Фондация и Земя

31

— Голан — обади се Пелорат. — Ще те притеснява ли, ако гледам?

— Ни най-малко, Янов — отвърна Тривайз.

— А ако задавам въпроси?

— Питай.

— Какво правиш в момента?

Тривайз отмести погледа си от екрана.

— Трябва да измеря разстоянието до всяка звезда, която тук изглежда близо до Забранения свят, за да определя колко близо е в действителност. Трябва да зная гравитационното й поле, а за това ми е нужна масата и разстоянието. Без тези данни не можем да сме сигурни, че ще направим чист скок.

— Как постигаш всичко това?

— Ами, координатите на всяка една звезда, която виждам, са в информационните банки на компютъра и могат да бъдат превърнати в координати по компорелонската система. А те, от своя страна, могат леко да се коригират съобразно реалното положение на „Далечната звезда“ в пространството спрямо слънцето на Компорелон — и това ми дава отстоянието на звездата. На екрана всички тези червени джуджета изглеждат едва ли не долепени до Забранения свят, но някои може да са по-близо, други по-далече. Необходимо ни е триизмерното им положение, разбираш ли?

Пелорат кимна и каза:

— Доколкото виждам, вече имаш координатите на Забранения свят…

— Да, но това не е достатъчно. Нужни са ми отстоянията на другите звезди с отклонение не повече от един процент. Тяхната гравитационна сила в района на Забранения свят е толкова слаба, че малка грешка не е от значение. Обаче слънцето, около което той евентуално обикаля, явно притежава изключително силно гравитационно поле и отстоянието му трябва да ми е известно с точност може би хиляда пъти по-голяма от тази при останалите звезди. Само координатите му няма да свършат работа.

— Тогава какво ще предприемеш?

— Измерваме привидното отстояние на Забранения свят — или по-скоро на неговото слънце — от три съседни звезди, които са толкова бледи, че е необходимо огромно увеличение, за да станат въобще различими. Приемаме, че тези три звезди са много отдалечени. После поставяме една от тях в центъра на екрана и скачаме в посока под прав ъгъл спрямо зрителната линия към Забранения свят на десета от парсека. Това можем спокойно да направим и без да знаем отстоянията на по-далечните слънца. Отправната звезда ще остане в центъра и след скока. Другите две, при положение, че всички са наистина много отдалечени, няма да изменят забележимо положението си. Забраненият свят обаче е достатъчно близо, за да промени видимото си положение с паралактично преместване. От размера на това преместване можем да определим отстоянието. Ако искам да се подсигуря, избирам други три звезди и повтарям процедурата.

— Колко време отнема? — попита Пелорат.

— Немного. Тежката работа я върши компютърът. Аз само му казвам какво да прави. Проверката на резултатите наистина отнема известно време, защото трябва да се уверя, че са правдоподобни и не съм сбъркал нещо в инструкциите. Ако съм от онези луди глави, дето имат пълно доверие в себе си и в техниката, може да стане за няколко минути.

— Наистина е удивително — каза Пелорат. — Представи си каква чудесна работа ни върши този компютър.

— През цялото време си го мисля.

— Какво би правил без него?

— А какво бих правил без гравитационен кораб? Какво бих правил без астронавтското си образование? Какво бих правил без хилядите години хиперпространствена техника зад гърба ми? Фактът е, че аз съм, какъвто съм — тук и сега. Ако можем ние самите да си се представим след още двадесет хиляди години, на какви ли технически чудеса ще се радваме? Напълно възможно е също след двадесет хиляди години човечеството просто да не съществува.

— Едва ли — отвърна Пелорат. — Едва ли няма да съществува. Дори да не станем част от Галаксея, винаги можем да се ръководим от психоисторията.

Тривайз се завъртя в своя стол и отдръпна ръцете си от компютъра.

— Да го оставим да изчислява разстоянията — каза той — и да провери няколко пъти резултатите. Не бързаме.

После насмешливо погледна Пелорат и рече:

— Психоисторията! Знаеш ли, Янов, тя бе спомената два пъти, докато бяхме на Компорелон, като и двата пъти бе наречена суеверие. Първия път го казах аз, а после и Дениадор. В края на краищата, как другояче ще определиш психоисторията освен като суеверие на Фондацията? Не е ли тя вяра без доказателства и факти? Какво мислиш, Янов? Това е повече в твоята област, отколкото в моята.

— Защо казваш, че няма доказателства, Голан? — възрази Пелорат. — Изображението на Хари Селдън се е появявало в Криптата на Времето десетина пъти, за да коментира събитията, които са се случили. Той не би знаел какви ще са тези събития, ако не е могъл да ги предвиди с помощта на психоисторията.

Тривайз кимна.

— Звучи впечатляващо. Е, излъгал се е за Мулето, но дори да оставим този факт настрана, пак е впечатляващо. Въпреки всичко, има някакъв магически оттенък, който ме смущава. Добрият фокусник може да прави невероятни номера.

— Никой фокусник не може да предвижда бъдещето с векове напред.

— Прав си. Никой фокусник не може да направи това, което те кара да вярваш, че прави.

— Стига, Голан. Не се сещам за такъв фокус, който би ми позволил да предскажа какво ще се случи след пет века.

— Нито пък се досещаш за трика, който позволява на някого да прочете бележка, скрита в псевдотесеракта на борда на спътник без екипаж. Така или иначе, аз съм виждал човек, дето го прави. Хрумвало ли ти е, че Криптата на Времето, заедно с изображението на Хари Селдън, може да са измислени от правителството?

Пелорат изглеждаше погнусен от подобна възможност.

— Не биха го направили.

Тривайз скептично изсумтя.

— Щяха да ги хванат, ако опитат подобно нещо — настоя историкът.

— Никак не съм сигурен. Работата е там, че изобщо нямаме представа как действа психоисторията.

— Аз не знам как действа и компютърът, но знам, че действа.

— Е, има други хора, които знаят как действа. Какво би станало, ако никой не го знаеше? Тогава, спре ли по някаква причина, ще сме безпомощни. Както и ако психоисторията неочаквано престане да…

— Хората от Втората фондация познават механизмите на психоисторията.

— Откъде знаеш това, Янов?

— Така разправят.

— Всичко могат да разправят. А, ето, получихме отстоянието на звездата спрямо Забранения свят. Надявам се, че е съвсем точно. Да видим цифрите.

Той дълго ги гледа, като от време на време помръдваше устни, сякаш извършваше изчисления на ум. Накрая попита, без да вдига очи:

— Какво прави Блис?

— Спи, приятелю — отвърна Пелорат и добави някак оправдателно: — Тя има нужда от сън, Голан. Да се поддържаш като част от Гея през хиперпространството сигурно е доста енергоемко.

— Предполагам — кимна Тривайз и се обърна към компютъра. Постави ръце върху пулта и промърмори:

— Ще го накарам да направи няколко скока и да проверява данните след всеки пореден. После отдръпна дланите си и продължи:

— Сериозно говоря, Янов. Какво всъщност знаеш за психоисторията?

Пелорат го погледна изненадано.

— Нищо. Да си историк, какъвто съм донякъде аз, е на светлинни години по-различно от това да си психоисторик. Разбира се, помня двете фундаментални аксиоми на тази наука, но тях май всеки ги знае.

— Дори аз. Първото изискване за достоверността на статистическата обработка е броят на участващите в нея да е достатъчно голям. Но какво означава „достатъчно голям“?

— Данните сочат, че населението на Галактиката — отвърна Пелорат — е около десет квадрилиона, а вероятно и повече. Това положително е достатъчно голям брой участващи.

— Откъде знаеш?

— Защото психоисторията действа, Голан. Колкото и да я нищиш чрез логиката, психоисторията наистина действа.

— А второто изискване — каза Тривайз — е хората да не знаят за нея, за да не влияе тя на реакциите им. Хората обаче знаят…

— Знаят само, че съществува, приятелю. Това не се брои. Второто изискване всъщност е хората да не знаят за предвижданията на психоисторията и те действително не ги знаят — с изключение на членовете на Втората фондация, но те са частен случай.

— И науката психоистория е изградена само върху тези два постулата? Трудно е да се повярва.

— Не само върху тези два постулата — натърти Пелорат. — Тя включва висша математика и сложни статистически методи. Работата е следната — ако те интересуват преданията — Хари Селдън е създал психоисторията, като е следвал модела на кинетичната теория на газовете. Всеки газов атом или молекула се движи произволно, така че не сме в състояние да определим положението или скоростта на който и да е от тях. Въпреки това, с помощта на статистиката, можем с голяма точност да изведем правилата, които управляват съвкупното им поведение. По същия начин Селдън е възнамерявал да открие съвкупното поведение на човешките общества, въпреки че моделът му нямало да е валиден за поведението на отделните индивиди.

— Може би, но хората не са атоми.

— Вярно е — отвърна Пелорат. — Човекът има съзнание и поведението му е достатъчно сложно, за да изглежда като плод на свободна воля. Нямам никаква представа как Селдън се е справил с този проблем и съм сигурен, че не бих го разбрал, дори ако някои се опита да ми го обясни — но факт е, че е успял.

— Всичко е разчетено за много хора — продължи Тривайз, — които са в неведение. Не ти ли се струва твърде несолидна основата, върху която строиш огромна математическа структура? Ако изискванията не са зададени правилно, кулата се срутва.

— Но тъй като Планът не се е провалил…

— Или пък ако изискванията, дори да не са грешни или недостатъчни, просто са по-малко строги, отколкото трябва, психоисторията може да действа адекватно с векове, а после, достигайки някаква криза, да се срине — както временно се е случило при Мулето. Ами ако има и трето изискване?

— Какво трето изискване? — попита Пелорат и леко се намръщи.

