жени?

— Не се заблуждавайте. Интересувам се.

— Откога не си имал секс с жена?

— От месеци. Съвсем нищо, откакто напуснах Терминус.

— Сигурно не ти е приятно.

— Определено не ми е приятно — рече кисело Тривайз, — но положението е такова, че нямам избор.

— Твоят приятел, Пелорат, като забелязва страданията ти, не би ли се съгласил да сподели жената с теб?

— Аз с нищо не съм му показвал, че страдам, но даже и да бях, той не би делил Блис. Нито пък, струва ми се, тя би се съгласила. Аз не я привличам.

— Това от опит ли го знаеш?

— Не. Стигам до подобно умозаключение, без да чувствам нужда да го проверявам. Във всеки случай тя не ми харесва особено.

— Удивително! Повечето мъже биха казали, че е привлекателна.

— Физически наистина е привлекателна. Въпреки туй на мен не ми харесва. Първо е твърде млада, в много отношения още почти дете.

— Значи предпочиташ зрели жени, така ли?

Тривайз замълча. Някакъв капан ли беше? После измърмори предпазливо:

— Достатъчно съм живял, за да познавам няколко зрели жени. Но това пък какво общо има с моя кораб?

— Забрави за момент своя кораб — отвърна Лизалор. — Аз съм на четиридесет и шест години и не съм омъжена. Някак си бях твърде заета, за да го направя.

— В такъв случай, според правилата на вашето общество, трябва досега да сте останала целомъдрена. Затова ли попитахте откога не съм имал секс? Искате да ви дам съвет? Ако е тъй, бих казал, че то не е като храната и водата. Не е приятно да си лишен от секс, но не е и невъзможно да се живее без него.

Министърът се усмихна и хищните искрици отново се появиха в очите й.

— Не ме разбирай грешно, Тривайз. Рангът има своите привилегии и една от тях е дискретността. Не съм пълна въздържателка. При все това компорелонските мъже са незадоволителни. Приемам факта, че моралът е безспорно благо, но той обременява нашия свят с такова чувство за вина, че мъжете стават неавантюристични, непредприемчиви, бавно започват, бързо свършват и въобще са непохватни.

Тривайз още по-предпазливо каза:

— С нищо не мога да променя положението.

— Да не намекваш, че вината е у мен? Че не съм възбуждаща?

Съветникът вдигна ръка.

— Изобщо не намеквам това.

— Тогава как би реагирал ти, ако ти се отдаде възможност? Мъж от един аморален свят, за когото се предполага, че е имал най-различни сексуални преживявания от всякакъв род, пришпорен от неколкомесечно принудително въздържание, макар през цялото време да е бил близо до очарователна млада дама. Как би реагирал ти в присъствието на личност като мен, зряла жена, каквито твърдиш, че харесваш?

— Бих се държал с уважението и благоприличието, подобаващи на вашия ранг и влияние — отвърна Тривайз.

— Не бъди глупак! — изсумтя министърът.

Ръката й се плъзна отдясно на талията. Бялата лента, която я опасваше, се разхлаби и размота от гърдите и шията.

Горната част на черната рокля сега падаше много по-свободно.

Тривайз седеше вкаменен. Откога ли се въртеше в главата й тази идея? Или всичко бе своеобразен подкуп, за да постигне онова, което не бе успяла със заплахи?

Горната част на роклята се свлече заедно с банелите. Министърът седеше с гордо презрение, изписано на лицето й, гола до кръста. Гърдите й бяха умалено издание на самата нея — масивни, твърди и съкрушаващо внушителни.

— Е? — каза тя.

Тривайз съвсем откровено възкликна:

— Великолепно!

— И какво ще направиш?

— Какво диктува моралът на Компорелон, госпожо Лизалор?

— Нима го засяга това мъжът от Терминус? Сега е важен вашият морал. Не чакай повече. Гърдите ми са студени и жадуват за топлина.

Тривайз се изправи и започна да се съблича.

22

Чувстваше се като упоен и се питаше колко ли време е минало.

До него бе Мица Лизалор, министърът на транспорта. Лежеше по корем, с глава, извърната на една страна, с отворена уста и хъркаща здраво. Тривайз изпита облекчение, че тя все пак спи. Надяваше се, когато се събуди, да си даде ясна сметка, че е била заспала.

Той също копнееше за сън, но му се струваше жизнено важно да не си го позволи. Не трябваше да го види заспал. Хубаво би било да разбере, че докато тя е потъвала в безсъзнателното, той е издържал. Сигурно би очаквала подобна издръжливост от един аморален тип, отрасъл във Фондацията, и на този етап бе по-добре да не се разочарова.

Всъщност той се беше представил отлично. Правилно бе предположил, че при нейните габарити и физическа сила, при политическата й власт и презрението към компорелонските мъже, с които бе имала връзка, при смесицата от ужас и очарование, внушени й от разказите (какво ли беше чувала, питаше се Тривайз) за сексуалните подвизи на декадентите от Терминус, Лизалор ще иска да бъде подчинена. Може би дори очакваше да се озове в положение, в което ще й бъде отнето правото на собствени желания.

Реши да действа според тази своя догадка и за късмет бе открил, че е напълно прав. (Тривайз, вечно правият, иронично си напомни той.) Не само достави удоволствие на жената, но и го направи така, че тя да се умори, докато неговите сили останаха сравнително запазени.

Не беше лесно. Тя имаше великолепно тяло (бе казала, че е на четиридесет и шест години, но и двайсет и пет годишна атлетка не би се срамувала от подобна физика) и огромна енергия, превъзхождана само от лекомислената жар, с която я разпиля.

Действително, ако можеше да бъде обуздана и приучена към умереност; ако практиката (но той самият би ли оцелял след такава практика?) й разкриеше нейните собствени възможности и, най-важното, активизираше неговите, щеше да е приятно да…

Хъркането внезапно спря и жената се размърда. Той сложи ръка на рамото й и леко го погали — тя отвори очи. Опрян на лакът, Тривайз се стараеше да изглежда неизтощим и изпълнен с живот.

— Радвам се, че поспа, мила — рече той. — Имаше нужда от почивка.

Тя му се усмихна сънено и за миг на него му се стори, че може да й се прииска да възобновят действията, но Лизалор просто се протегна и се обърна по гръб.

— Правилно прецених от самото начало — каза тя с тих и доволен глас. — Ти си цар на сексуалността.

Тривайз си придаде подчертано скромен вид.

— Трябваше да съм по-умерен.

— Глупости. Беше много точен. Страхувах се, че онази млада жена те е изцедила, но ти ме увери в противното. Не си ме излъгал, нали?

— Нима се държах като заситен човек?

— Не, съвсем не! — Тя избухна в смях.

— Още ли мислиш за психопроби?

Лизалор отново се изсмя.

— Да не си луд? Ще искам ли да те изгубят сега?

— Все пак ще е по-добре да ме изгубиш за малко…

— Какво? — намръщи се тя.

— Ако остана тук твърде дълго, моя… моя мила, скоро ще започнат да шушукат. Мога обаче да изпълнявам мисията си и периодически да ти докладвам. Тогава ще бъде съвсем естествено да оставаме насаме за известно време, а мисията ми е наистина важна.

Тя помисли над думите му, чешейки разсеяно дясното си бедро. После каза:

— Предполагам, че си прав. Не ми е приятно, но предполагам, че си прав.

— Не бива да се опасяваш, че няма да се върна — рече Тривайз. — Не съм толкова безпаметен, за да забравя какво ме чака тук.

Тя му се усмихна, нежно докосна бузата му и го погледна в очите.

— Приятно ли ти беше, скъпи?

— Много повече от приятно, мила.

— Все пак си от Фондацията. Мъж в разцвета на младостта, от самия Терминус. Сигурно си свикнал с всякакви жени и какви ли не умения…

— Не съм срещал никоя — никоя — като теб! — каза Тривайз с убедителност, каквато леко се удава на човек, който в края на краищата говори самата истина.

Лизалор отвърна с тихо доволство:

— Е, щом така казваш. Но старите навици умират трудно и не мисля, че ще се доверя на мъжка дума без някаква гаранция. Ти и твоят приятел Пелорат ще можете евентуално да изпълнявате вашата мисия, след като чуя каква е тя и я одобря, но младата жена ще задържа тук. Ще бъде третирана добре, не се безпокой, макар да предполагам, че ще липсва на доктор Пелорат. Което пък ще ви кара да се връщате по-често на Компорелон, дори ако твоят ентусиазъм те увлече повече, отколкото самият ти искаш.

— Но, Лизалор, това е невъзможно.

— Така ли? — в очите й веднага се прокрадна съмнение. — Защо невъзможно? За какво ще ви е нужна жената?

— Не за секс. Казах ти вече и не съм те излъгали Тя е близка на Пелорат и аз не се интересувам от нея. Освен това, сигурен съм, че Блис просто би се разпаднала, ако се опита да направи това, което ти с такъв успех стори.

Лизалор понечи да се усмихне, но се овладя и каза сурово:

— Тогава какво пречи тя да остане на Компорелон?

— Това, че Блис е от основно значение за нашата мисия. Затуй трябва да бъде с нас.

— Е, та каква казваш е вашата мисия? Време е да ми обясниш.

Тривайз за момент се поколеба. Трябваше да каже истината. Не можеше да измисли толкова убедителна лъжа.

— Слушай — каза той. — Компорелон е стар свят, един от най-старите дори, но не е най-старият. Човешкият вид не е възникнал тук. Първите човешки същества са пристигнали от някакъв друг свят, но вероятно не са възникнали и там, а са дошли от друг, още по-стар. Накрая обаче това връщане във времето все някъде ще спре и ние ще достигнем първичната планета, от която произхожда човекът. Аз търся Земята.

Промяната, която неочаквано настъпи в Мица Лизалор, го смая.

Както си лежеше в леглото, очите й се разшириха, дишането й изведнъж стана припряно, а мускулите й до един се стегнаха. Тя вдигна рязко ръце и кръстоса показалеца и средния пръст и на двете.

— Ти го каза — прошепна дрезгаво Лизалор.

23

Не продума нищо повече, не го и погледна. Бавно свали едрите си ръце, прехвърли крака през ръба на леглото и седна с гръб към него. Тривайз остана да лежи неподвижно.

След малко си спомни думите на Мун Ли Компор, когато се срещнаха в безлюдния туристически център на Сейшел. Спомни си как говореше за планетата на своите прадеди — същата, на която Тривайз се намираше в момента: „Те са суеверни. Винаги когато споменат името й, вдигат двете си ръце с кръстосани пръсти, за да се предпазят от нещастие.“

Колко излишно бе да си го припомня сега, след дъжд качулка.

