Фондация и Земя

85

„Далечната звезда“ излетя тихо и бавно се издигна в атмосферата, оставяйки под себе си тъмния остров. Няколкото анемични светлинки отдолу замъждукаха и изчезнаха и тъй като с височината атмосферата ставаше все по-рядка, скоростта на кораба нарасна и проблясъците в небето над тях станаха по-многобройни и ярки.

Когато след известно време погледнаха към планетата Алфа, от нея се виждаше само един осветен сърп, по-голямата част на който бе увита в облаци.

Пелорат каза:

— Предполагам, че не разполагат с действаща космическа техника. Няма да могат да ни последват.

— Не съм много сигурен дали това ми звучи съвсем у обнадеждаващо — обади се унило Тривайз. Лицето му бе мрачно. — Аз съм заразен.

— Но с неактивен щам — уточни Блис.

— Е, може да се активира. Те си имали метод. Какъв ли е?

Геянката сви рамене.

— Хироко каза, че без да се активира, вирусът ще загине, ако остане в тяло, което не е адаптирано към него — а твоето е точно такова.

— Нима? — ядно изрече Тривайз. — Тя откъде знае? И, ако е там въпросът, откъде пък аз да знам, че твърдението й не е една самоподдържаща се лъжа? Нима не е възможно методът за активиране — какъвто ще да е той — да се дублира по естествен път? Някакво специфично вещество, определено лъчение… Може изведнъж да се поболея, а сетне и вие тримата също. Или пък ако се случи, след като сме се добрали до някой населен свят, да избухне коварна пандемия, която разбягалите се оцелели да разнесат и по други светове…

Той погледна към Блис.

— Можеш ли да направиш нещо?

Младата жена бавно поклати глава.

— Няма да е лесно. Някои паразити — микроорганизми или червеи, например — са съставна част от Гея. Те са доброкачествени елементи от екологичния баланс. Живеят и допринасят за световното съзнание, но никога не се размножават прекалено много. Съществуват си, без да причиняват забележима вреда. Проблемът, Тривайз, е, че вирусът, с който си се заразил, не е част от Гея.

— Ти рече „няма да е лесно“ — навъси се съветникът. — При създалото се положение можеш ли да се опиташ да го направиш, макар и да се окаже трудно? Можеш ли да откриеш вируса в мен и да го унищожиш? Ако пък не успееш, в състояние ли си поне да подсилиш защитната ми система?

— Тривайз, съзнаваш ли какво искаш? Аз не съм запозната с микрофлората на тялото ти. Сигурно ще е доста сложно да различа един вирус в клетките на твоето тяло от нормалните гени. Още по-трудно е да се направи разлика между вирусите, към които тялото ти е привикнало, и онези, с които те е заразила Хироко. Ще се опитам да ти помогна, но ще отнеме време и може и да не успея.

— Нека отнеме време — каза Тривайз. — Опитай.

— Разбира се — съгласи се Геянката.

— Блис, ако момичето е казало истината — намеси се Пелорат, — ти сигурно ще откриеш вируси, които са с намалена жизненост, и просто ще ускориш края им.

— Това бих могла да сторя. Добра идея.

— Няма ли обаче да се поколебаеш? — запита съветникът. — Нали разбираш, че когато убиваш тези вируси, ще трябва да унищожаваш безценни късчета живот.

— Ставаш язвителен, Тривайз — хладно процеди Блис, — но язвителен или не, посочваш една действителна трудност. Все пак едва ли ще пропусна да те поставя по-напред от вирусите. Не се бой, стига да имам възможност, ще ги убия. В края на краищата, дори и да не вземам теб предвид — устните й потръпнаха, сякаш се опита да сподави усмивката си, — Пелорат и Фалъм също са изложени на риск, а може би си по-сигурен в моите чувства към тях. Не е изключено дори да се досетиш, че и аз съм подложена на опасност.

— Въобще не разчитам на любовта ти към самата теб — измърмори Тривайз. — Ти си готова да се простиш с живота по някакви твои висши съображения. Виж, загрижеността ти за Пелорат приемам — и след секунда добави:

— Не чувам флейтата на Фалъм. Да не й е зле?

— Не — отвърна Блис. — Заспала е. Съвсем естествен сън, с който нямам нищо общо. Ще предложа, след като изчислиш скока към звездата, за която мислим, че е земното слънце, всички да направим като нея. Имам голяма нужда от сън и подозирам, че това се отнася и за теб.

— Да, стига да успея. Знаеш ли, Блис, ти беше права.

— За какво, Тривайз?

— За изолатите. Нова Земя не е рай, колкото и да го наподобява. Тяхното гостоприемство — всичката тази отзивчива дружелюбност отначало — е била, за да ни обезоръжи, така че някой от нас да може лесно да бъде заразен. А цялото им гостоприемство след туй, такива и онакива фестивали, са имали за цел да ни задържат, докато се завърне риболовната флотилия, така че да може да се проведе активирането. И номерът щеше да мине, ако не беше Фалъм с нейната музика. Може би и в това отношение си била права.

— За Фалъм?

— Да, аз не исках да я вземем и никога не ми е било особено приятно, задето и тя е на кораба. Това бе твое дело, Блис — че хермафродитчето е с нас и че именно то, без да го знае, ни спаси. И все пак…

— Все пак — какво?

— Още се чувствам нащрек в нейно присъствие. Не зная защо.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Тривайз, не съм сигурна, дали трябва да припишем цялата заслуга на детето. Като извинение за извършеното, което останалите алфианци положително биха приели за измяна, Хироко изтъкна музиката на Фалъм. Възможно е дори да си е вярвала, обаче в ума й имаше още нещо, което аз смътно долових, макар и да не успях да идентифицирам със сигурност. Нещо, от което тя толкова се е срамувала, че не го е допуснала в съзнанието си. Останах с впечатлението, че е изпитвала топло чувство към теб и не би желала да те види как умираш — независимо от случилото се с Фалъм и нейната музика.

— Наистина ли мислиш така? — попита съветникът, като за пръв път, откакто бяха напуснали Алфа, леко се поусмихна.

— Явно притежаваш известна вещина в отношенията си с жените. Ти убеди министър Лизалор да ни върне кораба и да ни позволи да напуснем Компорелон, пак ти помогна с влиянието си над Хироко алфианката да ни спаси живота. Отдавай заслугата на този, комуто тя принадлежи…

Тривайз се усмихна по-широко.

— Щом казваш. В такъв случай, към Земята. — и той с едва ли не предишната си наперена походка излезе от стаята.

Пелорат се позабави след него, за да попита:

— Значи все пак успя да го успокоиш, а, Блис?

— Не, никога не съм докосвала ума му.

— И още как — след като така безбожно погъделичка мъжката му суета.

— Съвсем косвено — усмихна се тя.

— И така да е, пак е нещо, Блис.

86

След скока звездата, която спокойно би могла да се окаже земното слънце, бе все още на една десета от парсека. Сега тя определено беше най-яркият обект на небето, но все пак не бе нищо повече от звезда.

Тривайз, включил филтър, за да улесни наблюдението, навъсено я изучаваше.

След известно време той каза:

— Няма съмнение, че е истински двойник на Алфа — тази, около която обикаляше любимата ни Нова Земя. Само че Алфа я има на компютърната карта, а двойничката й — не. Не знаем името й, липсват характеристиките й, не разполагаме с никаква информация за планетната й система и дали въобще притежава такава.

— Че нали точно това бихме очаквали, ако Земята обикаля около нея! — възкликна Пелорат. — Подобно прикриване на информацията напълно пасва на факта, че всички данни, отнасящи се за първичната планета, са били унищожени.

— Да, но то би могло също да означава, че е космонитски свят, който просто не е бил нанесен в списъка на оная мелпоменска сграда. Не можем да сме напълно сигурни, че е бил пълен. Или, евентуално, около тази звезда може да няма планети и поради това не си е струвало да бъде нанасяна на картата, която се е използвала преди всичко за военни и търговски цели. Янов, чувал ли си някакво предание, в което да се говори, че земното слънце е било само на около парсек от свой двойник?

Пелорат поклати глава.

— Съжалявам, Голан, но никаква подобна легенда не ми идва на ум. Все пак би могло и да има. Паметта ми не е съвършена. Ще потърся.

— Остави, не е толкова важно. Според теб давали ли са някога име на същото това земно слънце?

— Дори няколко различни имена. Предполагам, че то би трябвало да притежава отделно название на всеки от различните езици.

— Все забравям, че на Земята е имало много езици.

— Да, така е. Това е единственият начин да се обясни голяма част от легендите.

Тривайз недоволно попита:

— Е, какво да правим тогава? От такова разстояние не можем да разберем нищо за планетната система, тъй че ще трябва да се придвижим по-наблизо. Бих искал да съм предпазлив, но има качество, дето се нарича прекалена и неоправдана предпазливост. А и не виждам признаци за възможна опасност. Вероятно всяко чудо, което притежава мощта да изтрие информацията за Земята по цялата Галактиката, ще бъде достатъчно могъщо, за да затрие и нас — дори от такова разстояние. Естествено, ако наистина не желаят да бъдат открити; но сега-засега нищо особено не е станало. Няма смисъл да стоим вечно тук само заради вероятността, че може нещо да ни се случи, ако наближим, нали тъй?

— Доколкото разбирам — обади се Блис, — компютърът не открива никакви явления, които биха могли да се изтълкуват като опасни.

— Когато казвам, че не виждам признаци за евентуална опасност, аз се позовавам именно на компютъра. С невъоръжено око определено не мога да видя нищо. Не съм го и очаквал.

— В такъв случай ти просто търсиш подкрепа, за да вземеш решение, което ти изглежда рисковано. Много добре. Аз съм с теб. Не сме дошли толкова далеч, за да се върнем без причина, нали?

— Не — кимна Тривайз. — Ти какво ще кажеш, Янов?

— Иска ми се да продължим — рече историкът, — та ако ще и да е само от чисто любопитство. Направо е непоносимо да се върнем обратно, без да узнаем дали сме открили Земята.

— Е — обобщи съветникът, — в такъв случай всички сме съгласни.

— Не всички — възрази Пелорат. — Ами Фалъм?

Тривайз направо се изуми.

— Нима предлагаш да се посъветваме и с детето? Какво значение би могло да има неговото мнение, дори и да се окаже, че то наистина го притежава? Пък и Фалъм едва ли ще иска нещо друго, освен да се върне на собствения си свят.

— Можеш ли да я упрекнеш за това? — попита Блис.

И тъй като вече се бе зачекнал въпросът за соларианчето, Тривайз внезапно откри, че долавя флейтата й, звучаща в доста енергичен маршов ритъм.

— Я, я послушайте! — рече той. — Къде изобщо е чувала такива ритми?

— Може би Джемби й ги е свирил?

Съветникът тръсна глава.

— Съмнявам се. Танцови — да, макар по-скоро бих предположил, че ще са били приспивни песнички. Фалъм определено ме тревожи. Много бързо се учи.

— Аз й помагам — заяви Геянката. — Запомни го добре. Освен това тя е много интелигентна и за времето, през което е с нас, явно е попила сума ти нови впечатления. Умът й направо плава в непознати усещания. Видя космоса, различни светове, множество хора… и всичко това за пръв път.

Маршовата мелодия ставаше все по-необуздана и още по-пищно варварска.

Тривайз въздъхна и каза:

— Добре, тя е тук й композира музика, която сякаш дъхти на оптимизъм и удоволствие от приключенията. Ще го приема като знак, че е гласувала да се придвижим по-наблизо. Е, в такъв случай да го направим предпазливо и да проверим планетната система на това слънце.

— Ако я има — опъна се Блис.

Тривайз се позахили.

— Има я. Хващам се на бас. Само кажи какво залагаш.

87

— Губиш — отнесено заяви съветникът. — Какво реши да заложиш?

— Нищо. Не приех облога — отвърна Блис.

— Все тая. И без друго не бих поискал да ти взема съкровищата.

Намираха се на около 10 милиарда километра от слънцето. То все още приличаше на звезда, но яркостта му бе близо 1/4000 от тази на едно средно голямо небесно светило, гледано от повърхността на някой обитаем свят.

— В момента, благодарение на увеличението, можем да видим две планети — докладва Тривайз. — От измерените им диаметри и от спектъра на отразената светлина е съвсем очевидно, че са газови гиганти.

Корабът бе доста извън планетарната равнина и Блис и Пелорат, които се вглеждаха през рамото му в екрана, установиха, че са се втренчили в два мънички полумесеца зеленикава светлина. По-малкият от тях бе в по-пълна фаза.

— Янов! — обади се Тривайз. — Нали се твърди, че около земното слънце трябва да има четири газови гиганта?

— Тъй е според легендите — съгласи се Пелорат.

— Най-близо разположеният до слънцето от четирите е и най-големият, а следващият има пръстени. Така ли е?

— Големи, забележими пръстени, Голан. Да. Все пак, стари друже, не е зле да посмалиш малко заради преувеличението при разказването и преразказването на една легенда. Ако не открием планета с изключителна пръстенова система, не мисля, че трябва да го приемем като сериозен довод, че това не е звездната система на Земята.

— Въпреки всичко двете планети, които виждаме, може да са по-отдалечените, а по-близките да се намират от другата страна на слънцето и да са прекалено далеч от нас, за да бъдат локализирани. Ще трябва да се приближим още — и то от срещуположната спрямо звездата страна.

— Това може ли да стане при наличието на голямата й маса?

— Сигурен съм, че ако прояви разумна предпазливост, компютърът ще се справи. Ако обаче прецени, че опасността е прекалено сериозна, ще откаже да ни премести и тогава ще трябва да се придвижим на по-малки стъпки.

