ЧАСТ ПЕТАМЕЛПОМЕНИЯ
XIII. ДАЛЕЧ ОТ СОЛАРИЯ
56
Заминаването мина като на сън. Тривайз събра безполезните си оръжия, отвори въздушния шлюз и те се търкулнаха вътре. Едва след като се отделиха от повърхността, съветникът забеляза, че и Фалъм е с тях.
Вероятно нямаше да успеят, ако соларианското въздухоплаване не беше толкова слабо развито. На приближаващия местен кораб му отне прекалено много време да се спусне и да кацне. От друга страна, компютърът на „Далечната звезда“ почти мигновено изведе звездолета им вертикално нагоре.
И въпреки че прекъсването на гравитационното взаимодействие и следователно на инерцията, премахна иначе непоносимия ефект от ускорението, който би съпътствал такова бързо излитане, не можеше да се направи същото с въздушното съпротивление. Температурата на външния корпус се повиши много по-бързо, отколкото предписваше флотският правилник (както и техническото описание на самия кораб).
Издигайки се, видяха как каца втори солариански кораб и се приближават още няколко. Тривайз се запита с колко ли робота би могла да се справи Блис и дали самите те нямаше да бъдат смазани, ако бяха останали на повърхността още петнадесет минути.
Като излязоха в космоса (или почти в космоса, заобиколени само от разредени остатъци на планетната екзосфера), той насочи звездолета към нощната страна на Солария. Беше просто на един отскок, тъй като напуснаха повърхността по залез слънце. В тъмнината „Далечната звезда“ щеше да има възможност да изстине по-бързо и да продължи да се отдалечава по разгъната спирала.
Пелорат излезе от стаята, която делеше с Блис, и тихо каза:
— Детето вече спи нормално. Демонстрирахме му как се използва тоалетната и то ни разбра без никакво затруднение.
— Не е изненадващо. Трябва да е имало подобни удобства в имението.
— Не видях да има, а търсих — натъртено възрази Пелорат. — Ако не се бяхме върнали на кораба, нямаше да издържа и миг повече.
— Аз също. Но защо взехме това дете на борда?
Историкът сви примирено рамене.
— Блис не искаше да го остави. Трябваше да спаси един живот в замяна на този, който отне. Тя не може да понася…
— Знам — кимна Тривайз.
— Детето има много странни форми — подметна Пелорат.
— Естествено, след като е хермафродит.
— С тестикули е, знаеш ли.
— Едва ли би могло да мине без тях.
— И нещо, което мога да опиша само като мъничко влагалище.
Тривайз направи гримаса.
— Отвратително.
— Не е точно така, Голан — отново възрази ученият. — Приспособено е към нуждите си. Произвежда оплодена яйцеклетка или съвсем дребен зародиш, който след това се развива в лабораторни условия под грижите, най-вероятно, на роботи.
— И какво ще стане, ако роботската им система се разпадне? Повече няма да имат жизнеспособни малки.
— Всеки свят би закъсал сериозно, ако социалната му система престане да функционира.
— Не че ще заплача за соларианците — вметна Тривайз.
— Е, признавам, този свят не е много привлекателен за такива като нас. Тъй е, понеже хората и обществената структура не са наш тип, драги приятелю. Като махнеш тях и роботите, остава една планета, която…
— Може да деградира, също като Аврора — довърши вместо него Тривайз. — Янов, как е Блис?
— Изтощена, опасявам се. Сега спи. Беше й много трудно, Голан.
— И на мен не ми беше особено забавно.
Тривайз затвори очи и реши, че не би му се отразило зле да поспи и той и ще се отдаде на този разкош, веднага щом се увери, че соларианците нямат космическа флота. Засега компютърът не бе регистрирал в космоса нищо от изкуствен произход.
С горчивина си помисли за двете космонитски планети, които бяха посетили — враждебни диви кучета на едната, враждебни хермафродитни самотници на другата; и на двете — ни най-малко указание за местоположението на Земята. Единствената им придобивка от досегашните визити бе Фалъм.
Отвори очи. Пелорат продължаваше да седи на мястото си от другата страна на компютъра, гледайки го сериозно.
С внезапна заядливост Тривайз каза:
— Трябваше да оставим това соларианско дете.
— Горкото — рече историкът. — Те щяха да го убият.
— Даже и да е така — там му е мястото. То е част от онова общество. Да те убият, защото си излишен, е нещо, с което се е родило.
— О, скъпи ми приятелю, разсъждаваш коравосърдечно.
— Разсъждавам разумно. Не знаем как да се грижим за него и при нас може да страда по-дълго и пак да умре. С какво се храни, например?
— Предполагам, с каквото и ние, стари друже. Всъщност според мен проблемът е ние какво ще ядем? Какво е положението с припасите ни?
— Имаме в изобилие, даже ако прибавим и новия си пътник.
Пелорат не изглеждаше да е на крилете на щастието при тази новина.
— Менюто ни стана доста еднообразно — отбеляза той. — Трябваше да вземем някои неща от Компорелон… не че кухнята им беше отлична, де.
— Не можехме. Ако си спомняш, тръгнахме си доста набързо, както си тръгнахме и от Аврора, и особено пък от Солария. Е, малко еднообразие не е беда. Разваля удоволствието, но все пак поддържа живота.
— Възможно ли е да заредим нови провизии, ако ни се наложи?
— Винаги, Янов. С гравитационен кораб и хиперпространствени двигатели Галактиката става малка. За няколко дни можем да стигнем, където пожелаем. Само че поне половината светове са алармирани за нас и нашия кораб и предпочитам да стоим настрана за известно време.
— Предполагам, че си прав. Но Бандър май не се интересуваше от кораба.
— Той вероятно не го и забеляза. Подозирам, че соларианците отдавна са се отказали от космическите полети. Основното им желание е да бъдат оставени съвсем сами, а едва ли биха могли да се наслаждават на сигурността от изолацията, ако вечно се движат из космоса и по този начин обявяват своето присъствие.
— Какво ще правим отсега нататък, Голан?
— Остава ни да посетим още един свят — напомни Тривайз.
— Ако се съди по първите два, не очаквам много от третия.
— Нито пък аз в момента, но щом се понаспя, ще накарам компютъра да трасира пътя ни до него.
57
Тривайз спа значително по-дълго, отколкото бе очаквал, но това не бе от особено значение. На борда на кораба нямаше нито ден, нито нощ в природния смисъл на думата, а двадесет и четири часовият ритъм не действаше абсолютно точно. Часовете се превръщаха в разтегливо понятие и не беше необичайно Тривайз и Пелорат (а особено пък Блис) да са малко извън синхрона, що се касае до естествения ритъм на хранене и сън.
Докато се остъргваше (необходимостта да се пести водата бе наложила да остъргват сапунената пяна, вместо да я изплакват), съветникът даже си мечтаеше да дремне още час-два, когато се обърна и видя пред себе си соларианчето дибидюс голо, също като него самия.
Той неволно отскочи назад, което в ограниченото пространство на тоалетното помещение неизбежно водеше до стълкновение на някоя част от тялото с нещо твърдо. Тихо изпъшка.
Фалъм го зяпаше с любопитство и сочеше пениса му. Звуците, които издаваше, бяха непонятни, но цялото поведение на детето говореше за удивление. Мъжът нямаше друг избор освен да закрие с ръце пениса си.
Тогава Фалъм изрече с пискливия си гласец:
— Привет.
Тривайз леко се сепна от факта, че детето изведнъж проговори на галактически, макар думата да звучеше като заучена.
Фалъм продължи, като с мъка произнасяше всяка следваща:
— Блис… казва… ти… мене… къпеш.
— Да? — не повярва на ушите си съветникът. Той хвана Фалъм за раменете и каза:
— Ти… стой… тука.
Посочи надолу към пода и детето, разбира се, веднага погледна мястото, към което пръстът сочеше. Нямаше никакви признаци, че разбира фразата.
— Не мърдай — нареди Тривайз, хвана го здраво за раменете и после притисна ръцете му към тялото, за да демонстрира неподвижност. Бързо се подсуши, сложи си шортите и обу панталона.
Излезе навън и изрева:
— Блис!
На кораба беше трудно за когото и да било да се намира на повече от четири метра от останалите. Геянката веднага се показа на вратата на стаята си и усмихнато попита:
— Викаш ли ме, Тривайз, или лек ветрец прошумоля през люшналата се трева?
— Хайде да не остроумничим, Блис. Какво е това? — той посочи с палец през рамото си. Блис надникна зад него и каза:
— Ами, прилича на соларианчето, което взехме на борда вчера.
— Което ти взе на борда. Защо искаш да го къпя?
— Помислих си, че сам ще пожелаеш. То е много умно създание. Бързо научава думи на галактически. Веднъж като му обясня нещо, не го забравя. Аз, естествено, му помагам.
— Естествено.
— Да. Грижа се да е спокойно. Държах го малко замаяно по време на тревожните събития на планетата. Приспах го на кораба и сега се опитвам да отвлека мислите му от изгубения приятел Джемби, който то, изглежда, много обича.
— За да му хареса тук накрая, предполагам.
— Надявам се. То е адаптивно, защото е малко и с удоволствие го насърчавам, доколкото се осмелявам да влияя на ума му. Ще го науча да говори галактически.
— Тогава ти го изкъпи. Разбрано?
Блис сви рамене.
— Ще го изкъпя, щом държиш, но бих искала да е приятелски настроено към всички нас. Би било полезно всеки от тримата да изпълнява някакви родителски функции. Нищо не ти пречи да се включиш.
— Не чак дотам. А като свършиш с къпането, се отърви от него. Искам да поговорим.
Блис попита с нотка на враждебност:
— Какво искаш да кажеш с това да се отърва от него?
— Нямам предвид, разбира се, да го изхвърлиш през въздушния шлюз, а да го оставиш в стаята си. Сложи го да седне в някой ъгъл. Искам да поговоря с теб.
— Ще бъда на твое разположение — хладно заяви геянката.
Той погледна след нея, сдържайки засега гнева си, после отиде в пилотската стая и включи екрана.
Солария наподобяваше тъмен кръг с извит сърп светлина отляво. Тривайз сложи ръце върху плота, за да установи контакт с компютъра и забеляза, че гневът му моментално се изпари. Трябваше да бъде спокоен, за да свърже успешно ума си с изкуствения и в крайна сметка условният рефлекс доведе ведрото настроение.
Във всички посоки около кораба, чак до самата планета нямаше изкуствени обекти. Соларианците (или, по-вероятно, техните роботи) не бяха в състояние или пък не искаха да ги преследват.
Отлично. Значи можеше спокойно да излезе от сянката на нощта. Ако продължи да се отдалечава, тя така или иначе ще изчезне със смаляването на диска на планетата в сравнение с много по-голямото слънце, около което обикаляше.
Нареди на компютъра да изведе кораба и от планетарната равнина, защото така биха могли да се ускоряват по-безопасно. Тогава щяха и по-бързо да стигнат до район, в който извивката на пространството да е достатъчно малка, за да направят сигурен скок.
Както често му се случваше в подобни ситуации, Тривайз се захласна в звездите. Тяхната спокойна неизменност бе почти хипнотична. Разстоянието заличаваше всички вихри и протуберанси и те се превръщаха в изчистени светли точки.
Една от тези точки можеше да бъде слънцето, около което обикаля Земята — първоначалното Слънце, под чиито лъчи е възникнал животът и се е зародило човечеството.
След като космонитските светове кръжаха около ярки и видни представители на звездното семейство — и при все това неотбелязани в галактическата карта на компютъра, същото можеше да се отнася и за Слънцето.
Или пък бяха пропуснати само слънцата на Забранените светове — заради някакъв древен договор, според който те са били оставени на мира? Дали слънцето на Земята не бе включено в картата на Галактиката, без да е отличено от безбройните подобни нему звезди, но и без обитаема планета в орбита около себе си?
В края на краищата в Галактиката съществуваха около тридесет милиарда слънцеподобни звезди и едва една на хиляда имаше обитаема планета в орбита около себе си. В обсег от няколко стотици парсека от мястото, където сега се намираше, можеше да има хиляди такива планети. Поотделно ли да пресява слънцеподобните звезди?
Дали първичното слънце въобще беше в тази област на Галактиката? Още колко други области бяха категорични, че Слънцето е в техния район, че те са сред първите заселници…
Нужна му беше информация, а засега не разполагаше с никаква.
Много се съмняваше, че дори внимателното изследване на хилядолетните развалини на Аврора ще даде сведения за местоположението на Земята. Още по-съмнително изглеждаше, че соларианците можеха да бъдат накарани да съобщят каквото и да било.
Освен това след като цялата информация относно Земята бе изчезнала от голямата библиотека на Трантор, след като дори в огромната колективна памет на Гея не бе останало нищо, отнасящо се до Земята, шансът да е пропусната извадката, която евентуално е съществувала на забранените космонитски светове, изглеждаше нищожен.
Ако пък по някаква щастлива случайност откриеше земното слънце и после самата Земя, дали нещо нямаше да го принуди въобще да не осъзнае този факт? Абсолютна ли беше отбраната на Земята? Непробиваема ли бе решимостта й да остане скрита?
Какво, в края на краищата, търсеше?
Земята ли? Или грешката в Плана на Селдън, която смяташе (без ясна причина), че може да открие там?
Планът на Селдън действаше вече пет века и водеше човешкия род (така се твърдеше) към крайното спасително пристанище в утробата на Втората галактическа империя — по-голяма от Първата, по-благородна и по-свободна. И въпреки всичко той, Тривайз, бе гласувал срещу него, в полза на Галаксея.
Галаксея щеше да представлява единен организъм, докато, независимо от размерите и разнообразието си, Втората галактическа империя щеше да бъде обединение на отделни организми с микроскопични в сравнение със самата нея размери. Втората галактическа империя щеше да представлява просто нов пример за обединение на индивиди, чийто модел човечеството бе установило още със зараждането си. Тя можеше да стане най-големият и най-добрият представител на този модел, но все едно щеше да си остане неизменна в същността си.
За да бъде Галаксея, която принадлежеше към съвсем различен тип организация, по-ефикасна от Втората галактическа империя, би трябвало в Плана да има грешка, някакъв пропуск, който великият Хари Селдън не бе забелязал.
Но ако наистина имаше нещо, което Селдън е пропуснал, как би могъл Тривайз да поправи нещата? Той не беше математик, не знаеше бъкел, абсолютно нищо за подробностите на Плана, а и не би ги разбрал, колкото и търпеливо да му ги обясняват.
Знаеше само предварителните условия — да участват голям брой хора и да не са им известни крайните заключения. Първото допускане беше очевидно вярно, предвид огромното население на Галактиката, а второто също трябва да беше такова, защото само хората от Втората фондация знаеха подробностите на Плана и ги пазеха в строга тайна.
Оставаше да има допълнително, неизказано допускане, което да се разбира от само себе си — да се подразбира до такава степен, че за него никога не се говори, нито дори се мисли и въпреки това то може би е грешно. Някакво допускане, което, ако наистина е грешно, щеше да промени цялостния извод на Плана и да направи Галаксея предпочитана пред империята.
Но след като ще е толкова очевидно, че даже не се споменава, как може да е грешно? И след като никой не говори и не мисли за него, откъде Тривайз щеше да разбере, че го има, или да добие представа за естеството му, дори и да предположеше неговото съществуване?
Дали той действително беше човекът с безпогрешната интуиция, както твърдеше Гея? Знаеше ли как трябва да постъпи дори когато не разбираше защо постъпва именно така?
Сега обикаляше всички известни нему космонитски светове. Правилно ли подхождаше? Дали космонитските светове съдържаха отговора или поне вярната нишка към него?
Какво имаше на Аврора освен развалини и подивели кучета? (А вероятно и други диви зверове… Разярени бикове? Гигантски плъхове? Дебнещи зеленооки котки?) На Солария откриха разумен живот, но какво друго намериха освен роботи и трансформиращи енергията същества? Какво общо имаха и двата свята с Плана на Селдън, ако не съдържаха поне частица от тайната на местонахождението на Земята?
А даже и да беше така, какво общо имаше Земята с Плана на Селдън? Лудост ли беше всичко това? Дали не бе слушал твърде дълго и взел прекалено насериозно измислицата за собствената си непогрешимост?
Налегна го неописуем срам и тежестта му така го притисна, че започна да диша с мъка. Погледна звездите — далечни и безчувствени — и си помисли: „Сигурно аз съм Великият глупак на Галактиката.“
58
До съзнанието му достигна гласът на Блис:
— Е, Тривайз, защо искаш да ме ви… Какво има? — попита тя с внезапна загриженост.
Той вдигна глава и почувства колко трудно му бе да пропъди настроението си. Изгледа я и каза:
— Не, не, няма нищо. Просто… се бях замислил. Случва се от време на време и аз да се замисля.
Изпита неудобство от факта, че Блис е в състояние да разчете емоциите му. Имаше само нейната дума, че съзнателно ще се въздържа от надничане в ума му.
Тя обаче прие обяснението.
— Пелорат е с Фалъм, учи го на галактически изрази. Детето яде нашата храна без никакви протести. Но за какво искаше да ме видиш?
— Чакай, не тук — отвърна Тривайз. — В момента не съм необходим на компютъра. Ако дойдеш в стаята ми, леглото е оправено и можеш да седнеш на него, а аз — на стола. Или обратното, ако предпочиташ.
— Няма значение — те прекосиха късото разстояние до стаята му. Тя го погледна втренчено. — Вече не си толкова бесен.
— Надничаш в ума ми ли?
— Съвсем не. Гледам лицето ти.
— Наистина не съм бесен. Може понякога да избухвам за момент, но това не значи, че съм бесен. Виж, Блис, трябва да те питам някои неща.
Геянката седна на леглото на Тривайз с изправен гръб и сериозно изражение на скулестото си лице. Черната й коса, прилежно вчесана, се спускаше до раменете, а тънките й ръце лежаха спокойно сключени в скута. Около нея се разнасяше лек мирис на парфюм.
Съветникът се усмихна.
— Направила си се като кукличка. Сигурно мислиш, че не бих се скарал на красиво младо момиче?
— Ако от това ще се почувстваш по-добре, можеш да викаш и да се караш, колкото искаш. Моля те само да не го правиш с Фалъм.
— Не възнамерявам. Всъщност защо да ти се карам. Нали решихме, че сме приятели?
— Гея винаги е изпитвала само приятелски чувства към теб, Тривайз.
— Не говоря за Гея. Знам, че си част от самата нея, но все пак нещо у теб е индивидуално, макар и по своеобразен начин. Аз говоря тъкмо на това нещо. Говоря на някого, наречен Блис, без да ме е грижа — или поне колкото се може по-малко — за Гея. Нали решихме да бъдем приятели, Блис?
— Да, Тривайз.
— Тогава защо стана така, че след като напуснахме подземията и се добрахме до кораба, ти се забави в справянето с роботите на Солария? Бях подложен на унижения и физическа болка, а ти доста време не предприе нищо. Въпреки че всеки момент можеха да се появят нови роботи и да ни смажат с численото си превъзходство, ти не предприемаше нищо.
Блис го погледна сериозно и заговори така, сякаш се стремеше да обясни постъпките си, а не да ги защитава.
— Не стоях, без да действам, Тривайз. Изучавах умовете на роботите-стражи и търсех начин да им повлияя.
— Знам. Поне така каза и тогава. Но не виждам смисъла. Защо ще въздействаш на умовете им, когато можеше съвсем спокойно да ги унищожиш, както впрочем и направи накрая?
— Толкова лесно ли е да се вземе решение за унищожаването на интелигентно същество?
Тривайз сви неприязнено устни.
— Стига, Блис. Интелигентно същество! Това беше просто робот.
— Просто робот? — в гласа й се прокрадна гняв. — Вечният довод. Просто! Защо тогава соларианецът Бандър ще се колебае да ни убие? Та ние за него сме просто хора без преобразуватели. Защо изобщо трябва да се колебаем да оставим Фалъм на произвола на съдбата? То е просто соларианче, при това все още незряло. Ако определяш всеки или всичко, което искаш да премахнеш, като „просто това“ или „просто онова“, можеш да унищожиш каквото пожелаеш. Винаги ще се намери някакво оправдание.
— Не извеждай в крайност една напълно основателна реплика — възрази Тривайз, — за да я направиш абсурдна. Роботът си е робот. Не можеш да го отречеш. Не е човешко същество. Онзи дори не беше интелигентен в нашия смисъл на думата. Беше една машина, която имитира интелигентност.
Блис отвърна:
— Колко ти е лесно да говориш за неща, които не разбираш. Аз съм Гея. Да, аз съм и Блис, но съм Гея. Аз съм свят, който смята всеки свой атом скъпоценен и смислен, а всяка организация от атоми — още по-скъпоценна и смислена. Аз/ние/Гея не бихме разрушили една такава организация с лека ръка, макар да сме готови с радост да я превърнем в нещо по-сложно, при неизменното условие това да не вреди на цялото.
— Най-висшата форма на организация, която познаваме — продължи тя, — поражда разум и интелигентност, а за да си склонен да унищожиш интелигентност, трябва наистина да си в крайна нужда. Няма никакво значение дали е машинна или биохимическа интелигентност. Всъщност роботът-страж притежаваше интелект, какъвто аз/ние/Гея не сме срещали. Да го изучаваш беше чудесно. Да го унищожиш — немислимо, освен в момент на крайна необходимост.
Тривайз сухо отбеляза:
— В опасност бяха три по-големи интелекта: твоят, този на Пелорат — човека, когото обичаш, и, ако ми позволиш да добавя, моят собствен.
— Четири! Продължаваш да изпускаш Фалъм. Само че още не бяха в опасност. Така прецених. Виж, да предположим, че имаш пред себе си картина, истински шедьовър на живописта, чието съществувание те заплашва със смърт. Достатъчно е да прекараш една мокра четка — раз-прас, където ти падне през платното, за да я унищожиш завинаги и да бъдеш спасен. Но е възможно и друго: като разгледаш внимателно картината и добавиш тук една мазка, там точица, поотнемеш нещо и така нататък, в края на краищата да успееш да промениш творбата така, че хем да избегнеш смъртта, хем тя да си остане шедьовър. Естествено тези поправки могат да бъдат нанесени само с изключително внимание. Ще отнеме време, но ако разполагаш с него, трябва да се опиташ да спасиш и картината, и живота си.
— Може би — кимна Тривайз. — Но накрая ти я разруши непоправимо. Мина я с голямата четка и заличи прекрасните нюанси на цветовете и финеса на формите. И го направи мигновено, когато един невръстен хермафродит бе изложен на опасност — нещо, към което рискът за нашия живот и дори за твоя собствен не те бе подтикнал.
— Ние, чуждопланетяните, още не бяхме в непосредствена опасност, а Фалъм, стори ми се, бе сериозно застрашен. Трябваше да избирам между роботите-стражи и него и тъй като нямаше време за губене, избрах Фалъм.
— Това ли било, Блис? Бързо пресмятане, претегляне на умовете, светкавична преценка кой е по-сложен и по-ценен?
— Да.
— Ами ако ти кажа, че пред теб стоеше просто едно дете, заплашено от смърт? Обзе те майчински инстинкт и ти го спаси, макар допреди минута, когато се касаеше за живота на трима възрастни, да беше самата пресметливост.
Геянката леко се изчерви.
— Може и да е имало нещо такова, Тривайз, но не и в този вид, в който така подигравателно го представяш. Зад действията ми присъстваше рационална мисъл.
— Съмнявам се. Ако беше разсъждавала рационално, щеше да съобразиш, че детето го сполетява обичайната съдба, неизбежна в неговото общество. Кой знае колко хиляди като него са били унищожени, за да се поддържа ниският брой, смятан от соларианците за оптимален в техния свят!
— Има и нещо друго, Тривайз. Детето щеше да бъде убито, защото е твърде малко за наследник, а това е така, понеже имаше преждевременно умрял родител, а пък това е така, защото аз убих този родител.
— Въпросът беше или той, или ти.
— Не е важно. Аз убих този родител. Не можех да стоя със скръстени ръце и да позволя детето да умре заради моите действия. Освен това то ми предлага възможност да изуча един мозък, какъвто Гея никога не е срещала.
— Детски мозък.
— Няма да остане детски. Двата преобразувателни дяла ще се доразвият. Те дават на соларианците възможности, каквито никой на Гея няма. Аз се изтощих само от усилието да поддържам няколко запалени лампи и да задействам устройството за отваряне на вратата. Бандър би могъл да захранва с енергия цяло селище, също толкова сложно устроено и по-голямо по размери от града, който видяхме на Компорелон — и да го прави дори докато спи.
— Значи гледаш на детето като на важна брънка във фундаменталните ви изследвания на мозъка.
— В известен смисъл, да.
— Не споделям мнението ти. На мен ми се струва, че сме качили на борда нещо опасно. Нещо много опасно.
— В какво отношение опасно, Тривайз? То ще се приспособи идеално — с моя помощ. Високоинтелигентно е и вече дава признаци на привързаност към нас. Ще яде, каквото ние ядем, ще ходим навсякъде заедно и аз/ние/Гея ще добием безценни познания за неговия мозък.
— Ами ако произведе малки? Не му е необходим партньор. То си е достатъчно.
— Ще минат много години, докато достигне детеродна възраст. Космонитите са живели векове, а соларианците не желаят да увеличават броя си. Късното размножаване вероятно е заложено в тях. Фалъм още дълго няма да има деца.
— Откъде знаеш?
— Не знам. Просто разсъждавам логически.
— Аз пък ти казвам, че Фалъм ще се окаже опасно нещо.
— Ти също няма откъде да го знаеш. Нито пък разсъждаваш логично.
— Чувствам го, Блис, без сериозно основание. Поне за момента. А ти самата си тази, която твърди, че интуицията ми е непогрешима.
Блис сбърчи чело. Изглеждаше неспокойна.
59
Пелорат поспря пред вратата на пилотската стая и надникна вътре с вид на човек, който определено се усеща неловко. Сякаш се опитваше да прецени дали Тривайз е затрупан с работа или не.
Съветникът беше с ръце на плота, както правеше винаги, когато се свързваше ведно с компютъра, а погледът му бе прикован върху екрана. Пелорат реши, че е зает, и търпеливо зачака, стараейки се да не мърда и по никакъв начин да не разсейва другия.
Накрая Тривайз погледна към него, но май не го направи в пълно съзнание. Когато общуваше с компютъра, очите му винаги изглеждаха малко изцъклени и нефокусирани, сякаш гледаше, мислеше и живееше по-различно от обикновено.
Все пак той бавно кимна на Пелорат, като че видяното, макар и с мъка, накрая си бе пробило път до оптическите дялове на мозъка му. След още известно време вдигна ръце, усмихна се и стана същият, какъвто беше винаги.
Пелорат каза с извинителен тон:
— Опасявах се, че ти преча, Голан.
— Не особено, Янов. Само проверявах дали сме готови за скока. Почти сме, но мисля, че трябва да му дам още няколко часа — просто за късмет.
— Късметът… или други произволни фактори… имат ли нещо общо?
— Такава е думата — отвърна Тривайз с усмивка, — но теоретически се намесват и произволни фактори. Какво те мъчи?
— Мога ли да седна?
— Разбира се, само че нека отидем в стаята ми. Как е Блис?
— Добре — той прочисти гърлото си. — Пак е заспала. Трябва да се наспи, нали разбираш?
— Напълно го разбирам. От хиперпространствената отдалеченост е.
— Именно, стари друже.
— А Фалъм? — Тривайз седна странично на леглото и остави стола за Пелорат.
— Книгите от моята библиотека, дето ти ги разпечата с компютъра, народните приказки… Чете ги. Естествено, разбира много малко галактически, но като че ли му доставя удоволствие да произнася думите на глас… Впрочем, като говоря за него, все ми се иска да използвам местоимението за мъжки род. Защо, мислиш, е това, приятелю?
Тривайз вдигна рамене.
— Може би защото самият ти си от мъжки род.
— Може би. Ама то е страшно интелигентно, знаеш ли?
— Не се съмнявам.
Историкът се поколеба.
— Разбирам, че Фалъм не ти е много по сърце.
— Нямам нищо против него лично, Янов. Но не съм имал деца и никога не съм ги обичал особено. Ти май имаше, сега се сещам.