— Какво толкова казах, Мица? — измънка той.

Тя поклати леко глава, стана, отправи се към една врата и потъна в нея. Вратата се затвори зад гърба й и след малко се чу шум от течаща вода.

Тривайз нямаше друг избор освен да чака — гол, развенчан, чудейки се дали да се присъедини към нея под душа. Реши, че все пак е по-добре да не го прави. Ала тъй като в известен смисъл душът му бе отказан, моментално изпита нарастваща нужда да се изкъпе.

Най-сетне тя се появи и мълчаливо започна да си подбира дрехи.

— Имаш ли нещо против да… — подхвана той.

Лизалор не отговори и Тривайз прие мълчанието й за съгласие. Опита се да закрачи към банята с твърда мъжка стъпка, но се чувстваше странно — също както на времето, когато майка му, обидена от някаква негова пакост, вместо да го накаже, млъкваше и той чак се сгърчваше от неудобство.

Огледа гладкостенната кабинка, която беше гола — съвсем гола. Вгледа се още по-внимателно. Нямаше нищо.

Отвори вратата, подаде глава навън и попита:

— Слушай, как се пуска душът?

Тя остави дезодоранта (Тривайз реши, че флаконът, който държеше е с такава функция), дойде до душ-кабината и, без да го поглежда, посочи с пръст. Той проследи посоката и забеляза на стената кръгла издатина в бледорозово, едва различима, сякаш дизайнерът не бе искал да нарушава съвършената белота заради такова маловажно нещо.

Сви леко рамене, приведе се към стената и докосна издатинката. Изглежда тъкмо това трябваше да направи, защото в миг върху него от всички посоки се изсипа порой от водни струи. Поемайки дълбоко въздух, той отново докосна същото място и водата спря.

Отвори вратата, съзнавайки, че изглежда още по-унизително, разтреперан тъй силно, че му бе трудно да говори.

— Как се пуска топлата вода?

Лизалор най-после го удостои с поглед и видът му явно надви яда й, страха или каквато и да беше емоцията, която я мъчеше, защото се закикоти, а сетне изведнъж избухна в гръмогласен смях.

— Каква топла вода? — рече тя. — Да не мислиш, че ще прахосваме енергия да затопляме вода за миене? Това е чудесна хладка вода. Какво повече искаш? Мекушави терминусци! Влизай вътре и се къпи!

Тривайз се поколеба, но не за дълго, тъй като бе ясно, че няма избор.

С огромна неохота отново натисна розовата издатина и стегна мускули, за да посрещне ледения душ. Хладка вода? По тялото му внезапно се появи пяна и той се затърка припряно — тук, там, навсякъде — преценявайки, че цикълът за измиване няма да трае дълго.

Последва цикъл на изплакване. А, топъл! Е, може би не чак топъл, но не и толкова студен и Тривайз определено го усещаше като приятен за замръзналото си тяло. После, тъкмо когато си мислеше дали да натисне издатината, за да спре струите, и се питаше как Лизалор излезе съвсем суха, след като нямаше и подобие на хавлия, водата изчезна. На нейно място нахлу въздушното течение, което с положителност би го повалило, ако не идваше с еднаква сила от различни посоки.

Беше горещо, почти нетърпимо горещо. Да, естествено, за затопляне на въздуха бе необходима много по-малко енергия, отколкото за затопляне на водата. Капчиците по тялото му се изпариха и след няколко минути Тривайз излезе толкова сух, все едно не бе виждал душ през живота си.

Лизалор се бе съвзела напълно.

— Добре ли се чувстваш?

— Доста добре — отвърна той. Наистина се чувстваше удивително комфортно. — Трябваше само да се подготвя за началото. Ти не ми каза…

— Мекушавец — прекъсна го Лизалор с леко презрение.

Той си услужи с дезодоранта й и започна да се облича, съзнавайки, че за разлика от него тя има чисто бельо за смяна.

— Как трябваше да нарека… този свят?

— Ние го наричаме Най-стария — каза министърът.

— Откъде да зная, че името, което употребих, е забранено? Ти предупреди ли ме?

— А ти попита ли?

— Не знаех, че трябва да попитам.

— Сега вече знаеш.

— Сигурно ще забравя.

— Недей.

— Какво значение има? — Тривайз усети внезапен прилив на гняв. — Това е просто дума, звук.

— Има думи, които не се произнасят — отвърна мрачно Лизалор. — Употребяваш ли всички думи, които знаеш, при всякакви обстоятелства?

— Някои са вулгарни, други неприлични, трети може да са оскърбителни… Каква е думата, която използвах?

— Това е тъжна дума — каза Лизалор. — Тежка дума. Тя обозначава свят, който е родоначалник на всички ни и който вече не съществува. Трагично е и ние го чувстваме, защото е бил близо до нас. Предпочитаме да не говорим за него или, ако все пак се налага, да не споменаваме името му.

— А кръстосаните пръсти? Облекчават ли болката и тъгата?

Лицето на Лизалор пламна.

— Това беше автоматична реакция и не бих могла да ти благодаря, задето ми я натрапи. Някои хора вярват, че тази дума и дори самата мисъл за нея носи нещастие и така ще го предотвратят.

— И ти ли вярваш, че кръстосването на пръстите предпазва от нещастие?

— Не. Всъщност, в известен смисъл, да. Чувствам се неловко, ако не го направя — Лизалор избягваше погледа му. После, нетърпелива да смени темата, бързо каза:

— И как тъй вашата чернокоса жена има основна роля в мисията ви да достигнете… света, който спомена?

— Кажи „Най-стария“. Или предпочиташ да не произнасяш и това?

— Предпочитам въобще да не го обсъждам, но в случая е необходимо.

— Струва ми се, че нейният народ е пристигнал на сегашната си планета от Най-стария.

— Като нас — каза гордо Лизалор.

— Народът й има някакви предания, които, твърди тя, са ключ към разбирането на Най-стария, но само при условие, че отидем на нейния свят и проучим летописите му.

— Лъже.

— Възможно е, но трябва да проверим.

— Щом вярвате на тая жена със съмнителната й информация и искате да отидете на Най-стария с нея, защо дойдохте на Компорелон?

— За да открием местонахождението на Най-стария. Имах един приятел от Фондацията, чиито предтечи са били компорелонци. Та той ме увери, че голяма част от историята на Най-стария е добре известна тук.

— Наистина ли? А той самият разправи ли ти нещо от тази история?

— Да — кимна Тривайз, доверявайки се отново на истината. — Каза, че Най-старият е мъртъв, изцяло радиоактивен свят. Не знаеше защо, но допускаше, че се дължи на ядрени експлозии. Вероятно при война.

— Не! — избухна Лизалор.

— Какво? Не е имало война или Най-старият не е радиоактивен?

— Радиоактивен е, но не е имало война.

— Тогава как е станал такъв? Не е възможно да е бил радиоактивен от самото начало, защото човешкият род се е зародил именно на него.

Лизалор се поколеба. После се изправи, като дишаше тежко, сякаш щеше да се задуши.

— Това е било наказание. Този свят е използвал роботи. Знаеш ли какво е робот?

— Да.

— Имали са роботи и затова са били наказани. Всички светове, които са имали роботи, са наказани и вече не съществуват.

— Кой ги е наказал, Лизалор?

— Великият Наказател. Силите на историята. Не зная — тя неловко отвърна поглед от него и добави с приглушен глас:

— Питай някой друг.

— Бих искал, но кого? Има ли тук хора, които са учили първобитна история?

— Има. Не са популярни сред нас, средните компорелонци, но Фондацията, твоята Фондация настоява за интелектуална свобода, както те самите я наричат.

— Според мен това не е лошо — каза Тривайз.

— Всичко, наложено отвън, е лошо — отвърна Лизалор.

Съветникът сви рамене. Нямаше смисъл да спорят по въпроса.

— Моят приятел доктор Пелорат — рече той — също е специалист по първобитна история. Сигурен съм, че би искал да се срещне със своите компорелонски колеги. Можеш ли да уредиш това, Лизалор?

Тя кимна.

— Има един историк, Васил Дениадор, който работи в университета в града. Не преподава, но вероятно ще може да ви каже нещо от онова, което искате да научите.

— Защо не преподава?

— Не че му е забранено. Просто студентите не избират неговия предмет.

— Предполагам — вметна Тривайз, опитвайки се да не прозвучи язвително, — че студентите са насърчавани да не го избират.

— За какво им е? Той е скептик. Имаме ги и такива. Винаги ще се намерят индивиди, които противопоставят разбиранията си на общоприетия начин на мислене и твърде арогантно смятат, че единствено те са прави, а мнозинството бърка.

— Не е ли възможно в някои случаи да е наистина така?

— Никога! — отсече Лизалор толкова твърдо, че веднага стана ясна цялата безпредметност на по-нататъшното обсъждане на въпроса. — Но въпреки скептицизма си той ще бъде принуден да ви каже същото, което всеки компорелонец би ви казал.

— А то е?

— Че ако търсите Най-стария, няма да го намерите.

24

В самостоятелния апартамент, който им бе предоставен, Пелорат замислено изслуша Тривайз. Продълговатото му сериозно лице дълго време оставаше безизразно, а после той смутолеви:

— Васил Дениадор? Не си спомням да съм чувал това име, но е възможно да намеря негови статии в библиотеката си на кораба.

— Сигурен ли си, че не си го чувал? Помисли! — настоя Тривайз.

— В момента не мога да си спомня — предпазливо отвърна Пелорат, — но в края на краищата, драги приятелю, навярно има стотици изтъкнати учени, за които не съм чувал или пък съм забравил.

— Все пак едва ли е много известен, иначе щеше да го знаеш.

— Изучаването на Земята…

— Свикни да казваш „Най-стария“, Янов. В противен случай ще си имаме усложнения.

— Изучаването на Най-стария — покорно повтори Пелорат — не е благодатна ниша в коридорите на науката, така че дори първокласни учени в областта на първобитната история по правило не надничат там. Или, ако погледнем от обратната страна, тези, които се занимават с това, не си създават достатъчно голямо име, за да ги смятат за първокласни учени, дори и да са такива. Сигурен съм, че аз, например, не съм първокласен в очите на никого.

— В моите очи си първокласен, Пел — нежно каза Блис.

— Да, в твоите очи, разбира се, мила моя — отвърна Пелорат с лека усмивка, — но ти не ме преценяваш като учен.

