Фондация и Земя

69

Дълго време Тривайз гледа към Пелорат с израз на очевидно неудоволствие, а сетне попита:

— Има ли нещо, дето ти си видял, а аз не съм, и за което не си ми казал?

— Не — меко отвърна историкът. — Ти също го видя и както току-що споменах, аз се опитах да ти обясня, но явно не беше настроен да ме изслушаш.

— Я пробвай още веднъж,

— Тривайз, не го тормози — обади се Блис.

— Не го тормозя, а настоявам за информация. А ти пък не го глези.

— Моля ви — рече Пелорат, — ще ме изслушате ли, вместо да спорите? Помниш, Голан, че обсъждахме първите опити да се открие произходът на човешката раса, нали? Проекта на Яриф? Този, дето се опитал да нанесе времената, когато са били заселени различните планети, като се ръководел от допускането, че би трябвало да бъдат заселвани навън от първоначалния свят с еднаква скорост във всички посоки. И ако се движим от по-скоро към по-отдавна заселените, бихме наближавали първоначалния свят едновременно отвсякъде.

Тривайз нетърпеливо кимна.

— Спомням си също, че номерът не е минал, защото датите на заселването не са били достоверни.

— Точно така, стари друже. Само че световете, с които е работил Яриф, са от второто разселване на човечеството. По него време хиперпространственото пътуване вече е много напреднало, така че усвоената зона ще трябва да е ставала с все по-неправилна форма. Скоковете на огромни разстояния не са представлявали трудност и заселването не е ставало задължително отвътре навън в радиална симетрия. Това пък положително е доусложнило проблема с недостоверните дати. Обаче, Голан, помисли за момент за космонитските светове. Те са били от първата вълна на разселването. Тогава хиперпространственото пътуване е далеч по-неразработено и вероятно не е имало особено големи скокове. Докато по време на второто са били заселени милиони светове, при първото те са само петдесет, и то вероятно в определен порядък. И още — милионите светове от втората вълна са заселвани в продължение на двадесет хиляди години, а петдесетте свята от първата — за няколко века, тоест едва ли не едновременно, ако ги сравняваме със следващите. Взети като цяло, тези петдесет свята би трябвало да се намират в приблизително сферична симетрия около първоначалния. Сега вече имаме техните координати. Ако си спомняш, ти ги засне от статуята. Онзи или онова, който унищожава сведенията за Земята, или е пропуснал наличието на тези координати, или не се е замислил, че те могат да ни дадат необходимата информация. Голан, трябва само да коригираш координатите в съответствие с движението на звездите за тези двадесет хиляди години и да намериш центъра на сферата. Ще попаднеш доста близо до земното слънце или поне до мястото, където то е било тогава…

По време на лекцията Тривайз бе полуотворил уста и след като Пелорат приключи, му трябваха няколко мига, за да я затвори.

— Е, как така аз не се сетих за това? — промълви съветникът.

— Опитах се да ти кажа, още докато бяхме на Мелпомения.

— Сигурен съм, че си се опитал. Извинявай, Янов, но без да го искам, съм отказал да ти изслушам. Факт е, че на мен изобщо не ми хрумна… — той смутено млъкна.

Историкът тихичко изхихика.

— Че аз бих могъл да ти съобщя нещо важно? Предполагам, в повечето случаи наистина не бих могъл, но сам виждаш — това беше от моята собствена област. Сигурен съм, че по принцип си абсолютно прав да не слушаш много-много какво ти говоря.

— В никакъв случай — възпротиви се Тривайз. — Не е така, Янов. Чувствам се като глупак и си го заслужавам. Пак ти се извинявам… а сега трябва да седна с компютъра!

Двамата влязоха в пилотското помещение и както винаги ученият с удивление и недоверчивост се загледа в отпуснатите върху плота ръце на Тривайз и превръщането на човека в едва ли не общ организъм с умната машина.

— Ще трябва да направя известни предположения — рече съветникът със странно безизразно поради връзката му с компютъра лице. — Както и да приема, че първото число е разстоянието в парсеци, а другите две са ъгли в радиани — едното, така да се каже, нагоре и надолу, а второто — надясно и наляво. Ще трябва да приема също, че в случая плюсът и минусът са ориентирани според галактическия стандарт и че точка нула-нула-нула отговаря на мелпоменското слънце.

— Звучи ми съвсем логично — заяви историкът.

— Така ли? Числата обаче могат да се подредят по шест различни начина, а знаците — по четири; разстоянията може да са в светлинни години, а не в парсеци; ъглите да са в градуси, а не в радиани. Ето ти дотук деветдесет и шест различни комбинации. Добави към това, че ако разстоянията са в светлинни години, не съм сигурен каква е дължината на използваната единица мярка. Добави и факта, че не зная какви условности са били възприети при измерването на ъглите — предполагам, в единия случай отчитането започва от мелпоменския екватор, но кой точно е бил нулевият им меридиан?

Пелорат се навъси.

— Обясняваш така, че звучи безнадеждно.

— Не е безнадеждно. В списъка са включени Аврора и Солария, а аз зная къде се намират те. Ще използвам координатите им и ще видя дали мога да ги локализирам. Ако попадна не където трябва, ще коригирам данните, докато не ми дадат правилното място, а от това ще разбера какви грешни предположения съм направил. Щом оправя мерника си, ще мога да потърся центъра на сферата.

— Няма ли да е трудно да решиш какво да предприемеш при толкова много възможности за промени?

— Моля? — попита Тривайз, когото работата все повече поглъщаше. Сетне, след като Пелорат повтори въпроса си, отговори:

— Е, най-вероятно е координатите да следват галактическия стандарт, а корекцията по неизвестен нулев меридиан не е толкова трудна. Тези системи за определяне на разни точки в пространството са разработени много отдавна и повечето астрономи са съвсем сигурни, че даже предшестват междузвездните пътувания. В някои отношения хората са ужасно консервативни и щом свикнат с определени цифрови условности, никога не ги променят. Струва ми се, че дори започват да ги смятат за природни закони. Което си е много хубаво, защото ако всеки свят приемаше свои собствени измерителни условности, дето на всичкото отгоре да се променят твърде често, научните стремления щяха да отслабнат, а защо не и да изчезнат напълно.

Очевидно докато говореше, той работеше, тъй като думите му излизаха от устата на пресекулки. И ето че промърмори:

— Сега… тихо.

Лицето му се покри с бръчки и стана необикновено съсредоточено. Чак след няколко минути Тривайз се облегна назад и пое дълбоко дъх. После възглухо рече:

— Условностите са същите. Локализирах Аврора, две мнения няма. Виждаш ли?

Пелорат се вгледа в звездното поле и в ярката звезда близо до центъра му и попита:

— Сигурен ли си?

— Моето собствено мнение няма особено значение. Компютърът е сигурен. В края на краищата ние бяхме на Аврора. Имаме всички характеристики на слънцето й — диаметър, маса, яркост, температура, спектрални особености, да не говорим пък за картината на съседните звезди. Компютърът казва, че това е тя.

— Тогава, предполагам, трябва да приемем думата му на доверие.

— Повярвай ми, наистина трябва. Чакай да наглася екрана, та да може да продължи работата си. Разполага с петдесет набора координати и ще ги обработва един по един.

Докато говореше, Тривайз не спираше да действа. Обикновено компютърът си служеше с четирите пространствено-времеви измерения, макар рядко да показваше на екрана повече от две. Сега той оформи някакъв затъмнен обем, който бе широк толкова, колкото и висок, и дълъг. Съветникът почти напълно изключи осветлението, така че по-лесно да наблюдават звездната светлина.

— Скоро ще започне — прошепна той.

Миг по-късно се появи една звезда, после втора, след нея трета. Гледката се изместваше след всяко попълнение така, че да включва и новопоявилите се. Пространството сякаш се отдръпваше от окото, за да се получи все по-обхватна панорама. Това се съчетаваше с измествания надолу и нагоре, надясно и наляво…

Най-после се очертаха петдесет светещи точки, сякаш увиснали в тримерното пространство.

Тривайз каза:

— Повече бих се радвал на някое красиво сферично подреждане, защото това ми прилича на очертанията на снежна топка, направена набързо от прекалено твърд и едрозърнест материал.

— Всичко ли обърква?

— Е, създава ми известни трудности, но няма как да го избегнем. Самите звезди не са равномерно разпределени, обитаемите планети пък още по-малко, така че не е възможно да няма непропорционалности. Компютърът ще премести всяка от тези точки на сегашното й място, като се съобразява с предполагаемото им придвижване през последните двадесет хиляди години — което дори и за такъв отрязък от време няма да е кой знае колко голяма корекция — а сетне ще открие най-добрата им опаковка. С други думи, ще намери такава сферична повърхност, до която те да бъдат на минимално разстояние. После ще открием центъра на сферата и… Земята би трябвало да попадне относително близо до него. Или поне така се надяваме. Във всички случаи няма да отнеме много време.

70

Не отне. Тривайз, макар и свикнал с чудесата на умната машина, сам се изненада колко бързо стана.

Беше наредил на компютъра да му извести с мек вибриращ звук, когато реши какви са координатите на центъра на „най-добрата сферична опаковка“. Нямаше причини да не изпита задоволство, щом узна, че търсенето поне засега е приключило.

Звукът се раздаде след броени минути, подобен на нежно докосване до старинен гонг. Усили се, докато двамата почти физически усетиха вибрациите, а сетне бавно отзвуча.

Блис веднага се появи на вратата.

— Какво беше туй? — попита тя с широко отворени очи. — Тревога ли?

— Ни най-малко — отвърна Тривайз.

Пелорат добави с жар:

— Може би локализирахме Земята, Блис. Звукът беше средството, чрез което компютърът ни го съобщи.

Младата жена влезе в стаята.

— Можехте да ме предупредите.

— Съжалявам, Блис — рече съветникът. — Не исках да бъде толкова гръмък.

Фалъм също се появи и попита:

— Защо беше тоя звук?

— Виждам, че дори и тя любопитства — отбеляза мрачно Тривайз. Беше се облегнал изтощен на стола си. Следващата стъпка бе да се опита да влезе в реалната Галактика, да фокусира координатите на центъра на космонитските светове и да види дали там наистина има звезда от клас C. Отново се поколеба да предприеме ли очевидната стъпка заради невъзможността да подложи евентуалното решение на проверка.

— Ами да — опъна се Блис. — Защо да не любопитства? И тя е човек като нас.

— Родителят й не би мислил така — разсеяно заяви Тривайз. — Аз се боя заради хлапачката. Мисля, че не ни носи късмет.

— С нещо да го е показала? — настръхна Блис.

Тривайз разпери ръце.

— Просто така чувствам.

Геянката го изгледа презрително и се обърна към Фалъм.

— Опитваме се да открием Земята, миличко.

— Какво е Земята?

— Също свят, но много специален. Това е планетата, от която са дошли предците ни. Знаеш ли какво означава „предци“?

— Да не би…? — краят не беше на галактически.

— Архаична дума за предци, Блис — поясни Пелорат.

— По-близка е до нашата „прадеди“.

— Чудесно — разцъфна в усмивка Геянката. — Земята, Фалъм, е светът, откъдето са дошли нашите прадеди. Твоите, моите и на Пел и Тривайз.

— Вашите… и моите — Фалъм явно бе озадачена. — И вашите, и моите ли?

— Съществувала е само една група — потвърди Блис.

— Всички ние имаме едни и същи прадеди.

— Струва ми се, че детето много добре осъзнава, че е различно от нас — обади се съветникът.

— Не говори така — укори го тихо жената. — Трябва да я накараме да разбере, че не е тъй. Поне не за съществените неща.

— Бих казал, че хермафродизмът е съществено нещо.

— Говоря за ума.

— И преобразувателните дялове са съществени.

— Хайде, не се заинатявай. Тя е интелигентна и е човешко същество независимо от подробностите.

Блис се наведе към соларианчето, повишавайки тон до нормалния си говор.

— Помисли спокойно над това, Фалъм, и виж какво означава то за теб. Твоите и моите прадеди наистина са едни и същи. Всички хора на всички светове — много, много светове — имат едни и същи прадеди и те са живели първоначално на планета, наречена Земя. Това означава, че всички ние сме роднини, нали така? Хайде, иди в нашата стая и помисли малко.

Фалъм хвърли въпросителен поглед към Тривайз, врътна се и изтича навън, подтикната от Блис с нежно шляпване по дупето.

А самата тя се обърна към съветника и настоя:

— Моля те, Тривайз, обещай ми да не правиш пред нея никакви забележки, които ще я карат да мисли, че се различава от нас.

— Обещавам — кимна Тривайз. — Нямам никакво желание да спъвам или нарушавам образователния ти процес, но сама знаеш, че тя е различна от нас.

— За някои неща. Също както аз или Пел се различаваме от теб.

— Блис, не ставай наивна. В случая с Фалъм различията са далеч по-големи.

— Малко по-големи. Сходствата обаче са невероятно по-важни. Някой ден тя и нейните хора ще бъдат част от Галаксея, и то твърде полезна част, сигурна съм.

— Добре. Няма да спорим — той се извърна с явно нежелание към компютъра. — А междувременно се опасявам, че ще трябва да проверя предполагаемото положение на Земята в реалния космос.

— Опасяваш се?

— Ами — Тривайз вдигна рамене с, както се надяваше, полушеговит жест, — ако близо до мястото няма подходяща звезда?

— Ако няма, няма — отвърна Блис.

— Чудя се, дали си струва да проверявам точно сега. И без това до няколко дни няма да можем да направим скок.

— И ти ще ги прекараш в терзания заради различните възможности? Разбери веднага. Изчакването няма да промени нещата.

Съветникът приседна, стисна за момент устни и каза:

— Права си. Ами тогава, хайде!

Обърна се към компютъра, постави ръце на очертанията за дланите и екранът потъмня.

— Смятам да те оставя — тихо рече Геянката. — Иначе сигурно ще се изнервиш още повече — тя му махна с ръка и излезе.

— Работата е там — измърмори Тривайз, — че първо ще трябва да проверим в картата и дори земното слънце да е точно на изчисленото място, тя не би трябвало да го включва. Само че тогава…

Гласът му замря от удивление, когато на екрана заблестяха далечните звезди. Бяха разпръснати, многобройни и едва-едва мъждукащи, като тук-там проблясваше по някоя по-ярка. Съвсем близо до центъра обаче имаше звезда, светеща по-силно от останалите.

— Успяхме — ликуващо заяви Пелорат. — Старче, пипнахме я! Виж я само колко е ярка.

— Всяка звезда при центрирани координати ще изглежда горе-долу така — отвърна Тривайз, явно опитвайки се да се справи с каквото и да е прибързано ликуване, което би могло да се окаже неоснователно. — В края на краищата имитира се поглед от разстояние един парсек спрямо координатите. Наистина тази не е червено джудже, нито червен гигант, нито пък гореща синьо-бяла. Ще изчакаме информацията. Компютърът проверява базите данни.

За няколко секунди се възцари тишина, сетне той продължи:

— Спектрален клас G2… — нова пауза, — диаметър 1 400 000 километра… маса 1,02 пъти по-голяма от тази на терминуското слънце… температура на повърхността 6000 по абсолютната скала… период на завъртане около оста — под 30 дни… без необичайна активност или аномалии.

Пелорат попита:

— Всичко това не е ли типично за звездите, около които могат да се открият обитаеми планети?

— Типично е — кимна Тривайз. — И твърде много прилича на условията, очаквани от земното слънце. Ако животът се е развил на това място, именно то би трябвало да постави първоначалния стандарт.

— Значи има доста голям шанс около него да обикаля обитаема планета?

— Няма защо да си блъскаме главите дали е тъй — Тривайз изглеждаше откровено изненадан от видяното, — Галактическата карта я описва като планета, на която живеят хора… само че е поставена въпросителна.

Ентусиазмът на Пелорат нарасна.

— Голан, че нали точно това би трябвало да очакваме! Съществува свят с разумен живот, но опитът да се скрие този факт скрива и данните за него и всява несигурност у съставителите на картата, която компютърът използва.

— Не, друго ме безпокои — заяви съветникът. — Не това бихме очаквали ние. Като се има предвид с каква ефикасност е изтрита информацията за Земята, съставителите на картата не би трябвало да знаят, че в системата изобщо съществува живот, камо ли пък хора. Те не би трябвало да знаят нищо и за земното слънце. Космонитските светове ги няма на картата. Защо тогава да го има слънцето на Земята?