Умът му даде нарежданията си и видимото поле на екрана се промени. Звездата рязко увеличи яркостта си, а сетне се измести, тъй като следвайки инструкциите, компютърът запретърсва небето за друг газов гигант.

Скоро търсенето се увенча с успех.

И тримата зрители сякаш се вцепениха, докато умът на Тривайз, почти безпомощен от удивление, правеше напразни опити да изиска от компютъра още по-голямо увеличение.

— Невероятно — ахна Блис.

88

Пред тях бе газов гигант, който се виждаше под такъв ъгъл, че по-голямата му част бе осветена от слънцето. Около него се извиваше широк и блестящ пръстен, килнат тъй, че отразяваше слънчевата светлина. Беше по-ярък, от самата планета и на една трета от широчината си разделен на две с тясна линия.

Тривайз моментално поиска максималното възможно увеличение и пръстенът се разпадна на пръстенчета — тесни и концентрични, проблясващи на слънцето. На екрана сега се виждаше само част от пръстеновата система, а самата планета бе извън него. След новата заповед на съветника в единия му ъгъл се обозначи и показа миниатюрно изображение — планетата и пръстените при по-малко увеличение.

— Това нещо обичайно ли е? — попита почти със страхопочитание Блис.

— Не — отговори Тривайз. — Почти всеки газов гигант има пръстени от уловена материя, но те обикновено са неясни и тесни. Никога нито съм виждал, нито съм чувал за подобно нещо!

— Очевидно този е гигантът с пръстените — каза Пелорат, — за който говорят легендите. Ако наистина е уникално явление…

— Наистина е уникално — доколкото ми е неизвестно на мен или на компютъра — отвърна Тривайз.

— Тогава това трябва да е планетната система, включваща Земята. Положително никой не може да измисли подобна планета. Трябва да я видиш, за да си в състояние да я опишеш.

— Сега съм готов да повярвам на всичко — заяви съветникът, — което твърдят твоите легенди. Тази ще да е шестата планета, а Земята би трябвало да е третата?

— Точно така, Голан.

— Значи, намираме се на по-малко от един и половина милиарда километра от нея, а още не са ни спрели. Когато се приближавахме към Гея, тя ни спря.

— Спряхме ви, когато бяхте по-близо до нас — възрази Блис.

— Добре — кимна Тривайз, — но аз мисля, че Земята е по-могъща от Гея и приемам случващото се за добър знак. Щом досега не са ни спрели, може би тя не възразява срещу нашето приближаване.

— Или пък тук няма никаква Земя — добави Геянката.

— Този път ще посмееш ли да се хванеш на бас? — неумолимо контрира Тривайз.

— Струва ми се, че Блис имаше предвид — намеси се Пелорат, — че Земята може наистина да е радиоактивна, както комай всички мислят, и че никой не ни спира просто защото на нея няма живот.

— Не — яростно отрече съветникът. — Готов съм да повярвам на всичко, което се говори за Земята, освен на това. Просто ще се доближим и сами ще видим. Да ви кажа, имам предчувствие, че няма да ни спрат.

89

Газовите гиганти останаха далеч зад тях. След най-близкия до слънцето имаше астероиден пояс. (Гигантът бе най-обемистата планета — точно както твърдяха легендите.)

След астероидния пояс откриха още четири.

Тривайз внимателно ги проучи.

— Най-голяма е третата. Подходяща е и по размери, и по отстояние от Слънцето. Би могла да бъде обитаема.

Пелорат долови нотка на несигурност в думите му.

— Има ли атмосфера? — попита той.

— О, да — отговори съветникът. Втората, третата, четвъртата — всички имат атмосфери. Съща като в старата детска приказка: втората е прекалено плътна, четвъртата не достатъчно, а третата е тъкмо колкото трябва.

— Значи мислиш, че това може да е Земята?

— Да мисля? — почти избухна Тривайз. — Няма защо да мисля. Това е Земята. Тя притежава и онзи гигантски спътник, за който ми разправяше.

— Спътник? — на лицето на Пелорат изгря най-широката усмивка, която човек бе виждал някога.

— Без съмнение! Ето, виж го при максимално увеличение.

Пелорат видя два полумесеца — единият определено по-голям и по-ярък от другия.

— По-малкият ли е спътникът? — попита историкът.

— Да. Доста по-далеч е, отколкото можеше да се очаква, но несъмнено се върти около планетата. Самият той е с размери на малка планета; всъщност явно е по-дребен от която и да било от всички, дето обикалят около Слънцето. Въпреки това обаче е необикновено голям за спътник. Има поне две хиляди километра в диаметър, което го вкарва по размери сред огромните сателити, привилегия на газовите гиганти.

— Значи не е по-голям? — Пелорат изглеждаше разочарован. — Не е гигантски спътник?

— Не, гигантски е. Спътник с диаметър две-три хиляди километра, който обикаля около някой газов гигант е едно, а съшият, но обикалящ около някоя малка обитаема планета, съвсем друго нещо. Този има диаметър, грубо казано, почти четвърт от диаметъра на Земята. Чувал ли си някъде такъв великан да припка около обитаема планета?

— За тия неща зная много малко — скромно си призна Пелорат.

— Тогава, Янов, приеми думите ми на доверие. Той е уникален. Ние виждаме нещо, което на практика е двойна планета, а твърде редки са онези обитаеми светове, около които обикаля друго, освен рояк камъчета. Янов, ако си представиш, че оня газов гигант с огромната му пръстенова система е шести след Слънцето и че тази планета с огромния си спътник е трета поред — за което въпреки всяка правдоподобност говореха твоите легенди, — тогава светът, който гледаш сега, трябва да е Земята. Просто е немислимо да е нещо друго. Открихме я, Янов! Открихме я.

90

Беше вторият ден от спускането им към Земята и Блис се прозяваше над вечерята си.

— Струва ми се — каза тя, — че сме загубили повече време да се приближаваме и отдалечаваме от разни планети, отколкото за всичко останало. Правим го буквално по цели седмици.

— Донякъде — обясни Тривайз — така е, защото прекалено близо до една звезда скоковете са опасни. А в този случай се движим още по-бавно, тъй като не искам твърде неочаквано да се натикам на евентуална заплаха.

— Май ти спомена за предчувствие, че няма да ни спрат.

— Имам го, но не желая да заложа всичко на едно предчувствие — съветникът изгледа съдържанието на лъжицата си, преди да я пъхне в уста, и оповести:

— Да знаете, липсва ми рибата, която ядохме на Алфа. Май само три пъти похапнахме там.

— Жалко, наистина — съгласи се Пелорат.

— Е, — рече Блис, — посетихме пет свята и се наложи да напуснем всеки от тях толкова спешно, че така и не намерихме време да попълним хранителните си запаси и да си осигурим разнообразие. Дори когато светът можеше да предложи храна, както например Компорелон, Алфа и…

Не довърши, понеже Фалъм бързо вдигна очи и го стори вместо нея:

— Солария! Не можахте ли да вземете храна оттам? На Солария има много храна — колкото на Алфа, при това по-добра.

— Зная, Фалъм — каза Блис. — Просто нямахме време.

Хлапето впи очи в нея.

— Блис, ще видя ли пак някога Джемби? Кажи ми истината.

— Би могла, ако се върнем на Солария.

— А ще се върнем ли някога?

Геянката се поколеба.

— Не мога да ти отговоря.

— Сега отиваме на Земята, нали? Това не беше ли планетата, от която ти ми каза, че произлизаме всички?

— Откъдето произлизат нашите прадеди — поправи я Блис.

— Аз мога да кажа „предци“ — настоя Фалъм.

— Да, отиваме на Земята.

— Защо?

— Че кой не би желал да види света на своите предци? — лекомислено заяви Блис.

— Струва ми се, става дума за нещо повече. Изглеждате обезпокоени.

— Защото никога не сме били тук по-рано. Не знаем какво можем да очакваме.

— Не, има нещо повече.

Блис се усмихна.

— Фалъм, миличка, нали вече приключи с яденето? Защо не идеш в стаята си и не направиш една малка серенада с флейтата? Ти свириш все по-красиво. Хайде! — и тя ускори движението на соларианчето с едно леко потупване по задните части. Фалъм излезе, като се обърна само веднъж, за да отправи замислен поглед към Тривайз.

Съветникът също се загледа след нея с явно неодобрение.

— Това нещо чете ли умовете?

— Не я наричай „нещо“ — сряза го Блис.

— Добре, тя чете ли мислите? Би трябвало да можеш да го разбереш.

— Не, не ги чете. Гея също не го прави. Нито пък хората от Втората фондация. Четенето на умове в смисъл като да подслушаш нечий разговор или да схванеш определени чужди идеи не е нещо, което може да бъде постигнато сега или дори в предвидимото бъдеще. Успяваме да долавяме, да тълкуваме и до известна степен да манипулираме чувствата, но то изобщо не е същото.

— Откъде знаеш, че тя не е в състояние да прави това, за което ти предполагаш, че не може да бъде направено?

— Защото, както сам току-що каза, би трябвало да мога да го разбера.

— Ами ако те манипулира така, че не осъзнаваш реалността на подобен факт?

Блис извъртя очи към тавана.

— Мисли с главата си, Тривайз. Дори н да имаше необикновени способности, Фалъм не би могла да постигне нищо с мен, защото аз не съм Блис, а Гея. Непрекъснато го забравяш. Знаеш ли каква е менталната инерция на една цяла планета? Смяташ ли, че някой самотен изолат, колкото и да е надарен, би могъл да я преодолее?

— Блис, и ти не знаеш всичко, така че не бъди прекалено уверена — заинати се Тривайз. — Това нещо… Тя не е от много отдавна с нас. За толкова кратко време аз не бих съумял да науча друго от един напълно непознат език, освен отделни елементарни фрази, докато Фалъм вече идеално говори галактически и на практика речникът й не е по-беден от моя или твоя. Да, знам, че й помагаш, но ми се иска да престанеш.

— Казах ти, че съм й помогнала, но също така те информирах, че е ужасно интелигентна. Ако успеем да я прикоткаме, докато все още е достатъчно млада, бихме могли да разберем за соларианците толкова много, че накрая да абсорбираме целия им свят. Той несъмнено ще ни бъде от полза.

— А не ти ли идва на ум, че те са патологични изолати дори и по моите стандарти?

— Като част от Гея няма да останат такива.

— Мисля, че грешиш, Блис. Според мен, това соларианско дете е опасно и трябва да се отървем от него.

— Как? Да я изхвърлим през въздушния шлюз? Да я убием, да я накълцаме и да я прибавим към хранителните си запаси?

— О, Блис — възмути се кротко Пелорат.

— Отвратителни и съвършено непредизвикани асоциации — заяви съветникът и за момент се ослуша. Флейтата звучеше без грешки и колебания, а те разговаряха полушепнешком — Когато всичко свърши, ще трябва да я върнем на Солария и да се уверим, че ужасната й планета е откъсната веднъж завинаги от останалата Галактика. Чувствам, че трябва да бъде така. Не й вярвам и се боя от нея.

Блис се позамисли и след туй каза:

— Тривайз, зная, че владееш някаква способност да стигаш до вярното решение, но освен това разбирам, че Фалъм ти е антипатична още от самото начало. Подозирам, че това може да е просто защото на Солария те унижиха и в резултат си развил яростна ненавист към планетата и нейните обитатели, но тъй като не мога да докосвам ума ти, няма как да бъда сигурна. Моля те да си припомниш обаче, че ако не бяхме взели Фалъм с нас, сега щяхме да сме на Алфа — мъртви и, предполагам, вече погребани.

— Знам, Блис, но дори и това…

— А нейната интелигентност заслужава похвали, не завист.

— Не й завиждам, боя се от нея.

— От интелигентността й?

Съветникът замислено облиза устни.

— Не, не точно.

— Тогава от какво?

— Не зная. Блис, ако знаех от какво се страхувам, може би нямаше да ме е страх. Това е нещо, което не ми е съвсем ясно — гласът му затихна, сякаш той заговори на самия себе си. — Галактиката изглежда е претъпкана с казуси, които не разбирам. Защо избрах Гея? Защо трябва да открия Земята? Има ли в психоисторията някакво липсващо допускане? И ако го има, какво е то? На всичкото отгоре — защо Фалъм така ме тревожи…

— За нещастие не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — Геянката стана и излезе от стаята.

Пелорат я изпрати с поглед, а сетне рече:

— Голан, нещата положително не са толкова черни. Ние се приближаваме все повече и повече към планетата, а щом веднъж стигнем до нея, може би всички загадки ще бъдат решени. Поне досега нищо не полага каквито и да било усилия, та да ни попречи…

Очите на Тривайз се стрелнаха към него и той тихо каза:

— Ще ми се нещо да ни бе попречило.

— Наистина ли? — попита историкът. — Че защо?

— Честно казано, щях да приема като добре дошъл всеки признак за живот.

Пелорат се ококори.

— Да не би все пак да си открил, че Земята е радиоактивна?

— Не съвсем. Само че е топла. Малко по-топла, отколкото очаквах.

— Това лошо ли е?

— Не непременно. Може да е доста топла, но то не я прави безусловно необитаема. Облачната покривка е дебела и е от водна пара, така че тези облаци заедно с един просторен океан биха наклонили везните към поддържане на живота въпреки температурата, която изчислих по микровълновото излъчване. Засега не мога да бъда сигурен. Работата е там, че…

— Да, Голан?

— Ами, ако Земята е радиоактивна, това лесно може да обясни защо е по-топла от очакваното.

— Но не означава, че и обратното е вярно, нали?

— Не. Не, не означава — Тривайз успя да докара на лицето си нещо като усмивка. — Янов, няма смисъл да теоретизираме. След ден-два ще знаем със сигурност какво е положението.