Според часовника вече се свечеряваше и Тривайз почувства леко раздразнение — както винаги, когато Блис и Пелорат си разменяха гальовни думи.

— Ще се опитам да уредя среща с този Дениадор утре — рече той, — но ако знае по въпроса колкото министъра, няма да напреднем много.

— Може пък да ни насочи към някой по-сведущ — предположи Пелорат.

— Съмнявам се. Отношението на Компорелон към Земята… най-добре е и аз да свиквам да не я наричам с името й! Та отношението на този свят към Най-стария е глупаво и суеверно — той се огледа. — Денят беше тежък и би трябвало да помислим за вечеря, ако разбира се успеем да преглътнем бездарната им кухня, и после за малко сън. Вие двамата научихте ли се как да използвате душа?

— Драги ми приятелю — отвърна Пелорат, — към нас се отнасят много мило. Дадоха ни всякакви наставления, повечето от които въобще не ни бяха нужни.

— Слушай, Тривайз — каза Блис. — Ами корабът?

— Какво корабът?

— Компорелонското правителство ще го конфискува ли?

— Не. Мисля, че няма да го конфискува.

— А, много хубаво. Защо няма да го задигнат?

— Защото убедих министъра да се откаже.

— Удивително — рече Пелорат. — Тази жена не ми се стори особено податлива на убеждаване.

— Не съвсем — възрази Блис. — Устройството на ума й подсказваше, че е привлечена от Тривайз.

Съветникът я стрелна с внезапен гняв в погледа си.

— Правила ли си нещо, Блис?

— Какво искаш да кажеш, Тривайз?

— Искам да кажа, бърника ли…

— Не съм бърникала. Но като забелязах, че я привличаш, не можах да се въздържа да не прекъсна някоя и друга задръжка. Съвсем дребна работа. Тези задръжки можеха и сами да се скъсат, а ми се стори важно да сме сигурни, че тя е изпълнена с благоволение към теб.

— Благоволение? Беше повече от благоволение! Тя се размекна, да, но след съвкуплението.

— Да не искаш да кажеш, старче…

— Защо не? — отвърна Тривайз сопнато. — Може да не е в първа младост, но добре познава това изкуство. Съвсем не е начинаеща, уверявам те. Едва ли мислиш, че ще се правя на джентълмен и ще те лъжа заради нея. Идеята беше на Лизалор — благодарение на манипулациите на Блис със задръжките й — и нямах възможност да откажа, дори да ми бе хрумнала подобна мисъл, обаче случаят не се оказа такъв. Хайде, Янов, не ме гледай с таткова пуритански поглед. От месеци не ми се е откривала възможност. Ти… — той направи неопределен жест към Блис.

— Повярвай ми, Голан — промърмори Пелорат сконфузено, — ако тълкуваш изражението ми като пуританско, грешиш. Нямам нищо против.

— Но тя е пуритан — обади се геянката. — Имах намерение само да я благоразположа към теб, не съм разчитала на сексуални пристъпи.

— Точно това предизвика, моя малка вмешателко. На министъра явно й се налага да си придава пуритански вид пред обществото, ала той само разпалва огъня.

— Значи, ако я почешеш, където я сърби, ще пренебрегне Фондацията…

— Във всеки един случай щеше да го направи — кимна Тривайз. — Тя иска кораба… — изведнъж спря и попита шепнешком:

— Подслушват ли ни?

— Не! — каза Блис.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Невъзможно е да се въздейства на ума на Гея по непозволен начин, без Гея да го усети.

— Компорелон иска кораба за себе си като ценна придобивка за флотата му.

— Фондацията не би го допуснала.

— Няма намерение да уведомява Фондацията.

Блис въздъхна.

— Ето, това са изолатите! Министърът възнамерява да предаде Фондацията заради Компорелон, а заради секс е готова тутакси да предаде и Компорелон. Колкото до Тривайз, той с радост предоставя услугите си, за да я подтикне към подобно предателство. Каква анархия цари във вашата Галактика. Какъв хаос.

— Грешиш, момиче… — студено заяви съветникът.

— Това, което току-що казах, не го изрече момичето Блис, а Гея. Аз съм цялата Гея.

— Тогава грешиш, Гея. Не съм продал услугите си. Дадох ги с радост. Беше ми приятно и на никого не съм навредил. Колкото до последствията, те се стекоха добре от наша гледна точка, това приемам. Ако Компорелон иска кораба за свои цели, кой може да каже дали е прав или не? Това е фондационен кораб, но ми беше даден, за да търся Земята. Значи е мой, докато завърша търсенето, и смятам, че другата страна няма право да отстъпва от уговорката ни. Колкото до Компорелон, явно не му харесва господството на Фондацията и мечтае за независимост. В собствените му очи това е правилно, също както и стремежът да ни измами, защото тая измама за него не е предателство, а патриотичен акт. Кой знае?

— Точно така. Кой знае? В една анархична Галактика не е възможно разумните постъпки да се отделят от неразумните. Как да направиш разлика между правилно и неправилно, добро и зло, справедливост и престъпност, полезно и безполезно? И как да обясниш предателството на министъра към собственото й правителство чрез решението да ти остави кораба? Да не би да копнее за лична независимост от един потиснически свят? Тя предател ли е или патриот на самата себе си?

— В интерес на истината — каза Тривайз, — не съм сигурен дали реши да ми остави кораба само защото ми бе благодарна за удоволствието, което й дарих. Струва ми се, че избра такъв ход едва когато обясних, че търся Най-стария. За нея тази планета вещае зло и след като я търсим, ние и корабът, с който пътуваме, също ставаме злокобни. Имам чувството, че Лизалор вярва, че е навлякла зла поличба на себе си и на своя свят, като се е опитала да плени кораба, от който сигурно вече изпитва ужас. Вероятно мисли, че като ни остави да си вървим по пътя, предпазва Компорелон от нещастие и по този начин извършва патриотичен акт.

— Ако това е така, в което се съмнявам, Тривайз — възрази Блис, — действията й са мотивирани от суеверие. Възхищаваш ли му се?

— Нито се възхищавам, нито я осъждам. Суеверието винаги ръководи постъпките там, където липсва знание. Фондацията вярва в Плана на Селдън, макар че никой в пределите й не може да го разбере, да изтълкува детайлите му, нито да го използва за предвиждане на бъдещето. Ние го следваме сляпо от незнание. Това не е ли суеверие?

— Да, възможно е.

— Гея също. Вие вярвате, че съм ви дал правилното решение, като отсъдих, че трябва да погълнете Галактиката в един огромен организъм, но нито знаете на какво основание съм прав, нито дали за вас ще бъде безопасно да приемете такова решение. Вие сте склонни да го следвате само от незнание и дори се дразните от мен, защото искам да стигна до доказателства, които да разпръснат невежеството и направят вярата излишна. Това не е ли суеверие?

— Мисля, че те хвана на тясно, Блис — обади се Пелорат.

— Не е. В своето търсене той или няма да намери нищо, или ще открие онова, което потвърждава решението му.

— И в подкрепа — заключи Тривайз — разполагаш само с невежеството и вярата. С други думи, чисто суеверие!

25

Васил Дениадор беше нисък човек с дребни черти, който явно имаше навик да вдига поглед, без да прави същото с главата си. Това, съчетано с внезапните усмивки, които периодично озаряваха неговото лице, създаваше впечатлението, че се надсмива над целия свят.

Кабинетът му беше дълъг и тесен, засипан с ленти в привиден безпорядък, не защото бяха разхвърляни, а понеже не бяха равномерно разположени в нишите си и това придаваше неугледен вид на рафтовете. Трите стола, които той посочи на своите посетители, също не бяха еднакви и по тях личаха следи от неотдавнашно бърсане на прах.

— Янов Пелорат, Голан Тривайз и Блис — каза той. — Не зная второто ви име, госпожо.

— Обикновено ме наричат просто Блис — рече тя и седна.

— Това всъщност е достатъчно — стрелна я с очи Дениадор. — Вие сте толкова очарователна, че може да ви се прости дори ако нямахте никакво име.

След като всички вече бяха седнали, ученият подхвана:

— Чувал съм за вас, доктор Пелорат, макар да не сме си кореспондирали. Вие сте от Фондацията, нали? От Терминус?

— Да, доктор Дениадор.

— А вие, съветник Тривайз? Струва ми се, научих, че неотдавна са ви изключили от Съвета и изпратили в изгнание. Но така и не разбрах защо.

— Не съм изключен, господине. Все още съм член на Съвета, въпреки че не знам кога ще поема отново задълженията си. И не съм изпратен в изгнание. Възложена ми е задача, относно която искаме да се посъветваме с вас.

— Ще се радвам да ви бъда полезен — кимна Дениадор. — А госпожа Блаженство? И тя ли е от Терминус?

— Тя е от другаде, докторе — бързо вметна Тривайз.

— А, странен свят, този Другаде. Много необикновен вид човешки същества живеят там. Но след като сте от столицата на Фондацията, Терминус, плюс една привлекателна жена, а министър Мица Лизалор не е известна със симпатиите си и към двете категории, как така тя ви препоръча толкова горещо на моите скромни грижи?

— Мисля — отговори Тривайз, — че за да се отърве от нас. Видите ли, колкото по-бързо ни помогнете, толкова по-скоро ще напуснем Компорелон.

Дениадор погледна заинтригувано към Тривайз (отново проблясна усмивка) и рече:

— Разбира се, млад енергичен мъж като вас би й харесал откъдето и да идва. Тя играе ролята на студена весталка доста добре, но не и съвършено.

— Нямам представа за това — отвърна съветникът сухо.

— По-добре да нямате. Публично поне. Но тъй като съм скептик, аз съм професионално настроен да не вярвам на привидностите. Е, кажете каква е вашата мисия. Нека да видим дали ще мога да ви помогна.

— По този въпрос има думата доктор Пелорат — поясни Тривайз.

— Не възразявам — отвърна Дениадор. — Доктор Пелорат?

— Най-просто казано, драги докторе — започна историкът, — целият ми съзнателен живот е посветен на задачата да проникна в сърцевината на знанието за света, от който произхожда човешкият род. Бях изпратен с моя добър приятел, Голан Тривайз — макар дотогава да не го познавах — да намерим, ако можем… ъ-ъ… Най-стария. Струва ми се, че така го наричате.

— Най-стария? — учудено рече Дениадор. — Предполагам, че имате предвид Земята?

Пелорат чак зяпна и леко се запъна:

— Бях с впечатление… тоест, дадоха ми да разбера… че не бива…

Той погледна безпомощно към Тривайз.