— Да, ама то си е тук въпреки това. Какъв смисъл има да се отрича фактът? Впрочем не откри ли и някаква друга информация за звездата?

— Името й.

— А! И какво е то?

— Алфа.

След кратко мълчание Пелорат възбудено заяви:

— Е, старче, това е. Последното късче от доказателството. Само си помисли какво е значението на тая дума.

— Че тя има ли значение? За мен си е просто едно име, и то доста странно. Не ми звучи на галактически.

— То не е на галактически. Но пък е на праисторическия език на Земята, онзи същия, на който Гея е названието за планетата на Блис.

— Тогава какво значи Алфа?

— Първата буква от азбуката на този древен език. Един от най-твърдо установените откъслеци от познание за него, с които разполагаме. В древни времена понятието „алфа“ се е използвало и като означение на първото от поредица неща. Да назовеш някое слънце „Алфа“ предполага, че то е първото слънце. А не би ли могло първото слънце да е онова, около което се е въртяла първата планета, на която се е зародил човешки живот?

— Сигурен ли си във всичко това?

— Абсолютно — кимна Пелорат.

— Има ли в ранните легенди — нали, в края на краищата, ти си митолог — нещо, дето дава на земното слънце особено необичаен атрибут?

— Не, пък и защо? То по определение трябва да е стандартно, а ми се струва, че характеристиките, които ни представи компютърът, са толкова стандартни, колкото въобще е възможно. Не е ли тъй?

— Предполагам, че слънцето на Земята е единична звезда.

— Естествено! — възкликна Пелорат. — Доколкото ми е известно, всички населени планети обикалят около единични звезди.

— И аз така смятах. Бедата е, че тази в центъра на екрана не е единична, а двойна. По-ярката от двете й съставни е наистина стандартна — същата, за която компютърът ни даде данни. Само че около нея обикаля — грубо казано, за осемдесетина години — друга звезда, чиято маса е четири пети от масата на по-ярката. С невъоръжено око не можем да ги видим като отделни обекти, но ако включа увеличението, мисля, че ще успеем.

— Сигурен ли си, че е двойна, Голан? — слиса се Пелорат.

— Така твърди компютърът. И ако сега наблюдаваме двойна звезда, значи не е земното слънце. Не е възможно да е то.

71

Съветникът прекъсна връзката си с компютъра и светлината се усили.

Очевидно това послужи на Блис като сигнал за връщане, защото тя пристигна заедно с лепналата се за нея Фалъм.

— Е, какви са резултатите? — попита Геянката.

— Разочароващи — безизразно отвърна Тривайз. — Там, където очаквах да намеря земното слънце, открих двойна звезда. А би трябвало то да е единична, тъй че онази, която е центрирана, явно е друга.

— Голан, а сега какво? — обади се Пелорат.

Тривайз сви рамене.

— Всъщност аз не очаквах да видя центрирано земното слънце. Дори космонитите не бяха заселвали световете така, че да се получи правилна сфера. Освен това Аврора, най-старият космонитски свят, можеше да е разпратила свои собствени заселници и това също щеше да изкриви сферата. Пък и земното слънце едва ли се е движило точно със средната скорост на космонитските светове.

— Така че Земята би могла да се намира където и да е — вметна историкът. — Туй ли искаш да кажеш?

— Не. Не съвсем „където и да е“. Всички тези евентуални източници на грешка не значат кой знае колко. Земното слънце трябва да е някъде в близката околност на координатите. Звездата, дето я виждаме в тези координати, най-вероятно ще е негов съсед. Странно е, наистина, да има съседна звезда, която толкова наподобява слънцето на Земята — освен ако става въпрос за двойна, — но явно случаят е точно такъв.

— Но тогава би трябвало да видим земното слънце на картата, нали? Имам предвид — близо до Алфа.

— Не, защото съм сигурен, че слънцето на Земята въобще не е на картата. Точно това ме разколеба, когато за пръв път зърнахме Алфа. Независимо колко много може да прилича на земното слънце, самият факт, че я има на картата, ме накара да се усъмня дали е онова, което търсим.

— Ами тогава — обади се Блис — защо не екстраполираме същите координати в истинското пространство? Ако се окаже, че близо до центъра има някаква ярка звезда, дето не съществува на компютърната карта, и ако нейните характеристики са много сходни с тези на Алфа, само че е единична, не би ли могла тя да е земното слънце?

Тривайз изпухтя.

— Стига всичко да излезе, както го описваш, с готовност ще си заложа половината състояние, доколкото имам такова, че около тази звезда, за която говориш, би трябвало да обикаля планетата Земя. Обаче отново се колебая дали да опитам.

— Защото може и да не успееш?

Тривайз кимна.

— Както и да е — продължи той, — само да си поема дъх и ще се насиля да го сторя.

Докато тримата се гледаха един-друг, Фалъм доближи плота на компютъра и с любопитство се зазяпа в очертанията за дланите. Предпазливо протегна ръчичка към тях, но съветникът прекъсна движението й, като бързо се пресегна и каза строго:

— Не бива да пипаш, Фалъм.

Младата соларианка изглежда се постресна и се оттегли под успокояващата закрила на Блисината ръка.

— Голан, трябва да приемаме фактите — обади се Пелорат. — Ами ако не намериш нищо в реалното пространство?

— Тогава ще се принудим да се върнем към по-раншния ни план — отвърна Тривайз — и да посетим всяка от четиридесет и седемте космонитски планети една по една.

— А ако и това не ни донесе нищо?

Съветникът раздразнено тръсна глава, сякаш за да попречи на въпроса да се загнезди прекалено дълбоко в него. Втренчи се в коленете си и отсечено каза:

— Тогава ще измисля нещо друго.

— Ами ако изобщо не съществува свят на прадедите?

Тривайз бързо се озърна.

— Кой каза това?

Въпросът му беше безсмислен. Мигът, през който не му се искаше да повярва, отмина и той вече много добре знаеше кой е попитал.

— Аз — отвърна Фалъм.

Съветникът я изгледа леко начумерен.

— Ти разбираш ли за какво говорим?

— Търсиш света на прадедите, но още не си го намерил. Може би няма някакъв такъв свят.

— Никакъв такъв свят — меко я поправи Блис.

— Не, Фалъм — сериозно заяви Тривайз. — Положени са много усилия той да бъде скрит. Когато толкова много се стараеш да скриеш нещо, значи, че има какво да се крие. Разбираш ли ме?

— Да — отговори Фалъм. — Ти не ми даваш да пипна дланите. Това, че не ми позволяваш да го направя, означава, че трябва да е много интересно човек да ги пипа.

— Ха! Не и за теб, Фалъм. Блис, ти май създаваш чудовище, което ще унищожи всички ни. Никога не й давай да влиза тук, ако аз не съм до плота. А дори и тогава си помисли хубавичко, преди да я пуснеш.

Неочакваният диалог със соларианчето изглежда го извади от неговата нерешителност и той заяви:

— Явно ще е по-добре да се захващам за работа. Ако просто си седя тук и се чудя какво да правя, туй малко страшилище сигурно ще завладее кораба.

Светлините притъмняха и Геянката тихо пошепна:

— Тривайз, ти ми обеща. Не я наричай чудовище или страшилище, когато може да те чуе.

— Тогава я дръж под око и я научи на някакви обноски. Кажи й например, че възпитаните хлапета човек никога не ги чува и много рядко ги вижда.

Блис свъси вежди.

— Тривайз, отношението ти към децата е направо ужасно.

— Може би, само че сега не му е времето да го обсъждаме.

След секунда добави с тон, в който имаше и задоволство, и облекчение:

— Ето ви я пак Алфа в истинското пространство. А вляво и малко над нея има една почти толкова ярка звезда, дето липсва в галактическата карта на компютъра. Това е земното слънце. Бих заложил цялото си състояние, че е то.

72

— Виж какво — рече Блис, — ако загубиш, ние няма как вземем нищо от състоянието ти, така че защо да не уредим нещата още сега? Да посетим звездата веднага, щом успееш да направиш скока.

Тривайз поклати глава.

— Не. Този път не става въпрос за нерешителност или страх, а просто за предпазливост. Три пъти посещавахме непознати светове и винаги се сблъсквахме с нещо неочаквано и опасно. Не стига това, ами и трите пъти ни се наложи да се омитаме на бърза ръка. Сега моментът е изключително важен и аз няма да разиграя картите си, без да зная нищо, или поне без да съм научил толкова, колкото мога. Онова, с което разполагаме, са някакви неясни истории за радиоактивност, но то не е достатъчно. По странно стечение на обстоятелствата, което никой не би могъл да предвиди, на около един парсек от Земята има планета, където живеят хора…

— Сигурно ли е, че около Алфа обикаля планета, на която живеят хора? — попита Пелорат. — Ти каза, че компютърът е поставил въпросителна.

— Дори и да е тъй — настоя Тривайз, — заслужава си да опитаме. Защо да не й хвърлим едно око? Ако на нея наистина има хора, нека видим какво им е известно за Земята. Все пак за тях тя не е легенда за нещо безкрайно далечно, а съседен свят и ярка забележителност на небосклона им.

Блис замислено каза:

— Идеята не е лоша. Струва ми се, че ако Алфа е населена и ако жителите й не са типични изолати, може да се окажат дружелюбни и ние да успеем да се сдобием с малко прилична храна — просто за разнообразие.

— Както и да се запознаем с някои приятни хора — подкрепи я Тривайз. — Янов, ти имаш ли нещо против?

— Знаеш кой взима решенията, стари друже — отвърна историкът. — Където и да отидеш, ще дойда и аз.

Хлапето внезапно попита:

— Ще намерим ли там Джемби?

— Ще го потърсим, Фалъм — отговори бързо Блис, за да изпревари съветника.

И тогава самият той заяви:

— В такъв случай въпросът е решен. Към Алфа.

73

— Две големи звезди — обади се Фалъм, сочейки екрана.

— Точно така — потвърди Тривайз, — две. Блис, моля те, дръж я под око. Не ми се ще да си играе с каквото и да било тук.

— Машинариите просто я омайват — рече Геянката.

— Знам, но аз пък не съм омаян от нейното омайване. Въпреки че, да ти кажа правичката, се възхищавам също като нея, когато виждам на екрана две толкова ярки звезди едновременно.

Наистина и двете бяха достатъчно блестящи, та да изглежда, че аха-аха и ще се слеят. Екранът автоматично бе увеличил плътността на филтриране на светлината, за да отстрани твърдото лъчение и да затъмни блясъка тъй, че да се избегне евентуално увреждане на ретината. Като резултат на него бяха останали само няколко ясно забележими обекта, както и онези две слънца, царуващи в почти пълна и високомерна самоизолация.

— Работата е там — заяви Тривайз, — че никога по-рано не съм бил толкоз близо до двойна система.

— Не си бил ли? — попита Пелорат с явно удивление в гласа. — Как е възможно?

Тривайз се разсмя.

— Доста съм обикалял, Янов, вярно е, но не съм онзи галактически скитник, за какъвто ме мислиш.

— Преди да се запозная с теб, Голан, аз пък изобщо не бях пребивавал в космоса, но винаги съм смятал, че всеки, който се изхитри да излезе веднъж…

— Би могъл да иде навсякъде? Знам. Това е съвсем естествено заблуждение. Бедата с хората, дето са като вързани за планетите си, е, че колкото и умът им да им казва, че не е така, въображението им просто не може да възприеме истинската големина на Галактиката. Ние бихме могли да пътуваме цял живот и пак да не проникнем до по-голямата част от нея. Освен това никой не посещава двойни звезди.

— Защо? — намръщи се Блис. — На Гея не се интересуваме от астрономия колкото пътуващите в Галактиката изолати, но съм останала с впечатление, че двойните системи не са рядкост.

— Наистина не са — потвърди Тривайз. — Напротив, двойните звезди са дори значително повече от единичните. Само че образуването на такива двойки възпрепятства нормалния процес на формиране на планети. Двойните звезди разполагат с по-малко планетарен материал, отколкото единичните. Планетите, които могат да се образуват край тях, често пъти имат сравнително нестабилни орбити и рядко са подходящи за колонизиране. Предполагам, че първите изследователи са проучили множество двойни звезди отблизо, преди да започнат да търсят за заселване само единични системи. И, разбира се, след като веднъж Галактиката е била гъсто заселена, практически всички пътувания са се извършвали с търговска или комуникационна цел и между обитаеми планети, които обикалят около единични звезди. Допускам, че през периодите на военна активност понякога са се изграждали бази на малки и иначе ненаселени светове, обикалящи около някоя двойна система, ако тя има стратегическо положение, но откакто хиперпространственото пътуване било усъвършенствано, подобни бази вече не са нужни.

— Удивително е колко неща не зная — смирено отбеляза Пелорат.

Тривайз доволно се ухили.

— Не се впечатлявай от това, Янов. Когато бях във флота, слушахме невероятно много лекции по остарели военни тактически прийоми, които вече никой не възнамерява да използва и за тях се говори само по инерция. Сега просто издърдорих едно откъсче от такава лекция. Помисли обаче за всичко онова, което ти знаеш, а аз не — за митологията, фолклора и древните езици, както и за факта, че го знаеш само ти и още неколцина…

— Да, но тези звезди образуват двойна система — прекъсна го Блис, — а около едната от тях обикаля населена планета.

— Надяваме се, че е така — отвърна съветникът. — Всяко правило си има изключения. И с тази съвсем официална въпросителна, дето се мъдри в случая, нещата стават наистина озадачаващи. Не, Фалъм, клавишите не са играчки! Блис, или й сложи белезници, или я разкарай оттук.

— Нищо няма да повреди — възрази Геянката, но въпреки това придърпа соларианското хлапе към себе си. — Щом толкова се интересуваш от тая обитаема планета, защо вече не сме там?

— Ами, първо — подхвана Тривайз, — достатъчно любопитен човек съм, за да искам да разгледам една двойна система отблизо. Освен това съм и достатъчно предпазлив. Както вече ви обясних, откакто напуснахме Гея, не се е случило нищо, което да ме насърчи да се държа другояче освен предпазливо.

— Голан, коя от тези звезди е Алфа? — попита Пелорат.

— Няма да се изгубим, Янов. Компютърът знае точно коя е, така че и ние го знаем. Алфа е по-топлата и по-жълтата, защото е и по-голямата. Сега светлината на онази отдясно определено има оранжев оттенък, също като слънцето на Аврора, ако си спомняш. Забелязваш ли разликата?

— Да, след като ми насочи вниманието към нея.

— Много добре. Това, значи, е по-малката. Как е втората буква в оня древен език, за който говореше?

Пелорат се позамисли за миг и каза:

— Бета.

— Тогава да наречем оранжевата Бета, а жълто-бялата Алфа. Потегляме право към Алфа.

74

— Четири планети — промърмори Тривайз. — Всичките малки плюс един астероиден шлейф. Без газови гиганти.

— Това разочарова ли те? — попита Пелорат.

— Не особено. Очаквах го. Двойните звезди, които обикалят една около друга на толкова близко разстояние, не могат да имат планети, дето да кръжат само около едната от тях. Планетите ще обикалят общия им гравитационен център, но е твърде вероятно да се окажат необитаеми, защото в противен случай би трябвало да са прекалено далеч от звездите. От друга страна, ако двете звезди са по-раздалечени, около всяка от тях може да има планети със стабилни орбити, стига да са достатъчно близо до едната или другата. Според компютърните бази данни, тези две звезди са средно отдалечени — на 3,5 милиарда километра една от друга — и дори когато са най-близо, пак са на около 1,7 милиарда километра. Планета, която обикаля на по-малко от 200 милиона километра от която и да било звезда, ще се движи стабилно, но няма да „допусне“ до себе си друга с по-широка орбита. Това означава, че не може да има никакви газови гиганти, тъй като би трябвало да са по-отдалечени от звездата, но пък каква роля играят те в случая? И без друго гигантите не са обитаеми.

— Обаче някоя от тези четири планети може би е точно такава.

— На практика реална възможност има само втората. Ако не за друго, то поне защото е достатъчно голяма, за да притежава атмосфера.

Те бързо наближаваха споменатата планета, която за два дни видимо се увеличи, набъбвайки някак плавно и величествено. Сетне, след като не забелязаха да се появява никакъв кораб, който би могъл да ги прихване, набъбването продължи с нарастваща и почти плашеща скорост.