— Син. Изпълваше ме с голяма радост, когато беше малък. Може би затова ми се ще да използвам местоимението за мъжки род за Фалъм. Връща ме четвърт век назад във времето.
— Нямам нищо против да го харесваш, Янов.
— И на теб би ти харесал, ако опиташ да се сближиш.
— Сигурно. Може би някой ден ще опитам.
Пелорат отново се поколеба.
— Знам също, че ти е дотегнало да спориш с Блис.
— Мисля, че ние не спорим чак толкова много, Янов. Всъщност с нея се разбираме доста добре. Дори онзи ден проведохме един дълъг и спокоен разговор — без викове и взаимни обвинения — задето така късно дезактивира роботите-стражи. В края на краищата тя вече няколко пъти ни спасява живота и не мога да й предложа нищо друго освен приятелството си, не е ли така?
— Да, така е, обаче аз нямам предвид спорове в смисъл на караници. Исках да кажа… тези вечни препирни за Галаксея и индивидуалността.
— О, това ли? Допускам, че ще продължат, макар и по-вежливо.
— Ще възразиш ли, ако аз поема спора от нейно име, Голан?
— Напротив. Ти самият приемаш ли идеята за Галаксея, или просто се чувстваш по-щастлив, когато си съгласен с Блис?
— Честно ти казвам, приемам я за себе си. Смятам, че Галаксея трябва да е бъдещето. Ти избра тази линия на развитие и все повече се убеждавам, че е правилна.
— Защо я избрах обаче? Това не е довод. Независимо какво казва Гея, аз мога да греша, разбираш ли? Така че не позволявай Блис да те убеди за Галаксея на тази основа.
— Мисля, че не грешиш. Показа ми го Солария, а не Блис.
— Как?
— Ами… най-напред, ние сме изолати — ти и аз.
— Неин термин, Янов. Предпочитам да мисля за нас като за индивиди.
— Въпрос на семантика, приятелю. Както и да ни наричаш, затворени сме в своите лични кожи, обвиващи нашите лични стремежи и мислим преди всичко за себе си. Самозащитата е основният ни закон, дори това да е в ущърб на всичко живо.
— Известни са случаи хора да жертват живота си за другите.
— Рядко явление. Много повече са примерите, когато хората жертват жизнените потребности на останалите заради някаква своя глупава прищявка.
— И какво общо има това със Солария?
— Ами на Солария видяхме какво може да стане с изолатите — или с индивидите, ако предпочиташ. Соларианците едва понасят факта, че трябва все пак да делят цял един свят. Те смятат, че абсолютната свобода е да живееш в пълна изолация. Не изпитват нежни чувства дори към собствените си деца и ги избиват, ако са твърде много. Заобикалят се със слуги-роботи, които захранват с енергия, така че ако умрат, цялото огромно селение да умре символично заедно с тях. Това достойно ли е за възхищение, Голан? Можеш ли да го сравниш с Гея по етичност, доброта и взаимна загриженост? Блис не ми е говорила за нищо такова. То си е мое виждане.
Тривайз каза:
— На теб, Янов, просто ти приляга да изпитваш подобни чувства. Споделям виждането ти. Мисля, че соларианското общество действително е чудовищно, но то невинаги е било такова. Соларианците са потомци на земяните, и по-точно на космонитите, които са водили много по-нормален живот. По една или друга причина соларианците са избрали пътя към една крайност, но не можеш да съдиш по крайностите. В цялата Галактика, с нейните милиони населени светове, знаеш ли да има друг свят, който сега или в миналото да е притежавал общество като соларианското или дори бегло приличащо на него? А дали на самата Солария обществото щеше да бъде такова, ако тя не беше залята с роботи? Допустимо ли е популация от индивиди да достигне соларианския ужас без роботите?
Лицето на Пелорат трепна.
— Голан, ти все намираш кусури. Искам да кажа, никога не ти липсват доводи в защита на онзи тип Галактика, срещу който гласува.
— Не бих оборвал всичко. Има някакво логично основание за Галаксея и когато го открия, ще престана. Или, по-точно е да се каже, ако го намеря.
— Допускаш ли, че може да не го намериш?
Тривайз сви рамене.
— Знам ли? Нима не разбираш защо изчаквам да минат няколко часа, преди да направим скока, и защо има опасност да реша да изчакам даже и няколко дни?
— Каза, че ще бъде по-сигурно, ако изчакаме.
— Да, така казах, но и сега е достатъчно сигурно. Това, Янов, от което в действителност се страхувам, е, че космонитските светове ще ни разочароват напълно. Имаме координатите само на три планети и вече бяхме на две от тях, разминавайки се на косъм със смъртта. Не се сдобихме с никакъв знак, сочещ местоположението на Земята, нито дори с надежда, че тя съществува. Сега съм изправен пред третата и последна възможност. Какво ще стане, ако и тя се провали?
Пелорат въздъхна.
— Знаеш ли, има стари сказания — едно от тях, впрочем, дадох на Фалъм, за да се упражнява, — в които на някого дават право на три желания, само на три. В тези неща тройката изглежда е знаменателно число, вероятно защото е първото нечетно и се явява като най-малкото решаващо. Нали разбираш, две от три печели. Работата е там, че в тези сказания желанията не се изпълняват. Никой и никога не формулира желанията си правилно, което, предполагам, отговаря на древната мъдрост, че задоволяването на твоите желания трябва да бъде заслужено, вместо…
Той внезапно млъкна сконфузено.
— Извинявай, приятелю, губя ти времето. Като заговоря за тия роботи, съм склонен да се увличам.
— Винаги ми е било интересно да те слушам, Янов. Виждам и приликата в случая. Дадени са ни три желания, ние използвахме двете без резултат. Сега остава още едно. Някак си съм сигурен, че пак ще се провалим и искам да го отложа. Затова забавям скока колкото е възможно повече.
— Какво ще правиш, ако наистина не сполучиш и този път? Ще се върнеш ли на Гея? Или на Терминус?
— О, не — прошепна Тривайз, поклащайки глава. — Търсенето трябва да продължи… но не зная как.
56
Заминаването мина като на сън. Тривайз събра безполезните си оръжия, отвори въздушния шлюз и те се търкулнаха вътре. Едва след като се отделиха от повърхността, съветникът забеляза, че и Фалъм е с тях.
Вероятно нямаше да успеят, ако соларианското въздухоплаване не беше толкова слабо развито. На приближаващия местен кораб му отне прекалено много време да се спусне и да кацне. От друга страна, компютърът на „Далечната звезда“ почти мигновено изведе звездолета им вертикално нагоре.
И въпреки че прекъсването на гравитационното взаимодействие и следователно на инерцията, премахна иначе непоносимия ефект от ускорението, който би съпътствал такова бързо излитане, не можеше да се направи същото с въздушното съпротивление. Температурата на външния корпус се повиши много по-бързо, отколкото предписваше флотският правилник (както и техническото описание на самия кораб).
Издигайки се, видяха как каца втори солариански кораб и се приближават още няколко. Тривайз се запита с колко ли робота би могла да се справи Блис и дали самите те нямаше да бъдат смазани, ако бяха останали на повърхността още петнадесет минути.
Като излязоха в космоса (или почти в космоса, заобиколени само от разредени остатъци на планетната екзосфера), той насочи звездолета към нощната страна на Солария. Беше просто на един отскок, тъй като напуснаха повърхността по залез слънце. В тъмнината „Далечната звезда“ щеше да има възможност да изстине по-бързо и да продължи да се отдалечава по разгъната спирала.
Пелорат излезе от стаята, която делеше с Блис, и тихо каза:
— Детето вече спи нормално. Демонстрирахме му как се използва тоалетната и то ни разбра без никакво затруднение.
— Не е изненадващо. Трябва да е имало подобни удобства в имението.
— Не видях да има, а търсих — натъртено възрази Пелорат. — Ако не се бяхме върнали на кораба, нямаше да издържа и миг повече.
— Аз също. Но защо взехме това дете на борда?
Историкът сви примирено рамене.
— Блис не искаше да го остави. Трябваше да спаси един живот в замяна на този, който отне. Тя не може да понася…
— Знам — кимна Тривайз.
— Детето има много странни форми — подметна Пелорат.
— Естествено, след като е хермафродит.
— С тестикули е, знаеш ли.
— Едва ли би могло да мине без тях.
— И нещо, което мога да опиша само като мъничко влагалище.
Тривайз направи гримаса.
— Отвратително.
— Не е точно така, Голан — отново възрази ученият. — Приспособено е към нуждите си. Произвежда оплодена яйцеклетка или съвсем дребен зародиш, който след това се развива в лабораторни условия под грижите, най-вероятно, на роботи.
— И какво ще стане, ако роботската им система се разпадне? Повече няма да имат жизнеспособни малки.
— Всеки свят би закъсал сериозно, ако социалната му система престане да функционира.
— Не че ще заплача за соларианците — вметна Тривайз.
— Е, признавам, този свят не е много привлекателен за такива като нас. Тъй е, понеже хората и обществената структура не са наш тип, драги приятелю. Като махнеш тях и роботите, остава една планета, която…
— Може да деградира, също като Аврора — довърши вместо него Тривайз. — Янов, как е Блис?
— Изтощена, опасявам се. Сега спи. Беше й много трудно, Голан.
— И на мен не ми беше особено забавно.
Тривайз затвори очи и реши, че не би му се отразило зле да поспи и той и ще се отдаде на този разкош, веднага щом се увери, че соларианците нямат космическа флота. Засега компютърът не бе регистрирал в космоса нищо от изкуствен произход.
С горчивина си помисли за двете космонитски планети, които бяха посетили — враждебни диви кучета на едната, враждебни хермафродитни самотници на другата; и на двете — ни най-малко указание за местоположението на Земята. Единствената им придобивка от досегашните визити бе Фалъм.
Отвори очи. Пелорат продължаваше да седи на мястото си от другата страна на компютъра, гледайки го сериозно.
С внезапна заядливост Тривайз каза:
— Трябваше да оставим това соларианско дете.
— Горкото — рече историкът. — Те щяха да го убият.
— Даже и да е така — там му е мястото. То е част от онова общество. Да те убият, защото си излишен, е нещо, с което се е родило.
— О, скъпи ми приятелю, разсъждаваш коравосърдечно.
— Разсъждавам разумно. Не знаем как да се грижим за него и при нас може да страда по-дълго и пак да умре. С какво се храни, например?
— Предполагам, с каквото и ние, стари друже. Всъщност според мен проблемът е ние какво ще ядем? Какво е положението с припасите ни?
— Имаме в изобилие, даже ако прибавим и новия си пътник.
Пелорат не изглеждаше да е на крилете на щастието при тази новина.
— Менюто ни стана доста еднообразно — отбеляза той. — Трябваше да вземем някои неща от Компорелон… не че кухнята им беше отлична, де.
— Не можехме. Ако си спомняш, тръгнахме си доста набързо, както си тръгнахме и от Аврора, и особено пък от Солария. Е, малко еднообразие не е беда. Разваля удоволствието, но все пак поддържа живота.
— Възможно ли е да заредим нови провизии, ако ни се наложи?
— Винаги, Янов. С гравитационен кораб и хиперпространствени двигатели Галактиката става малка. За няколко дни можем да стигнем, където пожелаем. Само че поне половината светове са алармирани за нас и нашия кораб и предпочитам да стоим настрана за известно време.
— Предполагам, че си прав. Но Бандър май не се интересуваше от кораба.
— Той вероятно не го и забеляза. Подозирам, че соларианците отдавна са се отказали от космическите полети. Основното им желание е да бъдат оставени съвсем сами, а едва ли биха могли да се наслаждават на сигурността от изолацията, ако вечно се движат из космоса и по този начин обявяват своето присъствие.
— Какво ще правим отсега нататък, Голан?
— Остава ни да посетим още един свят — напомни Тривайз.
— Ако се съди по първите два, не очаквам много от третия.
— Нито пък аз в момента, но щом се понаспя, ще накарам компютъра да трасира пътя ни до него.
57
Тривайз спа значително по-дълго, отколкото бе очаквал, но това не бе от особено значение. На борда на кораба нямаше нито ден, нито нощ в природния смисъл на думата, а двадесет и четири часовият ритъм не действаше абсолютно точно. Часовете се превръщаха в разтегливо понятие и не беше необичайно Тривайз и Пелорат (а особено пък Блис) да са малко извън синхрона, що се касае до естествения ритъм на хранене и сън.
Докато се остъргваше (необходимостта да се пести водата бе наложила да остъргват сапунената пяна, вместо да я изплакват), съветникът даже си мечтаеше да дремне още час-два, когато се обърна и видя пред себе си соларианчето дибидюс голо, също като него самия.
Той неволно отскочи назад, което в ограниченото пространство на тоалетното помещение неизбежно водеше до стълкновение на някоя част от тялото с нещо твърдо. Тихо изпъшка.
Фалъм го зяпаше с любопитство и сочеше пениса му. Звуците, които издаваше, бяха непонятни, но цялото поведение на детето говореше за удивление. Мъжът нямаше друг избор освен да закрие с ръце пениса си.
Тогава Фалъм изрече с пискливия си гласец:
— Привет.
Тривайз леко се сепна от факта, че детето изведнъж проговори на галактически, макар думата да звучеше като заучена.
Фалъм продължи, като с мъка произнасяше всяка следваща:
— Блис… казва… ти… мене… къпеш.
— Да? — не повярва на ушите си съветникът. Той хвана Фалъм за раменете и каза:
— Ти… стой… тука.
Посочи надолу към пода и детето, разбира се, веднага погледна мястото, към което пръстът сочеше. Нямаше никакви признаци, че разбира фразата.
— Не мърдай — нареди Тривайз, хвана го здраво за раменете и после притисна ръцете му към тялото, за да демонстрира неподвижност. Бързо се подсуши, сложи си шортите и обу панталона.
Излезе навън и изрева:
— Блис!
На кораба беше трудно за когото и да било да се намира на повече от четири метра от останалите. Геянката веднага се показа на вратата на стаята си и усмихнато попита:
— Викаш ли ме, Тривайз, или лек ветрец прошумоля през люшналата се трева?
— Хайде да не остроумничим, Блис. Какво е това? — той посочи с палец през рамото си. Блис надникна зад него и каза:
— Ами, прилича на соларианчето, което взехме на борда вчера.
— Което ти взе на борда. Защо искаш да го къпя?
— Помислих си, че сам ще пожелаеш. То е много умно създание. Бързо научава думи на галактически. Веднъж като му обясня нещо, не го забравя. Аз, естествено, му помагам.
— Естествено.
— Да. Грижа се да е спокойно. Държах го малко замаяно по време на тревожните събития на планетата. Приспах го на кораба и сега се опитвам да отвлека мислите му от изгубения приятел Джемби, който то, изглежда, много обича.
— За да му хареса тук накрая, предполагам.
— Надявам се. То е адаптивно, защото е малко и с удоволствие го насърчавам, доколкото се осмелявам да влияя на ума му. Ще го науча да говори галактически.
— Тогава ти го изкъпи. Разбрано?
Блис сви рамене.
— Ще го изкъпя, щом държиш, но бих искала да е приятелски настроено към всички нас. Би било полезно всеки от тримата да изпълнява някакви родителски функции. Нищо не ти пречи да се включиш.
— Не чак дотам. А като свършиш с къпането, се отърви от него. Искам да поговорим.
Блис попита с нотка на враждебност:
— Какво искаш да кажеш с това да се отърва от него?
— Нямам предвид, разбира се, да го изхвърлиш през въздушния шлюз, а да го оставиш в стаята си. Сложи го да седне в някой ъгъл. Искам да поговоря с теб.
— Ще бъда на твое разположение — хладно заяви геянката.
Той погледна след нея, сдържайки засега гнева си, после отиде в пилотската стая и включи екрана.
Солария наподобяваше тъмен кръг с извит сърп светлина отляво. Тривайз сложи ръце върху плота, за да установи контакт с компютъра и забеляза, че гневът му моментално се изпари. Трябваше да бъде спокоен, за да свърже успешно ума си с изкуствения и в крайна сметка условният рефлекс доведе ведрото настроение.
Във всички посоки около кораба, чак до самата планета нямаше изкуствени обекти. Соларианците (или, по-вероятно, техните роботи) не бяха в състояние или пък не искаха да ги преследват.
Отлично. Значи можеше спокойно да излезе от сянката на нощта. Ако продължи да се отдалечава, тя така или иначе ще изчезне със смаляването на диска на планетата в сравнение с много по-голямото слънце, около което обикаляше.
Нареди на компютъра да изведе кораба и от планетарната равнина, защото така биха могли да се ускоряват по-безопасно. Тогава щяха и по-бързо да стигнат до район, в който извивката на пространството да е достатъчно малка, за да направят сигурен скок.
Както често му се случваше в подобни ситуации, Тривайз се захласна в звездите. Тяхната спокойна неизменност бе почти хипнотична. Разстоянието заличаваше всички вихри и протуберанси и те се превръщаха в изчистени светли точки.
Една от тези точки можеше да бъде слънцето, около което обикаля Земята — първоначалното Слънце, под чиито лъчи е възникнал животът и се е зародило човечеството.
След като космонитските светове кръжаха около ярки и видни представители на звездното семейство — и при все това неотбелязани в галактическата карта на компютъра, същото можеше да се отнася и за Слънцето.
Или пък бяха пропуснати само слънцата на Забранените светове — заради някакъв древен договор, според който те са били оставени на мира? Дали слънцето на Земята не бе включено в картата на Галактиката, без да е отличено от безбройните подобни нему звезди, но и без обитаема планета в орбита около себе си?
В края на краищата в Галактиката съществуваха около тридесет милиарда слънцеподобни звезди и едва една на хиляда имаше обитаема планета в орбита около себе си. В обсег от няколко стотици парсека от мястото, където сега се намираше, можеше да има хиляди такива планети. Поотделно ли да пресява слънцеподобните звезди?
Дали първичното слънце въобще беше в тази област на Галактиката? Още колко други области бяха категорични, че Слънцето е в техния район, че те са сред първите заселници…
Нужна му беше информация, а засега не разполагаше с никаква.
Много се съмняваше, че дори внимателното изследване на хилядолетните развалини на Аврора ще даде сведения за местоположението на Земята. Още по-съмнително изглеждаше, че соларианците можеха да бъдат накарани да съобщят каквото и да било.
Освен това след като цялата информация относно Земята бе изчезнала от голямата библиотека на Трантор, след като дори в огромната колективна памет на Гея не бе останало нищо, отнасящо се до Земята, шансът да е пропусната извадката, която евентуално е съществувала на забранените космонитски светове, изглеждаше нищожен.
Ако пък по някаква щастлива случайност откриеше земното слънце и после самата Земя, дали нещо нямаше да го принуди въобще да не осъзнае този факт? Абсолютна ли беше отбраната на Земята? Непробиваема ли бе решимостта й да остане скрита?
Какво, в края на краищата, търсеше?
Земята ли? Или грешката в Плана на Селдън, която смяташе (без ясна причина), че може да открие там?
Планът на Селдън действаше вече пет века и водеше човешкия род (така се твърдеше) към крайното спасително пристанище в утробата на Втората галактическа империя — по-голяма от Първата, по-благородна и по-свободна. И въпреки всичко той, Тривайз, бе гласувал срещу него, в полза на Галаксея.
Галаксея щеше да представлява единен организъм, докато, независимо от размерите и разнообразието си, Втората галактическа империя щеше да бъде обединение на отделни организми с микроскопични в сравнение със самата нея размери. Втората галактическа империя щеше да представлява просто нов пример за обединение на индивиди, чийто модел човечеството бе установило още със зараждането си. Тя можеше да стане най-големият и най-добрият представител на този модел, но все едно щеше да си остане неизменна в същността си.
За да бъде Галаксея, която принадлежеше към съвсем различен тип организация, по-ефикасна от Втората галактическа империя, би трябвало в Плана да има грешка, някакъв пропуск, който великият Хари Селдън не бе забелязал.
Но ако наистина имаше нещо, което Селдън е пропуснал, как би могъл Тривайз да поправи нещата? Той не беше математик, не знаеше бъкел, абсолютно нищо за подробностите на Плана, а и не би ги разбрал, колкото и търпеливо да му ги обясняват.
Знаеше само предварителните условия — да участват голям брой хора и да не са им известни крайните заключения. Първото допускане беше очевидно вярно, предвид огромното население на Галактиката, а второто също трябва да беше такова, защото само хората от Втората фондация знаеха подробностите на Плана и ги пазеха в строга тайна.
Оставаше да има допълнително, неизказано допускане, което да се разбира от само себе си — да се подразбира до такава степен, че за него никога не се говори, нито дори се мисли и въпреки това то може би е грешно. Някакво допускане, което, ако наистина е грешно, щеше да промени цялостния извод на Плана и да направи Галаксея предпочитана пред империята.
Но след като ще е толкова очевидно, че даже не се споменава, как може да е грешно? И след като никой не говори и не мисли за него, откъде Тривайз щеше да разбере, че го има, или да добие представа за естеството му, дори и да предположеше неговото съществуване?
Дали той действително беше човекът с безпогрешната интуиция, както твърдеше Гея? Знаеше ли как трябва да постъпи дори когато не разбираше защо постъпва именно така?
Сега обикаляше всички известни нему космонитски светове. Правилно ли подхождаше? Дали космонитските светове съдържаха отговора или поне вярната нишка към него?
Какво имаше на Аврора освен развалини и подивели кучета? (А вероятно и други диви зверове… Разярени бикове? Гигантски плъхове? Дебнещи зеленооки котки?) На Солария откриха разумен живот, но какво друго намериха освен роботи и трансформиращи енергията същества? Какво общо имаха и двата свята с Плана на Селдън, ако не съдържаха поне частица от тайната на местонахождението на Земята?
А даже и да беше така, какво общо имаше Земята с Плана на Селдън? Лудост ли беше всичко това? Дали не бе слушал твърде дълго и взел прекалено насериозно измислицата за собствената си непогрешимост?
Налегна го неописуем срам и тежестта му така го притисна, че започна да диша с мъка. Погледна звездите — далечни и безчувствени — и си помисли: „Сигурно аз съм Великият глупак на Галактиката.“
58
До съзнанието му достигна гласът на Блис:
— Е, Тривайз, защо искаш да ме ви… Какво има? — попита тя с внезапна загриженост.
Той вдигна глава и почувства колко трудно му бе да пропъди настроението си. Изгледа я и каза:
— Не, не, няма нищо. Просто… се бях замислил. Случва се от време на време и аз да се замисля.
Изпита неудобство от факта, че Блис е в състояние да разчете емоциите му. Имаше само нейната дума, че съзнателно ще се въздържа от надничане в ума му.
Тя обаче прие обяснението.
— Пелорат е с Фалъм, учи го на галактически изрази. Детето яде нашата храна без никакви протести. Но за какво искаше да ме видиш?
— Чакай, не тук — отвърна Тривайз. — В момента не съм необходим на компютъра. Ако дойдеш в стаята ми, леглото е оправено и можеш да седнеш на него, а аз — на стола. Или обратното, ако предпочиташ.
— Няма значение — те прекосиха късото разстояние до стаята му. Тя го погледна втренчено. — Вече не си толкова бесен.
— Надничаш в ума ми ли?
— Съвсем не. Гледам лицето ти.
— Наистина не съм бесен. Може понякога да избухвам за момент, но това не значи, че съм бесен. Виж, Блис, трябва да те питам някои неща.
Геянката седна на леглото на Тривайз с изправен гръб и сериозно изражение на скулестото си лице. Черната й коса, прилежно вчесана, се спускаше до раменете, а тънките й ръце лежаха спокойно сключени в скута. Около нея се разнасяше лек мирис на парфюм.
Съветникът се усмихна.
— Направила си се като кукличка. Сигурно мислиш, че не бих се скарал на красиво младо момиче?
— Ако от това ще се почувстваш по-добре, можеш да викаш и да се караш, колкото искаш. Моля те само да не го правиш с Фалъм.
— Не възнамерявам. Всъщност защо да ти се карам. Нали решихме, че сме приятели?
— Гея винаги е изпитвала само приятелски чувства към теб, Тривайз.
— Не говоря за Гея. Знам, че си част от самата нея, но все пак нещо у теб е индивидуално, макар и по своеобразен начин. Аз говоря тъкмо на това нещо. Говоря на някого, наречен Блис, без да ме е грижа — или поне колкото се може по-малко — за Гея. Нали решихме да бъдем приятели, Блис?
— Да, Тривайз.
— Тогава защо стана така, че след като напуснахме подземията и се добрахме до кораба, ти се забави в справянето с роботите на Солария? Бях подложен на унижения и физическа болка, а ти доста време не предприе нищо. Въпреки че всеки момент можеха да се появят нови роботи и да ни смажат с численото си превъзходство, ти не предприемаше нищо.
Блис го погледна сериозно и заговори така, сякаш се стремеше да обясни постъпките си, а не да ги защитава.
— Не стоях, без да действам, Тривайз. Изучавах умовете на роботите-стражи и търсех начин да им повлияя.
— Знам. Поне така каза и тогава. Но не виждам смисъла. Защо ще въздействаш на умовете им, когато можеше съвсем спокойно да ги унищожиш, както впрочем и направи накрая?
— Толкова лесно ли е да се вземе решение за унищожаването на интелигентно същество?
Тривайз сви неприязнено устни.
— Стига, Блис. Интелигентно същество! Това беше просто робот.
— Просто робот? — в гласа й се прокрадна гняв. — Вечният довод. Просто! Защо тогава соларианецът Бандър ще се колебае да ни убие? Та ние за него сме просто хора без преобразуватели. Защо изобщо трябва да се колебаем да оставим Фалъм на произвола на съдбата? То е просто соларианче, при това все още незряло. Ако определяш всеки или всичко, което искаш да премахнеш, като „просто това“ или „просто онова“, можеш да унищожиш каквото пожелаеш. Винаги ще се намери някакво оправдание.
— Не извеждай в крайност една напълно основателна реплика — възрази Тривайз, — за да я направиш абсурдна. Роботът си е робот. Не можеш да го отречеш. Не е човешко същество. Онзи дори не беше интелигентен в нашия смисъл на думата. Беше една машина, която имитира интелигентност.
Блис отвърна:
— Колко ти е лесно да говориш за неща, които не разбираш. Аз съм Гея. Да, аз съм и Блис, но съм Гея. Аз съм свят, който смята всеки свой атом скъпоценен и смислен, а всяка организация от атоми — още по-скъпоценна и смислена. Аз/ние/Гея не бихме разрушили една такава организация с лека ръка, макар да сме готови с радост да я превърнем в нещо по-сложно, при неизменното условие това да не вреди на цялото.
— Най-висшата форма на организация, която познаваме — продължи тя, — поражда разум и интелигентност, а за да си склонен да унищожиш интелигентност, трябва наистина да си в крайна нужда. Няма никакво значение дали е машинна или биохимическа интелигентност. Всъщност роботът-страж притежаваше интелект, какъвто аз/ние/Гея не сме срещали. Да го изучаваш беше чудесно. Да го унищожиш — немислимо, освен в момент на крайна необходимост.
Тривайз сухо отбеляза:
— В опасност бяха три по-големи интелекта: твоят, този на Пелорат — човека, когото обичаш, и, ако ми позволиш да добавя, моят собствен.
— Четири! Продължаваш да изпускаш Фалъм. Само че още не бяха в опасност. Така прецених. Виж, да предположим, че имаш пред себе си картина, истински шедьовър на живописта, чието съществувание те заплашва със смърт. Достатъчно е да прекараш една мокра четка — раз-прас, където ти падне през платното, за да я унищожиш завинаги и да бъдеш спасен. Но е възможно и друго: като разгледаш внимателно картината и добавиш тук една мазка, там точица, поотнемеш нещо и така нататък, в края на краищата да успееш да промениш творбата така, че хем да избегнеш смъртта, хем тя да си остане шедьовър. Естествено тези поправки могат да бъдат нанесени само с изключително внимание. Ще отнеме време, но ако разполагаш с него, трябва да се опиташ да спасиш и картината, и живота си.
— Може би — кимна Тривайз. — Но накрая ти я разруши непоправимо. Мина я с голямата четка и заличи прекрасните нюанси на цветовете и финеса на формите. И го направи мигновено, когато един невръстен хермафродит бе изложен на опасност — нещо, към което рискът за нашия живот и дори за твоя собствен не те бе подтикнал.