— Министър Лизалор ме предупреди, че тази дума не се използва на Компорелон.

— Искате да кажете, че направи така? — Дениадор изви надолу устни, сбърчи нос и простря ръце напред, кръстосвайки показалеца и средния пръст.

— Да — кимна Тривайз. — Това имам предвид.

Компорелонецът се отпусна назад в стола си и се разсмя.

— Глупости, господа. Ние го правим по силата на навика. В затънтените гори може и да го приемат на сериозно, но, общо взето, това нищо не означава. Не познавам тукашен, който да не каже „Земя“, когато е ядосан или уплашен. При нас си е най-обикновена вулгарност.

— Вулгарност? — промълви Пелорат.

— Или ругатня, ако предпочитате.

— Въпреки всичко — натърти Тривайз, — стори ми се, че министърът доста се разстрои, когато употребих тази дума.

— Е, тя е планинска жена.

— Какво ще рече пък това, докторе?

— Ще рече… планинска жена. Мица Лизалор е от Централната планинска верига. Там възпитават децата си в добрата стара традиция, което означава, че колкото и образовани да станат, никога не можеш да им избиеш от ума кръстосаните пръсти.

— Значи думата Земя не ви притеснява никак, така ли, господине? — запита Блис.

— Ни най-малко, мила госпожо. Аз съм скептик.

— Зная какво означава думата скептик на галактически език — възползва се от случая Тривайз, — но вие в какъв смисъл я употребявате?

— Точно в същия, съветник. Аз приемам само това, което достоверните факти ме принуждават да приема, и запазвам мнението си открито до получаване на допълнителни такива. Затуй не сме особено популярни.

— Защо? — не разбра Тривайз.

— Никъде не бихме били популярни. Съществува ли свят, на който хората да не предпочитат удобното, уютно и изтъркано убеждение, колкото и нелогично да е то, пред мразовития вятър на неизвестността? Помислете си как вие вярвате в Плана на Селдън без никакви доказателства.

— Да — бавно каза Тривайз, загледан във върховете на пръстите си. — И аз изтъкнах този пример вчера.

— Нека да се върнем на темата, приятелю — обади се Пелорат. — Какво е известното за Земята, което един скептик може да приеме?

— Твърде малко — отвърна Дениадор. — Ние допускаме, че има някаква планета, на която се е развил човешкият род, тъй като е крайно невероятно един и същи вид — толкова подобен, че да може да се кръстосва — да се е появил независимо на няколко планети, та дори и само на две. Можем условно да наричаме този първоначален свят Земя. Всеобщото мнение е, че Земята се намира в нашия край на Галактиката, тъй като тукашните светове са извънредно стари, а е логично първите заселени да са по-близо до първоначалния.

— Земята има ли някакви специфични особености, освен че е първоначалната планета? — попита Пелорат разпалено.

— Нещо конкретно ли имате предвид? — вметна Дениадор с мимолетната си усмивка.

— Имам предвид спътника й, който някои наричат Луна. Той е необичаен, нали?

— Това е подвеждащ въпрос, доктор Пелорат. Насочвате ме към определени мисли.

— Не казвам какво е необичайното в Луната.

— Размерите й, разбира се. Прав ли съм? Да, виждам, че съм прав. Във всички легенди за Земята се говори за внушителното й количество биологически видове и за огромния й спътник — около 3000–3500 километра в диаметър. Лесно е да се приеме разнообразието от видове, тъй като то идва естествено с биологическата еволюция, ако изобщо познанията ни за този процес са верни. По-трудно е да се повярва в гигантския спътник. Никой друг обитаем свят в Галактиката не притежава подобен. Големите спътници предпочитат газовите гиганти, на които няма живот. Затова аз като скептик не приемам съществуването на Луната.

— Ако Земята е уникална със своите милиони видове — каза Пелорат, — не е ли допустимо да има и уникален спътник? Двете особености може да са свързани.

Дениадор се усмихна.

— Не виждам как наличието на милиони видове на Земята може да създаде гигантски спътник от нищото.

— А обратното? Може би гигантският спътник е спомогнал за създаването на милионите видове.

— Не, не разбирам как е възможно да стане.

— А историята за радиоактивността на Земята? — запита Тривайз.

— Това е всеобщото мнение или, ако предпочитате, всеобщото вярване.

— Но — възрази съветникът — Земята не е могла да бъде толкова радиоактивна, че да направи живота невъзможен в течение на милиардите години, през които го е поддържала. Как е станала радиоактивна? Ядрена война?

— Такова е преобладаващото мнение, съветник Тривайз.

— От начина, по който го казвате, разбирам, че вие не го споделяте.

— Липсват сведения да е имало такава война. Разпространеното вярване, дори да е всеобщо, не е доказателство само по себе си.

— Какво друго може да се е случило?

— Няма данни да се е случило нещо. Възможно е радиоактивността да е една напълно измислена легенда, както и огромният спътник.

— Каква е общоприетата тук версия за историята на Земята? — поинтересува се Пелорат. — През професионалната си кариера съм събрал голяма колекция от легенди за произхода, много от които са свързани със свят, наречен Земя или някакво подобно име. От Компорелон нямам нито една, нищо освен беглото споменаване на Бенбали, за когото никъде в легендите ви не се казва откъде е дошъл.

— Не ме изненадва. Ние по правило не експортираме нашите легенди и съм удивен, че изобщо сте открили нещо за Бенбали. Отново суеверие.

— Но вие не сте суеверен и не бихте се поколебали да говорите за това, нали?

— Така е — кимна дребният историк, вдигайки очи към Пелорат. — Подобна тема положително би утежнила моята непопулярност много, дори опасно много, но вие тримата си заминавате от Компорелон скоро и предполагам, че няма да ме цитирате като свой източник.

— Имате честната ни дума — бързо рече Тривайз.

— Тогава ето в резюме какво се предполага, че се е случило, изчистено от свръхестествени и морализаторски елементи. Земята е съществувала като единствен свят, обитаван от хора, за неизмерим период от време и после, преди около 20–25 хиляди години, човешкият род разработил междузвездните пътувания чрез хиперпространствения скок и колонизирал група планети. Заселниците на тези планети използвали роботи, първоначално изобретени на Земята още преди времето на хиперпространствените пътешествия и… впрочем, знаете ли какво представляват роботите?

— Да — каза нетърпеливо Тривайз. — Неведнъж ни задаваха този въпрос. Знаем какво са роботите.

— Заселниците, благодарение на напълно роботизирано общество, развили високи технологии, постигнали забележително дълголетие и пренебрегнали нишката към своите прадеди. Според по-драматичните версии на тази история те дори станали господари и потисници на прародителския си свят. Накрая Земята изпратила нова група емигранти, сред които роботите били забранени. От колонизираните светове Компорелон бил един от първите. Нашите патриоти настояват, че е първият, но и за това няма данни, които един скептик може да приеме. По-ранните заселници измрели и…

— Защо са измрели, доктор Дениадор?

— Защо ли? Романтиците си представят, че са били наказани за престъпленията си от Великия Наказател, макар че никой не си прави труда да каже защо Той е чакал толкова дълго. Но няма нужда да прибягваме до вълшебни приказки. Лесно може да се допусне, че общество, което е изцяло обслужвано от роботи, става изнежено и упадъчно, стопява се и отмира от чиста скука или, по-изискано казано, защото изгубва желание за живот. Втората вълна — заселниците без роботи, оцелява и завзема цялата Галактика, но родната им планета вече е радиоактивна и постепенно бива забравена. Причината, която обикновено се посочва за това, е, че роботи е имало и на Земята, тъй като заселниците от първата вълна са поощрявали производството им.

Намеси се Блис, която бе изслушала разказа с видимо раздразнение:

— Добре, доктор Дениадор, радиоактивна или не, и независимо колко вълни от заселници е имало, ключовият въпрос си остава. Къде точно се намира Земята? Какви са координатите й?

— Отговорът на този въпрос е, че не зная — смирено отвърна Дениадор. — Но хайде, време е за обяд. Ще поръчам да ни сервират тук и тогава ще можем да говорим за Земята, колкото искате.

— Не знаете! — възкликна Тривайз, може би малко по-силно, отколкото предполагаше добрият тон.

— Всъщност, не ми е известно някой да знае.

— Но това е невероятно!

— Съветник — рече Дениадор с лека въздишка, — ако желаете да наречете истината невероятна, това си е ваше право, ала то с нищо няма да ви помогне.

26

Обядът се състоеше от купчина меки, разноцветни кюфтета, покрити с коричка и съдържащи различен пълнеж.

Дениадор взе някакъв малък предмет, който, като се разгъна, се оказа чифт тънки, прозрачни ръкавици, и си ги сложи. Гостите последваха примера му.

Блис попита:

— Какво има в тези неща, моля?

— Розовите са пълни с пикантна кълцана риба — отвърна домакинът, — голям компорелонски деликатес. Жълтите са с пълнеж от сирене с изключително мек вкус. Зелените съдържат зеленчукова смес. Яжте, докато са топли. После ще ни донесат бадемов пай и обичайните напитки. Мога да ви препоръчам горещия сайдер. При нашия климат имаме склонност да подгряваме храната, дори десертите.

— Добре си угаждате — обади се Пелорат.

— Не — отвърна Дениадор, — просто ви оказвам гостоприемство. Аз самият минавам със съвсем малко. Както сигурно сте забелязали, телесната маса, която поддържам, не е голяма.

Тривайз отхапа от едно розово топче и откри, че е наистина вкусно, с цял пласт пикантни подправки, но миризмата им, както и на самата риба — помисли той — щеше да го съпътства през остатъка от деня, ако не и по-дълго.

Когато отдалечи нахапаното топче от устата си, забеляза, че коричката се беше затворила плътно. Нито капка от съдържанието не бе изтекла и той за миг се запита за предназначението на ръкавиците. Нямаше опасност пръстите му да се намокрят или да станат лепкави и затова реши, че всичко е въпрос на хигиена. Ръкавиците сигурно заместваха измиването на ръцете, ако за него не съществуваха удобства, но изглежда обичаят сега диктуваше да се използват дори с измити ръце. (Лизалор не си бе сложила ръкавици, когато се храниха заедно предишната вечер. Може би защото беше… планинска жена.)

— Неучтиво ли ще е да говорим за работа по време на обяда? — попита той.

— Според компорелонските норми, да, съветник, обаче вие сте мои гости и ще се ръководим от вашите норми. Ако желаете да разговаряме сериозно и не смятате, че това ще ви развали удоволствието от храната, моля. Аз ще се присъединя.