„Далечната звезда“ се движеше бързо по временна орбита на хиляда километра над облачния слой, когато Тривайз мрачно отбеляза:

— Ясно ми е защо в компютърните бази данни след забележката, че е населена, има въпросителна. Не се забелязва никакъв ясен белег от излъчване — нито светлина в нощната хемисфера, нито радиовълни където и да било.

— Облачната покривка изглежда доста дебела — обади се Пелорат.

— Но не би трябвало да поглъща радиовълните.

Гледаха как планетата се върти под тях — истинска симфония от завихрени бели облаци, а тук-там през някоя пролука се прокрадваше синкаво петно, загатващо за океан.

— За населен свят облачната покривка е твърде плътна — каза Тривайз. — Доста мрачна планета ще да е. Но това, дето най-много ме безпокои е, че никакви космически станции не ни приветстваха.

— Имаш предвид както направиха на Компорелон? — попита Пелорат.

— Имам предвид както биха направили на всеки населен свят. Би трябвало да ни спрат за обичайната проверка на документите, фрахта7, продължителността на престоя и така нататък.

— Може би по някаква причина сме пропуснали посрещането — предположи Блис.

— Нашият компютър щеше да ги улови на всяка дължина на вълната, която биха използвали. А и ние излъчвахме своите сигнали, но никого не разбудихме и не получихме никакъв резултат. Да се гмурнем под облачния слой, без да сме се свързали със служебните лица, означава да нарушим вежливостта в космоса, но не виждам друг избор.

„Далечната звезда“ забави ход, като съответно усили антигравитацията си, за да поддържа същата височина. Отново излезе над осветената страна и забави още повече. Действайки заедно с компютъра, Тривайз откри значителна пролука между облаците. Корабът като че ли пропадна и мина през нея. Под тях се люлееше океанът — явно духаше свеж вятър. Набръчканата му повърхност лежеше на няколко километра по-долу, сякаш раирана от ивици пяна.

Прелетяха извън огряното от слънцето петно и продължиха под облачната покривка. Водният простор стана тъмносив и температурата чувствително се понижи.

Фалъм, която също гледаше екрана, подърдори малко на своя богат на съгласни език, а сетне мина на галактически. Гласът й потрепваше.

— Какво е това, което виждам там?

— Океан — успокояващо отвърна Блис. — Много голяма маса вода.

— Защо не пресъхва?

Геянката погледна към Тривайз и той обясни:

— Водата е прекалено много, за да може да пресъхне, Фалъм.

Със задавен глас хлапето рече:

— Не я искам всичката тая вода. Хайде да се махаме — и изведнъж слабо изпищя, защото „Далечната звезда“ мина през купчина буреносни облаци, така че екранът стана млечнобял и се покри със следи от дъждовни капчици.

Светлините в пилотската стая притъмняха и корабът започна да се движи на тласъци.

Тривайз изненадано вдигна очи и извика:

— Блис, твоята Фалъм е достатъчно голяма, за да преобразува енергията. Тя използва електричеството и се опитва да управлява звездолета. Спри я!

Младата жена уви ръце около соларианчето и силно го прегърна.

— Всичко е наред, Фалъм, всичко е наред! Няма от какво да се боиш. Просто това е друг свят. Много светове са като него.

Детето се поотпусна, но продължи да трепери.

С лек укор Блис се обърна към Тривайз:

— То никога не е виждало океан и, доколкото ми е известно, нищо чудно и никога да не е попадало в мъгла или дъжд. Не можеш ли да го разбереш и поне малко да му съчувстваш?

— Не и ако си прави опасни експерименти с кораба. Излиза, че тя е опасна за всички ни. Заведи я във вашата стая и я успокой.

Геянката рязко кимна.

— Блис, ще дойда с теб — каза Пелорат.

— Не, Пел, не — отговори тя. — Стой тук. Аз ще успокоя Фалъм, а ти успокой Тривайз. — И излезе.

— Няма нужда да ме успокояват — изръмжа съветникът. — Съжалявам, ако съм си поизтървал нервите, но не можем да позволим на едно дете да си играе с управлението, нали?

— Разбира се, че не можем — съгласи се историкът, — просто Блис беше неподготвена. Тя умее да контролира Фалъм, а соларианчето се държи наистина забележително добре за дете, което е било отмъкнато от дома му и от своя… робот и запокитено волю-неволю в един живот, който не разбира.

— Зная. Точно затуй не исках да я вземем с нас. Идеята беше на Блис.

— Ако не я бяхме взели, щяха да я убият.

— Добре, после ще се извиня на любимата ти. А също и на хлапето.

Но Тривайз продължи да се чумери и Пелорат кротко попита:

— Голан, старче, има ли и друго, дето да те безпокои?

— Океанът — рече съветникът.

Отдавна бяха излезли от дъждовната буря, но облаците не изчезваха.

— Какво не му е наред?

— Просто е прекалено голям.

Другият го изгледа неразбиращо и Тривайз с рязък тон заобяснява:

— Няма суша. Не сме видели никаква досега. Атмосферата е съвършено нормална, кислородът и азотът са в прилично съотношение, така че планетата би трябвало да разполага с растителен живот, за да може да поддържа нивото им. В естествено състояние такива атмосфери не съществуват — освен, предполага се, на Земята. Обаче на тераформираните светове винаги има достатъчно суша — до една трета от общата площ, във всеки случай не по-малко от една пета. Как е възможно тази планета да е била реконструирана и да няма суша?

— Може би е напълно нетипична — предположи Пелорат, — тъй като е част от двойна система. Може би не е била тераформирана, а е развила атмосфера по някакъв начин, който не се осъществява на планетите, обикалящи около единични звезди. Може би тук животът се е зародил независимо — както някога е станало на Земята — но е само и единствено воден живот.

— Дори и да се наложи да се съглася с теб — заяви Тривайз, — това няма да ни е от полза. Не виждам начин животът в океана да се развие в техническо отношение. Техниката винаги се основава на огъня, а във водата той е невъзможен. Ние не търсим планета, на която има живот, но няма техника.

— Това ми е напълно ясно, аз просто обмислям разни идеи. В края на краищата, доколкото ни е известно, техника се е развила само веднъж — на Земята. Навсякъде другаде заселниците са я донесли със себе си. Не можеш да твърдиш, че „винаги“ се основава на нещо си, след като разполагаш само с един-единствен случай, от който да съдиш.

— Придвижването във водата изисква обтекаемост. Морските животни не притежават неправилни очертания и разни израстъци от типа на ръце.

— Сепията има пипала.

— Съгласен съм, че малко въображение не е излишно, но ако ти си представяш интелигентни същества, които приличат на сепията и са еволюирали независимо от останалите в Галактиката, като са развили техника, дето не се основава на огъня, според мен си фантазираш нещо напълно невероятно.

— Според теб — кротко повтори Пелорат.

Тривайз изведнъж се разсмя.

— Добре, Янов. Виждам, че търсиш под вола теле, за да ми върнеш, задето говорих строго с Блис. Обещавам ти, че ако не намерим никаква суша, ще изследваме морето, колкото ни позволяват възможностите, за да видим дали ще успеем да открием там твоите цивилизовани сепии.

Докато говореше, корабът отново се мушна в нощната сянка и екранът почерня.

Историкът примигна.

— Все се чудя — рече той — дали е безопасно.

— Кое да е безопасно, Янов?

— Да препускаме така в тъмното. Бихме могли да цопнем в океана, да потънем надолу и мигом да бъдем унищожени.

— Съвършено невъзможно, Янов. Повярвай ми! Компютърът поддържа траекторията ни по гравитационна силова линия. С други думи, той остава винаги на постоянна интензивност на гравитационното поле на планетата, което на практика означава, че поддържа курса на кораба на неизменна височина над морското равнище.

— Само че колко високо?

— Почти пет километра.

— Голан, не ме успокоява напълно. Не е ли възможно да стигнем до суша и да се бухнем в някоя планина, която не виждаме?

— Ние не виждаме, обаче радарът на кораба ще я види, а компютърът ще ни поведе или покрай, или над планината.

— Ами в такъв случай, ако има подходяща за кацане равнинна област? Ще я изпуснем в тъмното.

— Не, Янов, няма. Радарното отражение от водата изобщо не прилича на това от сушата. Като цяло водата е плоскост, а сушата — неравна. По тази причина отражението от нея е значително по-хаотично от първото. Компютърът знае тази разлика и ако се покаже земя, ще ме информира. Дори да беше ден и планетата да бе огряна от слънце, той ще открие сушата далеч преди мен.

Млъкнаха и след два часа отново се озоваха над осветената страна. Под тях пустият океан продължаваше да се вълнува монотонно, но от време на време, когато попадаха в някоя от многобройните бури, изчезваше от погледа. При една такава буря вятърът отнесе „Далечната звезда“ доста встрани от пътя й. Тривайз обясни, че компютърът е отстъпил, за да предотврати излишното хабене на енергия и да намали до минимум шанса от физическа повреда. След като районът на бурята остана зад гърба им, той пак върна кораба на старото трасе.

— Вероятно беше опашката на някакъв ураган — рече съветникът.

— Виж какво, стари друже — обади се недоволно Пелорат, — ние просто обикаляме от запад на изток или, може би, от изток на запад. Изследваме само екватора.

Тривайз кимна:

— Би било глупаво да правим това, нали? Ето защо се движим по кръгова траектория в посока северозапад-югоизток. Така минаваме през тропиците и умерените зони и всеки път, когато повтаряме обиколката, тя се измества по на запад, защото планетата под нас се върти около оста си. По този начин методично я обхождаме. За момента, тъй като не сме попаднали на суша, според компютъра шансът да има обширен континент е по-малък от десет към едно, а за подходящ по размери остров — по-малък от една четвърт… като с всяка наша обиколка този шанс намалява.

— Знаеш ли какво бих сторил аз — бавно рече Пелорат, когато нощната хемисфера отново ги погълна. — Щях да остана достатъчно далеч от планетата и да обходя цялата обърната към мен полусфера с радара. Облаците нямаше да ми попречат, нали?

Тривайз продължи мисълта му:

— И сетне да минеш бързо на другата й страна и да направиш същото и там. Или просто да изчакаш планетата да се завърти. Янов, всичко това е след дъжд качулка. Кой би очаквал да приближи обитаема планета, без да го спрат на някоя станция, където ще му дадат трасе или откажат кацане? А щом човек е влязъл под облачния слой, без да са го спрели, как да се надява, че ще открие незабавно суша? Обитаемите планети са… суша!

— Определено не са само суша — възрази историкът.

— Не говоря за това! — възкликна изведнъж развълнувалият се Тривайз. — Казвам, че сме открили суша! Тихо!

С привидно хладнокръвие, което не успяваше да прикрие възбудата му, той положи длани върху плота и отново стана част от компютъра. След малко каза:

— Остров с дължина горе-долу 250 километра и широчина 65. Площта му е около 15 000 квадратни километра. Не е голям, но заслужава внимание. Чакай…

Светлината в пилотската стая замъждука и угасна.

— Какво правим? — попита Пелорат, който инстинктивно зашептя, сякаш тъмнината бе нещо крехко, дето не биваше да бъде строшено.

— Изчакваме очите ни да се нагодят към мрака. Корабът е увиснал над острова. Просто наблюдавай. Виждаш ли нещо?

— Не… Може би малки светлинки. Не съм сигурен.

— И аз ги виждам. Сега ще включа телескопичните лещи.

И се появи светлина! Ясно забележима, на неправилни ивици.

— Населена е — констатира Тривайз. — Може да е единствената населена част от планетата.

— Какво ще предприемем?

— Ще изчакаме деня. Така ще спечелим няколко часа, през които да си починем.

— Те не могат ли да ни атакуват?

— С какво? Не долавям никакви излъчвания освен видима светлина и инфрачервени лъчи. Планетата е населена и обитателите й определено са интелигентни. Притежават техника, но очевидно пределектронна, така че няма защо да се безпокоим. Пък ако излезе, че съм сбъркал, компютърът ще ме предупреди достатъчно рано.

— А когато настъпи денят?

— Ще кацнем, разбира се.

75

Потеглиха надолу още щом първите лъчи на утринното слънце заблестяха през пролуката в облаците и озариха част от острова — свежо зелен, с ниски заоблени хълмове, губещи се в пурпурната далечина.

Когато се спуснаха по-близо, започнаха да различават изолирани горички и от време на време по някоя градинка, при все че преобладаваха добре поддържаните ферми. Непосредствено под тях, на югоизточния бряг имаше сребриста плажна ивица, завършваща с неравна редица заоблени камъни, зад които се простираше голяма морава. Тук-там се виждаше по някоя къща, но не и нещо, подобно на град.

Накрая различиха неясна мрежа от пътища с все същите рехаво разположени постройки наоколо, а в студения утринен въздух забелязаха и една аерокола.

Можеха да разпознаят, че е такава, а не птица единствено по начина, по който се движеше. Това бе първият неоспорим белег за действащ интелигентен живот.

— Не е изключено да е автоматизирано превозно средство, ако някак си са се изхитрили да се справят без електроника — каза Тривайз.

Блис добави:

— Спокойно може и да е тъй. Струва ми се, че ако я управляваше човек, щеше да се насочи към нас. Трябва да сме интересна гледка — звездолет, който се спуска надолу, без да използва спирачни двигатели или ракетна тяга.

— Странна гледка за която и да е планета — отбеляза замислено съветникът. — Едва ли са много световете, които някога са наблюдавали спускането на гравитационен космически кораб. Плажната ивица би била чудесно място за кацане, но не искам да потопя звездолета, ако случайно духне вятър. Ще се насоча към тревната площ от другата страна на камъните.

— Най-малкото — обади се Пелорат — един гравитационен кораб не може да унищожи нечия частна собственост при кацането си.

Приземиха се меко на четирите широки лапи, които в последния момент изпълзяха навън. Под тежестта на „Далечната звезда“ те бавно потънаха в почвата.

— Боя се обаче, че ще оставим следи — додаде историкът.

— Ако не друго — рече Блис с не съвсем доволен тон, — климатът е очевидно умерен, даже бих казала, топъл.

На тревата стоеше човешка фигурка и наблюдаваше как корабът се спуска без никакви признаци на страх или изненада. Изразът на лицето й говореше единствено за възторжен интерес.

Дрехите й бяха съвсем оскъдни, което съвпадаше с оценката на Блис за климата. Сандалите й изглеждаха платнени, а около хълбоците имаше пола от заметнато парче плат с пъстри мотиви. Бедрата й бяха голи, а от кръста нагоре не носеше нищо.

Косата й — черна, дълга и много блестяща — падаше почти до ханша. Кожата й бе бледокафява, а очите — тесни.

Тривайз огледа околността, но друго човешко същество не се виждаше. Той сви рамене и каза:

— Е, сега е ранно утро и повечето от местните жители може би са си у дома и дори още спят. Все пак не бих твърдял, че местността е гъсто населена.

После се обърна към двамата и заяви:

— Аз ще изляза и ще се опитам да поприказвам с жената. Вие…

— Струва ми се — прекъсна го Блис, — че и ние можем да излезем. Тази личност изглежда напълно безопасна, а и без друго искам да се поразтъпча и да подишам свеж въздух, както и евентуално да намеря по-прясна храна. Освен това ми се ще Фалъм отново да почувства твърда почва под краката си, пък и Пел, изглежда, много би желал да проучи жената по-отблизо.

— Кой? Аз? — попита историкът, като леко се изчерви. — Нищо подобно, Блис, но нали аз съм лингвистът в нашата малка компания.

Тривайз сви рамене.

— Щом ще идва още един, да дойдат всички. Все пак, макар планетата да изглежда безвредна, имам намерение да взема оръжията си с мен.

— Съмнявам се — отбеляза Блис, — че ще се изкушиш кой знае колко да ги използваш срещу тази млада жена.

Тривайз се поухили.

— Нали е привлекателна?

Той пръв слезе от кораба, следван от Геянката, протегнала назад ръка, за да хване ръчичката на Фалъм. Пелорат вървеше последен.

Чернокосата продължаваше да ги наблюдава с любопитство. Не отстъпи и крачка.

Тривайз измърмори:

— Е, да опитаме.

Вдигна длани от оръжията си и отчетливо каза:

— Аз те поздравявам.

Младата жена поразмисли за момент и отвърна:

— Аз поздравявам теб и аз поздравявам твоите другари.