— Не зная — сви рамене Тривайз. — Едно разсъждение може да изглежда напълно логично и елегантно и въпреки това да съдържа неизказани допускания. Възможно е третото изискване да е нещо толкова очевидно, че на никой да не му е хрумвало да го споменава.

— Нещо, което се приема за чак толкова очевидно, обикновено е вярно, иначе нямаше да се смята за такова.

Тривайз изсумтя.

— Янов, ако познаваше историята на науката също толкова добре, колкото традиционната, щеше да разбереш колко далеч от истината са думите ти. Но да оставим сега това. Вече сме във владенията на слънцето на Забранения свят.

И наистина, в центъра на монитора имаше една ярка точка — толкова ярка, че когато екранът автоматично филтрира светлината й, другите звезди избледняха напълно.

32

Удобствата за миене и лична хигиена на борда на „Далечната звезда“ бяха ограничени и разходът на вода се поддържаше в границите на разумния минимум, за да не се претоварват рециклиращите съоръжения. Тривайз не пропускаше да напомня това както на Пелорат, така и на Блис.

Въпреки всичко геянката имаше свеж вид през цялото време, дългата й черна коса беше винаги лъскава, а ноктите й блестяха.

Тя влезе в пилотската стая и каза:

— А, ето ви тук!

Тривайз вдигна очи.

— Какво толкова те изненадва? Едва ли бихме напуснали кораба, а с една трийсетсекундна обиколка можеш да ни откриеш където и да сме, дори и ако не долавяш присъствието ни ментално.

— Изразът, който употребих, е просто форма на поздрав и не трябва да се приема буквално, както много добре знаеш — отговори Блис. — Къде сме? Само не казвай „в пилотската стая“.

— Скъпа Блис — рече Пелорат и протегна ръка към нея, — ние сме в периферията на планетната система на най-близкия от трите Забранени свята.

Тя се приближи до него и леко постави длан на рамото му, а неговата обгърна талията й.

— Не ще да е толкова забранен — прошепна геянката. — Нищо не ни е спряло още.

Тривайз обясни:

— Той е Забранен свят само защото Компорелон и останалите планети от втората вълна на заселничество умишлено са обявили тези от първата — космонитските — за забранена територия. Щом ние не се чувстваме обвързани с това споразумение, какво друго да ни спре?

— Космонитите, ако още съществуват, също може да са обявили световете от втората вълна за забранена територия. Фактът, че ние сме готови да ги посетим, още не означава, че те нямат нищо против.

— Вярно е — кимна Тривайз, — ако съществуват. Но засега дори не знаем дали има планета, на която живеят космонити. Дотук виждаме само обичайните газови гиганти. Два гиганта, и то неособено големи.

Пелорат го прекъсна:

— Но това съвсем не означава, че космонитският свят не съществува. Обитаемите планети са много по-малки и по-близо до слънцето и от такова разстояние трудно се различават. За да ги открием, трябва да направим микроскок навътре — явно беше много горд, че говори като стар космически пътешественик.

— В такъв случай — обади се Блис — защо не се движим към центъра?

— Още не — отвърна Тривайз. — Възложил съм на компютъра да проверява колкото се може по-отдалеч за някаква изкуствена конструкция. Ще се приближаваме към центъра на етапи — цяла дузина, ако е необходимо — и ще проверяваме на всеки един етап. Този път не искам да ни хванат в капан, както стана с Гея. Помниш ли, Янов?

— В такъв капан, скъпи ми Голан, можеш да се хващаш всеки ден. Той ми донесе Блис. — Историкът я погледна нежно.

Тривайз се ухили:

— Надяваш се на нова Блис всеки ден, така ли?

Пелорат като че се обиди, а геянката каза с нотка на раздразнение:

— Драги приятелю, или както там Пел упорито те нарича, можеш спокойно да навлизаш по-бързо към центъра. Докато съм с вас, няма да ни хванат в капан.

— Силата на Гея…

— …е способна да долавя присъствието на разум? Разбира се.

— Сигурна ли си, Блис? Разбирам, че ти е нужен повече сън, за да се възстановиш от усилията, които ти коства поддържането на контакт с основното ядро на Гея. Доколко мога да разчитам на снижените ти поради огромното разстояние възможности?

Тя се изчерви.

— Връзката е достатъчно силна.

— Не се засягай — рече Тривайз, — просто питам. Сега не ти ли се струва недостатък, че си Гея? Аз не съм Гея. Аз съм цялостен и независим индивид. Това значи, че мога да отида колкото далеч пожелая от моя свят и да си остана Голан Тривайз. Всичките ми способности, в степента, в която ги притежавам, са непроменени, където и да съм. Ако съм сам в космоса, на парсеци разстояние от човешки същества и, по някаква причина, без възможност да комуникирам с никого, да не виждам блясъка на нито една звезда на небето дори, аз ще си остана Голан Тривайз. Възможно е да не мога да оцелея и да умра, но ще умра като Голан Тривайз.

Блис възрази:

— Сам в космоса и далеч от всички ти няма да можеш да се възползваш от помощта на себеподобните си, от техните най-различни таланти и знания. Когато си сам, твоите възможности ще избледнеят в сравнение с това, което си като част от интегрираното общество. И ти го знаеш.

— Въпреки всичко едва ли ще избледнеят до такава степен както в твоя случай — отвърна Тривайз. — Между теб и Гея съществува много по-силна връзка, отколкото между мен и моето общество. Тази връзка се простира през хиперпространството и изисква енергия за поддържането й. Ти сигурно се задъхваш от умственото усилие и се чувстваш много повече като… като смалена частица, отколкото аз.

Свежото лице на Блис доби строго изражение и след миг тя вече не изглеждаше млада, а сякаш без възраст. Приличаше повече на Гея, отколкото на Блис, сякаш за да опровергае твърдението на съветника.

— Дори всичко, което казваш, да е така, Голан Тривайз — рече тя, — тоест да е било, да е и да продължава да бъде така, нима мислиш, че за спечелените придобивки не се плаща цена? Не е ли по-добре да си топлокръвно същество, каквото си, отколкото студенокръвно създание — риба или нещо подобно?

— Костенурките също са студенокръвни — обади се Пелорат. — На Терминус няма костенурки, обаче на някои светове ги има. Те са с черупки и се движат бавно, но живеят дълго.

— Е, тогава не е ли по-добре да си човешко същество, отколкото костенурка? Не е ли по-добре да поддържаш високоенергийни дейности, бързо свиващи се мускули, бързо работещи нервни влакна, интензивна и дълготрайна мисъл — отколкото да пълзиш едва-едва, да усещаш постепенно и да имаш смътна представа за това, което непосредствено те заобикаля? Не е ли така?

— Съгласен съм — отривисто кимна Тривайз. — Така е. И какво от това?

— Е, не знаеш ли, че трябва да платиш за топлокръвието? За да поддържаш температурата си по-висока от околната, трябва да изразходваш енергия много по-разточително от костенурката. Трябва почти непрекъснато да ядеш, за да вливаш сили в тялото си със същата скорост, с които те изтичат. Ще огладняваш много по-бързо, отколкото костенурката, и също тъй по-бързо ще умреш. Предпочиташ ли да бъдеш костенурка, за да живееш по-бавно и по-дълго? Или ще платиш цената да си бързодвижещ се, бързоусещащ и мислещ организъм?

— Сравнението равностойно ли е, Блис?

— Не, Тривайз, защото положението с Гея е по-благоприятно. Ние не изразходваме големи количества енергия, когато сме заедно. Единствено щом някаква част от планетата се намира на хиперпространствени разстояния от останалата Гея, енергийните разходи нарастват. Но, спомни си, че това, което ти избра, не е просто по-голяма Гея, не е и по-голям отделен свят. Ти избра Галаксея, огромен комплекс от светове. В която и точка на Галактиката да се намираш, ще бъдеш част от Галаксея, заобиколен от елементите на нещо, дето се простира от междузвездното атомче до централната черна дупка. Тогава малки количества енергия ще са достатъчни, за да се запазва целостта. Никоя част няма да е много далече от останалите. Ти предпочете всичко това, Тривайз. Как можеш да се съмняваш, че си направил добър избор?

Съветникът бе свел глава в размисъл. Накрая вдигна очи и каза:

— Може да съм направил добър избор, но трябва да съм убеден в него. Решението, което взех, е най-важното в историята на човечеството и не е достатъчно да е добро. Аз искам да знам, че то е такова.

— Какво повече ти трябва от това, което казах?

— Мисля, че ще го открия на Земята — в гласа му имаше някаква непоколебима убеденост.

— Голан, дискът на слънцето се показа — обади се Пелорат.

И наистина компютърът, зает със своите задачи и без да се интересува от дискусията, която се водеше около него, се бе приближавал на етапи до звездата и беше достигнал зададеното от Тривайз разстояние.

Намираха се все още извън равнината на еклиптиката и умната машина раздели екрана, за да покаже поотделно три малки вътрешни планети.

Най-близката имаше повърхност с температура в обхвата на течната вода, както и кислородна атмосфера. Тривайз изчака да се изчисли орбитата й и първото грубо приближение му се стори логично. Но не прекрати пресмятането, защото колкото по-дълго се наблюдаваше движението на планетата, с толкова по-голяма точност се определяха орбиталните й елементи.

След известно време той спокойно заяви:

— Планетата, която виждаме, е обитаема. Много вероятно е и да е обитавана.

— Ах! — възкликна Пелорат по детски радостно, доколкото иначе сериозният му вид му позволяваше това.

— Опасявам се обаче — продължи Тривайз, — че няма огромен спътник. Всъщност никакъв спътник не е засечен засега. Значи не е Земята. Поне ако се вярва на легендата.