91

Когато Блис влезе в стаята, Фалъм седеше дълбоко замислена на тясното легло. Тя вдигна за миг очи, а сетне пак ги сведе надолу.

Геянката тихо попита:

— Какво има, миличко?

— Защо Тривайз толкова много не ме харесва, Блис? — промълви хлапето.

— Мислиш, че не те харесва?

— Той ме гледа раздразнително… Това ли е вярната дума?

— Би могла да е тя.

— Когато съм близо до него, той ме гледа раздразнително. Лицето му винаги леко се изкривява.

— Сега на Тривайз не му е леко, Фалъм.

— Понеже търси Земята?

— Да.

Соларианчето помисли малко и добави:

— Особено раздразнителен става, когато преместя нещо с ума си.

Блис присви устни.

— Не ти ли казах, че не трябва да го правиш, още повече когато Тривайз е наблизо?

— Вчера бях тук, в тая стая, а той бил до вратата, само че аз не съм го забелязала. Не знаех, че ме е наблюдавал. Играех си с един от Пеловите книгофилми — опитвах се да го накарам да застане на ръб. Нищо лошо не съм правила…

— Фалъм, това го изнервя и аз не желая ти да го вършиш, без значение дали той те гледа или не.

— Да не би да се изнервя, защото не може да го направи?

— Възможно е.

— А ти можеш ли?

Блис бавно поклати глава.

— Не, не мога.

— Но ти не се изнервяш, когато го правя. Пел също не се изнервя.

— Хората са различни.

— Знам! — натърти хлапето с изненадваща ожесточеност, която накара Блис да се намръщи.

— Какво знаеш, Фалъм?

— Аз съм различна.

— Разбира се, нали това казах току-що. Хората са различни.

— Същността ми е различна. Аз мога да местя нещата.

— Вярно е.

С нотка на предизвикателство малката заяви:

— Аз трябва да местя нещата, Блис. Тривайз няма защо да ми се сърди заради туй, а ти не би следвало да ме спираш.

— Но защо трябва да го правиш?

— Това е упражнение. Тренировка… тъй ли е правилната дума?

— Не съвсем. Тренировка.

— Да. Джемби винаги казваше, че аз трябва да тренирам моите… моите…

— Преобразувателни мозъчни дялове?

— Да. И да ги направя силни. Та после, като порасна, да мога да захранвам всички роботи. Дори и Джемби.

— Фалъм, кой е захранвал роботите, след като не си го правила ти?

— Бандър — соларианчето произнесе името като банален факт от битието си.

— Ти познаваше ли Бандър?

— Разбира се. Гледала съм го много пъти. Аз щях да бъда следващият владетел на имението. Имението Бандър щеше да стане имението Фалъм. Така ми обясни Джемби.

— Имаш предвид, че Бандър е идвал в твоето…

От потрес устните на детето очертаха почти идеална окръжност. Със задавен глас то каза:

— Бандър никога не би дошъл… — дъхът му за момент секна, а после с известно усилие отрони:

— Гледала съм изображението на Бандър.

Блис колебливо попита:

— Как се отнасяше Бандър към теб?

Фалъм я стрелна леко озадачено.

— Питаше ме дали имам нужда от нещо, дали ми е добре. Само че Джемби беше до мен, така че аз никога нямах нужда от нищо и винаги ми беше добре.

Главицата й се приведе и тя се втренчи в пода. После затули с длани очи и изхлипа:

— Обаче Джемби спря. Мисля, че понеже Бандър… също е спрял. Не е ли тъй?

Блис остана безмълвна. Фалъм добави:

— Когато ме върнеш обратно на Солария, аз ще захраня Джемби и всички останали роботи и пак ще бъда щастлива.

И вече неудържимо се разхълца.

— Не си ли щастлива с нас, Фалъм? — кротко попита Геянката. — Макар и мъничко? Поне понякога?

Соларианчето вдигна облятото си в сълзи лице към нея и гласът му потрепна, когато поклати отрицаващо глава.

— Искам Джемби.

Блис нежно прегърна детското телце.

— О, Фалъм, как бих желала да ви събера отново с Джемби… — и изведнъж осъзна, че също плаче.

92

Пелорат влезе и ги завари именно така. Закова се на място и попита:

— Какво има?

Геянката се отдръпна и затърси някаква носна кърпичка, за да си избърше очите. Успя само да поклати глава и Пелорат моментално повтори с нарастваща загриженост:

— Но какво има?

— Фалъм, почини си малко — каза младата жена. — Аз ще помисля как да пооправя нещата. И помни, че те обичам по същия начин, по който те обичаше и Джемби.

Хвана Пелорат за лакътя и набързо го изведе във всекидневната.

— Нищо няма, Пел. Нищо.

— Значи Фалъм, нали? Джемби все още й липсва.

— Ужасно. И нищичко не можем да направим. Мога само безкрайно да й повтарям, че я обичам — и аз наистина я обичам. Как да не обичаш такова интелигентно и добро дете? Ужасно интелигентно. Тривайз дори мисли, че е прекалено интелигентно. Знаеш ли, тя е виждала Бандър като холографско изображение. Тоя спомен обаче не я трогва; говори много хладнокръвно и естествено за него и аз разбирам защо. Единственото, което ги свързва е, че имението е било собственост на Бандър, а Фалъм е щяла да бъде следващият собственик. Никакви други взаимоотношения.

— Не осъзнава ли, че Бандър й е баща?

— Не баща, а майка. Щом сме решили, че трябва да приемем малкото за същество от женски пол, значи същото се отнася и за Бандър.

— Все едно, мила Блис. Тя съзнава ли родителските взаимоотношения?

— Не зная дали би разбрала какво е това. Възможно е, макар с нищо да не го показва. Обаче, Пел, тя е стигнала до извода, че Бандър е мъртва, тъй като се е досетила, че дезактивирането на Джемби трябва да е дошло в резултат от липсата на захранване, а след като Бандър е осигурявала захранването… Тази проницателност ме плаши.

— Защо ще се плашиш, Блис? — разсеяно попита историкът. — В края на краищата това е само едно логическо заключение.

— От него обаче следва друго логическо заключение. На Солария с нейните дълголетни и изолирани космонити смъртните случаи със сигурност са редки и твърде отдалечени в пространството. Който и да е соларианец би трябвало да има много ограничен досег с естествената смърт, а едно дете на възрастта на Фалъм вероятно няма никакъв. Ако тя продължи да размишлява над смъртта на Бандър, ще започне да се чуди защо е станало така и фактът, че това се е случило, когато на планетата сме били ние, чужденците, сигурно ще я доведе до очевидната причина и… ефектът от нея.

— Че сме убили Бандър?

— Не ние убихме Бандър, Пел. Аз го убих.

— Тя не би допуснала подобна възможност.

— Да, но ще трябва да й кажа. В момента хлапето изпитва яд към Тривайз, защото той очевидно е водачът на експедицията. Фалъм от само себе си приема, че трябва да е бил човекът, който е могъл да предизвика смъртта на Бандър. А как бих могла да допусна Тривайз да бъде несправедливо обвинен?

— Но какво значение има това, Блис? Детето не изпитва никакви чувства към ба… е, добре, към майка си. Привързано е само към робота Джемби.

— Обаче смъртта на майката води до смъртта и на нейния робот. Едва не си признах, че съм виновна. Здравата се изкуших.

— Защо?

— За да мога да й го обясня от своя гледна точка. За да я успокоя, преди тя да е разкрила факта чрез разсъждения, които не биха я позволили да намери никакви оправдания.

— Че то беше оправдано. Стана при самозащита. Ако ти бе останала бездейна, в момента всички щяхме да сме мъртви.

— Точно това щях да й кажа, но не успях да се реша. Боях се, че няма да ми повярва.

Пелорат поклати глава и с въздишка сподели:

— Не мислиш ли, че може би щеше да е по-добре, ако не бяхме я взели със себе си. Толкова си нещастна от цялата тази работа.

— Не — гневно отрече Блис, — не говори така! Щях да съм безкрайно по-нещастна да си седя сега тук и да си спомням, че сме оставили едно невинно дете да бъде убито заради онова, което ние сме сторили.

— Такива са обичаите в света на Фалъм.

— Хайде, Пел, не усвоявай Тривайзовия начин на мислене. За изолатите е възможно да приемат подобни неща и повече да не се вълнуват за тях. Принципът на Гея обаче е да спасява, а не да унищожава живота или да остава бездейна, докато някой друг го прави. Всички знаем, че отделни видове живот трябва все пак да достигнат до края си, за да може останалият да оцелее, само че то никога не е безцелно и не бива да води до задънена улица. Беше достатъчно трудно да се понесе смъртта на Бандър, макар и неизбежна; смъртта на Фалъм обаче би прехвърлила всички граници.

— Е, добре — кимна Пелорат. — Предполагам, че си права. Но аз не дойдох да те видя заради проблема с Фалъм, а заради Тривайз.

— Какво му е?

— Блис, безпокоя се за него. Все още изчаква да се изяснят фактите относно Земята и не съм сигурен дали ще може да издържи на напрежението.

— Аз не се опасявам. Струва ми се, че умът му е жизнен и стабилен.

— Всички имаме някакъв предел, не забравяй! Планетата Земя е по-топла, отколкото той е очаквал; сам ми го каза. Подозирам, че си мисли дали тя не е прекалено топла, за да има на нея живот, при все че явно се опитва да се самоубеди и да повярва, че не е тъй.

— Може би е прав. Може би планетата наистина не е прекалено топла, за да има живот.

— Освен това той изглежда приема, че е възможно топлината да е в резултат от радиоактивната й кора, но и на това отказва да повярва. След ден-два обаче ще сме достатъчно близо, така че истинското положение просто няма как да бъде потулено. Ами ако Земята наистина е…

— Тогава явно ще му се наложи да приеме факта.

— Но… не зная как да ти го кажа или по-точно как да го изложа с ментални термини. Ами ако…

Блис поизчака и кисело подхвърли:

— Ако му изгорят бушоните ли?

— Да! Ако му изгорят бушоните. Не можеш ли да направиш нещо, за да го подсилиш? Така да се каже, да го държиш спокоен и под контрол?

— Не, Пел. Не вярвам, че е толкова крехък, а освен това Гея твърдо е решила, че умът му не трябва да бъде докосван.

— Точно там е въпросът! Голан притежава това необикновено чувство за „правота“, както и да се нарича то. Шокът от разпадането на целия проект точно в момента, когато изглежда успешно завършен, може и да не унищожи мозъка му, но да повлияе на тази негова „правота“. Не е ли логично тя да е необикновено крехко нещо?

За миг Блис се замисли. После сви рамене.

— Добре, сигурно все пак ще го държа под око.

93

През следващите почти тридесет и шест часа Тривайз смътно съзнаваше, че Блис и в по-малка степен Пелорат ходят като кучета подире му. Все пак на един кораб, така компактен като техния, това не бе кой знае колко необичайно, а той трябваше да мисли и за други неща.

Седнал на компютъра, и сега ги усети, че стоят отвън, точно до прага на стаята. Обърна се.

— Е? — промълви с малко по-глух от нормалното глас.

Пелорат някак ни в клин, ни в ръкав го запита:

— Как си, Голан?

— Консултирай се с Блис. Тя от няколко часа се е втренчила в мен. Сигурно бърника из мозъка ми. Не е ли тъй, мадам?

— Не — спокойно отвърна Геянката, — но ако почувстваш нужда от моята помощ, мога и да опитам. Искаш ли?

— Не, защо? Остави ме сам. И двамата ме оставете.

— Моля те, кажи какво става? — настоя историкът.

— Познай!

— Да не би Земята да е…

— Да. Това, в което всички така настойчиво ни уверяваха, е абсолютно вярно — съветникът махна с ръка към екрана, където планетата бе изложила на показ нощната си страна и затъмняваше Слънцето. Изглеждаше като плътна черна окръжност на фона на звездното небе, чиято граница се очертаваше от прекъсната оранжева крива.

— Оранжевото ли е радиоактивността? — попита Пелорат.

— Не. Това е просто пречупена през атмосферата слънчева светлина. Ако атмосферата не бе толкова облачна, щеше да виждаш непрекъсната оранжева окръжност. Ние, Янов, не можем да видим радиоактивността. Различните лъчения, дори и гама-лъчите се поглъщат от атмосферата. Те обаче пораждат вторични излъчвания, които са много слаби, така че само компютърът ги долавя. Вторичните емисии също са невидими за окото, но той е в състояние да излъчи фотон светлина вместо радиационна частица или вълна и да представи по този начин Земята в лъжливи цветове. Гледайте.

Черният кръг засвети със слабо, петнисто синьо сияние.

— Каква е радиоактивността там? — попита Блис тихо. — Достатъчна ли е, за да означава, че не може да съществува никакъв човешки живот?

— Никакъв живот от какъвто и да било род — потвърди Тривайз. — Планетата е необитаема. Дори последната бактерия и последният вирус са изчезнали отдавна.

— Можем ли да я изследваме? — заинтересува се Пелорат. — Имам предвид със скафандри.

— За няколко часа — преди да си навлечем неизлечима радиационна болест.

— Тогава какво ще правим, Голан?

— Какво ще правим ли? — Тривайз го изгледа с все същото безизразно лице. — Знаеш ли какво би ми се искало да направя? Бих искал да те върна заедно с Блис — и с хлапето — обратно на Гея и да ви оставя завинаги там. После да кацна на Терминус и да предам кораба. Сетне бих желал да си подам оставката от Съвета, което сигурно би направило кмет Бранно много щастлива. А след туй бих искал да си живея мирно и тихо с пенсията и да оставя Галактиката да върви накъдето си ще. Да не ми мига окото нито за Плана на Селдън, нито за Фондацията, нито за Гея. Галактиката да си избере своя собствен път, който ще трае поне докато съм жив! Пък и защо ли трябва да се вълнувам и ей толкова за онова, дето ще се случи след мен…

— Голан, ти положително не мислиш така — натъртено изрече Пелорат.