Пелорат радостно отбеляза:

— Прекрасно! Тя говори класически галактически, и то с правилен акцент.

— И аз я разбирам — заяви Тривайз, като позавъртя длан, за да покаже, че все пак не е идеално. — Надявам се, че тя също схваща думите ни.

С усмивка и приветливо изражение той продължи:

— Ние идваме през космоса. Идваме от друг свят.

— Това е добре — отзова се младата жена с чист сопранов глас. — Твоят кораб пристига от империята?

— Той идва от една далечна звезда и се казва „Далечната звезда“.

Младата жена погледна надписа.

— Това ли е изписано? Ако е така и ако първата буква е Д, то виж, че е наопаки.

Съветникът се накани да възрази, обаче Пелорат, почти изпаднал в радостен екстаз, го изпревари:

— Тя е права. Преди около две хиляди години буквата Д се е обърнала наопаки. Какъв невероятен шанс да изучаваш класическия галактически с подробности и като още жив език!

Тривайз внимателно огледа младата жена. Не бе по-висока от метър и половина и бюстът й, макар и добре оформен, беше малък. Въпреки това не изглеждаше незряла. Зърната на гърдите й бяха изпъкнали, а ареолите — тъмни, при все че това би могло да бъде страничен ефект от кафеникавата й кожа.

— Наричам се Голан Тривайз — каза той, — моят приятел е Янов Пелорат, жената е Блис, а детето е Фалъм.

— Дали тогава на далечната звезда, от която идваш, обичаят е на мъжете да се дават по две имена? Аз съм Хироко, дъщеря на Хироко.

— А баща ти? — внезапно се намеси Пелорат.

Хироко отвърна с безразлично помръдване на рамото.

— Неговото име, така казва моята майка, е Смуул, но то няма никакво значение: Аз него не го познавам.

— А къде са останалите? — попита съветникът. — Ти комай си единствената, която е тук, за да ни посрещне.

— Много мъже са с рибарските лодки — поясни Хироко, — много жени са в полята. Последните два дни аз съм си взела почивка и ето че имах щастие да видя това велико нещо. Но хората все пак са любопитни, а корабът трябва да е бил забелязан при спускането дори и от по-голямо разстояние. Другите скоро ще дойдат тук.

— На този остров има ли още много хора?

— Повече от двадесет и пет хиляди — с явна гордост заяви Хироко.

— А има ли други острови в океана?

— Други острови ли, добри ми господине? — тя изглеждаше озадачена.

Тривайз прие учудването й за отговор. Островът сигурно беше единственото място на планетата, населено с човешки същества.

— Как наричате вашия свят? — попита той.

— Това е Алфа, добри ми господине. Учили са ни, че цялото му име е Алфа Кентавър, ако това означава нещо повече за теб, но ние го наричаме само Алфа и, както виждаш, той е хубаволик свят.

— Какъв свят? — Съветникът недоумяващо се обърна към Пелорат.

— Има предвид, че е прекрасен — обясни историкът.

— Така си е — кимна Тривайз, — поне тук и поне в този момент.

Той вдигна очи към нежносиньото утринно небе, по което се носеха малки облачета.

— Хубав слънчев ден, Хироко, но ми се струва, че на Алфа май няма много такива.

Девойката леко се напрегна.

— Толкова, колкото поискаме, господине. Облаците може да идват, имаме ли нужда от дъжд, но повечето дни нам ни се струва да е по-добре, щом небето отгоре е чисто. Тези дни, когато рибарските лодки са в морето, доброто небе и тихият вятър са нещо възжелано.

— Значи, твоите хора, Хироко, контролират времето?

— Ако не го правехме, господин Голан Тривайз, щяхме от дъжд да подгизнем.

— Но как успявате на практика?

— Тъй като не съм обучен инженер, господине, не мога да ти кажа.

— А какво е името на този остров, на който ти и твоите хора живеете? — продължи с въпросите Тривайз, усещайки че затъва в натруфения стил на класическия галактически и доста се зачуди дали правилно спряга глаголите).

Хироко отвърна:

— Ние наричаме нашия небесен остров насред огромното море Нова Земя.

При което двамата мъже се спогледаха един друг с изненада и задоволство.

76

Нямаха обаче никакво време да поразчепкат изявлението й. Пристигаха все нови и нови местни жители. С дузини. Сигурно онези, които не се бяха намирали нито на лодките, нито на полята, нито пък някъде много надалеч. Повечето идваха пеша, макар да се появиха и два автомобила — доста стари и неугледни.

Явно това бе общество със слабо развита техника, ала въпреки всичко можеше да контролира климата.

Добре известно е, че техниката не е нещо цялостно; липсата на напредък в някои направления не изключва значителните постижения в други, но тукашният пример за неравномерно развитие бе повече от необикновен.

От хората, които сега наблюдаваха кораба, поне половината бяха възрастни мъже и жени; имаше също и три-четири съвсем малки деца. Сред останалите жените явно бяха по-многобройни от мъжете. Никой не проявяваше какъвто и да било страх или несигурност.

Тривайз прошепна на Блис:

— Ти манипулираш ли ги? Виждат ми се твърде… ведри.

— Ни най-малко — заяви Геянката. — Никога не докосвам умове, освен ако не ми се наложи. Безпокоя се обаче за Фалъм.

Макар за пътешественик, привикнал с тълпите любопитни на всеки нормален свят в Галактиката, новодошлите да не бяха кой знае колко, в очите на Фалъм, на която и без друго се бе наложило да привиква с тримата възрастни на борда на „Далечната звезда“, те сигурно изглеждаха като същинско стълпотворение. Соларианчето дишаше бързо и повърхностно, а клепачите му бяха полузатворени. Изглежда се намираше в почти шоково състояние.

Блис нежно и ритмично галеше косата й и издаваше успокояващи звуци. Съветникът бе сигурен, че тя придружава всичко това с деликатно пренареждане на менталните влакънца.

Внезапно Фалъм дълбоко си пое дъх, почти ахвайки, и цялата се разтресе от неволна тръпка. Вдигна глава и изгледа присъстващите с отнесен поглед, а сетне зарови глава между ръката и тялото на Блис.

Геянката я остави да стои така, докато дланта й, обхванала детското рамо, периодично го притискаше, сякаш за да демонстрира отново и отново своето покровителствено присъствие.

Пелорат гледаше тълпата почти със страхопочитание и очите му сякаш отскачаха от един алфианец към друг.

— Голан, те се различават помежду си — тихо каза той.

Тривайз също го бе забелязал. Хората бяха с различни оттенъци на кожата и косата; зърна дори един с яркочервени коси, сини очи и луничаво лице. Поне трима от най-възрастните бяха ниски като Хироко, а един или двама — по-високи от него самия. Няколко души и от двата пола имаха очи, наподобяващи тия на момичето, и съветникът си спомни, че на свръхнаселените търговски планети от сектора Фили тъкмо очите от този вид са типични за местното население. Той самият обаче никога не бе посещавал сектора.

Никой алфианец не носеше каквото и да било от кръста нагоре и като че ли всички жени бяха с малки гърди. Доколкото можеше да прецени в момента, това бе едва ли не най-универсалната черта от физическите характеристики на тези хора. Блис неочаквано взе думата:

— Госпожице Хироко, моето дете не е привикнало да пътува из космоса, а сега се сблъсква с повече нови неща, отколкото може да приеме. Дали ще бъде възможно то да седне и евентуално да хапне и пийне нещо?

Хироко придоби озадачен вид и Пелорат повтори думите на Блис на най-префърцунения галактически от средноимперския период.

Ръката на девойката се стрелна към устата й и тя грациозно се отпусна на колене.

— Умолявам за твоето извинение, уважавана мадам. Не бях помислила нито за нуждите на това дете, нито за твоите собствени. Необичайността на туй събитие ме твърде завладя. Би ли… бихте ли всички вий — като посетители и гости — влезли в трапезарията за сутрешна закуска? Можем ли да дойдем с вас и да ви обслужим като домакини?

Блис отговори:

— Много мило от твоя страна. — Говореше бавно и грижливо произнасяше думите, надявайки се така да бъдат по-лесни за възприемане. — Може би ще е най-добре обаче заради спокойствието на детето, което не е привикнало да бъде наведнъж с много хора, ако само ти ни обслужваш като домакиня.

Хироко стана на крака.

— Ще бъде, както го рече.

И непринудено ги поведе през тревата. Другите алфианци ги доближиха още повече. Изглеждаха особено заинтригувани от облеклото на новодошлите. Тривайз свали лекото си яке и го подаде на един мъж, който се бе промъкнал боязливо към него и беше докоснал любопитно дрехата му с пръст.

— Ето — каза съветникът, — разгледай го, но го върни — и се обърна към водачката им: — Погрижи се да си го получа, госпожице.

— Уважаеми господине, със сигурност на теб ще бъде то върнато обратно.

Тривайз се поусмихна и продължи пътя си. От лекия бриз без яке му бе още по-приятно.

У хората около себе си не бе забелязал никаква следа от оръжие и му се видя интересно, че комай никой не изпитваше уплаха или неудобство от неговите собствени. Хората дори не проявяваха любопитство към тях. Напълно бе възможно изобщо да не осъзнаваха, че това са оръжия. Впрочем от видяното досега той спокойно можеше да заключи, че Алфа е свят без насилие.

Една жена, която изведнъж се бе забързала напред, така че да изпревари малко Блис, се обърна да огледа внимателно блузата й, а сетне попита:

— Ти имаш ли гърди, уважаема мадам?

И сякаш неспособна да изчака отговора, положи леко ръка върху гръдния кош на Геянката. Блис се усмихна и каза:

— Както сама разбра, имам. Може би не са така добре оформени като твоите, но аз ги крия поради друга причина. На моя свят не подобава те да бъдат непокрити.

И прошепна встрани към Пелорат:

— Доволен ли си как се оправям с класическия галактически?

— Много добре се справяш, Блис — отвърна историкът.

Помещението за хранене бе голямо, с дълги маси, от двете страни на които имаше също тъй дълги пейки. Очевидно алфианците се хранеха съвместно.

Тривайз усети, че го обземат угризения. Молбата на Блис за уединение бе запазила цялото това място само за петима души и бе принудила повечето алфианци да останат навън като изгонени. Мнозина обаче се бяха настанили на почтително разстояние от прозорците (които не бяха нищо повече от отвори в стената, неприкрити дори и със завеси) — вероятно тъй, че да могат поне бегло да наблюдават как ядат чужденците.

Той неволно се зачуди какво ли ще стане, ако завали. Дъждът сигурно би се появил само ако имаше нужда от него — лек и кротък, без неприятен вятър — и би продължил, докато навали достатъчно. Нещо повече, помисли си Тривайз, той вероятно започваше винаги в предварително оповестено време, така че алфианците знаеха кога да го очакват.

Прозорецът пред него гледаше към морето и на съветника му се стори, че далеч на хоризонта различава няколко облака, приличащи на онези, които тъй плътно изпълваха небесата навсякъде освен над това малко късче от Едем8.

Контролът на времето си имаше своите предимства.

Накрая една млада жена, която сякаш ходеше само на пръсти, им сервира. Не ги попитаха за предпочитанията им, а просто им поднесоха ядене. За всеки имаше по една малка чаша мляко, една по-голяма с шира и още по-голяма с вода. Получиха по две едри яйца на очи, гарнирани с резенчета бяло сирене. Освен това поставиха пред всекиго по едно голямо плато с риба на скара и печени картофки върху студени зелени листа от маруля.

Блис гледаше поразена изобилието от храна пред себе си — явно се колебаеше откъде да започне. Фалъм обаче не изпита подобно затруднение. Тя жадно и с видимо одобрение изпи ширата, а сетне задъвка рибата и картофите. Отначало се бе опитала да си послужи с пръсти, ала Геянката й подаде една голяма лъжица със зъбци на върха, която явно можеше да послужи и за нещо подобно на вилица, и детето я взе.

Пелорат се усмихна доволно и моментално се залови за яйцата.

— А сега да си припомним какви бяха на вкус истинските яйца на очи — промърмори Тривайз и последва примера му.

Хироко, забравила за собствената си закуска и удовлетворена от начина, по който нагъваха другите (защото и Блис вече дъвчеше с явен апетит), след малко попита:

— Вкусно ли е?

— Вкусно — отвърна съветникът с леко приглушен глас. — Очевидно на този остров няма недостиг от храна. Или само от учтивост ни сипахте повече, отколкото би трябвало?

Хироко го изслуша със съсредоточен поглед и явно схвана значението на думите му, защото каза:

— Не, не, уважаеми господине. Нашата земя е плодородна, а нашето море — още повече. Патиците ни снасят яйца, козите ни дават и сирене, и мляко. А имаме и зърнени култури. И преди всичко нашето море е пълно с безчет разновидности рибешки в безкрайно изобилие. Цялата империя би могла да се храни на масите ни и пак няма да успее да изяде рибата от нашето море.

Тривайз дискретно се усмихна. Виждаше се, че младата алфианка и хабер си няма от действителната големина на Галактиката.

— Хироко — рече той, — ти нарече този остров Нова Земя, Тогава къде би могла да се намира Стара Земя?

Момичето го изгледа с удивление.

— Стара Земя ли каза? Прося за извинение, уважаеми господине, но не схващам какво имаш предвид.

— Преди да има Нова Земя, твоите хора трябва да са живели някъде другаде. Къде е било това другаде, откъдето те са дошли?

— Аз нищичко не зная за това, уважаеми господине — отвърна Хироко с тревожна загриженост. — Тази земя е била моя през целия ми живот, и на майка ми, и на баба ми преди това; и аз не се съмнявам, че и на прабаба ми, и на прапрабаба ми преди тях. За друга земя не зная нищо.

— Но — подхвана Тривайз, решил да влезе в кротък спор, — ти говориш за тази земя като за Нова Земя. Защо я наричаш така?

— Защото, уважаеми господине — отговори също тъй кротко девойката, — така я наричат всички и женският ми ум не може да измисли нищо друго.

— Но тя е Нова Земя и, следователно, една по-късна Земя. Би трябвало да има Стара Земя, бившата, на чието име е наречена впоследствие и вашата. Всяко утро слага началото на нов ден, а това предполага, че е имало и стар. Не разбираш ли, че трябва да е така?

— Не, уважаеми господине. Аз зная само как се нарича тази земя. Не знам нищо друго, нито пък схващам твоето разсъждение, което много прилича на онова, без да искам да те засегна, дето ние му казваме спор заради спора.

Тривайз поклати глава и се почувства победен.

77

Той се наведе към Пелорат и прошепна:

— Където и да идем, каквото и да направим, не получаваме никаква информация.

— Какво значение има, след като знаем къде е Земята? — отвърна с въпрос историкът почти без да помръдне устни.

— Искам да знам нещо за нея.

— Тя е много млада. Едва ли е хранилище на знания.

Тривайз поразмисли малко над думите му и кимна.

— Добре, Янов.

Той се обърна към девойката и каза:

— Госпожице Хироко, още не си ни попитала защо сме тук, на твоята земя.

Момичето сведе очи и отговори:

— Това не би било любезно, уважаеми господине, докато всички вие не се нахраните и не си отпочинете.

— Но ние вече почти се нахранихме, а и напоследък доста сме почивали, така че аз ще ти кажа защо сме тук. На нашия свят моят приятел доктор Пелорат е учен, човек с голямо образование. Той е митолог. Знаеш ли какво означава това?

— Не, уважаеми господине, не зная.

— Изучава старите приказки, които съществуват на различните светове. Тези стари приказки се наричат митове или легенди и доктор Пелорат се интересува от тях. Има ли на Нова Земя учени хора, които да знаят старите приказки от вашия свят?

Челото на Хироко се понабръчка от напрегнат размисъл. След малко тя каза:

— Туй не е нещо, в което аз сама да съм изкусна, но тук наблизо имаме един стар мъж, който обича да говори за време оно. Не зная откъде е научил тези неща и мисля, че може би сам си ги тъче от въздуха или пък ги е чул от други хора, които са си ги изтъкали по същия начин. Може би такъв е материалът, който твоят учен компаньон би искал да послуша, но въпреки това не смея да те подвеждам. Аз си мисля — и тя се огледа надясно и наляво, сякаш не желаеше другите да я чуят, — че старият човек е просто дрънкало, макар мнозина да са готови да го зяпат в устата.

Тривайз кимна.