— Не се притеснявай за това, Голан — каза Пелорат. — Аз подозирах, че тук няма да намерим Земята, още когато видях, че никой от газовите гиганти не притежава система от пръстени.

— Добре тогава — кимна Тривайз. — Следващата стъпка е да изследваме естеството на живота на планетата. От факта, че притежава кислородна атмосфера, можем да сме абсолютно сигурни, че на нея има растителен живот, но…

— И животински също — рязко каза Блис. — При това изобилен.

— Какво? — Тривайз се обърна към нея.

— Усещам го. Наистина, съвсем слабо от това разстояние, но планетата без съмнение е не само обитаема, а и обитавана.

33

„Далечната звезда“ беше в полярна орбита около Забранения свят, на достатъчно голямо разстояние, за да поддържа период на обиколка от малко повече от шест дни. Тривайз, изглежда, не бързаше да излезе от орбита.

— Тъй като планетата е обитаема — обясни той, — и тъй като според Дениадор на времето е била обитавана от хора с напреднала техника, представители на първата вълна заселници — така наречените космонити, — те може и да не хранят особено добри чувства към нас, хората от втората вълна, които сме ги изместили. Бих искал да се покажат, за да ги опознаем малко, преди да рискуваме с кацането.

— Ами ако не знаят, че сме тук? — предположи Пелорат.

— Ние на тяхно място щяхме да знаем. В такъв случай трябва да приема, че ако те наистина съществуват, най-вероятно ще се опитат да влязат в контакт. Може дори да решат да дойдат и ни пленят.

— Но ако тръгнат след нас и са технически напреднали, няма ли да се окажем безпомощни и…

— Не ми се вярва — прекъсна го Тривайз. — Техническият напредък не е непременно универсален. Възможно е да са по-напред в някои отношения, но е ясно, че не се занимават с междузвездни пътувания, например. Ние сме тези, които са колонизирали Галактиката, а не те, и в цялата история на империята не знам факт, който да сочи, че са напускали своите светове и са попадали в полезрението ни. Ако не пътуват в космоса, как ще очакваме да имат сериозни постижения в астронавтиката? А щом нямат, не биха могли да притежават нищо, подобно на гравитационен звездолет. Ние сме невъоръжени, но даже да се втурнат след нас с боен кораб, не биха могли да ни стигнат. Не, няма да сме безпомощни.

— Напредъкът им може да е в менталната област. Възможно е Мулето да е бил космонит…

Тривайз вдигна рамене с явно раздразнение.

— Мулето не би могъл да е всичко. Геяните го описваха като анормален геянец. Смятан е също за случаен мутант.

— А има и догадки — каза Пелорат, — които не са приемани на сериозно, разбира се, че е бил механично творение. С други думи робот, макар да не го наричаха с тази дума.

— Ако има нещо, което крие ментална опасност, ще трябва да разчитаме на Блис да го неутрализира. Впрочем тя в момента спи ли?

— Спеше — отвърна Пелорат, — но като излизах, се размърда.

— Размърда се, така ли? Трябва да е напълно будна в случай, че се зададе заплаха. Ти ще се погрижиш за това, Янов.

— Да, Голан — тихо каза историкът.

Тривайз прехвърли вниманието си върху компютъра.

— Това, което ме безпокои, са входните станции. Обикновено те са сигурен отличителен знак за планета, обитавана от хора с напреднала техника. Но тези…

— Има ли нещо нередно?

— Няколко неща. Първо, много са архаични. Възможно е да са на хиляди години. Второ, няма излъчвания, а термали.

— Какво значи термали?

— Всеки предмет, по-топъл от заобикалящата го среда, се характеризира със своето топлинно излъчване или термал. То е сигнатура, типична за всичко, следващо определен модел в зависимост от температурата. Тъкмо това излъчват тия входни станции. Ако на борда им работят съоръжения, направени от човешка ръка, непременно ще има утечка на нетермални, следващи някаква логика лъчения. Тъй като тук наблюдаваме само термали, можем да приемем, че или станциите са безлюдни и са били такива навярно хиляди години, или, ако на тях има хора, техниката им е толкова напреднала, че от нея не изтичат никакви излъчвания.

— Възможно е — обади се Пелорат — на планетата да има високо развита цивилизация, но входните станции да са празни, защото светът толкова дълго е бил изолиран от нашите заселници, че вече не мисли за посетители.

— Възможно е… Или пък е някаква уловка.

Влезе Блис и забелязвайки я с крайчеца на окото си, Тривайз кисело подхвърли:

— Да, ето ни отново тук.

— И аз това казвам — отвърна невъзмутимо геянката. — Все в същата орбита. Поне дотолкова разбирам.

Пелорат бързо се зае да разведрява обстановката:

— Голан е предпазлив, мила. Входните станции изглеждат празни и не сме сигурни какво означава това.

— Няма защо да се тревожим — заяви Блис равнодушно. — На планетата, около която кръжим, не се забелязват признаци на разумен живот.

Тривайз се обърна към нея — изненадано и гневно:

— Какво говориш? Ти твърдеше…

— Твърдях, че на планетата има животински живот и наистина е така, но кога и къде са те учили, че животински живот непременно означава човешки същества?

— Защо не го каза веднага?

— Защото от такова разстояние не можех да съм сигурна. Едва долавях вълните на животинска нервна дейност, но при тяхната интензивност нямаше начин да различа пеперудите от хората.

— А сега?

— Сега сме много по-близо и може да сте си помислили, че спя, но аз не спях, е, освен съвсем за кратко. Аз, ако мога да употребя една неособено точна дума, се вслушвах за някакъв признак на умствена дейност, достатъчно сложна, за да означава присъствие на интелигентност.

— И не я откри?

— Бих казала — отвърна Блис с явна предпазливост, че щом от това разстояние не долавям нищо, на планетата не може да има повече от няколко хиляди човешки същества. Ако се приближим, ще мога да определя с още по-голяма точност.

— Ами това променя нещата — рече Тривайз очевидно объркан.

— Предполагам! — сопна се Блис, тъй като сънливостта изглежда я правеше раздразнителна. — Вече можете да оставите тази работа с анализите на излъчването, умозаключенията и каквото там още сте вършили. Моите геянски сетива се справят със задачата много по-ефикасно и по-сигурно. Сега разбираш какво имам предвид, когато казвам, че е по-добре да си геянин, отколкото изолат.

Тривайз не отговори веднага, полагайки усилия да се овладее. Накрая продума с любезен, почти официален тон:

— Много съм ти задължен за информацията. Все пак трябва да разбереш, че — ще използвам едно сравнение — мисълта за предимството да притежавам по-остро обоняние не е достатъчен мотив да се откажа от своята човешка същност и да стана хрътка.

34

Когато слязоха под облачния слой и бавно заплаваха през атмосферата, Забраненият свят вече се виждаше. Изглеждаше странно — като прояден от молци.

Полярните области бяха заледени, както можеше да се очаква, но не и обширни. Планинските райони бяха голи, тук-там с глетчери, ала също неособено просторни. Имаше разпръснати и отделни пустинни места.

Ако наблюдателят се абстрахираше от всичко това, планетата обещаваше да е красива. Континенталните й области бяха доста големи, начупени, така че бреговата линия бе дълга и имаше богати крайбрежни равнини. Виждаха се пищни масиви от тропически и умерено по-ясни гори, опасани от зелени ливади — и въпреки туй всичко изглеждаше като проядено от молци.

Сред горите бяха пръснати полупустинни петна, а на места в ливадите линееше оскъдна растителност.

— Някакво заболяване по растенията? — предположи Пелорат.

— Не — бавно отвърна Блис. — Нещо по-лошо и по-трайно.

— Виждал съм много светове — рече Тривайз, — но не и като този…

— Аз пък съм виждала съвсем малко светове — натърти геянката, — обаче разсъждавам с мислите на Гея. Точно така би трябвало да изглежда един свят, от който хората са изчезнали.

— Защо? — попита Тривайз.

— Помисли! — остро настоя Блис. — В никой обитаем свят няма пълно екологично равновесие. Земята първоначално го е имала, защото ако тя е планетата, на която се е зародило човечеството, трябва да е преживяла дълги епохи, през които не са съществували нито хората, нито някакъв вид, способен да развие напреднала технология и да изменя околната среда. В такъв случай, значи, е съществувало естествено равновесие — непрекъснато променящо се, разбира се. Докато на всички други обитаеми светове хората са тераформирали новата си среда и са въвеждали растителен и животински свят. Но екологичната система, която са създали, е неизбежно разбалансирана. Тя притежава само ограничен брой видове, и то тъкмо тези, които заселниците са предпочели или без които не са могли.

Пелорат каза:

— Знаеш ли за какво ми напомня това? Блис, извинявай, че те прекъсвам, но картината толкова добре съвпада, та не мога да се въздържа да не ви го спомена още сега, преди да съм забравил. Веднъж открих един стар мит за сътворението; в него животът се формира на една планета и включва ограничен контингент от видове, само такива, които са полезни или приятни за човечеството. И точно тогава първите човешки същества направили нещо глупаво — все едно какво, драги приятелю, защото старите митове обикновено са символични и действат объркващо, ако ги приемаш буквално — но тъй или иначе почвата на планетата била прокълната. „Тръни и бодили ще ти ражда тя“5, цитираше се проклятието, макар че пасажът звучи много по-добре на архаичен галактически, на който е и написан. Въпросът е, наистина ли това е било Проклятие? Неща, които хората не са харесвали или не са искали, като тръните и бодилите, може да са били необходими за баланса на екологията?

Блис се усмихна.