— Благодаря. Министър Лизалор загатна — не, направо го каза, че скептиците не са популярни на този свят. Така ли е?

Доброто настроение на Дениадор видимо се повиши.

— Естествено. Иначе щяхме да се чувстваме много обидени. Разбирате ли, Компорелон е разочарован свят. Без да са известни подробности, съществува едно митично вярване, че някога, преди много хилядолетия, когато населената Галактика била още малка, нашата планета е имала водеща роля. Ние не забравяме това и фактът, че в известната история не сме първи, ни гложди, изпълва ни… населението като цяло, искам да кажа… с чувство за несправедливост. Но какво можем да направим? Правителството е било принудено навремето да стане лоялен васал на императора, а сега светът ни е лоялна асоциирана сила във Фондацията. И колкото по-осезателно ни се напомня подчиненото ни положение, толкова по-гореща става вярата във великото мистериозно минало. Какво да сторят бедните компорелонци? По-рано не са могли да се опълчат срещу империята, сега пак не могат открито да се противопоставят на Фондацията. Затова се утешават, като ни нападат и мразят, понеже не вярваме в легендите и се надсмиваме над суеверията. При все това — продължаваше кротко Дениадор, — ние сме защитени срещу по-бруталните форми на преследване. Ние контролираме техниката и заради нас се пълнят университетите. Вярно, някои скептици, които са твърде прями, имат проблеми с воденето на курсове. Аз например имам такъв проблем, макар че се събираме без много шум със студентите ми извън университета. Въпреки всичко, ако наистина ни пропъдят от обществения живот, техниката ще излезе от строя, а цялата Галактика ще престане да признава университетите ни. Като се вземе предвид човешкото безразсъдство, перспективата за интелектуално самоубийство съвсем не може да бъде изключена, но Фондацията ни подкрепя. Затова нас постоянно ни гълчат, подиграват ни се и ни отричат, но не ни закачат.

Тривайз попита:

— Обществената опозиция ли ви спира да ни кажете къде се намира Земята? Страхувате се, че въпреки всичко антискептичните настроения могат да станат застрашителни, ако отидете твърде далеч?

Дениадор поклати глава.

— Не. Местоположението на Земята е неизвестно. Аз не крия нищо от вас от страх или по някаква друга причина.

— Но, вижте — продължи Тривайз настойчиво, — в този сектор на Галактиката има краен брой планети, притежаващи физически характеристики, съвместими с обитаемостта. Почти всички сред тях ще са не само обитаеми, но и населени и, следователно, добре известни вам. Толкова ли е трудно да се претърси секторът за планета, която също щеше да е обитаема, ако не беше радиоактивна? При това, придружена от огромен спътник. С радиоактивността и спътника си Земята няма как да бъде сбъркана с никоя друга, нито пропусната дори при бегъл оглед. Може просто да отнеме време и това е единственото затруднение.

— Възгледът на скептиците — каза Дениадор, — разбира се, е, че радиоактивността и огромният спътник на Земята са просто легенди. Да ги търсим е все едно да чакаме мляко от врабец или пера от заек.

— Възможно е, но не пречи поне да се опита. Ако откриете радиоактивен свят с нужната големина и с огромен спътник… колко много би допринесло то за престижа на компорелонските легенди като цяло!

Дениадор се засмя.

— Може би тъкмо затова Компорелон не я търси. Ако се провалим или ако намерим Земя, напълно различна от описаната в легендите, ще има обратен ефект. Компорелонските предания ще бъдат оплюти и ще станат за подигравка. Тук не биха поели такъв риск.

Тривайз замълча, но после продължи разпалено:

— Още повече, дори да оставим тези две уникалности — ако има такава дума в галактическия език — радиоактивността и големия спътник, съществува трета, която можем да приемем по дефиниция, без да се позоваваме на никакви легенди. На Земята би трябвало да има цветущ живот с невероятно разнообразие, останки от такъв живот или най-малкото вкаменелости от него.

— Съветник — отвърна Дениадор, — въпреки че Компорелон не е изпращал специални отряди да търсят Земята, ние доста пътуваме из космоса и понякога получаваме сведения от кораби, които по някаква причина са се отклонили от пътя си. Скоковете, както сигурно знаете, не винаги са идеални. При все това няма никакви съобщения за планети с качества, подобни на тези на легендарната Земя, нито за свят, преливащ от живот. Е, не че е много вероятно някой кораб да кацне на необитаема на вид планета само за да тръгне екипажът му да търси фосили4… И тъй, след като от хиляди години нямаме сведения за нищо подобно, аз съм склонен да вярвам, че Земята не може да бъде локализирана, просто защото я няма.

— Трябва да я има! — възрази Тривайз почти отчаяно. — Някъде трябва да има планета, на която се е зародило човечеството и всички познати форми на живот, свързани с хората. Ако Земята не е в тази част на Галактиката, значи е другаде.

— Възможно е — равнодушно сви рамене Дениадор, — но за толкова време не се е появила никъде.

— Хората не са я търсили.

— По всичко личи, че вие го правите. Желая ви късмет, но не бих заложил на вашия успех.

— Има ли опити — попита Тривайз — да се определи предполагаемото й местоположение по косвен път, а не чрез пряко търсене?

— Да — казаха два гласа едновременно. Дениадор, притежателят на единия, се обърна към Пелорат:

— За проекта на Яриф ли мислите?

Историкът кимна.

— Бихте ли го обяснили на съветник Тривайз? Струва ми се, че на вас ще повярва по-лесно, отколкото на мен.

Пелорат започна:

— Видиш ли, Голан, в залеза на империята е съществувал период, в който търсенето на произхода, както го наричали тогава, било популярно развлечение. Вероятно, за да се откъснат хората от неприятната заобикаляща ги реалност — империята се разпадала. На един ливиански историк, Хумбал Яриф, му хрумнало, че която и да е първоначалната планета, тя ще се е разселила най-напред в близките светове и после в по-отдалечените. Изобщо, колкото по-далече е един свят от точката на общия произход, толкова по-късно е заселен. Да предположим тогава, че се датира заселването на всички обитаеми планети в Галактиката и се свържат в мрежи онези от тях, които са на определен брой хилядолетия. Една мрежа може да се прекара през всички светове на дванайсет хиляди години, например, друга през тези на петнадесет хиляди и така нататък. Теоретически всички мрежи ще бъдат приблизително сферични, както и приблизително концентрични. По-старите ще образуват сфери с по-малък радиус от по-младите и ако се изчислят центровете на сферите, те трябва да попаднат в един сравнително малък обем от пространството, който да включва първоначалната планета — Земята.

Лицето на Пелорат беше много сериозно, а ръцете му сякаш рисуваха сфери във въздуха.

— Разбираш ли идеята, Голан?

Тривайз кимна.

— Да. Но разбирам и че нищо не е излязло от нея.

— Теоретически, приятелю, би трябвало тя да има успех. Бедата е, че данните за възникване на световете били съвсем неточни. Всеки свят преувеличавал възрастта си в една или друга степен, а няма лесен начин за определяне на възрастта, който да е независим от легендите.

— Разпадането на въглерод-14 в древните дървета — подхвърли Блис.

— Разбира се, мила — отвърна Пелорат, — но за това е необходимо съдействието на въпросните светове, а те не го оказвали. Никой не искал да бъде опровергана преувеличената възраст, която сам си приписвал, пък и империята не била в състояние да отделя прекалено голямо внимание за такова незначително нещо. Тя имала други грижи.

— Единственото, което Яриф успял да направи — продължи Пелорат, — било да използва само светове на не повече от две хиляди години, чието основаване било акуратно документирано при напълно надеждни обстоятелства. Такива имало малко и макар наистина да се оказали разположени приблизително в сферична симетрия, центърът им се намирал близо до Трантор, имперската столица, защото колонизаторските експедиции за тия относително малобройни светове тръгвали именно оттам. Това, разбира се, е допълнителен проблем. Земята не е единствената изходна точка за заселване на световете. С течение на времето по-старите изпращали свои заселнически експедиции и в разцвета на империята Трантор станал доста голям източник на такива пътешествия. Яриф съвсем несправедливо бил осмян и подигран, а професионалната му репутация — унищожена.

— Разбирам каква е историята, Янов — обади се Тривайз. — Доктор Дениадор, не можете ли да кажете нещо, което да запали дори слаба искрица надежда? Няма ли друг свят, където евентуално би съществувала информация за Земята?

За известно време Дениадор потъна в дълбок размисъл.

— Ами-и — реши се той накрая, разтегляйки думата неуверено, — като скептик трябва да ви кажа, че не съм сигурен, че самата Земя съществува, нито че изобщо някога е съществувала. Обаче… — и пак замълча.

Блис малко нетърпеливо подметна:

— Мисля, че сте се сетили нещо, което може да се окаже важно, докторе.

— Важно? Съмнявам се — промърмори Дениадор, — но може би забавно. Земята не е единствената планета, чието местоположение е мистерия. Същото се отнася за световете на първата група заселници, космонитите, както са известни в нашите легенди. Някои наричат планетите, които те обитавали, просто „космонитски“, други пък — „Забранените светове“. Сега по-често се използва второто.

След малка пауза той продължи:

— В разцвета им, разказва легендата, техните обитатели живеели по няколко века и отказвали да приемат нашите недълголетни прадеди на своята планета. След като сме ги победили, положението се променило напълно. Ние сме ги презрели и оставили да правят каквото щат, като сме забранили на нашите кораби и търговци да имат всякакво вземане-даване с тях. Така тези планети станали „Забранените светове“. Били сме сигурни, твърди легендата, че Великият Наказател ще ги унищожи и без нашата намеса и, изглежда, точно така е станало. Във всеки случай от много хилядолетия насам не ни е известно в Галактиката да се е появявал космонит.

— Смятате ли, че те ще знаят за Земята? — попита Тривайз.

— Вероятно, тъй като техните светове са по-стари от нашите. Искам да кажа, ако изобщо съществуват някакви космонити, което е крайно съмнително.

— Дори те да не съществуват, световете им ги има и на тях може да са останали летописи.

— Ако, разбира се, откриете тези светове.

Тривайз почти се вбеси.

— Да не искате да кажете, че ключът към Земята, чието местоположение е неизвестно, може да се намери на космонитските светове, чието местоположение също е неизвестно?

Дениадор сви рамене.

— Не сме имали контакти с тях от двайсет хиляди години. Не сме се и сещали дори. И те, като Земята, са потънали в мъгла.