— Точно такива дрънканици ни трябват. Ще ти бъде ли възможно да заведеш моя приятел при този старец…

— Той нарича себе си Монолее.

— …значи при Монолее. И мислиш ли, че ще поиска да говори с моя приятел?

— Той? Дали той ще поиска да говори? — презрително изпуфтя Хироко. — По-скоро трябва да попиташ дали някога ще пожелае да спре. Ако му позволиш, ще говори две седмици наред, без да млъкне. Не исках да те засегна, уважаеми господине.

— Не си ме засегнала ни най-малко. Би ли завела моя приятел при Монолее сега?

— Това всеки може да го стори по всяко време. Дъртият винаги си стои у дома, готов да приветства нечие ухо.

— А може би и някоя възрастна жена ще пожелае да дойде и да постои с мадам Блис — добави Тривайз. — Тя има дете, за което трябва да се грижи, и няма как много-много да се разхожда. На нея ще й е приятно някой да й прави компания, защото, нали знаеш, жените обичат да…

— Да плещят? — допълни Хироко, видимо развеселена. — Е, така говорят мъжете, макар аз да съм забелязала, че мъжкарите са по-големите дърдорковци. Щом се върнат от риболова си и започват да се състезават един с друг кой ще разправи по-невероятна история. Никой не им обръща внимание, нито пък им вярва, но и това не може да ги спре. Но стига съм дрънкала самата. Ще накарам една приятелка на майка ми, която виждам оттук през прозореца, да постои с мадам Блис и детето, а преди това да заведе твоя другар, уважаемия доктор, при стария Монолее. Ако приятелят ти слуша със същата готовност, с която Монолее разказва, трудно ще успееш да ги разлъчиш през тоз живот. Ще ли извиниш моето отсъствие за момент?

Щом момичето излезе, Тривайз се обърна към Пелорат:

— Виж, измъкни каквото можеш от стареца, а пък ти, Блис, от тази, дето ще остане с теб. Трябва ни каквато и да било информация за Земята.

— А ти? — попита Блис. — Ти какво ще правиш?

— Аз ще остана с Хироко и ще се опитам да открия трети източник на сведения.

Геянката се усмихна.

— О, да. Пел ще бъде с онзи старец; аз пък с някоя баба. Ти самият ще се насилиш да останеш с тази привлекателно недооблечена млада жена. Съвсем разумно разпределение на труда.

— Така се получава, Блис, че наистина е разумно.

— Предполагам, че не го намираш за потискащо?

— Не. Защо трябва да го намирам за потискащо?

— Защо ли, наистина?

Хироко се върна и пак седна до тях.

— Всичко е уредено. Уважаемият доктор Пелорат ще бъде отведен при Монолее, а уважаемата мадам Блис заедно с детето нейно ще си има компания. Ще може ли в такъв случай, уважаеми господин Тривайз, аз да бъда възнаградена с предимството да продължа да разговарям с теб за тази Стара Земя, за която ти така…

— Дрънках?

— Не — разсмя се Хироко. — Но стори добре да ми се присмееш. Към теб показах неучтивост, когато отговарях на въпросите ти за нея. Аз жаждала бих да поправя поведението си.

Съветникът се обърна към Пелорат.

— Жаждала?

— Силно би желала — разтълкува историкът.

Тривайз кимна:

— Госпожице Хироко, не съм усетил никаква неучтивост, но ако ще се почувстваш по-добре, с удоволствие ще разговарям с теб.

— Благодаря за благата ти реч — каза девойката и се надигна.

Тривайз също стана.

— Блис — напомни той, — постарай се на Янов да не му се случи нищо.

— Това го остави на мен. Що се отнася до теб самия, разполагаш с… — геянката кимна към кобурите.

— Не мисля, че ще имам нужда от тях — отвърна с известно неудобство Тривайз.

Той последва Хироко навън от трапезарията. Слънцето видимо се бе изкачило над хоризонта и температурата беше още по-висока. Както винаги, усещаше мириса на чужд свят. Спомни си, че на Компорелон той бе учудващо слаб, на Аврора леко напомняше мухъл, а на Солария бе много приятен. (На Мелпомения самите те бяха в скафандри и долавяха единствено миризмата на собствените си тела.)

Във всеки случай бе въпрос на часове миризмата да изчезне, след като осмозните центрове в носа се наситеха.

Тук на Алфа се чувстваше свежият аромат на нагрята от слънцето трева и съветникът дори изпита леко раздразнение при мисълта, че той скоро ще изчезне.

Наближиха малка постройка, съградена, както изглежда, с бледорозов хоросан.

— Това — рече Хироко, — е моят дом. По-рано принадлежеше на по-младата сестра на майка ми.

Тя влезе вътре и му махна с ръка да я последва. Вратата беше отворена или — Тривайз го забеляза още щом прекрачваше прага — по-точно би било да се каже, че просто нямаше врата.

— Какво правите, когато вали? — попита той.

— Ние сме предварително известени. Следващите два дни ще вали по три часа преди зазоряване, когато е най-студено и почвата най-силно ще се овлажни. Тогава ще трябва само да дръпна таз завеса — тя е тежка и непромокаема.

Докато говореше, Хироко дръпна завесата, която бе направена от някакъв здрав брезентоподобен плат.

— Ще я оставя така — продължи девойката. — Тъй всички ще разберат, че съм тук, но че не могат да ме търсят, защото спя или съм заета с важна работа.

— Не ми изглежда кой знае каква гаранция за уединение.

— Защо да не бъде? Виж, входът е закрит.

— Но всеки би могъл да я отметне настрани.

— Без да зачете желанието на онзи, що е вътре? — Хироко изглеждаше потресена. — Нима на твоя свят таквиз дела се вършат? Туй би било по варварски.

Тривайз се ухили.

— Само питам.

Тя го отведе във втората (от общо двете) стая и го покани да седне на един тапициран стол. Празните и сякаш направени от кубчета за игра помещения излъчваха нещо почти клаустрофобично, но пък и къщата не изглеждаше да е проектирана за нещо повече от усамотение или почивка. Прозоречните отвори бяха малки и разположени близо до тавана, но по стените умело бяха разположени матовоогледални ивици, разсейващи отразената светлина. В пода пък имаше цепнатини, откъдето подухваше нежен и хладен бриз. Съветникът не видя никакви следи от изкуствено осветление и се зачуди дали алфианците не се будят по изгрев слънце и не си лягат със залеза.

Тъкмо се канеше да попита и Хироко го изпревари:

— Мадам Блис е ли твоя женска компаньонка?

Тривайз предпазливо уточни:

— Имаш предвид дали тя е мой сексуален партньор?

Девойката мигом си смени боята.

— Умолявам те да зачиташ благоприличието на учтивата беседа, но иначе наистина имам предвид приятности в усамотение.

— Не, тя е женски компаньон на моя умен приятел.

— Но ти си по-младият и по-напетият.

— Е, благодаря за мнението ти, обаче то не е мнение и на Блис. Тя харесва доктор Пелорат далеч повече, отколкото мен.

— Това ме много изненадва. А той не би ли споделил?

— Не съм го питал, но съм сигурен, че не. Нито пък аз бих поискал.

Хироко дълбокомислено кимна.

— Знам. Заради фундамента й.

— Фундамента ли?

— Сам разбираш. Това — и тя се плясна по финото задниче.

— О, това ли! Разбрах. Да, в тазовата си анатомия Блис е щедро оформена — той очерта с ръце една сфера във въздуха и намигна, а Хироко се разсмя.

— И все пак удивително много мъже обичат тази щедрост в телосложението — добави Тривайз.

— Не ми се вярва. Сигур ще да е някакъв вид лакомия — да желаеш излишък от онуй, което е приятно в скромни граници. Ти би ли мислил по-добре за мен, ако да бяха гърдите ми масивни и кандилкащи се и със зърна, насочени към пръстите на нозете? Воистина ти казвам, че съм виждала таквиз гърди, но пък не съм забелязвала мъжете да ги налитат на ята. Бедните жени, които са така засегнати, ще трябва да изпитват нужда да прикриват своята чудовищност — както прави мадам Блис.

— Подобен свръхразмер и мен не би привлякъл, макар да съм сигурен, че Блис не прикрива гърдите си заради някакъв техен недостатък.

— В такъв случай ти не упрекваш моя изглед или форми?

— Трябва да съм луд, за да не ги одобрявам. Ти си красива.

— И какви приятности намираш на този твой кораб, докато прехвръкваш от един свят на друг? След като мадам Блис ти е отказана?

— Никакви, Хироко. Нищо не мога да направя. Понякога си мечтая за приятности, което си има своите неудобства, но ние, дето пътуваме из космоса, добре знаем, че такива моменти съществуват. Друг път пък си наваксваме.

— А ако са неудобства, как могат да се отстранят?

— За мен е значително по-голямо неудобство, че въобще повдигна този въпрос. Не мисля, че ще бъде вежливо да намеквам как мога да се почувствам по-добре.

— Ще бъде ли невежливо аз да намекна за един начин?

— Зависи изцяло от това какво е предложението.

— Бих предложила да се държим приятно един с друг.

— Нима ме доведе тук, Хироко, за да можем да стигнем до това?

Алфианката отвърна с доволна усмивка:

— Да. За мене би било в едно и също време дълг на домакиня, а също и желание.

— Щом е тъй, ще ти призная, че то е и мое желание. Всъщност аз страшно много бих искал да ти направя тази услуга. Аз… ъ-ъ… жаждал бих да ти доставя удоволствие.

78

Обядът се състоя в същата трапезария, в която закусиха. Беше пълна с алфианци и с тях Тривайз и Пелорат вече се чувстваха съвсем свойски. Блис и Фалъм ядоха отделно — донейде усамотени в едно малко разширение.

Имаше няколко вида риба и супа с плаващи в нея ивици от нещо, което спокойно би могло да бъде варено ярешко. Самуните хляб чакаха да бъдат нарязани, маслото и конфитюрът — да ги намажат. След туй пристигна салатата — обилна и щедра, но пък здравата се набиваше в очи липсата на какъвто и да било десерт, макар по масата да сновяха най-разнообразни плодови сокове в явно неизчерпаеми кани. След обилната закуска и на двамата фондационери им се наложи да бъдат по-въздържани, ала всички останали ядяха на корем.

— Как ли се опазват да не надебелеят? — тихо се зачуди Пелорат.

Тривайз сви рамене.

— Вероятно с много физическа работа.

Изглежда това общество не ценеше особено обноските при хранене. Вдигаше се голяма гюрултия — викове, смях и тропане по масите с дебелите, очевидно нечупливи чаши. Жените бяха не по-малко шумни и буйни от мъжете, макар и да вдигаха гълчава в по-висока тоналност.

Пелорат изненадано примигваше, докато съветникът (поне временно) не изпитваше и следа от неудобството, за което бе разговарял с Хироко, и се чувстваше отпуснат и благоразположен.

— Всъщност това си има и добрата страна — рече той. — Явно тези хора се наслаждават на живота и изпитват много малко или почти никакви грижи. Времето им е каквото го направят, а храната е в невъобразимо изобилие. За тях това е просто един златен век, който не свършва.

Трябваше да вика с цяло гърло, за да бъде чут, и историкът също изрева в отговор:

— Само че е ужасно шумно.

— Те май са привикнали.

— Изобщо не проумявам как могат да се разбират един друг в тая врява.

Естествено двамата не улавяха нищо от онова, което се говореше. Странното произношение и архаичните граматика и словоред на алфианския език почти изключваха възможността да се схване нещо при подобно ниво на звука. За жителите на Фондацията всичко това напомняше звуците на някоя изпаднала в паника зоологическа градина.

След обяда се присъединиха към Блис в една малка постройка, която им бе предоставена като временно жилище. Тривайз реши, че тя не се отличава особено от къщата на Хироко. Фалъм бе във втората стая — според Геянката, безкрайно доволна, че се чувства сама — и се опитваше да подремне.

Пелорат погледна вратата-отвор и колебливо рече:

— Тук хич не е уединено. Няма да можем да си приказваме свободно.

— Уверявам те — възрази съветникът, — че щом дръпнем брезентовата бариера пред отвора, няма да ни безпокоят. По силата на местния обичай брезентът е непробиваема преграда за всички.

Историкът хвърли поглед към високите отворени прозорци.

— Могат да ни чуват и без да искат.

— Няма защо да викаме. Алфианците едва ли ще подслушват. Дори когато на закуска стояха отвън пред прозорците на трапезарията, пак бяха на внушително разстояние.

Блис се усмихна.

— За времето, което прекара насаме с милата малка Хироко, си научил доста и си станал съвсем сигурен в тяхното уважение към личния живот на хората. Какво се случи?

— Ако долавяш, че филизите на моя ум са претърпели промяна към по-добро — отвърна Тривайз — и отгатваш каква е причината, мога само да те помоля да ги оставиш на мира.

— Много добре знаеш, че Гея не би докоснала ума ти с при никакви обстоятелства с изключение на жизнена криза. Но все пак аз не съм ментално сляпа. Мога да почувствам какво е станало от цял километър. Скъпи ми еротомане, да не би това да е твой неизменен обичай при космическите пътувания?

— Еротоман? Хайде пък и ти, Блис. Всичко на всичко два пъти за цялото пътуване. Два пъти!

— Ние бяхме само на два свята, на които имаше човешки същества от женски пол. Два случая от два възможни и при това на всеки от световете прекарахме едва по няколко часа, преди да…

— Много добре знаеш, че на Компорелон нямах никакъв избор.

— Тук си прав. Спомням си я на какво приличаше. — за известно време Геянката се заля в бурен смях. — Все пак не мисля, че Хироко те е държала безпомощен в мощната си прегръдка или е наложила неустоимата си воля над твоето крехко тяло.

— Естествено, че не. Напълно го желаех. Само че въпреки това идеята бе нейна.

Пелорат се обади с нотка на завист:

— Голан, на теб все така ли ти върви?

— Разбира се, трябва да е тъй, Пел — потвърди Блис. — Той неудържимо привлича жените.

— Бих искал да е истина — възрази Тривайз, — но не е. И съм щастлив, че не е, защото аз все пак имам да върша и други неща в живота си. Но въпреки всичко, в този случай бях неустоим. В края на краищата ние сме първите хора от друг свят, дето Хироко — а очевидно и който и да е от живеещите сега на Алфа — някога е виждала. От случайно изплъзнали й се думи, от разни дребни забележки разбрах, че тя имаше доста възбуждащото предположение, че аз може би се различавам от алфианците — или анатомично, или поне по техниката си. Бедната. Боя се, че остана разочарована.

— О! — възкликна Блис. — А ти?

— Не, определено не. Бил съм на доста светове и имам известен опит. Установил съм, че хората са си хора, а сексът си е секс, където и да отидеш. Ако има някакви забележими различия, те обикновено са хем тривиални, хем неприятни. На какви парфюми само съм попадал! Спомням си, че една млада дама просто не можеше да се справи, докато не пусне силно музиката — музика, дето се състоеше от някакъв отчайващо писклив звук. Така че тя я пусна, а сетне пък аз не можах да се справя. Да ви кажа правичката — доволен съм, когато си е все същото старо и познато нещо…

— Като говорим за музика — прекъсна го Блис, — да ви съобщя, че след вечеря сме канени на музикален прием. Трябва да е нещо много официално, организирано в наша чест. Доколкото схванах, алфианците страшно се гордеят със своята музика.

Съветникът направи гримаса.

— Тяхната гордост по никакъв начин няма да направи изкуството им по-приятно за нашите уши.

— Изслушай ме, де! — настоя Блис. — Останах с впечатлението, че се прехласват от майсторското си свирене на много древни инструменти. Много древни. От тях бихме могли да получим някаква информация за Земята.

Веждите на Тривайз се стрелнаха нагоре.

— Интересна идея. А това ми напомня, че и двамата вече навярно разполагате с подобна информация. Янов, видя ли този Монолее, за когото ни разправи Хироко?

— Видях го — отговори историкът. — Прекарах с него три часа и, да ви кажа, тя никак не преувеличава. Практически разговорът си беше монолог, а когато си тръгнах за обяд, той се вкопчи в мен и не искаше да ме пусне, докато не му обещах, че когато мога, ще се върна, за да го послушам още.

— А каза ли нещо интересно?