— Ние, чуждопланетяните, още не бяхме в непосредствена опасност, а Фалъм, стори ми се, бе сериозно застрашен. Трябваше да избирам между роботите-стражи и него и тъй като нямаше време за губене, избрах Фалъм.
— Това ли било, Блис? Бързо пресмятане, претегляне на умовете, светкавична преценка кой е по-сложен и по-ценен?
— Да.
— Ами ако ти кажа, че пред теб стоеше просто едно дете, заплашено от смърт? Обзе те майчински инстинкт и ти го спаси, макар допреди минута, когато се касаеше за живота на трима възрастни, да беше самата пресметливост.
Геянката леко се изчерви.
— Може и да е имало нещо такова, Тривайз, но не и в този вид, в който така подигравателно го представяш. Зад действията ми присъстваше рационална мисъл.
— Съмнявам се. Ако беше разсъждавала рационално, щеше да съобразиш, че детето го сполетява обичайната съдба, неизбежна в неговото общество. Кой знае колко хиляди като него са били унищожени, за да се поддържа ниският брой, смятан от соларианците за оптимален в техния свят!
— Има и нещо друго, Тривайз. Детето щеше да бъде убито, защото е твърде малко за наследник, а това е така, понеже имаше преждевременно умрял родител, а пък това е така, защото аз убих този родител.
— Въпросът беше или той, или ти.
— Не е важно. Аз убих този родител. Не можех да стоя със скръстени ръце и да позволя детето да умре заради моите действия. Освен това то ми предлага възможност да изуча един мозък, какъвто Гея никога не е срещала.
— Детски мозък.
— Няма да остане детски. Двата преобразувателни дяла ще се доразвият. Те дават на соларианците възможности, каквито никой на Гея няма. Аз се изтощих само от усилието да поддържам няколко запалени лампи и да задействам устройството за отваряне на вратата. Бандър би могъл да захранва с енергия цяло селище, също толкова сложно устроено и по-голямо по размери от града, който видяхме на Компорелон — и да го прави дори докато спи.
— Значи гледаш на детето като на важна брънка във фундаменталните ви изследвания на мозъка.
— В известен смисъл, да.
— Не споделям мнението ти. На мен ми се струва, че сме качили на борда нещо опасно. Нещо много опасно.
— В какво отношение опасно, Тривайз? То ще се приспособи идеално — с моя помощ. Високоинтелигентно е и вече дава признаци на привързаност към нас. Ще яде, каквото ние ядем, ще ходим навсякъде заедно и аз/ние/Гея ще добием безценни познания за неговия мозък.
— Ами ако произведе малки? Не му е необходим партньор. То си е достатъчно.
— Ще минат много години, докато достигне детеродна възраст. Космонитите са живели векове, а соларианците не желаят да увеличават броя си. Късното размножаване вероятно е заложено в тях. Фалъм още дълго няма да има деца.
— Откъде знаеш?
— Не знам. Просто разсъждавам логически.
— Аз пък ти казвам, че Фалъм ще се окаже опасно нещо.
— Ти също няма откъде да го знаеш. Нито пък разсъждаваш логично.
— Чувствам го, Блис, без сериозно основание. Поне за момента. А ти самата си тази, която твърди, че интуицията ми е непогрешима.
Блис сбърчи чело. Изглеждаше неспокойна.
59
Пелорат поспря пред вратата на пилотската стая и надникна вътре с вид на човек, който определено се усеща неловко. Сякаш се опитваше да прецени дали Тривайз е затрупан с работа или не.
Съветникът беше с ръце на плота, както правеше винаги, когато се свързваше ведно с компютъра, а погледът му бе прикован върху екрана. Пелорат реши, че е зает, и търпеливо зачака, стараейки се да не мърда и по никакъв начин да не разсейва другия.
Накрая Тривайз погледна към него, но май не го направи в пълно съзнание. Когато общуваше с компютъра, очите му винаги изглеждаха малко изцъклени и нефокусирани, сякаш гледаше, мислеше и живееше по-различно от обикновено.
Все пак той бавно кимна на Пелорат, като че видяното, макар и с мъка, накрая си бе пробило път до оптическите дялове на мозъка му. След още известно време вдигна ръце, усмихна се и стана същият, какъвто беше винаги.
Пелорат каза с извинителен тон:
— Опасявах се, че ти преча, Голан.
— Не особено, Янов. Само проверявах дали сме готови за скока. Почти сме, но мисля, че трябва да му дам още няколко часа — просто за късмет.
— Късметът… или други произволни фактори… имат ли нещо общо?
— Такава е думата — отвърна Тривайз с усмивка, — но теоретически се намесват и произволни фактори. Какво те мъчи?
— Мога ли да седна?
— Разбира се, само че нека отидем в стаята ми. Как е Блис?
— Добре — той прочисти гърлото си. — Пак е заспала. Трябва да се наспи, нали разбираш?
— Напълно го разбирам. От хиперпространствената отдалеченост е.
— Именно, стари друже.
— А Фалъм? — Тривайз седна странично на леглото и остави стола за Пелорат.
— Книгите от моята библиотека, дето ти ги разпечата с компютъра, народните приказки… Чете ги. Естествено, разбира много малко галактически, но като че ли му доставя удоволствие да произнася думите на глас… Впрочем, като говоря за него, все ми се иска да използвам местоимението за мъжки род. Защо, мислиш, е това, приятелю?
Тривайз вдигна рамене.
— Може би защото самият ти си от мъжки род.
— Може би. Ама то е страшно интелигентно, знаеш ли?
— Не се съмнявам.
Историкът се поколеба.
— Разбирам, че Фалъм не ти е много по сърце.
— Нямам нищо против него лично, Янов. Но не съм имал деца и никога не съм ги обичал особено. Ти май имаше, сега се сещам.
— Син. Изпълваше ме с голяма радост, когато беше малък. Може би затова ми се ще да използвам местоимението за мъжки род за Фалъм. Връща ме четвърт век назад във времето.
— Нямам нищо против да го харесваш, Янов.
— И на теб би ти харесал, ако опиташ да се сближиш.
— Сигурно. Може би някой ден ще опитам.
Пелорат отново се поколеба.
— Знам също, че ти е дотегнало да спориш с Блис.
— Мисля, че ние не спорим чак толкова много, Янов. Всъщност с нея се разбираме доста добре. Дори онзи ден проведохме един дълъг и спокоен разговор — без викове и взаимни обвинения — задето така късно дезактивира роботите-стражи. В края на краищата тя вече няколко пъти ни спасява живота и не мога да й предложа нищо друго освен приятелството си, не е ли така?
— Да, така е, обаче аз нямам предвид спорове в смисъл на караници. Исках да кажа… тези вечни препирни за Галаксея и индивидуалността.
— О, това ли? Допускам, че ще продължат, макар и по-вежливо.
— Ще възразиш ли, ако аз поема спора от нейно име, Голан?
— Напротив. Ти самият приемаш ли идеята за Галаксея, или просто се чувстваш по-щастлив, когато си съгласен с Блис?
— Честно ти казвам, приемам я за себе си. Смятам, че Галаксея трябва да е бъдещето. Ти избра тази линия на развитие и все повече се убеждавам, че е правилна.
— Защо я избрах обаче? Това не е довод. Независимо какво казва Гея, аз мога да греша, разбираш ли? Така че не позволявай Блис да те убеди за Галаксея на тази основа.
— Мисля, че не грешиш. Показа ми го Солария, а не Блис.
— Как?
— Ами… най-напред, ние сме изолати — ти и аз.
— Неин термин, Янов. Предпочитам да мисля за нас като за индивиди.
— Въпрос на семантика, приятелю. Както и да ни наричаш, затворени сме в своите лични кожи, обвиващи нашите лични стремежи и мислим преди всичко за себе си. Самозащитата е основният ни закон, дори това да е в ущърб на всичко живо.
— Известни са случаи хора да жертват живота си за другите.
— Рядко явление. Много повече са примерите, когато хората жертват жизнените потребности на останалите заради някаква своя глупава прищявка.
— И какво общо има това със Солария?
— Ами на Солария видяхме какво може да стане с изолатите — или с индивидите, ако предпочиташ. Соларианците едва понасят факта, че трябва все пак да делят цял един свят. Те смятат, че абсолютната свобода е да живееш в пълна изолация. Не изпитват нежни чувства дори към собствените си деца и ги избиват, ако са твърде много. Заобикалят се със слуги-роботи, които захранват с енергия, така че ако умрат, цялото огромно селение да умре символично заедно с тях. Това достойно ли е за възхищение, Голан? Можеш ли да го сравниш с Гея по етичност, доброта и взаимна загриженост? Блис не ми е говорила за нищо такова. То си е мое виждане.
Тривайз каза:
— На теб, Янов, просто ти приляга да изпитваш подобни чувства. Споделям виждането ти. Мисля, че соларианското общество действително е чудовищно, но то невинаги е било такова. Соларианците са потомци на земяните, и по-точно на космонитите, които са водили много по-нормален живот. По една или друга причина соларианците са избрали пътя към една крайност, но не можеш да съдиш по крайностите. В цялата Галактика, с нейните милиони населени светове, знаеш ли да има друг свят, който сега или в миналото да е притежавал общество като соларианското или дори бегло приличащо на него? А дали на самата Солария обществото щеше да бъде такова, ако тя не беше залята с роботи? Допустимо ли е популация от индивиди да достигне соларианския ужас без роботите?
Лицето на Пелорат трепна.
— Голан, ти все намираш кусури. Искам да кажа, никога не ти липсват доводи в защита на онзи тип Галактика, срещу който гласува.
— Не бих оборвал всичко. Има някакво логично основание за Галаксея и когато го открия, ще престана. Или, по-точно е да се каже, ако го намеря.
— Допускаш ли, че може да не го намериш?
Тривайз сви рамене.
— Знам ли? Нима не разбираш защо изчаквам да минат няколко часа, преди да направим скока, и защо има опасност да реша да изчакам даже и няколко дни?
— Каза, че ще бъде по-сигурно, ако изчакаме.
— Да, така казах, но и сега е достатъчно сигурно. Това, Янов, от което в действителност се страхувам, е, че космонитските светове ще ни разочароват напълно. Имаме координатите само на три планети и вече бяхме на две от тях, разминавайки се на косъм със смъртта. Не се сдобихме с никакъв знак, сочещ местоположението на Земята, нито дори с надежда, че тя съществува. Сега съм изправен пред третата и последна възможност. Какво ще стане, ако и тя се провали?
Пелорат въздъхна.
— Знаеш ли, има стари сказания — едно от тях, впрочем, дадох на Фалъм, за да се упражнява, — в които на някого дават право на три желания, само на три. В тези неща тройката изглежда е знаменателно число, вероятно защото е първото нечетно и се явява като най-малкото решаващо. Нали разбираш, две от три печели. Работата е там, че в тези сказания желанията не се изпълняват. Никой и никога не формулира желанията си правилно, което, предполагам, отговаря на древната мъдрост, че задоволяването на твоите желания трябва да бъде заслужено, вместо…
Той внезапно млъкна сконфузено.
— Извинявай, приятелю, губя ти времето. Като заговоря за тия роботи, съм склонен да се увличам.
— Винаги ми е било интересно да те слушам, Янов. Виждам и приликата в случая. Дадени са ни три желания, ние използвахме двете без резултат. Сега остава още едно. Някак си съм сигурен, че пак ще се провалим и искам да го отложа. Затова забавям скока колкото е възможно повече.
— Какво ще правиш, ако наистина не сполучиш и този път? Ще се върнеш ли на Гея? Или на Терминус?
— О, не — прошепна Тривайз, поклащайки глава. — Търсенето трябва да продължи… но не зная как.
XIV. МЪРТВАТА ПЛАНЕТА
60
Той определено се чувстваше депресиран. Дори малкото победи, които бе завоювал от началото на издирването, не бяха окончателни. Те просто временно отлагаха поражението.
Също както сега отлагаше скока към третия от космонитските светове, докато безпокойството му постепенно се предаде и на останалите. Когато накрая реши, че вече трябва да поиска от компютъра да премести звездолета през хиперпространството, Пелорат се беше изправил тържествено на вратата на пилотската стая, а Блис стоеше встрани зад него. Дори Фалъм беше там, гледаше важно съветника и стискаше здраво с една ръка дланта на геянката.
Тривайз вдигна очи от компютъра и доста грубо отбеляза: „Цялото семейство се е събрало!“, но всъщност това бе реакция на притеснението му.
Той инструктира компютъра да скочи така, че да се върнат в пространството по-далеч от въпросната звезда, отколкото бе абсолютно необходимо. Казваше си, че го прави, защото събитията на първите два космонитски свята бяха го научили на предпазливост, но сам не си вярваше. Знаеше, че дълбоко в себе си се надява да излезе на достатъчно голямо разстояние от звездата, за да не бъде напълно сигурен дали тя има обитаема планета или не. Така щеше да пътува още няколко дни, преди да го разбере и да се изправи, най-вероятно, очи в очи с горчивото поражение.
И така, пред очите на „семейството“ той пое дълбоко дъх, задържа го и след като даде последни инструкции на компютъра, го изпусна с подсвиркване.
Звездната мозайка се размести в безмълвна непоследователност и екранът се оголи, защото бяха се придвижили към област, по-рехаво населена със звезди. И ето, почти в центъра заблещука едно ярко слънце.
Тривайз се ухили широко — това беше своего рода победа. В края на краищата последните координати можеха да се окажат грешни и в полезрението да няма подходяща звезда от тип C. Той погледна към групичката и каза:
— Това е тя. Звезда номер три.
— Сигурен ли си? — тихо попита Блис.
— Гледай! — настоя съветникът. — Ще превключа на галактическата карта в компютъра и ако тази ярка звезда изчезне, значи не е отбелязана на картата, тоест тя е слънцето, което ни трябва.
Компютърът се отзова на командата и точката изгасна без предварително да избледнява, сякаш никога не бе я имало. Останалото звездно поле остана непроменено.
— Открихме я — рече Тривайз.
Въпреки това той ускори кораба само на малко повече от половината скорост, която спокойно можеше да се поддържа. Оставаше открит въпросът дали около звездата има обитаема планета, но някак не му се искаше да бърза, за да го разбере. Дори след като приближаваха в продължение на три дни, неизвестността си беше същата.
Или може би не съвсем. Около звездата кръжеше един голям газов гигант. Бе много отдалечен от нея и мъждукаше с бледожълта светлина откъм дневната си страна, която от тяхното положение четиримата виждаха като широк полумесец.
Видът му не се хареса на Тривайз, но той се постара да не се издава и заговори делово, почти като екскурзовод:
— Ето ви един голям газов гигант. Доста е импозантен. Опасан е от два тънки пръстена и има два по-едри спътника, които в момента могат добре да се различат.
— Нали повечето системи включват газови гиганти? — обади се Блис.
— Да, но този е много голям. Съдейки по отстоянието на спътниците и периодите им на завъртане, той е около две хиляди пъти по-масивен, отколкото би била една обитаема планета.
— Какво значение има? — попита геянката. — Газовите гиганти са си газови гиганти независимо колко са големи, нали? Те винаги са на огромно разстояние от звездата, около която обикалят, и всичките са необитаеми заради размерите и отстоянието си. Ако търсим обитаема планета, трябва просто да погледнем по-близо.
Тривайз се поколеба, после реши да сложи фактите на масата.
— Работата е там — каза той, — че газовите гиганти са склонни да поемат известен обем от планетното пространство. Ако не погълнат целия материал в собствената си структура, останалият се скупчва в доста големи тела, които образуват сателитната им система. Те не позволяват струпвания на материя на значителни разстояния около себе си, така че колкото по-голям е газовият гигант, толкова по-вероятно е той да е единствената значима планета на дадена звезда. Тогава ще има само газов гигант и астероиди.
— Искаш да кажеш, че тук няма обитаема планета?
— Колкото по-голям е газовият гигант, толкова по-малка е вероятността да има обитаема планета, а този е толкова масивен, че напомня звезда-джудже.
— Може ли да го видим? — попита Пелорат.
И тримата се вторачиха в екрана (Фалъм беше отишло с книгите в стаята на Блис).
Картината започна да се увеличава, докато полумесецът изпълни екрана. Тънка черна линия го пресичаше малко над центъра — сянката на системата пръстени, които се виждаха на известно разстояние от повърхността на планетата като светеща крива. Излизаше леко извън очертанията й и нахлуваше в тъмната страна, преди да изчезне.
Тривайз продължи с обясненията:
— Оста на въртене е наклонена на трийсет и пет градуса, а пръстенът е, разбира се, в екваториалната равнина на планетата, затова в тази точка от орбитата си слънцето хвърля светлина отдолу и сянката пада доста над екватора.
Пелорат гледаше прехласнато.
— Тези пръстени са много тънки.
— Наистина са под нормално приетото — отвърна съветникът.
— Според легендите пръстените, които опасват газовия гигант в планетната система на Земята, са по-широки, по-ярки и по-сложни. В сравнение с тях той самият приличал на джудже.
— Не съм изненадан — рече Тривайз. — Нали не смяташ, че когато една история се предава от човек на човек в продължение на хиляди години, тя ще се смалява при преразказването?
— Колко е красиво — обади се Блис. — Ако се загледате в полумесеца, той сякаш се вие и огъва пред очите ви.
— Атмосферни бури — поясни Тривайз. — Обикновено това се вижда по-ясно, ако се избере подходяща дължина на светлинната вълна. Чакай, нека опитам — той постави ръце върху плота и заповяда на компютъра да преброди спектъра и спре на нужната вълна.
Меко осветеният полумесец бе залят от цял порой цветове. Сменяха се толкова бързо, че заслепяваха окото, ако то решеше да ги проследи. Накрая картината спря на оранжевочервено, а в самия полумесец плуваха прозрачни спирали и при движението си се сгъваха и разгъваха.
— Невероятно — промълви Пелорат.
— Прекрасно — каза Блис.
Съвсем вероятно, горчиво си помисли Тривайз, и всичко друго, но не и прекрасно. Прехласнати от красотата й, двамата не си даваха сметка, че планетата, на която се възхищават, намалява шансовете да се реши загадката, която се опитваха да разгадаят. Но защо ли им трябваше? Явно бяха доволни, че решението му е правилно и го придружаваха в търсенето на доказателства, без да са емоционално ангажирани. Нямаше смисъл да ги вини за това.
— Тъмната страна изглежда почти напълно черна — каза той, — но ако очите ни бяха чувствителни в обхвата малко под обикновената дълговълнова граница, щяхме да я виждаме в матово, наситено, гневно червено. Планетата излъчва в пространството огромни количества инфрачервена светлина, защото е достатъчно масивна, за да бъде нажежена до тъмнопурпурно. Тя е повече от газов гигант; тя е подзвезда.
Изчака малко и продължи:
— Сега да оставим този обект и да потърсим обитаемия свят, който може би съществува.
— Напълно е възможно — вметна Пелорат, — така че не се отчайвай, приятелю.
— Не съм се отчаял — отвърна Тривайз, без да е съвсем убеден. — Образуването на планетите е твърде сложен въпрос, за да има строги и точни правила. Говорим само за вероятности. С този гигант там в пространството вероятностите намаляват, но не до нула.
— А защо не разсъждаваме така? — предложи Блис. — Тъй като всеки от първите два набора координати ни даде обитаема планета на космонитите, то третият, който вече се оказа, че отговаря на определена звезда, също трябва да ни даде подобна планета. Защо да говорим за вероятности?
— Много бих искал да си права — отговори Тривайз, който никак не се чувстваше успокоен. — Сега ще излезем от планетарната равнина и ще се приближим към звездата.
Компютърът се погрижи за това почти мигновено след като той обяви намерението си. Съветникът се облегна в пилотския стол и още веднъж реши, че единственият недостатък на пилотирането на гравитационен кораб с толкова напредничав компютър е, че повече никога — никога — не можеш да управляваш друг вид кораби.
Дали някога щеше да понесе отново да прави изчисленията сам? Да трябва да се съобразява с ускорението и да го задържа в разумни граници? По всяка вероятност щеше да се разсее и да форсира двигателите, докато и той, и всички останали на борда не бъдат размазани върху някоя вътрешна стена.
Е, в такъв случай, трябваше да продължи да пилотира този кораб — или друг като него, ако можеше да изтърпи дори подобна промяна — завинаги.
И тъй като не искаше да мисли дали планетата е обитаема или не, той се опитваше да размишлява върху факта, че бе насочил кораба над равнината, а не под нея. Когато нямат специална причина да отидат под дадена равнина, пилотите винаги се насочват нагоре. Защо ли?
Впрочем, защо трябваше да смятат, че едната посока е нагоре, а другата — надолу? При симетрията на пространството това си беше чиста условност.
Въпреки всичко Тривайз винаги отчиташе посоката, в която наблюдаваната от него планета се върти около оста си, както и тази, в която обикаля около своето слънце. Когато и двете са обратни на посоката, в която се движи часовниковата стрелка, вдигнатата ръка сочи север, а краката — юг. И в цялата Галактика северът се представяше отгоре, а югът — отдолу.
Това естествено беше чиста условност, водеща началото си от мъглявите прастари времена и следвана едва ли не робски. Ако човек види позната карта, обърната с юга нагоре, тя не му говори нищо. Трябва да я обърне обратно, за да може да се ориентира. И при равни други условия, картата се разполага именно така — на север и „нагоре“.
Тривайз си спомни за една битка, водена от Бел Райъс, имперски генерал отпреди три века, който в решаващия момент гмурнал отряда си под планетната равнина и изненадал цял ескадрон кораби неподготвени. Имало оплаквания, че маневрата не била честна — от загубилите, разбира се.
Толкова силна и толкова изначално стара условност трябва да се е зародила на Земята — и това рязко върна мислите му към проблема за обитаемата планета.
Пелорат и Блис продължаваха да гледат газовия гигант, който бавно изпълняваше на екрана продължително задно салто. Осветената от слънцето част се разшири и тъй като Тривайз държеше спектъра фиксиран в оранжево-червения диапазон, гърченето на повърхността под въздействието на бурите ставаше все по-бясно и по-хипнотично.
Тогава влезе Фалъм и Блис внезапно реши, че то трябва да подремне, както и тя самата.
Тривайз се обърна към останалия при него Пелорат:
— Янов, трябва да зарежа газовия гигант. Искам компютърът да се съсредоточи върху издирването на гравитационен връх с нужната големина.
— Разбира се, приятелю — отвърна историкът.
Но нещата бяха по-сложни. Компютърът трябваше да търси не просто връх с нужната големина, а и на нужното разстояние. Щяха да минат още няколко дни, преди да бъде готов.
61
Тривайз влезе в стаята си замислен и сериозен — по-точно направо навъсен — и видимо се сепна.
Там го чакаше Блис, а редом с нея и Фалъм, чиято препаска и роба ухаеха свежо на пара и вакуумно гладене. В тези дрехи хлапето изглеждаше по-добре, отколкото в подкъсената нощница на геянката.
— Не исках да те безпокоя пред компютъра — каза Блис, — но сега вече можеш да го чуеш. Кажи, Фалъм.
С високия си музикален глас то изрече:
— Поздравявам ви, протектор Тривайз. За мен е огромно удоволствие да ви про… пре… придружавам в този кораб през пространството. Щастливо съм също от доброжелателството на моите приятели, Блис и Пел.
Щом свърши, соларианчето се усмихна кокетно и съветникът отново се запита: „Дали го мисля за момче или за момиче, или и за двете, или за нито едното?“
Той кимна с глава.
— Много добре заучено. Почти перфектно произношение.
— Въобще не е запомнено наизуст — топло каза Блис. — Фалъм го е съчинило само и попита дали е възможно да ти го изрецитира. Дори не знаех какво ще каже, докато не го чух.
Тривайз се усмихна насила.
— В такъв случай, забележително добре.
Забеляза, че Блис избягваше да използва местоимения.
Тя се обърна към Фалъм и ласкаво каза:
— Видя ли, че на Тривайз му хареса. Сега иди при Пел и ако искаш, можеш да почетеш още малко.
Детето изтича и Блис рече:
— Удивително е наистина колко бързо напредва. На соларианците изглежда езиците им се удават. Спомни си, че Бандър говореше галактически, след като само го бе слушал по време на хиперпространствените комуникации. Тези мозъци изглежда са забележителни не единствено с преобразуването на енергията.
Тривайз изсумтя.
— Не ми казвай, че все още продължаваш да не харесваш Фалъм — внезапно смени темата геянката.
— Нито го харесвам, нито не. Това същество просто ме притеснява. Да не говорим, че се чувстваш ужасно, когато общуваш с хермафродит.
— Стига, Тривайз, нелепо е. Фалъм е напълно нормално създание. Помисли колко противни изглеждаме аз и ти — мъжете и жените въобще — в очите на едно общество от хермафродити. Всеки от нас е половинка от цялото и за да се възпроизведе, трябва да има някакво временно, нескопосано обединение.
— Възразяваш ли срещу това, Блис?
— Не се преструвай, че не ме разбираш. Опитвам се да преценявам от гледната точка на хермафродитите. На тях сигурно им се струва крайно отблъскващо, а за нас е естествено. И така, Фалъм те притеснява, но това е просто късогледа, тесногръда реакция.
— Честно казано — рече Тривайз, — дразни ме, че не зная кое местоимение да използвам по отношение на туй същество. И мислите, и целият разговор се нарушават, защото всеки път запъваш на местоимението.
— Но за това е виновен езикът ни — твърдо заяви Блис, — а не Фалъм. Никой човешки език не е измислен с оглед на хермафродизма. Радвам се, че го спомена, защото и аз си мислех същото. Да казваме „то“, както Бандър настояваше, не е решение. Това местоимение е предназначено за предмети, при които полът е неуместен6, а няма никакво друго за същества, които са полово активни в двете посоки. Тогава защо не изберем едно от местоименията условно? Аз мисля за Фалъм като за момиче. От една страна, има тънък глас, от друга, детеродна способност, което е ключовото определение за женственост. Пелорат е съгласен, защо не се съгласиш и ти? Нека бъде „тя“.
Тривайз вдигна рамене.
— Добре. Ще звучи доста странно да се каже, че тя има тестиси, но нищо.
Блис въздъхна.
— Имаш досадния навик да обръщаш всичко на майтап, но зная, че си напрегнат, и ще те извиня. Просто те моля да използваш за Фалъм местоимението за женски род.
— Обещавам. — Тривайз се поколеба, но не можа да се сдържи и добави:
— Като ви гледам заедно, все повече ми се струва, че за теб… тя замества собственото ти дете. Да не би да искаш да имаш отроче и да мислиш, че Янов не може да ти помогне?
Очите на Блис се разтвориха широко.
— Той не е, за да ми помага в това! Нима ще го използвам като средство за правене на деца? Във всеки случай не ми е време да имам. А когато му дойде времето, детето ще трябва да е геянско — условие, на което Пел не отговаря.
— Искаш да кажеш, че Янов ще бъде изоставен?
— Нищо подобно. Само временно отклонение. Може да се постигне дори и чрез изкуствено осеменяване.
— Предполагам, че ще имаш дете едва когато Гея сметне за необходимо, сиреч когато се открие известна празнина поради смъртта на някой съществуващ геянско-човешки фрагмент.
— Коравосърдечно казано, но с голяма доза истина. Гея трябва да бъде добре балансирана във всички свои части и взаимоотношения.
— Както е при соларианците.
Блис сви устни и лицето й леко пребледня.
— Съвсем не. Соларианците произвеждат повече, отколкото им е потребно, и унищожават излишъка. Ние произвеждаме колкото ни трябва и никога не ни се налага да унищожаваме — както ти самият заместваш мъртвите външни слоеве на кожата си с тъкмо толкова клетки, колкото са необходими да я подновят… и с нито една повече.
— Разбирам какво имаш предвид — кимна Тривайз. — Надявам се, впрочем, че отчиташ и чувствата на Янов.
— Във връзка с евентуално мое дете? За това никога не е ставало дума и няма и да стане.
— Не исках да кажа точно туй. Прави ми впечатление, че все повече се интересуваш от Фалъм. Янов може да се почувства пренебрегнат.
— Не е пренебрегнат. И той също като мен се интересува от Фалъм. Тя е още една допирна точка от взаимен интерес и дори ни сближава повече. Възможно ли е обаче ти да си този, който се чувства пренебрегнат?