Тривайз го гледа известно време, а сетне си пое дълбоко дъх.

— Не, прав си, не го мисля. Да знаеш обаче колко много ми се ще да можех наистина да сторя всичко това, дето току-що ти нахвърлих.

— Зарежи го. Кажи какво ще правим?

— Ще оставя кораба в орбита около Земята, докато се посъвзема от шока и ще помисля как да действаме по-нататък. Само че…

— Да?

— Какво още мога да направя? Какво още трябва да търся? Какво още има за откриване?

94

За времето между следващите четири хранения Пелорат и Блис виждаха Тривайз единствено на масата. През останалите часове той се намираше или в пилотската кабина, или в спалнята си. На масата мълчеше. Устните му бяха здраво стиснати; ядеше малко.

По време на четвъртото хранене обаче на Пелорат му се стори, че от изражението на съветника е изчезнала част от необичайната сериозност. Историкът се изкашля два пъти, сякаш се канеше да вземе думата, но сетне се отказа.

Накрая Тривайз го погледна изпод вежди.

— Е?

— Ти… Голан, измисли ли го?

— Защо питаш?

— Изглеждаш не чак толкова мрачен.

— Не съм по-малко мрачен, но наистина поразмишлявах. Здравата.

— Може ли да научим за какво?

Съветникът хвърли бърз поглед към Блис. Тя гледаше съсредоточено в чинията си и пазеше упорито мълчание, сякаш бе уверена, че в този щекотлив момент Пелорат ще се осмели да стигне по-далеч от нея.

— И ти ли любопитстваш, Блис? — попита Тривайз.

Тя вдигна очи за миг.

— Да. Разбира се.

Фалъм раздразнено ритна единия крак на масата.

— Намерили ли сме вече Земята?

Геянката стисна рамото на детето. Тривайз не му обърна никакво внимание.

— Да започнем с този основен факт — поде той. — На различни планети е била изтрита цялата информация за Земята. Това трябва да ни наведе на едно неизбежно заключение. Там има нещо скрито. Въпреки това обаче от наблюденията си установяваме, че Земята е смъртоносно радиоактивна, така че всичко, което е на нея, си е скрито, тъй да се каже, автоматично. Никой не може да се приземи на повърхността й, а от това разстояние, когато сме съвсем близо до външния край на магнитосферата и повече не смеем да се приближим, не можем да открием каквото и да било.

— Сигурен ли си? — меко попита Блис.

— През цялото време бях на компютъра и анализирах ситуацията по всевъзможни начини. Липсва сериозна информация. Нещо повече, аз чувствам, че там няма нищо. В такъв случай защо са били изтрити данните, имащи някаква връзка със Земята? Онова, което е трябвало да бъде скрито, сега е скрито по-ефективно, отколкото човек въобще може да си представи, така че не е нужно някой да се престарава и да позлатява едно истинско късче злато…

— Навярно — обади се Пелорат — на Земята наистина е имало нещо скрито — по времето, когато тя все още не е била толкова радиоактивна, че да пропъжда посетителите си. Може би тогава хората са се опасявали, че някой ще се приземи и ще намери въпросното нещо. И Земята се е опитала да ликвидира информацията за себе си. Това, с което разполагаме в момента, е само закърнял остатък от ония несигурни векове.

— Не, не мисля така — възпротиви се Тривайз. — Изглежда отстраняването на информацията от Галактическата библиотека на Трантор е станало съвсем скоро — той внезапно се обърна към Блис. — Прав ли съм?

Геянката спокойно отговори:

— Аз/ние/Гея го установихме от загрижения ум на Гендибал от Втората фондация — когато той, ти и аз се срещнахме с кмета на Терминус.

— Следователно онова — продължи съветникът, — което е трябвало да бъде скрито, понеже е имало вероятност да бъде намерено, и сега все още трябва да е укривано, тъй като очевидно съществува възможност то да бъде открито независимо от факта, че Земята е радиоактивна.

— Как е възможно? — попита явно обърканият Пелорат.

— Помисли! — настоя Тривайз. — Ако нещото, което е било на Земята, вече не е там, а е било преместено, когато радиоактивността е станала твърде висока? Така че, макар тайната вече да не се намира на планетата, да е възможно, ако открием Земята, да сме в състояние да се сетим къде е била преместена и самата тайна. Стига всичко това да е вярно, местонахождението на първичния свят все още би трябвало да бъде укривано.

Отново прозвънтя гласчето на Фалъм:

— Защото ако не успеем да намерим Земята, Блис казва, че ти ще ме заведеш пак при Джемби.

Тривайз се обърна към соларианчето и се вторачи в него, а Геянката тихо рече:

— Фалъм, казах ти, че може би ще те заведем. Ще си поговорим за това по-късно. Сега иди в стаята си и почети или посвири на флейтата, или пък прави каквото ти се прави. Хайде.

Хлапето се намуси и напусна масата.

— Но, Голан — обади се Пелорат, — как можеш да твърдиш такива неща? Ей ни тук. Открили сме Земята. Възможно ли е сега по логически път да разберем къде е онова, което търсим, щом като не е на планетата?

На Тривайз му трябваше известно време, за да преодолее яда си, предизвикан от Фалъм. После рече, свивайки рамене:

— Защо не? Представи си, че радиоактивността на земната кора непрекъснато се увеличава. Населението пък постоянно ще намалява поради растящата смъртност и емиграцията, а тайната, каквато и да е тя, ще се окаже във все по-прогресираща опасност. Може ли нещо да я опази? Най-накрая ще се наложи тя да бъде преместена на друг свят, защото иначе ползата от нея — каквато и да е — ще бъде загубена за Земята. Предполагам, че е съществувало нежелание тя да бъде преместена и е напълно вероятно това да е било извършено повече или по-малко в последната минута. Я ми кажи, Янов, помниш ли стареца на Нова Земя, който ти проглуши ушите със своя вариант за земната история?

— Монолее?

— Да. Същия. По повод основаването на Нова Земя той не беше ли казал, че на планетата е докарано онова, което било останало от населението на Земята?

— Сигурно имаш предвид, стари друже — рече Пелорат, — че онуй, което ние търсим, сега е на Нова Земя? Че е закарано там от последните хора, напуснали радиоактивната планета?

— А не е ли възможно? Нова Земя едва ли е по-добре известна на Галактиката като цяло, отколкото самата стара Земя, а обитателите й са подозрително настървени да държат настрани всички чуждоземци.

— Ние бяхме там — вметна Блис. — И нищо не открихме.

— Само че и не търсихме друго освен местонахождението на Земята.

Пелорат озадачено смутолеви:

— Но ние очакваме нещо от областта на високите технологии; нещо, което може да отстрани информацията изпод носа на самата Втора фондация и дори — извинявай, Блис — изпод носа на Гея. Хората на Нова Земя може и да са в състояние да контролират своето късче от време и да разполагат с някои биотехноложки прийоми, но, струва ми се, ще признаеш, че като цяло тяхното техническо равнище е доста ниско.

Блис кимна.

— Съгласна съм с Пел.

— Ние съдим по твърде малко неща — възпротиви се Тривайз. — Така и не дочакахме мъжете от риболовната флотилия. Не видяхме друга част от острова, освен онова малко кътче, на което се приземихме. Какво ли щяхме да намерим, ако бяхме го изследвали по-щателно? В края на краищата не разпознахме дори флуоресцентните лампи, докато те не заработиха, а ако ни е изглеждало, че техниката им е на ниско равнище, казвам, изглеждало…

— Да? — попита явно заинтригувана Блис.

— …това би могло да е част от покривалото, предназначено да замъглява истината.

— Не е възможно — рече Геянката.

— Не е възможно ли? Та нали когато бяхме на твоята планета, самата ти каза, че на Трантор една още по-голяма цивилизация е била съзнателно държана на ниско равнище, за да се прикрие малкото ядро от хора на Втората фондация. Защо да не може същата стратегия да бъде използвана и на Нова Земя?

— Значи предлагаш да се върнем там и пак да се изправим пред инфекцията — и този път тя да бъде активирана? Сексуалното сношение несъмнено е особено приятен начин да се заразиш, но може и да не е единственият.

Тривайз сви рамене.

— Не горя от желание да се върнем на Нова Земя, но евентуално може и да ни се наложи.

— Евентуално?

— Да! Все пак има и друга възможност.

— И каква е тя?

— Нова Земя се върти около звездата, която хората наричат Алфа. Само че Алфа е част от двойна звездна система. Дали не е възможно около компаньона на Алфа също да има обитаема планета?

— Струва ми се, че компаньонът е прекалено слаба звезда — поклати глава Блис. — Той е четири пъти по-малко ярък от Алфа.

— Слаба, но не прекалено. Ако съвсем близо до него има планета, тя може да свърши работа.

— Компютърът не казва ли нещо за евентуални планети, обикалящи около този компаньон? — попита Пелорат.

Тривайз мрачно се усмихна.

— Проверих. Има пет със средни размери. И никакви газови гиганти.

— А от тези пет някоя не е ли обитаема?

— Не ми даде никаква информация за тях, освен броя им и факта, че не са големи.

— О! — разочаровано възкликна Пелорат.

— Няма от какво да бъдеш толкова отчаян — успокои го съветникът. — В паметта на компютъра не можеш да намериш нито един от космонитските светове. Дори за самата Алфа информацията е минимална. Тези неща са скрити преднамерено и ако за компаньона не е известно почти нищо, трябва да се приеме като добър знак.

— Следователно — делово се включи Блис — това, което възнамеряваш да направиш, е да посетиш компаньона, а ако не извадиш късмет, да се върнеш на Алфа?

— Да. И този път ще сме добре подготвени. Ще изследваме най-добросъвестно целия остров преди кацането и, Блис, надявам се ти да използваш своите ментални способности, за да ни защитиш…

В същия момент „Далечната звезда“ леко се люшна встрани, сякаш бе прихванала някаква корабна хълцавица, и Тривайз извика — наполовина ядосан, наполовина разтревожен:

— Кой е на управлението?!

Още докато задаваше въпроса, бе разбрал кой може да бъде.

95

Фалъм седеше пред компютъра напълно погълната от него. Малките й дългопръсти длани бяха широко разперени, за да съвпаднат със слабо светещите очертания на плота. Ръцете на хлапето сякаш бяха леко потънали в тях, въпреки че на питане той определено бе твърд и плъзгав.

Толкова пъти беше наблюдавала как Тривайз поставя по същия начин ръцете си, без видимо да прави нещо друго, макар да бе наясно, че именно той управлява кораба.

Понякога го беше заварвала и със затворени очи, ето защо сега и тя притвори своите. След миг-два й се счу слаб далечен глас — много далечен, но въпреки това звучащ в главата й през (смътно го осъзнаваше) нейните преобразувателни мозъчни дялове. Сега те бяха по-важни дори от ръцете й. Напрегна се да долови думите.

Нареждания, говореше почти умолително гласът. Какви са твоите нареждания?

Фалъм не каза нищо. Никога не бе чувала Тривайз да говори на компютъра, но добре знаеше какво тя самата желае от все сърце. Искаше да се върне на Солария, към уютната безкрайност на имението, при Джемби… Джемби… Джемби…

Много искаше да иде там и щом си помисли за света, който обичаше, си го представи ясно на екрана така, както вече бе виждала и други светове. Отвори очи и се втренчи в съшия този екран, желаейки там да се появи нещо, различно от омразната Земя, а сетне, все още вперила поглед в него, си представи, че това ще е Солария. Мразеше празната Галактика, в която я бяха натикали против волята й. В очите й бликнаха сълзи и корабът потръпна.

Фалъм долови тръпката и леко се олюля.

А после чу гръмки стъпки в коридора отвън и когато отвори очи, съзря лицето на Тривайз — разкривено, изпълнило цялото й полезрение, препречило се пред екрана, на който бе всичко онова, което тя искаше. Мъжът нещо викаше, но Фалъм не му обърна внимание. Той бе човекът, който я беше отвлякъл от нейния свят, като беше убил Бандър… и пак той бе човекът, който сега й пречеше да се върне, защото мислеше единствено за Земята.

Смяташе да насочи кораба към Солария и под напора на нейната решимост „Далечната звезди“ отново потръпна.

96

Блис диво се впи в ръката на съветника.

— Не! Недей!

Вкопчи се здраво и го задърпа назад, докато Пелорат стоеше объркан и вцепенен някъде зад нея. Тривайз закрещя:

— Махни си ръцете от компютъра! Блис, не ми се пречкай. Не искам да те нараня.

Геянката промълви с внезапна умора в гласа си:

— Не насилвай детето. Иначе ще трябва теб да нараня — въпреки всички инструкции.

Очите на Тривайз трескаво се впиха в нея.

— Тогава я махни оттук, Блис — процеди той. — Веднага!

Тя го бутна назад с изненадваща сила (извличайки я, както си помисли впоследствие съветникът, най-вероятно от Гея).

— Фалъм — рече младата жена, — вдигни си ръцете.

— Не — изпищя хлапето. — Искам корабът да иде на Солария. Искам да иде там. Там! — И тя посочи към екрана с глава, тъй като не смееше дори и с едната си ръка да прекъсне досега.

Ала Блис се пресегна към детските рамене и щом дланите й ги докоснаха, малката започна да трепери.

Гласът на Геянката стана мек.

— Хайде, кажи на компютъра да си остане така, както е бил преди и ела с мен. Ела с мен — дланите й галеха соларианчето, което избухна в ридания.