— Той също твърди, че Земята е убийствено радиоактивна; че предците на алфианците са последните, които са си тръгнали, и че ако не са го били сторили, щели да измрат. И, Голан, беше толкоз категоричен, че не можех да не му повярвам. Убеден съм, че Земята наистина е мъртва и цялото ни търсене най-накрая ще се окаже безполезно.

79

Тривайз се отпусна назад в стола си и се втренчи в седналия на едно тясно легло Пелорат. Блис, която седеше до любимия си, се понадигна и загледа ту единия, ту другия.

Накрая съветникът рече:

— Янов, нека аз да преценявам дали нашето търсене ще е безполезно или не. Разправи ми какво ти каза словоохотливият старец — накратко, разбира се.

Пелорат започна:

— Вземах си бележки, докато Монолее говореше. Това ми помогна да се вживея в ролята си на учен, макар сега въобще да не ми се налага да се позовавам на бележките си. Той говори съвсем в стил „поток на съзнанието“. Всяко нещо, което изричаше, му напомняше за друго, но тъй като цял живот съм се опитвал да организирам информацията, за да открия значимото и отнасящо се до моите търсения, вече ми е станало втора природа да успявам да кондензирам едно дълго и непоследователно изложение…

Тривайз меко го прекъсна:

— В друго, също тъй дълго и непоследователно? Драги ми Янов, върни се на темата!

От неудобство Пелорат шумно преглътна.

— Да, естествено, друже. Ще се опитам да го изложа в свързан и хронологически издържан разказ. Земята била първоначалният дом на човечеството и на милиони разновидности растения и животни. Това продължило безчет години, до изобретяването на хиперпространственото пътуване. После били основани космонитските светове. Те се откъснали от нея, развили свои собствени култури и започнали да презират и потискат планетата-майка. След два века подтисничество Земята успяла да възвърне свободата си, макар Монолее да не ми обясни по какъв именно начин било постигнато това, а аз не посмях да го попитам, защото това непременно щеше да го вкара в нови отклонения. Той спомена за някакъв исторически герой на име Илайджа Бейли, но отпратките към него толкова типично отразяват навика всички постижения на цели поколения да се приписват на една персона, че не би имало особена полза да се опитвам да…

— Пел, миличък, това ни е ясно — обади се Блис.

Пелорат пак спря насред думите си и поразмисли.

— Разбира се. Моите извинения. И тъй, Земята поставила начало на нова вълна заселвания, като основала второ множество от светове. Заселниците от втората група се оказали по-дейни от космонитите, те заели далеч по-голямо пространство, победили ги, надживели ги и най-накрая основали Галактическата империя. По време на войните между заселниците и космонитите — не, не войни, защото Монолее използваше думата „конфликти“, като много внимателно я подчертаваше — та именно по време на конфликтите Земята станала радиоактивна.

Тривайз видимо се ядоса.

— Това е смешно, Янов. Как може един свят да стане радиоактивен? Всеки свят в някаква степен е такъв още от мига на формирането си и тази радиоактивност постепенно намалява. Той не може да стане радиоактивен.

Пелорат сви рамене.

— Просто ви предавам каквото чух. А и той ми разказваше само неща, които е слушал — от някого, дето му е разправял неща, които той пък е чувал, и така нататък. Типична фолклорна история, разказвана и преразказвана поколения наред и никой не знае какви изкривявания са се вмъквали при всяко препредаване.

— Всичко това ми е ясно, но няма ли някакви книги, документи, древни източници, които да са фиксирали този разказ в определен по-ранен период и могат да ни дадат нещо по-точно от сегашната версия?

— Всъщност, Голан, аз успях да му задам точно този въпрос и отговорът беше „не“. Той неясно спомена, че в древни времена имало такива книги, но те много отдавна били загубени… обаче туй, което ми разправя, е същото, дето било записано в онези книги.

— Да, и — разбира се — достатъчно добре изкривено. Все същата история. На който и свят да отидем, записите за Земята по един или друг начин са изчезнали. Добре, той обясни ли как е започнала радиоактивността?

— Изобщо не се впусна в подробности. Най-близкото до тая тема обяснение беше, че космонитите били разумни същества, но после те всъщност се оказали демоните, които хората от Земята обвинили за всичките си нещастия. Колкото до радиоактивността…

На това място го прекъсна тъничък глас:

— Блис, аз космонит ли съм?

Фалъм стоеше на тесния проход между двете стаи с разчорлена коса и по нощница (пригодена да съответства на по-пищните пропорции на Геянката), която се бе плъзнала към едното рамо така, че откриваше недоразвита гърда.

— Безпокоим се за подслушвачи отвън — вметна Блис, — а забравяме за този, дето е вътре. Фалъм, защо говориш така? — тя стана и тръгна към соларианчето.

То каза:

— Нямам онова, което имат те — и посочи двамата мъже, — нито пък това, което ти имаш, Блис. Аз съм различна. Да не би защото съм…

— Космонит си, Фалъм — с успокояващ глас рече младата жена, — само че дребните различия са без никакво значение. Хайде, връщай се в леглото.

Хлапето се подчини, както винаги, когато Блис искаше нещо от него. Но след няколко крачки се обърна и попита:

— Аз демон ли съм? Какво е демон?

Геянката подхвърли през рамо към двамата мъже:

— Изчакайте ме за момент. Ей сега ще дойда.

След по-малко от пет минути тя наистина се върна, поклащайки глава.

— Ще спи, докато не я събудя. Предполагам, че трябваше да го направя по-рано, макар всяко изменение на ума й да е плод единствено на необходимостта — и добави оправдателно:

— Не мога да я оставя да размишлява над разликите между нейното и нашето генетично наследство.

Пелорат възрази:

— Все някой ден ще трябва да научи, че е хермафродит.

— Някой ден — кимна Блис, — но не и сега. Продължавай с историята, Пел.

— Да — подкрепи я Тривайз, — преди да ни е прекъснало нещо друго.

— Е, Земята или поне кората й станала радиоактивна. По онова време планетата имала многобройно население, съсредоточено в огромни градове, които в по-голямата си част били под повърхността…

— Виж — намеси се съветникът, — това положително не е вярно. Сигурно е плод на местния патриотизъм, който възвеличава златния век на една планета, а подробностите са просто изкривено изображение на Трантор по време на неговия златен век, когато е бил имперска столица на система от светове, опасваща цялата Галактика.

Пелорат помълча, а сетне каза:

— Слушай, Голан, не ме учи на моята работа. Ние, митолозите, много добре знаем, че митовете и легендите съдържат заемки, морални уроци, естествени цикли и стотици други изкривяващи влияния и полагаме усилия да ги окастрим и се доберем до онова, което може да се окаже зрънцето истина. Всъщност същите тези техники могат да се приложат и към най-трезвите истории, защото никой не описва ясната и очевидна истина — ако въобще може да се каже, че такова нещо съществува. Засега аз ти разправям в по-малка или по-голяма степен онова, което ми разказа Монолее, макар вероятно да добавям свои собствени изкривявания, колкото и да се стремя да го избегна.

— Добре, добре — тръсна глава Тривайз. — Продължавай, Янов. Не съм искал да те засегна.

— Не съм се и засегнал, стари друже. И тъй, когато радиоактивността бавно започнала да нараства, гигантските градове, ако приемем, че все пак са съществували, започнали да се рушат и да се смаляват, а населението се свило до жалък остатък от някогашната си численост, като едва-едва се крепяло в районите с относително ниска радиация. Числеността му се поддържала със строг контрол на раждаемостта и с евтаназия на хората над шестдесет години.

— Ужас! — възнегодува Блис.

— Несъмнено — кимна Пелорат, — но според Монолее е било точно така и може наистина да е вярно, защото туй определено не е ласкателно за земяните, а е малко вероятно да бъде измислена една неласкателна лъжа. Земяните, които по-рано били презирани и потискани от космонитите, сега пък били презирани и потискани от империята, при все че тук може би има преувеличение поради самосъжаление, което е една много съблазнителна емоция. Същият е случаят с…

— Да, Пел, да, само че друг път. Моля те, продължавай със Земята.

— Извинявайте. В пристъп на доброжелателство империята се съгласила да изнася заразената пръст и да я заменя с вносна нерадиоактивна почва. Няма смисъл да ви обяснявам, че това било страхотен труд, от който тя скоро се отегчила, още повече че този период (ако съм предположил правилно) съвпаднал с падането на Кандар Пети, след което падане империята трябвало да се грижи за много повече неща, а не единствено за Земята. Радиоактивността продължила да се увеличава с нарастващо темпо, населението съответно продължавало да намалява и накрая империята в нов пристъп на доброжелателство предложила да транспортира остатъка от него на един друг свят — казано накъсо, на този свят. Изглежда, че в по-ранния период някаква експедиция пък била заселила океана с живот, така че по времето, когато се разработвали плановете за транспортиране на земяните, на Алфа вече имало изцяло кислородна атмосфера и огромни количества храна. А и никой от световете в Галактическата империя не желаел да притежава тъкмо този свят, защото към планетите, които обикалят около звезди от двойна система, съществува естествена антипатия. Предполагам, понеже в подобни системи има толкова малко подходящи планети, че дори и те биват отхвърлени, тъй като априорно се приема, че все нещо не им е наред. Това си е общоразпространен начин на мислене. Подобен е, например, добре известният случай със…

— После с добре известния случай, Янов — вметна Тривайз. — Продължавай сега с прехвърлянето.

— Оставало само — каза Пелорат, като леко ускори темпото на разказа си — да се подготви земната база. Била издирена най-плитката част от океана и изгребан утаечен слой от по-дълбоките му части, за да се натрупа той върху дъното и така да се създаде островът на Нова Земя. Били измъкнати и добавени към него големи камъни и корали. Били засети земни растения, така че кореновата им система да помогне за укрепването на почвата. Империята отново си самовъзложила чудовищно трудна задача. Вероятно първоначално са били планирани и континенти, но по времето, когато бил изграден първият остров, моментът на имперското благотворителство за пореден път отминал. Онова, което останало от населението на Земята, било докарано тук. Космическите флотилии стоварили хора и машинарии и повече никога не се върнали. Преселниците, които заживели на Нова Земя, се оказали в пълна изолация.

— Пълна? — повтори Тривайз недоверчиво. — Монолее рече ли, че преди нас тук не е идвал никой от друго кътче на Галактиката?

— Почти пълна — уточни Пелорат. — Предполагам, че дори да оставим настрана суеверното неодобрение на двойните системи, тук просто няма за какво да се дойде. От време на време, много нарядко кацал по някой кораб — също както и нашият — но накрая потеглял, а след него никога не идвали други от собствения му свят. Това е.

— Ти попита ли Монолее къде се намира Земята? — заинтересува се съветникът.

— Разбира се, че го попитах. Не знае.

— Откъде може да е научил толкова за земната история, без да знае къде се намира самата Земя?

— Специално го питах, Голан, дали звездата, дето е само на около парсек от Алфа, не е слънцето, около което се върти Земята. Той не схващаше какво е парсек и аз му обясних, че в астрономическия смисъл на думата това е малко разстояние. Той рече, че малко или голямо, не знае къде е Земята, не познава никого, който да го знае, а и по негово мнение не е редно да се опитваме да я намерим. Тя трябвало да бъде оставена да се движи безкрайно из космоса в мир и спокойствие…

— Ти съгласи ли се с него?

Пелорат тъжно поклати глава.

— Не напълно. Обаче той твърдеше, че при темпото, с което продължавала да нараства радиоактивността, планетата сигурно е станала напълно необитаема скоро след преселението и сега вече трябва да излъчва така интензивно, та никой да не може да я доближи.

— Глупости — заяви Тривайз: — Както се разбрахме, една планета не може да стане радиоактивна, а и на това отгоре непрекъснато да увеличава радиоактивността си. Напротив, тя постепенно ще намалява.

— Но Монолее е напълно сигурен в обратното. Толкова хора, с които сме говорили на различни светове, са единодушни, че Земята е радиоактивна. Сто на сто няма смисъл да продължаваме.

80

Тривайз дълбоко си пое дъх и каза, като внимаваше да контролира тона си:

— Глупости, Янов. Това не е истина.

— Е добре, старче, но няма защо да вярваш в нещо само защото много ти се иска да вярваш в него.

— Дали искам или не искам е без значение. Свят след свят ние откриваме, че са изтрити всички данни за Земята. Защо ще бъдат унищожени, ако няма нищо за криене, ако тя е мъртъв, радиоактивен свят, до който човек дори не може да се доближи?

— Не зная, Голан.

— Не, знаеш! Когато кацахме на Мелпомения, ти каза, че радиоактивността би трябвало да е другата страна на монетата. Унищожи архивите, за да отстраниш точната информация; внедри приказката за радиоактивността, за да вкараш невярна. И едното, и другото би трябвало да обезмислят всеки опит Земята да бъде намерена, ето защо ние пък не би следвало да бъдем прилъгани и да се обезкуражим.

— Ти май наистина мислиш, че съседната звезда е слънцето на Земята — обади се Блис. — Тогава защо продължаваме да обсъждаме въпроса за радиоактивността? Какво значение има? Защо просто не потеглим към тази звезда и не видим дали онова, което търсим, е там и ако е там, как изглежда?

— Защото — отвърна съветникът — онези на Земята по всяка вероятност са изключително могъщи и аз бих предпочел да я наближа, когато имам известна информация за нея и за обитателите й. В момента, тъй като продължаваме нищо да не знаем, приближаването е опасно. Идеята ми е да ви оставя тук на Алфа, а аз да продължа сам. Напълно достатъчно е да се рискува един живот.

— Не, Голан — възрази чистосърдечно Пелорат. — Блис и детето могат да изчакат тук, обаче аз трябва да дойда с теб. Търся Земята още отпреди твоето раждане и не мога да остана в тила, когато целта е толкова близо, с каквито и опасности да ни грози тя.

— Блис и детето няма да изчакат тук — заяви Геянката. — Аз съм Гея, а Гея може да ни защити дори и от Земята.

— Надявам се да си права — мрачновато рече Тривайз, — но Гея не е могла да предотврати изтриването на всички ранни спомени за ролята на Земята в нейното основаване, нали?

— Това, както вече знаеш, е било сторено в ранната история на моята планета, когато тя все още не е била нито добре организирана, нито напреднала. Сега нещата стоят другояче.

— Бих се радвал да е тъй. Или може би тази сутрин ти си се сдобила с някаква информация, с каквато ние не разполагаме? Аз те помолих да поговориш със старите жени…

— Така и направих.

— И какво откри?

— За Земята — нищо. Чисто бяло поле.

— Аха.

— Но те са напреднали биотехнолози.

— О?

— На този малък остров са отгледали и експериментирали безброй сортове и породи растения и животни и са разработили подходящо екологично равновесие — стабилно и самоподдържащо се, независимо от малкия брой разновидности, с които са започнали. Усъвършенствали са океанските форми на живот, които преди няколко хиляди години са заварили тук, увеличили са хранителната и са подобрили вкусовата им стойност. Именно биотехнологията е направила от техния свят такъв рог на изобилието. А освен това имат планове и за самите себе си.

— Какви планове?

— Те прекрасно разбират, че при сегашните условия не могат много-много да разчитат на разширяване на дейността си, тъй като са затворени на единствената малка ивица суша. Обаче мечтаят да станат амфибии.

— Да станат какво?

— Амфибии. Планират в добавка към белите си дробове да развият хриле. Мечтаят да могат да прекарват дълго време под водата; да открият плитководни райони и дори да построят сгради на морското дъно. Моята осведомителка изрази възторга си от тази перспектива, макар да ми призна, че алфианците се стремят към нея вече няколко века, но досега нямат особени, ако не и никакви, успехи.

— Ето две области — отбеляза Тривайз, — в които те са може би по-напред от нас: контролът на времето и биотехнологиите. Чудя се какви ли методи са разработили.

— Ще се наложи да беседваме със специалисти — кимна Блис, — въпреки че те може и въобще да не поискат да говорят за това.

— То не е и наша първа грижа тук — каза съветникът, — обаче очевидно ще е от полза за Фондацията да се поучи от този миниатюрен свят.

Пелорат възрази:

— Че ние доста добре успяваме да контролираме времето на Терминус.

— На много светове има добър контрол — съгласи се Тривайз, — но при тях винаги става въпрос за цялата планета. Докато алфианците контролират времето само в един малък район от своя свят и сигурно имат методи, с които ние не разполагаме. Нещо друго, Блис?