— Аз? — Тривайз искрено се изненада.
— Да, ти. Едва ли разбирам изолатите повече, отколкото ти разбираш Гея, но имам чувството, че ти харесва да бъдеш център на внимание и е възможно да се чувстваш изместен от Фалъм.
— Това е глупаво.
— Не по-глупаво от идеята ти, че пренебрегвам Пел.
— Тогава нека сключим мир и да спрем дотук. Ще се опитам да гледам на Фалъм като на момиче и няма да се тревожа излишно, че ощетяваш чувствата на Янов.
Геянката се усмихна.
— Благодаря. Значи всичко е наред.
Съветникът понечи да излезе, но Блис внезапно настоя:
— Почакай!
Той се обърна и промълви с лека нотка на досада:
— Да?
— За мен, Тривайз, е съвсем ясно, че си тъжен и потиснат. Няма да ровя из ума ти, но може би сам ще поискаш да ми кажеш какъв е проблемът. Вчера ни съобщи, че в тази система има подходяща планета и изглеждаше много доволен. Планетата е още там, надявам се. Да не би данните да са се оказали погрешни?
— В системата има подходяща планета и тя си е още там — отвърна Тривайз.
— С нужната големина?
Той кимна.
— След като е подходяща, значи е с нужната големина. И на нужното разстояние от звездата.
— Ами тогава какво не е наред?
— Вече сме достатъчно близо, за да анализираме атмосферата. Оказва се, че няма такава.
— Няма атмосфера?
— Никаква. Това е необитаема планета, а около слънцето не обикаля друга дори с наченки на обитаемост. Третият ни опит даде нулев резултат.
62
Пелорат имаше умислен вид и очевидно не желаеше да нарушава унилото мълчание на Тривайз. Той гледаше от вратата на пилотската стая с явната надежда съветникът да подхване разговор.
Но Тривайз не го подхвана. Ако нещо може да се нарече упорито мълчание, то бе тъкмо неговото.
Накрая Пелорат не издържа и съвсем плахо попита:
— Какво правим?
Тривайз вдигна очи, за момент се загледа в него, после отмести поглед и каза:
— Снижаваме се към планетата.
— Но щом няма атмосфера…
— Компютърът казва, че няма атмосфера. Досега винаги ми е съобщавал това, което съм искал да чуя и съм го приемал. Сега ми казва нещо, което не искам да чуя и аз ще го проверя. Ако някога би могъл да сбърка, ще ми се да е точно този път.
— Мислиш ли, че бърка?
— Не.
— Знаеш ли факт, който го опровергава?
— Не.
— Тогава защо се захващаш с това, Голан?
Най-сетне съветникът завъртя стола си към Пелорат; лицето му бе изкривено в нещо близко до отчаяние:
— Не разбираш ли, Янов, че друго не ми идва на ум? Що се отнася до местонахождението на Земята, с първите два свята изтеглихме празни билетчета, а сега и с този е същото. Какво да правя по-нататък? Да подскачам от планета на планета, да се оглеждам и да питам: „Извинете, къде се намира Земята?“ Изглежда тя се е скрила твърде добре. Никъде не е оставила и следа от себе си. Започвам дори да мисля, че и да съществува някаква следа, тя ще се погрижи да не можем да я намерим.
Пелорат кимна:
— И на мен ми минаваха подобни мисли. Имаш ли нещо против да обсъдим въпроса? Зная, че си разочарован, приятелю, и не ти се говори, така че ако не искаш, ще те оставя на мира.
— Не, не… — тонът на Тривайз удивително приличаше на стенание. — Какво друго ми остава, освен да слушам?
— Не изглеждаш много ентусиазиран — отбеляза историкът, — но може би разговорът ще ни помогне. Моля те, прекъсни ме веднага, щом решиш, че ти идва много. Голан, струва ми се, че не е задължително Земята да е взела само пасивни мерки, за да се скрие, просто като е заличила всичко свързано с нея. Не е ли възможно да е подхвърлила фалшиви сведения и по този начин активно, тъй да се рече, да се забулва в неизвестност?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, на няколко места чухме, че тя била радиоактивна, а подобно нещо би накарало всеки да изостави опитите да я намери. Ако наистина е радиоактивна, ще е напълно непристъпна. По всяка вероятност не бихме могли въобще да кацнем на нея. Даже роботите-изследователи, ако имахме такива, нямаше да издържат на радиацията. Така че защо да я търсим? А ако не е радиоактивна, си остава необезпокоявана, стига някой случайно да я приближи, но и в такъв случай сигурно има начин да се замаскира.
Тривайз почти успя да се усмихне.
— Колкото и странно да е, Янов, и на мен ми е минавала същата мисъл. Даже ми хрумна, че онзи неправдоподобно голям неин спътник е изкуствено внедрен в легендите. А и газовият гигант със сложна система от пръстени е не по-малко неправдоподобен и също може да е внедрен. Сигурно всичко това е предназначено да ни накара да търсим нещо, което не съществува. Дори ако минем през нейната планетна система, да видим Земята и да не я познаем. Да профучим покрай нея, защото в действителност няма нито голям спътник, нито братовчед с три пръстена, нито радиоактивна кора. И през ум да не ни мине, че е пред очите ни. Представям си и нещо още по-лошо.
Пелорат изглеждаше съкрушен.
— Как, може ли да има и такова?
— Може, приятелю. Когато умът ти пламне посред нощ и започне да претърсва необятното царство на фантазията, отчаянието се усилва още повече. Ами ако Земята е способна да се скрие напълно? Ако дори умовете ни могат да бъдат замъглени? Ако минем точно покрай нея, с гигантския й спътник и далечния газов гигант с пръстените и въобще не ги видим? И ако даже вече сме минали оттам?
— Но щом вярваш, че е така, защо още…
— Не казвам, че вярвам. Говоря за налудничави приумици. Ще продължим да търсим.
Историкът се поколеба, преди да попита:
— Докога, Тривайз? Все някога трябва да се откажем.
— Никога! — разпалено заяви съветникът. — Ако трябва, цял живот ще обикалям по планетите и ще питам „Моля, господине, къде е Земята?“ Естествено по всяко време мога да върна на Гея теб и Блис, и Фалъм, ако искате, и да продължа сам.
— О, не. Знаеш, че няма да те изоставя, Голан, нито пък Блис ще го направи. Ако се налага, ще скачаме от планета на планета, но защо?
— Защото трябва да намеря Земята и ще я намеря. Не зная как, но ще я намеря. Виж какво, сега се опитвам да достигна позиция, от която да мога да разгледам огряната страна на планетата, без слънцето да е твърде близо, така че ме остави за малко на мира.
Пелорат замълча, но не напусна стаята. Продължи да наблюдава как непримиримият търсач изучава на екрана образа на планетата, обляна в повече от половината си част в дневна светлина. На него тя му изглеждаше напълно безлична, но знаеше, че свързаният с компютъра Тривайз я вижда много по-подробно.
— Има ветрец — прошепна той.
— Значи има и атмосфера — изтърси Пелорат.
— Неособено оформена. Недостатъчна, за да поддържа живот, но явно подходяща за наличието на лек вятър, който вдига прах. Добре позната характерна черта за планетите с рядка атмосфера. Възможно е дори да притежава малки снежни шапки на полюсите. Воден лед, кондензиран именно там, нали разбираш? Този свят е твърде топъл, за да съществува въглероден двуокис в твърдо състояние. Ще трябва да превключа на радарно картиране, но тогава по-лесно ще работя с нощната страна.
— Наистина ли?
— Да. Щях да се сетя още в самото начало, обаче при почти безвъздушна и следователно безоблачна планета изглеждаше съвсем естествено да опитам с видимата светлина.
Той дълго мълча, а изображението на екрана се размаза от радарните отражения, които оформиха нещо като абстрактна картина, каквато би нарисувал художник от времето на император Клеон. — Аха — рече провлечено и многозначително Тривайз и пак млъкна.
Накрая Пелорат не издържа:
— Какво „аха“?
Съветникът му хвърли разсеян поглед.
— Не виждам никакви кратери.
— Никакви? Това добре ли е?
— Напълно неочаквано е — отвърна Тривайз. На лицето му се появи усмивка. — И е много добре. Всъщност даже чудесно.
63
Фалъм бе притиснала нос о корабния люк, в който се показваше малък отрязък от Вселената точно във вида, в който окото го вижда — без компютърно увеличение или подобрение.
Блис, която се бе постарала да й обясни нещо, въздъхна и тихо каза на Пелорат:
— Не зная доколко ме разбира, мили Пел. За нея цялата Вселена беше къщата на родителя й и малка част от имението, в което се намираше. Мисля, че никога не е излизала през нощта, нито пък е виждала звездите.
— Наистина ли смяташ така?
— Наистина. Не смеех да й покажа нищо, преди да събере достатъчно думи в речника си — и какво щастие, че ти можеше да говориш с нея на собствения й език.
— Бедата е, че не го владея добре — заоправдава се Пелорат. — А действително е трудно да схванеш космоса, ако ти се изпречи изведнъж. Тя ми каза, че щом тези светлинки са огромни светове, всеки колкото Солария — всъщност, разбира се, те са много по-големи от Солария — не могат да висят в нищото. Би трябвало да паднат, казва тя.
— И е права, ако се съди по онова, което знае. Задава смислени въпроси и малко по малко ще се научи. Във всеки случай любопитна е и не се страхува.
— Работата е там, Блис, че и аз съм любопитен. Виж как се промени Голан, щом откри, че на света, към който сме се упътили, липсват кратери. Нямам и най-малка представа какво може да означава това. А ти?
— И аз. Но той е много по-вещ в планетологията от нас. Остава ни да приемем, че знае какво върши.
— Ще ми се и аз да знаех.
— Ами попитай го.
Пелорат направи гримаса.
— Все ме е страх, че ще го ядосам. Според него би трябвало да разбирам тези неща и без да ми се обясняват.
— Това е глупаво, Пел — възрази Блис. — Той не се колебае да те пита за някакъв детайл в легендите и митовете, за който смята, че може да му бъде полезен. Ти винаги с готовност му обясняваш. Защо да не е склонен да стори същото? Върви и го питай. Ако се подразни, значи че има нужда да се упражнява в общителност, което ще му е само от полза.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се, че не. Искам да остана с Фалъм и да продължа да й набивам в главата представи за Вселената. После ще имаме достатъчно време да ми разкажеш… след като той ти обясни.
64
Пелорат неуверено влезе в пилотската стая. С радост забеляза, че Тривайз си подсвирква и е явно в добро настроение.
— Голан — обади се историкът колкото се може по-ведро.
Съветникът вдигна поглед.
— Янов! Все влизаш на пръсти, сякаш мислиш, че е противозаконно да ме безпокоиш. Затвори вратата и седни. Погледни само!
Той посочи планетата на екрана и каза:
— Открих не повече от два-три кратера, и то съвсем малки.
— Това наистина ли има някакво значение?
— Дали има значение? Естествено. Как можеш изобщо да питаш?
Пелорат направи безпомощен жест.
— За мен е мистерия. Основният ми предмет в колежа беше историята. Освен нея учих социология и психология, а също литература и езици, главно древни, и специализирах митология по-късно в института. Много съм далеч от планетологията и физическите науки.
— Не е престъпление, Янов. Харесва ми, че знаеш добре това, което знаеш. Вещината ти в древните езици и митологията ни беше от огромна полза. А щом се стигне до планетологията, аз ще се погрижа.
— Виждаш ли, приятелю — продължи той след кратка пауза, — световете се образуват чрез сблъсквания на по-малки обекти. Последните няколко, които се ударят, оставят след себе си кратери. Потенциално, искам да кажа. Ако планетата е толкова голяма, че е газов гигант, тя е в течно състояние, обвита в газообразна атмосфера и последните сблъсъци са просто цамбурвания, които не оставят следи. По-малките планети обаче са в твърдо състояние, било то лед или скала, и имат кратерни белези, които практически се запазват безкрайно дълго, освен ако някаква сила не ги премахне. За изчезването на кратерите има три обяснения. Първо, светът може да притежава ледена повърхност, покриваща течен океан. В такъв случай всеки обект, който се удари в нея, пробива леда и разплисква вода. След него тя отново замръзва и, така да се каже, затваря раната. Тези планети или спътници са студени и не отговарят на нашето понятие за обитаем свят. Второ, ако на планетата съществува активна вулканична дейност, непрестанният поток от лава и прах запълва и заличава образуваните кратери. Но и тези планети или спътници е малко вероятно да са населени. И стигаме до обитаемите светове — третия случай. Те също могат да имат полярни ледени шапки, но по-голямата част от водата трябва да е във вид на течност. Могат да имат отделни действащи вулкани. Такива светове нито ще затворят кратерите, нито ще ги запълнят. Съществуват, разбира се, ерозионните ефекти. Вятърът и течащата вода ерозират почвата, а ако е налице живот, действията на живите същества са също твърде разрушителни. Разбираш ли?
Пелорат се замисли над чутото и после призна:
— Не, Голан, изобщо не те разбирам. Планетата, към която се приближаваме…
— Утре кацаме — весело го прекъсна Тривайз.
— Планетата, към която се приближаваме, няма океан.
— Да. Само тънки ледени шапки на полюсите.
— Нито кой знае каква атмосфера.
— Една стотна от плътността на терминуската.
— Нито живот.
— Не откривам никакъв.
— Тогава какво би могло да ерозира кратерите?
— Океан, атмосфера и живот… — кимна Тривайз. — Сега обаче внимавай! Ако тази планета е била безвъздушна и безводна от самото начало, кратерите, които са се образували, щяха още да съществуват и цялата повърхност щеше да е осеяна с тях. Отсъствието на кратери доказва, че тя невинаги е била такава и е възможно дори да е имала значителна атмосфера и обширен океан в близкото минало. Освен това забелязват се просторни долини, които сигурно са били дъна на морета, да не говорим за белезите от пресъхнали реки. Значи ерозия е имало и тя е спряла толкова скоро, че не е останало време да се натрупат нови кратерни образувания.
Пелорат не изглеждаше съвсем убеден.
— Може да не съм планетолог, но ми се струва, че ако една планета е достатъчно голяма, за да задържи гъста атмосфера в продължение може би на милиарди години, няма току-така да я изгуби, нали?
— Не бих казал, че си непременно прав — отвърна Тривайз. — Но преди атмосферата му да изчезне, този свят несъмнено се е радвал на живот и, вероятно, на човешки същества. Моята догадка е, че това е бил тераформиран свят, каквито са почти всички населени от хора планети в Галактиката. Лошото е, че не знаем нищо за състоянието му преди пристигането на хората, нито пък какво са направили те самите, за да стане пригоден за тях, нито при какви обстоятелства животът е изчезнал… Възможно е да е станала някаква катастрофа, която е изсмукала атмосферата и с това е причинила гибелта им. Или пък на планетата да е имало особено неравновесие, което те са контролирали, докато са били на нея, а когато са си отишли, всичко се е завъртяло в омагьосан кръг. Като се приземим, може да намерим отговора, а може и да не го намерим. Няма особено значение.
— Положително няма значение и дали тук някога е имало живот, след като сега няма. Каква е разликата, дали една планета винаги е била необитаема или е такава само в момента?
— Ако е необитаема само в момента, ще има останки от някогашните й жители.
— На Аврора имаше останки…
— Точно така, но на Аврора бяха минали двадесет хиляди години. Дъжд и сняг, замръзване и топене, вятър и температурни промени… Имало е и живот — не забравяй живота. Може да не са били хора, но е имало изобилен живот. Руините ерозират също както кратерите, дори по-бързо. И след двадесет хиляди години не беше останало нищо, което може да ни свърши работа. Тук, на тази планета, е минало време — може би също толкова, може би по-малко — но без вятър, без бури, без живот. Признавам, имало е температурни промени, и това е всичко. Руините би трябвало да са в много по-добър вид.
Пелорат промърмори със съмнение:
— Освен ако няма такива. Не е ли възможно на планетата никога да не е имало живот, хора по-специално, и загубването на атмосферата да се дължи на някакво събитие, с което те да нямат нищо общо?
— Не, не! — тръсна глава Тривайз. — Няма да ме направиш песимист. Дори оттук забелязах развалините на… нещо, което съм сигурен, че е било град. Така че утре кацаме.
65
— Фалъм е убедена, че я връщаме при Джемби, нейния робот — каза разтревожена Блис.
— Хм — изсумтя Тривайз, загледан в релефа на планетата, който се нижеше под дрейфуващия кораб. После вдигна очи, сякаш бе чул репликата със закъснение. — Е, това все пак е единственият родител, когото е имала, нали?
— Да, разбира се, но тя смята, че се връщаме на Солария.
— Прилича ли й на Солария?
— Откъде ще знае?
— Кажи й, че не е. Слушай, ще ти дам няколко филми-справочници с графични илюстрации. Покажи й в едър план различни обитаеми светове и й обясни, че са милиони. Ще имаш достатъчно време. Не зная колко дълго ще обикаляме с Янов, след като изберем подходяща цел и се приземим.
— Ти и Янов?
— Да. Фалъм не може да дойде с нас, дори и да исках, което бих направил само ако съм си изгубил ума. Блис, за този свят трябват скафандри. Няма въздух за дишане. А никой от скафандрите ни не е по мярка за нея. Затова вие двете оставате на кораба.
— Защо ние двете?
Устните на Тривайз се разтеглиха в малко тревожна усмивка.
— Признавам — рече той, — че бих се чувствал в по-голяма безопасност, ако си с нас, но не можем да оставим Фалъм сама на кораба. Ще направи някаква беля дори без да иска. Янов трябва да дойде с мен, за да разчете евентуалните архаични писания. Значи ти трябва да останеш тук. Мислех, че ще ти е приятно.
Блис не изглеждаше съвсем сигурна.
— Виж какво — продължи Тривайз, — ти искаше да вземем Фалъм, а не аз. Бях убеден, че ще ни създава неприятности. Присъствието й налага ограничения и всички трябва да свикнем с това. Тя остава на кораба и ти също. Така стоят нещата.
— Предполагам, че си прав — въздъхна геянката.
— Добре. Къде е Янов?
— С нея.
— Иди да го заместиш. Искам да поговоря с Пелорат.
Тривайз все още изучаваше планетната повърхност, когато историкът влезе и се покашля, за да извести присъствието си.
— Нещо не е наред ли, Голан? — попита той.
— Не че не е наред, просто не съм сигурен… Този свят е особен и не разбирам напълно какво се е случило с него. Моретата трябва да са били обширни, съдейки по басейните им, но явно са били плитки. Доколкото мога да разчета оставените следи, това е или планета, която поначало се характеризира с обезсоляване и изкуствени канали, или пък моретата й никога не са били твърде солени. Ако не са били, то обяснява липсата на осолени низини в басейните. Другата възможност е, когато океанът е изчезвал, солното му съдържание да е изчезнало с него, което определено прилича на човешко дело.
Пелорат колебливо запита:
— Извини невежеството ми, Голан, но тези неща важни ли са за онова, което търсим?
— Предполагам, че не, обаче ми е любопитно. Ако знаех как точно е тераформирана планетата и каква е била преди тераформирането, може би щях да разбера какво й се е случило, след като са я напуснали — или непосредствено преди това. А пък разберем ли го, ще сме подготвени за евентуални неприятни изненади.
— Какви изненади? Това е мъртъв свят, нали?
— Съвсем мъртъв. Оскъдна вода, рядка атмосфера, а и Блис не долавя признаци на ментална дейност.
— Бих казал, че фактите решават въпроса.
— Отсъствието на ментална дейност не означава непременно липса на живот.
— Но положително означава липса на опасен разумен живот.
— Не знам. Не за това исках да се консултирам с теб. Има два града, подходящи за първия ни оглед. Изглеждат в отлично състояние. Всичките тукашни градове впрочем изглеждат така. Каквото и да е унищожило въздуха и океаните, сякаш не е докоснало тях самите. Както и да е, тези двата са особено големи. По-обширният обаче няма свободни пространства. Далеч в покрайнините му се забелязват космодруми, но не и в самия него. В по-малкия има, но пък кой ли ще го е грижа за нас?
Пелорат се намръщи.
— Искаш да реша ли, Голан?
— Не, решението ще взема аз. Просто искам мнението ти.
— Големият разпрострян град сигурно е бил търговски или производствен център. По-малкият, с откритите пространства вероятно е административен център. На нас ни трябва нещо такова. Има ли монументални сгради?
— Какво разбираш под монументални сгради?
Пелорат се усмихна с крайчеца на устните си.
— Как да ти кажа, модите се менят в различните светове и епохи. Подозирам обаче, че всички монументални сгради изглеждат големи, ненужни и скъпи. Като тази, в която бяхме на Компорелон.
Тривайз на свой ред се усмихна.
— Трудно е да се добие пълна представа отгоре, а когато имах възможност да зърна компорелонската отстрани — и на пристигане, и на тръгване, изглеждаше твърде объркващо. Защо обаче предпочиташ административния център?
— Там има вероятност да намерим планетарен музей, библиотека, архиви, университет и така нататък.
— Добре. Ще кацнем в по-малкия град. И дано попаднем на нещо. Два пъти не сполучихме, но може би сега ще открием…
— Сигурно третият път ще е на късмет.
Тривайз вдигна вежди.
— Откъде измъкна тази фраза?
— Тя е много стара — отвърна Пелорат. — Запомних я от една древна легенда. Струва ми се, че означава успех при третия опит.
— Звучи подходящо — каза съветникът. — Ами тогава, Янов, дано третият път е на късмет.
60
Той определено се чувстваше депресиран. Дори малкото победи, които бе завоювал от началото на издирването, не бяха окончателни. Те просто временно отлагаха поражението.
Също както сега отлагаше скока към третия от космонитските светове, докато безпокойството му постепенно се предаде и на останалите. Когато накрая реши, че вече трябва да поиска от компютъра да премести звездолета през хиперпространството, Пелорат се беше изправил тържествено на вратата на пилотската стая, а Блис стоеше встрани зад него. Дори Фалъм беше там, гледаше важно съветника и стискаше здраво с една ръка дланта на геянката.
Тривайз вдигна очи от компютъра и доста грубо отбеляза: „Цялото семейство се е събрало!“, но всъщност това бе реакция на притеснението му.
Той инструктира компютъра да скочи така, че да се върнат в пространството по-далеч от въпросната звезда, отколкото бе абсолютно необходимо. Казваше си, че го прави, защото събитията на първите два космонитски свята бяха го научили на предпазливост, но сам не си вярваше. Знаеше, че дълбоко в себе си се надява да излезе на достатъчно голямо разстояние от звездата, за да не бъде напълно сигурен дали тя има обитаема планета или не. Така щеше да пътува още няколко дни, преди да го разбере и да се изправи, най-вероятно, очи в очи с горчивото поражение.
И така, пред очите на „семейството“ той пое дълбоко дъх, задържа го и след като даде последни инструкции на компютъра, го изпусна с подсвиркване.
Звездната мозайка се размести в безмълвна непоследователност и екранът се оголи, защото бяха се придвижили към област, по-рехаво населена със звезди. И ето, почти в центъра заблещука едно ярко слънце.
Тривайз се ухили широко — това беше своего рода победа. В края на краищата последните координати можеха да се окажат грешни и в полезрението да няма подходяща звезда от тип C. Той погледна към групичката и каза:
— Това е тя. Звезда номер три.
— Сигурен ли си? — тихо попита Блис.
— Гледай! — настоя съветникът. — Ще превключа на галактическата карта в компютъра и ако тази ярка звезда изчезне, значи не е отбелязана на картата, тоест тя е слънцето, което ни трябва.
Компютърът се отзова на командата и точката изгасна без предварително да избледнява, сякаш никога не бе я имало. Останалото звездно поле остана непроменено.
— Открихме я — рече Тривайз.
Въпреки това той ускори кораба само на малко повече от половината скорост, която спокойно можеше да се поддържа. Оставаше открит въпросът дали около звездата има обитаема планета, но някак не му се искаше да бърза, за да го разбере. Дори след като приближаваха в продължение на три дни, неизвестността си беше същата.
Или може би не съвсем. Около звездата кръжеше един голям газов гигант. Бе много отдалечен от нея и мъждукаше с бледожълта светлина откъм дневната си страна, която от тяхното положение четиримата виждаха като широк полумесец.
Видът му не се хареса на Тривайз, но той се постара да не се издава и заговори делово, почти като екскурзовод:
— Ето ви един голям газов гигант. Доста е импозантен. Опасан е от два тънки пръстена и има два по-едри спътника, които в момента могат добре да се различат.
— Нали повечето системи включват газови гиганти? — обади се Блис.
— Да, но този е много голям. Съдейки по отстоянието на спътниците и периодите им на завъртане, той е около две хиляди пъти по-масивен, отколкото би била една обитаема планета.
— Какво значение има? — попита геянката. — Газовите гиганти са си газови гиганти независимо колко са големи, нали? Те винаги са на огромно разстояние от звездата, около която обикалят, и всичките са необитаеми заради размерите и отстоянието си. Ако търсим обитаема планета, трябва просто да погледнем по-близо.
Тривайз се поколеба, после реши да сложи фактите на масата.
— Работата е там — каза той, — че газовите гиганти са склонни да поемат известен обем от планетното пространство. Ако не погълнат целия материал в собствената си структура, останалият се скупчва в доста големи тела, които образуват сателитната им система. Те не позволяват струпвания на материя на значителни разстояния около себе си, така че колкото по-голям е газовият гигант, толкова по-вероятно е той да е единствената значима планета на дадена звезда. Тогава ще има само газов гигант и астероиди.
— Искаш да кажеш, че тук няма обитаема планета?
— Колкото по-голям е газовият гигант, толкова по-малка е вероятността да има обитаема планета, а този е толкова масивен, че напомня звезда-джудже.
— Може ли да го видим? — попита Пелорат.
И тримата се вторачиха в екрана (Фалъм беше отишло с книгите в стаята на Блис).
Картината започна да се увеличава, докато полумесецът изпълни екрана. Тънка черна линия го пресичаше малко над центъра — сянката на системата пръстени, които се виждаха на известно разстояние от повърхността на планетата като светеща крива. Излизаше леко извън очертанията й и нахлуваше в тъмната страна, преди да изчезне.
Тривайз продължи с обясненията:
— Оста на въртене е наклонена на трийсет и пет градуса, а пръстенът е, разбира се, в екваториалната равнина на планетата, затова в тази точка от орбитата си слънцето хвърля светлина отдолу и сянката пада доста над екватора.
Пелорат гледаше прехласнато.
— Тези пръстени са много тънки.
— Наистина са под нормално приетото — отвърна съветникът.
— Според легендите пръстените, които опасват газовия гигант в планетната система на Земята, са по-широки, по-ярки и по-сложни. В сравнение с тях той самият приличал на джудже.
— Не съм изненадан — рече Тривайз. — Нали не смяташ, че когато една история се предава от човек на човек в продължение на хиляди години, тя ще се смалява при преразказването?
— Колко е красиво — обади се Блис. — Ако се загледате в полумесеца, той сякаш се вие и огъва пред очите ви.
— Атмосферни бури — поясни Тривайз. — Обикновено това се вижда по-ясно, ако се избере подходяща дължина на светлинната вълна. Чакай, нека опитам — той постави ръце върху плота и заповяда на компютъра да преброди спектъра и спре на нужната вълна.
Меко осветеният полумесец бе залят от цял порой цветове. Сменяха се толкова бързо, че заслепяваха окото, ако то решеше да ги проследи. Накрая картината спря на оранжевочервено, а в самия полумесец плуваха прозрачни спирали и при движението си се сгъваха и разгъваха.
— Невероятно — промълви Пелорат.
— Прекрасно — каза Блис.
Съвсем вероятно, горчиво си помисли Тривайз, и всичко друго, но не и прекрасно. Прехласнати от красотата й, двамата не си даваха сметка, че планетата, на която се възхищават, намалява шансовете да се реши загадката, която се опитваха да разгадаят. Но защо ли им трябваше? Явно бяха доволни, че решението му е правилно и го придружаваха в търсенето на доказателства, без да са емоционално ангажирани. Нямаше смисъл да ги вини за това.
— Тъмната страна изглежда почти напълно черна — каза той, — но ако очите ни бяха чувствителни в обхвата малко под обикновената дълговълнова граница, щяхме да я виждаме в матово, наситено, гневно червено. Планетата излъчва в пространството огромни количества инфрачервена светлина, защото е достатъчно масивна, за да бъде нажежена до тъмнопурпурно. Тя е повече от газов гигант; тя е подзвезда.