— На колко свята са живели космонитите?

— Легендите говорят за петдесет — подозрително кръгла цифра. Вероятно са били доста по-малко.

— И вие не знаете местоположението на нито един от петдесетте?

— Ами, чудя се…

— Какво се чудите?

— Тъй като първобитната история ми е хоби — неохотно поде Дениадор, — както впрочем и на доктор Пелорат, понякога съм изследвал стари документи с надеждата да открия нещо за ранните времена, искам да кажа нещо повече от легенди. Миналата година се натъкнах на записките на един древен кораб, почти невъзможни за разчитане. Те датираха от много далечна епоха, когато нашият свят още не се е наричал Компорелон. Използваше се името „Балисвят“, което, струва ми се, е ранен вариант на „Света на Бенбали“…

— Публикувахте ли ги? — попита развълнувано Пелорат.

— Не — отвърна Дениадор. — Не искам да скачам, преди да съм сигурен, че в басейна има вода, както гласи старата поговорка. Видите ли, в записките се казваше, че капитанът на кораба е посетил някакъв космонитски свят и е отвел със себе си една космонитка.

— Нали споменахте, че космонитите не приемали посетители — обади се Блис.

— Именно, и точно по тази причина не публикувам материала. Звучи невероятно. Съществуват мъгляви разкази, които биха могли да се тълкуват като легенди за космонитите и за техния конфликт със заселниците — нашите прадеди. Такива легенди има не само на Компорелон, но в най-различни варианти и на много други светове, обаче в едно отношение всичките съвпадат. Космонитите и заселниците не са общували. Не е имало социални контакти, да не говорим за сексуални, и въпреки туй изглежда капитана-заселник и космонитската жена ги е свързвала любов. Това е толкова невероятно, че не виждам шанс подобна история да бъде приета за нещо друго освен, в най-добрия случай, за романтична приказка.

Тривайз изглеждаше разочарован.

— Това ли е всичко?

— Не, съветник, има още нещичко. Открих някакви цифри в останките от бордовия дневник, които е възможно да представляват космически координати. Ако са такива — а честта ми на скептик ме заставя да подчертая, че спокойно може и да не са — интуицията пък ми подсказва, че са именно координатите на три от космонитските светове. Един от тях може би е този, на който капитанът е кацнал и откъдето е отвел своята любима.

— Не е изключено, дори историята да е измислена, координатите да са истински — каза Тривайз.

— Напротив, възможно е — отвърна Дениадор. — Ще ви дам числата. Обаче току-що ми хрумна нещо много забавно — бързата му усмивка проблесна.

— Какво? — попита съветникът.

— Ами ако сред тези числа са координатите на самата Земя?

27

Яркооранжевото компорелонско слънце изглеждаше по-голямо от слънцето на Терминус, но бе разположено ниско над хоризонта и излъчваше слаба топлина. Вятърът, за щастие лек, докосваше с ледени пръсти страните на Тривайз.

Той трепереше в електрифицираното палто, подарено му от Мица Лизалор, която сега стоеше до него.

— Сигурно понякога времето става по-топло, Мица — подхвърли съветникът.

Тя гледаше към слънцето, продължавайки да стои на празния космодрум без никакви признаци за дискомфорт — висока, едра, облечена в палто, по-тънко от това на Тривайз, и сякаш неуязвима за студа.

— Имаме прекрасно лято — отвърна на полувъпроса му Лизалор. — Не е дълго, но нашите посеви за храна са приспособени към него. Сортовете са специално подбрани да израстват бързо на слънцето и да не измръзват лесно. Домашните ни животни са с гъста козина и компорелонската вълна, по общо признание, е най-добрата в Галактиката. Освен това в орбита около Компорелон имаме ферми за тропически плодове. Дори експортираме консервирани ананаси с превъзходен аромат. Повечето хора, които ни познават като студен свят, не знаят това.

— Благодаря ти, че дойде да ни изпратиш, Мица — каза Тривайз, — както и че се съгласи да ни съдействаш в нашата мисия. За свое собствено спокойствие обаче трябва да те попитам дали смяташ, че ще имаш сериозни неприятности.

— Не! — тя гордо поклати глава. — Никакви неприятности. Първо, няма да ме разпитват. Аз ръководя транспорта, което означава, че определям правилата за космодрумите, входните станции и корабите, които пристигат и заминават. Министър-председателят разчита на мен за всичко това и май няма нищо против да не знае подробностите. Пък дори и да ме разпитват, достатъчно е да кажа истината. Правителството ще ме аплодира, задето не съм предала кораба на Фондацията. Народът също, ако решим, че е безопасно да му го съобщим. А самата Фондация няма да узнае.

— Правителството може да е склонно да не връща кораба, но дали ще одобри факта, че си ни оставила да заминем с него?

Лизалор се усмихна.

— Ти си благороден човек, Тривайз. След като така упорито се бори да запазиш кораба си, сега, когато го имаш, си се загрижил за нас — тя посегна към него, сякаш изкушена да изрази нежност с някакъв жест, и с видимо усилие овладя порива си.

После продължи делово:

— Дори да подложат на съмнение моето решение, достатъчно е да им изтъкна, че вие сте търсили и още търсите Най-стария, за да кажат, че съм постъпила добре, като съм се отървала бързо от подобни демони заедно с кораба им. И ще изпълнят ритуала за изкупление поради това, че въобще сме ви пуснали да кацнете тук, макар да не е имало откъде да знаем какво възнамерявате да правите.

— Наистина ли те е страх, че нещастие ще сполети теб и твоя свят заради моето присъствие?

— Да — твърдо отвърна Лизалор.

После добави, малко по-приглушено:

— Ти вече ми донесе нещастие, защото след като познавам теб, компорелонските мъже ще ми се струват още по-скучни. Ще остана с моя неутолим копнеж. Великият Наказател се е погрижил.

Тривайз се поколеба, преди да отговори:

— Не искам да си променяш мнението по този въпрос, както не искам и да страдаш от излишни страхове. Трябва да знаеш, че това, дето съм ти донесъл нещастие, е чисто суеверие.

— Предполагам, скептикът ти го е казал.

— Знам го, без никой да ми го казва.

Лизалор прокара ръка през лицето си, тъй като изпъкналите й вежди се бяха заскрежили, и прибави:

— Скептиците действително го смятат за суеверие. Но че Най-старият носи нещастие, е факт. Проявявал се е многократно и никакви хитроумни аргументи не могат да скрият истината.

Тя внезапно протегна ръка.

— Сбогом, Голан. Качвай се на кораба при приятелите си, преди нежното ти терминуско тяло да е замръзнало на нашия студен, макар и хубав вятър.

— Сбогом, Мица. Надявам се да те видя, като се върна.

— Да, обеща да се върнеш и аз се опитах да ти повярвам. Дори си казах, че ще изляза да те посрещна на кораба ти в космоса, та нещастието да сполети само мен, а не и моя свят. Само че ти няма да се върнеш.

— Напротив! Ще се върна! Нима ще те изоставя толкоз лесно, след като преживях такова удоволствие? — В този момент Тривайз бе дълбоко убеден, че е искрен.

— Не се съмнявам в романтичните ти пориви, сладки ми терминуски младежо, но тези, които тръгват да търсят Най-стария, не се връщат… никога. Зная го до дъното на душата си.

Тривайз се опитваше да спре тракането на собствените си зъби. Тракаха от студ и не искаше Мица да си помисли, че е от страх.

— И това е суеверие — каза той.

— Въпреки всичко — отвърна тя — е вярно.

28

Приятно беше да е отново в пилотското помещение на „Далечната звезда“. Може да беше тясно, подобно на мехурче-затвор в безкрайното пространство, но все пак бе познато, приветливо и топло.

Блис каза:

— Радвам се, че най-сетне се качи на борда. Чудех се колко дълго ще стоиш долу с министъра.

— Не особено много — отвърна Тривайз. — Студено е.

— Стори ми се — рече геянката, — че ти мина през ума да останеш с нея и да отложиш търсенето на Земята. Не искам да надничам в мислите ти, но бях загрижена за теб и изкушението, с което се бореше, сякаш ми се предаде.

— Напълно си права — отвърна Тривайз. — Макар и за миг, бях раздвоен. Министърът е забележителна жена и никога не съм срещал друга като нея. Ти подсили ли съпротивата ми, Блис?

— Много пъти съм ти казвала, че не бива и няма да се меся в ума ти по никакъв начин, — напомни му тя. — Предполагам, че си победил изкушението със силното си чувство за дълг.

— Не, не мисля — той кисело се усмихна. — Нямаше нищо толкова драматично и благородно. От една страна, съпротивата ми се засили от големия студ, а от друга, от тъжната мисъл, че само няколко сеанса с нея биха ме убили. Нямаше да издържа дълго на такова темпо.

— Е, както и да е, вече си на борда — намеси се Пелорат. — Какво ще правим сега?

— В непосредствено близко бъдеще бързо ще се придвижим през планетната система, докато се отдалечим достатъчно от компорелонското слънце, за да скочим.

— Мислиш ли, че ще ни спрат или проследят?

— Не. Вярвам, че Мица Лизалор действително иска да се махнем колкото е възможно по-скоро и да стоим далеч, за да не бъде сполетяна планетата от отмъщението на Великия Наказател. Впрочем…

— Да?

— Тя смята, че отмъщението със сигурност ще ни настигне. Твърдо е убедена, че никога няма да се върнем. Това, бързам да добавя, не е свързано с евентуалната трайност на моите чувства, които едва ли е имала възможност да прецени. Просто е напълно сигурна, че Земята е такъв страшен носител на нещастие, че всеки, който я търси, трябва да умре.

— Колцина са тръгвали от Компорелон да търсят Земята, за да твърди такова нещо? — запита Блис.

— Съмнявам се, че някой компорелонец изобщо го е правил. Казах й, че тия нейни страхове са си чисто суеверие.

— Сигурен ли си, че ти самият го вярваш, или си се оставил да те разколебае?

— Знам, че във формата, в която ги изразява, опасенията й наистина са чисто суеверие, но въпреки всичко може да са основателни.

— Искаш да кажеш, че ако опитаме да се приземим, радиоактивността ще ни убие?