— Удивително е, Пел, как на теб всичко ти напомня за някоя легенда и колко яснота внасят тези легенди понякога. Когато тераформират един свят, хората не включват тръните и бодилите и после трябва да полагат усилия, за да поддържат този свят жизнен. Той не е самоподдържащ се организъм като Гея. По-скоро е разнороден сбор от изолати, но не и достатъчно разнороден, за да позволи на екологичното равновесие да трае безкрайно. Ако човечеството изчезне, ако ги няма ръководещите му ръце, моделът на живот на планетата неизбежно се разпада. Тя чисто и просто се антитераформира.

Тривайз скептично отбеляза:

— Дори това да е така, то явно не става бързо. Този свят може би е безлюден от двадесет хиляди години, но въпреки туй в по-голямата си част изглежда в цветущо здраве.

— Разбира се — кимна Блис, — зависи колко сполучлив екологичен баланс е създаден първоначално. Ако равновесието е било добро, то може да трае дълго време даже при отсъствието на хора. В края на краищата двадесет хиляди години, макар да са дълъг период според човешкия аршин, са като ден в живота на една планета.

— Предполагам — каза Пелорат, загледан съсредоточено в пейзажа, — че щом този свят дегенерира, можем да сме сигурни, че на него няма хора.

— Все още не долавям умствена дейност на човешко ниво и съм склонна да вярвам, че планетата е безлюдна. Но съществува постоянен фон от бръмчене и жужене на по-ниски нива на съзнание, нива, достатъчно сложни, за да представляват птици и млекопитаещи. Не съм сигурна, че антитераформирането е достатъчна гаранция, че хората са си отишли. Една планета може да се изроди дори когато на нея има човеци, ако самото общество е анормално и не разбира важността на опазването на околната среда.

— Естествено — съгласи се Пелорат, — такова общество бързо ще загине. Мисля, че е невъзможно обаче хората да не са разбирали важността на факторите, които им осигуряват живот.

— Пел, не споделям твоята наивна вяра в човешкия разум — меко възрази Блис. — На мен лично ми се струва съвсем вероятно в планетарно общество, състоящо се единствено от изолати, местните и дори личните грижи да надделеят над общопланетните.

— Аз пък съм съгласен с Пелорат, че подобно късогледство е немислимо — взе страна Тривайз. — Всъщност, Блис, след като съществуват милиони обитавани от хора светове и никой от тях не се е изродил антитераформационно, страхът ти от изолатите може би е пресилен.

Корабът напусна светлата полусфера и навлезе в нощната. Ефектът напомняше бързо сгъстяващ се сумрак и после пълна тъмнина отвън, с изключение на блясъка на звездите.

Компютърът поддържаше неизменен курс, като прецизно следеше атмосферното налягане и силата на гравитацията. Движеха се на достатъчно голяма височина, за да не се натъкнат на някой планински масив, още повече, че планетата беше във фаза, когато отдавна бе спряло образуването на нови планини. Все пак за всеки случай умната машина опипваше пътя с микровълновите й пръсти.

Тривайз се взря в кадифената тъмнина и каза замислено:

— Това, което изглежда като най-убедителен знак, че светът е безлюден, е липсата на забележима светлина от тъмната му страна. Никое техническо общество не би търпяло мрака. Щом преминем отново в осветената, ще се спуснем по-ниско.

— Каква ще е ползата от това? — попита Пелорат. — Там няма нищо.

— Кой е казал, че няма нищо?

— Блис. И ти също.

— Не, Янов. Аз казах, че няма излъчване от техническо естество, а Блис — че липсват признаци за човешка умствена дейност, но това съвсем не значи нищо. Дори вече да няма хора на планетата, с положителност ще са се запазили някакви останки. Аз търся информация, Янов, и следите от техника също могат да бъдат полезни в тази насока.

— След двадесет хиляди години? — повиши тон Пелорат. — Какво мислиш, че може да се запази двадесет хиляди години? Няма да има филми, хартия, нищо печатно; металът отдавна ще е изяден от ръжда, дървото — изгнило, пластмасата ще се е разпаднала. Даже камъкът ще се е натрошил и ерозирал.

— Може да не са двадесет хиляди години — търпеливо отговори Тривайз. — Споменах го като най-дългия възможен период, в който планетата е била без хора, защото според компорелонските легенди точно преди толкова време този свят е бил процъфтяващ. Но представете си, че последните човешки същества са умрели, изчезнали или избягали само преди десет века.

Те достигнаха другия край на нощната страна, разсъмна се и зората почти моментално прерасна в ярка слънчева светлина.

„Далечната звезда“ се спусна надолу и забави ход, докато подробностите на земната повърхност станаха отчетливи. Островчетата, които осейваха крайбрежието на континента като точки, сега се виждаха ясно. Повечето бяха отрупани със зелена растителност.

Тривайз каза:

— Според мен трябва да обърнем специално внимание на повредените райони. Струва ми се, че там, където е имало най-големи концентрации от хора, екологичното равновесие ще е най-лошо. Именно тези места може да са ядрото на разпространяващата се напаст на антитераформирането. Какво мислиш, Блис?

— Възможно е. Във всеки случай, тъй като не разполагаме с точна информация, нека погледнем там, където най-лесно се вижда. Ливадите и горите ще са погълнали повечето следи от човешко обитаване, така че търсенето им би било губене на време.

— Хрумва ми — каза Пелорат, — че един свят в крайна сметка ще създаде равновесие с това, с което разполага. Могат да се появят нови видове и злокачествените райони да бъдат реколонизирани.

— Възможно е, Пел — рече Блис. — Зависи все пак от това, колко нарушено е било равновесието на света първоначално. А за да се излекува и постигне отново такова чрез еволюция, ще са нужни много повече от двадесет хиляди години. Някъде от порядъка на милиони…

„Далечната звезда“ вече не обикаляше около планетата, а бавно плаваше над петстотинкилометров равнинен пояс, обрасъл с пирен и прещип, и тук-там с по някоя група дървета.

— Какво ще кажете за това? — попита неочаквано Тривайз.

Корабът спря на дрейф и увисна във въздуха. Чуваше се тихото, но непрекъснато бръмчене на двигателите, включили се на високи обороти, за да неутрализират почти напълно гравитационното поле на планетата.

Там, където сочеше Тривайз, не се забелязваше нищо особено. Нащърбени насипи пръст, обрасли с рядка трева.

— Нищо не ми напомня — пръв се обади Пелорат.

— Тези насипи са подредени в прави линии. Прави и успоредни. Има и едва забележими напречни, ако се вгледаш по-внимателно. Виждаш ли? Това е невъзможно за никое естествено образувание. Явно е човешко творение, защото очертава основи и стени — така ясно, сякаш самите те стоят пред нас.

— Да речем, че си прав — каза Пелорат. — Но това са просто развалини. Ако ще правим археологически проучвания, трябва дълго да копаем. На археолозите им отнема години, за да изследват професионално…

— Да, ние нямаме толкова време. Но ако там долу са очертанията на древен град и е останало нещо неразрушено? Нека проследим линиите и видим къде ще ни отведат.

И наистина, в единия край на района — където дърветата бяха по-гъсто групирани — се мернаха цели или почти цели стени.

— За начало е добре. Кацаме — обяви Тривайз.

35

„Далечната звезда“ спря в подножието на малко възвишение — хълм сред равнинната местност. Без много-много да се замисля, Тривайз реши, че ще е най-добре корабът да не се вижда прекалено ясно от всички посоки.

Той каза:

— Температурата навън е 24° С, вятърът е северен, със скорост около 11 километра в час, има разкъсана облачност. Липсват достатъчно данни за общата циркулация на въздуха, та да може да се предвиди времето. Но тъй като влажността е към 40 процента, едва ли ще вали. Общо взето, изглежда сме избрали удобна ширина или годишен сезон, а след Компорелон това ще бъде направо удоволствие.

— Предполагам — вметна Пелорат, — че с напредването на антитераформацията и промените в климата на планетата ще стават по-резки.

— Сигурна съм, че е така — рече Блис.

— Бъдете колкото си щете сигурни — иронизира Тривайз, — защото имаме хиляди години в аванс. Засега планетата е все още приятна и ще остане такава, докато сме живи, а и много време след това.

Докато говореше, той опасваше никакъв широк колан около кръста си. Блис рязко попита:

— Какво е това, Тривайз?

— Така съм обучаван във флота — отвърна съветникът. — Не слизам на непознат свят невъоръжен.

— Сериозно ли възнамеряваш да вземеш оръжие?

— Абсолютно сериозно. Тук отдясно — той потупа един кобур, в който имаше обемист предмет с широко дуло — е бластерът ми, а тук отляво — невронният камшик.

— Две разновидности на убийството — промълви Блис отвратена.

— Само една. Бластерът убива. Невронният камшик — не. Той просто въздейства на нервите и причинява такава болка, че ти се иска да не си жив. Поне така са ми разправяли. За щастие никога не съм бил от другата страна на камшика.

— Защо ги взимаш?

— Казах ти. Не е изключено това да е враждебен свят.

— Тривайз, но тук няма никой.

— Така ли? Няма технологично общество, както по всичко личи. Ами ако са останали примитиви от посттехнологичната ера? Те може да не разполагат с по-страшни неща от тояги и камъни, но и с тях се убива.

За пръв път Блис изглеждаше вбесена. Въпреки това понижи глас и се опита да се аргументира:

— Не засичам човешка невронна дейност. А липсата й елиминира всякакъв вид примитиви — и посттехнологични, и други.

— Тогава няма да се налага да използвам оръжията си — кимна Тривайз. — Но с какво ще навреди, ако ги нося? Просто увеличават леко теглото ми, ала тъй като гравитационното привличане на повърхността е около 91 процента от гравитацията на Терминус, мога да си го позволя. Вижте, самият кораб е невъоръжен, обаче има добър арсенал от ръчни оръжия. Предлагам и вие двамата…

— Не — отсече Блис. — Аз няма да направя и най-малката стъпка към убиване, нито към причиняване на болка.