Изчака малко и продължи:
— Сега да оставим този обект и да потърсим обитаемия свят, който може би съществува.
— Напълно е възможно — вметна Пелорат, — така че не се отчайвай, приятелю.
— Не съм се отчаял — отвърна Тривайз, без да е съвсем убеден. — Образуването на планетите е твърде сложен въпрос, за да има строги и точни правила. Говорим само за вероятности. С този гигант там в пространството вероятностите намаляват, но не до нула.
— А защо не разсъждаваме така? — предложи Блис. — Тъй като всеки от първите два набора координати ни даде обитаема планета на космонитите, то третият, който вече се оказа, че отговаря на определена звезда, също трябва да ни даде подобна планета. Защо да говорим за вероятности?
— Много бих искал да си права — отговори Тривайз, който никак не се чувстваше успокоен. — Сега ще излезем от планетарната равнина и ще се приближим към звездата.
Компютърът се погрижи за това почти мигновено след като той обяви намерението си. Съветникът се облегна в пилотския стол и още веднъж реши, че единственият недостатък на пилотирането на гравитационен кораб с толкова напредничав компютър е, че повече никога — никога — не можеш да управляваш друг вид кораби.
Дали някога щеше да понесе отново да прави изчисленията сам? Да трябва да се съобразява с ускорението и да го задържа в разумни граници? По всяка вероятност щеше да се разсее и да форсира двигателите, докато и той, и всички останали на борда не бъдат размазани върху някоя вътрешна стена.
Е, в такъв случай, трябваше да продължи да пилотира този кораб — или друг като него, ако можеше да изтърпи дори подобна промяна — завинаги.
И тъй като не искаше да мисли дали планетата е обитаема или не, той се опитваше да размишлява върху факта, че бе насочил кораба над равнината, а не под нея. Когато нямат специална причина да отидат под дадена равнина, пилотите винаги се насочват нагоре. Защо ли?
Впрочем, защо трябваше да смятат, че едната посока е нагоре, а другата — надолу? При симетрията на пространството това си беше чиста условност.
Въпреки всичко Тривайз винаги отчиташе посоката, в която наблюдаваната от него планета се върти около оста си, както и тази, в която обикаля около своето слънце. Когато и двете са обратни на посоката, в която се движи часовниковата стрелка, вдигнатата ръка сочи север, а краката — юг. И в цялата Галактика северът се представяше отгоре, а югът — отдолу.
Това естествено беше чиста условност, водеща началото си от мъглявите прастари времена и следвана едва ли не робски. Ако човек види позната карта, обърната с юга нагоре, тя не му говори нищо. Трябва да я обърне обратно, за да може да се ориентира. И при равни други условия, картата се разполага именно така — на север и „нагоре“.
Тривайз си спомни за една битка, водена от Бел Райъс, имперски генерал отпреди три века, който в решаващия момент гмурнал отряда си под планетната равнина и изненадал цял ескадрон кораби неподготвени. Имало оплаквания, че маневрата не била честна — от загубилите, разбира се.
Толкова силна и толкова изначално стара условност трябва да се е зародила на Земята — и това рязко върна мислите му към проблема за обитаемата планета.
Пелорат и Блис продължаваха да гледат газовия гигант, който бавно изпълняваше на екрана продължително задно салто. Осветената от слънцето част се разшири и тъй като Тривайз държеше спектъра фиксиран в оранжево-червения диапазон, гърченето на повърхността под въздействието на бурите ставаше все по-бясно и по-хипнотично.
Тогава влезе Фалъм и Блис внезапно реши, че то трябва да подремне, както и тя самата.
Тривайз се обърна към останалия при него Пелорат:
— Янов, трябва да зарежа газовия гигант. Искам компютърът да се съсредоточи върху издирването на гравитационен връх с нужната големина.
— Разбира се, приятелю — отвърна историкът.
Но нещата бяха по-сложни. Компютърът трябваше да търси не просто връх с нужната големина, а и на нужното разстояние. Щяха да минат още няколко дни, преди да бъде готов.
61
Тривайз влезе в стаята си замислен и сериозен — по-точно направо навъсен — и видимо се сепна.
Там го чакаше Блис, а редом с нея и Фалъм, чиято препаска и роба ухаеха свежо на пара и вакуумно гладене. В тези дрехи хлапето изглеждаше по-добре, отколкото в подкъсената нощница на геянката.
— Не исках да те безпокоя пред компютъра — каза Блис, — но сега вече можеш да го чуеш. Кажи, Фалъм.
С високия си музикален глас то изрече:
— Поздравявам ви, протектор Тривайз. За мен е огромно удоволствие да ви про… пре… придружавам в този кораб през пространството. Щастливо съм също от доброжелателството на моите приятели, Блис и Пел.
Щом свърши, соларианчето се усмихна кокетно и съветникът отново се запита: „Дали го мисля за момче или за момиче, или и за двете, или за нито едното?“
Той кимна с глава.
— Много добре заучено. Почти перфектно произношение.
— Въобще не е запомнено наизуст — топло каза Блис. — Фалъм го е съчинило само и попита дали е възможно да ти го изрецитира. Дори не знаех какво ще каже, докато не го чух.
Тривайз се усмихна насила.
— В такъв случай, забележително добре.
Забеляза, че Блис избягваше да използва местоимения.
Тя се обърна към Фалъм и ласкаво каза:
— Видя ли, че на Тривайз му хареса. Сега иди при Пел и ако искаш, можеш да почетеш още малко.
Детето изтича и Блис рече:
— Удивително е наистина колко бързо напредва. На соларианците изглежда езиците им се удават. Спомни си, че Бандър говореше галактически, след като само го бе слушал по време на хиперпространствените комуникации. Тези мозъци изглежда са забележителни не единствено с преобразуването на енергията.
Тривайз изсумтя.
— Не ми казвай, че все още продължаваш да не харесваш Фалъм — внезапно смени темата геянката.
— Нито го харесвам, нито не. Това същество просто ме притеснява. Да не говорим, че се чувстваш ужасно, когато общуваш с хермафродит.
— Стига, Тривайз, нелепо е. Фалъм е напълно нормално създание. Помисли колко противни изглеждаме аз и ти — мъжете и жените въобще — в очите на едно общество от хермафродити. Всеки от нас е половинка от цялото и за да се възпроизведе, трябва да има някакво временно, нескопосано обединение.
— Възразяваш ли срещу това, Блис?
— Не се преструвай, че не ме разбираш. Опитвам се да преценявам от гледната точка на хермафродитите. На тях сигурно им се струва крайно отблъскващо, а за нас е естествено. И така, Фалъм те притеснява, но това е просто късогледа, тесногръда реакция.
— Честно казано — рече Тривайз, — дразни ме, че не зная кое местоимение да използвам по отношение на туй същество. И мислите, и целият разговор се нарушават, защото всеки път запъваш на местоимението.
— Но за това е виновен езикът ни — твърдо заяви Блис, — а не Фалъм. Никой човешки език не е измислен с оглед на хермафродизма. Радвам се, че го спомена, защото и аз си мислех същото. Да казваме „то“, както Бандър настояваше, не е решение. Това местоимение е предназначено за предмети, при които полът е неуместен6, а няма никакво друго за същества, които са полово активни в двете посоки. Тогава защо не изберем едно от местоименията условно? Аз мисля за Фалъм като за момиче. От една страна, има тънък глас, от друга, детеродна способност, което е ключовото определение за женственост. Пелорат е съгласен, защо не се съгласиш и ти? Нека бъде „тя“.
Тривайз вдигна рамене.
— Добре. Ще звучи доста странно да се каже, че тя има тестиси, но нищо.
Блис въздъхна.
— Имаш досадния навик да обръщаш всичко на майтап, но зная, че си напрегнат, и ще те извиня. Просто те моля да използваш за Фалъм местоимението за женски род.
— Обещавам. — Тривайз се поколеба, но не можа да се сдържи и добави:
— Като ви гледам заедно, все повече ми се струва, че за теб… тя замества собственото ти дете. Да не би да искаш да имаш отроче и да мислиш, че Янов не може да ти помогне?
Очите на Блис се разтвориха широко.
— Той не е, за да ми помага в това! Нима ще го използвам като средство за правене на деца? Във всеки случай не ми е време да имам. А когато му дойде времето, детето ще трябва да е геянско — условие, на което Пел не отговаря.
— Искаш да кажеш, че Янов ще бъде изоставен?
— Нищо подобно. Само временно отклонение. Може да се постигне дори и чрез изкуствено осеменяване.
— Предполагам, че ще имаш дете едва когато Гея сметне за необходимо, сиреч когато се открие известна празнина поради смъртта на някой съществуващ геянско-човешки фрагмент.
— Коравосърдечно казано, но с голяма доза истина. Гея трябва да бъде добре балансирана във всички свои части и взаимоотношения.
— Както е при соларианците.
Блис сви устни и лицето й леко пребледня.
— Съвсем не. Соларианците произвеждат повече, отколкото им е потребно, и унищожават излишъка. Ние произвеждаме колкото ни трябва и никога не ни се налага да унищожаваме — както ти самият заместваш мъртвите външни слоеве на кожата си с тъкмо толкова клетки, колкото са необходими да я подновят… и с нито една повече.
— Разбирам какво имаш предвид — кимна Тривайз. — Надявам се, впрочем, че отчиташ и чувствата на Янов.
— Във връзка с евентуално мое дете? За това никога не е ставало дума и няма и да стане.
— Не исках да кажа точно туй. Прави ми впечатление, че все повече се интересуваш от Фалъм. Янов може да се почувства пренебрегнат.
— Не е пренебрегнат. И той също като мен се интересува от Фалъм. Тя е още една допирна точка от взаимен интерес и дори ни сближава повече. Възможно ли е обаче ти да си този, който се чувства пренебрегнат?
— Аз? — Тривайз искрено се изненада.
— Да, ти. Едва ли разбирам изолатите повече, отколкото ти разбираш Гея, но имам чувството, че ти харесва да бъдеш център на внимание и е възможно да се чувстваш изместен от Фалъм.
— Това е глупаво.
— Не по-глупаво от идеята ти, че пренебрегвам Пел.
— Тогава нека сключим мир и да спрем дотук. Ще се опитам да гледам на Фалъм като на момиче и няма да се тревожа излишно, че ощетяваш чувствата на Янов.
Геянката се усмихна.
— Благодаря. Значи всичко е наред.
Съветникът понечи да излезе, но Блис внезапно настоя:
— Почакай!
Той се обърна и промълви с лека нотка на досада:
— Да?
— За мен, Тривайз, е съвсем ясно, че си тъжен и потиснат. Няма да ровя из ума ти, но може би сам ще поискаш да ми кажеш какъв е проблемът. Вчера ни съобщи, че в тази система има подходяща планета и изглеждаше много доволен. Планетата е още там, надявам се. Да не би данните да са се оказали погрешни?
— В системата има подходяща планета и тя си е още там — отвърна Тривайз.
— С нужната големина?
Той кимна.
— След като е подходяща, значи е с нужната големина. И на нужното разстояние от звездата.
— Ами тогава какво не е наред?
— Вече сме достатъчно близо, за да анализираме атмосферата. Оказва се, че няма такава.
— Няма атмосфера?
— Никаква. Това е необитаема планета, а около слънцето не обикаля друга дори с наченки на обитаемост. Третият ни опит даде нулев резултат.
62
Пелорат имаше умислен вид и очевидно не желаеше да нарушава унилото мълчание на Тривайз. Той гледаше от вратата на пилотската стая с явната надежда съветникът да подхване разговор.
Но Тривайз не го подхвана. Ако нещо може да се нарече упорито мълчание, то бе тъкмо неговото.
Накрая Пелорат не издържа и съвсем плахо попита:
— Какво правим?
Тривайз вдигна очи, за момент се загледа в него, после отмести поглед и каза:
— Снижаваме се към планетата.
— Но щом няма атмосфера…
— Компютърът казва, че няма атмосфера. Досега винаги ми е съобщавал това, което съм искал да чуя и съм го приемал. Сега ми казва нещо, което не искам да чуя и аз ще го проверя. Ако някога би могъл да сбърка, ще ми се да е точно този път.
— Мислиш ли, че бърка?
— Не.
— Знаеш ли факт, който го опровергава?
— Не.
— Тогава защо се захващаш с това, Голан?
Най-сетне съветникът завъртя стола си към Пелорат; лицето му бе изкривено в нещо близко до отчаяние:
— Не разбираш ли, Янов, че друго не ми идва на ум? Що се отнася до местонахождението на Земята, с първите два свята изтеглихме празни билетчета, а сега и с този е същото. Какво да правя по-нататък? Да подскачам от планета на планета, да се оглеждам и да питам: „Извинете, къде се намира Земята?“ Изглежда тя се е скрила твърде добре. Никъде не е оставила и следа от себе си. Започвам дори да мисля, че и да съществува някаква следа, тя ще се погрижи да не можем да я намерим.
Пелорат кимна:
— И на мен ми минаваха подобни мисли. Имаш ли нещо против да обсъдим въпроса? Зная, че си разочарован, приятелю, и не ти се говори, така че ако не искаш, ще те оставя на мира.
— Не, не… — тонът на Тривайз удивително приличаше на стенание. — Какво друго ми остава, освен да слушам?
— Не изглеждаш много ентусиазиран — отбеляза историкът, — но може би разговорът ще ни помогне. Моля те, прекъсни ме веднага, щом решиш, че ти идва много. Голан, струва ми се, че не е задължително Земята да е взела само пасивни мерки, за да се скрие, просто като е заличила всичко свързано с нея. Не е ли възможно да е подхвърлила фалшиви сведения и по този начин активно, тъй да се рече, да се забулва в неизвестност?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, на няколко места чухме, че тя била радиоактивна, а подобно нещо би накарало всеки да изостави опитите да я намери. Ако наистина е радиоактивна, ще е напълно непристъпна. По всяка вероятност не бихме могли въобще да кацнем на нея. Даже роботите-изследователи, ако имахме такива, нямаше да издържат на радиацията. Така че защо да я търсим? А ако не е радиоактивна, си остава необезпокоявана, стига някой случайно да я приближи, но и в такъв случай сигурно има начин да се замаскира.
Тривайз почти успя да се усмихне.
— Колкото и странно да е, Янов, и на мен ми е минавала същата мисъл. Даже ми хрумна, че онзи неправдоподобно голям неин спътник е изкуствено внедрен в легендите. А и газовият гигант със сложна система от пръстени е не по-малко неправдоподобен и също може да е внедрен. Сигурно всичко това е предназначено да ни накара да търсим нещо, което не съществува. Дори ако минем през нейната планетна система, да видим Земята и да не я познаем. Да профучим покрай нея, защото в действителност няма нито голям спътник, нито братовчед с три пръстена, нито радиоактивна кора. И през ум да не ни мине, че е пред очите ни. Представям си и нещо още по-лошо.
Пелорат изглеждаше съкрушен.
— Как, може ли да има и такова?
— Може, приятелю. Когато умът ти пламне посред нощ и започне да претърсва необятното царство на фантазията, отчаянието се усилва още повече. Ами ако Земята е способна да се скрие напълно? Ако дори умовете ни могат да бъдат замъглени? Ако минем точно покрай нея, с гигантския й спътник и далечния газов гигант с пръстените и въобще не ги видим? И ако даже вече сме минали оттам?
— Но щом вярваш, че е така, защо още…
— Не казвам, че вярвам. Говоря за налудничави приумици. Ще продължим да търсим.
Историкът се поколеба, преди да попита:
— Докога, Тривайз? Все някога трябва да се откажем.
— Никога! — разпалено заяви съветникът. — Ако трябва, цял живот ще обикалям по планетите и ще питам „Моля, господине, къде е Земята?“ Естествено по всяко време мога да върна на Гея теб и Блис, и Фалъм, ако искате, и да продължа сам.
— О, не. Знаеш, че няма да те изоставя, Голан, нито пък Блис ще го направи. Ако се налага, ще скачаме от планета на планета, но защо?
— Защото трябва да намеря Земята и ще я намеря. Не зная как, но ще я намеря. Виж какво, сега се опитвам да достигна позиция, от която да мога да разгледам огряната страна на планетата, без слънцето да е твърде близо, така че ме остави за малко на мира.
Пелорат замълча, но не напусна стаята. Продължи да наблюдава как непримиримият търсач изучава на екрана образа на планетата, обляна в повече от половината си част в дневна светлина. На него тя му изглеждаше напълно безлична, но знаеше, че свързаният с компютъра Тривайз я вижда много по-подробно.
— Има ветрец — прошепна той.
— Значи има и атмосфера — изтърси Пелорат.
— Неособено оформена. Недостатъчна, за да поддържа живот, но явно подходяща за наличието на лек вятър, който вдига прах. Добре позната характерна черта за планетите с рядка атмосфера. Възможно е дори да притежава малки снежни шапки на полюсите. Воден лед, кондензиран именно там, нали разбираш? Този свят е твърде топъл, за да съществува въглероден двуокис в твърдо състояние. Ще трябва да превключа на радарно картиране, но тогава по-лесно ще работя с нощната страна.
— Наистина ли?
— Да. Щях да се сетя още в самото начало, обаче при почти безвъздушна и следователно безоблачна планета изглеждаше съвсем естествено да опитам с видимата светлина.
Той дълго мълча, а изображението на екрана се размаза от радарните отражения, които оформиха нещо като абстрактна картина, каквато би нарисувал художник от времето на император Клеон. — Аха — рече провлечено и многозначително Тривайз и пак млъкна.
Накрая Пелорат не издържа:
— Какво „аха“?
Съветникът му хвърли разсеян поглед.
— Не виждам никакви кратери.
— Никакви? Това добре ли е?
— Напълно неочаквано е — отвърна Тривайз. На лицето му се появи усмивка. — И е много добре. Всъщност даже чудесно.
63
Фалъм бе притиснала нос о корабния люк, в който се показваше малък отрязък от Вселената точно във вида, в който окото го вижда — без компютърно увеличение или подобрение.
Блис, която се бе постарала да й обясни нещо, въздъхна и тихо каза на Пелорат:
— Не зная доколко ме разбира, мили Пел. За нея цялата Вселена беше къщата на родителя й и малка част от имението, в което се намираше. Мисля, че никога не е излизала през нощта, нито пък е виждала звездите.
— Наистина ли смяташ така?
— Наистина. Не смеех да й покажа нищо, преди да събере достатъчно думи в речника си — и какво щастие, че ти можеше да говориш с нея на собствения й език.
— Бедата е, че не го владея добре — заоправдава се Пелорат. — А действително е трудно да схванеш космоса, ако ти се изпречи изведнъж. Тя ми каза, че щом тези светлинки са огромни светове, всеки колкото Солария — всъщност, разбира се, те са много по-големи от Солария — не могат да висят в нищото. Би трябвало да паднат, казва тя.
— И е права, ако се съди по онова, което знае. Задава смислени въпроси и малко по малко ще се научи. Във всеки случай любопитна е и не се страхува.
— Работата е там, Блис, че и аз съм любопитен. Виж как се промени Голан, щом откри, че на света, към който сме се упътили, липсват кратери. Нямам и най-малка представа какво може да означава това. А ти?
— И аз. Но той е много по-вещ в планетологията от нас. Остава ни да приемем, че знае какво върши.
— Ще ми се и аз да знаех.
— Ами попитай го.
Пелорат направи гримаса.
— Все ме е страх, че ще го ядосам. Според него би трябвало да разбирам тези неща и без да ми се обясняват.
— Това е глупаво, Пел — възрази Блис. — Той не се колебае да те пита за някакъв детайл в легендите и митовете, за който смята, че може да му бъде полезен. Ти винаги с готовност му обясняваш. Защо да не е склонен да стори същото? Върви и го питай. Ако се подразни, значи че има нужда да се упражнява в общителност, което ще му е само от полза.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се, че не. Искам да остана с Фалъм и да продължа да й набивам в главата представи за Вселената. После ще имаме достатъчно време да ми разкажеш… след като той ти обясни.
64
Пелорат неуверено влезе в пилотската стая. С радост забеляза, че Тривайз си подсвирква и е явно в добро настроение.
— Голан — обади се историкът колкото се може по-ведро.
Съветникът вдигна поглед.
— Янов! Все влизаш на пръсти, сякаш мислиш, че е противозаконно да ме безпокоиш. Затвори вратата и седни. Погледни само!
Той посочи планетата на екрана и каза:
— Открих не повече от два-три кратера, и то съвсем малки.
— Това наистина ли има някакво значение?
— Дали има значение? Естествено. Как можеш изобщо да питаш?
Пелорат направи безпомощен жест.
— За мен е мистерия. Основният ми предмет в колежа беше историята. Освен нея учих социология и психология, а също литература и езици, главно древни, и специализирах митология по-късно в института. Много съм далеч от планетологията и физическите науки.
— Не е престъпление, Янов. Харесва ми, че знаеш добре това, което знаеш. Вещината ти в древните езици и митологията ни беше от огромна полза. А щом се стигне до планетологията, аз ще се погрижа.
— Виждаш ли, приятелю — продължи той след кратка пауза, — световете се образуват чрез сблъсквания на по-малки обекти. Последните няколко, които се ударят, оставят след себе си кратери. Потенциално, искам да кажа. Ако планетата е толкова голяма, че е газов гигант, тя е в течно състояние, обвита в газообразна атмосфера и последните сблъсъци са просто цамбурвания, които не оставят следи. По-малките планети обаче са в твърдо състояние, било то лед или скала, и имат кратерни белези, които практически се запазват безкрайно дълго, освен ако някаква сила не ги премахне. За изчезването на кратерите има три обяснения. Първо, светът може да притежава ледена повърхност, покриваща течен океан. В такъв случай всеки обект, който се удари в нея, пробива леда и разплисква вода. След него тя отново замръзва и, така да се каже, затваря раната. Тези планети или спътници са студени и не отговарят на нашето понятие за обитаем свят. Второ, ако на планетата съществува активна вулканична дейност, непрестанният поток от лава и прах запълва и заличава образуваните кратери. Но и тези планети или спътници е малко вероятно да са населени. И стигаме до обитаемите светове — третия случай. Те също могат да имат полярни ледени шапки, но по-голямата част от водата трябва да е във вид на течност. Могат да имат отделни действащи вулкани. Такива светове нито ще затворят кратерите, нито ще ги запълнят. Съществуват, разбира се, ерозионните ефекти. Вятърът и течащата вода ерозират почвата, а ако е налице живот, действията на живите същества са също твърде разрушителни. Разбираш ли?
Пелорат се замисли над чутото и после призна:
— Не, Голан, изобщо не те разбирам. Планетата, към която се приближаваме…
— Утре кацаме — весело го прекъсна Тривайз.
— Планетата, към която се приближаваме, няма океан.
— Да. Само тънки ледени шапки на полюсите.
— Нито кой знае каква атмосфера.
— Една стотна от плътността на терминуската.
— Нито живот.
— Не откривам никакъв.
— Тогава какво би могло да ерозира кратерите?
— Океан, атмосфера и живот… — кимна Тривайз. — Сега обаче внимавай! Ако тази планета е била безвъздушна и безводна от самото начало, кратерите, които са се образували, щяха още да съществуват и цялата повърхност щеше да е осеяна с тях. Отсъствието на кратери доказва, че тя невинаги е била такава и е възможно дори да е имала значителна атмосфера и обширен океан в близкото минало. Освен това забелязват се просторни долини, които сигурно са били дъна на морета, да не говорим за белезите от пресъхнали реки. Значи ерозия е имало и тя е спряла толкова скоро, че не е останало време да се натрупат нови кратерни образувания.
Пелорат не изглеждаше съвсем убеден.
— Може да не съм планетолог, но ми се струва, че ако една планета е достатъчно голяма, за да задържи гъста атмосфера в продължение може би на милиарди години, няма току-така да я изгуби, нали?
— Не бих казал, че си непременно прав — отвърна Тривайз. — Но преди атмосферата му да изчезне, този свят несъмнено се е радвал на живот и, вероятно, на човешки същества. Моята догадка е, че това е бил тераформиран свят, каквито са почти всички населени от хора планети в Галактиката. Лошото е, че не знаем нищо за състоянието му преди пристигането на хората, нито пък какво са направили те самите, за да стане пригоден за тях, нито при какви обстоятелства животът е изчезнал… Възможно е да е станала някаква катастрофа, която е изсмукала атмосферата и с това е причинила гибелта им. Или пък на планетата да е имало особено неравновесие, което те са контролирали, докато са били на нея, а когато са си отишли, всичко се е завъртяло в омагьосан кръг. Като се приземим, може да намерим отговора, а може и да не го намерим. Няма особено значение.
— Положително няма значение и дали тук някога е имало живот, след като сега няма. Каква е разликата, дали една планета винаги е била необитаема или е такава само в момента?
— Ако е необитаема само в момента, ще има останки от някогашните й жители.
— На Аврора имаше останки…
— Точно така, но на Аврора бяха минали двадесет хиляди години. Дъжд и сняг, замръзване и топене, вятър и температурни промени… Имало е и живот — не забравяй живота. Може да не са били хора, но е имало изобилен живот. Руините ерозират също както кратерите, дори по-бързо. И след двадесет хиляди години не беше останало нищо, което може да ни свърши работа. Тук, на тази планета, е минало време — може би също толкова, може би по-малко — но без вятър, без бури, без живот. Признавам, имало е температурни промени, и това е всичко. Руините би трябвало да са в много по-добър вид.
Пелорат промърмори със съмнение:
— Освен ако няма такива. Не е ли възможно на планетата никога да не е имало живот, хора по-специално, и загубването на атмосферата да се дължи на някакво събитие, с което те да нямат нищо общо?
— Не, не! — тръсна глава Тривайз. — Няма да ме направиш песимист. Дори оттук забелязах развалините на… нещо, което съм сигурен, че е било град. Така че утре кацаме.
65
— Фалъм е убедена, че я връщаме при Джемби, нейния робот — каза разтревожена Блис.
— Хм — изсумтя Тривайз, загледан в релефа на планетата, който се нижеше под дрейфуващия кораб. После вдигна очи, сякаш бе чул репликата със закъснение. — Е, това все пак е единственият родител, когото е имала, нали?
— Да, разбира се, но тя смята, че се връщаме на Солария.
— Прилича ли й на Солария?
— Откъде ще знае?
— Кажи й, че не е. Слушай, ще ти дам няколко филми-справочници с графични илюстрации. Покажи й в едър план различни обитаеми светове и й обясни, че са милиони. Ще имаш достатъчно време. Не зная колко дълго ще обикаляме с Янов, след като изберем подходяща цел и се приземим.
— Ти и Янов?
— Да. Фалъм не може да дойде с нас, дори и да исках, което бих направил само ако съм си изгубил ума. Блис, за този свят трябват скафандри. Няма въздух за дишане. А никой от скафандрите ни не е по мярка за нея. Затова вие двете оставате на кораба.
— Защо ние двете?
Устните на Тривайз се разтеглиха в малко тревожна усмивка.
— Признавам — рече той, — че бих се чувствал в по-голяма безопасност, ако си с нас, но не можем да оставим Фалъм сама на кораба. Ще направи някаква беля дори без да иска. Янов трябва да дойде с мен, за да разчете евентуалните архаични писания. Значи ти трябва да останеш тук. Мислех, че ще ти е приятно.
Блис не изглеждаше съвсем сигурна.
— Виж какво — продължи Тривайз, — ти искаше да вземем Фалъм, а не аз. Бях убеден, че ще ни създава неприятности. Присъствието й налага ограничения и всички трябва да свикнем с това. Тя остава на кораба и ти също. Така стоят нещата.
— Предполагам, че си прав — въздъхна геянката.
— Добре. Къде е Янов?
— С нея.
— Иди да го заместиш. Искам да поговоря с Пелорат.
Тривайз все още изучаваше планетната повърхност, когато историкът влезе и се покашля, за да извести присъствието си.
— Нещо не е наред ли, Голан? — попита той.