Тънките ръчички се отлепиха от плота, а Блис, прихващайки Фалъм под мишниците, я изправи на крака. Обърна я, здраво я притисна към гърдите си и я остави да сподави там горчивите си хълцания.

Геянката погледна към Тривайз, който стоеше безмълвно на вратата.

— Дръпни се от пътя ми и да не си ни докоснал, когато минаваме.

Съветникът бързо се дръпна встрани. Блис поспря за миг и тихо добави:

— Ще трябва да вляза в ума й за момент. Ако съм й причинила някаква вреда, няма лесно да ти простя.

На Тривайз му се прииска да й каже, че не би дал и един кубически милиметър вакуум за ума на Фалъм и че се бои не за него, а за компютъра. Пред съсредоточения и свиреп поглед на Гея обаче (онова, което предизвикваше у него усещането за смразяващ ужас, положително не бе само изражението на Блис) той предпочете да запази мълчание.

Остана безмълвен, а също и неподвижен известно време, дори след като Геянката и Фалъм влязоха в тяхната стая. Всъщност остана така, докато Пелорат не го попита с кроткия си глас:

— Голан, наред ли си? Тя нали не ти направи нищо лошо?

Тривайз енергично поклати глава, сякаш за да изтръска от нея допира на обхваналото го вцепенение.

— Нищо ми няма. Сериозният въпрос е, дали това е наред — седна пред плота и положи ръце върху двете очертания, които доскоро бяха покрити от дланите на Фалъм.

— Е? — тревожно попита историкът.

Другият сви рамене.

— Изглежда, реагира нормално. Може би по-късно ще открия, че нещо не е съвсем наред, но засега не личи. — и добави гневно:

— Компютърът не се съчетава ефективно с чиито и да било други ръце освен с моите, само че при този хермафродит работата не е била единствено в ръцете. Сигурен съм, че нещата опират до преобразувателните дялове…

— Но какво накара кораба да се разтресе? Той не би трябвало да прави така, нали?

— Не. Това е гравитационен кораб и не би следвало да изпитваме подобни инерционни ефекти. Само че туй женско чудовище… — съветникът млъкна и на лицето му пак се изписа гняв.

— Да, Голан?

— Подозирам, че компютърът е бил изправен пред две взаимно изключващи се искания, и всяко от тях толкова силно, че той не е имал друг избор, освен да се опита да направи двете неща едновременно. При опита си да извърши невъзможното за миг трябва да е извел кораба от неинерционното състояние. Поне аз така мисля.

Сетне лицето му някак си се изопна.

— И туй може да е за хубаво, защото току-що разбрах, че всичките ми приказки за Алфа Кентавър и нейния компаньон са били глупости. Сега знам къде Земята трябва да е преместила своята тайна.

97

Пелорат се втренчи в него, после реши да пренебрегне последните му думи и да изясни една по-раншна загадка:

— Как така Фалъм е пожелала две взаимноизключващи се неща?

— Тя каза, че иска корабът да се върне на Солария, нали?

— Разбира се, че би го искала.

— Само че какво има предвид под Солария? Фалъм не може да разпознае планетата от космоса. Тя всъщност никога не я е виждала отстрани. Когато така спешно напуснахме нейния свят, тя спеше. И въпреки всичко онова, дето е прочела в твоята библиотека, въпреки обясненията на Блис, на мен ми се струва, че хлапето не може напълно да схване истината, че в Галактиката има стотици милиарди звезди и милиони населени планети. Така както е възпитавано — под земята и сам-самичко — то може да проумее единствено основната идея: че съществуват различни светове. Само че колко? Два? Три? Четири? За него всяка планета, която вижда, е възможно да бъде Солария и като се има предвид колко силно се самозалъгва, решава, че е Солария. А понеже предполагам, че Блис се е опитала да го успокои, като му е намекнала, че ако не открием Земята, ще го върнем на Солария, напълно логично е то да е решило, че родната му планета е близо до Земята…

— Но, Голан, как можеш да си убеден във всичко това? Какво те кара да мислиш, че е тъй?

— Янов, Фалъм почти ни го каза, когато влетяхме при нея. Тя викна, че иска да се върне на Солария, а после добави: „там, там“, като кимаше с глава към екрана. А какво се виждаше на този екран? Спътникът на Земята. Когато станах от пулта преди вечеря, него го нямаше; виждаше се самата Земя. В мига, в който е поискала Солария, Фалъм трябва да си е представила спътника и поради това в отговор компютърът ще да се е фокусирал върху него. Повярвай ми, аз знам как работи този компютър. Кой би могъл да го познава по-добре?

Пелорат погледна дебелия полумесец на екрана и замислено каза:

— На поне един от земните езици той се нарича „луна“; на друг, мисля, беше „селена“. Вероятно има и още много имена. Представи си, старче, каква бъркотия е на свят с толкова езици — недоразумения, усложнения…

— Луна? — повтори Тривайз. — Е, това е достатъчно ясно… Нека поразсъждаваме също така дали детето не се е опитало инстинктивно да придвижи кораба чрез своите преобразувателни дялове, като е използвало собствения енергиен източник на „Далечната звезда“, което също може да е спомогнало за моментно инерционно объркване. Само че, Янов, тия работи сега нямат никакво значение. Това, дето има значение, е, че в резултат от цялата бъркотия компютърът е изкарал на екрана тази Луна — да, името ми харесва — увеличил я е и тя все още е пред нас. Гледам я и се чудя…

— На какво се чудиш, Голан?

— На големината й. Виж, ние сме склонни да пренебрегваме спътниците — когато изобщо ги има, — понеже те са толкова малки. Този обаче е съвсем различен. Той представлява цял свят. Диаметърът му е близо 3500 километра.

— Свят? Как можеш да го наричаш „свят“? Той не е обитаван. Дори и 3500 километра в диаметър са твърде недостатъчни. Няма никаква атмосфера. Ясно е само като го погледнеш. Липсват дори облаци. Кръговата линия на фона на звездите е рязко очертана, същото важи и за вътрешната крива, която разделя светлата от тъмната хемисфера.

Съветникът кимна.

— Янов, от теб ще стане истински космически пътешественик! Прав си. Няма въздух. Няма вода. Това обаче означава единствено, че Луната не е обитаема на незащитената си от космоса повърхност. А под нея?

— Под повърхността ли? — запита със съмнение Пелорат.

— Да. Под повърхността. Защо пък не? Ти ми каза, че някои от земните градове били изградени под повърхността. Знаем, че Трантор е бил под земята. Столицата на Компорелон до голяма степен бе също под земята. Соларианските имения са почти изцяло под повърхността. Това се случва доста често.

— Но, Голан, във всеки от тези твои примери хората са живели на обитаема планета. Повърхността е била обитаема, а освен това е имало атмосфера и океан. Възможно ли е да живееш под земята, когато повърхността е необитаема?

— Хайде, Янов, помисли! Къде живеем ние в момента? „Далечната звезда“ е един малък свят с необитаема повърхност. Отвън няма ни вода, ни въздух и въпреки това съществуваме в пълен комфорт. Галактиката е пълна с космически станции и космически градове — всичките до един необитаеми, като се изключи вътрешността им. Разглеждай Луната като гигантски космически кораб.

— С екипаж отвътре?

— Да. С екипаж от милиони хора — напук на това, което ние знаем — с растения и животни, с най-напреднала техника. Нима е невъзможно? Щом Земята в последните си дни е могла да изпрати цяла груба заселници на някаква си планета, обикаляща около Алфа Кентавър, и щом като, евентуално с помощта на империята, те са могли да я тераформират, да заплодят океаните й, да изградят суша там, където дотогава не е имало, не би ли могла да изпрати една група и на своя спътник и да тераформира вътрешността му?

— Предполагам, че би могла — неохотно се съгласи Пелорат.

— Да, би трябвало да е тъй. Ако Земята е имала нещо за криене, защо й е да го изпраща на цял парсек разстояние, когато може да го скрие на свят, който е на една стомилионна от разстоянието до Алфа? А и от психологическа гледна точка Луната би следвало да е по-ефикасно скривалище. Никой не прави някаква връзка между спътниците и разумния живот. Ако е там въпросът, и аз не я направих. Луната беше под носа ми, а мислите ми си плюха на петите към Алфа. Добре, че Фалъм… — устните му се свиха и той поклати глава. — Мисля, че ще трябва да й се признае заслугата за това. Ако аз не го направя, Блис сигурно ще го стори.

Пелорат възрази:

— Но, старче, дори под повърхността на Луната да има нещо, как ще го открием? Това са милиони квадратни километри повърхност…

— Грубо казано, четиридесет милиона.

— И ние ще трябва да ги огледаме всичките, търсейки… какво? Някакъв отвор? Или може би въздушен шлюз?

— Ако я поставим по този начин, Янов, задачата наистина си я бива, обаче ние търсим не просто предмети, а живот, и то — интелигентен живот. Нима не разполагаме с Блис и нима нейният талант не е да открива именно интелигентността?

98

Геянката обвинително изгледа Тривайз.

— Най-накрая успях да я приспя. Беше ужасно трудно. Тя беше подивяла. За щастие, не мисля, че съм я увредила.

— Виж какво — студено каза съветникът, — доколкото аз определено нямам никакво намерение да се върна някога на Солария, ти спокойно можеш да премахнеш фиксацията й към Джемби.

— Просто да премахна фиксацията й, така ли? Тривайз, какво разбираш от тези неща? Ти никога не си усещал един ум. Нямаш и най-смътно понятие колко е сложен. Ако изобщо знаеше нещичко по въпроса, едва ли щеше да говориш за отстраняване на фиксация, сякаш това е като да изгребеш сладкото от някой буркан.

— Добре, поне я поотслаби.

— Бих могла мъничко да я поотслабя след цял месец внимателно разнищване.

— Какво искаш да кажеш с „разнищване“?

— Не съм в състояние да го обясня на човек, който няма никаква представа.

— Тогава как смяташ да постъпиш с детето?

— Все още не зная; ще трябва внимателно да го обмисля.

— В такъв случай — рече съветникът — аз пък да ти обясня какво смятаме да направим с кораба.

— Много добре ми е известно. Да се върнем на Нова Земя и пак да се пробваш с възхитителната Хироко, ако тя обещае този път да не те заразява.

Тривайз успя да запази каменната си физиономия.

— Всъщност не. Промених решението си. Отиваме на Луната… — според Янов това е името на спътника.

— Спътника? Понеже е най-близкият свят наоколо? Не се бях сетила, наистина.

— Нито пък аз. Нито пък някой друг би се сетил. Никъде в Галактиката няма спътник, който да е достатъчно голям, за да си заслужава да кацнеш на него — обаче този е уникален с големината си. И, нещо повече, анонимността на Земята прикрива и спътника й. Който не може да открие нея, няма да открие и Луната.

— Обитаема ли е тази твоя Луна?

— На повърхността — не, но не е и радиоактивна, изобщо не е радиоактивна, така че е възможно и да не е абсолютно необитаема. Всъщност не е изключено тя дори да бъка от живот — но под повърхността. И, разбира се, щом се приближим достатъчно, ще можеш да ни кажеш дали това е така.

Блис сви рамене.

— Ще опитам… Само че какво те накара изведнъж да се сетиш да изследваш спътника?

— Нещо, което Фалъм направи, когато бе поела управлението.

Геянката поизчака, сякаш очакваше да чуе още, и пак сви рамене.

— Каквото и да е било то, подозирам, че нямаше да получиш вдъхновение, ако бе последвал собствения си порив и я беше убил.

— Блис, не съм имал никакво намерение да я убивам.

Тя махна с ръка.

— Добре. Така да бъде. Сега към Луната ли отиваме?

— Да. Като предпазна мярка не се движим особено бързо, но ако всичко върви гладко, след тридесет часа ще бъдем в непосредствена близост до нея.

99

Луната представляваше пустош. Тривайз наблюдаваше как под тях се носи яркоосветената й от дневната светлина част. Нижеше се монотонна панорама от кратерни пръстени и планински области, и от черни на фона на огрените от слънцето части сенки. Долавяха се отделни слаби изменения в цвета на почвата и тук-там се мярваше по някоя по-просторна равнина, осеяна от малки кратери.

С приближаването на нощната страна сенките станаха по-дълги и накрая се сляха в едно. За известно време върховете проблясваха на слънцето като тлъсти звезди, надминаващи с блясъка си своите събратя в небето. Сетне изчезнаха, заместени от по-слабата светлина на Земята — голяма синкавобяла сфера, осветена малка повече от половината. Накрая корабът надбяга и нея, потънала зад хоризонта, и долу остана единствено несмекчаваната от нищо чернота, а отгоре — ситното пъстрило от звезди, което обаче за израсналия на беззвездния Терминус Тривайз само по себе си бе истинско чудо.

После отпред се появиха нови ярки точки — първо една-две, след туй и други — и започнаха да набъбват, докато не се сляха и те, преди да пресекат границата с осветената дневна част. Слънцето изгря с пъклено великолепие, така че екранът моментално се отмести от него и поляризира блясъка на повърхността под тях.

Тривайз ясно разбираше, че е безполезно да се надява да открие някаква пролука към населената вътрешност (ако тя наистина съществуваше) чрез просто оглеждане на този действително огромен спътник.

Обърна се към Блис, която седеше до него. Тя не гледаше екрана; държеше очите си затворени. Изглеждаше по-скоро като че се е строполила в креслото, а не седи в него.

Чудейки се дали не е заспала, Тривайз меко попита:

— Откри ли още нещо?

Геянката едва-едва поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Само оная слаба струйка. По-добре ме закарай обратно там. Знаеш ли къде е?

— Компютърът знае.