— Не става въпрос ние да убиваме, а да не ни убият, ако разбираш какво имам предвид.

— Мога да се защищавам по свой начин.

— Янов?

Пелорат се поколеба.

— На Компорелон нямахме оръжие.

— Стига, приятелю. Компорелон беше известна величина, асоцииран към Фондацията свят. Освен това веднага ни арестуваха. Ако имахме оръжие, щяха да ни го вземат. Искаш ли един бластер?

Пелорат поклати глава.

— Не съм бил във флота, стари друже. Не знам как да боравя с такова нещо, а в извънредна ситуация няма и да се сетя за него. Просто ще побягна и… сигурно ще ме убият.

— Няма да те убият, Пел — намеси се Блис енергично. — Гея те е поставила под моя/своя защита, както и този, дето се прави на герой.

— Добре — каза Тривайз. — Не възразявам да бъда закрилян, нито се правя на герой. Просто се подсигурявам двойно и ви уверявам, че ще бъда много доволен, ако въобще не се наложи да посегна към тези неща. Но все едно те трябва да са с мен.

Той нежно потупа двете оръжия и каза:

— А сега нека да слезем на този свят, който може да не е усещал върху себе си тежестта на човешки стъпки от хиляди години.

36

— Имам чувството — рече Пелорат, — че денят е напреднал, а слънцето си е толкова високо, сякаш още е обед.

— Подозирам — отвърна Тривайз, оглеждайки спокойната панорама, — че впечатлението ти е предизвикано от оранжевия цвят на слънцето, какъвто обикновено е той при залез. Ако сме още тук, когато действително залязва, и облаците са подходящо разположени, би трябвало да го видим по-тъмно червено, отколкото сме свикнали. Не зная дали ще ти се стори красиво или потискащо. В интерес на истината слънцето на Компорелон беше още по-неприятно, но почти през цялото време ние се намирахме на закрито.

Той бавно се завъртя, разглеждайки околността във всички посоки. Освен възприеманата почти подсъзнателно странност на светлината, светът имаше и характерна миризма, поне в тази си част. Напомняше на плесен, въпреки че далеч не беше така неприятна.

Близките дървета бяха средно високи и изглеждаха стари, с чвореста кора и леко наклонени стволове, макар да не можеше да се определи дали това се дължи на постоянен вятър или на необичайна почва. Дърветата ли придаваха заплашителен вид на света или нещо друго — по-нематериално?

— Какво смяташ да правиш, Тривайз? — попита Блис. — Сигурно не сме били толкова път, за да се любуваме на гледката.

— Всъщност — каза съветникът — точно такава трябва да е моята роля сега. Предлагам Янов да проучи района. Натам има развалини и той е човекът, който може да прецени стойността на евентуалните находки. За разлика от мен, разбира от надписи и филми на архаичен галактически. А ти, Блис, предполагам, ще искаш да го придружиш, за да го пазиш. Колкото до моя милост, аз ще остана тук като преден пост.

— Пост срещу кого? Примати с тояги и камъни?

— Може би.

Усмивката изчезна от лицето му и той добави:

— Колкото и да е странно, нещо в тази планета ме смущава. Не мога още да кажа точно какво.

— Хайде, Блис — обади се нетърпеливо Пелорат. — Цял живот съм бил единствено колекционер на стари истории и никога не съм се докосвал до истински древни документи. Представяш ли си, ако намерим…

Тривайз ги гледаше как се отдалечават. Гласът на Пелорат затихваше, докато той крачеше ентусиазирано към развалините, а геянката вървеше редом.

Известно време слушаше разсеяно, после се обърна, за да продължи с изучаването на околността. Какво би могло да предизвиква безпокойството му?

Никога не бе стъпвал на ненаселена с хора планета, но бе наблюдавал много такива от космоса. Обикновено те бяха малки светове — твърде малки, за да задържат въздух или вода, и доста полезни като място за среща по време на флотските маневри (през неговия живот не бе имало война, нито даже цял век преди раждането му, но маневрите продължаваха) или при упражненията за симулиран принудителен ремонт. Тривайз беше летял в орбита около подобни светове, беше кацал на тях, но никога не бе имал повод да слезе от кораба.

Дали се безпокоеше, защото сега действително се намираше на един безлюден свят? По същия начин ли щеше да се чувства на някоя от онези малки безвъздушни планети, които бе виждал през студентските си години — че и по-късно?

Поклати глава. Нямаше да се разтревожи толкова. Сигурен бе в това. Щеше да бъде облечен в скафандър, както безброй пъти, когато е бивал извън кораба си в космоса. Това бе позната ситуация и допирът с едно обикновено парче скала едва ли щеше да промени усещането. С положителност — не!

Разбира се… но сега беше без скафандър.

Стоеше на един възможен за обитаване свят, приятен за сетивата поне колкото Терминус и много повече от Компорелон. Усещаше полъха на вятъра върху лицето си, топлината на слънцето върху гърба си, шумоленето на растителността в ушите си. Всичко бе познато, само дето нямаше хора — или вече нямаше.

Това ли беше причината? Тя ли придаваше толкова зловеща атмосфера на подробностите? Нима защото сега се намираха не просто на необитаем, а на изоставен свят?

Никога не бе попадал на изоставен свят; никога не бе чувал за изоставени светове; никога не бе допускал, че свят може да бъде изоставен. Всички планети, които познаваше, веднъж заселени с хора, оставаха обитаеми завинаги.

Той вдигна очи. Една птица пресече полезрението му; изглеждаше дори някак си по-естествена от сиво-синьото небе между оранжевите облаци. (Беше сигурен, че ако прекара два-три дни на планетата, ще свикне с непривичните цветове и небето и облаците ще започнат да му се струват нормални.)

От дърветата долитаха птичи песни и тихо жужене на насекоми. Блис бе споменала за пеперуди и те бяха тук — в удивително количество, с пъстроцветни окраски.

От време на време гъстата трева около дърветата се раздвижваше, но той все още не можеше да разбере какво причинява това движение.

Нито пък очевидното присъствие на живот наблизо предизвикваше страха му. Както беше казала Блис, на тераформираните светове от самото начало липсваха опасни животни. Вълшебните приказки от детството и героическите фантазии на юношеството неизменно имаха за сцена легендарни планети, взети на заем най-вероятно от мъглявите митове за Земята. Холографският екран на хипердрамата гъмжеше от чудовища — лъвове, еднорози, дракони, китове, бронтозаври, мечки. Имаше ги с дузини и той дори не помнеше имената им; някои бяха определено митични, а може би и всичките. Имаше по-дребни същества, които хапят и жилят, както и страшни при допир растения — но това бяха измислици. Естествено, бе чувал, че някогашните пчели са можели да жилят, но сегашните бяха, разбира се, съвсем безобидни.

Тривайз бавно тръгна надясно и заобиколи хълма. Тревата беше висока и гъста, само че пръсната на туфи. Разходи се между дърветата, които също растяха на отделни неголеми групи.

После се прозя. Определено не се случваше нищо вълнуващо и през ума му мина да се върне на кораба и да подремне. Не, немислимо е. Трябва да стои на пост.

Какво, може би трябваше и да марширува: едно, две, едно, две, да се завърта рязко кръгом и да изпълнява сложни фигури с параден електрожезъл? (Това оръжие не се използваше от три века насам, но все още бе задължително при строевата подготовка, без някой да може да посочи точната причина.)

Усмихна се на хрумването си, после се запита дали да не се присъедини към Пелорат и Блис край развалините. Защо? С какво можеше да им помогне?

Ами ако забележи нещо, което Янов случайно е пропуснал? Е, ще разполага с достатъчно време да огледа, след като те се върнат. По-добре беше, има ли артефакти за намиране, да остави Пелорат да ги открие.

Възможно ли е двамата да са в беда? Глупости! Каква беда?

Пък ако случайно бяха в беда, щяха да извикат.

Той спря и се ослуша. Не чу нищо.

После отново го обзе непреодолимата мисъл за караула и закрачи с маршова стъпка, вдигайки високо крак, а сетне удряйки го в земята, като в същото време сваляше въображаемия електрожезъл от рамото си, завърташе го, задържаше го пред себе си — строго отвесно, отново го завърташе и го поставяше на другото рамо. Рязко, с един отривист кръгом Тривайз се озова пак с лице към кораба, който бе вече доста далеч.

И тогава наистина замръзна.

Не беше сам.

До този момент не бе зърнал никакво живо същество освен растения, насекоми и няколко птици, нито беше видял или чул нещо да се приближава. Сега обаче между него и кораба стоеше животно.

Чисто и просто куче.

Тривайз не си падаше по кучетата. Никога не бе имал куче и не изпитваше кой знае какви приятелски чувства, когато срещаше някое. Този път също не изпита. С раздразнение си помисли, че няма планета, на която тези гадини да не са съпътствали човека. Съществуваха безброй разновидности и съветникът отдавна имаше досадното впечатление, че на всеки свят има поне една типична само за него порода. Така или иначе всички кучета си приличаха по едно — независимо дали ги отглеждаха за развлечение, шоу или някаква полезна работа, те биваха възпитавани в любов и доверие към хората.

Тривайз обаче не се бе прехласвал и по тези любов и доверие. На времето бе живял с една жена, която имаше куче. Това създание, което той търпеше заради нея, започна да го обожава, следваше го, облягаше се на гърдите му да си почине (с всичките си петдесет фунта), покриваше го със слюнка и косми в най-неочаквани моменти, клечеше пред вратата и скимтеше, когато той и тя се опитваха да правят секс.

От този контакт бе останал с твърдото убеждение, че по някаква причина, известна само на кучешкия разсъдък и невероятната способност да се анализират миризми, той е неизменен обект на преданост.