— Не че не е наред, просто не съм сигурен… Този свят е особен и не разбирам напълно какво се е случило с него. Моретата трябва да са били обширни, съдейки по басейните им, но явно са били плитки. Доколкото мога да разчета оставените следи, това е или планета, която поначало се характеризира с обезсоляване и изкуствени канали, или пък моретата й никога не са били твърде солени. Ако не са били, то обяснява липсата на осолени низини в басейните. Другата възможност е, когато океанът е изчезвал, солното му съдържание да е изчезнало с него, което определено прилича на човешко дело.
Пелорат колебливо запита:
— Извини невежеството ми, Голан, но тези неща важни ли са за онова, което търсим?
— Предполагам, че не, обаче ми е любопитно. Ако знаех как точно е тераформирана планетата и каква е била преди тераформирането, може би щях да разбера какво й се е случило, след като са я напуснали — или непосредствено преди това. А пък разберем ли го, ще сме подготвени за евентуални неприятни изненади.
— Какви изненади? Това е мъртъв свят, нали?
— Съвсем мъртъв. Оскъдна вода, рядка атмосфера, а и Блис не долавя признаци на ментална дейност.
— Бих казал, че фактите решават въпроса.
— Отсъствието на ментална дейност не означава непременно липса на живот.
— Но положително означава липса на опасен разумен живот.
— Не знам. Не за това исках да се консултирам с теб. Има два града, подходящи за първия ни оглед. Изглеждат в отлично състояние. Всичките тукашни градове впрочем изглеждат така. Каквото и да е унищожило въздуха и океаните, сякаш не е докоснало тях самите. Както и да е, тези двата са особено големи. По-обширният обаче няма свободни пространства. Далеч в покрайнините му се забелязват космодруми, но не и в самия него. В по-малкия има, но пък кой ли ще го е грижа за нас?
Пелорат се намръщи.
— Искаш да реша ли, Голан?
— Не, решението ще взема аз. Просто искам мнението ти.
— Големият разпрострян град сигурно е бил търговски или производствен център. По-малкият, с откритите пространства вероятно е административен център. На нас ни трябва нещо такова. Има ли монументални сгради?
— Какво разбираш под монументални сгради?
Пелорат се усмихна с крайчеца на устните си.
— Как да ти кажа, модите се менят в различните светове и епохи. Подозирам обаче, че всички монументални сгради изглеждат големи, ненужни и скъпи. Като тази, в която бяхме на Компорелон.
Тривайз на свой ред се усмихна.
— Трудно е да се добие пълна представа отгоре, а когато имах възможност да зърна компорелонската отстрани — и на пристигане, и на тръгване, изглеждаше твърде объркващо. Защо обаче предпочиташ административния център?
— Там има вероятност да намерим планетарен музей, библиотека, архиви, университет и така нататък.
— Добре. Ще кацнем в по-малкия град. И дано попаднем на нещо. Два пъти не сполучихме, но може би сега ще открием…
— Сигурно третият път ще е на късмет.
Тривайз вдигна вежди.
— Откъде измъкна тази фраза?
— Тя е много стара — отвърна Пелорат. — Запомних я от една древна легенда. Струва ми се, че означава успех при третия опит.
— Звучи подходящо — каза съветникът. — Ами тогава, Янов, дано третият път е на късмет.
XV. МЪХ
66
Тривайз изглеждаше чудато в скафандъра си. Единственото, което остана отвън, бяха кобурите му — не онези, дето обикновено препасваше на хълбоците си, а други, по-солидни, съставляващи част от скафандъра. Той внимателно пъхна бластера в десния кобур и невронния камшик в левия. Беше ги презаредил и този път нищо нямаше да му ги отнеме. Блис се усмихна.
— Ще носиш оръжия дори на свят без въздух… Няма значение! Не оспорвам решенията ти.
— Добре! — кимна Тривайз и се обърна да помогне на Пелорат да си нагласи шлема, преди да надене своя.
Историкът, който никога не бе обличал скафандър, жално запита:
— Голан, наистина ли ще мога да дишам в това нещо?
— Обещавам ти — отговори съветникът.
Блис наблюдаваше херметизирането на последните съединения, прехвърлила ръка през рамото на Фалъм. Младата соларианка уплашено зяпаше двете фигури в скафандри. Тя дори леко потрепваше, а дланта на Блис я притискаше окуражително.
Вратата на въздушния шлюз се отвори и двамата влязоха, махайки за довиждане с издутите си ръкави. Шлюзът се затвори. Задейства се главната врата и те тромаво стъпиха на повърхността на един мъртъв свят.
Зазоряваше се. Небето беше чисто и пурпурно на цвят, но слънцето още не се бе показало. На просветналия хоризонт, където то всеки момент щеше да изгрее, трептеше лека омара.
— Студено е — каза Пелорат.
— Така ли? — изненадано попита Тривайз. Скафандрите бяха добре изолирани и ако понякога имаше проблем, той беше по-скоро с отделянето на телесната топлина.
— Виж — гласът на учения, предаден по радиото, прозвуча ясно в ухото на съветника и той проследи посоката.
Сред възморавата светлина на изгрева порутената каменна фасада на сградата, към която приближаваха, бе побеляла от скреж.
— При наличието на рядка атмосфера — каза Тривайз — през нощта става по-студено, отколкото очакваш, а през деня — по-топло. В момента е най-студената част от деня и ще минат още няколко часа, преди да стане толкова горещо, че да не можем да стоим на слънце.
Последната му дума сякаш подейства като кабалистично заклинание, защото ръбът на слънчевия диск се показа над хоризонта.
— Не гледай към него — предупреди той историка. — Лицевият ти щит отразява и не пропуска ултравиолетовите лъчи, но все пак е опасно.
После обърна гръб на слънцето и дългата му сянка падна върху сградата. Топлите лъчи прогонваха скрежа буквално пред очите му. За кратко време стената потъмня от влага, след малко и тя изчезна.
— Отблизо сградите не изглеждат толкова добре, колкото отгоре. Напукани са и порутени. Предполагам, в резултат от температурните промени и от това, че водните капки вечер са замръзвали, а денем са се стапяли в продължение на може би двадесет хиляди години.
— Над входа има надпис, издълбан в камъка — каза Пелорат, — но буквите са оронени и неясни.
— Можеш ли да го разчетеш, Янов?
— Изглежда, някаква финансова институция. Мисля, че различавам думата „банка“.
— Какво е това?
— Сграда, в която са били съхранявани, изтегляни, търгувани, инвестирани и заемани пари — ако е същото, което мисля, че е.
— Цяла сграда, посветена на това? Без компютри?
— Няма компютри, които да поемат тази работа.
Тривайз сви рамене. Подробностите от древната история не го въодушевяваха.
Те вървяха все по-припряно и все по-малко време се задържаха край отделните постройки. Тишината, мъртвилото бе потискащо. Бавната хилядолетна разруха, в която бяха попаднали, придаваше на града вид на скелет, от който са останали само костите.
Намираха се в умерения пояс, но съветникът си въобразяваше, че усеща слънцето да пари в гърба му.
Пелорат, който беше на стотина метра вдясно от него, каза рязко:
— Я гледай!
Ушите на Тривайз писнаха.
— Не викай, Янов. Чувам те ясно и като шептиш, независимо от разстоянието. Какво има?
Пелорат веднага снижи глас и отвърна:
— Тази сграда е „Домът на световете“. Поне така ми се струва, че пише.
Тривайз отиде при него. Стояха пред триетажна постройка. Линията на покрива й беше начупена и отрупана с големи каменни отломъци, приличащи на разпаднала се скулптура.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Ако влезем, ще разберем.
Изкачиха пет ниски и широки стъпала и прекосиха една разточително голяма площадка. В разредения въздух металните им стъпки не произвеждаха звуци, а само леко трептене.
— Сега разбирам какво имаше предвид, като каза „голяма, ненужна и скъпа“ — промърмори Тривайз.
Влязоха в обширна и висока зала, в която слънчевата светлина проникваше през издължени прозорци и ослепително осветяваше интериора там, където падаше. Предметите в сянка обаче оставаха тъмни, защото рядката атмосфера по-слабо разсейваше светлината.
В центъра на залата стоеше фигура на човек в размери по-големи от естествените, направена, както изглежда, от синтетичен камък. Едната ръка се бе отчупила. Другата бе пукната при рамото и Тривайз предположи, че ако я чукне рязко и тя ще се откърти. Той отстъпи назад, сякаш близостта го изкушаваше да извърши подобен непростим вандализъм.
— Кой ли е пък този? — попита съветникът. — Никъде не е отбелязано. Предполагам, че хората, които са го поставили тук, са сметнали, че славата му е толкова голяма, та няма нужда от представяне, но сега… — съществуваше опасност отново да се отдаде на философски размисли, затова пренасочи вниманието си.
Пелорат гледаше нагоре и Тривайз проследи погледа му. В стената имаше издълбани знаци, които само историк можеше да разчете.
— Удивително — каза ученият. — Отпреди двадесет хиляди години са, но тук, защитени от слънцето и влагата, са се запазили все още добре.
— Не и за мен — вметна Тривайз.
— Това е на старопис и даже за онези времена е твърде натруфено. Нека да видим… седем… едно… две… — гласът му затихна почти до мънкане, после отново се проясни:
— Изброени са петдесет имена, а се предполага, че е имало точно петдесет космонитски планети и това е „Домът на световете“. Смятам, че тук са записани имената на петдесетте космонитски свята, вероятно по реда на основаването им. Аврора е първа, а Солария последна. Обърни внимание, че има седем колони с по седем имена в първите шест и осем в последната. Сякаш са планирали схема седем по седем и са добавили Солария впоследствие. Догадката ми, стари друже, е, че този списък датира от времето преди Солария да бъде тераформирана и заселена.
— А коя е планетата, на която стоим? Можеш ли да познаеш?
— Както сам забелязваш, петото име отгоре надолу в третата колона, тоест деветнадесето по ред, е записано с малко по-големи букви от останалите. Съставителите на списъка изглежда са били достатъчно егоцентрични, за да се поизтъкнат с планетата си. Освен това…
— Какво е името?
— Доколкото мога да го разчета точно, пише Мелпомения. Напълно непознато за мен име.
— Би ли могло да означава Земята?
Пелорат поклати енергично глава, но за съветника това остана скрито поради скафандъра.
— В старите легенди за Земята се използват десетки думи. Гея е една от тях, както вече знаеш. Също Тера, Ерда и така нататък. Всичките са кратки. Не ми е известно нито едно дълго име или нещо, което да наподобява съкратен вариант на Мелпомения.
— Значи се намираме на Мелпомения и тя не е Земята.
— Да. Освен това, както бях започнал да ти разправям, още по-показателно от големите букви е, че координатите на Мелпомения са дадени като 0; 0; 0. А е прието те да се отнасят към собствената ти планета.
— Координати? — Тривайз беше слисан. — В списъка са дадени и координатите?
— Към всяко име са посочени три цифри и предполагам, че това са координати. Какво друго могат да бъдат?
Съветникът не отговори. Отвори едно малко отделение в скафандъра си, намиращо се върху дясното му бедро, и извади компактен апарат, свързан с кабел към отделението. Вдигна го към очите си и внимателно го фокусира върху надписа на стената. Ръкавиците превърнаха това действие в неособено лека задача.
— Фотоапарат? — попита историкът.
— Ще подаде образа направо на корабния компютър — отвърна Тривайз.
Той направи няколко снимки от различен ъгъл и каза:
— Трябва да се кача по-високо. Помогни ми, Янов.
Пелорат сплете ръцете си като стреме, но съветникът поклати глава.
— Няма да издържиш тежестта ми. Застани на четири крака.
Ученият с усилие го направи, а Тривайз прибра фотоапарата, също доста трудно стъпи на раменете му и оттам се покачи на пиедестала. Разклати леко статуята, за да провери устойчивостта й, после сложи единия си крак на сгънатото й коляно и се оттласна нагоре, за да се хване за безръкото рамо. Намирайки опора за пръстите си в една неравност на гърдите, той се повдигна и след няколко изпъшквания успя да седне на рамото. Сигурно на отдавна умрелите, благоговели пред статуята и онова, което тя е изобразявала, постъпката му би се сторила светотатствена, а той самият бе достатъчно повлиян от тази мисъл, за да се старае да седи леко.
— Ще паднеш и ще се удариш — загрижено извика Пелорат.
— Аз няма да падна и да се ударя, но ти ще ме оглушиш. — Съветникът извади фотоапарата и го фокусира. Направи още няколко снимки, върна уреда на мястото му и внимателно се спусна, докато краката му опряха на пиедестала. Скочи на земята и вибрацията от контакта с нея изглежда даде решаващия тласък, защото здравата ръка почти беззвучно се срина в една купчинка в основата на статуята.
Тривайз застина и първият му импулс беше да се скрие някъде, преди да е дошъл пазачът, за да го хване. Удивително е, мислеше си той малко по-късно, колко бързо човек се връща в детските си години в подобна ситуация — когато без да искаш счупиш нещо, дето изглежда ценно. Преживяването трая само миг, но се вряза дълбоко в паметта му.
Гласът на Пелорат прозвуча глухо, както подобава на човек, станал свидетел и дори съучастник във вандалски акт, но все пак намерил думи на утеха:
— Няма… няма нищо, Голан. Тя и без това щеше да падне.
Историкът отиде при парчетата върху пиедестала и на пода, взе един по-едър отломък, сякаш за да илюстрира мисълта си, и изведнъж извика:
— Голан, ела!
Тривайз приближи, а ученият посочи парче камък, очевидно от онази част на ръката, която е била прикрепена към рамото, и попита:
— Какво е това?
Запитаният се вгледа. Беше нещо мъхнато и светло-зелено на цвят. Разтърка го леко с пръста на ръкавицата си. То се остърга без проблем.
— Много прилича на мъх — рече той.
— Животът без разум, за който спомена?
— Не съм съвсем сигурен доколко е без разум. Блис сигурно би настоявала, че и в него има съзнание, но тя щеше да твърди същото и за камъка.
— Смяташ ли, че подобието на мъх разяжда скалата? — попита Пелорат.
— Не бих се изненадал, ако спомага за това. На тази планета има в изобилие слънчева светлина, както и достатъчно вода. Половината от атмосферата й са водни пари. Останалото е азот и инертни газове. Почти няма въглероден двуокис, което навежда на мисълта, че липсва растителен живот, но е възможно също така съдържанието на въглеродния двуокис да е ниско, защото почти всичкият е влязъл в състава на скалистата кора. Значи ако в тази скала има някакъв карбонат, може би мъхът го разлага, като отделя киселина и използва получения двуокис. Възможно е това да е доминиращата форма на живот, останала на планетата.
— Удивително! — възкликна Пелорат.
— Безспорно — кимна Тривайз, — но само в известен смисъл. Координатите на космонитските светове са много по-интересни, а онова, което наистина ни трябва, са координатите на Земята. Щом не са тук, може да са някъде другаде в сградата или в някоя друга сграда. Хайде, Янов.
— Но, знаеш ли… — подхвана историкът.
— Не, не — раздразнено го прекъсна Тривайз. — После ще говорим. Трябва да видим какво още може да ни предложи тази постройка. Става топло — той погледна малкия температурен индикатор на гърба на лявата си ръкавица. — Хайде, Янов.
Закрачиха през стаите, стараейки се да стъпват по-внимателно — не защото предизвикваха шум в обикновения смисъл на думата или имаше кой да ги чуе, а защото не искаха да допуснат нови разрушения чрез вибрацията.
Краката им вдигаха прах, който се издигаше малко над земята и бързо се слягаше през разредения въздух. След тях оставаха стъпки.
От време на време мълчаливо посочваха един на друг още колонии с мъх, прорасли в някой тъмен ъгъл. Присъствието на живот, от колкото и нисък разряд да беше, като че ли внасяше известна бодрост, смекчаваше непоносимата, задушаваща атмосфера на разходката през един мъртъв свят, особено когато и артефактите наоколо показваха, че някога, много отдавна, планетата е била средище на напреднала цивилизация.
По едно време Пелорат каза:
— Това ми прилича на библиотека.
Тривайз се озърна с любопитство. Действително имаше рафтове и като се вгледа по-внимателно, откри, че онова, което периферното му зрение бе определило като обикновен орнамент, приличаше на книгофилми. Предпазливо се пресегна и взе един. Беше дебел и груб и разбра, че всъщност държи опаковка. Поизмъчи се, докато я отвори с удебелените си от ръкавиците пръсти, и вътре видя няколко диска. И те бяха дебели и изглеждаха чупливи, макар още да не беше ги изпробвал.
— Невероятно примитивни са — каза съветникът.
— Отпреди хиляди години — обясни Пелорат с извинителен тон, сякаш защищаваше някогашните мелпоменци.
Тривайз посочи гръбчето на книгофилма, където също имаше неясни заврънкулки от натруфеното писмо, което древните бяха употребявали.
— Това заглавието ли е? Какво пише?
Ученият го разгледа.
— Не съм сигурен, стари приятелю. Мисля, че една от думите се отнася до микроскопичния живот. Вероятно означава „микроорганизъм“. Подозирам, че са технически термини от микробиологията, които не бих разбрал дори на стандартен галактически.
— Вероятно — навъсено отвърна Тривайз. — И също толкова възможно е надписът с нищо да не ни помогне, дори и да можехме да го разчетем. Микробите не ни интересуват. Направи ми една услуга, Янов. Хвърли поглед на тези книги и виж дали няма някое интересно заглавие. През това време аз ще прегледам четците.
— Това четци на филми ли са? — удивено каза Пелорат. Представляваха тумбести кубични конструкции, над които се спускаше наклонен екран, и с извито уширение в горния край — вероятно за подпиране на лакътя или за поставка на електробележника, ако изобщо на Мелпомения бе имало подобно чудо.
— Щом сме в библиотека — натърти Тривайз, — трябва да има някакви четци, а това устройство ми изглежда подходящо.
Много предпазливо избърса прахта от екрана и с облекчение констатира, че от каквото и да беше направен, той не се разпадна при допира. Леко раздвижи един след друг управляващите клавиши. Нищо не се случи. Опита втори четец, трети — все същият отрицателен резултат.
Не беше изненадан. Дори апаратът да бе се запазил здрав в продължение на двадесет хилядолетия в разредената атмосфера и да бе абсолютно устойчив на водни пари, оставаше въпросът със захранването. Съхраняваната енергия намира начин да изтече, независимо какво се прави, за да бъде задържана — още един аспект на всеобхватния и неумолим втори закон на термодинамиката.
Пелорат беше зад гърба му.
— Голан?
— Да.
— Открих един книгофилм…
— Какъв?
— Мисля, че е история на космическите полети.
— Идеално, но едва ли ще има полза от него, ако не накарам този четец да проработи — от безсилие ръцете му се свиха в юмруци.
— Можем да вземем филма на кораба.
— Няма да знам как да го приспособя към нашия четец. Едва ли ще се побере, а и положително е несъвместим със сканиращата система.
— Но, Голан, необходимо ли е всичко това? Ако…
— Необходимо е, Янов. Не ме прекъсвай. Опитвам се да реша какво да правя. Мога да опитам да заредя четеца с енергия. Възможно е да му трябва само толкова.
— Откъде ще вземеш енергия?
— Ами… — Тривайз извади оръжията си, погледна ги, после върна бластера в кобура. Отвори невронния камшик и провери показателя на заряда. Беше на максимум.
Просна се по очи на пода, пресегна се зад четеца (продължаваше да смята, че е такъв) и го бутна напред. Апаратът помръдна малко и той проследи движението му.
Захранването трябваше да идва по някой от тези проводници и положително това беше кабелът, който излизаше от стената. Нямаше видим щепсел или куплунг. (Лесно ли е да се справя човек с непозната древна култура, в която и най-простите неща са неузнаваеми!)
Подръпна леко кабела, после малко по-силно. Завъртя го на една страна, сетне на друга. Натисна стената в близост до него и кабела в близост до стената. Насочи вниманието си, доколкото можеше, към полускрития гръб на апарата, но нищо от онова, което бе успял да направи досега, не свърши работа.
Подпря се с ръка на пода, за да се изправи, и ставайки, повлече със себе си и проводника. Нямаше ни най-малка представа какво бе сторил, за да го откачи.
Не изглеждаше прекъснат или изтръгнат. Краят бе съвсем гладък, също както и мястото на стената, където допреди секунда бе прикрепен.
Пелорат тихо се обади;
— Голан, мога ли…
Съветникът махна безапелационно с ръка:
— Не сега, Янов, моля те!
Изведнъж забеляза, че зеленият материал е запълнил гънките на лявата му ръкавица. Сигурно бе попаднал на мъх зад четеца и го бе размазал. Ръкавицата бе възвлажна, но изсъхна буквално пред очите му и зеленикавото петно стана кафяво.
Той пак се съсредоточи върху кабела и внимателно разгледа прекъснатия край. Ясно се виждаха две дупчици, в които можеше да се пъхнат по-тънки проводници.
Седна отново на пода и отвори захранващото устройство на невронния камшик. Внимателно деполяризира единия проводник и го откачи. После също тъй внимателно и нежно го вкара в дупчицата и го напъха, докъдето стигаше. Щом го дръпна леко, проводникът остана на мястото си, сякаш бе запоен. Потисна желанието си да го изтръгне със сила. Възможно бе веригата да е вече затворена и четецът да се е захранил.
— Янов — рече Тривайз, — ти си боравил с какви ли не книгофилми. Виж дали не можеш да намериш начин да поставиш този в четеца.
— Необходимо ли е наис…
— Моля те, Янов, продължаваш да задаваш излишни въпроси. Нямаме много време. Не ми се ще да ни се наложи да чакаме сградата да изстине, за да можем да се приберем.
— Слага се тука — каза Пелорат, — но…
— Добре — кимна съветникът. — Ако е история на космическите полети, трябва да започва със Земята, защото космическите полети са измислени там. Дай сега да видим дали туй нещо работи.
Историкът малко нервно постави книгофилма в очебийното гнездо и се зае да проучва знаците на различните клавиши, за да отгатне посоката.
Докато чакаше, Тривайз тихо заговори — донякъде за да се освободи от собственото си вътрешно напрежение:
— Предполагам, че и на този свят се намират тук-там роботи — по всяка вероятност в добро състояние и запазили блясъка си в почти абсолютния вакуум. Бедата е, че и техните енергийни запаси отдавна ще да са се изтощили, а и дори да ги захраним отново, кой знае какво е станало с мозъците им? Лостовете и зъбните колела могат да надживеят хилядолетията, но дали същото се отнася и за микропревключвателите или елементите на субатомно ниво? Те със сигурност са се повредили, а даже и да не са, какво ли биха знаели роботите за Земята? Какво биха…
— Четецът работи, стари друже — каза Пелорат. — Виж!
Екранът запримигва в мъждивата светлина. Беше блед, но Тривайз леко увеличи мощността в невронния камшик и той веднага стана по-ярък. Извън снопите слънчеви лъчи разреденият въздух правеше помещението призрачно и сумрачно и на този фон екранът изглеждаше още по-контрастен.
Той продължаваше да примигва и през него пробягваха сенки.
— Трябва да се фокусира — каза съветникът.
— Знам — отвърна Пелорат, — но по-ясен не мога да го направя. Изглежда самият филм се е похабил.
Сенките зачестиха и периодично започна да се появява нещо като бледо подобие на текст. После за миг картината стана контрастна и пак изчезна.
— Върни и го задръж, Янов — рече Тривайз.
Пелорат вече се опитваше да направи същото. Той подмина мястото — веднъж назад, после напред, накрая го улучи и задържа.
Тривайз нетърпеливо се помъчи да разчете нещо, но разбра, че е в безизходица.
— Ти можеш ли да го разчетеш, Янов?
— Не целия — отвърна историкът, примигвайки срещу екрана. — Става дума за Аврора, това мога да кажа. Мисля, че се разправя за първата хиперпространствена експедиция — наричат я „първоначалното разпръскване“.
Той превключи напред и картината отново се размаза и стана съвсем неясна. Накрая ученият каза:
— Всички откъси, които схванах, се отнасят за космонитските светове, Голан. Не откривам нищо за Земята.
— Не би и могъл — с горчивина кимна Тривайз. — Явно и тук всичко е заличено както на Трантор. Изключи това допотопно нещо!
— Няма значение… — подхвана Янов, изключвайки четеца.
— Защото можем да проверим в други библиотеки, нали? И там обаче ще бъде заличено. Навсякъде! Знаеш ли… — изричайки тези думи, съветникът бе вдигнал очи към Пелорат и сега се взираше в него със смесица от ужас и отвращение.
— Какво имаш на лицевото стъкло? — попита той.
67
Пелорат почти несъзнателно сложи длан върху стъклото на шлема и после разгледа ръкавицата си.
— Това пък какво е? — озадачи се историкът. Погледна към спътника си и почти изпищя: — И твоето стъкло е доста странно, Голан.
Тривайз машинално се озърна наоколо за огледало. Огледало естествено нямаше, а и да имаше, щеше да му е нужна светлина. Той промърмори:
— Ела на светло, ако обичаш.
Не поведе, а направо повлече Пелорат към снопа слънчева светлина, струяща от най-близкия прозорец. Усещаше топлината му върху гърба си, въпреки изолационния ефект на скафандъра.
— Обърни лице към слънцето, Янов, и си затвори очите.
Веднага му стана ясно какво има на лицевото стъкло. Там, където се съединяваше с метализираната материя на самия скафандър, то бе обилно обрасло с мъх. Цялото беше в мъхеста зелена рамка и съветникът вече знаеше, че неговото собствено изглежда по същия начин.
Прокара пръст по мъха върху шлема на Пелорат. Част от него се остърга, размаза се по ръкавицата и я боядиса в зелено. Както лъщеше обаче на светлината, той започна да се втвърдява и да изсъхва пред очите му. Тривайз опита отново и този път мъхът се натроши. Покафеняваше. Съветникът избърса краищата на стъклото на Пелорат, като търкаше силно.
— Изчисти сега ти моето, Янов — каза той и след малко попита — Готов ли съм? Добре, ти също. Да вървим. Нямаме повече работа тук.
Слънцето печеше силно в пустия безвъздушен град. Каменните сгради блестяха почти до болка ярко. Тривайз ги гледаше с присвити очи и доколкото бе възможно, следваше сенчестата страна на улиците. Спря при пукнатината във фасадата на една сграда — достатъчно широка да си пъхне малкия пръст, както си беше в ръкавицата. После го извади от процепа и го погледна.
— Мъх — промърмори той.
Нарочно отиде до края на сянката и подържа известно време пръста си на слънце.
— Въглеродният двуокис е разковничето. Мъхът расте навсякъде, където се добере до въглероден двуокис — дали ще е от разпадащ се камък, дали от нещо друго — навсякъде. Ние сме добър източник на този газ, може би дори най-богатият на почти мъртвата планета и предполагам, че по краищата на лицевото стъкло изтичат незначителни количества от него.
— И мъхът расте там?
— Да.
Обратният път до кораба им се стори много по-дълъг и, разбира се, по-горещ от този, който бяха изминали призори. Когато пристигнаха, „Далечна звезда“ все още бе на сянка. Това поне Тривайз бе пресметнал правилно.
— Виж! — възкликна Пелорат.
Съветникът проследи посоката на ръката му. Очертанията на главния въздушен шлюз бяха обрасли с мъх.
— И тук ли има утечка? — запита историкът.
— Разбира се. Минимални количества, сигурен съм, но този мъх изглежда е по-добър индикатор на следи от въглероден двуокис от всички други, за които някога съм чувал. Спорите му трябва да са навсякъде и щом срещнат дори само няколко молекули, поникват. — Той нагласи радиото си на корабната вълна и каза:
— Блис, чуваш ли ме?
Гласът на геянката прозвуча едновременно в двата чифта слушалки:
— Да, готови ли сте за влизане? Открихте ли нещо?
— Ние сме тук, отпред — каза Тривайз, — но не отваряй шлюза! Ще го отворим отвън. Повтарям, не отваряй шлюза!
— Защо?
— Блис, просто прави каквото ти казвам. После ще можем да обсъждаме надълго и нашироко.
Той извади бластера и внимателно намали интензитета му до минимум, сетне го погледна разколебано. Никога не го бе използвал на минимум. Озърна се. Нямаше нищо с подходяща чупливост, на което да го изпробва.
В края на краищата реши да го насочи към скалистия хълм, в чиято сянка стоеше „Далечната звезда“. Мишената не се нажежи до червено. Машинално опипа точката, която бе поразил. Гореща ли беше? През изолираната материя на скафандъра това не можеше да се каже с никаква степен на сигурност.