— Покани за разни събития. Изглежда са много склонни да празнуват, щом успеят да се откъснат за малко от земеделието и риболова. След вечеря днес ще има музикален фестивал. Вече ви казах за него. Утре през деня пък ще има плажен фестивал. По цялото протежение на острова ще се съберат всички, които могат да се измъкнат от задълженията си, за да се порадват на водата и да почетат слънцето, тъй като следващите един-два дни ще вали. После, на следващата сутрин, рибарската флотилия ще се върне напук на дъжда и вечерта ще има фестивал на яденето — за изпробване на улова.

Пелорат простена.

— Порциите и така са преизобилни. Какви ли ще са те на фестивала на яденето?

— Доколкото разбирам, той ще се отличава не с количество, а с качество. Във всеки случай и четиримата сме поканени да участваме на всички фестивали, и специално на музикалния довечера.

— Оня с античните инструменти?

— Точно така.

— Между другото какво им е античното? Примитивните компютри ли?

— Не, не. Точно там е въпросът. Това изобщо не е електронна, а механична музика. Те доста подробно ми я описаха. Скърцат на струни, надуват тръби и блъскат по разни повърхности.

— Надявам се, че си измисляш — ужаси се Тривайз.

— Не, не си измислям. Пък и подразбрах, че твоята Хироко ще духа в една от тръбите — забравих й името, — така че точно ти би трябвало да си в състояние да го понесеш.

— Що се отнася до мен — заяви Пелорат, — ще отида с удоволствие. За примитивната музика зная много малко и бих желал да я чуя.

— Тя не е „моята Хироко“ — студено отбеляза Тривайз, — това първо. Второ, мислиш ли, че инструментите са от типа, който някога е бил използван на Земята?

— Така предполагам — отвърна Блис. — Поне алфианките твърдят, че са били изобретени много преди техните предци да се преселят тук.

— В такъв случай — каза съветникът, — може би ще си струва да изслушаме всичкото туй скърцане, свиркане и дънене заради информацията, която е възможно да ни даде то за Земята.

81

Странно, но най-развълнувана от перспективата за една музикална вечер изглеждаше Фалъм. Тя и Блис се изкъпаха в малката пристройка зад жилището им. Банята беше с течаща вода — гореща и студена (или, по-скоро, топла и хладна), леген и подвижен умивалник. Беше съвършено чиста и използваема и на късното следобедно слънце бе дори добре осветена, така че радваше окото.

Както винаги Фалъм бе като хипнотизирана от гърдите на Блис, а Геянката се принуди да обясни (тъй като хлапето вече разбираше галактически), че на нейния свят хората изглеждат по този начин. На което Фалъм естествено запита „Защо?“ и Блис, след като помисли малко и реши, че няма как да отговори вразумително, използва универсалното „Защото така!“

Щом приключиха, тя помогна на Фалъм да облече долната си дреха, дадена й от алфианците, и успя някак да закрепи полата над нея. Стори й се съвсем разумно да я остави необлечена от кръста нагоре. Тя самата, макар също да използва алфиански дрехи за под кръста (доста тесни на хълбоците), си сложи блузата. Изглеждаше глупаво да не показва гърдите си в едно общество, където всички жени го правеха, още повече че нейните не бяха прекалено големи и не по-зле оформени от онези, които бе видяла досега, но в края на краищата реши така.

На свой ред в пристройката влязоха двамата мъже. Тривайз изръмжа обичайното недоволство за многото време, което е трябвало на дамите да се приготвят.

Блис накара Фалъм да се завърти, за да се увери, че полата ще се задържи на мястото си над нейните момчешки бедра и хълбоци, и каза:

— Фалъм, тази пола е много хубава. Харесва ли ти?

Хлапето се втренчи в едно огледало и отвърна:

— Да. Само че няма ли да ми бъде студено без нищо нагоре? — и плъзна длани по голия си гръден кош.

— Мисля, че не. На този свят е доста топло.

— Ти обаче си облякла.

— Да. Така се ходи на моя свят. Слушай, Фалъм, по време на вечерята и след нея ще бъдем заедно със страшно много алфианци. Мислиш ли, че ще можеш да издържиш?

Соларианчето мигновено придоби измъчен вид, но Блис продължи:

— Аз ще седна от дясната ти страна и ще те подкрепям. Пел ще бъде от другата ти страна, а Тривайз — срещу теб. На никого няма да даваме да те заговаря, а и ти няма да е нужно да заговаряш когото и да било.

— Ще се опитам, Блис — изцвърча Фалъм с най-високите си тонове.

— После — каза Геянката, — някои алфианци ще правят музика за нас по техния специален начин. Знаеш ли какво е музика?

Тя затананика най-добрата имитация на електронна хармония, на която бе способна. Лицето на Фалъм грейна.

— Имаш предвид… — последната дума бе изречена на солариански език и хлапето внезапно запя.

Очите на Блис се разшириха. Мелодията беше прекрасна, макар и някак необуздана, и учудващо богата на трели.

— Точно така — вметна Тривайз. — Музика.

Фалъм развълнувано заобяснява:

— Джемби правеше — тук се поколеба, а сетне реши да използва галактическата дума — музика през цялото време. Той правеше музика с… — последва отново дума на нейния език.

Блис неуверено я повтори:

— С фийфлей?

Детето се разсмя.

— Не фийфлей, а…

Когато чу двете думи, произнесени една след друга, Геянката долови разликата, но се усъмни, че ще успее да възпроизведе точно новата. Вместо това попита:

— А как изглежда?

Все още ограниченият галактически речник на хермафродитчето не бе достатъчен за описание, а и жестовете му не предизвикаха особено ясна представа за инструмента в очите на Блис.

— Показа ми как да използвам… — гордо обясняваше Фалъм. — Аз правех пръстите си също като Джемби, но той рече, че скоро няма да ми се налага да…

— Чудесно, миличка — обобщи Блис. — След като вечеряме, ще видим дали алфианците са толкова добри, колкото е бил твоят Джемби.

Очите на Фалъм заблестяха и приятните мисли за това, което ги очакваше, й помогнаха да издържи разточителната вечеря въпреки тълпите, смеха и шума наоколо. Само веднъж, когато съвсем близо до тях разсипаха някакво блюдо и се разнесоха възбудени писъци, соларианчето като че се поизплаши, ала Блис бързо го притисна към себе си с топъл закрилнически жест.

— Чудя се дали ще можем да се уредим да ядем сами — измърмори тя на Пелорат. — Иначе ще трябва скоро да се махнем от този свят. И без туй ми е достатъчно зле, че поглъщам толкова много изолатски животински протеин. Ако не друго, то поне да мога да го правя на спокойствие.

— Сега са в повишено настроение — примирително рече историкът. Явно бе готов да изтърпи всичко, само и само да изследва примитивното поведение и вярвания.

…После вечерята привърши и разгласиха, че след малко иде редът на музикалния фестивал.

82

Залата, в която щеше да се проведе той, бе голяма горе-долу колкото трапезарията и в нея имаше сгъваеми седалки (доста неудобни, както съвсем скоро откри Тривайз) за около сто и петдесет души. Като почетни гости посетителите бяха отведени на първата редица и алфианците вежливо и благосклонно изкоментираха облеклото им.

Двамата мъже бяха голи от кръста нагоре и колкото пъти се сетеше за това или случайно погледнеше със самодоволно одобрение към тъмноокосмения си гръден кош, Тривайз неволно стягаше коремните си мускули. Пелорат наблюдаваше с пламнали очи всичко наоколо и бе съвсем безразличен към външния си вид. Блузата на Блис привличаше прикрити озадачени погледи, но гласно никой нищо не спомена за нея.

Съветникът забеляза, че залата бе пълна само наполовина и мнозинството от публиката се състоеше от жени — вероятно защото голяма част от мъжете се намираха в морето.

Пелорат го побутна и прошепна:

— Имат електричество.

Той внимателно огледа вертикалните тръби по стените, както и прикрепените към тавана. Излъчваха мека светлина.

— Флуоресценция — констатира Тривайз. — Съвсем примитивно.

— Да, но вършат работа. В нашите стаи и в пристройката също имаме такива. Мислех си, че са просто декоративни. Ако успеем да разберем как да ги задействаме, няма да ни се налага да стоим в тъмното.

— Можеха да ни обяснят — с леко раздразнение отбеляза Блис.

— Мислели са, че знаем — предположи историкът, — че всеки би трябвало да знае толкова елементарно нещо…

Иззад параваните се появиха четири жени и се настаниха на празното място пред столовете. Всяка носеше някакъв инструмент от лакирано дърво, чиято форма не можеше да се опише лесно. Инструментите се различаваха преди всичко по размерите си. Първият бе съвсем малък, другите два — малко по-големи, а четвъртият — значително по-обемен. Жените държаха в ръка и по една дълга пръчка.

Щом влязоха, публиката леко засвирка и четирите алфианки се поклониха в отговор. Гърдите им бяха доста стегнато привързани с ивица прозрачен плат, изглежда за да не се докосват до инструментите.

Тривайз разтълкува подсвиркванията като знак за одобрение или за предвкусване на нещо приятно и реши, че ще бъде учтиво да се присъедини и той. Примерът му бе последван от Фалъм, която издаде звук, далеч по-мощен от обикновено подсвиркване, така че държанието й за момент привлече вниманието на присъстващите. Блис обаче я спря, като я побутна с ръка.

Без никакви особени приготовления три от жените сложиха инструментите си под брадичките, а най-големият остана подпрян на пода между краката на четвъртата. Дългите пръчки в десните им ръце се задвижиха напреко на струните почти по цялата си дължина, докато пръстите на левите бързо затанцуваха в горния край на същите тези струни.

Това, помисли си Тривайз, ще да е „скърцането“, което бе очаквал. Само че въобще не звучеше като скърцане. Изсипаха се меки и мелодични поредици от ноти; всеки инструмент правеше нещо самостоятелно, а като цяло звуците се наслагваха определено приятно.

Нямаше я, разбира се, безкрайната сложност на електронната музика („истинската“, както единствено можеше да я охарактеризира Тривайз) и се долавяше известно еднообразие. Постепенно обаче слухът му се пригоди към странната звукова система и той започна да различава някои тънкости. Сигурно е доста изморително да го правиш по този начин, помисли си съветникът, затъжил се за ефектите и математическата точност и чистота на истинската музика, но сетне му мина през ума, че ако послуша достатъчно дълго тези прости дървени устройства, току-виж започнал да харесва непринудената им звучност.

Концертът продължи около четиридесет и пет минути, преди на празното място да излезе Хироко. Тя моментално забеляза Тривайз, седящ на първия ред, и му се усмихна. А той от все сърце се присъедини към лекото одобрително свиркане на публиката. Девойката изглеждаше прекрасна с дългата си, изключително оригинална пола и голямото цвете в косите. Не бе препасала нищо върху гърдите си, тъй като очевидно нямаше опасност те да се допрат до инструмента.

Той се оказа тъмен дървен цилиндър с дължина около две трети от метъра и почти два сантиметра дебел. Хироко го вдигна към устните си и духна в отвора близо до единия му край, като издаде тънък, приятен звук, чиято височина се променяше, когато пръстите й натискаха някакви метални пластинки, разположени по дължината на цилиндъра.

Още при първата нота Фалъм стисна ръката на Геянката и възкликна:

— Ето това е… — последва думата, която преди бе прозвучала като „фийфлей“.

Блис строго поклати глава към нея и соларианчето настоя с по-тих глас:

— Наистина е така!

Погледите на другите пак се насочиха към хлапето. Блис сложи здраво длан на устните му и се приведе, за да прошепне почти нечуто едно заповедническо „Тихо!“ в ухото й.

След чуй то безмълвно се заслуша в свиренето на Хироко, ала пръстите му спазматично се движеха, сякаш натискаха разположените по дължината на цилиндъра пластинки.

Последният изпълнител на концерта бе един възрастен мъж с окачен на раменете му инструмент с нагъната средна част. Той го разпъваше и свиваше, като същевременно дясната му ръка пробягваше по редичката бели и черни предмети в единия край, натискайки ги поотделно или на групи.

На Тривайз този звук се видя особено тежък, едва ли не варварски и неприятен като спомена за лая на кучетата на Аврора. Не че инструментът беше лаещ, но предизвикваше подобни асоциации. Блис също изглеждаше тъй, сякаш би искала да си запуши ушите с длани, а и Пелорат се бе смръщил. Комай единствено Фалъм изпитваше удоволствие, тъй като леко потрепваше с крак и когато съветникът я забеляза, за своя собствена изненада осъзна, че в музиката действително има някакво пулсиране, съвпадащо с потропването на хермафродитчето.

Най-накрая всичко свърши и се разнесе истинска буря от свиркане, над което определено доминираше вибриращият звук, издаван от Фалъм.

Сетне публиката се разпадна на отделни групички, бързо станали тъй гласовити и шумни, каквито изглежда бяха алфианците при всички свои обществени изяви. Музикантите, свирили на концерта, застанаха в предната част на залата и заприказваха с дошлите да ги поздравят. Фалъм се изплъзна от ръката на Геянката и изтича до Хироко.

— Хей — викна запъхтяна тя, — дай ми да видя…

— Кое да видиш, миличко? — попита Хироко.

— Онова нещо, с което правеше музика.

— О — разсмя се девойката. — Това е флейта, малката ми.

— Може ли да я видя?

— Добре — алфианката отвори една кутия и извади инструмента. Беше разделен на три части, но тя бързо ги сглоби и го подаде на Фалъм с мундщук, обърнат към устните й.

— Ето, духай през това.

— Знам, знам — нетърпеливо рече хлапето и посегна към флейтата.

Хироко инстинктивно я отдръпна и я вдигна над главата си.

— Духай, миличко, но не пипай.

Фалъм изглеждаше разочарована.

— Тогава може ли просто да я погледам? Няма да я пипам.

— Разбира се.

Тя пак протегна инструмента си и соларианчето жадно го загледа.

В този миг флуоресцентното осветление в залата едва-едва помръкна и се разнесе звук от флейта — малко несигурен и треперлив.

От изненада Хироко насмалко не изтърва своята музикална тръба, а Фалъм изкрещя:

— Успях! Успях! Джемби каза, че някой ден ще мога да го направя!

— Ти ли предизвика този звук? — попита Хироко.

— Да, аз. Аз го направих.

— Но как го стори, чедо?

Намеси се Блис, почервеняла от объркване:

— Съжалявам, Хироко. Ще я отведа.

— Не — рече алфианката. — Искам тя да го направи пак.

Неколцина от най-близко стоящите се скупчиха да гледат. Фалъм смръщи вежди, сякаш се напрягаше с всички сили. Флуоресцентните лампи отслабнаха още повече и отново се чу звукът на флейтата — този път чист и стабилен. После той внезапно стана хаотичен, а металните предметчета по дължината на дървения цилиндър се задвижиха сякаш по своя воля.

— Малко по-различно е от… — изпъшка Фалъм, сякаш дъхът й, а не задвиженият от енергията въздух, бе задействал флейтата.

(Междувременно Пелорат бе успял да прошепне на Тривайз: „Сигурно преобразува енергията на електрическия ток, който захранва флуоресцентните лампи.“)

— Опитай пак — помоли със задавен глас Хироко.

Хлапето притвори очи. Сега тонът бе по-мек и по-добре контролиран. Флейтата засвири сама, управлявана не с пръсти, а от странната енергия, получена чрез все още незрелите дялове в мозъка на Фалъм. Тоновете, които отначало се изсипваха почти хаотично, бързо се подредиха в музикална фраза и сега вече всички в залата се насъбраха около Хироко и соларианчето. Младата жена внимателно придържаше флейтата с палец и показалец в двата й края, а Фалъм, затворила очи, управляваше въздушния поток и движението на клапите.

— Това е мелодията, която свирих аз — прошепна Хироко.

— Помня я — каза Фалъм, леко кимвайки с глава без да наруши концентрацията си.

— Не изпусна нито една нота — удиви се алфианката, когато етюдът свърши.

— Само че не беше правилно, Хироко. Ти не го изсвири правилно.

— Фалъм! — отсече Блис. — Не е вежливо. Не трябва…

— Моля, не се бъркай — безапелационно я сряза Хироко. — Защо, чедо, да не е правилно?

— Защото аз бих го изсвирила другояче.

— Покажи ми как.