Затова когато първоначалната му изненада премина, Тривайз разгледа кучето без особена тревога. Беше едро животно — високо и стройно, с дълги крака. Гледаше го втренчено, без видими признаци за обожание. Устата му бе леко отворена, което можеше да се приеме като усмивка за добре дошъл, но зъбите вътре бяха толкова големи и страшни, че той сто на сто би се чувствал по-удобно, ако кучето не беше пред очите му.

Тогава му хрумна, че то никога не е виждало човек, също както и безброй поколения преди него. Вероятно бе не по-малко изненадано и озадачено от внезапната поява на пришълеца, колкото Тривайз от неговата. Той поне бе разбрал веднага с кого си има работа, докато кучето нямаше дори това преимущество. Бе все още объркано и може би разтревожено.

Естествено, нямаше да бъде безопасно да остави едно животно с такива зъби в състояние на тревога. Трябваше веднага да установи приятелство.

Той се приближи съвсем бавно и без резки движения. Протегна ръка, готов да позволи да го подушат, като издаваше нежни, успокояващи възклицания от рода на „добро кученце“, което в случая му изглеждаше крайно конфузно.

Без да сваля очи от Тривайз, кучето отстъпи една-две крачки назад, сякаш не му се доверяваше. После горната му устна се сгърчи, зъбите му се оголиха и от гърлото му се изтръгна дрезгаво ръмжене. Въпреки че съветникът никога не се бе срещал с подобно поведение, нямаше как да го изтълкува другояче освен като враждебно.

Затова той замръзна на място. С крайчеца на окото си забеляза някакво странично движение и бавно извърна глава. Още две кучета се приближаваха към него. Видът им бе също толкова убийствен като на първото.

Убийствен? Това прилагателно му хрумна едва сега и ужасната му уместност го шокира.

Сърцето му изведнъж заби силно. Пътят към кораба бе блокиран. Не можеше да бяга напосоки, защото тези дълги и многобройни кучешки крака щяха да го стигнат след броени метри. Ако вместо да отстъпи използваше бластера, докато застреля едното, другите две сигурно щяха да се нахвърлят върху му. А в далечината зърна и още няколко. Комуникираха ли по някакъв начин? На глутници ли ловуваха?

Той бавно се отмести вляво, в посоката, в която — все още — имаше свободен изход. Бавно. Бавно.

Кучетата се придвижваха едновременно с него. Убеден беше, че единственото, което го спасява от незабавно нападение, е фактът, че те никога не са виждали или подушвали подобно същество. Нямаха установен стереотип на поведение за такъв случай.

Бягството, разбира се, би представлявало нещо познато за кучетата. Щяха да знаят какво да сторят, ако индивид с ръста на Тривайз демонстрира страх и побегне. И те ще побягнат. По-бързо.

Той продължаваше да се промъква странешком към едно дърво. Изпитваше дивото желание да се качи нависоко, където зверовете не ще могат да го последват. Те също се придвижваха с тихо ръмжене и скъсяваха разстоянието. И трите бяха вперили втренчени погледи в него. Още две приближаваха към тях, а по-надалеч се мяркаха и други. В един момент той трябваше да спринтира. Не биваше да го отлага твърде дълго, нито да побегне прекалено рано. И двете грешки можеха да се окажат фатални.

Сега!

Със сигурност постави личен рекорд за рязък старт и въпреки това беше на косъм. Усети щракване на челюсти край петата си и за момент те дори го задържаха, докато зъбите не се приплъзваха върху твърдия керамоид.

Не беше особено ловък в катеренето по дървета. Не се бе качвал на дърво сигурно от десетгодишен, а и тогава, доколкото си спомняше, не блестеше с особени успехи. В настоящия случай обаче стволът не беше съвсем отвесен, а кората бе чвореста и той имаше къде да се хване. Още повече, че го гонеше свирепа нужда, а е удивително какво може да направи човек, притиснат от обстоятелствата.

Озова се седнал на един чатал десетина метра над земята. В момента не си даваше сметка, че си е одраскал ръката и от нея капе кръв. В основата на дървото седяха пет огромни песа, загледани нагоре с изплезени езици, и търпеливо чакаха.

А сега — какво?

37

Известно време Тривайз не беше в състояние да разсъждава логично. Мислите му сякаш проблясваха хаотично една през друга и ако можеха да бъдат подредени, щяха да изглеждат горе-долу така:

Блис твърдеше, че при тераформирането на една планета хората създават екологично неравновесие, което могат да крепят само с безкрайни усилия. Заселниците например никога не са водили със себе си по-едри хищници. Малките обаче не са могли да избегнат. Насекоми, паразити, дори птици, земеровки и така нататък.

Стряскащите животни от легендите и мъглявите литературни съчинения — тигри, мечки гризли, китове-убийци, крокодили? Кой би ги пренасял от свят на свят, дори да имаше смисъл? И къде то би имало смисъл?

Това означаваше, че хората бяха единствените по-големи хищници и на тях се падаше да пробират онези растения и животни, които, оставени сами на себе си, биха се задушили в собствените си свръхпопулации.

И ако по някакъв начин хората изчезнеха, трябваше да ги заместят други хищници. Но кои? Най-едрите и толерирани още от дълбока древност бяха кучетата и котките — опитомени и живеещи от човешкото благоволение.

Ако обаче хората ги нямаше, за да ги хранят? Тогава те трябва сами да си търсят прехраната — за оцеляването си и, в интерес на истината, за оцеляването на вида, с който засищат глада си и чиято популация трябва да се контролира.

И така, кучетата — всичките им разновидности — ще се размножават: големите ще нападат оставените без надзор тревопасни, по-малките ще ловят птици и гризачи. Котките ще ходят на лов през нощта, както кучетата през деня; първите — поединично, вторите — на глутници.

И вероятно по пътя на еволюцията в крайна сметка ще се създадат нови видове, за да запълнят допълнителни екологични ниши. Дали някои кучета няма да развият земноводни способности, за да могат да се хранят с риба? А някои котки да започнат да се задържат за известно време във въздуха и да ловят по-тромавите птици?

Всичко това пробяга през ума му, докато очакваше логичното мислене да му подскаже какво би могъл да направи.

Броят на кучетата растеше. Изброи двадесет и три около дървото, а прииждаха още. Колко голяма беше глутницата? Всъщност какво значение имаше? И така тя беше достатъчно многобройна.

Извади бластера от кобура, но тежката дръжка в ръката му не даде онова чувство за сигурност, което би желал. Кога за последен път го бе зареждал с енергиен блок и колко заряда можеше да изстреля? Положително не двадесет и три.

Ами Пелорат и Блис? Ако се появяха, кучетата щяха ли да се нахвърлят върху тях? А даже да не се появяха тъкмо сега, щяха ли да са в безопасност? Ако хищниците усетеха присъствието на две човешки същества в развалините, какво би им попречило да ги нападнат там? Едва ли имаше врати или прегради, които да ги задържат.

Блис би ли могла да ги спре и прогони? Щеше ли да успее да концентрира достатъчно ментална сила през хиперпространството? И колко време би могла да поддържа такова ниво?

Тогава — да извика за помощ? Дали щяха да дотичат, ако се провикне, а кучетата да си плюят на петите под страховития поглед на геянката? (Страховит поглед ли беше нужен или просто ментално действие, неуловимо за наблюдателите, които не притежават тази способност?) Или пък, ако се появят, нямаше ли да бъдат разкъсани на парчета пред очите му, а той да е принуден да наблюдава безпомощно от относително безопасната си позиция на дървото?

Не, ще трябва да използва бластера. Ако успее да убие едно от кучетата, а другите побягнат от уплаха, би могъл да слезе, да извика Пелорат и Блис, да убие още няколко, проявили прекалено нахалство, а после тримата да се доберат до кораба.

Той нагласи силата на микровълновия лъч на три четвърти от максимума. Щеше да е достатъчна, за да ликвидира някое от кучетата с голям шум. Гърмежът можеше да прогони другите без излишен разход на енергия.

Тривайз внимателно се прицели в едно животно сред глутницата, което изглеждаше (поне във въображението му) по-злобно от останалите — може би само защото седеше по-спокойно и следователно по-хладнокръвно очакваше плячката си. Кучето гледаше право в оръжието, сякаш презираше онова, което човекът можеше да направи с него.

На Тривайз му хрумна, че той самият никога не бе стрелял с бластер срещу живо същество, нито бе виждал друг да го прави. При тренировките стреляха в чучела от кожа и пластмаса, пълни с вода; течността почти мигновено се загряваше до точката на кипене и експлодираше, разкъсвайки опаковката на парчета.

Но кой, след като нямаше война, ще стреля в човек? И кой би се противопоставил срещу бластер, за да предизвика използването му? Само тук, на един свят, станал патологичен поради изчезването на хората…

Отчитайки странната способност на мозъка да регистрира несъществени подробности, Тривайз забеляза, че един облак бе скрил слънцето — и стреля.

Странен блясък премина през въздуха по права линия между дулото на бластера и кучето; трептяща светлина, която можеше и да не се забележи, ако слънцето грееше с пълна сила.

Животното сигурно усети наближаващата гореща вълна и леко помръдна, като че искаше да отскочи. После експлодира и част от кръвта и клетъчното му съдържание се изпариха.

Експлозията вдигна разочароващо малък шум, защото кучешката кожа просто не беше толкова здрава, колкото на чучелата за тренировка. Плът, кожа, кръв и кости се разпиляха наоколо и Тривайз усети, че му се повдига.