Все едно, че се прицелваха в мишена — клатушкаха се насам-натам, докато не откриха целта си. Въпросната област бе все още навътре в нощната част и като се изключи това, че Земята светеше доста ниско над хоризонта и придаваше на повърхността призрачен пепелен отблясък, не можеше да се различи каквото и да било, въпреки че осветлението в пилотската кабина беше изгасено, за да виждат по-добре.

Пелорат се бе приближил и сега неспокойно застана до вратата.

— Открихме ли нещо? — попита той с леко хрипкав шепот.

Тривайз вдигна ръката си в знак за мълчание. Внимателно наблюдаваше Блис. Знаеше, че ще минат дни, преди слънчевата светлина да се завърне към тази именно точка на Луната, но освен това знаеше и че светлината няма никакво отношение към онова, което Геянката се опитваше да долови.

— Тук е — някак отнесено каза тя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— И това е единственото място?

— Единственото, което открих. Минал ли си над всяка област от лунната повърхност?

— Над значителна част от нея.

— Е, в тази значителна част това е всичко, което съм доловила. Сега е по-силно, сякаш то също ни е забелязало, но не ми се вижда опасно. Имам чувството, че ни посреща доброжелателно.

— Сигурна ли си?

— Такова усещане имам.

— А то не може ли да фалшифицира намерението си? — попита историкът.

— Уверявам те, че бих открила подобна фалшификация.

Тривайз измърмори нещо за прекалената самоувереност, а след туй високо рече:

— Надявам се, че това, което долавяш, е интелигентност.

— Долавям силна интелигентност. Само че… — в гласа на Геянката се промъкна особена нотка.

— Само че какво?

— Шшт! Не ме безпокой. Чакай да се съсредоточа — последната дума можеше да се различи единствено по движението на устните й.

После тя заяви с лека и радостна изненада:

— Не е човешка.

— Не е човешка ли? — повтори Тривайз далеч по-учуден от нея. — Да не би пак да си имаме вземане-даване с роботи? Като на Солария?

— Не — Блис се усмихна. — Не е и съвсем роботска.

— Няма как да не е или едната, или другата.

— Да, ама има! — сега тя направо се изкикоти. — Не е човешка интелигентност и въпреки това не прилича изобщо на тази от роботите, дето съм усещала по-преди.

— Иска ми се да го видя! — Пелорат оживено закима с глава, а очите му се бяха разширили от нетърпение. — Мисля, че ще бъде вълнуващо. Нещо ново!

— Нещо ново — промърмори Тривайз, чието настроение също изведнъж се повиши. И една искра на неочаквано прозрение сякаш освети вътрешността на черепната му кутия.

100

Гмурнаха се надолу към лунната повърхност; почти ликувайки. Дори и Фалъм се бе присъединила към тяхната радост и с инфантилна невъздържаност се прегръщаше сама, сякаш вече се връщаше на Солария.

Що се отнася до Тривайз, той чувстваше как остатъкът от здрав разум му казва, че е малко странно Земята — или каквото и да бе онова нейно нещо, дето се намираше на Луната, — след като бе взела такива строги мерки да държи настрана всички изследователи, сега толкова бурно да ги привлича към себе си. Възможно ли беше и в двата случая целта да е една и съща? Дали не действаше правилото „Ако не можеш да ги накараш да те избягват, привикай ги и ги унищожи“? Нима и този път тайната щеше да остане недокосната?

Тази тревожна мисъл обаче избледня и се удави в прилива на радост, който непрекъснато се засилваше с приближаването им към лунната повърхност. Но съветникът все пак успя да съхрани в себе си и момента на просветление, който го бе озарил в началото на тяхното плавно спускане към земния спътник.

Той, изглежда, не изпитваше никакви съмнения единствено за посоката, в която се бе устремил корабът. Сега минаваха току над върховете на полегатите хълмове и застаналият пред компютъра Тривайз нямаше нужда да прави каквото и да било. Изглеждаше тъй, сякаш и хората, и умната машина са водени от неизвестна сила, и в момента усещаха единствено огромна еуфория, защото товарът на отговорността е бил смъкнат от плещите им.

Плъзнаха се успоредно на терена към отвесна скала, която се издигаше на заплашителна височина като бариера пред тях; преграда, осветена слабо от сиянието на Земята и прожектора на „Далечната звезда“. Наближаването на неизбежния сблъсък като че ни най-малко не разтревожи Тривайз и той без никаква изненада осъзна, че част от скалата, разположена точно пред тях, пропадна и откри пролука към блеснал от изкуствено осветление коридор.

Корабът забави скоростта си — очевидно по своя собствена воля — почти до пълзене и се нагоди точно към отвора… влизането… плъзгането навътре. Проходът зад тях се затвори, а отпред се появи друг. И Звездолетът премина през него, за да се озове в една гигантска зала, която изглеждаше като издълбаната вътрешност на цяла планина.

„Далечната звезда“ спря и всички на борда му се втурнаха с нетърпение към въздушния шлюз. Никому, дори и на Тривайз, не хрумна да провери дали навън атмосферата е годна за дишане — и дали изобщо има някаква атмосфера.

Въздух обаче имаше. Ставаше за дишане и беше приятен. Те се огледаха наоколо с доволния вид на хора, които някак си са се прибрали у дома и едва след известно време забелязаха един човек, който учтиво ги изчакваше да приближат.

Беше висок и с печален израз на лицето. Косата му бе с бронзов цвят и ниско подстригана. Скулите му бяха широки, очите — светли, а облеклото му — по мода, която човек можеше да види единствено в книгите по, антична история. Колкото и жизнен и енергичен да изглеждаше, около него все пак сякаш витаеше умора. Тя не се прокрадваше през нещо конкретно, а по-скоро въздействаше като някакво непознато чувство.

Първа реагира Фалъм. Хлапето нададе висок, пронизителен писък и хукна към човека, като размахваше ръце и крещеше на пресекулки:

— Джемби!… Джемби!

Изобщо не забави бяг и щом се оказа достатъчно близо, високият мъж се приведе и я вдигна във въздуха. Фалъм обви с плач ръце около врата му и останала без дъх изхлипа:

— Джемби!

Другите приближиха по-спокойно и Тривайз бавно и отчетливо каза (дали този човек разбираше галактически?):

— Молим за извинение, господине. Детето е загубило своя пазач и отчаяно го търси. За нас е загадка как така то се насочи към вас, защото всъщност търси един робот — механично…

Мъжът заговори за пръв път. Гласът му бе по-скоро глух, отколкото музикален и в него се долавяше слаб полъх на архаичност, но той явно владееше галактически, при това — със съвършена лекота.

— Поздравявам цялата ви компания — видът му бе несъмнено дружелюбен, макар лицето да си остана все тъй печално. — Що се отнася до малката, тя може би показва по-голяма чувствителност, отколкото си мислите, защото аз наистина съм робот. Името ми е Данил Оливо.

101

Тривайз се улови, че изобщо не му вярва. Беше се възстановил от изпитаната малко преди и непосредствено след кацането на Луната странна еуфория — наложена му, както сега подозираше, от този самозван робот.

Продължаваше да се оглежда и въпреки съвършено нормалния си в момента недокоснат ум не можеше да се избави от обхваналото го удивление. Беше заговорил и дори май проведе цял разговор, без да престане да се удивлява, като почти не схващаше какво говори или чува, защото диреше нещо във външността, в поведението и в маниера на общуване на това същество — толкова очебийно човек — нещо, което да издава робота.

Ето защо, помисли съветникът, Блис долови излъчване, което не е нито на човек, нито на робот, а, както бе казал Пелорат, „нещо ново“. Още повече че именно то бе насочило собствените му мисли в друга, навярно по-разбулваща мистерията посока — макар сега също да беше отстъпило нейде в дъното на ума му.

Блис и Фалъм тръгнаха да огледат околността. Идеята беше на Геянката, но на Тривайз му се стори, че между нея и Данил премина бърз като светкавица поглед. Когато Фалъм отказа и настоя да остане със съществото, което упорито наричаше Джемби, една сериозна дума от страна на Данил и повдигането на пръста му бяха достатъчни да я накарат веднага да се подчини. Тривайз и Пелорат останаха.

— Те не са от Фондацията — рече роботът, сякаш това обясняваше всичко. — Едната е геянка, а другата — космонитка.

Съветникът не обели и дума повече, докато мъжът не ги отведе до няколко семпли стола, поставени под едно дърво. След приканващия му жест те се настаниха и когато той също седна — със съвършено човешко движение, — Тривайз попита:

— Наистина ли си робот?

— Наистина, сър — отговори Данил.

Лицето на Пелорат просветля от радост.

— В старите легенди — каза той — се споменава за един робот на име Данил. На него ли си кръстен?

— Аз съм същият този робот — кимна мъжът. — Това не е легенда.

— О, не! — възрази Пелорат. — Ако ти си същият робот, би трябвало да си на хиляди години.

— Двадесет хиляди — тихо потвърди Данил.

Историкът като че се постъписа и хвърли безпомощен поглед към своя приятел, който заяви с ядна нотка в гласа си:

— Ако наистина си робот, аз ти заповядвам да говориш истината.

— Няма нужда да ми се казва да говоря истината, сър. Длъжен съм да го правя. Пред вас, сър, има три възможности. Аз или съм човек, който ви лъже, или съм робот, който е бил програмиран да вярва, че е на двадесет хиляди години, макар всъщност да не е на толкова, или съм робот, който е на двадесет хиляди години. Трябва да решите коя от трите ще изберете.

— Нещата могат да се решат от само себе си при по-продължителен разговор — сухо отбеляза съветникът. — Ако е там въпросът, трудно ми е да повярвам, че това тук е вътрешността на Луната. Нито светлината — при тия думи той вдигна нагоре очи, защото осветлението беше точно като меката разсеяна слънчева светлина, макар на небето да не се виждаше никакво слънце, а и, честно казано, не се забелязваше никакво небе, — нито гравитацията изглеждат правдоподобни. Този свят би трябвало да има повърхностна гравитация, по-малка от 0,2 g.

— Всъщност, сър, естествената гравитация на повърхността би била 0,15 g. Тя обаче е изменена от същите сили, които на вашия кораб ви дават усещането за нормално притегляне, дори и да се намирате в състояние на свободно падане или под ускорение. Другите енергийни нужди, включително светлината, също се удовлетворяват по гравитационен път, при все че когато е удобно, използваме и самата слънчева енергия. Материалните ни потребности се поемат от лунната почва, като се изключат леките елементи — водород, въглерод и азот — които Луната не притежава. Задоволяваме ги, като от време на време улавяме по някоя комета. Една такава плячка на век е повече от достатъчна за посрещането на нуждите ни.

— Доколкото разбирам, Земята не може да се използва като източник на продоволствия.

— За нещастие е точно тъй, сър. Нашите позитронни мозъци са също толкова чувствителни към радиацията, както и човешките протеини.

— Употребяваш множествено число, а това имение изглежда голямо, красиво и изпипано — поне на пръв поглед. Значи тук живеят и други… Хора? Роботи?

— Да, сър. На Луната имаме пълен екологичен цикъл и огромни и сложни кухини, в които процъфтява животът. Всички интелигентни същества обаче са роботи — къде повече, къде по-малко прилични на мен. Вие обаче няма да видите никого от тях. Що се отнася до имението, единственият му ползвател съм аз и то е изградено като точно копие на онова, в което живеех преди двадесет хиляди години.

— И което ти си спомняш с подробности, нали?

— Съвършени, сър. Аз бях произведен и съществувах за известно време — колко кратко ми се вижда то сега! — на космонитския свят Аврора.

— Онази планета със… — Тривайз млъкна.

— Да, сър. Онази планета с кучетата.

— Значи знаеш за тях?

— Да, сър.

— Но как си дошъл тук, след като първоначално си живял на Аврора?

— Дойдох в самото начало на заселването на Галактиката, за да предотвратя създаването на радиоактивна Земя. С мен имаше и друг робот на име Жискар, който умееше да чувства и коригира умовете.

— Като Блис?

— Да, сър. В известен смисъл ние се провалихме и Жискар престана да функционира. Преди да се случи това обаче, той успя да ми предаде своя талант и остави на мен да се грижа за Галактиката и в частност за Земята.

— Защо в частност за Земята?

— Донякъде заради един човек на име Илайджа Бейли. Един земянин…

Пелорат възбудено се намеси:

— Голан, той е културният герой, за когото преди известно време ти споменах!

— Културен герой ли, сър?

— Доктор Пелорат има предвид — обясни Тривайз, — че е личност, на която са били приписани много неща и която представлява сплав от множество действително съществували хора, ако не е съвършено измислена.

Данил претегли за момент казаното и съвсем спокойно възрази:

— Това не е вярно, господа. Илайджа Бейли съществуваше наистина и беше един-единствен човек. Не зная какво разправят за него вашите легенди, но исторически факт е, че Галактиката може би никога нямаше да бъде заселена, ако не беше той. В негова памет аз направих всичко по силите си, за да спася каквото мога от Земята, след като тя взе да става радиоактивна. Моите другари роботи бяха разпределени из Галактиката така, че да са в състояние да повлияят — тук или там — на някой подходящ човек. По едно време дори успях да подредя нещата тъй, че да започне рециклиране на земната почва. Доста по-късно подхванах тераформирането на онзи свят, обикалящ около съседната звезда, която сега се нарича Алфа. Нито в единия, нито в другия случай обаче постигнах истински успех. Така и не можах да повлияя на човешките умове точно както аз исках, понеже винаги съществуваше възможност да причиня вреда на индивидите, чиито умове манипулирах. Разбирате ли, бях обвързан — и съм обвързан и до ден-днешен — от законите на роботиката.

— Да?