— Не вярвам, че Земята е радиоактивна. Мисля обаче, че тя се пази. Спомнете си, в библиотеката на Трантор всички справки за нея бяха заличени. Дори прекрасната памет на Гея, в която участва цялата планета — чак до скалните пластове на повърхността и разтопения метал в ядрото й — не се простираше достатъчно назад във времето, та да ни каже нещо. Съвсем ясно е — продължи Тривайз, — че ако има властта да направи това, първичната планета ще може да настройва и умовете, за да ги накара да вярват в нейната радиоактивност. Така никой няма да я търси. Може би тъкмо защото Компорелон е толкова близо, че представлява особена заплаха, Земята се е подсигурила допълнително до такава степен, та дори Дениадор, който е скептик и учен, е напълно убеден в безполезността на издирването й. Казва, че не може да бъде намерена и толкова. Затова и суеверието на министъра изглежда основателно. Ако планетата така грижливо се укрива, няма ли да ни убие или пренастрои, за да не ни позволи да я намерим?

Блис се намръщи.

— Гея…

— Не казвай, че Гея ще ни защити — прекъсна я Тривайз. — След като Земята е успяла да заличи най-ранните спомени на вашия свят, ясно е кой ще победи в един конфликт между нея и него.

Блис хладно попита:

— Откъде знаеш, че спомените са заличени? Възможно е на Гея просто да й е трябвало известно време да развие планетарна памет и сега ние да се връщаме само до момента, когато процесът е завършил. А дори и тези спомени наистина да са изтрити, как можеш да си сигурен, че Земята го е направила?

— Не знам — поклати глава Тривайз. — Просто споделям с вас догадките си.

Пелорат вметна някак плахо:

— Ако тя е толкова мощна и толкова загрижена да не бъде, как да го кажа, обезпокоявана, каква полза да я търсим? Ти май също смяташ, че няма да го допусне и ако трябва, ще ни убие, за да ни спре. В такъв случай защо не зарежем цялата работа?

— Признавам, може всичко да е именно, както го представяш, Янов, но аз имам силно вътрешно убеждение, че Земята съществува и че трябва да я намеря. И ще я намеря! Пък и Гея твърди, че когато почувствам такава силна вътрешна увереност, съм прав.

— Но как можем да останем живи, след като я намерим, драги приятелю?

— Не е изключено — каза Тривайз, стараейки се да изглежда безгрижен — първичната планета също да оцени моята способност да бъда прав и да ме остави на мира. Но — и това е, което всъщност искам да ви кажа — не съм сигурен, че вие ще останете живи, и то ме тревожи. Тревожеше ме през цялото време, но сега още повече и ми се струва, че трябва да ви върна на Гея и да продължа сам. По начало именно аз реших да търся Земята, а не вие; за мен е важно, а не за вас; аз изпитвам непреодолимото желание… Нека тогава и риска да поема аз. Оставете ме да продължа сам. Янов?

Продълговатото лице на Пелорат се издължи още повече, когато той наведе глава.

— Не отричам, че съм притеснен, Голан, но бих се срамувал да те изоставя. Ще изменя на самия себе си, ако постъпя така.

— Блис?

— Гея няма да те изостави, Тривайз, каквото и да предприемеш. Ако Земята се окаже опасна, Гея ще те закриля, доколкото може. И, във всеки случай, в ролята си на Блис аз няма да изоставя Пел. Така че ако той остава с теб, аз пък оставам с него.

— Добре тогава — мрачно кимна Тривайз. — Дадох ви възможност. Продължаваме заедно.

— Заедно — потвърди геянката.

Пелорат леко се усмихна и стисна рамото му.

— Винаги заедно.

29

— Пел, погледни — каза Блис.

Беше насочила бордовия телескоп на ръка, почти безцелно — просто за да се разнообрази от проучването на легенди за Земята.

Пелорат приближи, обгърна с ръка раменете й и погледна екрана. Виждаше се един от газовите гиганти на компорелонската планетна система, увеличен така, че даваше доста ясна представа за естествените си размери.

На цвят беше меко оранжев, опасан от по-бледи ивици. Гледан от планетната равнина и бидейки по-отдалечен от слънцето, отколкото корабът, гигантът изглеждаше почти като плътен кръг светлина.

— Колко е красиво — не се сдържа Пелорат.

— Централната ивица излиза извън планетата, Пел.

Историкът присви вежди и каза:

— Знаеш ли, Блис, струва ми се, наистина е така.

— Мислиш ли, че е оптическа измама?

— Не съм сигурен. И аз съм космически дилетант като теб. Голан!

Тривайз се отзова на повикването с едно слабо „Какво има?“ и влезе в пилотската стая с леко неугледен вид, сякаш до момента бе дрямал на леглото си с дрехите — както си и беше.

— Моля ви, не пипайте инструментите! — тутакси раздразнено каза той.

— Но това е просто телескоп — отвърна Пелорат. — Виж.

Тривайз погледна.

— Газов гигант. Според информацията, която получих, се нарича Галия.

— Как разбра от един бегъл поглед?

— Първо — поясни съветникът, — на разстоянието, на което се намираме от слънцето, и при размерите и орбиталното положение на планетите, които проучих, докато трасирах пътя ни, Галия е единствената, която може да се увеличи до такава степен по това време. Второ, по пръстена.

— Пръстен? — озадачено попита Блис.

— Сега виждате само една тънка бледа линия, защото го наблюдаваме отстрани. Можем да се издигнем над планетната равнина и да получим по-добър изглед. Искате ли?

— Не бих желал да изчисляваш отново разположението и курса, Голан.

— Е, компютърът лесно ще свърши тази работа!

Тривайз седна, постави длани върху очертанията на пулта и те ги поеха. Компютърът, фино настроен към ума му, направи останалото.

„Далечната звезда“, без проблеми с горивото и инерционните усещания, бързо набираше скорост и съветникът отново почувства онази любов към комбинацията компютър — кораб, която реагираше тъй, сякаш собствената му мисъл я задвижваше и ръководеше като мощно и послушно продължение на волята му.

Нищо чудно, че Фондацията искаше да си върне звездолета; нищо чудно, че Компорелон искаше да го задържи за себе си. Единствената изненада беше, че суеверието накара онзи студен свят да се откаже от него.

Надлежно въоръжен, той би могъл да изпревари и победи в бой всеки кораб или комбинация от кораби в Галактиката, при условие, че не се изправи срещу друг себеподобен.

Разбира се, сега не беше надлежно въоръжен. Поверявайки му кораба, кмет Бранно бе достатъчно предпазлива да го лиши от бойните му възможности.

Пелорат и Блис наблюдаваха внимателно как планетата Галия бавно-бавно се наклонява към тях. Показа се горният полюс (неизвестно кой), заобиколен от голяма вихрова окръжност, а долният се скри зад изпъкналостта на сферата.

В горната част тъмната страна на Галия сякаш настъпваше срещу оранжевата светлина и красивият кръг ставаше все по-несиметричен. Централната бледа ивица вече не беше права, а извита, както и тези на север и на юг, но по-забележимо.

Сега тя съвсем отчетливо се простираше извън краищата на планетата в тесни дъги от двете й страни. Не можеше и дума да става за илюзия; наличието й бе очевидно. Това беше пръстен от материя, който опасваше газовия гигант и се скриваше зад него.

— Мисля, че е достатъчно, за да добиете представа — каза Тривайз. — Ако се издигнем над Галия, ще видите пръстена в действителната му форма, концентрично разположен около нея, без никъде да се допира. Вероятно ще забележите, че дори не е един, а са няколко.

— Не съм и предполагал, че е възможно — озадачи се Пелорат. — Какво го задържа в пространството?

— Същото, което държи всички спътници — отвърна Тривайз. — Пръстените се състоят от малки частици, всяка от които обикаля в орбита около планетата. Те са толкова близо до нея, че въздействието на приливите и отливите не им позволява да се слеят в единна маса.

Пелорат поклати глава.

— Ужасно е, като си помисля, приятелю. Как е възможно цял живот да съм бил учен, а да знам толкова малко от астрономията.

— Аз пък не зная съвършено нищо за митовете на човечеството, Янов. Никой не може да обхване цялото знание. Въпросът е, че тези пръстени не са необичайни. Почти всеки газов гигант ги има, даже да са само от тънък слой прах. По стечение на обстоятелствата в планетното си семейство слънцето на Терминус няма същински газов гигант, така че жителите му, ако не са пътували в космоса или поне учили астрономия в университета, обикновено не знаят нищо за пръстените. Необичайно обаче е, че този е толкова обширен и светъл. Красив е! Сигурно е широк няколко стотици километра.

Пелорат неочаквано щракна с пръсти.

— Значи това било.

Блис го погледна изненадано.

— Какво има, Пел?

— Веднъж се натъкнах на откъс от поема — много стара, на архаичен и трудно разбираем галактически език, но това свидетелстваше за древността й. Макар че точно аз не бива да се оплаквам от архаизмите, нали, приятели? Покрай моята работа съм станал специалист в няколко варианта на старогалактическия, което ми носи голямо удовлетворение, въпреки че не служи за нищо извън работата ми. Та за какво говорех?

— Стар откъс от поема, мили Пел.

— Благодаря, Блис — кимна той и се обърна към Тривайз. — Тя внимателно следи какво казвам, за да ме връща, когато се отклоня от курса, което се случва доста често.

— Това е част от чара ти, Пел — усмихна се Блис.

— Както и да е, този откъс имаше претенции да описва планетната система, включваща Земята. Не зная защо, тъй като цялата поема не е запазена или поне аз не успях да я открия. Оцелял е единствено откъсът, вероятно заради астрономическото си съдържание. Във всеки случай в него се говореше за светлия троен пръстен на шестата планета: „Широк, а също и голям, та гърчав бе светът под него.“ Още го помня, виждаш ли! Не разбирах какво може да означава планетен пръстен. Спомням си, че си представях редица от три окръжности от едната страна на описвания свят. Изглеждаше толкова безсмислено, че дори не си направих труда да го включа в библиотеката. Сега съжалявам, задето не съм попитал някого — той поклати глава. — Да си митолог в днешната Галактика е толкова самотно занятие, че забравяш ползата от питането.

— Може би си бил прав, като си го игнорирал, Янов — каза Тривайз утешително. — Погрешно е поетическите брътвежи да се приемат буквално.

— Но те тъкмо това са имали предвид — отвърна Пелорат, сочейки екрана. — Ето за какво е ставало дума в поемата. Три пръстена, концентрични, по-широки от самата планета.

— Никога не съм чувал подобно нещо — призна Тривайз. — Не мисля, че пръстените могат да бъдат чак толкова обширни. В сравнение с планетата, която опасват, те са винаги много по-тесни.