Кучетата се дръпнаха, някои от тях засегнати от неприятно горещите парчета. Но това бе само моментно стъписване. Сетне те отново се струпаха плътно, за да изядат това, което им се предлагаше. На Тривайз съвсем му прилоша. Не само че не ги плашеше, а ги и хранеше! При това положение никога нямаше да си отидат. Напротив — миризмата на прясна кръв и топло месо щеше да привлече още такива хищници, а може би и други, по-малки месоядни твари.

Някой извика:

— Тривайз! Какво…

Той погледна натам. Блис и Пелорат бяха излезли от развалините. Геянката бе спряла и разперила ръце, за да задържи историка, който гледаше към глутницата. Положението бе ясно и очевидно. Нямаше нужда от въпроси.

— Опитах се да ги пропъдя — извика Тривайз, — без да ви въвличам в това с Янов. Можеш ли да ги държиш на разстояние?

— Едва ли — отвърна Блис спокойно, така че Тривайз я чу с мъка, макар ръмженето да бе стихнало, сякаш кучетата внезапно бяха покрити с някакво успокояващо и звукопоглъщащо одеяло.

— Много са и не ми е позната невронната им дейност — добави тя. — На Гея нямаме такива екземпляри.

— Нито пък на Терминус. Или на който и да било цивилизован свят — извика Тривайз. — Ще застрелям колкото мога, а ти се погрижи за останалите. С по-малко няма да ти е чак толкова трудно.

— Не, Тривайз. С бластера само ще привлечеш още. Стой зад мен, Пел, защото няма как да ме защитиш. Голан, къде е другото ти оръжие?

— Невронният камшик?

— Да. Който предизвиква болка. Ниска мощност. Ниска мощност!

— Страхуваш се да не ги заболи ли? — ядосано се провикна съветникът. — Сега ли е най-подходящият момент да си припомняме, че животът е нещо свято?

— Аз мисля за живота на Пел. И за моя. Направи каквото ти казвам. Ниска мощност, стреляй по едно куче. Не мога да ги задържам още дълго.

Животните се бяха отдалечили от дървото и наобиколили двамата, които стояха с гръб към някаква порутена стена. Най-близките правеха плахи опити да се приближат още повече и тихо скимтяха, сякаш се мъчеха да проумеят какво ги спира, след като не усещаха никаква преграда пред себе си. Някои напразно се опитваха да се покатерят по стената и да нападнат в гръб.

Ръката на Тривайз трепереше, докато нагласяваше невронното оръжие на ниска мощност. Камшикът изразходваше много по-малко енергия от бластера и една-единствена батерия можеше да произведе стотици удари, а и точният прицел не беше толкова важен. Тъй като спестяването на енергия също нямаше решаващо значение, той можеше да мине с камшика през цялата глутница. Това бе традиционният метод за озаптяване на тълпи, заплашващи да станат опасни.

Все пак последва предложението на Блис. Прицели се в едно куче и стреля. То се претърколи с притреперващи крака и пронизителни писъци.

Останалите се отдръпнаха от раненото животно с присвити назад уши. После заскимтяха на свой ред, обърнаха се и си тръгнаха, отначало бавно, сетне по-бързо и накрая в пълен бяг. Удареното животно с мъка се изправи и закуцука, скимтейки, след тях.

Воят заглъхна в далечината и Блис каза:

— Да се връщаме на кораба. Те ще дойдат отново или ще налетим на други.

След малко Тривайз си помисли, че никога не бе боравил толкова бързо с входния механизъм на звездолета. И се надяваше повече да не му се налага да го прави.

38

Нощта падна преди той да се почувства що-годе нормално. Тънката лентичка синтетична кожа върху одрасканата му ръка бе успокоила физическата болка, но не беше така лесно да се уталожи болката от психическата рана.

Работата не бе в самата опасност, на която бяха изложени. Реагира на нея както всеки средно смел човек би реагирал. Само че опасността дойде от напълно неподозирана посока. Дразнеше го цялата тази нелепост. Какво би станало, ако се разчуеше, че ръмжащи кучета са го накарали да се покатери на дърво? Все едно да се впуснете в бяг от писукането на ядосани канарчета.

Той с часове се ослушваше за нова атака от страна на кучетата, за вой, за драскаме с нокти по външния корпус на кораба.

Пелорат, от своя страна, изглеждаше съвсем спокоен.

— Нито за миг не се съмнявах, драги приятелю, че Блис ще се справи, но трябва да кажа, че и ти стреля добре с това оръжие.

Тривайз сви рамене. Не беше в настроение да обсъжда подобен въпрос.

Ученият държеше в ръка своята библиотека — компактдиска, на който се съхраняваше трудът на целия му живот, преминал в изследвания на митове и легенди — и се оттегли с нея в спалнята, където стоеше малкият му четец.

Изглеждаше доста доволен от себе си. Тривайз го забеляза, но не коментира. Щеше да има достатъчно време по-нататък, когато умът му нямаше да е толкова зает с кучетата.

Щом двамата останаха сами, Блис промълви колебливо:

— Предполагам, че са те изненадали.

— Ами, да — мрачно отвърна съветникът. — Кой би повярвал, че при вида на едно куче — именно куче! — ще хукна да се спасявам.

— След двадесет хиляди години без хора това едва ли са обикновени кучета. Сега тези животни сигурно са доминиращите едри хищници.

Тривайз кимна.

— Така си и помислих, докато седях на клона на дървото в ролята на предпочитана плячка. Ти беше определено права за неуравновесената екология.

— Неуравновесена, да, от гледна точка на хората. Но като видях колко добре се справят кучетата, чудя се дали Пел не е прав в своето предположение, че природната среда може сама да постигне равновесие, като запълни екологичните ниши с еволюирали варианти на относително малобройните видове, присъстващи първоначално на даден свят.

— Колкото и странно да е — рече Тривайз, — и на мен ми хрумна същата мисъл.

— При условие, разбира се, че нарушаването на равновесието не е толкова голямо, та процесът на възстановяване да изисква твърде много време. Междувременно планетата може да стане напълно нежизненоспособна.

Тривайз изсумтя. Блис го погледна замислено.

— Добре, че настоя да се въоръжиш.

— Не ми помогна много. Виж, твоите способности…

— Не, оръжието беше необходимо. Толкова спешно, само с хиперпространствен контакт с останалата част от Гея, при тъй много умове от непознато естество, нямаше да мога да направя нищо без невронния камшик.

— Бластерът обаче не свърши никаква работа. Опитах.

— С бластера, Тривайз, кучето просто изчезва. Останалите могат да се изненадат, но не и да се уплашат.

— Още по-лошо — поясни Тривайз. — Те изядоха останките. Аз направо ги подкупвах да останат.

— Да, разбирам, че ефектът е бил такъв. С невронния камшик е друго. Той причинява болка и раненото куче издава звуци, понятни за другите животни, които по условен рефлекс започват да изпитват страх. След като вече са предразположени към него, аз само побутнах умовете им и те избягаха.

— Да, но ти успя да съобразиш, че в този случай камшикът е по-страшното оръжие, докато аз не успях.

— Свикнала съм да боравя с умове, а ти не си. Затова настоявах за ниска мощност, както и да се прицелиш само в едно животно. Не исках кучето просто да умре от болка. Не исках и тя да е толкова разсеяна, че да има ефекта на бой с камшик. Исках силна болка, концентрирана във фокус.

— И я получи, Блис — кимна Тривайз. — Свърши идеална работа. Дължа ти огромна благодарност.

— Недоволен си — замислено каза геянката, — защото ти се струва, че си играл нелепа роля. А всъщност, пак повтарям, без твоите оръжия нямаше да мога да направя нищо. Това, което ме озадачава, е как си обясняваш въоръжаването си при всичките ми уверения, че на този свят няма хора — нещо, в което продължавам да съм сигурна. Предвиди ли кучетата?

— Не — отвърна Тривайз. — Разбира се, че не. Във всеки случай, не съзнателно. От друга страна, не ходя въоръжен по принцип. На Компорелон не съм се и сетил да взема оръжие. Не бива обаче да се хващам в капана и да мисля, че е някаква магия. Подозирам, че когато започнахме да говорим за извадени от равновесие екологии, някак си подсъзнателно съм си представил животни, станали опасни в отсъствието на човека. Сега вече това изглежда съвсем логично, но е възможно и да съм имал подобно предчувствие. Нищо повече.

— Не го отхвърляй така небрежно. Аз също участвах в разговора за небалансираните екологии, но нямах такова предчувствие. Тъкмо тази интуиция цени у теб Гея. Разбирам също, че сигурно те дразни да имаш скрити способности за предвиждане, естеството на които не можеш да доловиш; да действаш решително, но без разумни основания…

— На Терминус изразът е „да действаш по вътрешен подтик“.

— А на Гея казваме „да знаеш, без да мислиш“. На теб не ти харесва да знаеш, без да мислиш, нали?

— Определено не ми харесва. Не искам да бъда ръководен от предчувствия. Приемам, че те се основават на някаква причина, но ако не я знам, всичко ме кара да мисля, че нямам контрол върху собствения си разсъдък — нещо като лека форма на лудост.

— Когато реши в полза на Гея и Галаксея, ти действаше по интуиция, а сега търсиш причината.

— Поне десет пъти съм го твърдял.

— А аз отказвах да приема твърденията ти за буквална истина. Съжалявам. Повече няма да ти противореча. Надявам се обаче, че мога да продължа да изтъквам преимуществата на Гея.

— Естествено — засмя се Тривайз, — ако ти обаче от своя страна признаеш, че съм свободен да не ги приемам.

— Хрумвало ли ти е в такъв случай, че този непознат свят се връща към някакво варварство и може би в края на краищата ще стане необитаем и ще се превърне в пустош поради отстраняването на единствения вид, способен да играе ролята на ръководещ разум? Ако този свят обаче беше Гея или, още по-добре, част от Галаксея, това не би могло да се случи. Ръководният разум би продължил да съществува в Галактиката като цяло и екологията, чието равновесие по някаква причина се е нарушило, ще се насочи към възстановяването му.