Флейтата отново засвири, но по-усложнена мелодия, тъй като силите, които натискаха клапите, го правеха по-бързо, в по-сполучлива последователност и с по-изпипани комбинации. Музиката бе сложна, безкрайно емоционална и затрогваща. Хироко стоеше като глътнала бастун, а в залата можеше да се чуе и муха.

Дори и след като Фалъм престана да свири, тишината сякаш продължаваше да звучи, докато алфианката не си пое дълбоко дъх и не рече:

— Малко мое, изпълнявало ли си някога по-рано тази мелодия?

— Не — отвърна детето, — по-рано използвах единствено пръстите си, а тях не мога да движа по този начин — и простичко, без следа от самохвалство добави:

— Никой няма да може.

— Искаш ли да изсвириш още нещо?

— Трябва да си го измисля.

— Тоест да импровизираш?

Фалъм сбърчи вежди и погледна към Блис. Геянката кимна и соларианчето отговори:

— Да.

— Тогава, моля те, направи го — настоя Хироко.

Хлапето застина и минута-две сякаш размишляваше, а сетне започна бавно една много проста поредица от ноти, звучаща направо приспивно. Флуоресцентните лампи притъмняваха и просветваха в зависимост от това дали изразходваната енергия се усилваше или отслабваше. Никой не им обръщаше особено внимание, защото изглеждаше, че това е ефект от музиката, а не нейна причина — все едно някакъв призрачен електрически дух се подчиняваше на заповедите на звуковите вълни.

Комбинацията от ноти се повтори малко по-гръмко; сетне по-усложнена, а после във вариации, които без да губят основната тема, започнаха да стават все по-енергични и вълнуващи, карайки слушателите да затаят дъх. Накрая мелодията затихна далеч по-бързо, отколкото се бе усилвала — с ефекта на шеметно пикиране, което сякаш имаше за цел да смъкне присъстващите на земята, макар те да продължаваха да изпитват усещането, че се реят високо из въздуха.

Последва истински пандемониум9, който процепи тишината, и дори привикналият към съвършено различна музика Тривайз тъжно си помисли: „Вече никога няма да чуя това отново.“

Когато отново се възцари нежеланото беззвучие, Хироко подаде флейтата си.

— Вземи, Фалъм, тя е твоя!

Соларианчето се пресегна е радост, но Блис улови протегнатата му ръка и рече:

— Не можем да я вземем, Хироко. Това е ценен инструмент.

— Имам друга, Блис. Не е толкова хубава, но така и трябва да бъде. Тази принадлежи на човека, който ще свири най-добре с нея. Никога не съм чувала такваз музика и грешно би било аз да притежавам инструмент, дето няма да използвам наспроти възможностите му. Ще ми се да знаех обаче как може да бъде накаран той да свири, без да го докосват!

Фалъм пое флейтата и я притисна към гърдите си с израз на дълбоко задоволство.

83

И двете отделения на жилището им бяха осветени с по една флуоресцентна лампа. Трета се намираше в пристройката. Светлината бе мъждива и не ставаше за четене, но поне стаите вече не бяха съвсем тъмни.

Въпреки това не бързаха да влязат вътре. Небето бе обсипано със звезди — нещо направо омайващо за човек, роден на Терминус, където небосводът беше почти беззвезден и се забелязваше единствено мъждивият, смален от перспективата, облак на Галактиката.

От страх да не се загубят или препънат в тъмното Хироко ги бе придружила до спалните им. По целия път обратно тя държа соларианчето за ръката, а след като им запали лампите, остана навън с тях, все така вкопчена в хлапето.

Блис реши да направи още един опит, тъй като за нея бе ясно, че девойката е в състояние на дълбок емоционален шок:

— Наистина, Хироко, не можем да вземем флейтата ти.

— Не, тя трябва да принадлежи на Фалъм — въпреки категоричността си алфианката оставаше разстроена.

Тривайз продължаваше да гледа небето. Нощта бе наистина тъмна — тъмнина, която почти не се нарушаваше от бледите струйки, идващи откъм собствените им стаи и още по-малко от слабите искрици на по-отдалечените къщи. Той попита:

— Хироко, виждаш ли онази ярка звезда? Как се нарича?

Момичето небрежно погледна нагоре и отвърна без особено желание:

— Това е Придружителя.

— Защо му викат така?

— Обикаля около нашето слънце веднъж на всеки осемдесет стандартни години. По това време е вечерна звезда. Можеш да го видиш и през деня, когато лежи над хоризонта.

Добре, помисли си Тривайз, не е съвсем невежа в астрономията. После каза:

— Знаеш ли, че Алфа има още един придружител, твърде мъничък и слаб, който е много по-далеч от тази звезда. Не може да се види без телескоп.

(Самият той не го бе виждал, нито си бе правил труда да го потърси, обаче корабният компютър имаше съответната информация в базите данни.)

Тя пак незаинтересовано отговори:

— Казвали са ни в училище.

— Ами какво ще речеш за онези там? Виждаш ли ги — шестте звезди, подредени на зигзаг?

— Това е Касиопея — отвърна Хироко.

— Така ли? — изненада се Тривайз. — Коя точно от всички?

— Всичките. Целият зигзаг. Това е Касиопея.

— Защо се нарича така?

— Не притежавам туй знание. Нищо не отбирам от астрономията, уважаеми Тривайз.

— А онази, най-ниската звезда от зигзага, дето е по-ярка от другите? Тя коя е?

— Звезда. Не знам името й.

— Но като се изключат двете придружителки, от останалите тя е най-близо до Алфа. Само на един парсек.

— Тъй ли думаш? Не знаех и това — чистосърдечно си призна Хироко.

— Не би ли могла да е слънцето, около което се върти Земята?

Алфианката погледна към звездата с лек проблясък на интерес.

— Никога не съм чувала някой да казва тъй.

— Не мислиш ли, че може да е тя?

— Как смея да река? Никой не знае къде би могла да е Земята. Аз… сега трябва да те оставя. Моята смяна на полята е утре сутрин, преди плажния фестивал. Ще те видя там, веднага след обяда. Да?

— Сигурно, Хироко.

Тя си тръгна изведнъж, почти бежешком в тъмнината. Съветникът се загледа подире й, а сетне се присъедини към останалите в слабо осветената къщичка.

— Блис — попита той след малко, — можеш ли да определиш, дали Хироко лъжеше за Земята?

Геянката поклати глава.

— Не мисля. Беше страхотно напрегната — нещо, което не долавях, преди концертът да свърши. Беше напрегната още преди да я заразпитваш за звездите.

— Понеже подари флейтата си?

— Възможно е. Не знам. — Тя се обърна към хермафродитчето:

— Хайде, Фалъм, искам да си отидеш в стаята. Като се приготвиш за лягане, иди в пристройката, използвай гърнето, а сетне си измий ръцете, лицето и зъбите.

— Може ли да посвиря на флейтата, Блис?

— Съвсем за малко и много тихичко. Разбра ли ме? И щом ти кажа, трябва да престанеш.

— Да, Блис.

Тримата останаха сами; Геянката се настани на единствения стол, а мъжете седнаха всеки на своето легло.

— Има ли някакъв смисъл да стоим повече на тази планета? — попита тя.

Тривайз сви рамене.

— Никога не сме обсъждали проблема за Земята във връзка с древните инструменти, а тук бихме могли да открием още нещо. Може също да се окаже, че си е струвало да изчакаме риболовната флотилия да се завърне. Не е изключено рибарите да добавят едно-друго, което домоседите не знаят.

— Твърде съмнителни аргументи — отсече Блис. — Сигурен ли си, че не те задържат тъмните очи на Хироко?

— Не те разбирам — малко нервно отвърна съветникът. — Какво те засяга това, което аз решавам да правя? 3ащо ми се струва, че си присвояваш правото да си ми морален съдник?

— Твоят морал изобщо не ме засяга. Въпросът се свежда до нашата експедиция. Искаш да откриеш Земята, за да можеш най-накрая да решиш дали си бил прав да предпочетеш Галаксея пред изолатските светове. Аз също искам ти да решиш това. Казваш, че се нуждаеш да посетиш Земята, за да можеш да вземеш решението, и изглежда си убеден, че тя се върти около онази ярка звезда там. Тогава да отиваме към нея. Съгласна съм, че би ни било от полза да имаме някакви сведения, преди да потеглим, но е ясно, че тук такава информация не се задава. Не искам да си губим времето, докато ти се наслаждаваш на Хироко.

— Може би ще потеглим — каза Тривайз. — Остави ме да поразмисля и те уверявам, че момичето няма да играе никаква роля в моето решение.

— Чувствам, че би следвало да тръгнем към Земята — вмъкна се в разговора Пелорат, — та ако ще да е само за да разберем дали е радиоактивна или не. Не намирам никакъв смисъл да оставаме повече тук.

— Сигурен ли си, че не те подтикват тъмните очи на Блис? — запита малко злобничко Тривайз, ала почти незабавно съжали:

— Не, Янов, взимам си думите обратно. Просто детинщина. Все пак… това е чаровен свят, дори съвсем независимо от Хироко, и трябва да призная, че при други обстоятелства бих се изкушил да остана на него неопределено дълго време. Блис, не мислиш ли, че Алфа срива твоята теория за изолатите?

— Защо? — попита Геянката.

— Ти твърдеше, че всеки изолиран свят става опасен и враждебен, нали?

— Дори Компорелон — спокойно заяви Блис, — който е доста встрани от основния поток на галактическата активност, при все че на теория е асоциирана към Фондационната федерация сила.

— Но не и Алфа. Този свят е напълно изолиран, ала можеш ли да се оплачеш от неговата дружелюбност и гостоприемство? Те ни нахраниха, облякоха, дадоха ни подслон, организират в наша чест фестивали, нямат нищо против да останем. Какъв недостатък би им приписала?

— Очевидно никакъв. Хироко дори ти предоставя тялото си.

Този път съветникът наистина се ядоса.

— Слушай, какво толкова те дразни това? Тя не ми е предоставила тялото си. Ние отдадохме телата си един на друг. Беше напълно безкористно, изцяло за взаимно наслаждение. А точно ти не можеш да ме убедиш, че ще се поколебаеш да отдадеш тялото си, когато те устройва.

— Моля те, Блис — обади се Пелорат. — Голан е абсолютно прав. Няма никаква причина да възразяваш срещу неговите лични удоволствия.

— Стига те да не ни засягат — не отстъпи Геянката.

— Те не ни засягат — натърти Тривайз. — Ще си тръгнем, уверявам те. Отсрочката за евентуална информация няма да е голяма.

— Както и да е, от изолатите аз се боя — заяви Блис — дори когато дарове даряват.10

Тривайз вдигна ръце.

— Стигаш до някакво заключение, а сетне изопачаваш доказателствата, за да му паснат. Типично по…

— Не го произнасяй — заплашително го прекъсна Блис. — Аз не съм жена. Аз съм Гея. Не аз, а Гея се притеснява.

— Няма никаква причина… — в този момент откъм отвора на къщата се чу драскащ шум. Тривайз застина.

— Какво е това? — тихо попита той.

Блис леко сви рамене.

— Дръпни завесата и ще видиш. Нали разправяше, че този свят е дружелюбен и не ни заплашват никакви опасности.

Съветникът обаче продължи да се колебае, докато от другата страна на отвора един нежен глас не се обади:

— Моля. Аз съм!

Беше гласът на Хироко. Тривайз със замах отметна завесата.

Алфианката бързо влезе. Бузите й бяха мокри.

— Затвори — задъхано рече тя.

— Какво има? — попита Блис. Хироко се вкопчи в Тривайз.

— Не можах да стоя безучастна. Опитах се, но бе непоносимо. Тръгвай си; и всички вие. Бързо вземете детето с вас. Откарайте кораба надалеч — надалеч от Алфа — докато е все още тъмно.

— Но защо? — попита съветникът.

— Защото иначе ти ще умреш. И всички вие.

84

Известно време тримата чуждоземци гледаха вцепенени момичето. Сетне Тривайз рече:

— Да не твърдиш, че твоите хора ще ни убият?

По бузите на Хироко пак се затъркаляха сълзи.

— Ти вече тръгнал си по пътя на смъртта, уважаеми Тривайз. А с теб и другите. Преди много време учените тукашни изобретили един вирус — за нас безвреден, ала за чуждоземци смъртоносен. Ние сме имунизирани — тя бурно разтърси ръката му. — Ти си заразен.

— Как?

— Когато споделихме своята приятност. Това е един от начините.

— Но аз се чувствам съвсем добре — възрази съветникът.

— Вирусът все още не е активиран. Това ще стане, щом се върне риболовната флотилия. По нашите закони всички трябва да решат за подобно нещо — дори и мъжете. И сигурно ще го направят, и ще ви задържим тук дотогава — две утрини оттук нататък. Тръгнете си сега, докат’ е мрак и никой ви не подозира.

— Защо твоите хора ще сторят това? — остро попита Блис.

— Зарад нашата безопасност. Ний сме малцина, а много притежаваме. Не искаме тук да нахълтат чуждоземци. Дойде ли един и съобщи за туй, що имаме, ще дойдат и други, тъй че колчем веднъж на много време пристигне някой кораб, ний трябва да сме сигурни, че той не ще отлитне.

— Но в такъв случай — недоумяващо запита Тривайз — защо ни предупреждаваш да се махнем?

— Не питай за причината. Не, ще ти я кажа, тъй като отново чувам я. Слушай…

В другата стая Фалъм свиреше тихо и безкрайно сладостно с флейтата.

— Не ще мога да понеса унищожаването на таз музика — рече девойката, — тъй като малката също ще погине.

— Затова ли даде флейтата на Фалъм? — сурово каза съветникът. — Знаела си, че щом умре, отново ще я притежаваш?

Хироко видимо се ужаси.

— Не, не туй имах предвид. А когато накрая дойде ми на ума, разбрах, че не бива да се случи. Тръгнете заедно с детето и вземете флейтата, така че повеч’ аз да не мога да я видя. Там, в космоса, ти ще бъдеш в безопасност и останал неактивен в тялото ти, след време вирусът ще умре. В замяна аз ви моля нивга никой от вас и да не споменава за този свят, така че друг да не узнае.

— Няма да говорим за него — обеща Тривайз.

Хироко вдигна очи към лицето му и тихо каза:

— Ще ли мога да те целуна, преди да си тръгнеш?

— Не — отсече съветникът. — Вече съм инфектиран веднъж, а това сигурно е достатъчно — и не чак толкова грубо добави:

— Не плачи. Хората ще те попитат защо плачеш и ти няма да можеш да им отговориш. Аз ще ти простя онуй, което си ми сторила, заради сегашните ти усилия да ни спасиш.

Хироко се изправи, внимателно изтри бузи с опакото на дланите си, пое дълбоко дъх и рече:

— Благодаря на теб — и бързо излезе.

Тривайз се огледа в полумрака.

— Ще изгасим лампите, ще поизчакаме малко и ще тръгнем. Блис, кажи на Фалъм да спре да свири на инструмента си. Не забравяй да вземеш флейтата. После ще идем на кораба, стига да успеем да го открием в тъмнината.

— Аз ще го открия — рече Геянката. — На борда има мои дрехи и макар едва-едва, те също са Гея. Гея няма да се затрудни да намери Гея — и тя изчезна в другата стая, за да приготви Фалъм.

Пелорат запита:

— Мислиш ли, че не са повредили кораба, за да ни задържат на планетата?

— Не разполагат с такава техника — мрачно отвърна съветникът.

Когато Блис се появи, хванала соларианчето за ръка, той угаси лампите.

Безмълвно престояха в тъмнината около половин час, който им се стори дълъг колкото половината нощ. Сетне Тривайз бавно и безшумно отвори вратата. Небето изглеждаше позаоблачено, но звездите светеха. Високо над тях стоеше Касиопея, а в долния й край ярко блестеше звездата, която би могла да бъде земното слънце. Въздухът бе неподвижен, не се чуваше никакъв звук.

Тривайз внимателно пристъпи навън и направи знак на другите да го последват. Едната му ръка се спусна почти инстинктивно към ръкохватката на невронния камшик. Бе сигурен, че няма да му се наложи да го използва, но все пак…

Блис пое водачеството, уловила Пелорат, който на свой ред бе хванал Тривайз. Другата ръка на Геянката държеше дланта на Фалъм, а свободната ръка на хлапето стискаше флейтата. Внимателно напипвайки пътя в почти пълната тъмнина, Блис поведе групата в посоката, от която много слабо долавяше излъчването на своята дреха на борда на „Далечната звезда“.