— Не бяхме чували и за обитаема планета с гигантски сателит, нали? Нито за обитаем свят с радиоактивна кора — напомни Пелорат. — Ето ти уникалност номер три. Ако намерим радиоактивна планета, която би била обитаема, с гигантски сателит, и друга такава в системата — с огромен пръстен, няма да има никакво съмнение, че сме открили Земята.

Тривайз се усмихна.

— Съгласен съм, Янов. Ако открием тези три неща, определено ще сме намерили Земята.

— Ако! — въздъхна Блис.

30

Бяха минали покрай по-големите светове и се устремиха в пространството между двата най-външни в планетната система, така че в обсег от 1,5 милиарда километра нямаше значителна маса. Пред тях лежеше само големият кометен облак, който бе гравитационно пренебрежим.

„Далечната звезда“ бе набрала скорост от 0,1 c — една десета от скоростта на светлината. Тривайз добре знаеше, че теоретически корабът може да развие скорост близка до светлинната, но знаеше също, че на практика именно 0,1 c е разумната граница.

При тази скорост можеха да се разминат с всеки обект с осезаема маса, но нямаше начин да избегнат безбройните частици прах в космоса, а още по-малко отделните атоми и молекули. При по-високи скорости дори такива дребни обекти биха причинили вреда, одрасквайки корпуса на кораба. При скорости, близки до тази на светлината, всеки атом, който се разбиеше в корабния корпус, щеше да има качествата на космически лъч. От такова проникващо лъчение никой на борда не би оцелял дълго.

На екрана не се забелязваше видимо движение на далечните звезди и макар корабът да се носеше с трийсет хиляди километра в секунда, изглеждаше, като че ли стои на едно място.

Компютърът сканираше пространството далеч напред за евентуални обекти с малки, но значими размери, движещи се по насрещен курс, и „Далечната звезда“ плавно маневрираше, за да избегне удара в редките случаи, когато се налагаха маневри. Предвид малките обеми на евентуалните насрещни обекти, скоростта, с която ги отминаваха, и липсата на инерционен ефект при смяната на курса, не можеше да се разбере дали въобще някога са се разминавали „на косъм“.

Затова Тривайз не се безпокоеше от подобни проблеми и дори не се замисляше за тях. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху трите групи координати, които Дениадор му бе дал и по-специално върху тази, която обозначаваше най-близкия до тях самите обект.

— Числата ли не са наред? — попита Пелорат загрижено.

— Не мога още да кажа — отвърна Тривайз. — Сами по себе си координатите са безполезни, ако не знаеш нулевата точка и условностите, според които са построени — например в коя посока да отмерваш разстоянието, кой е еквивалентът на първичния меридиан и така нататък.

— Как тогава откриваш тези неща? — попита Пелорат озадачено.

— Взех координатите на Терминус и на няколко други известни спрямо Компорелон точки. Ако ги заложа в компютъра, той ще изчисли условностите, според които координатите отговарят на вярното им местонахождение. Просто се опитвам да организирам нещата в ума си, за да мога правилно да програмирам компютъра. След като се определят началните допускания, числата, които имаме за Забранените светове, могат евентуално да придобият смисъл.

— Евентуално? — запита Блис.

— Опасявам се, че евентуално — отвърна Тривайз. — Все пак са стари числа — компорелонски, предполага се, но и това не е сигурно. Ами ако се базират на други условности?

— В такъв случай?

— В такъв случай разполагаме с безсмислени цифри. Сега ще разберем.

Пръстите му пробягаха по светещите с мека светлина клавиши и подадоха нужната информация. Сетне той постави длани върху очертанията на пулта и зачака. Компютърът изчисли условностите за известните координати, направи пауза, после пресметна тези на най-близкия Забранен свят според същите условности и накрая локализира координатите върху галактическата карта в паметта си.

На екрана се появи звездно поле във вихрово движение. Когато достигна покой, то се разшири така, че звездите сякаш потекоха във всички посоки, докато накрая не остана почти нищо. През цялото време окото не смогваше да проследи бързата промяна; виждаше се просто размазана точкова маса. После според индексите под екрана остана само пространство със страна една десета от парсека. Повече промени не настъпиха и на тъмния екран замъждукаха едва пет-шест светлинки.

— Коя е Забраненият свят? — тихо попита Пелорат.

— Никоя — отвърна Тривайз. — Четири от тях са червени джуджета, една — почти такова, а последната — бяло джудже. Никоя от тях не може да има обитаем свят в орбита около себе си.

— Как тъй от един поглед познаваш, че са червени джуджета?

— Ние не гледаме истински звезди, а част от галактическата карта, съхранена в паметта на компютъра. Всяка звезда е маркирана. Не можете да го видите, а обикновено и аз не мога, но когато ръцете ми са в контакт с него, както е сега, получавам информация за обекта, върху който съсредоточавам погледа си.

— Значи координатите за нищо не ги бива — огорчено въздъхна Пелорат.

Тривайз вдигна поглед към него.

— Не, Янов. Не съм свършил. Остава въпросът с времето. Координатите на Забранения свят са отпреди двайсет хиляди години, По това време той, както и Компорелон, е обикалял около центъра на Галактиката и е съвсем възможно да са го правили с различна скорост, в орбити с различен наклон и ексцентрицитет. Следователно с течение на времето двата свята ще се приближат или ще се отдалечат един от друг, а за двайсет хиляди години Забраненият може да се е изместил от половин до пет парсека. И положително не се включва в този квадрат от една десета.

— Какво ще предприемеш тогава?

— Ще накараме компютъра да върне Галактиката с двайсет хиляди години назад спрямо Компорелон.

— Може ли да го направи? — попита Блис, явно впечатлена.

— Е, разбира се, не самата Галактика, но може да върне картата в паметта си.

— Ще видим ли как става? — полюбопитства геянката.

— Гледайте — каза Тривайз.

Много бавно шестте звезди запълзяха по екрана. От левия му край изплува нова, която досега не беше се появявала, и Пелорат развълнувано я посочи:

— Ето! Ето!

— Съжалявам — отвърна Тривайз. — Още едно червено джудже. Те се срещат много често. Поне три четвърти от звездите в Галактиката са червени джуджета.

Екранът се установи и застина.

— Е, и? — обади се Блис.

— Това е всичко — отвърна Тривайз. — Видът на тази част от Галактиката както е изглеждала преди двайсет хиляди години. В самия център на екрана е точката, в която би трябвало да се намира Забраненият свят, ако е дрейфувал с някаква средна скорост.

— Би трябвало, но го няма — почти му се сопна Блис.

— Няма го — съгласи се Тривайз с удивително спокойствие.

Пелорат изпусна една дълга въздишка.

— О, жалко, Голан.

— Не се отчайвай — успокояващо рече Тривайз. — Аз и не очаквах да видя звездата тук.

— Така ли? — удиви се историкът.

— Да, естествено. Нали ви казах, че това не е истинската Галактика, а просто компютърната й карта. Ако някоя реална звезда не е включена в картата, ние не я виждаме. Щом планетата се нарича „Забранена“ и са й викали така двайсет хиляди години, по всяка вероятност не биха я отбелязали на никаква карта. И наистина не са, защото не я виждаме.

— Може би не я виждаме, понеже не съществува — предположи геянката. — Нищо чудно компорелонските легенди да не са верни или пък координатите да са сгрешени.

— Точно така. Сега обаче, след като е локализирал мястото, където вероятно се е намирала планетата преди двайсет хиляди години, компютърът може да изчисли приблизителните й настоящи координати. Използвайки коригираните спрямо времето числа — корекция, която можех да направя само с помощта на звездната карта — вече ще се прехвърлим към реалното звездно поле на Галактиката.

— Но ти просто прие средна скорост за Забранения свят — каза Блис. — Ами ако скоростта му не е била такава? Тогава няма да си получил и точните координати.

— Вярно е, обаче с корекцията почти сигурно се доближаваме повече до реалното местоположение, отколкото ако тя не се извърши.

— Само се надяваш! — подхвърли Блис със съмнение.

— Точно това правя — кимна Тривайз. — Надявам се. А сега нека да погледнем реалната Галактика.

Двамата се взираха напрегнато, докато съветникът (вероятно за да намали собственото си напрежение и отложи решителния момент) говореше звучно, сякаш изнасяше лекция.

— Реалната Галактика е по-трудна за наблюдаване. Картата в компютъра е изкуствено творение, от което могат да се премахват ненужните елементи. Ако гледката е скрита от мъглявина, например, мога да я отстраня. Ако ъгълът на зрение е неудобен за моите цели, мога да го променя, и така нататък. Истинската Галактика обаче трябва да се приема такава, каквато я виждаш, и ако настоявам за промяна, налага се да се придвижа физически в пространството, което отнема много повече време, отколкото изисква пренагласяването на картата.

Докато говореше, на екрана се появи някакъв толкова богат на звезди облак, че приличаше на безформена маса прах.

Тривайз каза:

— Това е общ поглед към част от Млечния път, а на мен, разбира се, ми трябва преден план. Но ако увелича предния план, другото ще избледнее. Координатната точка е доста близо до Компорелон, така че би трябвало да мога да докарам картината до положение, близко до изгледа от картата. Нека сега задам необходимите команди, стига да съм успял да запазя ума си достатъчно бистър. Хоп!

Звездното поле се разшири взривно и хиляди слънца изскочиха във всички посоки от рамката, създавайки у наблюдателите толкова реално усещане за приближаване към екрана, че и тримата неволно се облегнаха назад, сякаш в отговор на внезапен тласък.

Старият образ се върна — не така тъмен, какъвто бе на картата, но шестте звезди бяха разположени както преди. И там, близо до центъра, имаше още една, която светеше по-ярко от останалите.

— Ето я — прошепна Пелорат със страхопочитание.

— Възможно е. Ще накарам компютъра да анализира спектъра й.

Последва доста дълга пауза, преди Тривайз да започне с обясненията:

— Спектрален клас С4, което значи по-тъмна и по-малка от слънцето на Терминус, но доста по-ярка от това на Компорелон. Никоя звезда от клас C не бива да бъде пропусната в галактическата карта на компютъра. Тъй като с тази случаят е точно такъв, разполагаме със сериозна индикация, че тя може да е слънцето, около което обикаля Забраненият свят.

Блис попита:

— Има ли някаква вероятност да се окаже, че липсва обитаема планета, която да се върти около тази звезда?

— Предполагам, че вероятност има. В такъв случай ще се опитаме да открием другите два Забранени свята.

— Ами ако и те са фалшива тревога? — упорстваше геянката.

— Тогава ще опитаме нещо друго.

— Какво например?

— Де да знаех — мрачно отвърна Тривайз.