— Това означава ли, че кучетата ще спрат да се хранят?

— Разбира се, че ще се хранят, също както и хората. Но ще се хранят целенасочено, под съзнателно ръководство, за да поддържат екологичното равновесие, а не в резултат на произволни обстоятелства.

— Изгубването на личната свобода може да няма значение за кучетата, но за хората има — каза Тривайз.

— А какво би станало, ако всички човешки същества престанат да съществуват — навсякъде, не само на един или на няколко свята? Ако Галаксея остане без хора? Ще има ли ръководещ разум и тогава? Останалите форми на живот и неодушевената материя ще успеят ли да изградят общ разсъдък, подходящ за тази цел?

Блис се поколеба.

— Такова нещо — рече тя — никога не се е случвало. Нито пък има някакви изгледи да се случи в бъдеще.

— А не ти ли изглежда очевидно — продължи Тривайз, че човешкият мозък е качествено различен от всичко друго и че ако той отсъства, общият сбор от останалите съзнания не би могъл да го замести. Не е ли истина, че хората са специален случай и трябва да бъдат третирани по съответния специален начин? Те не бива да се идентифицират дори един с друг, камо ли с нечовешки обекти.

— Въпреки това ти реши в полза на Галаксея.

— Причината за което все още не мога да проумея.

— Може би главната причина е била именно предчувствието ти за последиците от нарушеното екологично равновесие? Не е ли възможно основният аргумент да е бил, че всички светове в Галактиката са на ръба на острието и от двете страни ги очаква нестабилност, и че единствено Галаксея би могла да предотврати катастрофите, случващи се на този свят, да не говорим за безспирните междучовешки бедствия като войните и лошото управление?

— Не. Когато взимах решението, не мислех за небалансираните екологии.

— Откъде си сигурен?

— Може да не знам какво предугаждам, но ако впоследствие то бъде споменато, бих го разпознал. Както впрочем ми се струва, че наистина съм предвидил наличието на опасни животни на този свят.

— Е — каза Блис сериозно, — тези кучета можеха да ни костват живота, ако не бяха обединените ни сили — твоята интуиция и моят ментализъм. Хайде, нека бъдем приятели.

Тривайз кимна.

— Щом искаш.

В гласа му имаше ледена нотка, която накара геянката да вдигне вежди, но в този момент в стаята се втурна Пелорат, тресящ главата си така, сякаш искаше да я откъсне.

— Мисля — изрева той, — че го открих.

39

По принцип съветникът не вярваше в лесните победи, но в края на краищата човешко е да повярваш на нещо дори против разума си. Той почувства, че мускулите на гърдите и гърлото му се стягат, но все пак успя да изрече:

— Местоположението на Земята? Това ли откри, Янов?

Пелорат го зяпна втрещено и ентусиазмът му сякаш се изпари.

— Ами, не — рече той явно сконфузен, — не съвсем. Всъщност, Голан, няма нищо общо. Бях забравил за това. Открих… друго в развалините. Предполагам, че не е толкова важно.

Тривайз с усилие пое дълбоко въздух и каза:

— Няма защо да се притесняваш, Янов. Всяка находка е важна. Та какво дойде да ни съобщиш?

— Ами — започна Пелорат, — работата е там, че почти нищо не беше оцеляло, разбирате ли? Двадесет хиляди години ветрове и бури не оставят много след себе си. Още повече, растенията също действат като бавни разрушители, а животните… но както и да е. Въпросът е, че „почти нищо“ не означава „нищо“. Развалините, на които попаднахме, трябва да са останки от обществена сграда, тъй като върху едни паднали камъни или късове бетон имаше изсечен надпис. Беше много трудно да се различи, нали разбираш, приятелю, но аз направих снимки с един от онези фотоапарати с вградено компютърно увеличение, които имаме на борда — така и не се наканих да поискам разрешение да го взема, Голан, но ми се стори важно и…

Тривайз махна нетърпеливо с ръка.

— Продължавай.

— Успях да разчета част от надписа, който явно беше много архаичен. Даже с компютърното увеличение и моята осведоменост по отношение на архаичния език беше невъзможно да се разбере каквото и да било с изключение на една кратка фраза. Там буквите бяха по-големи и малко по-ясни от останалите. Може да са били изсечени и по-дълбоко, защото представляваха наименованието на самия свят. Фразата гласеше: „Планета Аврора“, така че предполагам, че светът, на който стоим, се нарича Аврора, или поне се е наричал така.

— Все някак трябва да се нарича — отбеляза Тривайз.

— Да, но имената рядко се избират произволно. Току-що претърсих внимателно библиотеката си и намерих две стари легенди, идващи, както се оказа, от два много отдалечени един от друг свята, така че имаме достатъчно основание да смятаме, че са възникнали независимо, като имаме предвид… както и да е! И в двете легенди Аврора е името на зората. Може да се предполага, че на някакъв прагалактически език „аврора“ е означавало „зора“. Работата е там, че някаква дума за зора или зазоряване често се използва като име на първите построени космически станции или други подобни конструкции. Ако този свят се нарича Зора, независимо на какъв език, възможно е и той да е бил първият по рода си.

Тривайз попита:

— Да не се готвиш да ни излезеш с твърдението, че тая планета всъщност е Земята и Аврора е алтернативното й име, тъй като Земята символизира зората на живота и на човечеството?

— Не мога да отида толкова далеч — отговори Пелорат.

— Все пак няма радиоактивна повърхност — напомни с горчивина в гласа си съветникът, — няма огромен спътник, нито газов гигант с широки пръстени.

— Точно тъй. Но Дениадор от Компорелон смяташе, че тъкмо този е един от световете, усвоени на времето от първата вълна заселници — космонитите. Ако е така, то неговото име може би сочи, че е бил първият от космонитските светове. Възможно е в този момент да стоим на най-стария човешки свят в Галактиката, с изключение на Земята. Това не е ли вълнуващо?

— Във всички случаи е интересно, Янов, но не извлякохме ли твърде много от едно име?

— Има още — заяви Пелорат възбудено. — Доколкото е меродавна справката в моите архиви, днес в Галактиката липсва свят с име „Аврора“ и, сигурен съм, твоят компютър ще го потвърди. Както казах, има всякакви светове и други обекти, наречени „Зора“ или нещо подобно, но никъде не е използвана самата дума „Аврора“.

— А защо ще я използват? Щом е прагалактическа, няма как да е популярна.

— Но имената остават, дори когато са безсмислени. Ако този е първият населен свят, той е бил прочут; може даже за известно време да е бил господстващият свят в Галактиката. С положителност ще има други, кръстени „Нова Аврора“, „Малката Аврора“ и тъй нататък. А такива…

Тривайз го прекъсна:

— Може да не е първият населен свят. Може никога да не е играл важна роля.

— Според мен има по-основателна причина, драги приятелю.

— Каква например, Янов?

— Ако първата вълна заселници е била застигната от втора, на която сега принадлежат всички светове в Галактиката — както впрочем твърдеше Дениадор, — много е вероятно да е имало период на враждебност между двете вълни. И при изграждането на своите, тъй да се каже, светове втората вълна да избягва да използва имената, дадени от първата на нейните си. По този начин от факта, че името „Аврора“ не се повтаря, можем да заключим, че действително са съществували две заселнически вълни и че този свят е от първата.

Тривайз се усмихна.

— Янов, вече добивам представа как работите вие, митолозите. Съграждате красива надстройка, пък било то и върху въздушни основи. Легендите твърдят, че заселниците от първата вълна са били придружени от множество роботи и се предполага, че именно те са причинили гибелта им. Ако бяхме намерили поне един робот на този свят, щях да съм склонен да приема хипотезата за първата вълна, но как можем да очакваме след двадесет хиляди…

Пелорат с усилие мърдаше устни, без да издаде членоразделен звук, докато накрая проговори:

— Ама не ти ли казах? Не, разбира се, че не съм! Толкова съм развълнуван, че всичко ми се обърка в главата. Голан, там имаше робот.

40

Тривайз разтри челото си, сякаш то внезапно го заболя.

— Робот? — попита той. — Имаше робот?

— Да — Пелорат закима енергично с глава.

— Откъде знаеш?

— Ами, беше си робот. Как мога да не го позная, след като съм го видял?

— Ти виждал ли си някога друг път робот?

— Не, но беше метален предмет, който прилича на човек. Глава, ръце, крака, торс. Естествено, като казвам метален, имам предвид най-вече ръждясъл, и когато се приближих към него, предполагам вибрациите от стъпките ми го повредиха още повече, така че докато протегна ръка да го пипна…

— Защо е трябвало да го пипаш?

— Ами, сигурно не съм можел да повярвам на очите си. Беше машинална реакция. Щом го докоснах, той се разпадна. Но…

— Да?

— Преди да се разпадне съвсем, очите му като че ли слабо просветнаха и издаде звук, сякаш се опитва да изрече нещо.

— Искаш да кажеш, че все още е функционирал?

— Едва-едва, Голан. После се срина.

Тривайз се обърна към Блис.

— Потвърждаваш ли всичко това?

— Робот беше и ние го видяхме — отвърна геянката.

— И работеше?

Жената глухо каза:

— Когато се разпадаше, долових слаба невронна дейност.

— Каква невронна дейност? Роботите нямат органичен мозък.

— Предполагам, че притежават компютризирания му еквивалент — отговори Блис — и аз мога да го доловя.

— Долови роботска, а не човешка менталност, така ли?

Тя сви устни:

— Беше твърде слаба, за да разбера друго, освен че я има.

Тривайз я изгледа, после и Пелорат и каза с едва потискана ярост:

— Това променя всичко.