Той пак се поколеба, после реши, че корпусът на кораба ще е поне толкова устойчив, колкото и склонът. Обърна бластера към ръба на шлюза и затаил дъх, натисна за миг спусъка.
Няколко сантиметра от мъхестата растителност незабавно покафеняха. Махна с ръка близо до променилия цвета си мъх и дори лекият повей, който това движение предизвика в разредения въздух, бе достатъчен, за да разпръсне крехките скелетни остатъци, съставляващи кафявия материал.
— Става ли? — загрижено попита Пелорат.
— Става — отвърна Тривайз. — Намалих бластера до слаб топлинен лъч.
Той обля с топлина целия ръб на шлюза и зеленото изчезна напълно. Удари главния отвор, за да предизвика вибрация, която да отърси каквото е останало, и на земята се посипа кафяв прах — толкова фин, че дори се позадържа в разредения въздух, носен от тънките струйки газ.
— Мисля, че вече можем да влизаме — рече Тривайз и чрез копчетата върху китката си набра радиовълновата комбинация, която задействаше механизма за отваряне от вътрешната страна. Шлюзът се открехна и още не се бе отворил дори наполовина, когато съветникът настоя:
— Не се май, Янов, влизай. Не чакай стъпалата, покатери се.
Той самият го последва и почисти ръба на шлюза с намаления до крайност бластер. Почисти и вътрешните стъпала, след като се спуснаха по тях. После даде сигнал за затваряне и продължи да лее топлина наоколо, докато вратата се захлопна плътно.
— Ние сме в шлюза, Блис. Ще останем тук няколко минути. Не предприемай нищо!
Гласът на жената каза:
— Съобщете ми нещичко. Добре ли сте? Как е Пел?
— Тук съм, Блис — обади се историкът, — и се чувствам идеално. Няма за какво да се тревожиш.
— Щом така казваш, мили. Но ви е ясно, че после ще трябва да давате подробни разяснения, нали?
— Обещаваме — изсумтя Тривайз и включи осветлението в шлюза.
Двете фигури в скафандри се спогледаха. Съветникът обясни:
— Сега изпомпваме местния въздух, така че нека имаме още малко търпение.
— А корабния? Ще го пуснем ли?
— Не веднага. И аз изгарям от желание да сваля скафандъра, Янов. Обаче искам да се уверя, че сме се отървали от спорите, които може да са влезли заедно с нас.
На не съвсем комфортното осветление той насочи бластера към вътрешното съединение между шлюза и корпуса и методично заоблива с топлина пода, загря стените с кръгообразни движения и пак се върна към мястото около стъпките им.
— А сега теб, Янов.
Пелорат се раздвижи поуплашено и Тривайз го успокои:
— Може да ти е малко топло, нищо повече. Ако случайно стане нетърпимо, просто ми кажи.
Той прокара невидимия лъч по лицевото стъкло, наблягайки най-вече на краищата му, а после и по останалата част от скафандъра. От време на време промърморваше:
— Протегни си ръцете, Янов. Подпри се с тях на раменете ми и вдигни крак, за да мина подметката. Добре, сега другия. Горещо ли ти е?
— Ще те излъжа, ако ти кажа, че се къпя в прохладен бриз, Голан.
— Е, вече можеш да ми го върнеш. Мини моя скафандър.
— Никога не съм държал бластер.
— Налага се да го подържиш. Хвани го ето така, натисни с палеца това копченце и стискай здраво кобура. Точно тъй… Мини по лицевото ми стъкло. Движи го равномерно, без да го задържаш дълго на едно място. Давай по останалата част от шлема, после по страните и врата.
Продължи с инструкциите и когато бе загрят навсякъде и облян в пот, взе си обратно бластера и провери нивото на енергията.
— Изразходвали сме повече от половината — констатира той и методично заобработва вътрешността на шлюза — напред-назад по стената — докато зарядът свърши. Бластерът се бе загрял забележимо от дългото и непрекъснато изпразване. Тривайз го върна в кобура.
Чак тогава даде знак за влизане в кораба. Зарадва се на свистенето и допира на въздуха, който нахлу в шлюза с отварянето на вътрешната врата. Хладината и течението щяха да отнемат топлината от скафандъра много по-бързо, отколкото изчакването. Може би си въобразяваше, но веднага почувства ефекта. Действителен или не, съветникът искрено му се зарадва.
— Сваляй скафандъра, Янов, и го остави тук! — каза той.
— Ако нямаш нищо против — обади се Пелорат, — бих искал преди всичко да взема един душ.
— Не преди всичко. Подозирам, че най-напред, преди дори да си изпразниш мехура, ще трябва да поговориш с Блис.
Геянката, разбира се, ги чакаше и на лицето й бе изписана загриженост. Иззад нея надничаше Фалъм, стиснала здраво с две ръце лявата й длан.
— Какво стана? — строго попита Блис. — Какво правите?
— Предпазваме се от инфекция — отвърна Тривайз. — Ще включа ултравиолетовото облъчване, така че си сложете тъмните очила. И не се бавете.
Когато към стенното осветление се прибави и ултравиолетът, Тривайз съблече влажните си дрехи една по една и ги изтръска, обръщайки ги от всички страни.
— Просто предпазна мярка — поясни той. — Янов, ти направи същото. Блис, трябва да сваля всичко от себе си. Ако това ще те притесни, иди в съседната стая.
— Нито ще ме притесни, нито ще ме накара да се чувствам неловко. Имам отлична представа как изглеждаш и картината с положителност няма да ми покаже нищо ново — отвърна младата жена. — Но за каква инфекция говорите?
— Дреболия, която, ако бъде оставена сама на себе си, би могла да причини големи вреди на човечеството — рече Тривайз, умишлено придавайки си безразличен вид.
68
Всичко приключи. Ултравиолетовата светлина си свърши работата. Официално, според сложните филми с информация и инструкции, които бяха получили заедно с „Далечната звезда“, когато Тривайз за първи път се качи на борда на звездолета, тя бе предназначена именно за дезинфекция. Съветникът обаче подозираше, че винаги съществува изкушението да бъде използвана и за добиване на тен от онези, които произхождат от светове, където той е на мода. Както и да се използваше обаче, ултравиолетовата светлина си беше дезинфекцираща.
Извел кораба в космоса, Тривайз заманеврира колкото е възможно по-близо до слънцето на Мелпомения, без то да им причинява дискомфорт, като обръщаше звездолета към него от всички страни, за да е сигурен, че е окъпал с ултравиолетовите лъчи цялата му повърхност.
Накрая прибраха двата изоставени в шлюза скафандъра и ги прегледаха внимателно.
— И всичко това — рече Блис недоумяващо — заради някакъв мъх? Нали така каза, Тривайз? Мъх?
— Наричам го с тази дума, защото прилича на мъх — отвърна съветникът. — Не съм ботаник. Мога само да добавя, че е наситено зелен и вирее дори при наличието на съвсем слаба светлинна енергия.
— Защо при съвсем слаба?
— Мъхът е чувствителен към ултравиолета и не е в състояние да оцелее на пряка светлина. Спорите му са навсякъде и израства в закътани ъгли, в пукнатините на скулптурите, по дъното на конструкциите, като се храни с енергията от разпръснати фотони светлина там, където има източник на въглероден двуокис.
— Разбирам, че го смяташ за опасен — каза Блис.
— Напълно възможно е. Ако когато влязохме, с нас или покрай нас се бяха промъкнали спори, тук щяха да намерят обилна светлина без вредния за тях ултравиолет. Както и предостатъчно вода и безкраен резерв от въглероден двуокис.
— Само 0,03 процента от нашата атмосфера — вметна геянката.
— За тях е предостатъчно. И четири процента във въздуха, който издишваме. Какво би станало, ако спорите поникнат в ноздрите или по кожата ни? Ако разложат и развалят храната ни? Ами ако произвеждат токсини, които са смъртоносни за нас? Дори да се постараем да ги изтребим, но няколко все пак останат живи, те могат, като ги пренесем на друг свят, да го заразят и оттам да се разнесат на още и още планети. Кой знае какви поразии биха направили.
Блис поклати глава.
— Не е задължително животът да е опасен само защото е различен. Ти си твърде много склонен да убиваш.
— Сега вече говори Гея — рече Тривайз с ирония.
— Естествено, но, надявам се, говори смислено. Мъхът е приспособен към условията на този свят. Тъкмо затова усвоява малки количества светлина, а при по-големи загива, използва случайните струйки въглероден двуокис, докато обилието му може да го унищожи. Сигурно не е способен да вирее на друг свят освен на Мелпомения.
— Да проверим ли искаш? — попита съветникът.
Блис вдигна рамене.
— Добре, де, не заемай веднага отбранителна позиция. Разбирам какво имаш предвид. Като изолат вероятно не си получавал възможност да постъпиш по друг начин.
Тривайз щеше да й отговори, но ясният писклив глас на Фалъм ги прекъсна. Той попита Пелорат:
— Какво казва?
— Тя… — поде историкът.
Детето сякаш си спомни, че езикът му е трудно разбираем, и повтори по-ясно:
— Имаше ли Джемби там, където бяхте?
Произнесе думите безупречно и Блис засия.
— Нали вече говори добре галактически? Колко бързо го научи!
Тривайз с приглушен глас се обърна към геянката:
— Блис, сигурно ще оплескам нещата, затова ти й обясни, че не сме намерили роботи на планетата.
— Аз ще й обясня — каза Пелорат. — Ела, Фалъм — той нежно прегърна хлапето през раменете. — Ела в нашата стая да ти дам нова книга за четене.
— Книга? За Джемби?
— Не съвсем… — вратата се затвори след тях.
— Знаеш ли — рече съветникът, гледайки раздразнено подире им, — губим си времето, като си играем на бавачки покрай това дете.
— Губим си времето? С какво Фалъм ти пречи на търсенето на Земята, Тривайз? С нищо. А играта на бавачка създава общуване, отслабва страха, възпитава в нежност и любов. Тези придобивки нищо ли не са?
— Пак заговори Гея.
— Да — малко сърдито отвърна Блис. — Нека бъдем откровени и практични. Посетихме три от старите космонитски светове и нищо не спечелихме, нали?
— Вярно е — кимна Тривайз.
— Всъщност открихме, че и трите са опасни. На Аврора имаше подивели кучета, на Солария — странни и жестоки човешки същества, а на Мелпомения — застрашителен, по собствените ти думи, мъх. Излиза, че когато един свят е оставен да се развива сам, независимо дали на него живеят хора или не, той става опасен за разумната междузвездна общност.
— Не можеш да смяташ това за общо правило.
— Три от три определено е впечатляващо.
— И с какво точно те впечатлява, Блис?
— Ще ти кажа. Моля те, изслушай ме без предубеждение. Ако в Галактиката има милиони взаимодействащи си светове, както е в действителност, и ако всеки от тях се състои изцяло от изолати, което също е факт, то на всички тези светове хората са доминиращи и могат да налагат волята си над нечовешките форми на живот, над неодушевеното геологическо обкръжение и дори над себеподобните си. В такъв случай Галактиката е просто една много примитивна, непохватна, зле функционираща Галаксея. Наченките на нещо цяло. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам какво се опитваш да ми внушиш, но то не значи, че ще се съглася с теб,
— Изслушай ме. Ако искаш се съгласявай, ако не искаш — недей, но най-напред ме чуй. Галактиката може да има успех единствено като прото-Галаксея и колкото по-малко е „прото“, толкова по-добре. Галактическата империя беше опит именно за това и когато се разпадна, нещата бързо се влошиха и се появи силна тенденция към укрепване на същата идея. Пример за нея е Фондационната конфедерация, също и империята на Мулето. Както и империята, която Втората фондация замисля. Но дори да ги нямаше тези империи и конфедерации, дори цялата Галактика да беше абсолютна бъркотия, то тя щеше да е все пак свързана бъркотия и световете да взаимодействат помежду си, ако щеш и единствено с враждебност. Това само по себе си също би представлявало някакъв съюз и нямаше да е най-лошият възможен случай.
— Кой е най-лошият тогава?
— Ти знаеш отговора, Тривайз. Видя го. Ако един обитаван от хора свят се разпадне напълно, ако стане средище на изолати и загуби всякакво взаимодействие с другите човешки светове, той се развива… злокачествено.
— Нещо като общопланетен рак?
— Да. Солария не е ли тъкмо това? Тя е изградила стена срещу всички светове, а на самата нея всеки индивид е издигнал стена срещу останалите. Но ако човешкото изчезне напълно, с него си отива и последната следа от порядъчност. Принципът всеки срещу всеки започва да господства сляпо, както при кучетата, или се превръща просто в природна сила, както при мъха. Виждаш ли, аз предполагам, че колкото едно общество е по-близо до Галаксея, толкова е по-добро. Тогава защо да се задоволяваме с нещо по-малко от нея самата?
Известно време съветникът остана мълчаливо загледан в Блис.
— Чакай да помисля. Трябва ли да приемаме, че количеството е еднопосочна величина; че ако малко е добре, много е по-добре, а възможно най-многото означава и най-добре? Нали ти самата изтъкна, че не е изключено мъхът да е приспособен към съвсем малко количество въглероден двуокис и изобилието от газ да го убие? Човек, висок два метра, се справя по-добре от еднометровия, но сигурно ще се справи по-добре и от триметровия. За една мишка няма да е никак полезно, ако порасне до размерите на слон. Нито пък на слона ще му е по-добре, ако се смали колкото мишка.
— Има естествени размери — продължи Тривайз, — естествена сложност, някакво оптимално качество за всичко, било то звезда или атом, и това важи с пълна сила за живите същества и живите общества. Не казвам, че старата Галактическа империя е била идеална и, разбира се, виждам недостатъци във Фондационната конфедерация, но не съм готов и да приема, че щом като тоталната изолация е лоша, тоталното обединение непременно е добро. И двете крайности може да са еднакво ужасни и е напълно възможно старомодната Галактическа империя, колкото и да е несъвършена, да е най-доброто, което сме били в състояние да направим.
Блис разтърси глава.
— Чудя се дали си вярваш, Тривайз. Нима твърдиш, че вирусът и човекът са еднакво незадоволителни и искаш да избереш нещо средно — например слузеста плесен?
— Не. Но бих могъл да допусна, че и вирусът, и суперчовекът наистина са еднакво незадоволителни и да избера нещо средно — например обикновения човек. Няма смисъл да спорим обаче. Ще притежавам своя отговор, когато намеря Земята. На Мелпомения открихме координатите на още четиридесет и седем космонитски свята.
— И ще ги посетиш всичките?
— До един, ако трябва.
— Поемайки риска от опасностите на всеки от тях.
— Да, ако само така мога да намеря Земята.
Пелорат се бе показал от стаята, в която бе оставил Фалъм, с намерението да съобщи нещо, но попадна в престрелката между Блис и Тривайз. Докато си разменяха реплики, той гледаше ту към единия, ту към другия от спорещите.
— Колко време ще ни отнеме всичко това? — попита Блис.
— Колкото — толкова — отвърна Тривайз. — Може да намерим, каквото търсим, и на следващата планета, на която отидем.
— Или на нито една от тях.
— Няма как да знаем, докато не проверим.
Най-после историкът успя да вметне едно изречение.
— Но защо да търсим, Голан, след като имаме отговора?
Тривайз махна нетърпеливо с ръка към него. После ръката му спря на половината път, той извърна глава и озадачено попита:
— Какво?
— Рекох, че имаме отговора. На Мелпомения поне пет пъти се опитвах да ти го кажа, но ти бе така погълнат от онуй, което правеше…
— Какъв отговор имаме? За какво говориш?
— За Земята. Мисля, че вече знаем къде се намира Земята.
66
Тривайз изглеждаше чудато в скафандъра си. Единственото, което остана отвън, бяха кобурите му — не онези, дето обикновено препасваше на хълбоците си, а други, по-солидни, съставляващи част от скафандъра. Той внимателно пъхна бластера в десния кобур и невронния камшик в левия. Беше ги презаредил и този път нищо нямаше да му ги отнеме. Блис се усмихна.
— Ще носиш оръжия дори на свят без въздух… Няма значение! Не оспорвам решенията ти.
— Добре! — кимна Тривайз и се обърна да помогне на Пелорат да си нагласи шлема, преди да надене своя.
Историкът, който никога не бе обличал скафандър, жално запита:
— Голан, наистина ли ще мога да дишам в това нещо?
— Обещавам ти — отговори съветникът.
Блис наблюдаваше херметизирането на последните съединения, прехвърлила ръка през рамото на Фалъм. Младата соларианка уплашено зяпаше двете фигури в скафандри. Тя дори леко потрепваше, а дланта на Блис я притискаше окуражително.
Вратата на въздушния шлюз се отвори и двамата влязоха, махайки за довиждане с издутите си ръкави. Шлюзът се затвори. Задейства се главната врата и те тромаво стъпиха на повърхността на един мъртъв свят.
Зазоряваше се. Небето беше чисто и пурпурно на цвят, но слънцето още не се бе показало. На просветналия хоризонт, където то всеки момент щеше да изгрее, трептеше лека омара.
— Студено е — каза Пелорат.
— Така ли? — изненадано попита Тривайз. Скафандрите бяха добре изолирани и ако понякога имаше проблем, той беше по-скоро с отделянето на телесната топлина.
— Виж — гласът на учения, предаден по радиото, прозвуча ясно в ухото на съветника и той проследи посоката.
Сред възморавата светлина на изгрева порутената каменна фасада на сградата, към която приближаваха, бе побеляла от скреж.
— При наличието на рядка атмосфера — каза Тривайз — през нощта става по-студено, отколкото очакваш, а през деня — по-топло. В момента е най-студената част от деня и ще минат още няколко часа, преди да стане толкова горещо, че да не можем да стоим на слънце.
Последната му дума сякаш подейства като кабалистично заклинание, защото ръбът на слънчевия диск се показа над хоризонта.
— Не гледай към него — предупреди той историка. — Лицевият ти щит отразява и не пропуска ултравиолетовите лъчи, но все пак е опасно.
После обърна гръб на слънцето и дългата му сянка падна върху сградата. Топлите лъчи прогонваха скрежа буквално пред очите му. За кратко време стената потъмня от влага, след малко и тя изчезна.
— Отблизо сградите не изглеждат толкова добре, колкото отгоре. Напукани са и порутени. Предполагам, в резултат от температурните промени и от това, че водните капки вечер са замръзвали, а денем са се стапяли в продължение на може би двадесет хиляди години.
— Над входа има надпис, издълбан в камъка — каза Пелорат, — но буквите са оронени и неясни.
— Можеш ли да го разчетеш, Янов?
— Изглежда, някаква финансова институция. Мисля, че различавам думата „банка“.
— Какво е това?
— Сграда, в която са били съхранявани, изтегляни, търгувани, инвестирани и заемани пари — ако е същото, което мисля, че е.
— Цяла сграда, посветена на това? Без компютри?
— Няма компютри, които да поемат тази работа.
Тривайз сви рамене. Подробностите от древната история не го въодушевяваха.
Те вървяха все по-припряно и все по-малко време се задържаха край отделните постройки. Тишината, мъртвилото бе потискащо. Бавната хилядолетна разруха, в която бяха попаднали, придаваше на града вид на скелет, от който са останали само костите.
Намираха се в умерения пояс, но съветникът си въобразяваше, че усеща слънцето да пари в гърба му.
Пелорат, който беше на стотина метра вдясно от него, каза рязко:
— Я гледай!
Ушите на Тривайз писнаха.
— Не викай, Янов. Чувам те ясно и като шептиш, независимо от разстоянието. Какво има?
Пелорат веднага снижи глас и отвърна:
— Тази сграда е „Домът на световете“. Поне така ми се струва, че пише.
Тривайз отиде при него. Стояха пред триетажна постройка. Линията на покрива й беше начупена и отрупана с големи каменни отломъци, приличащи на разпаднала се скулптура.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Ако влезем, ще разберем.
Изкачиха пет ниски и широки стъпала и прекосиха една разточително голяма площадка. В разредения въздух металните им стъпки не произвеждаха звуци, а само леко трептене.
— Сега разбирам какво имаше предвид, като каза „голяма, ненужна и скъпа“ — промърмори Тривайз.
Влязоха в обширна и висока зала, в която слънчевата светлина проникваше през издължени прозорци и ослепително осветяваше интериора там, където падаше. Предметите в сянка обаче оставаха тъмни, защото рядката атмосфера по-слабо разсейваше светлината.
В центъра на залата стоеше фигура на човек в размери по-големи от естествените, направена, както изглежда, от синтетичен камък. Едната ръка се бе отчупила. Другата бе пукната при рамото и Тривайз предположи, че ако я чукне рязко и тя ще се откърти. Той отстъпи назад, сякаш близостта го изкушаваше да извърши подобен непростим вандализъм.
— Кой ли е пък този? — попита съветникът. — Никъде не е отбелязано. Предполагам, че хората, които са го поставили тук, са сметнали, че славата му е толкова голяма, та няма нужда от представяне, но сега… — съществуваше опасност отново да се отдаде на философски размисли, затова пренасочи вниманието си.
Пелорат гледаше нагоре и Тривайз проследи погледа му. В стената имаше издълбани знаци, които само историк можеше да разчете.
— Удивително — каза ученият. — Отпреди двадесет хиляди години са, но тук, защитени от слънцето и влагата, са се запазили все още добре.
— Не и за мен — вметна Тривайз.
— Това е на старопис и даже за онези времена е твърде натруфено. Нека да видим… седем… едно… две… — гласът му затихна почти до мънкане, после отново се проясни:
— Изброени са петдесет имена, а се предполага, че е имало точно петдесет космонитски планети и това е „Домът на световете“. Смятам, че тук са записани имената на петдесетте космонитски свята, вероятно по реда на основаването им. Аврора е първа, а Солария последна. Обърни внимание, че има седем колони с по седем имена в първите шест и осем в последната. Сякаш са планирали схема седем по седем и са добавили Солария впоследствие. Догадката ми, стари друже, е, че този списък датира от времето преди Солария да бъде тераформирана и заселена.
— А коя е планетата, на която стоим? Можеш ли да познаеш?
— Както сам забелязваш, петото име отгоре надолу в третата колона, тоест деветнадесето по ред, е записано с малко по-големи букви от останалите. Съставителите на списъка изглежда са били достатъчно егоцентрични, за да се поизтъкнат с планетата си. Освен това…
— Какво е името?
— Доколкото мога да го разчета точно, пише Мелпомения. Напълно непознато за мен име.
— Би ли могло да означава Земята?
Пелорат поклати енергично глава, но за съветника това остана скрито поради скафандъра.
— В старите легенди за Земята се използват десетки думи. Гея е една от тях, както вече знаеш. Също Тера, Ерда и така нататък. Всичките са кратки. Не ми е известно нито едно дълго име или нещо, което да наподобява съкратен вариант на Мелпомения.
— Значи се намираме на Мелпомения и тя не е Земята.
— Да. Освен това, както бях започнал да ти разправям, още по-показателно от големите букви е, че координатите на Мелпомения са дадени като 0; 0; 0. А е прието те да се отнасят към собствената ти планета.
— Координати? — Тривайз беше слисан. — В списъка са дадени и координатите?
— Към всяко име са посочени три цифри и предполагам, че това са координати. Какво друго могат да бъдат?
Съветникът не отговори. Отвори едно малко отделение в скафандъра си, намиращо се върху дясното му бедро, и извади компактен апарат, свързан с кабел към отделението. Вдигна го към очите си и внимателно го фокусира върху надписа на стената. Ръкавиците превърнаха това действие в неособено лека задача.
— Фотоапарат? — попита историкът.
— Ще подаде образа направо на корабния компютър — отвърна Тривайз.
Той направи няколко снимки от различен ъгъл и каза:
— Трябва да се кача по-високо. Помогни ми, Янов.
Пелорат сплете ръцете си като стреме, но съветникът поклати глава.
— Няма да издържиш тежестта ми. Застани на четири крака.
Ученият с усилие го направи, а Тривайз прибра фотоапарата, също доста трудно стъпи на раменете му и оттам се покачи на пиедестала. Разклати леко статуята, за да провери устойчивостта й, после сложи единия си крак на сгънатото й коляно и се оттласна нагоре, за да се хване за безръкото рамо. Намирайки опора за пръстите си в една неравност на гърдите, той се повдигна и след няколко изпъшквания успя да седне на рамото. Сигурно на отдавна умрелите, благоговели пред статуята и онова, което тя е изобразявала, постъпката му би се сторила светотатствена, а той самият бе достатъчно повлиян от тази мисъл, за да се старае да седи леко.
— Ще паднеш и ще се удариш — загрижено извика Пелорат.
— Аз няма да падна и да се ударя, но ти ще ме оглушиш. — Съветникът извади фотоапарата и го фокусира. Направи още няколко снимки, върна уреда на мястото му и внимателно се спусна, докато краката му опряха на пиедестала. Скочи на земята и вибрацията от контакта с нея изглежда даде решаващия тласък, защото здравата ръка почти беззвучно се срина в една купчинка в основата на статуята.
Тривайз застина и първият му импулс беше да се скрие някъде, преди да е дошъл пазачът, за да го хване. Удивително е, мислеше си той малко по-късно, колко бързо човек се връща в детските си години в подобна ситуация — когато без да искаш счупиш нещо, дето изглежда ценно. Преживяването трая само миг, но се вряза дълбоко в паметта му.
Гласът на Пелорат прозвуча глухо, както подобава на човек, станал свидетел и дори съучастник във вандалски акт, но все пак намерил думи на утеха:
— Няма… няма нищо, Голан. Тя и без това щеше да падне.
Историкът отиде при парчетата върху пиедестала и на пода, взе един по-едър отломък, сякаш за да илюстрира мисълта си, и изведнъж извика:
— Голан, ела!
Тривайз приближи, а ученият посочи парче камък, очевидно от онази част на ръката, която е била прикрепена към рамото, и попита:
— Какво е това?
Запитаният се вгледа. Беше нещо мъхнато и светло-зелено на цвят. Разтърка го леко с пръста на ръкавицата си. То се остърга без проблем.
— Много прилича на мъх — рече той.
— Животът без разум, за който спомена?
— Не съм съвсем сигурен доколко е без разум. Блис сигурно би настоявала, че и в него има съзнание, но тя щеше да твърди същото и за камъка.
— Смяташ ли, че подобието на мъх разяжда скалата? — попита Пелорат.
— Не бих се изненадал, ако спомага за това. На тази планета има в изобилие слънчева светлина, както и достатъчно вода. Половината от атмосферата й са водни пари. Останалото е азот и инертни газове. Почти няма въглероден двуокис, което навежда на мисълта, че липсва растителен живот, но е възможно също така съдържанието на въглеродния двуокис да е ниско, защото почти всичкият е влязъл в състава на скалистата кора. Значи ако в тази скала има някакъв карбонат, може би мъхът го разлага, като отделя киселина и използва получения двуокис. Възможно е това да е доминиращата форма на живот, останала на планетата.
— Удивително! — възкликна Пелорат.
— Безспорно — кимна Тривайз, — но само в известен смисъл. Координатите на космонитските светове са много по-интересни, а онова, което наистина ни трябва, са координатите на Земята. Щом не са тук, може да са някъде другаде в сградата или в някоя друга сграда. Хайде, Янов.
— Но, знаеш ли… — подхвана историкът.
— Не, не — раздразнено го прекъсна Тривайз. — После ще говорим. Трябва да видим какво още може да ни предложи тази постройка. Става топло — той погледна малкия температурен индикатор на гърба на лявата си ръкавица. — Хайде, Янов.
Закрачиха през стаите, стараейки се да стъпват по-внимателно — не защото предизвикваха шум в обикновения смисъл на думата или имаше кой да ги чуе, а защото не искаха да допуснат нови разрушения чрез вибрацията.
Краката им вдигаха прах, който се издигаше малко над земята и бързо се слягаше през разредения въздух. След тях оставаха стъпки.
От време на време мълчаливо посочваха един на друг още колонии с мъх, прорасли в някой тъмен ъгъл. Присъствието на живот, от колкото и нисък разряд да беше, като че ли внасяше известна бодрост, смекчаваше непоносимата, задушаваща атмосфера на разходката през един мъртъв свят, особено когато и артефактите наоколо показваха, че някога, много отдавна, планетата е била средище на напреднала цивилизация.