Не бе нужно да си същество с менталната мощ на Данил, за да доловиш недоумението в този въпрос.

— Първият закон, сър — продължи той, — гласи: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Вторият закон е: „Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите, давани му от хората, освен ако такава заповед противоречи на Първия закон.“ Третият закон е: „Роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, освен когато тази грижа противоречи на Първия или Втория закон.“ Естествено, аз ви излагам тези постулати, доколкото ми позволява езикът. В действителност те представляват сложни математически конфигурации на нашите позитронни мозъчни връзки.

— Трудно ли ти е да се съобразяваш с тези закони?

— Длъжен съм, сър. Първият има абсолютна сила, която почти забранява използването на каквито и да било ментални способности. Когато работиш с цялата Галактика, малко вероятно е действията ти да не причинят никакви вреди. Винаги отделни хора, а може би и големи групи, рискуват да пострадат, така че един робот трябва да избира минималната вреда. В добавка сложността при изчисляването на различните варианти е такава, че трябва доста време, за да се предпочете най-добрият, а дори и тогава не можеш да бъдеш съвсем сигурен.

— Разбирам — кимна Тривайз.

— През цялата галактическа история аз се опитвах да намалявам най-болезнените последици от борбите и катастрофите, които непрекъснато се вихрят в Галактиката. Понякога може и да съм успявал до известна степен, обаче ако познавате своето собствено минало, ще сте наясно, че не е било особено често, още по-малко пък — напълно.

— Колкото до това, известно ни е — криво се усмихна съветникът.

— Точно преди края си Жискар измисли един закон на роботиката, който обезсилваше дори Първия. Нарекохме го „Нулевият закон“, тъй като не можахме да измислим друго име, което да носи някакъв смисъл. Нулевият закон гласи: „Роботът не може да причини вреда на човечеството или с бездействието си да допусне на човечеството да бъде причинена вреда.“ Това автоматично означава, че Първият трябва да се измени така: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда, освен ако това противоречи на Нулевия закон.“ Подобни изменения трябва да се направят и във Втория и Третия закони.

Тривайз се намръщи.

— Как решаваш кое е вредно или не за човечеството като цяло?

— Именно, сър — спокойно отвърна Данил. — На теория Нулевият закон дава отговор на всичките ни проблеми, които практически никога не можем да решим. Един човек е конкретен обект и нанасяната му вреда може да бъде изчислена и преценена. Човечеството обаче е абстракция. Как да боравим с него?

— Не зная — сви рамене Тривайз.

— Чакай — намеси се Пелорат, — ти би могъл да превърнеш човечеството в един организъм. Като Гея, например.

— Точно това се опитах да направя, сър. Аз организирах създаването на Гея. Ако човечеството бъде превърнато в цялостен организъм, то би станало конкретен предмет и с него ще може да се борави. Оказа се обаче, че да се създаде подобен суперорганизъм не е тъй лесно, както се надявах. Първо на първо, то не може да се осъществи, ако хората не ценят суперорганизма повече от собствената си индивидуалност, така че се налагаше да открия подходяща настройка на ума. Доста време мина, преди да се сетя за законите на роботиката.

— Аха, значи геянците все пак са роботи! Подозирах го от самото начало.

— В такъв случай, сър, подозренията ви са неоснователни. Те са хора, ала в мозъците им е внедрен еквивалентът на законите на роботиката. На тях им е втълпено да ценят живота, наистина да го ценят. Но дори и след като тази трудност бе преодоляна, остана един сериозен недостатък. Суперорганизъм, изграден единствено от хора, е нестабилен. Той просто не може да се задейства. Трябва да се прибавят други животни, сетне растения, сетне и неорганичен свят. Най-малкият суперорганизъм, който е действително възможен, е един цял свят, и то достатъчно голям и сложен, за да има своя собствена екология. Трябваше ми много време, за да го разбера, така че едва през последния век Гея бе напълно основана и подготвена да тръгне към осъществяването на Галаксея — а това също ще отнеме доста време. Може би обаче не чак толкова, колкото отне извървеният дотук път, защото сега познавам основните принципи…

— И имаш нужда от мен, за да взема решението. Така ли е, Данил?

— Да, сър. Законите на роботиката не позволяват нито на мен, нито на Гея да взима решения и да преценява вредата за човечеството. А междувременно преди пет века, когато ми се струваше, че никога не ще успея да разработя методи за преодоляване на всички трудности по пътя на основаването на Гея, аз се заех с втората по оптималност задача и спомогнах за развитието на психоисторическата наука.

— Трябваше да се досетя — измърмори Тривайз. — Знаеш ли, започвам да вярвам, че наистина си на двадесет хиляди години.

— Благодаря ви, сър.

— Почакай малко — обади се Пелорат. — И аз, струва ми се, започвам да схващам нещо. Ти самият, Данил, не представляваш ли част от Гея? Не си ли разбрал тъкмо по тоя начин за кучетата на Аврора? Чрез Блис?

— В известен смисъл сте прав, сър — отвърна роботът. — Аз съм свързан с Гея, макар да не съм част от нея.

Съветникът вдигна вежди.

— Това ми звучи като версията на Компорелон — света, който посетихме веднага след като напуснахме Гея. Компорелонците твърдяха, че не са част от Фондационната конфедерация, а са само асоциирани към нея.

Данил бавно кимна.

— Предполагам, че аналогията е подходяща, сър. Като свързан с Гея мога да осъзнавам това, което осъзнава и тя — въплътена например в личността на тази жена Блис. Гея обаче не осъзнава онова, което аз съзнавам, така че запазвам свободата на действията си. Подобна свобода ще ми е необходима, докато планетата не се стабилизира окончателно.

Тривайз се вгледа внимателно в робота и рече:

— А използва ли долавяното чрез Блис, за да влияеш на събитията при нашето пътуване и да ги насочваш, както ти е изгодно?

Данил въздъхна по странно човешки начин.

— Не бих могъл да направя много, сър. Законите на роботиката почти винаги ми пречеха. Все пак облекчих товара върху ума й, като поех малка част от допълнителната отговорност, за да може тя да се справи с вълците на Аврора и соларианския космонит по-експедитивно и с по-малко вреда за себе си. В добавка повлиях чрез нея на жената от Компорелон и на другата от Нова Земя така, че те да погледнат на вас достатъчно благосклонно и да можете да продължите пътуването си.

Съветникът се усмихна малко насилено.

— Трябваше да се сетя, че не е било заради мен.

Данил прие констатацията без печалното й самоподценяване.

— Напротив, сър — каза той, — до голяма степен беше именно заради вас. И двете жени още отначало ви гледаха благосклонно. Аз просто подсилих вече съществуващите импулси — това е кажи-речи всичко, което може да се направи при ограниченията, налагани от законите на роботиката. Точно поради тях — както и по някои други причини, признавам го — съумях да ви докарам тук толкова трудно и благодарение на непряка намеса. На няколко пъти ме грозеше сериозна опасност да ви загубя.

— Е, сега съм тук — рече Тривайз. — Какво желаеш от мен? Да потвърдя решението си в полза на Галаксея?

Безизразното лице на Данил някак си успя да придобие отчаян вид.

— Не, сър. Само решението вече не е достатъчно. Повиках ви, доколкото ми позволяват силите при сегашното ми състояние, заради нещо далеч по-безнадеждно. Аз умирам.

102

Може би поради разговорния тон, с който го съобщи, или понеже един жизнен път от двадесет хиляди години, възприет през очите на човек, осъден да живее не повече от половин процент от този период, прави смъртта да не изглежда като трагедия, но във всеки случай, у Тривайз не се породи особено съчувствие.

— Да умреш? Може ли една машина да умре?

— Аз мога да престана да съществувам, сър, както и да пожелаете да наречете това. Стар съм. Нито един разумен организъм в Галактиката, който е бил жив, когато за пръв път ми бе дадено съзнание, днес вече не функционира — нищо органично, нищо роботско. Дори при мен самия започват някои прекъсвания.

— В какъв смисъл?

— Няма физическа част от тялото ми, сър, която да е избегнала подмяната, и то не само веднъж. Дори позитронният ми мозък бе сменян петкратно. Всеки път съдържанието на по-раншния бе пренасяно в новия до последния позитрон. Всеки път новият мозък имаше по-голям капацитет и бе по-сложен от стария, така че да има място за още спомени и възможност за по-бързи решения и действия. Обаче…

— Обаче какво?

— Колкото по-усъвършенстван и сложен е мозъкът, толкова е по-нестабилен и по-бързо се изхабява. Сегашният е сто хиляди пъти по-чувствителен от първия и има десет милиона пъти по-голям капацитет, но докато първият издържа над десет хиляди години, този е само на шестстотин, а е вече определено остарял. Всеки спомен от тези двадесет хиляди години е идеално записан, механизмът за търсене е в пълен порядък, ала самият капацитет е на изчерпване. Способността да взимам решения бързо намалява, още по-бързо намаляват възможностите ми да проверявам и влияя на умовете от хиперпространствени разстояния. А и не мога да конструирам шести мозък. По-нататъшната миниатюризация ще се натъкне на сляпата стена на принципа за неопределеността и усложняването ще доведе най-вероятно до моментален срив.

Пелорат изглеждаше ужасно обезпокоен.

— Но, Данил, Гея положително ще може да продължи без теб. Като се има предвид, че Тривайз вече прецени и избра Галаксея…

— Процесът ще отнеме прекалено много време, сър — отвърна Данил, както винаги без да прояви каквато и да било емоция. — Наложи се да изчакам Гея да бъде напълно стабилизирана, независимо от непредвидените трудности, които възникваха. Докато успеем да открием този човек — господин Тривайз, — който да е способен да взима правилни ключови решения, стана прекалено късно. Не мислете обаче, че не съм предприел никакви мерки да удължа времетраенето на живота си. Малко по малко ограничих своята дейност, за да запазя за спешни случаи онова, което ще ми е нужно. Когато вече не можех да разчитам на активни действия за съхраняване на изолацията на системата Земя-Луна, предприех пасивни мерки: В продължение на много години човекоподобните роботи, които работеха на различните планети, бяха привикани един по един у дома. Последните им поръчения целяха отстраняването на всички данни за Земята в планетните архиви. А без мен и без моите другари на Гея ще й липсва основният инструментариум, за да изведе докрай развитието на Галаксея, без то да отнеме прекалено дълго време.

— И ти си знаел всичко това — запита Тривайз, — когато взех решението си?

— Доста по-отдавна, сър — отвърна Данил. — Гея, разбира се, не го знаеше.

— Но тогава — ядно възкликна съветникът — какъв е бил смисълът от цялата тая главоблъсканица? Каква е ползата? Аз пребродих Галактиката, търсейки Земята и онова, за което си мислех като за нейна „тайна“ — без да знам, че тайната си бил ти, — та да мога да съм сигурен в правилността на решението си. Е, потвърдих го. Сега разбирам, че Галаксея е абсолютно необходима — и излиза, че всичко е било за тоя, що духа. Защо не остави Галактиката на самата нея, а и мен също?

— Защото, сър — каза спокойно Данил, — търсех начин да се спася и продължавах с надеждата, че бих могъл да намеря такъв. И мисля, че го намерих. Вместо да заменям моя мозък с друг позитронен, което е непрактично, аз бих могъл да го слея с един човешки мозък — той не се влияе от трите закона на роботиката и не само ще увеличи собствения ми капацитет, а и ще добави още куп нови способности. Ето защо ви доведох тук.

Тривайз бе ужасeн.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да слееш човешки мозък със своя? Налага ли се този човешки мозък да загуби своята индивидуалност, за да можеш да постигнеш двумозъчната Гея?

— Да, сър. Това няма да ме направи безсмъртен, но сигурно ще ми позволи да живея достатъчно дълго, така че да мога да създам Галаксея.

— И заради това доведе тук мен? Независимостта ми от трите закона и чувството ми за вярна преценка да станат част от теб с цената на моята индивидуалност? Не!

— Но само преди минута вие казахте, че Галаксея е жизнено важна за добруването на човечеството…

— Дори и да е тъй, за това ще е нужно много време, а аз предпочитам да запазя индивидуалността си, докато съм жив. От друга страна, ако Галаксея бъде изградена бързо, ще последва трансформация на индивидуалност в галактически мащаб и моята собствена загуба ще представлява само част от неизмеримо по-голямата. Аз обаче никога не бих се съгласил да загубя индивидуалността си, докато останалите в Галактиката запазват своята.

— Значи е така, както си мислех — рече Данил. — Вашият мозък не би ми паснал добре, а и във всеки случай той ще е по-полезен, ако си запазите способността за независима преценка.

— Кога точно промени решението си? Ти каза, че си ме довел тук заради сливането.

— Да, и то след като използвах до последно моите силно намалели възможности. Но все пак заявих: „Ето защо ви доведох тук“, и моля да си спомните, че на стандартен галактически думата „ви“ може да се отнася както за единствено, така и за множествено число. Имах предвид всички вас.

Пелорат застина на мястото си.

— Наистина ли? Кажи ми тогава, Данил, дали един човешки мозък, който се е слял с твоя, ще сподели спомените ти за всички тези двадесет хиляди години, чак до легендарните времена?

— Положително, сър.

Историкът дълбоко си пое дъх.

— Това би оправдало едно продължило цял живот търсене и е нещо, за което аз с удоволствие бих дал моята индивидуалност. Моля те да ме удостоиш с привилегията да споделя мозъка ти.

Тривайз меко попита:

— А Блис? Помисли ли за нея?

Пелорат не се колеба повече от миг.

— Блис ще разбере — каза той. — Във всеки случай ще й е по-добре без мен… след известно време.

Данил поклати глава.

— Вашето предложение, доктор Пелорат, е много великодушно, но не мога да го приема. Мозъкът ви е стар и няма да издържи повече от две-три десетилетия, дори и да се слее с моя. Трябва ми нещо друго. Вижте! — той вдигна ръката си и рече:

— Привиках я обратно.

Блис се завръщаше с пружинираща и щастлива походка.

Пелорат конвулсивно се изправи на крака.

— Блис! О, не!

— Не се паникьосвайте, докторе — каза Данил. — Аз не мога да използвам Блис. Това би ме сляло с Гея, а вече ви обясних, че трябва да остана независим от нея.

— Но в такъв случай — объркано поде историкът — кой…

Не довърши, защото в този момент съветникът, гледайки крехката фигурка, която тичаше след Блис, каза:

— Янов, роботът през цялото време е търсил Фалъм.

103

Геянката приближи усмихната и очевидно в състояние на дълбоко задоволство.

— Не успяхме да излезем извън имението — рече тя, — но всичко ми напомня за Солария. Фалъм, разбира се, е убедена, че това наистина е нейната планета. Попитах я дали не мисли, че Данил изглежда по-различен от Джемби — все пак Джемби беше метален — а детенцето ми каза: „Не, не истински.“ Не зная какво имаше предвид с това „не истински“.

Тя погледна към поотдалечилата се Фалъм, която сега свиреше на флейта за печалния Данил, а той кимаше в такт с музиката. Звуците долитаха до тях — високи, чисти и сладостни.

— Знаехте ли, че когато напуснахме кораба, тя е взела флейтата със себе си? — попита Блис. — Подозирам, че още малко и няма да можем да я откъснем от робота.

Забележката й бе посрещната с неловко мълчание и това я накара да изгледа тревожно двамата мъже.

— Какво има?

Тривайз учтиво посочи с ръка Пелорат. От него зависи, говореше жестът му. Историкът се прокашля и рече:

— Блис, аз всъщност мисля, че Фалъм ще остане за постоянно с Данил.

— Нима? — намръщи се Геянката и като че се накани да тръгне към хлапето, но любимият й я хвана за ръката.

— Блис, миличка, не бива. Той е по-могъщ дори от Гея, а Фалъм трябва да остане с него, за да може Галаксея да се осъществи. Чакай да ти обясня, а ти, Голан, ако обичаш, ме поправяй, объркам ли нещо.

Младата жена изслуша разказа му и ведрото й изражение се смени с гримаса, твърде близка до отчаянието.

Тривайз се опита да демонстрира здрав разум.

— Блис, сега виждаш как стоят нещата. Детето е космонит, а Данил е бил конструиран и сглобен от космонити. То е отгледано в имение, което е празно като това тук, от един робот, без да познава никого другиго. Има преобразувателни способности, от които роботът се нуждае. Фалъм ще живее още три-четири века, а туй време може би ще е достатъчно за основаването на Галаксея.

С пламнали бузи и влажни очи Блис промълви:

— Предполагам, че роботът е насочвал нашето пътуване към Земята по такъв начин, че да ни накара да минем през Солария, за да вземем детето и той да може да го използва.

Съветникът сви рамене.

— По-вероятно е просто да е разчитал на случайността. Не мисля, че в момента способностите му са толкова големи, та да може да ни води като кукли през хиперпространствени разстояния.

— Не. Било е целенасочено. Той се е постарал да се почувствам толкова силно обвързана с детенцето, че да го взема с нас, за да не бъде убито, и да го защищавам дори от теб, когато ти проявяваше единствено отвращение и се дразнеше, че е на кораба.

— Но всичко това съвсем спокойно би могло да се дължи и на твоята геянска етика, която, подозирам, Данил може би мъничко е позасилил. Хайде, Блис, нищо няма да спечелиш от емоционални реакции. Допусни, че успееш да отведеш Фалъм. Би ли могла да я закараш някъде, където ще е тъй щастлива, както е тук? Ще я върнеш ли на Солария, след като знаеш, че може безжалостно да я убият; ще я заведеш ли на някой пренаселен свят, където сигурно ще се поболее и ще умре; на Гея, където ще страда за Джемби; или ще предприемете безкрайно пътуване из Галактиката, при което тя ще си мисли, че всяка планета, на която попадате, е нейната Солария? И още — ще можеш ли да намериш някой друг, когото Данил да използва, за да бъде изградена Галаксея?

Блис тъжно мълчеше.

Малко плахо Пелорат протегна ръката си към нея.

— Виж — каза той, — аз се писах доброволец да дам моя мозък за сливане с Даниловия. Той обаче не го прие, защото съм бил твърде стар. Иска ми се да бе приел, ако това можеше да запази Фалъм за теб.

Блис пое ръката му и я целуна.

— Благодаря ти, Пел, но цената щеше да е прекалено висока — тя въздъхна дълбоко и опита да се усмихне. — Може би когато се върнем на Гея, в глобалния организъм ще се намери място за едно дете… и аз ще вкарам „Фалъм“ в сричките на името му.

Данил, сякаш осъзнал, че въпросът е уреден, се запъти към тях, а малката заподскача край него.

После се затича и стигна първа до тримата.

— Благодаря ти, Блис — изчурулика тя, — загдето ме доведе пак у дома при Джемби и се грижеше за мен, докато бяхме на кораба. Винаги ще те помня — после се хвърли в обятията на Геянката и двете силно се прегърнаха.

— Надявам се да си щастлива — рече Блис. — Аз също ще те помня, мила Фалъм — и с нежелание я пусна. Хлапето се обърна към историка:

— Благодаря и на теб, Пелорат, че ми даваше да чета твоите книгофилми — сетне без нито дума повече и след моментно колебание протегна тънката си момичешка ръка към Тривайз. Той я пое за миг и я пусна.

— Късмет, Фалъм — измърмори съветникът.

Данил каза:

— Благодаря на всички ви, господа и госпожо, за онова, което — всеки по своему — направихте. Сега можете да си вървите, тъй като вашето търсене приключи. Що се отнася до собствената ми работа, тя също ще приключи доста скоро и, надявам се, успешно.

Блис обаче го спря:

— Чакай, още не сме свършили. Не знаем дали Тривайз продължава да е на мнение, че подходящото за човечеството бъдеще е Галаксея, а не огромният конгломерат от изолати.

— Той вече изясни това преди малко, мадам — напомни роботът. — Решил е в полза на Галаксея.

Устните на Блис се свиха.

— Предпочитам да го чуя от него. Кое от двете ще предпочетеш, Тривайз?

Съветникът спокойно се усмихна:

— А ти, Блис, кое желаеш да бъде? Ако не избера Галаксея, може би ще си върнеш Фалъм…

Блис решително тръсна глава.

— Аз съм Гея. Трябва да узная твоя избор и основанията за него заради самата истина, а не поради нещо друго.

— Кажете й, сър — помоли Данил. — Вашият ум, както Гея добре разбира, не е докосван.

И Тривайз каза:

— Решението ми е за Галаксея. Вече нямам никакви съмнения.

104

Блис не помръдна толкова време, колкото човек бавно да преброи до петдесет, сякаш за да даде възможност на информацията да стигне до всички части на Гея. После попита:

— Защо?

— Слушай внимателно — настоя Тривайз. — Още отначало знаех, че има само два възможни варианта за човечеството — Галаксея или Втората Империя от Плана на Селдън. И ми се струваше, че това са взаимноизключващи се възможности за развитие. Тоест, ние не бихме могли да реализираме Галаксея, освен ако по някаква причина Плана на Селдън не съдържа в себе някаква фундаментална грешка.

За нещастие, аз не знаех нищо за Плана на Селдън, с изключение на двете аксиоми, които лежат в основата му: едната — за възможността да се разглежда човечеството като група от случайно взаимодействащи си индивидиуми, тоест — статистически; и втората — човечеството не трябва да знае резултатите от психоисторическите изследвания, докато тези резултати не се реализират в живота.

Понеже вече реших в полза на Галаксея, аз разбирах, че трябва да съм бил подсъзнателно убеден в порочността на Плана на Селдън, а неговите грешки могат да произлязат само от аксиомите, понеже това е единственото, което знаех за него. Макар че не можех да открия нищо неправилно в тях. Тогава аз се впуснах в търсене на Земята, чувствайки, че не биха я крили толкова грижливо, ако нямаше нужда. Исках да разбера с каква цел е правено това.

Нямах никакви реални причини да очаквам, че веднага след като намеря Земята, ще намеря и решение на проблемите, но бях отчаян и не можех да мисля за нищо друго. И може би желанието на Данил да се срещне с детето от Солария усилваше желанието ми за пътешествие.

Както и да е, най-накрая достигнахме Земята, после Луната и Блис откри разума на Данил, който той преднамерено насочи към нея. Тя описваше този разум като нечовешки, но и нямащ нищо общо с роботите. Сега вече това твърдение придобива смисъл, понеже мозъка на Данил далеч превъзхожда мозъка на който и да е от съществуващите роботи и не трябва да се усеща като прост разум на робот. Но все пак, той по нищо не напомня за човешкия. Пелорат го характеризира като „нещо ново“ и това послужи за спусък на моето собствено „нещо ново“ — нови мисли.

Точно по същия начин, както много отдавна Данил с колегата си измислили четвъртия закон на роботиката, по-фундаментален от другите три, така и аз можах внезапно да видя трета базисна аксиома на психоисторията, по-фундаментална от другите две; толкова фундаментална, че никой даже не се е сетил да я спомене.

Ето я. Двете известни аксиоми се отнасят за хората, и те са основани на тази неизказана аксиома, че хората са единствените разумни същества в Галактиката, и следователно, единствените, чиито действия имат значение за развитието на историята и обществото. И така, неизвестната аксиома е: „В Галактиката има само едно разумно същество, и това е Homo Sapiens“. Ако възникне „нещо ново“, ако се намерят други разумни форми на живот, различни от хората по своята природа, тогава поведението им няма да се описва точно от математическия апарат на психоисторията и Плана на Селдън няма да има смисъл. Разбираш ли?

Тривайз едва не трепереше от силното желание да бъде разбран правилно.

— Разбираш ли? — повтори той.

— Да, разбирам, но като адвокат на дявола, приятелю…

— Да? Казвай.

— Човека наистина е единственото разумно същество в Галактиката.

— Роботите? — предположи Блис, — Гея?

Пелорат се позамисли, после бавно произнесе:

— Роботите не играят значима роля в живота откакто са изчезнали космонитите. Гея не е играла значителна роля до неотдавна. Роботите са творение на човека, а Гея — творение на роботите, и роботите и Гея, доколкото са свързани с Трите закона, нямат никакъв друг избор, освен да се покорят на волята на човека. Независимо от двадесетте хиляди години работа на Данил и дългото развитие на Гея, една-единствена дума на Тривайз, човешко същество, може да сложи край на тази работа, и на това развитие. От това следва, че човечеството е единствената значима форма на разумен живот и психоисторията остава в сила.

— Единствената форма на разумен живот. — бавно повтори Тривайз. — Съгласен съм с теб. Но ние толкова много и толкова често говорим за Галактиката, че не можем да разберем, че Галактиката не е всичко. Галактиката — това не е цялата Вселена. Има и други

Пелорат и Блис тревожно потрепнаха. Данил слушаше с любезна сериозност, а ръката му бавно милваше косата на Фалъм.

— Чуйте ме още веднъж внимателно — каза съветникът. — Току отвъд нашата Галактика са Магелановите облаци, където никога не е прониквал човешки крак или по-точно — кораб. Зад облаците има няколко по-малки звездни системи, а не чак толкова далеч е гигантската галактика Андромеда. Още по-нататък съществуват милиарди! Нашата собствена Галактика е развила само един интелигентен вид, достатъчно значим, за да създаде техническо общество, но какво знаем за останалите? Може би дори човешкият вариант е нетипичен. Възможно е в някои от другите галактики — а защо не и на всички — да има множество съперничещи си видове, които се борят един с друг, като всеки от тях е неразбираем за нас. Навярно все още ги занимава взаимното им съперничество, но какво ще стане, ако някой от тези видове надделее над останалите, а след туй има достатъчно време да обмисли възможността за проникване в други галактики? Погледнато хиперпространствено, Галактиката представлява точка — а същото важи и за цялата Вселена. Ние не сме посетили никоя друга и, доколкото ни е известно, никога не сме били посещавани от интелигентни същества от друга галактика, обаче това състояние на нещата един ден сигурно ще се промени. И ако нашествениците пристигнат, непременно ще открият начини да настроят някои хора срещу други хора. Толкова дълго сме имали за противник единствено себе си, че сме привикнали към подобни вътрешновидови разправии. Нашественик, който ни намери разделени, ще загосподства над всички ни или ще унищожи всички ни. Единствената истинска предпазна мярка е да създадем Галаксея, която не може да бъде настроена срещу самата себе си и е в състояние да посрещне нашествениците с максимална мощ.

— Рисуваш плашеща картина — обади се Блис. — Ще имаме ли време да достигнем до Галаксея?

Тривайз отправи поглед нагоре, като че искаше да проникне през дебелия стой лунна скала, който го отделяше от повърхността и от космоса; сякаш се опитваше да си представи как отдалечените галактики бавно се движат през невъобразимите простори на Вселената.

— Доколкото знаем — отвърна той, — в цялата досегашна човешка история никаква друга интелигентност не е посегнала на нашия вид. Ако това продължи само още няколко века — може би малко повече от една десетхилядна от времето, откакто съществува цивилизацията — ще бъдем в безопасност. В края на краищата — и тук съветникът усети внезапна тревожна тръпка, която се насили да пренебрегне, — не е като врагът да е вече между нас.

Той не погледна надолу, за да види замислените очи на Фалъм — хермафродитски, преобразуващи, различни — които неразгадаемо се бяха вторачили в него.