По едно време Пелорат каза:
— Това ми прилича на библиотека.
Тривайз се озърна с любопитство. Действително имаше рафтове и като се вгледа по-внимателно, откри, че онова, което периферното му зрение бе определило като обикновен орнамент, приличаше на книгофилми. Предпазливо се пресегна и взе един. Беше дебел и груб и разбра, че всъщност държи опаковка. Поизмъчи се, докато я отвори с удебелените си от ръкавиците пръсти, и вътре видя няколко диска. И те бяха дебели и изглеждаха чупливи, макар още да не беше ги изпробвал.
— Невероятно примитивни са — каза съветникът.
— Отпреди хиляди години — обясни Пелорат с извинителен тон, сякаш защищаваше някогашните мелпоменци.
Тривайз посочи гръбчето на книгофилма, където също имаше неясни заврънкулки от натруфеното писмо, което древните бяха употребявали.
— Това заглавието ли е? Какво пише?
Ученият го разгледа.
— Не съм сигурен, стари приятелю. Мисля, че една от думите се отнася до микроскопичния живот. Вероятно означава „микроорганизъм“. Подозирам, че са технически термини от микробиологията, които не бих разбрал дори на стандартен галактически.
— Вероятно — навъсено отвърна Тривайз. — И също толкова възможно е надписът с нищо да не ни помогне, дори и да можехме да го разчетем. Микробите не ни интересуват. Направи ми една услуга, Янов. Хвърли поглед на тези книги и виж дали няма някое интересно заглавие. През това време аз ще прегледам четците.
— Това четци на филми ли са? — удивено каза Пелорат. Представляваха тумбести кубични конструкции, над които се спускаше наклонен екран, и с извито уширение в горния край — вероятно за подпиране на лакътя или за поставка на електробележника, ако изобщо на Мелпомения бе имало подобно чудо.
— Щом сме в библиотека — натърти Тривайз, — трябва да има някакви четци, а това устройство ми изглежда подходящо.
Много предпазливо избърса прахта от екрана и с облекчение констатира, че от каквото и да беше направен, той не се разпадна при допира. Леко раздвижи един след друг управляващите клавиши. Нищо не се случи. Опита втори четец, трети — все същият отрицателен резултат.
Не беше изненадан. Дори апаратът да бе се запазил здрав в продължение на двадесет хилядолетия в разредената атмосфера и да бе абсолютно устойчив на водни пари, оставаше въпросът със захранването. Съхраняваната енергия намира начин да изтече, независимо какво се прави, за да бъде задържана — още един аспект на всеобхватния и неумолим втори закон на термодинамиката.
Пелорат беше зад гърба му.
— Голан?
— Да.
— Открих един книгофилм…
— Какъв?
— Мисля, че е история на космическите полети.
— Идеално, но едва ли ще има полза от него, ако не накарам този четец да проработи — от безсилие ръцете му се свиха в юмруци.
— Можем да вземем филма на кораба.
— Няма да знам как да го приспособя към нашия четец. Едва ли ще се побере, а и положително е несъвместим със сканиращата система.
— Но, Голан, необходимо ли е всичко това? Ако…
— Необходимо е, Янов. Не ме прекъсвай. Опитвам се да реша какво да правя. Мога да опитам да заредя четеца с енергия. Възможно е да му трябва само толкова.
— Откъде ще вземеш енергия?
— Ами… — Тривайз извади оръжията си, погледна ги, после върна бластера в кобура. Отвори невронния камшик и провери показателя на заряда. Беше на максимум.
Просна се по очи на пода, пресегна се зад четеца (продължаваше да смята, че е такъв) и го бутна напред. Апаратът помръдна малко и той проследи движението му.
Захранването трябваше да идва по някой от тези проводници и положително това беше кабелът, който излизаше от стената. Нямаше видим щепсел или куплунг. (Лесно ли е да се справя човек с непозната древна култура, в която и най-простите неща са неузнаваеми!)
Подръпна леко кабела, после малко по-силно. Завъртя го на една страна, сетне на друга. Натисна стената в близост до него и кабела в близост до стената. Насочи вниманието си, доколкото можеше, към полускрития гръб на апарата, но нищо от онова, което бе успял да направи досега, не свърши работа.
Подпря се с ръка на пода, за да се изправи, и ставайки, повлече със себе си и проводника. Нямаше ни най-малка представа какво бе сторил, за да го откачи.
Не изглеждаше прекъснат или изтръгнат. Краят бе съвсем гладък, също както и мястото на стената, където допреди секунда бе прикрепен.
Пелорат тихо се обади;
— Голан, мога ли…
Съветникът махна безапелационно с ръка:
— Не сега, Янов, моля те!
Изведнъж забеляза, че зеленият материал е запълнил гънките на лявата му ръкавица. Сигурно бе попаднал на мъх зад четеца и го бе размазал. Ръкавицата бе възвлажна, но изсъхна буквално пред очите му и зеленикавото петно стана кафяво.
Той пак се съсредоточи върху кабела и внимателно разгледа прекъснатия край. Ясно се виждаха две дупчици, в които можеше да се пъхнат по-тънки проводници.
Седна отново на пода и отвори захранващото устройство на невронния камшик. Внимателно деполяризира единия проводник и го откачи. После също тъй внимателно и нежно го вкара в дупчицата и го напъха, докъдето стигаше. Щом го дръпна леко, проводникът остана на мястото си, сякаш бе запоен. Потисна желанието си да го изтръгне със сила. Възможно бе веригата да е вече затворена и четецът да се е захранил.
— Янов — рече Тривайз, — ти си боравил с какви ли не книгофилми. Виж дали не можеш да намериш начин да поставиш този в четеца.
— Необходимо ли е наис…
— Моля те, Янов, продължаваш да задаваш излишни въпроси. Нямаме много време. Не ми се ще да ни се наложи да чакаме сградата да изстине, за да можем да се приберем.
— Слага се тука — каза Пелорат, — но…
— Добре — кимна съветникът. — Ако е история на космическите полети, трябва да започва със Земята, защото космическите полети са измислени там. Дай сега да видим дали туй нещо работи.
Историкът малко нервно постави книгофилма в очебийното гнездо и се зае да проучва знаците на различните клавиши, за да отгатне посоката.
Докато чакаше, Тривайз тихо заговори — донякъде за да се освободи от собственото си вътрешно напрежение:
— Предполагам, че и на този свят се намират тук-там роботи — по всяка вероятност в добро състояние и запазили блясъка си в почти абсолютния вакуум. Бедата е, че и техните енергийни запаси отдавна ще да са се изтощили, а и дори да ги захраним отново, кой знае какво е станало с мозъците им? Лостовете и зъбните колела могат да надживеят хилядолетията, но дали същото се отнася и за микропревключвателите или елементите на субатомно ниво? Те със сигурност са се повредили, а даже и да не са, какво ли биха знаели роботите за Земята? Какво биха…
— Четецът работи, стари друже — каза Пелорат. — Виж!
Екранът запримигва в мъждивата светлина. Беше блед, но Тривайз леко увеличи мощността в невронния камшик и той веднага стана по-ярък. Извън снопите слънчеви лъчи разреденият въздух правеше помещението призрачно и сумрачно и на този фон екранът изглеждаше още по-контрастен.
Той продължаваше да примигва и през него пробягваха сенки.
— Трябва да се фокусира — каза съветникът.
— Знам — отвърна Пелорат, — но по-ясен не мога да го направя. Изглежда самият филм се е похабил.
Сенките зачестиха и периодично започна да се появява нещо като бледо подобие на текст. После за миг картината стана контрастна и пак изчезна.
— Върни и го задръж, Янов — рече Тривайз.
Пелорат вече се опитваше да направи същото. Той подмина мястото — веднъж назад, после напред, накрая го улучи и задържа.
Тривайз нетърпеливо се помъчи да разчете нещо, но разбра, че е в безизходица.
— Ти можеш ли да го разчетеш, Янов?
— Не целия — отвърна историкът, примигвайки срещу екрана. — Става дума за Аврора, това мога да кажа. Мисля, че се разправя за първата хиперпространствена експедиция — наричат я „първоначалното разпръскване“.
Той превключи напред и картината отново се размаза и стана съвсем неясна. Накрая ученият каза:
— Всички откъси, които схванах, се отнасят за космонитските светове, Голан. Не откривам нищо за Земята.
— Не би и могъл — с горчивина кимна Тривайз. — Явно и тук всичко е заличено както на Трантор. Изключи това допотопно нещо!
— Няма значение… — подхвана Янов, изключвайки четеца.
— Защото можем да проверим в други библиотеки, нали? И там обаче ще бъде заличено. Навсякъде! Знаеш ли… — изричайки тези думи, съветникът бе вдигнал очи към Пелорат и сега се взираше в него със смесица от ужас и отвращение.
— Какво имаш на лицевото стъкло? — попита той.
67
Пелорат почти несъзнателно сложи длан върху стъклото на шлема и после разгледа ръкавицата си.
— Това пък какво е? — озадачи се историкът. Погледна към спътника си и почти изпищя: — И твоето стъкло е доста странно, Голан.
Тривайз машинално се озърна наоколо за огледало. Огледало естествено нямаше, а и да имаше, щеше да му е нужна светлина. Той промърмори:
— Ела на светло, ако обичаш.
Не поведе, а направо повлече Пелорат към снопа слънчева светлина, струяща от най-близкия прозорец. Усещаше топлината му върху гърба си, въпреки изолационния ефект на скафандъра.
— Обърни лице към слънцето, Янов, и си затвори очите.
Веднага му стана ясно какво има на лицевото стъкло. Там, където се съединяваше с метализираната материя на самия скафандър, то бе обилно обрасло с мъх. Цялото беше в мъхеста зелена рамка и съветникът вече знаеше, че неговото собствено изглежда по същия начин.
Прокара пръст по мъха върху шлема на Пелорат. Част от него се остърга, размаза се по ръкавицата и я боядиса в зелено. Както лъщеше обаче на светлината, той започна да се втвърдява и да изсъхва пред очите му. Тривайз опита отново и този път мъхът се натроши. Покафеняваше. Съветникът избърса краищата на стъклото на Пелорат, като търкаше силно.
— Изчисти сега ти моето, Янов — каза той и след малко попита — Готов ли съм? Добре, ти също. Да вървим. Нямаме повече работа тук.
Слънцето печеше силно в пустия безвъздушен град. Каменните сгради блестяха почти до болка ярко. Тривайз ги гледаше с присвити очи и доколкото бе възможно, следваше сенчестата страна на улиците. Спря при пукнатината във фасадата на една сграда — достатъчно широка да си пъхне малкия пръст, както си беше в ръкавицата. После го извади от процепа и го погледна.
— Мъх — промърмори той.
Нарочно отиде до края на сянката и подържа известно време пръста си на слънце.
— Въглеродният двуокис е разковничето. Мъхът расте навсякъде, където се добере до въглероден двуокис — дали ще е от разпадащ се камък, дали от нещо друго — навсякъде. Ние сме добър източник на този газ, може би дори най-богатият на почти мъртвата планета и предполагам, че по краищата на лицевото стъкло изтичат незначителни количества от него.
— И мъхът расте там?
— Да.
Обратният път до кораба им се стори много по-дълъг и, разбира се, по-горещ от този, който бяха изминали призори. Когато пристигнаха, „Далечна звезда“ все още бе на сянка. Това поне Тривайз бе пресметнал правилно.
— Виж! — възкликна Пелорат.
Съветникът проследи посоката на ръката му. Очертанията на главния въздушен шлюз бяха обрасли с мъх.
— И тук ли има утечка? — запита историкът.
— Разбира се. Минимални количества, сигурен съм, но този мъх изглежда е по-добър индикатор на следи от въглероден двуокис от всички други, за които някога съм чувал. Спорите му трябва да са навсякъде и щом срещнат дори само няколко молекули, поникват. — Той нагласи радиото си на корабната вълна и каза:
— Блис, чуваш ли ме?
Гласът на геянката прозвуча едновременно в двата чифта слушалки:
— Да, готови ли сте за влизане? Открихте ли нещо?
— Ние сме тук, отпред — каза Тривайз, — но не отваряй шлюза! Ще го отворим отвън. Повтарям, не отваряй шлюза!
— Защо?
— Блис, просто прави каквото ти казвам. После ще можем да обсъждаме надълго и нашироко.
Той извади бластера и внимателно намали интензитета му до минимум, сетне го погледна разколебано. Никога не го бе използвал на минимум. Озърна се. Нямаше нищо с подходяща чупливост, на което да го изпробва.
В края на краищата реши да го насочи към скалистия хълм, в чиято сянка стоеше „Далечната звезда“. Мишената не се нажежи до червено. Машинално опипа точката, която бе поразил. Гореща ли беше? През изолираната материя на скафандъра това не можеше да се каже с никаква степен на сигурност.
Той пак се поколеба, после реши, че корпусът на кораба ще е поне толкова устойчив, колкото и склонът. Обърна бластера към ръба на шлюза и затаил дъх, натисна за миг спусъка.
Няколко сантиметра от мъхестата растителност незабавно покафеняха. Махна с ръка близо до променилия цвета си мъх и дори лекият повей, който това движение предизвика в разредения въздух, бе достатъчен, за да разпръсне крехките скелетни остатъци, съставляващи кафявия материал.
— Става ли? — загрижено попита Пелорат.
— Става — отвърна Тривайз. — Намалих бластера до слаб топлинен лъч.
Той обля с топлина целия ръб на шлюза и зеленото изчезна напълно. Удари главния отвор, за да предизвика вибрация, която да отърси каквото е останало, и на земята се посипа кафяв прах — толкова фин, че дори се позадържа в разредения въздух, носен от тънките струйки газ.
— Мисля, че вече можем да влизаме — рече Тривайз и чрез копчетата върху китката си набра радиовълновата комбинация, която задействаше механизма за отваряне от вътрешната страна. Шлюзът се открехна и още не се бе отворил дори наполовина, когато съветникът настоя:
— Не се май, Янов, влизай. Не чакай стъпалата, покатери се.
Той самият го последва и почисти ръба на шлюза с намаления до крайност бластер. Почисти и вътрешните стъпала, след като се спуснаха по тях. После даде сигнал за затваряне и продължи да лее топлина наоколо, докато вратата се захлопна плътно.
— Ние сме в шлюза, Блис. Ще останем тук няколко минути. Не предприемай нищо!
Гласът на жената каза:
— Съобщете ми нещичко. Добре ли сте? Как е Пел?
— Тук съм, Блис — обади се историкът, — и се чувствам идеално. Няма за какво да се тревожиш.
— Щом така казваш, мили. Но ви е ясно, че после ще трябва да давате подробни разяснения, нали?
— Обещаваме — изсумтя Тривайз и включи осветлението в шлюза.
Двете фигури в скафандри се спогледаха. Съветникът обясни:
— Сега изпомпваме местния въздух, така че нека имаме още малко търпение.
— А корабния? Ще го пуснем ли?
— Не веднага. И аз изгарям от желание да сваля скафандъра, Янов. Обаче искам да се уверя, че сме се отървали от спорите, които може да са влезли заедно с нас.
На не съвсем комфортното осветление той насочи бластера към вътрешното съединение между шлюза и корпуса и методично заоблива с топлина пода, загря стените с кръгообразни движения и пак се върна към мястото около стъпките им.
— А сега теб, Янов.
Пелорат се раздвижи поуплашено и Тривайз го успокои:
— Може да ти е малко топло, нищо повече. Ако случайно стане нетърпимо, просто ми кажи.
Той прокара невидимия лъч по лицевото стъкло, наблягайки най-вече на краищата му, а после и по останалата част от скафандъра. От време на време промърморваше:
— Протегни си ръцете, Янов. Подпри се с тях на раменете ми и вдигни крак, за да мина подметката. Добре, сега другия. Горещо ли ти е?
— Ще те излъжа, ако ти кажа, че се къпя в прохладен бриз, Голан.
— Е, вече можеш да ми го върнеш. Мини моя скафандър.
— Никога не съм държал бластер.
— Налага се да го подържиш. Хвани го ето така, натисни с палеца това копченце и стискай здраво кобура. Точно тъй… Мини по лицевото ми стъкло. Движи го равномерно, без да го задържаш дълго на едно място. Давай по останалата част от шлема, после по страните и врата.
Продължи с инструкциите и когато бе загрят навсякъде и облян в пот, взе си обратно бластера и провери нивото на енергията.
— Изразходвали сме повече от половината — констатира той и методично заобработва вътрешността на шлюза — напред-назад по стената — докато зарядът свърши. Бластерът се бе загрял забележимо от дългото и непрекъснато изпразване. Тривайз го върна в кобура.
Чак тогава даде знак за влизане в кораба. Зарадва се на свистенето и допира на въздуха, който нахлу в шлюза с отварянето на вътрешната врата. Хладината и течението щяха да отнемат топлината от скафандъра много по-бързо, отколкото изчакването. Може би си въобразяваше, но веднага почувства ефекта. Действителен или не, съветникът искрено му се зарадва.
— Сваляй скафандъра, Янов, и го остави тук! — каза той.
— Ако нямаш нищо против — обади се Пелорат, — бих искал преди всичко да взема един душ.
— Не преди всичко. Подозирам, че най-напред, преди дори да си изпразниш мехура, ще трябва да поговориш с Блис.
Геянката, разбира се, ги чакаше и на лицето й бе изписана загриженост. Иззад нея надничаше Фалъм, стиснала здраво с две ръце лявата й длан.
— Какво стана? — строго попита Блис. — Какво правите?
— Предпазваме се от инфекция — отвърна Тривайз. — Ще включа ултравиолетовото облъчване, така че си сложете тъмните очила. И не се бавете.
Когато към стенното осветление се прибави и ултравиолетът, Тривайз съблече влажните си дрехи една по една и ги изтръска, обръщайки ги от всички страни.
— Просто предпазна мярка — поясни той. — Янов, ти направи същото. Блис, трябва да сваля всичко от себе си. Ако това ще те притесни, иди в съседната стая.
— Нито ще ме притесни, нито ще ме накара да се чувствам неловко. Имам отлична представа как изглеждаш и картината с положителност няма да ми покаже нищо ново — отвърна младата жена. — Но за каква инфекция говорите?
— Дреболия, която, ако бъде оставена сама на себе си, би могла да причини големи вреди на човечеството — рече Тривайз, умишлено придавайки си безразличен вид.
68
Всичко приключи. Ултравиолетовата светлина си свърши работата. Официално, според сложните филми с информация и инструкции, които бяха получили заедно с „Далечната звезда“, когато Тривайз за първи път се качи на борда на звездолета, тя бе предназначена именно за дезинфекция. Съветникът обаче подозираше, че винаги съществува изкушението да бъде използвана и за добиване на тен от онези, които произхождат от светове, където той е на мода. Както и да се използваше обаче, ултравиолетовата светлина си беше дезинфекцираща.
Извел кораба в космоса, Тривайз заманеврира колкото е възможно по-близо до слънцето на Мелпомения, без то да им причинява дискомфорт, като обръщаше звездолета към него от всички страни, за да е сигурен, че е окъпал с ултравиолетовите лъчи цялата му повърхност.
Накрая прибраха двата изоставени в шлюза скафандъра и ги прегледаха внимателно.
— И всичко това — рече Блис недоумяващо — заради някакъв мъх? Нали така каза, Тривайз? Мъх?
— Наричам го с тази дума, защото прилича на мъх — отвърна съветникът. — Не съм ботаник. Мога само да добавя, че е наситено зелен и вирее дори при наличието на съвсем слаба светлинна енергия.
— Защо при съвсем слаба?
— Мъхът е чувствителен към ултравиолета и не е в състояние да оцелее на пряка светлина. Спорите му са навсякъде и израства в закътани ъгли, в пукнатините на скулптурите, по дъното на конструкциите, като се храни с енергията от разпръснати фотони светлина там, където има източник на въглероден двуокис.
— Разбирам, че го смяташ за опасен — каза Блис.
— Напълно възможно е. Ако когато влязохме, с нас или покрай нас се бяха промъкнали спори, тук щяха да намерят обилна светлина без вредния за тях ултравиолет. Както и предостатъчно вода и безкраен резерв от въглероден двуокис.
— Само 0,03 процента от нашата атмосфера — вметна геянката.
— За тях е предостатъчно. И четири процента във въздуха, който издишваме. Какво би станало, ако спорите поникнат в ноздрите или по кожата ни? Ако разложат и развалят храната ни? Ами ако произвеждат токсини, които са смъртоносни за нас? Дори да се постараем да ги изтребим, но няколко все пак останат живи, те могат, като ги пренесем на друг свят, да го заразят и оттам да се разнесат на още и още планети. Кой знае какви поразии биха направили.
Блис поклати глава.
— Не е задължително животът да е опасен само защото е различен. Ти си твърде много склонен да убиваш.
— Сега вече говори Гея — рече Тривайз с ирония.
— Естествено, но, надявам се, говори смислено. Мъхът е приспособен към условията на този свят. Тъкмо затова усвоява малки количества светлина, а при по-големи загива, използва случайните струйки въглероден двуокис, докато обилието му може да го унищожи. Сигурно не е способен да вирее на друг свят освен на Мелпомения.
— Да проверим ли искаш? — попита съветникът.
Блис вдигна рамене.
— Добре, де, не заемай веднага отбранителна позиция. Разбирам какво имаш предвид. Като изолат вероятно не си получавал възможност да постъпиш по друг начин.
Тривайз щеше да й отговори, но ясният писклив глас на Фалъм ги прекъсна. Той попита Пелорат:
— Какво казва?
— Тя… — поде историкът.
Детето сякаш си спомни, че езикът му е трудно разбираем, и повтори по-ясно:
— Имаше ли Джемби там, където бяхте?
Произнесе думите безупречно и Блис засия.
— Нали вече говори добре галактически? Колко бързо го научи!
Тривайз с приглушен глас се обърна към геянката:
— Блис, сигурно ще оплескам нещата, затова ти й обясни, че не сме намерили роботи на планетата.
— Аз ще й обясня — каза Пелорат. — Ела, Фалъм — той нежно прегърна хлапето през раменете. — Ела в нашата стая да ти дам нова книга за четене.
— Книга? За Джемби?
— Не съвсем… — вратата се затвори след тях.
— Знаеш ли — рече съветникът, гледайки раздразнено подире им, — губим си времето, като си играем на бавачки покрай това дете.
— Губим си времето? С какво Фалъм ти пречи на търсенето на Земята, Тривайз? С нищо. А играта на бавачка създава общуване, отслабва страха, възпитава в нежност и любов. Тези придобивки нищо ли не са?
— Пак заговори Гея.
— Да — малко сърдито отвърна Блис. — Нека бъдем откровени и практични. Посетихме три от старите космонитски светове и нищо не спечелихме, нали?
— Вярно е — кимна Тривайз.
— Всъщност открихме, че и трите са опасни. На Аврора имаше подивели кучета, на Солария — странни и жестоки човешки същества, а на Мелпомения — застрашителен, по собствените ти думи, мъх. Излиза, че когато един свят е оставен да се развива сам, независимо дали на него живеят хора или не, той става опасен за разумната междузвездна общност.
— Не можеш да смяташ това за общо правило.
— Три от три определено е впечатляващо.
— И с какво точно те впечатлява, Блис?
— Ще ти кажа. Моля те, изслушай ме без предубеждение. Ако в Галактиката има милиони взаимодействащи си светове, както е в действителност, и ако всеки от тях се състои изцяло от изолати, което също е факт, то на всички тези светове хората са доминиращи и могат да налагат волята си над нечовешките форми на живот, над неодушевеното геологическо обкръжение и дори над себеподобните си. В такъв случай Галактиката е просто една много примитивна, непохватна, зле функционираща Галаксея. Наченките на нещо цяло. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам какво се опитваш да ми внушиш, но то не значи, че ще се съглася с теб,
— Изслушай ме. Ако искаш се съгласявай, ако не искаш — недей, но най-напред ме чуй. Галактиката може да има успех единствено като прото-Галаксея и колкото по-малко е „прото“, толкова по-добре. Галактическата империя беше опит именно за това и когато се разпадна, нещата бързо се влошиха и се появи силна тенденция към укрепване на същата идея. Пример за нея е Фондационната конфедерация, също и империята на Мулето. Както и империята, която Втората фондация замисля. Но дори да ги нямаше тези империи и конфедерации, дори цялата Галактика да беше абсолютна бъркотия, то тя щеше да е все пак свързана бъркотия и световете да взаимодействат помежду си, ако щеш и единствено с враждебност. Това само по себе си също би представлявало някакъв съюз и нямаше да е най-лошият възможен случай.
— Кой е най-лошият тогава?
— Ти знаеш отговора, Тривайз. Видя го. Ако един обитаван от хора свят се разпадне напълно, ако стане средище на изолати и загуби всякакво взаимодействие с другите човешки светове, той се развива… злокачествено.
— Нещо като общопланетен рак?
— Да. Солария не е ли тъкмо това? Тя е изградила стена срещу всички светове, а на самата нея всеки индивид е издигнал стена срещу останалите. Но ако човешкото изчезне напълно, с него си отива и последната следа от порядъчност. Принципът всеки срещу всеки започва да господства сляпо, както при кучетата, или се превръща просто в природна сила, както при мъха. Виждаш ли, аз предполагам, че колкото едно общество е по-близо до Галаксея, толкова е по-добро. Тогава защо да се задоволяваме с нещо по-малко от нея самата?
Известно време съветникът остана мълчаливо загледан в Блис.
— Чакай да помисля. Трябва ли да приемаме, че количеството е еднопосочна величина; че ако малко е добре, много е по-добре, а възможно най-многото означава и най-добре? Нали ти самата изтъкна, че не е изключено мъхът да е приспособен към съвсем малко количество въглероден двуокис и изобилието от газ да го убие? Човек, висок два метра, се справя по-добре от еднометровия, но сигурно ще се справи по-добре и от триметровия. За една мишка няма да е никак полезно, ако порасне до размерите на слон. Нито пък на слона ще му е по-добре, ако се смали колкото мишка.
— Има естествени размери — продължи Тривайз, — естествена сложност, някакво оптимално качество за всичко, било то звезда или атом, и това важи с пълна сила за живите същества и живите общества. Не казвам, че старата Галактическа империя е била идеална и, разбира се, виждам недостатъци във Фондационната конфедерация, но не съм готов и да приема, че щом като тоталната изолация е лоша, тоталното обединение непременно е добро. И двете крайности може да са еднакво ужасни и е напълно възможно старомодната Галактическа империя, колкото и да е несъвършена, да е най-доброто, което сме били в състояние да направим.
Блис разтърси глава.
— Чудя се дали си вярваш, Тривайз. Нима твърдиш, че вирусът и човекът са еднакво незадоволителни и искаш да избереш нещо средно — например слузеста плесен?
— Не. Но бих могъл да допусна, че и вирусът, и суперчовекът наистина са еднакво незадоволителни и да избера нещо средно — например обикновения човек. Няма смисъл да спорим обаче. Ще притежавам своя отговор, когато намеря Земята. На Мелпомения открихме координатите на още четиридесет и седем космонитски свята.
— И ще ги посетиш всичките?
— До един, ако трябва.
— Поемайки риска от опасностите на всеки от тях.
— Да, ако само така мога да намеря Земята.
Пелорат се бе показал от стаята, в която бе оставил Фалъм, с намерението да съобщи нещо, но попадна в престрелката между Блис и Тривайз. Докато си разменяха реплики, той гледаше ту към единия, ту към другия от спорещите.
— Колко време ще ни отнеме всичко това? — попита Блис.
— Колкото — толкова — отвърна Тривайз. — Може да намерим, каквото търсим, и на следващата планета, на която отидем.
— Или на нито една от тях.
— Няма как да знаем, докато не проверим.
Най-после историкът успя да вметне едно изречение.
— Но защо да търсим, Голан, след като имаме отговора?
Тривайз махна нетърпеливо с ръка към него. После ръката му спря на половината път, той извърна глава и озадачено попита:
— Какво?
— Рекох, че имаме отговора. На Мелпомения поне пет пъти се опитвах да ти го кажа, но ти бе така погълнат от онуй, което правеше…
— Какъв отговор имаме? За какво говориш?
— За Земята. Мисля, че вече знаем къде се намира Земята.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги