Фондация и Земя

41

По време на вечерята Тривайз изглеждаше потънал в мисли, а Блис насочи цялото си внимание към храната.

Пелорат, който комай единствен бе склонен да разговаря, изтъкна, че ако планетата, на която се намират, е Аврора и че ако това е първият колонизиран свят, той би трябвало да е доста близо до Земята.

— Може би си струва да претърсим непосредственото звездно обкръжение — вметна историкът. — То ще рече да пресеем най-много неколкостотин звезди.

Тривайз измърмори, че прийомът на пробите и грешките е последното средство и че преди да открият Земята, би искал да събере колкото е възможно повече информация за нея. Не каза нищо повече и Пелорат, очевидно почувствал се срязан, също потъна в мълчание.

Тъй като съветникът не стана по-общителен и след като се нахраниха, Янов плахо се обади:

— Тук ли ще стоим, Голан?

— Поне за през нощта — отвърна Тривайз. — Имам нужда да помисля малко.

— Дали е безопасно?

— Дори наоколо да има нещо много по-лошо от кучетата — каза Тривайз, — в кораба ще сме в пълна безопасност.

Пелорат се запъна:

— Колко време ще ни трябва, за да излетим, ако тук има нещо много по-лошо от кучетата?

— Компютърът е в готовност за излитане — поясни съветникът. — Мисля, че ще успеем за не повече от две-три минути. И понеже, ако се случи неочаквано събитие, той ще ни разбуди съвсем ефективно, предлагам всички да поспим. Утре сутринта ще реша как да продължим.

На приказки е лесно, помисли малко по-късно Тривайз, уловил се, че се взира в тъмнината. Беше се свил полуоблечен на пода на компютърното помещение. Твърде неудобна поза, ала той бе сигурен, че този път и леглото няма да е по-примамливо, а оттук поне можеше незабавно да предприеме някакви действия, ако компютърът вдигне тревога.

Чу стъпки и инстинктивно се изправи, като си удари главата в ръба на пулта — не толкова силно, че да се нарани, но достатъчно, за да му се наложи да потърка мястото и да изкриви лице.

— Янов? — попита с приглушен глас, докато примигваше.

— Не. Аз съм. Блис.

Тривайз протегна ръка над ръба на пулта, та да има поне частичен контакт с компютъра и нежната светлина открои увитата в леко розово одеяние геянка.

— Какво има? — попита той.

— Погледнах в стаята ти, но там те нямаше. Долових обаче невронната ти дейност. Явно беше буден, така че реших да вляза.

— Е, какво искаш?

Тя седна до стената, вдигна колене нагоре и облегна брадичка на тях. Сетне каза:

— Не се безпокой. Нямам никакви попълзновения към онова, което е останало от девствеността ти.

— Не съм си и въобразявал — язвително отвърна Тривайз. — Защо не спиш? Ти имаш по-голяма нужда от нас.

— Повярвай — рече Блис тихо и някак прочувствено, — тази история с кучетата беше много изтощителна.

— Вярвам ти.

— Само че трябваше да поговоря с теб, докато Пел спи.

— За какво?

— Когато той ти разправи за робота, ти рече, че това променя всичко. Какво имаше предвид?

— Не разбираш ли? — изненада се Тривайз. — Имаме три набора от координати — три забранени свята. Вече искам да посетя и трите, за да науча колкото се може повече за Земята, преди да се опитам да я открия.

Той се доближи леко към нея, за да може да говори още по-тихо, а сетне рязко се отдръпна и каза:

— Слушай, не искам Янов да нахълта да ни търси тук. Не знам той какво ще си помисли.

— Малко е вероятно. Пел заспа и аз съвсем леко му помогнах. Ако се размърда, ще разбера. Продължавай. Искаш да посетиш и трите свята. Какво се е променило?

— В плана ми не влизаше да си пилея времето без нужда на който и да е от тях. Ако тази планета, Аврора, от двадесет хиляди години не е населена с хора, твърде съмнително е, че е оцеляла някаква полезна информация. Не искам да прекарам седмици или месеци в безполезно търсене, да разгонвам кучета, котки, бикове и каквото там още може да подивее и да стане опасно, единствено с надеждата да открия някакво парче архивен материал сред праха, ръждата и развалините. Може да се окаже, че на някой от другите забранени светове или дори и на двата има хора и запазени библиотеки. Така че първоначалното ми намерение беше веднага да напусна Аврора. Ако го бях направил, сега щяхме да сме в космоса и да спим в пълна безопасност.

— Обаче?

— Обаче, ако на този свят все още има функциониращи роботи, те може би пазят важна информация, която ще можем да използваме. По-безопасно ще е да си имаме работа с тях, отколкото с хора, тъй като според онова, което съм чувал, те са длъжни да се подчиняват на заповедите ни и не могат да ни причинят вреда.

— Следователно ти си променил плановете си и сега се каниш да прекараш известно време на този свят, за да търсиш роботи?

— Не ми се иска особено много, Блис. Струва ми се, че роботите не могат да издържат двадесет хиляди години без поддръжка. Само че след като ти си видяла такъв, в който все още има искра на активност, ясно ми е, че не бива да се уповавам единствено на своите, основани на здравия разум, преценки. Не мога да си позволя да се ръководя от невежеството си. Може би роботите са по-издръжливи, отколкото си мисля, или пък имат някакви способности да се самоподдържат.

— Тривайз — прошепна Блис, — послушай ме и запази това, дето ще ти кажа, в тайна.

— В тайна? — извиси глас съветникът. — От кого?

— Шт! От Пел, разбира се. Виж какво, излишно е да си променяш плановете. Беше прав още в началото. На този свят няма функциониращи роботи. Аз не открих нищо.

— Открила си един, а щом…

— Не съм го открила. Той не функционираше; отдавна не е функционирал.

— Но ти каза…

— Знам какво съм казала. Пел си е помислил, че е забелязал движение и е чул някакъв звук. Той е романтик. Прекарал е живота си в търсене на данни, а това е труден начин да оставиш собствена диря в света на учените. Пел страшно би искал да направи някакво откритие. Разчитането на думата „Аврора“ по право му принадлежи и аз видях, че в този момент беше по-щастлив, отколкото можеш да си представиш. Отчаяно му се иска обаче да открие още нещо.

Тривайз се намръщи.

— Да не намекваш, че на него толкова му се иска да направи някакво откритие, та се е самоубедил, че е попаднал на действащ робот, когато всъщност роботът не е действал?

— Това, на което той попадна, не беше нищо повече от купчина ръжда, и в нея имаше точно толкова съзнание, колкото в скалите наоколо.

— Но ти го подкрепи.

— Не можах да се насиля и да го лиша от откритието му. За мен той означава много.

Съветникът я гледа цяла минута, а после рече:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш защо той значи толкова много за теб? Искам да знам. Наистина го искам. Янов би трябвало да ти изглежда просто като един възрастен мъж без нищо романтично в себе си. Той е изолат, а ти презираш изолатите. Ти си млада и красива и сто на сто съществуват други части от твоята планета, които притежават тела на жизнени и хубави млади мъже. С тях си в състояние да установиш физически взаимоотношения, които могат да резонират в Гея и да предизвикат върхове от екстаз. Така че какво толкова виждаш у Янов?

Блис мрачно го изгледа.

— Ти не обичаш ли Пелорат?

Тривайз сви рамене и каза:

— Аз го харесвам. Предполагам, би могла да кажеш и че го обичам в несексуалния смисъл на думата.

— Ти не го познаваш от твърде отдавна, Тривайз. Защо го обичаш по този свой несексуален начин?

Съветникът усети, че се е усмихнал незабелязано.

— Ами той е такъв един странен. Честно казано, смятам, че никога през живота си не е помислил нито веднъж за себе си. Наредиха му да тръгне с мен и той тръгна. Никакви възражения. Искаше да идем на Трантор, но когато настоях, че трябва да отида на Гея, изобщо не го оспори. А сега е готов да дирим Земята, макар да би трябвало да знае, че това е опасно. Абсолютно съм сигурен, че ако му се наложи да пожертва живота си заради мен — или за някого другиго — ще го направи, и то без да се замисли.

— А ти би ли пожертвал живота си заради него, Тривайз?

— Бих могъл, ако нямам време за преценка на вариантите. Ако обаче имам, може би бих изкръшкал. Аз не съм толкова добър. И поради това изпитвам ужасна необходимост да го пазя. Не искам Галактиката да го научи да не бъде добър. Разбираш ли? И трябва да го пазя особено много от теб. Не мога да понасям мисълта, че когато тази щуротия, дето те забавлява в момента, приключи, ще го захвърлиш.

— Да, предполагах, че си мислиш нещо такова. А не допускаш ли, че аз виждам в Пел същото, което и ти — и дори повече, тъй като мога пряко да контактувам с ума му? Нима действам, сякаш искам да го нараня? Щях ли да подкрепя илюзията му, че е видял функциониращ робот, ако нещата не бяха такива, че просто не понасям мисълта да му причиня болка? Тривайз, аз съм привикнала към това, което ти наричаш доброта, тъй като всяка част от Гея е готова да се принесе в жертва заради цялото. Ние не знаем и не приемаме никакъв друг начин на действие. Само че когато го вършим, не се лишаваме от нищо, тъй като всяка част е цялото… макар и да виждам, че ти е трудно да го разбереш. Пел обаче е нещо различно.

Блис вече не гледаше към Тривайз. Тя сякаш си говореше сама.

— Той е изолат. Той не е самоотвержен, понеже е част от нещо по-голямо. Той е самоотвержен, просто защото е самоотвержен. Разбираш ли ме? Той може да загуби всичко и нищо да не спечели и въпреки това да е такъв, какъвто е. Дори ме кара да се срамувам, че съм готова на всичко, без да се боя да загубя, докато той ще е такъв, какъвто е и когато няма надежда да спечели.

Тя пак погледна съветника, този път с много сериозно изражение.

— Не разбираш ли колко неща знам за него, дето ти никога не би могъл да узнаеш? Мислиш ли, че съм в състояние да му причиня нещо лошо по какъвто и да е начин?

— Блис — отвърна Тривайз, — днес ти каза: „Нека бъдем приятели“, а аз ти отговорих само: „Щом искаш.“ Рекох го неохотно, понеже си мислех какво можеш да сториш на Янов. Сега е мой ред. Хайде, Блис, нека бъдем приятели. Ти ще продължиш да ми изтъкваш предимствата на Галаксея, а аз — да отхвърлям аргументите ти, но въпреки това, нека бъдем приятели — и той й подаде ръка.

— Разбира се, Тривайз — каза Блис и те здраво стиснаха дланите си.

42

Съветникът тихичко се усмихна на себе си. Усмивката въобще не достигна до устните му и те не се разтеглиха или изкривиха.

Докато бе работил с компютъра, за да намери звездата (ако изобщо имаше такава звезда) от първия набор координати, Пелорат и Блис бяха го наблюдавали внимателно и, разбира се, бяха задавали въпроси. Сега те се намираха в стаята си и спяха или поне почиваха, оставили работата изцяло в ръцете му.

В известен смисъл това го ласкаеше, защото му се струваше, че просто са приели факта, че той знае какво прави и не се нуждае от надзираване или насърчаване. Всъщност още от първия досег с компютъра Тривайз бе натрупал достатъчно опит, за да му се доверява напълно и да е убеден, че умната машина може да се остави ако не без никакъв надзор, то поне със съвсем малък.

Показа се друга звезда — блестяща и неотбелязана на галактическата карта. Тя бе по-светла от онази, около която обикаляше Аврора, и това още повече подчертаваше значението на факта, че не е записана в компютъра.

Удивяваше се на причудливостта на древната традиция. Цели векове можеха да бъдат извикани на фокус или пък да отпаднат напълно. Цели цивилизации можеха да отминат в пълно забвение. И въпреки това от столетията, отскубнати от тези цивилизации, можеше да се появи някой и друг факт, който да бъде запомнен без никакво изкривяване — също както въпросните координати.

Преди време бе отбелязал това пред Пелорат и историкът веднага бе отвърнал, че именно заради него си струва да се занимаваш с изучаване на митове и легенди. „Въпросът е — бе казал Пелорат, — да откриеш или да прецениш кои точно конкретни компоненти на дадена легенда представят скритата под тях истина. То не е никак лесно и различните митолози най-вероятно ще изберат различни елементи — обикновено в зависимост от това, кои прилягат по-добре на техните тълкувания.“

Във всеки случай звездата бе точно на мястото, където координатите на Дениадор, коригирани по време, показваха, че трябва да се намира. В този миг Тривайз бе готов да заложи значителна сума, че и третото слънце също ще бъде на мястото си. А ако се окажеше, че е тъй, бе готов да допусне, че легендата е вярна и в друго отношение — действително е имало общо петдесет забранени свята (въпреки подозрително кръглата бройка) и да се запита къде ли биха могли да са останалите четиридесет и седем.

Около звездата обикаляше един обитаем — и забранен — свят и този път неговото съществувание дори не предизвика тръпка на изненада у Тривайз. Беше абсолютно сигурен, че ще е там. Трябваше просто да насочи кораба в бавна орбита около него.

Облачният слой бе доста рехав и значителна част от повърхността можеше да се види от космоса. Светът бе преобладаващо воден, каквито бяха почти всички обитаеми планети. Имаше един непрекъснат тропически океан, както и два също такива полярни. В средните ширини на едната полусфера се намираше змиевиден континент, опасан с поредица от заливи от всяка страна така, че от време на време се образуваше и по някой тесен провлак. В другите средни ширини земната повърхност бе разчупена на три големи части, всяка от които бе по-широка в посока север-юг.

Сега на Тривайз му се искаше да е изучавал достатъчно задълбочено климатология, за да може да предвиди какви ще са температурите и сезоните. За момент дори се поблазни от идеята да накара компютъра да поработи над този проблем. Само че нещата явно не опираха до климата.

Далеч по-важно беше, че компютърът и този път не откри никакво излъчване, чийто произход би могъл да е от техническо естество. От телескопа научи, че планетата не е като проядена от молци и че няма никакви следи от пустини. Повърхността се движеше назад в различни оттенъци на зеленото, но нито на дневната й страна имаше белези от градски области, нито на нощната — светлини.

Дали това не бе още един свят, пълен с всевъзможен живот освен човешкия?

Той почука на вратата на другата спалня.

— Блис? — прошепна достатъчно високо и пак почука. Чу се шумолене и после гласът на геянката:

— Да?

— Можеш ли да излезеш? Имам нужда от помощта ти.

— Ако почакаш съвсем мъничко, ще се направя по-представителна.

Когато най-подир тя се появи, изглеждаше точно толкова представителна, колкото и всеки друг път. Тривайз усети леко раздразнение, че го е накарала да чака, защото за самия него нямаше особено значение как изглежда Блис. Но сега бяха вече приятели и той потисна яда си.

С усмивка и приятен глас тя рече:

— Какво мога да направя за теб, Тривайз?

Съветникът махна с ръка към екрана.

— Както виждаш, движим се над повърхността на свят, който явно е в добро здраве и сушата му е покрита с доста гъста растителност. Само че през нощта няма никакви светлини, нито пък излъчвания от технически характер. Моля те, вслушай се и ми кажи дали на него съществува някакъв разумен живот. На едно място ми се стори, че забелязвам стада тревопасни, но не бях сигурен. Може би просто съм видял нещо, което страшно ми се иска да видя.

Блис се „вслуша“ или, най-малкото, на лицето й се появи странното напрегнато изражение. Тя каза:

— О, да. Изобилие от животни.

— Млекопитаещи?

— Вероятно.

— Хора?

Сега тя като че ли се концентрира по-силно. Мина минута, после втора и накрая чертите й се отпуснаха.

— Не съм съвсем сигурна. От време на време ми се струва, че долавям полъх от интелигентност, достатъчно интензивна, за да се окаже човешка. Само че е толкова слаба и толкова нарядко, че и аз може би усещам онова, което до немай къде ми се иска да усетя. Разбираш ли…

Тя млъкна насред фразата и Тривайз я подкани с едно „Е?“

— Работата е там — поясни Блис, — че комай долавям още нещо. Не ми е познато, но не виждам и какво друго може да е…

Лицето й отново се напрегна и тя започна да се „вслушва“ с още по-голяма концентрация.

— Е? — пак попита Тривайз след малко. Тя постепенно дойде на себе си.

— Не виждам какво друго може да бъде освен роботи.

— Роботи!

— Да, а щом долавям тях, сигурно би трябвало да мога да доловя и хора. Само че не мога.

— Роботи! — повтори Тривайз и се намръщи.

— Да — кимна Блис, — и доколкото мога да преценя, многобройни.

43

Когато казаха на Пелорат, той също възкликна „Роботи!“, почти изкопирвайки тона на Тривайз. После леко се усмихна.

— Голан, ти беше прав и аз не биваше да се съмнявам в теб.

— Не си спомням да си се усъмнявал в мен, Янов.

— Е, добре де, старче, не мислех, че трябва да го показвам. Просто си рекох, вдън душа, че е грешка да напускаме Аврора, след като там има шанс да изследваме някой робот. Обаче ти явно си знаел, че тук ще намерим по-голям избор от роботи.

— Нищо подобно, Янов. Просто рискувах. Блис ми каза, че менталните им полета са такива, като че ли те са в пълна изправност, а на мен ми се струва, че роботите не могат да са в пълна изправност, ако няма хора, които да се грижат за тях и да ги поддържат. Само че тя не засече нищо човешко, така че все още търсим…

Пелорат замислено се взря в екрана.

— Май всичко долу е гора, а?

— Главно гора. Но има и ясно очертани ивици, които може да са пасища. Работата е там, че не виждам градове, нито някакви светлини през нощта и през цялото време няма нищо друго освен термично излъчване.

— Значи, в края на краищата, липсват хора?

— Чудя се. Блис е в кухнята — опитва се да се концентрира. Аз поставих условен първичен меридиан на планетата, което означава, че в компютъра тя е разделена на длъж и шир. Любимата ти има едно малко устройство, което натиска, колчем попадне на необичайна концентрация на роботска ментална активност — предполагам, че по отношение на роботите не може да се каже „невронна активност“ — или каквато и да било следа от човешка мисъл. Устройството е свързано с компютъра, така че по този начин фиксираме всички дължини и ширини, за да можем да изберем подходящо място за кацане.

Пелорат се обезпокои.

— Разумно ли е да оставяме избора на машина?

— Защо не, Янов? Това е много компетентна машина. Освен това, когато нямаш никаква основа, върху която сам да избереш, каква е вредата поне да се съобразиш с избора на компютъра?

Лицето на Пелорат просветля.

— В това има нещо, Голан. Някои от най-старите легенди включват разкази за хора, които са правели своя избор, като са хвърляли кубчета на земята.

— Тъй ли? И какво са постигали с това?

— На всяка страна на кубчето е имало някакво решение — да, не, може би, отложи и така нататък. Тази страна, която останела отгоре, се приемала като съвет. Или пък пускали едно топче да се търкаля по диск с жлебове с различни решения, разпръснати между тях. Използвало се решението, което било изписано на жлеба, където спирало топчето. Някои митолози мислят, че тези занимания са представлявали по-скоро хазартни игри, отколкото теглене на жребий, но според мен двете неща до голяма степен съвпадат.

— В известен смисъл — рече Тривайз, — ние също играем хазартна игра, за да изберем място на приземяване.

Блис се появи точно навреме, за да чуе последния коментар. Тя каза:

— Никакви хазартни игри. Аз натиснах няколко пъти „може би“ и след това едно абсолютно сигурно „да“ и точно към това „да“ ще се насочим.

— Какво го направи „да“? — попита Тривайз.

— Долових следа от човешка мисъл. Определено. Няма грешка.

44

Трябва да бе валяло, защото тревата беше мокра. Облаците над тях се движеха бързо и имаше признаци, че скоро ще се разкъсат.

„Далечната звезда“ се бе спуснала кротко край една горичка. (В случай, че се появят диви кучета, помисли си Тривайз полу на шега.) Наоколо всичко напомняше на пасбища, а като слизаше от едно възвишение, откъдето се виждаше по-добре, той забеляза нещо, приличащо на овощни градини и полета, засети със зърнени култури, както и — този път без всякакво съмнение — пасящи животни.

Нямаше обаче никакви конструкции. Нищо изкуствено, като се изключи подредеността на дърветата в градините и резките граници между отделните полета — въпреки че сама по себе си тази подреденост бе не по-малко неприродна, отколкото би била някоя приемателна станция на микровълнова енергия.

Възможно ли беше обаче подобно равнище на изкуственост да е предизвикано от роботи? Без наличието на хора?

Тривайз тихо препаса кобурите си. Този път знаеше, че и двете оръжия действат и са напълно заредени. За миг улови погледа на Блис и се поколеба.

— Продължавай — каза тя. — Не мисля, че ще ти потрябват за нещо, но същото смятах и по-рано, нали така?

— Янов, не би ли искал да се въоръжиш и ти? — попита съветникът

Пелорат потръпна.

— Не, благодаря. Когато съм между двама ви — ти с твоята физическа защита и Блис с нейната ментална, въобще не се чувствам в опасност. Сигурно от моя страна е признак на страхливост да разчитам единствено на вашето покровителство, но не мога да изпитам истински срам, след като съм ви прекалено благодарен, че няма защо да се оказвам в положение да използвам сила.

— Разбирам те — кимна Тривайз. — Просто не отивай никъде сам. Ако аз и Блис се разделим, стой с някого от нас и не се втурвай внезапно, пришпорван от собственото си любопитство.

— Няма защо да се безпокоиш, Тривайз — каза Блис. — Аз ще се погрижа за това.

Съветникът излезе пръв от кораба. Вятърът бе свеж и съвсем мъничко хладен след дъжда, но за тях това бе добре дошло. Вероятно преди да завали, тук ще е било неприятно топло и влажно.

Тривайз с изненада пое дъх. Миризмата на света беше великолепна. Той знаеше, че всяка планета има свой собствен мирис, винаги непривичен и обикновено отблъскващ — може би просто защото бе непривичен. Но нима необичайното не би могло да бъде също така и привлекателно? Или просто защото бяха уловили планетата точно след дъжд, в някой по-специален сезон на годината? Каквато и да бе причината, все едно…

— Идвайте — викна той. — Навън е много приятно.

Пелорат се показа и заяви:

— Точната дума определено е „приятно“. Мислиш ли, че винаги мирише така?

— Няма значение. След час ще сме достатъчно свикнали с мириса и нашите обонятелни рецептори ще са се наситили дотолкова, че нищо няма да подушваме.

— Жалко — рече Пелорат.

— Тревата е мокра — вметна Блис с отсянка на неодобрение.

— Защо пък не? В края на краищата, на Гея също вали — напомни й Тривайз и още докато говореше, един лъч слънчева светлина се промуши за миг до тях през малка пролука в облаците. Скоро слънцето щеше да си пробие път.

— Да — отвърна Блис, — но ние знаем кога и сме подготвени.

— Толкоз по-зле — подразни я Тривайз. — Изпускате тръпката от неочакваното.

Блис изненадващо бързо се предаде:

— Прав си. Ще се опитам да не бъда такава провинциалистка.

Пелорат се озърна и разочаровано каза:

— Наоколо май няма нищо.

— Така изглежда — рече младата жена, — но не е. Идват иззад онази височинка. — Тя погледна към Тривайз. — Мислиш ли, че би трябвало да идем да ги посрещнем?

Съветникът поклати отрицаващо глава.

— Не. Ние сме изминали много парсеци, за да се видим с тях. Нека те изминат останалата част от пътя. Ще ги изчакаме тук.

Приближаването можеше да бъде усетено единствено от Блис, докато от посоката, която тя бе показала, над височинката се появи една фигура. Последва я втора, после трета.

— Струва ми се, че засега това е всичко — прошепна геянката.

Тривайз с любопитство наблюдаваше малката група. Макар никога да не бе виждал роботи, у него нямаше и капка съмнение, че са точно такива. Притежаваха схематичните форми на човешки същества и наглед не бяха непременно метални. Телесната им повърхност бе матова и създаваше илюзията за мекота, подобна на плюш.

Някак си той обаче знаеше, че мекотата е само привидна. Изпита внезапно желание да докосне тези безстрастно приближаващи фигури. Ако бе вярно, че това е забранен свят и че насам никога не са идвали космически кораби — а би трябвало да е вярно, защото тукашното слънце не беше включено в галактическата карта — то „Далечната звезда“ и хората, които тя возеше, щяха да представляват нещо ново за роботите. Макар те засега да реагираха с такава спокойна сигурност, сякаш извършваха напълно рутинно действие.

Тривайз тихо каза:

— Тук можем да се доберем до информация, която няма да получим никъде другаде в Галактиката. Можем да ги попитаме например за местоположението на Земята спрямо собствения им свят и ако те знаят, ще ни го съобщят съвсем точно. От колко ли време действат и оцеляват тези… неща? Биха могли да ни отговорят на базата на собствените си спомени. Помислете си само!

— От друга страна — прибави Блис, — те може да са произведени наскоро и нищо да не знаят.

— Или пък — обади се и Пелорат, — може да знаят, но да откажат да ни съобщят.

— Предполагам, че не могат да откажат — възрази Тривайз, — освен ако не им е било изрично наредено. А защо ще им дават такива заповеди, щом никой на планетата не би и могъл да очаква нашето пристигане?

На три метра от тях роботите спряха. Не продумаха нищо и повече не помръднаха.

С ръка на бластера и без да сваля очи от групата, Тривайз каза на Блис:

— Можеш ли да определиш дали са враждебно настроени?

— Ще трябва да се съобразяваме с факта, че нямам никакъв опит, що се отнася до умствените им процеси, но засега не откривам излъчване, което да изглежда враждебно.

Съветникът свали дясната си ръка от ръкохватката на оръжието, но не я отмести много. После вдигна лявата с длан към роботите и бавно изрече:

— Аз ви поздравявам. Дойдохме на този свят като приятели.

Средният наклони глава в нещо като бегъл поклон, което някой оптимист би могъл да приеме и за жест на добра воля, и отговори.

От изумление ченето на Тривайз увисна. В един свят на развити галактически връзки човек не би могъл дори за миг да помисли, че толкова елементарно действие е в състояние да го изненада. Роботът обаче не говореше на стандартен галактически или на нещо наподобяващо го. Всъщност Тривайз не можа да разбере нито една негова дума.

45

Пелорат бе изненадан не по-малко от съветника, но в учудването му имаше и елемент на задоволство.

— Не е ли странно? — попита той.

Тривайз се обърна към него със солидна нотка грубост в гласа си:

— Не странно, а направо пълна безсмислица.

Историкът се възпротиви:

— Изобщо не е безсмислица. Това също е галактически, но много архаичен. Улавям някои думи. Вероятно лесно щях да го разбера, ако беше написано. Истинската трудност е в произношението.

— Добре де, какво каза?

— Мисля, че каза, че не е разбрал какво казваш.

— Не мога да кажа какво е казал — обади се и Блис — но долавям учудване, което си е съвсем на мястото. Разбира се, ако се доверя на моя анализ на роботските емоции — и ако изобщо има такова нещо като роботски емоции.

Много бавно и с очевидно затруднение Пелорат изрече нещо и трите робота наведоха дружно глави.

— Това пък какво беше? — попита Тривайз.

— Рекох им, че не мога да говоря добре, но ще се опитам — отвърна Пелорат. — Помолих ги да ми дадат малко време. Божичко, стари друже, всичко е ужасно интересно.

— Ужасно разочароващо, бих казал — измърмори Тривайз.

— Виж какво — заобяснява Пелорат, — всяка обитаема планета в Галактиката се изхитрява да разработи свой собствен вариант на галактическия език, така че съществуват милиони диалекти, които понякога са почти неразбираеми, но клонят един към друг благодарение на развитието на стандартния галактически. Като се има предвид, че настоящият свят е бил изолиран двадесет хиляди години, езикът би трябвало дотолкова да се отклони от тези в останалата Галактика, че да се превърне едва ли не в съвършено различен. Може би това не се е случило, защото планетата има социална система, която зависи от роботите, а те могат да разбират само ако се говори така, както са програмирани. Вместо да ги препрограмират, езикът е останал същият и сега пред нас има една много архаична форма на галактическия.

— Ето пример — каза Тривайз — как едно роботизирано общество остава статично и започва да се изражда.

— Но скъпи ми приятелю — запротестира Пелорат, — това, че езикът е останал относително непроменен, не е непременно признак за израждане. То си има своите предимства. Документите, които са се запазили с векове и дори хилядолетия, са запазили и значението си и дават по-дълъг живот и авторитет на историческите записи. В останалата част от Галактиката езикът на имперските едикти от времето на Хари Селдън вече е започнал да звучи старомодно.

— А ти владееш ли този архаичен галактически?

— Не бих казал, че го владея, Голан. Просто докато проучвах древните митове и легенди, му хванах чалъма. Речникът не е кой знае колко различен, но ударенията се разминават и има идиоми, които ние вече не използваме, а освен това, както вече май споменах, произношението е абсолютно променено. Мога да опитам като преводач, но няма да съм от най-добрите.

Тривайз сподави една колеблива въздишка.

— Мъничко късмет е по-добре от никакъв. Давай, Янов.

Пелорат се обърна към роботите, почака малко и пак погледна съветника.

— Какво трябва да говоря?

— Карай направо. Попитай ги къде е Земята.

Историкът запроизнася думите една по една и с подчертано жестикулиране.

Роботите се спогледаха и издадоха няколко звука. После отново средният изглежда отговори на Пелорат, който на свой ред му отвърна, като в същото време разтвори ръце, сякаш опъваше гумена лента. Роботът изрече още нещо, разделяйки думите тъй внимателно, както го правеше Пелорат.

Ученият се обърна към Тривайз:

— Не съм сигурен, че разбират какво имам предвид под „Земя“. Изглежда мислят, че говоря за някакъв район на тяхната планета, и ми казват, че не познават такова място.

— Янов, споменават ли името на тази планета?

— Струва ми се, най-близо до онова, което използват като название, е „Солария“.

— Срещал ли си я в твоите легенди?

— Не… не повече, отколкото съм чувал за Аврора.

— Добре, питай ги дали на небето, между звездите, има някакво място, наречено Земя. Посочи нагоре.

След нова размяна на реплики Пелорат пак се обърна към съветника и рече:

— Всичко, което мога да измъкна от тях е, че на небето няма никакви места.

— Попитай ги колко са стари — предложи Блис — или, по-скоро, от колко време функционират.

— Не зная как да кажа „функционират“ — поклати глава Пелорат. — Всъщност не съм сигурен, дали мога да кажа и „колко сте стари“. Не ме бива твърде за преводач.

— Направи каквото можеш, Пел, миличък — настоя Блис.

След няколко въпроса и отговора историкът заяви:

— Функционират от двадесет и шест години.

— Двадесет и шест години — промърмори Тривайз възмутено. — Че те са съвсем малко по-стари от теб, Блис.

С внезапно припламнала гордост Блис започна:

— Ако е там въпросът…

— Зная, зная. Ти си Гея, която е на хиляди години. Както и да е, но тези роботи явно не могат да разказват за Земята от личен опит, а в базите им от данни очевидно не е включено нищо, което ще е излишно за тяхното функциониране, така че бъкел не разбират от астрономия.

— Някъде на планетата може да има и други роботи — предположи Пелорат, — които да са праисторически.

— Съмнявам се — отвърна Тривайз, — но ги попитай, ако можеш да намериш думи за това.

Този път разговорът бе доста дълъг и накрая историкът го прекъсна със зачервено лице и изражение на пълна безизходица.

— Голан — рече той, — някои неща, които се опитват да ми кажат, определено не са ми ясни, но доколкото разбрах, по-старите роботи се използват за ръчна работа и нищо не знаят. Ако този тук беше човек, щях да заявя, че говори за тях чисто и просто с презрение. Тримата са домашни, поне така казват, и не им се полага да остаряват, за да бъдат заменени. И са от онези, които наистина знаят нещата — самите те твърдят това, не аз.

— Не знаят много — изръмжа Тривайз. — Поне за онова, което искаме да научим.

— Съжалявам — клюмна Пелорат, — че така бързо напуснахме Аврора. Ако там бяхме намерили някой оцелял робот, а сигурно щяхме да успеем, понеже първият, на когото попаднах, все още таеше искрица живот у себе си, те сигурно щяха да знаят нещо за Земята от собствените си спомени.

— При условие, че спомените им са недокоснати, Янов — възрази съветникът. — Винаги можем да се върнем там — и с кучешки глутници или не — ако ни се наложи, ще го направим… Само че ако тези роботи са едва двайсетинагодишни, трябва да има и такива, които са ги произвели, а според мен производителите най-вероятно са хора — той се обърна към Блис. — Убедена ли си, че си усетила… Тя внезапно вдигна ръка и на лицето й се появи напрегнато и съсредоточено изражение.

— Идва — тихо рече геянката. — Сега.

Тривайз бързо обърна поглед към височинката. Отначало иззад нея се появи, а сетне и закрачи към тях една несъмнено човешка фигура. Беше с блед тен и дълга и светла коса, леко бухнала от двете страни на главата. Лицето на човека бе внушително и съвсем младо на вид. Голите му ръце и крака не бяха особено мускулести.

Роботите се пораздалечиха, а той продължи да крачи, докато не се оказа между тях.

После заговори с ясен и приятен глас и думите му, макар и използвани по архаичен начин, бяха на стандартен галактически, сиреч лесно разбираеми.

— Привет, странници от космоса — каза той. — Що щете от моите роботи?

46

Тривайз не се прояви особено дипломатично, възкликвайки глуповато:

— Говориш галактически?!

Соларианецът се усмихна някак печално.

— Защо не, след като не съм ням?

— Ами тези? — съветникът посочи металните туловища.

— Това са роботи. Те също говорят нашия език. Само че аз слушам хиперпространствените съобщения между далечните светове и съм се научил да думам като вас, както и моите предци. Те са оставили описания на езика, но аз непрекъснато чувам нови слова и изрази, дето се променят с годините, сякаш вие, заселниците, можете да се застоите на някой свят, но не и на някоя дума. Защо си така изненадан, че разбирам езика ви?

— Не би трябвало да съм изненадан — каза Тривайз. — Извинявам се. Заради разговора с роботите просто вече не очаквах да чуя нормален галактически на този свят.

Докато говореше, той изучаваше соларианеца. Мъжът носеше тънка бяла роба, набрана свободно на рамото му така, че оставяше големи отвори за ръцете. Отпред дрехата също се разтваряше, разголвайки гръдния кош, и откриваше набедрена превръзка. Като се изключат леките сандали, явно нямаше нищо друго.

На съветника му мина през ума, че не може да определи дали всъщност соларианецът е мъж или жена. Наистина гърдите му бяха мъжки, ала по тях липсваха косми, а под тясната набедрена превръзка не се очертаваше никаква издутина.

Той се обърна към Блис и тихо каза:

— Може би също е робот, само че много прилича на човек по…

Геянката отговори също толкова тихо и почти без да движи устните си:

— Умът е на човек, а не на робот.

Соларианецът каза:

— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Извинявам грешката и я отдавам на вашата изненада. Сега ви питам отново и гледайте да не сбъркате втори път. Що щете от моите роботи?

— Ние сме пътешественици и търсим информация — поде внимателно Тривайз, — за да стигнем до целта си. Попитахме твоите роботи за неща, които биха ни помогнали, обаче те не ги знаеха.

— Каква информация търсите? Може би аз бих могъл да ви помогна.

— Търсим местонахождението на Земята. В състояние ли си да ни ориентираш?

Веждите на соларианеца се вдигнаха нагоре.

— Мислех, че първото, за което ще полюбопитствате, ще съм аз самият. Е, ще ви дам тази информация, макар да не сте питали за нея. Аз съм Сартон Бандър, а вие сте в имението Бандър, което се простира във всички посоки докъдето ви видят очите и още по-нататък. Не мога да кажа, че сте добре дошли, защото, като сте кацнали тук, сте нарушили едно поверие. Вие сте първите заселници от много хиляди години насам, които стъпват на Солария и, както излиза, сте наминали единствено за да научите какъв е най-добрият начин да стигнете до друг свят. Преди време, заселници, вие и вашият кораб щяхте да бъдете унищожени начаса.

— Това би било варварско отношение към хора, които не ви носят и не ви желаят нищо лошо — предпазливо заяви Тривайз.

— Съгласен съм, обаче когато членове на някое разширяващо се общество попаднат в друго, което е статично и ненападателно, самото съприкосновение с тях е заредено е потенциална вреда. Докато се бояхме от нея, ние бяхме готови да унищожим онези, които идват тук, още в мига на пристигането им. Тъй като вече нямаме основания да се страхуваме, както виждате, сме готови дори да разговаряме.

Тривайз рече:

— Оценявам информацията, която ни предложи така щедро, но и ти все още не си отговорил на въпроса ми. Ще го повторя. Би ли могъл да ни кажеш местоположението на планетата Земя?

— Доколкото схващам, под „Земя“ ти разбираш света, от който произлизат различните видове растения и животни — ръката на соларианеца направи грациозен жест, сякаш искаше да обхване всичко, което ги заобикаляше.

— Точно така, господине.

По лицето на другия внезапно премина гримаса на отвращение. Той заяви:

— Моля, обръщайте се към мен просто с Бандър, ако изобщо трябва да използвате някаква подобна форма. Не ме наричайте с дума, която включва признак за род. Аз не съм нито мъж, нито жена. Аз съм цял.

Тривайз кимна (беше се оказал прав).

— Както искаш, Бандър. Та какво е местоположението на Земята — света, от който всички ние произхождаме?

— Не знам — отговори Бандър. — Нито пък искам да го зная. Но и да знаех или да можех да го открия, това нямаше да ви свърши никаква работа, защото Земята вече не съществува като свят… Ах — продължи той, разпервайки ръце, — толкова е приятно на слънце. Рядко излизам на повърхността, а особено когато слънцето не се вижда — никога. Изпратих моите роботи да ви поздравят, докато то все още се криеше зад облаците. Последвах ги, чак когато облаците се разнесоха.

— Защо Земята вече не съществува като свят? — настойчиво попита Тривайз, готвейки се още веднъж да изслуша приказката за радиоактивността.

Бандър не обърна внимание на въпроса му или, по-скоро, небрежно го отхвърли.

— Това е доста сложна тема — рече той. — Ти каза, че не си дошъл с лоши намерения нали?

— Точно така.

— Тогава защо си въоръжен?

— Просто предпазна мярка. Не знаех с какво мога да се сблъскам.

— Няма значение. За мен тия оръжийца не представляват никаква опасност, но въпреки туй съм любопитен. Разбира се, чувал съм много за вашите битки и за варварската ви история, която изглежда твърде много е зависела от оръжията. Аз обаче никога не съм виждал оръжие. Позволяваш ли да видя твоите?

Тривайз отстъпи крачка назад.

— Опасявам се, че не, Бандър.

Соларианецът изглеждаше развеселен.

— Попитах само от учтивост. Изобщо нямам необходимост да питам.

Той протегна ръка и от десния кобур на Тривайз се появи неговият бластер, а от левия се надигна невронният му камшик. Съветникът посегна към оръжията, но усети собствените си ръце като опасани от стегнати еластични връзки. Пелорат и Блис, които понечиха да тръгнат напред, също разбраха, че са задържани от неизвестна сила.

Бандър им каза:

— Не се мъчете да се намесвате. Не можете. — Оръжията прелетяха до ръцете му и той внимателно ги огледа. — Това — рече, като повдигна бластера, — изглежда е микровълнов излъчвател, който произвежда топлина, и по този начин може да накара всяко съдържащо течности тяло да експлодира. Другото е по-фино и трябва да призная, не успявам от един поглед да разбера какво му е предназначението. Но тъй като ти не ми готвиш нищо лошо, нямаш нужда от оръжия. Ето сега изпразвам енергийното съдържание на зарядите им. Това ги прави безвредни, освен ако не решиш да използваш едното или другото като палка, но те предупреждавам, че са доста неудобни за тази цел.

Соларианецът пусна оръжията и те отново се понесоха във въздуха, този път обратно към Тривайз. Всяко се пъхна ловко в своя кобур.

Съветникът, който също се почувства освободен, веднага извади бластера, но нямаше никакъв смисъл да се опитва да го използва. Спусъкът висеше свободно и енергийният заряд очевидно бе напълно изчерпан. В същото състояние бе и невронният камшик.

Той погледна към Бандър, който с усмивка заяви:

— Ти си съвършено безпомощен, човеко от Външните светове. Ако поискам, мога също толкова лесно да унищожа твоя кораб и, разбира се, теб самия.

47

Тривайз почувства, че изстива. Опитвайки се да диша нормално, той се обърна към Блис.

Тя бе прегърнала с едната си ръка Пелорат през кръста, сякаш за да го зашити, и по всичко изглеждаше, че е съвсем спокойна. Геянката леко се усмихна и още по-незабележимо кимна с глава.

Тривайз се извърна към Бандър. Беше изтълкувал действията на Блис като признак за увереност и ужасно се надяваше, че е прав.

— Как го направи, Бандър? — мрачно попита той.

Другият се усмихна, явно в твърде добро настроение.

— Кажете ми, малки чуждоземци, вярвате ли във вълшебства? В магии?

— Не, не вярваме, малко соларианче — отсече Тривайз.

Блис го дръпна за ръкава и прошепна:

— Не го дразни. Той е опасен.

— Виждам, че е опасен — отвърна съветникът, като с мъка сдържаше гласа си. — Че направи тогава нещо, де.

С едва доловим шепот тя рече:

— Още не. Ще бъде по-малко опасен, ако се чувства сигурен.

Бандър не обърна никакво внимание на шепнещите си чуждоземци. Той небрежно им обърна гръб и роботите се отместиха, за да му сторят път.

Сетне погледна назад и лениво ги подкани с пръст.

— Елате с мен. И тримата. Ще ви разкажа една история, която може и да не ви е интересна, но пък интересува мен — и бавно продължи пътя си.

Известно време Тривайз остана на място, питайки се как е най-добре да постъпи. Блис обаче тръгна напред, а натискът на ръката й увлече и Пелорат. Най-подир и съветникът се размърда; алтернативата беше да остане насаме с роботите. Геянката весело каза:

— Ще бъде ли Бандър така добро да ни разкаже историята, която може да не ни заинтересува…

Бандър се обърна и съсредоточено се вгледа в Блис, като че ли за пръв път я забелязваше.

— Ти си женският получовек — рече то, — нали така? По-нищожната половина.

— По-малката половина, Бандър. Точно така.

— Значи тези двамата са мъжките получовеци?

— Да.

— Имаш ли вече дете, женска?

— Бандър, името ми е Блис. Все още нямам дете. Това е Тривайз. А това е Пел.

— И кой от тези двама мъжки ще ти помогне, когато ти дойде времето? Или и двамата? Или никой от тях?

— Пел ще ми помогне, Бандър.

Бандър веднага насочи вниманието си към Пелорат.

— Виждам, че косата ти е бяла.

— Бяла е — кимна историкът.

— Винаги ли е била с такъв цвят?

— Не, Бандър, побеля с годините.

— На колко години си?

— На петдесет и две — отвърна Пелорат и бързо добави: — Имам предвид стандартни галактически години.

Бандър продължаваше да върви (към отдалеченото си имение, реши Тривайз), но по-бавно. То каза:

— Не зная колко дълга е стандартната галактическа година, ала сигурно не се различава особено от нашата. И колко стар ще бъдеш, когато умреш, Пел?

— Не зная. Може би ще живея още тридесетина години.

— Значи осемдесет и две. С кратък живот и разделени на две. Не е за вярване и въпреки това моите далечни прародители са били като вас и са живели на Земята… Някои от тях обаче са я напуснали, за да основат нови светове около други звезди — чудесни светове, добре организирани и многобройни.

— Не многобройни — високо каза Тривайз. — Петдесет.

Бандър високомерно го изгледа. Погледът му вече не излъчваше толкова добро настроение.

— Тривайз. Така се наричаш.

— Цялото ми име е Голан Тривайз. Казвам, че космонитските светове са били петдесет. Нашите се броят с милиони.

— Тогава знаеш ли историята, която искам да ви разкажа? — меко попита Бандър.

— Ако е тази, че някога е имало петдесет космонитски свята, знаем я.

— Ние правим сметка не само за бройката, малки получовеко — рече Бандър. — Правим сметка и за качеството. Били са петдесет, но такива петдесет, че и всичките ви милиони не биха могли да направят един от тях. А Солария е била петдесетият и поради това най-добрият. Солария е била толкова по-напред от останалите космонитски светове, колкото те са били по-напред от Земята. Само ние, соларианците, сме разбрали как трябва да се живее животът. Ние не сме се скупчвали на стада или на ята, както са правели на Земята и на другите светове, дори и на другите космонитски светове. Ние сме живели всеки сам за себе си, с роботи за помощници и колкото пъти сме поисквали, сме се появявали по електронен път, но твърде рядко наистина, пред очите на другите. От много години не съм наблюдавал човешки същества така, както сега гледам вас, ала в края на краищата вие сте само получовеци и поради това вашето присъствие не ограничава свободата ми повече, отколкото би я ограничила някоя крава или робот. Все пак и ние някога сме били получовеци. Независимо колко сме усъвършенствали свободата си, независимо колко сме се развивали като самотни господари над безчетните роботи, волята ни никога не е била абсолютна. За да се получат малки, трябвало два индивида да си съдействат. Разбира се, било възможно да се вземат клетки сперма и клетки яйца, за да може оплодителният процес и последващият растеж на ембриона да стане изкуствено по автоматизиран начин. Възможно било детето да живее под грижите на роботите. Можело да се направи всичко, но получовеците не искали да се откажат от удоволствието, което съпровождало биологичното забременяване. В резултат се развивали перверзни емоционални привързаност и свободата изчезвала. Нали разбирате, че това е трябвало да се промени?

— Не, Бандър — рече Тривайз, — защото ние не мерим свободата по вашите стандарти.

— Така е, понеже вие не знаете какво е свобода. Вие винаги сте живели само на рояци и не сте познавали друго, освен да бъдете постоянно принуждавани — дори и за най-дребните неща — да подчинявате желанията си на чужди желания или, което е също тъй порочно, да прекарвате дните си в борба да принуждавате другите да подчиняват своите желания на вашите. Къде тук има място за свобода? Свободата е просто да живееш така, както искаш! Точно както ти искаш! Е, после дошло времето, когато земните хора започнали отново да се роят навън; техните прилепчиви тълпи отново изпълнили космоса с рояците си. Останалите космонити, дето не се скупчвали така на ята като земните хора, но все пак го правили, макар и в по-малка степен, се опитвали да се състезават с тях. Ние, соларианците, не сме се опитвали. Ние сме предвидели неизбежния провал на рояците. Преместили сме се под повърхността на планетата и сме прекъснали всички контакти с останалата част от Галактиката. Решили сме на всяка цена да останем такива, каквито сме. Разработили сме подходящи роботи и оръжия, за да защищаваме нашата привидно пуста повърхност и те са си свършили работата по достоен за възхищение начин. Корабите идвали и били унищожавани, така че постепенно спрели да идват. Планетата била сметната за опустошена и била забравена — точно както сме се надявали. Докато сме живели под земята, работели сме, за да решим проблемите си. Внимателно и деликатно сме пригодили гените си. Имали сме провали, но и успехи, и сме градили върху успехите. Това ни е отнело много векове, ала накрая сме станали цели човешки същества, въплъщаващи и мъжкия, и женския принцип в едно тяло, доставяйки сами на себе си пълно удоволсгвие по желание и произвеждайки, когато поискаме, оплодени яйца, които да се развиват под изкусните роботски грижи.

— Хермафродити — вметна Пелорат.

— Така ли се казва на вашия език? — попита Бандър. — Никога не съм чувал тази дума.

— Хермафродизмът слага край на еволюцията — заяви Тривайз. — Всяко дете е генетичен двойник на хермафродитския си родител.

— Хайде по-кротко с обобщенията — рече Бандър. — Вие разглеждате еволюцията като безразборен процес. Ние можем да проектираме децата си, както поискаме. Можем да променяме и да пригаждаме гените и от време на време го правим… Е, вече пристигнахме в моето жилище. Да влизаме. Денят напредва. Слънцето престава да дава достатъчно топлина и вътре ще ни бъде по-приятно.

Минаха през една врата, която нямаше никакви ключалки, но се отвори при приближаването им и отново се затвори, щом прекрачиха прага й. Прозорци също нямаше, ала когато влязоха в една просторна стая, стените се осветиха и просветляха. Подът изглеждаше гол, но бе мек и пружиниращ при съприкосновение. Във всеки от четирите ъгъла на стаята стоеше по един неподвижен робот.

— Тази стена — каза Бандър, като посочи намиращата се срещу вратата, която с нищо не изглеждаше по-различна от останалите три — е моят видеоекран. Чрез него светът се открива пред мен, но това по никой начин не ограничава свободата ми, тъй като аз не мога да бъда принуден да използвам екрана.

— Нито пък ти можеш да принудиш другиго — обади се Тривайз, — ако искаш да го видиш чрез този екран, а той не го иска.

— Да принуждавам? — високомерно запита Бандър. — Другите могат да правят, каквото си щат; също както и аз. Моля ви да обърнете внимание, че ние не използваме родови местоимения, когато говорим един за друг.

В помещението имаше само един стол, поставен срещу екрана, и Бандър седна на него.

Тривайз се огледа, сякаш очакваше от пода да изскочат още столове.

— Можем ли и ние да седнем? — попита той.

— Ако желаете — отвърна Бандър. Блис се усмихна и седна на пода. Пелорат се настани до нея. Тривайз упорито продължаваше да стои прав. Блис помоли:

— Кажи ми, Бандър, колко хора живеят на тази планета?

— Казвай „соларианци“, получовеко Блис. Думата „хора“ е опорочена от факта, че така получовеците наричат себе си. Ние би трябвало да се наричаме целочовеци, но е малко тромаво. Правилният термин е соларианци.

— Тогава, колко соларианци живеят на планетата?

— Не съм сигурен. Ние не се броим. Може би хиляда и двеста.

— Само хиляда и двеста на целия този свят?

— Цели хиляда и двеста. Ти пак правиш сметка за бройката, а не за качеството. И не разбираш свободата. Ако съществуваха соларианци, които да оспорват абсолютното ми господство над която и да е част от моята земя, над който и да е робот, живо същество или предмет, собствената ми свобода би била ограничена. Тъй като другите соларианци, разбира се, съществуват, ограничаването на свободата трябва да се отдалечи колкото е възможно повече, като те се разпръснат до степен контактът на практика да е незабележим. Солария може да поеме хиляда и двеста соларианци при условия, близки до идеалните. Добавим ли още, свободата чувствително ще се ограничи и резултатът ще бъде ужасен.

— Това означава, че всяко дете се брои и се балансира смъртността — обади се Пелорат.

— Определено. Същото би трябвало да важи и за останалите светове с постоянно население — вероятно дори за вашите.

— И тъй като смъртните случаи сигурно не са много, и децата трябва да са малко.

— Да.

Пелорат кимна и замълча. Тривайз каза:

— Това, което искам да знам, е как накара моите оръжия да летят във въздуха. Ти не ни го обясни.

— Предложих ви като обяснение вълшебството или магията. Отказваш ли да ги приемеш?

— Разбира се, че отказвам. За какъв ме вземаш?

— В такъв случай ще повярваш ли в запазването на енергията и в постоянното нарастване на ентропията?

— В това — да. Но не мога да повярвам, че дори и за двадесет хиляди години вие сте отхвърлили тези закони или сте ги променили дори на микрон…

— И наистина не сме го направили, получовеко. Само че помисли! Навън има слънце — последва същият странно грациозен жест, който като че обхващаше цялата слънчева светлина. — Има и сенки. На слънце е по-топло отколкото на сянка и от осветените към засенчените области спонтанно протичат топлинни потоци.

— Казваш ми неща, които зная — рече Тривайз.

— Може би ги знаеш тъй добре, че вече не мислиш за тях? Нощем повърхността на Солария е по-топла от предметите, които са извън нейната атмосфера, така че топлината тече спонтанно от планетарната повърхност към космоса.

— Това също ми е известно.

— И независимо дали е нощ или ден, вътрешността на планетата е по-топла от нейната повърхност. Ето защо от вътрешността към повърхността текат топлинни потоци. Предполагам, че и това ти е познато.

— Но какво следва от всичко туй, Бандър?

— Топлинният поток от топло към студено, който се изразява чрез втория закон на термодинамиката, може да се впрегне в работа.

— На теория — да, обаче слънчевата топлина е разсеяна, а топлината на планетарната повърхност е дори още по-разсеяна, пък мярката, с която топлината изтича от вътрешността е най-разсеяната от всички. Количеството на топлинния поток, дето може да се улови, вероятно няма да е в състояние да вдигне и камъче.

— Зависи от устройството, което ще използваш за тази цел — рече Бандър. — Нашият собствен инструмент е бил усъвършенстван хиляди години и е станал ни повече, ни по-малко част от мозъка ни.

То повдигна косата си от двете страни на главата, като оголи онази част от черепа, намираща се зад ушите.

Завъртя глава насам-натам и ясно се видя, че зад всяко ухо има издутина с размера и формата на тъпия край на кокоше яйце.

— Тази част от моя мозък и липсата й във вашите е онова, което създава разликата между соларианците и вас.

48

Тривайз току хвърляше по някой поглед към Блис, която като че изцяло се бе съсредоточила върху Бандър. Постепенно съветникът изпита увереност, че разбира какво става в момента.

Въпреки славословието на свободата си, Бандър явно не можеше да устои на предоставилата му се уникална възможност. Нямаше никакъв начин да беседва с роботите на основата на интелектуалното равенство, още по-малко пък — с животните. А да говори със своите съпланетяни за него би било твърде неприятно и комуникацията им щеше да е насилена.

Що се отнася до Тривайз, Блис и Пелорат, за Бандър те бяха получовеци, така че то не ги разглеждаше като по-голямо ограничение, отколкото би представлявал един робот или коза, ала интелектуално те му бяха равни (или почти равни) и възможността да говори с тях представляваше лукс, какъвто никога дотогава не бе изпитвал.

Нищо чудно, помисли си Тривайз, че то така си угажда. А Блис (тук бе дори двойно по-сигурен) насърчаваше процеса, като едва-едва подбутваше ума на соларианеца, за да го накара да жадува онова, което и без друго би искал да направи.

Вероятно тя действаше, водена от допускането, че ако говори достатъчно, Бандър може да им каже нещо полезно за Земята. На Тривайз това му се видя разумно, така че дори и обсъжданата тема да не го интересуваше особено, той се стараеше да поддържа разговора.

— Какво правят тези мозъчни дялове? — попита съветникът.

— Те са преобразуватели — отговори Бандър. — Задействат се от топлинния поток и го превръщат в механична енергия.

— Не мога да повярвам! Топлинният поток не е достатъчен.

— Малки получовеко, ти не мислиш. Ако соларианците бяха наблъскани един до друг и всеки се опитваше да го използва, тогава количеството му наистина нямаше да е достатъчно. Аз обаче имам над четиридесет хиляди квадратни километра, които са мои, само мои. Мога да събера топлинния поток от каквато си поискам част от тези километри, без някой да ми ги оспори, така че той ще е напълно достатъчен. Сега разбираш ли?

— Толкова ли е просто да събереш топлинен поток от една голяма област? Самото му концентриране изисква много енергия.

— Може би, но това аз не го усещам. Моите преобразувателни мозъчни дялове постоянно го концентрират, така че щом нещо трябва да се свърши, то бива свършено. Когато издърпах твоите оръжия във въздуха, определен обем от осветяваната от слънцето атмосфера предаваше част от излишната си топлина на обем от засенчената област и аз просто използвах слънчевата енергия целенасочено. Вместо обаче да прибягвам до механични или електронни устройства, имам невронно — то докосна нежно една от преобразувателните издутини, — което върши същото бързо, ефикасно, непрекъснато и без усилие.

— Невероятно! — промълви Пелорат.

— Въобще не е невероятно — възрази Бандър. — Помислете за деликатността на окото и ухото и как те превръщат малки количества фотони и въздушни трептения в информация. Туй също би ви се видяло невероятно, ако не се бяхте сблъсквали с него. Преобразувателните дялове не са по-сложни и дори не бихте им обърнали особено внимание, ако не ви бяха непознати.

— Какво всъщност правите с тези постоянно действащи преобразувателни дялове? — попита Тривайз.

— Управляваме света — отвърна Бандър. — Всеки робот в това огромно имение получава енергията си от мен или, по-скоро, от естествения топлинен поток. Когато роботът настройва някоя връзка или сече дърво, енергията се получава чрез ментално преобразуване — моето ментално преобразуване.

— А ако спиш?

— Процесът на преобразуване продължава и насън, и в будно състояние, малки получовеко — каза Бандър. — Да не би да спираш да дишаш, докато спиш? Сърцето ти престава ли да бие? Нощем моите роботи продължават да функционират с цената на леко охлаждане на вътрешността на Солария. В планетарен мащаб промяната е неизмеримо малка, а ние сме само хиляда и двеста, така че цялата енергия, която използваме, не скъсява забележимо живота на нашето слънце, нито изчерпва вътрешната топлина на планетата.

— Не ти ли е хрумвало, че би могъл да го използваш като оръжие?

Бандър се втренчи в Тривайз, сякаш той беше някаква особено неразбираема енигма.

— Предполагам — рече то, — имаш предвид, че Солария може да се противопостави на други светове с енергийни оръжия, основаващи се на преобразуването? Защо ни е? Дори и да можехме да преодолеем техните енергийни оръжия, основаващи се най-вероятно на други принципи — което в никакъв случай не е сто процента сигурно, — какво бихме спечелили? Контрол над тези светове? Но какво да искаме от тях, след като си имаме свой собствен прекрасен свят? Да установим господство над получовеците и да ги използваме като работна ръка? Ние притежаваме роботи, които са далеч по-подходящи за тази цел. Имаме си всичко. Не искаме нищо друго, освен да ни оставят на мира. Виж, ще ти разкажа още една история.

— Давай — кимна Тривайз.

— Преди двадесет хиляди години, когато полусъзданията от Земята започнали да излизат на рояци в космоса, а ние самите сме се оттеглили под повърхността, останалите космонитски светове решили да се противопоставят на новите заселници. Така че те я атакували.

— Земята ли? — попита Тривайз, опитвайки се да прикрие доволството си, че най-накрая бяха стигнали до желания въпрос.

— Да, право в центъра. В известен смисъл разумен ход. Ако искаш да убиеш някого, не се целиш в пръста или в петата, а в сърцето му. И нашите другари космонити, които още не се били много отдалечили по емоции от хората, успели да запалят с радиоактивен огън повърхността на Земята така, че планетата станала практически необитаема.

— Аха, ето какво било! — възкликна Пелорат, като сви юмрук и бързо го заразмахва, сякаш зачукваше извода си като пирон. — Знаех си, че не може да е природен феномен. И как са го направили?

— Не ми е известно — с безразличие заяви Бандър, — но във всеки случай, това не помогнало на космонитите. Заселниците продължавали да изпълват Галактиката, а самите космонити измрели. Опитали са да се състезават и са загубили. Ние, соларианците, сме се оттеглили, отказали сме да се състезаваме и поради това сме живи и здрави тук.

— А също и заселниците — ледено каза Тривайз.

— Да, но не завинаги. Тези, които се роят непрекъснато, са принудени да се борят, тоест да се състезават, и в края на краищата са обречени да измрат. Това сигурно ще продължи десетки хиляди години, но ние можем да чакаме. И когато то стане, ние, соларианците — цялостни, самотни, освободени — ще разполагаме с Галактиката единствено за нас. Тогава ще можем да използваме всеки свят, който поискаме, в добавка към нашия собствен.

— Ами тази работа със Земята — нетърпеливо щракна с пръсти Пелорат. — Туй, дето ни го разправяш, легенда ли е, или история?

— Може ли човек да каже каква е разликата, полвинчати Пелорате? — запита Бандър. — В една или друга степен цялата история е легенда.

— Но какво казват вашите архиви? Мога ли да видя записите по въпроса? Разбери, моля те, моята специалност са тъкмо митовете, легендите и първобитната история. Аз съм учен, който се занимава с подобни проблеми и особено с тези, свързани със Земята.

— Просто повтарям това, което се е чуло — отвърна Бандър. — По тоя случай няма никакви записи. Нашите архиви се занимават изключително със соларианските дела и в тях другите светове се споменават само доколкото посягат на правата ни.

— Земята определено е посегнала на правата ви — рече Пелорат.

— Може би, но ако наистина е било така, то е станало много, много отдавна, пък и за нас именно тя е най-отблъскващият от всички светове. Сигурен съм, че даже и да сме имали някакви архивни материали за Земята, те са били унищожени от отвращение.

Тривайз ядно изскърца със зъби.

— От вас самите ли? — попита той.

Бандър насочи вниманието си към съветника.

— Няма кой друг да ги унищожи.

Пелорат обаче не позволи да се отклоняват от въпроса.

— А какво още си чувало за Земята?

Бандър се замисли.

— На младини чух от един робот за някакъв земянин, който веднъж посетил Солария, и за една соларианка, която тръгнала с него и станала важна фигура в Галактиката. Според мен обаче това е измислица.

Пелорат прехапа устни.

— Сигурно ли си?

— Как може някой да е сигурен за каквото и да било по тези въпроси? — на свой ред попита Бандър. — Все пак не е за вярване, че един земянин би се осмелил да припари на Солария както и че Солария би позволила намесата му. Още по-невероятно е, че една соларианска жена — наистина тогава сме били само получовеци, но все пак — доброволно би напуснала този свят. Е, стига толкова, нека сега ви покажа дома си.

— Дома ти ли? — възкликна Блис и се огледа. — Не сме ли в дома ти?

— Ни най-малко — спокойно каза Бандър. — Това е чакалня, зала за срещи. Когато се налага, в нея се виждам с моите съпланетяни. Техните образи се появяват на тази стена или, ако са тримерни, в пространството пред нея. Естествено, след като залата е място за обществени срещи тя не може да е част от моя дом. Елате.

То тръгна напред, без, да се обърне, за да види дали са го последвали, но четирите робота също напуснаха ъглите си и Тривайз разбра, че ако той и неговите другари не го придружат спонтанно, те внимателно щяха да ги принудят да сторят това.

Двамата вече бяха станали на крака и съветникът прошепна на Блис:

— Ти караше ли го да продължава да говори?

Геянката стисна леко ръката му и кимна.

— И въпреки това бих искала да знам повече за неговите намерения — добави тя с нотка на загриженост в гласа си.

49

Тримата последваха Бандър. Роботите останаха на прилична дистанция, но присъствието им се усещаше като непрестанна заплаха.

Вървяха по един коридор и Тривайз унило промърмори:

— На тази планета няма нищо, дето ще ни е от полза за Земята. Сигурен съм. Просто още един вариант на радиоактивната легенда. — Той сви рамене. — Ще трябва да използваме и третите координати.

Пред тях се отвори врата, зад която се откриваше малко помещение. Бандър рече:

— Елате, получовеци. Искам да ви покажа как живеем.

— Радва се като дете на представлението — прошепна Тривайз. — А на мен така ми се иска да го цапардосам.

— Не се опитвай да се състезаваш по детинщини с него — отвърна Блис.

Бандър въведе и тримата в стаята. Последва ги и един от роботите. То отпрати другите и също влезе. Вратата зад него се затвори.

— Това е асансьор — заяви Пелорат, явно доволен от откритието си.

— Точно така — рече Бандър. — Откакто сме слезли под повърхността, никога не сме излизали истински. Нито пък го искаме, макар на мен понякога да ми е приятно да усещам слънчевата светлина. Облаците обаче и нощта на открито не ми харесват. Те ми дават усещането, че съм под земята, без всъщност наистина да съм, ако можете да схванете какво имам предвид. В известен смисъл това е познавателен дисонанс и аз го намирам за твърде неприятен.

— Земяните също са строили под повърхността на Земята — обади се Пелорат. — „Стоманени пещери“, тъй са наричали градовете си. По времето на старата империя и Трантор е бил изграден под повърхността, дори в още по-големи мащаби. А сега и на Компорелон строят така. Като се позамислиш, то си е обща тенденция.

— Това че получовеците се тълпят, а ние живеем под повърхността в изолирано великолепие, са две крайно различни неща — възрази Бандър.

— На Терминус жилищата са разположени на повърхността — каза Тривайз.

— И са обект на капризите на времето — контрира Бандър. — Много примитивно.

Асансьорът, след първоначалното чувство за по-ниска гравитация, което и бе издало на Пелорат предназначението му, не внушаваше никакво усещане за движение. Съветникът тъкмо бе започнал да се чуди докога ще се спускат, и ето че гравитацията се усили за кратко, а после вратата се отвори.

Пред тях се простираше претенциозно обзаведена стая. Беше слабо осветена, макар източникът на светлина да не се виждаше. Изглеждаше едва ли не тъй, сякаш самият въздух в нея свети.

Бандър вдигна пръст и на посоченото място светлината малко се усили. То започна да сочи тук и там и навсякъде се повтаряше същото. Сетне положи лявата си длан на един къс и дебел прът до вратата, а с дясната направи широк кръгов жест, така че цялата стая просветля като огряна от слънцето, но без никакво усещане за топлина.

Тривайз сви устни в гримаса и полугласно заяви:

— Този човек е шарлатанин.

— Не „този човек“ — остро реагира Бандър, — а „соларианец“. Не съм сигурен в значението на думата „шарлатанин“, но по тона на гласа съдя, че е оскърбителна.

Тривайз отвърна:

— Шарлатанин означава човек, който не е искрен, който използва разни ефекти, за да изглежда онова, което върши, по-внушително, отколкото е в действителност.

— Признавам, че обичам драматичното — кимна Бандър, — но това, което ви показах, не е фалшив ефект, а истина.

То потупа пръта, на който бе отпуснало лявата си ръка.

— Този топлопроводящ прът продължава още няколко километра надолу и такива като него има пръснати на много места из цялото ми владение. Зная, че подобни прътове съществуват и в другите имения. Те увеличават скоростта, с която топлината тече от по-дълбоките слоеве на Солария към повърхността и улесняват превръщането й в работна сила. Аз не се нуждая от движения на ръката, за да произведа светлина, но така се постига известен драматизъм или, както ти посочи, леко усещане за недействителност. Това ме забавлява.

— Случвало ли ти се е често да изпитваш удоволствие от подобни драматични жестове? — запита Блис.

— Не — тръсна глава Бандър. — Моите роботи не се впечатляват от такива неща. Нито пък кой знае колко биха се впечатлили съпланетяните ми. Този необикновен шанс да се срещна с получовеци и да им демонстрирам някои ефекти е изключително… забавен.

— Когато влязохме, светлината в стаята беше съвсем мъждива — каза Пелорат. — През цялото време ли е толкова слаба?

— Да, така се намалява консумацията на енергия, също както при неработещите роботи. Имението ми функционира непрекъснато и онези части от него, които не са въвлечени в активна работа, въртят на празен ход.

— И ти непрекъснато доставяш енергия за това огромно имение?

— Енергията я доставят слънцето и ядрото на планетата. Аз съм просто проводникът. А и не цялото имение е продуктивно. Оставил съм по-голямата част като пущинак добре запазен с разнообразни животни: първо защото това защищава границите ми, и второ, защото намирам в него известна естетическа ценност. Всъщност моите поля и фабрики са малки. Те трябва да задоволяват единствено собствените ми нужди и да произвеждат някои специалитети за размяна със специалитетите на другите. Аз например имам роботи, които могат да правят и да инсталират при нужда топлопроводящи пръти. Мнозина соларианци зависят от мен за това.

— А твоят дом? — попита Тривайз. — Колко е голям той?

Изглежда, че трябваше да зададе именно този въпрос, понеже Бандър засия.

— Много! Един от най-големите на планетата. Простира се на километри във всички посоки. Роботите, които се грижат за поддръжката му, са толкова, колкото притежавам и на всичките тези хиляди квадратни километри от повърхността.

— Сигурно не живееш в целия си дом — предположи Пелорат.

— Възможно е да има стаи, където никога не съм влизал, но какво от това? — сви рамене Бандър. — Роботите поддържат всички помещения чисти, добре проветрявани и в абсолютен ред. Но хайде да продължим.

Излязоха не от тази врата, през която бяха влезли, и се озоваха в друг коридор. Там ги очакваше малка открита кола, движеща се на релси.

Бандър ги покани вътре и те един по един се качиха. За четиримата плюс робота нямаше достатъчно площ, но Пелорат и Блис се притиснаха здраво, за да направят място и на Тривайз. Бандър седна отпред с вид на непринудено задоволство, роботът се настани до него и колата потегли без никакви признаци за явно управление, ако се изключат плавните движения, които сегиз-тогиз собственикът й правеше с ръка. — Това всъщност е робот под формата на кола — обясни то с израз на пренебрежително безразличие.

Напредваха величествено и много плавно край вратите, които се отваряха при тяхното приближаване и се затваряха, щом ги отминеха. Украсата на входовете бе най-разнообразна, сякаш някой беше наредил на роботите да измислят случайни комбинации.

Пред тях коридорът бе мъждиво осветен, зад тях — също. В която и точка обаче да се окажеха, попадаха в обсега на нещо като студена слънчева светлина. При отварянето на вратите стаите също се осветяваха. И всеки път Бандър бавно и грациозно махваше с ръка.

Пътуването им като че никога нямаше да свърши. По всичко изглеждаше, че подземното имение се простира в две измерения. (Не, все пак в три, помисли си Тривайз в момента, когато заслизаха по едно неголямо нанадолнище.)

Където и да минеха, наоколо имаше дузини — къде ти, стотици! — роботи, заети спокойно с дейност, която той не можеше лесно да определи. Преминаха покрай отворената врата на едно голямо помещение, в което цели редици се бяха превили тихо над плотовете.

— Бандър, какво правят тези? — попита Пелорат.

— Занимават се със счетоводство — обясни то. — Водят статистически архиви, финансова отчетност и всички подобни дела, с каквито, много се радвам да го кажа, не ми се налага да си губя времето. Този имот не е съвсем пуст. Около една четвърт от производителната му площ е отделена за овощни градини. Още една десета е засята със зърнени култури, но моята гордост са именно градините. Аз отглеждам най-добрите плодове тук и при това в най-много разновидности. Когато на Солария се каже праскова, се разбира прасковата на Бандър. Едва ли има някой друг, който си дава труд да отглежда праскови. Имам също двадесет и седем сорта ябълки и… и така нататък. Пълната информация могат да ви я дадат роботите.

— Какво правиш с всички тия плодове? — попита Тривайз. — Не можеш да ги изядеш самичко.

— Изобщо не бих си и помислил. Не обичам кой знае колко да ям плодове. Използвам ги за търговия с други имения.

— Срещу какво?

— Главно минерали. На моето нямам никакви мини, които дори да си заслужават да ги споменеш. Освен това разменям плодовете за онова, което е необходимо, за да поддържам здравословен екологичен баланс. В имението си разполагам с богат животински и растителен живот.

— Обзалагам се, че и за него се грижат роботите — рече Тривайз.

— Да. И то много добре.

— Всичко заради един соларианец.

— Всичко заради имението и неговите екологични стандарти. Така се получава, че аз съм единственият, който посещава различните части на владенията си — когато реша — но това си е част от моята абсолютна свобода.

— Предполагам, че другите — намеси се Пелорат, — другите соларианци, искам да кажа, също поддържат местния екологичен баланс и имат например блатисти земи или планински области, или пък крайбрежни имения.

— Аз също предполагам — рече Бандър. — С подобни неща се занимаваме на конференциите, които понякога световните дела правят необходими.

— Колко често ви се налага да се събирате? — попита Тривайз. (В момента минаваха по един доста тесен коридор без никакви стаи отстрани. Съветникът реши, че той може би е прокаран през област, в която не е било лесно да се построи нещо по-широко, така че служи само като свързващо звено между две крила).

— Прекалено често. Почти не минава месец, през който да не се налага да прекарвам известно време на конференция с някой от комитетите, чийто член съм. Все пак макар и да нямам планини или блата, моите овощни градини, моите рибарници и моите ботанически оранжерии са най-добрите в света.

— Но, скъпи ми приятелю — обади се Пелорат, — исках да река, Бандър, струва ми се, че ти никога не напускаш своето имение, за да посещаваш чуждите…

— Разбира се, че не — сряза го то с израз на гневно възмущение.

— Аз само казах, че така ми се струва — меко отвърна Пелорат. — Обаче в такъв случай как можеш да си сигурен, че твоите са най-добрите, след като не си проучвал или дори виждал останалите?

— Защото — заяви Бандър — мога да извлека информация от търсенето на моите продукти в търговията между именията.

— Ами промишлеността? — намеси се Тривайз.

— В някои имения се произвеждат инструменти и машини — поясни то. — Както вече споменах, в моето правим топлопроводящи пръти, но те са доста прости.

— И роботи, разбира се.

— Тук-там, да. През цялата история Солария е била водеща в Галактиката по отношение на находчивостта и изтънчеността при проектирането на роботите.

— Предполагам също и в момента — каза Тривайз, като внимаваше интонацията му да оформи от забележката твърдение, а не въпрос.

— В момента ли? — запита Бандър. — Че с кого има да се състезаваме в момента? В днешно време единствено Солария произвежда роботи. Вашите светове не ги правят, ако вярно тълкувам онова, което чувам по хипервълните.

— Ами другите космонитски светове?

— Казах ви, че те вече не съществуват.

— Въобще?

— Не мисля, че някъде другаде освен на Солария има жив космонит.

— Тогава никой ли не знае местонахождението на Земята?

— Защо пък някой ще иска да знае къде…

Пелорат го прекъсна:

— Аз искам да зная. Това е по моята специалност.

— В такъв случай — невъзмутимо рече Бандър — ще ти се наложи да изучаваш нещо друго. Аз не знам нищо за местонахождението на Земята, нито пък съм чувал за някого, който да го знае, пък и не бих дал дори парче роботски метал, за да разбера.

Колата спря и за момент Тривайз помисли, че то се е обидило. Спирането обаче бе плавно, а след като слезе и махна на другите да сторят същото, Бандър изглежда все още продължаваше да се забавлява.

Осветлението в стаята, където влязоха, бе слабо, дори и след като соларианецът го усили с познатия жест. После ги поведе към един страничен коридор, край чиито две стени имаше по-малки помещения. Във всяко от тях стояха по една или две богато украсени вази, до които се забелязваха приличащи на прожекционни апарати предмети.

— Какво е това, Бандър? — попита съветникът.

— Фамилните погребални камери, Тривайз — отвърна то.

50

Пелорат любопитно се огледа.

— Предполагам, тук е заровена пепелта на твоите предци?

— Ако под „заровена“ — каза Бандър — имаш предвид затрупана с пръст, не си съвсем прав. Може и да сме под повърхността, но това е моето имение и пепелта е вътре в него, както впрочем сме и ние сега. На нашия език казваме, че пепелта е „закъщена“ — то се поколеба, сетне добави:

— „Къща“ е просто архаична дума за „имение“.

Тривайз се оглеждаше уж нехайно.

— Това ли са всичките ти прародители? Колко са били?

— Близо сто — отвърна Бандър, без да се опитва да скрие нотката на гордост в гласа си. — За да бъда точен, деветдесет и четири. Разбира се, най-ранните не са истински соларианци — в настоящия смисъл на думата. Те са били получовеци, мъжки и женски. Непосредствените им потомци са ги слагали в съседни урни. Аз, естествено, не влизам в техните камери. Твърде „срамотно“ е. Или поне такава е соларианската дума, защото галактическият й еквивалент не ми е известен. Може и да няма такъв.

— А филмите? — попита Блис. — Доколкото разбирам, това са прожекционни апарати.

— Дневници — поправи я Бандър, — историята на живота им. Сцени в любимите части от имението. Което означава, че те не умират в пълния смисъл на думата. Част от тях остава, а част от моята свобода е да се присъединявам към предците си, когато пожелая; стига да поискам, винаги бих могъл да гледам някой или друг отрязък от филм.

— Само не и срамотиите.

Очите на Бандър сякаш се хлъзнаха встрани.

— Не — призна то, — но в края на краищата всички имаме подобни прародители. Това е общо злощастие.

— Общо? Значи другите соларианци също притежават такива погребални камери? — попита Тривайз.

— О, да, всички, но моите са най-добрите, най-изпипаните и най-съвършено запазените.

— Ти вече приготвило ли си своята собствена погребална камера?

— Естествено. Тя е напълно изградена и обзаведена. Това беше първото ми задължение, когато наследих имението. И щом положат пепелта ми там — нека да си позволя малко поетичност, — моят наследник ще се заеме с изграждането на своята камера като негово първо задължение.

— А имаш ли наследник?

— Ще имам, когато му дойде времето. Все още съществуват огромни възможности за живот. Когато потрябва да напусна, ще има един израснал наследник, достатъчно зрял, за да се наслаждава на имението, и добре подготвен за преобразуване на енергията.

— Предполагам, че ще е твой потомък?

— О, да.

— Ами ако — започна Тривайз — се случи нещо нежелано? Може би дори на Солария стават катастрофи и нещастия. Какво ще последва, ако пепелта на някого бъде положена преждевременно, без да има наследник, който да заеме мястото му, или пък той не е достатъчно зрял, за да се наслаждава на имението?

— Това се случва рядко. В моя род само веднъж. Когато обаче стане такова нещо, трябва просто да си спомним, че има и други наследници, които чакат за други имения. Някои от тях са достатъчно зрели, за да наследяват и въпреки това имат родители, все още толкова млади, че са в състояние да произведат втори потомък и да продължат да живеят, докато и той стане достатъчно зрял. Някой от тези, както ги наричат, старо-млади наследници ще бъде определен да наследи моето имение.

— А кой ще го определи?

— Имаме управителен съвет и това е една от малкото му функции — да определя наследника в случай на преждевременно изпепеляване. Разбира се, всичко се прави по холовизията.

— Само че ако соларианците — намеси се Пелорат, — почти никога не се виждат един друг, откъде ще знаят, че някъде някой неочаквано — или очаквано, ако е там въпросът — е бил превърнат в пепел?

— Когато някой от нас бъде превърнат на пепел, цялата енергия в имението му секва. Ако няма наследник, който веднага да поеме работите, ненормалното положение бива забелязано и се предприемат коригиращи мерки. Уверявам ви, че обществената ни система работи твърде гладко.

Тривайз попита:

— Ще бъде ли възможно да видим някои от филмите, с които разполагаш?

Бандър сякаш застина от изумление, а сетне заяви:

— Единственото ти оправдание е твоето невежество. Това, което току-що каза, беше грубо и неприлично.

— Извинявам се — поклати глава Тривайз. — Не исках да се натрапвам, но нали вече ти обяснихме, че сме много заинтересовани да получим информация за Земята. Хрумна ми, че най-ранните филми, които имаш, би трябвало да са от времето преди тя да стане радиоактивна. Поради това е възможно в тях да се споменава за нея. Може би има и някои интересни подробности. Ние определено не искаме да пречим на уединението ти, но не е ли възможно ти самото да проучиш тези филми или, евентуално, да накараш някой робот, а после да ни предадеш, ако има подобна информация? Разбира се, стига да уважиш мотивите ни и да разбереш, че и ние ще положим всички усилия да уважим в замяна твоите чувства, би могло да ни позволиш и сами да ги прегледаме…

Бандър студено отсече:

— Струва ми се, че просто не разбираш как ставаш все по-нахален. Е, за да приключим веднъж завинаги с всичко туй, мога да ти съобщя, че няма филми, които се отнасят за моите ранни получовешки предшественици.

— Никакви? — Тривайз бе искрено разочарован.

— Някога е имало. Само че дори и ти можеш да си представиш какво е заснето на тях. Двама получовеци, които проявяват интерес един към друг или дори — то се прокашля и с усилие продължи — увлечени в общи действия. Естествено, всички получовешки филми са били унищожени преди много поколения.

— Ами записите на другите соларианци?

— Всички са унищожени.

— Откъде си сигурно?

— Трябва да си луд, за да не ги унищожиш.

— А не е ли възможно някои наистина да са били луди или сантиментални, или пък просто разсеяни? Предполагаме, че няма да имаш нищо против да ни упътиш към съседните имения.

Бандър изненадано изгледа Тривайз.

— Мислиш ли, че другите ще бъдат така толерантни към вас като мен?

— Защо не, Бандър?

— Ще установиш, че не са.

— Трябва да поемем този риск.

— Не, Тривайз. Не, всички вие. Слушайте ме — отзад неочаквано се бяха появили роботи и Бандър се бе навъсил.

— Какво има? — попита внезапно обезпокоеният Тривайз.

То рече:

— Беше ми забавно да ви говоря и да ви наблюдавам — с всичките ви странности. Изживяването наистина беше уникално и аз съм възхитен от него, ала не мога да го запиша в дневника си, нито пък да го увековеча във филм.

— Защо не?

— Това, че говоря с вас и че ви слушам; това, че ви доведох в имението си; че ви допуснах тук, в погребалните камери на предците ми, са все срамни действия.

— Та ние не сме соларианци. За теб не представляваме нищо повече от тези роботи, нали така?

— Да, този беше начинът да извиня поведението си пред самия мен, обаче той едва ли ще послужи за извинение й пред другите.

— Какво те интересува? Нали имаш абсолютната свобода да постъпваш както ти харесва?

— Даже и при нас свободата не е истински абсолютна. Ако аз бях единственият соларианец на планетата, бих могъл да върша дори срамните неща с абсолютна свобода. Само че тук има и други и поради това идеалната свобода, макар да е доближена, не е достигната. На планетата има хиляда и двеста соларианци, които ще ме презрат, ако разберат какво съм направил.

— Няма никаква причина те да узнаят.

— Вярно е. Съзнавам го, откакто сте пристигнали. Съзнавах го през цялото време, през което се забавлявах с вас. Другите не бива да узнаят.

— Ако туй означава — обади се Пелорат, — че ти се боиш от усложнения в резултат на нашите визити в съседни имения с цел да търсим информация за Земята, ние естествено въобще няма да споменаваме, че сме посетили първо теб. Това е ясно.

Бандър поклати глава.

— Достатъчно рискувах. Аз, разбира се, няма да кажа нищо. Моите роботи също няма да проговорят и дори ще бъдат инструктирани да не го запаметяват. Вашият кораб ще бъде откаран под земята и изследван заради информацията, която може да ни даде…

— Слушай — прекъсна го Тривайз. — Колко време мислиш, че ще чакаме, докато инспектираш кораба ни? Това е невъзможно.

— Съвсем не е невъзможно, защото вие няма как да възразите. Съжалявам. Бих искал да си поговорим повече и да обсъдим много други неща, но сами виждате, че положението става все по-опасно.

— Не, не е по-опасно — категорично заяви Тривайз.

— По-опасно е, малки получовеко. Страхувам се, че дойде мигът, когато ще трябва да направя онова, което моите предци биха направили незабавно. Трябва да ви убия — и тримата.

51

Съветникът моментално извъртя глава, за да погледне към Блис. Лицето й бе безизразно, но напрегнато, а очите й фиксираха Бандър така съсредоточено, че тя изглежда не забелязваше нищо друго.

Пелорат се бе ококорил невярващо.

Без да знае какво би искала или би могла да направи геянката, Тривайз се бореше с потискащото усещане, че е загубил играта (не толкова при мисълта за смъртта, а че ще умре, преди да е разбрал защо избра Гея като бъдеще на човечеството). Трябваше да спечели време.

Като се опитваше да говори с твърд глас и да произнася ясно думите, той каза:

— Бандър, ти се държа вежливо и благовъзпитано. Не се ядоса от нашето нахлуване в твоя свят. Беше така любезно да ни разведеш из имението и дома си и да отговориш на въпросите ни. На характера ти много повече ще отговаря да ни оставиш да си заминем. Няма нужда който и било да узнава, че сме кацали на този свят, а пък и ние нямаме никаква причина да се връщаме. Пристигнахме поради незнанието си и търсихме единствено информация.

— Туй, дето говориш, е вярно — безгрижно рече Бандър — и досега ви дарявах живота. Всъщност вие платихте с него още в мига, в който навлязохте в нашата атмосфера. Онова, което трябваше да направя, щом установих непосредствен контакт с вас, бе да ви убия незабавно. А сетне да заповядам на някой подходящ робот да направи дисекция на телата ви, за да получа каквато мога информация за вас, чуждоземците. Аз не го сторих. Отстъпих пред любопитството си и го оправдах с непосредствената си натура, но стига вече. Не мога да продължавам все така. Всъщност аз съм изложил на риск безопасността на Солария, тъй като ако поради някаква своя слабост се оставя да бъда убеден и ви пусна, положително ще ви последват и други, независимо от обещанията ви, че няма да го направят. Във всеки случай вашата смърт ще бъде безболезнена. Аз само леко ще затопля мозъците ви и те ще престанат да действат. Няма да усетите никаква болка. Животът ви просто ще угасне. Накрая, след като дисекцията и изследванията приключат, ще ви изпепеля с един интензивен поток топлина и всичко ще свърши.

— Ако се налага да умрем — каза Тривайз, — не възразявам срещу бърза и безболезнена смърт, но защо въобще трябва да умираме, след като не сме извършили никакво престъпление?

— Самото ви пристигане тук е престъпление.

— Не и ако на проблема се погледне рационално, тъй като ние не бихме могли да знаем, че това е престъпление.

— Какво е престъпление определя обществото. На вас може да ви се струва ирационално и произволно, но за нас не е. Този свят обаче е наш и ние имаме пълното право да кажем, че сте сбъркали и заслужавате да умрете.

Бандър се усмихна, сякаш водеше просто един приятен разговор и продължи:

— А и вие нямате никакво право да се оплаквате въз основа на собствената ви добродетел. Ти имаш бластер, който използва микровълнов лъч, за да предизвика убийствена топлина. Той върши същото, което смятам да направя и аз самият, но далеч по-грубо и с по-голяма болка. Ако не бях изцедил енергията му и се окажех толкова глупав, та да ти позволя свобода на движенията, ти изобщо не би се поколебал да го използваш срещу мен и в тоя момент.

Опасявайки се да хвърли дори един поглед към Блис, за да не привлече вниманието на Бандър към нея, съветникът отчаяно настоя:

— Моля те, като акт на голяма милост, да не вършиш подобно нещо.

Бандър изведнъж помрачня.

— На първо място трябва да бъда милостив към себе си, а за да го сторя, вие трябва да умрете.

То вдигна ръка и тъмнината внезапно връхлетя върху Тривайз.

52

За миг той усети как мракът го поглъща и ужасено се запита: „Това ли е смъртта?“

Сякаш мислите му бяха предизвикали ехо, защото чу още някой да прошепва същото. Беше Пелорат.

Опита се да помръдне устни и откри, че може да го направи.

— Самият факт, че си в състояние да шепнеш — рече с чувство на огромно облекчение, — показва, че това не е смъртта.

— Има едни стари легенди, според които след смъртта животът продължава.

— Глупости — измърмори Тривайз. — Блис? Тук ли си, Блис?

Нямаше отговор.

Историкът отново се обади като ехо.

— Блис? Блис? Какво е станало, Голан?

— Бандър сигурно е мъртъв — отвърна Тривайз. — В такъв случай той вече не е способен да захранва имението с енергия. Светлината би следвало да угасне.

— Но как е…? Искаш да кажеш, че Блис го е направила.

— Така предполагам. Надявам се да не й се е случило нищо лошо — той запълзя на ръце и колене в пълния мрак на подземието (ако не се брояха случайните подпрагови проблясъци на някой и друг радиоактивен атом, разбиващ се в стените).

После ръката му докосна нещо топло и меко. Опипа го, разпозна, че е крак, и го стисна. Изглеждаше прекалено малък, за да принадлежи на Бандър.

— Блис?

Кракът подритна и принуди Тривайз да го пусне.

— Блис? Кажи нещо!

— Жива съм — долетя странно измененият глас на геянката.

— А добре ли си? — попита той.

— Не — при тази дума светлината наоколо се върна, макар и съвсем слабичка. Стените запроблясваха едва-едва, като ту просветляваха, ту потъмняваха отново.

Бандър лежеше, рухнал подобно на някаква черна купчина. До него, хванала главата му, седеше Блис.

Тя погледна към двамата.

— Соларианецът е мъртъв — рече младата жена и на слабата светлина по бузите й лъснаха сълзи.

Тривайз направо се шашардиса.

— Защо плачеш?

— Как да не плача, когато убих живо същество, надарено с разум и интелигентност? Нямах такова намерение…

Съветникът се наведе, за да й помогне да се изправи, но тя го отблъсна встрани.

Пелорат коленичи на свой ред и меко я запридумва:

— Моля те, Блис, дори и ти вече не би го върнала към живота. Кажи ни какво стана.

Този път тя се остави да бъде вдигната на крака и обясни с монотонен глас:

— Гея може да прави същото, което можеше Бандър. Гея може да използва неравномерно разпределената енергия на Вселената и да я трансформира в работа само с менталната си сила.

— Това го знаех — Тривайз се опитваше да я успокои, без самият да е напълно наясно как ще го стори. — Спомням си срещата ни в космоса, когато ти, или по-скоро Гея, задържа нашия кораб в плен. Помислих си за този случай, когато Бандър ме парализира, след като отне оръжията ми. Той обездвижи и теб, но аз бях сигурен, че ако поискаш, ще можеш да се освободиш.

— Не. Ако бях опитала, щях да се проваля. Когато твоят кораб беше заловен от мен/нас/Гея — тъжно заобяснява Блис, — аз и планетата наистина бяхме едно цяло. Сега обаче сме разделени от хиперпространството, така че моята/нашата/Геината ефикасност е ограничена. Освен това Гея прави онова, което трябва да прави, просто с мощта на съюзените мозъци. Но дори съюзени, всички те нямат преобразувателните дялове, които притежаваше този соларианец. Ние не можем да използваме енергията така деликатно, така ефикасно и така неуморно като него. Нали виждате, че не успявам да направя светлината по-ярка, пък и изобщо не зная още колко време ще мога да я поддържам, преди да се уморя. А той е бил в състояние да снабдява с енергия цялото си огромно имение дори когато спи.

— Все пак ти го възпря — каза Тривайз.

— Защото не познаваше възможностите ми и самата аз не направих нищо, дето да му подскаже за тях. Поради това не ме заподозря и не ми обърна никакво внимание. Той се съсредоточи изцяло върху теб, Тривайз, понеже ти беше човекът, който носеше оръжията — ето пак колко добре ни послужи обстоятелството, че се беше въоръжил — и аз трябваше само да изчакам момента и да го спра с един бърз и изненадващ удар. Когато той бе на границата да ни убие, когато целият му ум се концентрираше върху това и най-вече върху теб, аз нанесох удара.

— И то великолепно.

— Как можа да изговориш толкова жестоко нещо, Тривайз! Възнамерявах просто да го спра, исках да блокирам използването на преобразувателя му. В момента на изненадата, когато той щеше да се опита да ни взриви и да открие, че не е в състояние, а вместо това да види, че светлините наоколо помръкват, аз щях да затегна хвата си, да го пратя в удължен нормален сън и да освободя преобразувателя. Енергията щеше да продължи да тече, а ние можехме да се измъкнем от това имение, да влезем в кораба и да напуснем планетата. Надявах се така да уредя нещата, че когато той най-накрая се събуди, да е забравил всичко, дето му се е случило от мига, в който ни видя. Гея няма никакво желание да убива, за да постигне нещо, което може да бъде постигнато без убиване.

— А какво тръгна на зле, Блис? — меко я попита Пелорат.

— Никога не съм се сблъсквала с подобни преобразувателни мозъчни дялове, а нямах и време да ги поизуча. Аз просто нанесох удара с моя блокиращ маньовър, но той очевидно не задейства правилно. Блокирах не входящия в дяловете, а изходящия от тях енергиен поток. Разбирате ли, в тези мозъчни дялове енергията се влива постоянно, а пък мозъкът се самозащищава, като я изтласква също така бързо навън. Щом обаче блокирах изхода, тя мигом се натрупа и за нищожна част от секундата температурата се повиши до точката, в която протеинът експлозивно се дезактивира и… той умря. Светлините угаснаха, аз незабавно отдръпнах блокажа си, само че, разбира се, вече беше много късно.

— Не виждам, мила, какво друго би могла да направиш — каза Пелорат.

— Това не ме утешава, като се има предвид, че убих разумно същество.

— Бандър също след миг щеше да ни убие — натърти Тривайз.

— Достатъчна причина да го спра, но не и да го премахвам.

Тривайз се поколеба. Не искаше да издава нетърпението си, защото не желаеше да оскърби или да разстрои още повече геянката, която в края на краищата беше единствената им защита срещу този изключително враждебен свят.

— Блис — рече той, — време е да помислим и какво следва от смъртта на Бандър. Тъй като той е мъртъв, цялата енергия в имението е изчезнала. Това рано или късно, но по-скоро рано ще бъде забелязано от други соларианци. Ще им се наложи да разследват случая. Не мисля, че ще бъдеш в състояние да отбиеш евентуална едновременна атака на няколко души. А и ти самата призна, че няма да можеш много дълго да поддържаш ограничената мощност, която се подава сега. Така че е важно, без да се бавим, да се върнем обратно на повърхността и после на нашия кораб.

— Само че, Голан — рече Пелорат, — как ще го направим? Ние изминахме много километри по един криволичещ път. Струва ми се, че тук долу е истински лабиринт и що се отнася до мен, нямам и най-смътна представа накъде да тръгнем. Впрочем чувството ми за ориентация винаги е било слабо. Дано вие…

Тривайз се огледа и осъзна, че Пелорат имаше право.

— Мисля, че към повърхността има много изходи — успокояващо каза той — и няма защо да търсим точно онзи, през който влязохме.

— Но ние не знаем нито един от тях. Как ще ги открием?

Съветникът отново се обърна към Блис.

— Можеш ли ментално да откриеш нещо, което ще ни помогне да намерим път нагоре?

— Всички роботи в имението са дезактивирани — отвърна тя. — Долавям тихичък шепот от полуразумен живот право над нас, но това доказва единствено, че повърхността е точно там, което и без друго ни е известно.

— Добре тогава — кимна Тривайз, — ще се наложи значи просто да потърсим някакъв отвор…

— Проби и грешки! — ужасен възкликна Пелорат. — Никога няма да успеем.

— Ще трябва, Янов — натърти съветникът. — Ако търсим, все пак имаме някакъв шанс, колкото и малък да е той. Алтернативата е просто да си стоим тук и никога да не излезем. Хайде, малкият шанс е по-добър от нулевия.

— Чакайте — обади се Блис. — Наистина долавям нещо.

— Какво? — попита Тривайз.

— Ум.

— Интелигентен?

— Да, но, струва ми се, не съвсем. По-ясно обаче е друго.

— Казвай — настоя Тривайз, отчаяно борейки се с нетърпеливостта си.

— Уплаха! Непоносима уплаха! — прошепна тя.

53

Съветникът обезсърчено се озърна. Горе-долу помнеше откъде са влезли, но не си правеше илюзии, че е в състояние да се върне по същия път, по който бяха дошли. Не бе обръщал особено внимание на завоите и криволиците. Кой би си помислил, че ще се озоват в положение да се връщат сами и без помощ по същия път, при това с примигващо и едва тлеещо осветление?

— Блис, смяташ ли, че ще можеш да активираш колата?

Тя отвърна:

— Сигурна съм, че бих могла, Тривайз, но то още не означава, че ще мога и да я карам.

— Предполагам, че Бандър я караше ментално — намеси се Пелорат. — Не го видях да пипа каквото и да е, докато се возехме.

Блис кротко рече:

— Да, Пел, той го правеше ментално, но как? Със същия успех можеш да кажеш, че го е правил, като е използвал управлението. Обаче ако аз не зная никакви подробности за това как да го използвам, информацията ти няма много да ни помогне, нали?

— Би могла поне да опиташ — предложи Тривайз.

— Ако опитам, ще трябва да се концентрирам върху проблема, а сторя ли го, съмнявам се, че ще успявам да поддържам и осветлението. В тъмното колата няма да ни свърши никаква работа, дори и ако се науча как да я управлявам.

— В такъв случай, предполагам, ще трябва да вървим пеша.

— Страхувам се, че да.

Тривайз се втренчи в гъстата чернилка, която се простираше зад мъждивите светлинки на непосредственото им обкръжение. Нищо не забелязваше, нищо не чуваше.

— Блис, все още ли усещаш оня уплашен ум? — попита той.

— Да.

— Можеш ли да определиш къде е? И да ни заведеш при него?

— Менталното усещане се разпространява по права линия. То не се пречупва чувствително от твърдата материя, така че е лесно да определя посоката…

Тя показа една въображаема точка върху тъмната стена и добави:

— Само че ние не можем да минем през стената, за да стигнем дотам. Най-добре е да следваме коридорите и да се опитаме да открием пътя си по променящата се сила на усещането. Май ще трябва да поиграем на топло-студено.

— Да почваме тогава.

Пелорат не беше никак въодушевен.

— Чакай, Голан, сигурни ли сме, че искаме да открием онова нещо, каквото и да е то. Ако е уплашено, може да ни се наложи и ние да се изплашим.

Тривайз нетърпеливо тръсна глава.

— Нямаме никакъв избор, Янов. Уплашен или не, това е интелигентен ум и той може би ще поиска — или ще бъде накаран — да ни отведе до повърхността.

— И ще оставим Бандър да лежи тук? — притеснено попита Пелорат.

Тривайз го хвана за лакътя.

— Хайде, Янов. И за него нямаме избор. Все някога някой соларианец ще активира отново мястото, роботите ще намерят Бандър и ще се погрижат… надявам се, не преди да сме в безопасност.

Той остави Блис да води. През цялото време светлината бе най-ярка в непосредствена близост до нея. Геянката спираше на всеки вход, на всяко разклонение в коридора, опитвайки се да почувства посоката, от която идваше уплахата. Понякога дори влизаше през някаква едва видима врата или завиваше зад завой, а сетне се връщаше и опитваше друг маршрут, докато Тривайз безпомощно я гледаше.

Всеки път тя стигаше до определено решение и отривисто потегляше нанякъде, а светлината тръгваше пред нея. Съветникът забеляза, че сега изглежда по-ярка — или очите му се бяха адаптирали към полумрака, или Блис се бе научила как по-ефективно да управлява преобразуването. На едно място, когато минаваше покрай набитите в земята метални пръти, тя постави ръка върху тях и лампите забележимо просветляха. Младата жена кимна с глава, явно доволна от себе си.

Нищо не им се струваше дори и бегло познато; положително бродеха през такива области от безкрайното подземно имение, през които не бяха минавали на идване.

Тривайз продължаваше да следи за коридори, определено водещи нагоре, като за разнообразие се взираше и в таваните за някаква следа от люкове. Нищо подобно обаче не се появяваше и уплашеният ум поне засега оставаше единственият им шанс да се измъкнат навън.

Вървяха в тишина, ако се изключи звукът от собствените им стъпки; в мрак, ако се изключи светлината, която ги заобикаляше непосредствено; през пълно мъртвило, ако се изключат собствените им животи. От време на време различаваха сенчестата маса на някой робот, неподвижно седящ или застинал прав в полумрака. Веднъж зърнаха и един полегнал настрани със сгърчени в причудлива поза ръце и крака. В момента, когато енергията е секнала, помисли си Тривайз, трябва да е бил застигнат в неравновесна позиция и е паднал. Бандър не би могло да повлияе на силата на гравитацията. Вероятно навсякъде по огромното му имение роботите сега стояха или лежаха неактивни и това бързо щеше да бъде забелязано.

А може и да не е тъй, хрумна му изведнъж. Соларианците би трябвало да знаят когато някой от тях умира от старост и физически упадък. Светът им би трябвало да е нащрек и в готовност. Бандър обаче бе умряло внезапно, в разцвета на съществуването си, без това да може да се узнае предварително. Кой би го очаквал? Кой би следил за дезактивирането?

Да, но не (Тривайз отхвърли оптимизма и самоуспокоението си като опасни примамки, водещи към свръхувереност). Соларианците все пак щяха да забележат секването на цялата дейност в имението на Бандър и да предприемат незабавни мерки. Всички те имаха прекалено голям интерес от него, за да оставят смъртта му без последствия.

Пелорат потиснато промърмори:

— Вентилацията сигурно е спряла. Лабиринт под земята като този трябва да се вентилира, а енергията я доставяше Бандър. Сега вече я няма.

— Без значение, Янов — рече Тривайз. — В това празно подземие има достатъчно въздух, за да ни стигне за години.

— Не е толкова важно времето. Психологически е лошо.

— Моля те, Янов, не прихващай клаустрофобия. Блис, наближили ли сме?

— Доста, Тривайз — отвърна тя. — Усещането е по-силно и по-лесно следвам посоката.

Геянката наистина вървеше напред все по-уверено и рядко се колебаеше на местата, където трябваше да избира.

— Насам! Насам! — възкликна внезапно тя. — Усещам го!

— Сега дори и аз го чувам — сухо отбеляза съветникът.

Тримата спряха и несъзнателно затаиха дъх. Чуваха се тихи стонове, примесени със запъхтени изхлипвания.

Влязоха в някаква голяма стая и когато лампите се включиха, видяха, че за разлика от досегашните, тя е богато и пъстро обзаведена.

В центъра й имаше един робот, леко приведен, протегнал ръце с почти нежен жест и, разбира се, абсолютно неподвижен.

Зад него изпърхаха дрехи. От едната му страна се показа кръгло уплашено око и съкрушеното изхлипване се разнесе отново.

Тривайз се втурна край робота и видя как от другата му страна изхвърча една малка фигурка. Тя се препъна, падна на земята и остана да лежи там, затулила очи, ритаща с крака във всички посоки, сякаш да отблъсне някаква неизвестна опасност, и пищяща, пищяща…

Без никаква нужда да го прави, Блис поясни:

— Това е дете!

54

Тривайз озадачено се дръпна назад. Какво правеше това дете тук? Бандър така се гордееше с абсолютната си самота, толкова настояваше на нея.

Пелорат, по-малко склонен да се уповава на разсъждения при наличието на едно неясно събитие, моментално прецени ситуацията и каза:

— Предполагам, че е наследникът.

— Потомък на Бандър — съгласи се Блис, — само мисля, че е много малко, за да бъде наследник. Соларианците ще трябва да намерят такъв някъде другаде.

Тя гледаше втренчено към детето. Не го фиксираше, а го наблюдаваше някак меко, обгръщащо и постепенно звуците, които то издаваше, стихнаха. Създанието отвори очи и също загледа Блис. Писъците му бяха намалели до отделни леки изхленчвания.

Геянката на свой ред започна да издава някакви звуци: успокояващи, откъслечни думички, които сами по себе си нямаха особен смисъл, но бяха предназначени да усилят успокоителния ефект от мислите й. Тя сякаш ментално опипваше непознатия ум и се опитваше да подреди обърканите му емоции.

Бавно, без да сваля очи от Блис, детето се изправи, постоя, олюлявайки се за миг, и се втурна към мълчаливия, застинал робот. Обви ръце около якия метален крак, сякаш жадуваше сигурността на допира му.

Тривайз каза:

— Изглежда роботът му служи за гледачка или пазач. Един соларианец сигурно не може да се грижи за друг, дори когато са родител и дете.

— Предполагам, че също е хермафродит — обади се Пелорат.

— Би трябвало — кимна съветникът.

Блис, все още изцяло погълната от детето, бавно приближаваше към него, полуповдигнала ръце с длани, обърнати към самата нея, сякаш за да подчертае, че няма никакво намерение да хваща малкото създание. То мълчаливо наблюдаваше приближаването й, здраво вкопчено в робота.

Блис го заубеждава:

— Хайде, чедо — топло, чедо — меко, топло, уютно, сигурно, хайде, чедо — сигурно, сигурно.

Спря и без да се обръща, каза тихо:

— Пел, поговори му на неговия език. Кажи му, че сме роботи, които са дошли да се погрижат за него, защото енергията е прекъснала.

— Роботи! — ахна шокираният Пелорат.

— Трябва да бъдем представени като такива. То не се бои от роботите. А и никога не е виждало човек, даже може би няма представа, че хората съществуват.

— Съмнявам се дали ще успея да измисля правилния израз — заколеба се историкът. — Не зная архаичната дума за…

— Тогава, Пел, кажи просто „робот“. Ако не свърши работа, опитай да кажеш „желязното нещо“. Каквото можеш, това кажи.

Бавно, дума по дума Пелорат заговори. Детето се загледа в него и силно се смръщи, като че се опитваше да го разбере.

— Можеш спокойно да питаш как да излезем — посъветва го Тривайз. — Тъй и тъй се опитваш да му кажеш нещо.

Блис се възпротиви:

— Не. Не още. Първо доверието, после информацията.

Соларианчето, което сега се бе втренчило в учения, бавно се пусна от робота и заговори с висок напевен глас.

— Говори много бързо, за да го разбера — тревожно каза Пелорат.

— Помоли го да повтори по-бавно — рече Блис. — Аз правя каквото мога, за да го успокоя и да премахна страховете му.

Историкът се заслуша пак в думите на детето и обясни:

— Мисля, че пита защо е спрял Джемби. Джемби трябва да е роботът.

— Пел, провери, за да сме сигурни.

Мъжът продума нещо, после се вслуша и поясни:

— Да, Джемби е роботът. А самото дете се казва Фалъм.

— Браво! — Блис се усмихна на малкото същество с грейнала, щастлива усмивка, посочи го и рече:

— Фалъм. Браво, Фалъм. Смело Фалъм — после постави ръка на гърдите си и се представи:

— Блис.

Детето се усмихна. Когато се смееше, ставаше много привлекателно.

— Блис — рече то, като леко изсъска на „с“-то.

— Слушай — обади се Тривайз, — ако съумееш да активираш робота, той може би ще е в състояние да ни каже това, което ни интересува. Пелорат би му говорил със същата лекота, както и на детето.

— Не — възпротиви се Блис. — Това ще е грешка. Първото задължение на робота е да закриля детето. Ако го активирам и той изведнъж ни забележи, види наоколо някакви странни същества, може и да ни нападне. Тук няма място за каквито и да било външни хора. Тогава ще трябва отново да го дезактивирам и той повече няма да може да ни даде никаква информация, а пък щом детето види единствения си закрилник, дезактивиран за втори път… Не, просто не ми се иска да го направя.

— Но нали ни казаха — меко се намеси Пелорат, — че роботите не могат да причинят вреда на човешко същество.

— Казаха ни — съгласи се Блис, — обаче не ни обясниха точно какви роботи са създали соларианците. Дори ако този тук е конструиран така, че да не причинява вреда, на него ще му се наложи да избира между соларианското дете или най-близкия закодиран в него подобен еквивалент, и три неизвестни същества, които може и да не възприеме като хора, а просто като незаконни натрапници. Естествено, че ще избере детето и ще ни нападне.

Тя пак се обърна към малкото създание.

— Фалъм — рече нежно и започна да сочи. — Пел. Трив.

— Пел. Трив — послушно повтори детето. Блис приближи до него и бавно протегна ръце. То я загледа втренчено, после отстъпи крачка назад.

— Спокойно, Фалъм — рече Блис. — Добре, Фалъм. Пипни, Фалъм. Хубаво, Фалъм.

Соларианчето пристъпи към нея и Блис въздъхна с облекчение.

— Добре, Фалъм.

Тя докосна голата му ръчичка, защото то носеше, също както и родителят му, само една дълга отворена отпред роба и набедрена превръзка отдолу. Допирът бе безкрайно нежен. Геянката дръпна ръка, поизчака и отново го докосна гальовно.

Очите на детето се притвориха под въздействието на силния успокоителен ефект от ума й.

Дланите на Блис бавно и внимателно се повдигнаха към рамото на детето, към врата, после под дългата кафява коса — към едно определено място точно зад ушите.

Ръцете й се отпуснаха и тя каза:

— Дяловете все още са малки. Засега краниалната кост не се е очертала. Има само вкоравен слой кожа, който ще се издуе навън и след като те бъдат напълно оформени, ще се преобразува в костно вещество… Което означава, че в сегашния момент детето не може да управлява имението или дори да активира робота. Пел, попитай го на колко години е.

След като си размениха няколко реплики, историкът съобщи;

— Ако добре го разбирам, е на четиринадесет.

— Изглежда на не повече от единадесет — рече Тривайз.

— Дължината на годината, която се използва на този свят — предположи Блис, — може да не съответства напълно на стандартната галактическа. Освен това, допуска се, че космонитите са имали удължен жизнен цикъл, тъй че ако в това отношение приличат на тях, соларианците също може да имат удължен период на развитие. В края на краищата не бива да съдим по годините.

Тривайз нетърпеливо цъкна с език.

— Хайде да престанем с антропологията. За нас е важно да излезем на повърхността, а доколкото си имаме работа с дете, може би просто си пилеем времето без полза. То сигурно не знае пътя нагоре. Едва ли някога се е показвало над земята.

Блис повиши глас:

— Пел!

Пелорат веднага схвана желанието й и последва най-дългият му досега разговор с Фалъм. Накрая той рече:

— Детето знае какво е слънце. Казва, че го е виждало. Мисля, че е виждало и дървета. То обаче не се държи така, сякаш е сигурно какво означава тази дума или поне какво означава думата, която аз използвах…

— Добре, Янов — кимна Тривайз, — но хайде върни се на въпроса.

— Казах на Фалъм, че ако успее да ни изведе на повърхността, това може да ни даде възможност да активираме робота. Казах, че бихме искали да го активираме. Мислиш ли, че наистина ще успеем?

— За него ще се безпокоим по-късно — махна с ръка съветникът. — То рече ли, че ще ни води?

— Да. Помислих, че ще го направи с повече желание, ако му обещая съживяването на робота. Предполагам обаче, че рискуваме да го разочароваме…

— Добре — повтори Тривайз, — хайде да потегляме. Всички обещания ще са безполезни, ако ни спипат под земята.

Пелорат каза нещо на детето, което тръгна, ала после спря неуверено и се обърна към Блис.

Тя протегна ръка и двамата поеха отново — длан в длан.

— Аз съм новият робот — рече геянката с лека усмивка.

— Изглежда доста доволно от това — отбеляза Тривайз.

Фалъм заподскача напред и за миг съветникът се зачуди дали соларианчето е щастливо просто защото Блис се е погрижила за него, дали към този факт се добавя и вълнението, че ще посети повърхността заедно с три нови робота, или пък е развълнувано от възможността да си върне втория родител — Джемби. Не че имаше особено значение — важното бе детето да ги води нагоре.

У него впрочем не се забелязваше никакво колебание. Когато трябваше да избира между различни пътища, то се ориентираше моментално. Дали наистина знаеше къде отива или всичко бе само плод на инфантилна незаинтересованост? Дали просто не играеше някаква игра с неясен завършек? Тривайз обаче предполагаше, че лекото натоварване, което сега усеща, идва най-вероятно от движението нагоре. Детето пък, все тъй самоуверено подскачащо напред, посочи пред себе си и зачурулика.

Съветникът погледна към Пелорат, който се прокашля и рече:

— Мисля, че то каза „врата“.

— Надявам се мисълта ти да е вярна — натърти Тривайз. Фалъм се отскубна от Блис и затича. Посочи един участък от настилката, който изглеждаше малко по-тъмен от съседните нему секции. После стъпи върху него, подскочи няколко пъти, извърна се с явно разочарован вид и заговори пискливо бързо. Блис направи гримаса.

— Ще трябва аз да осигуря захранването. Това ме изтощава.

Лицето й леко порозовя, а светлината стана съвсем мъждива, но една врата се отвори точно пред Фалъм и от задоволство соларианчето се разсмя със звънко сопрано.

Сетне изтърча през вратата и двамата мъже го последваха. Накрая излезе и Блис, и погледна назад точно в момента, когато светлината зад нея угасна и вратата се затвори. Геянката поспря, за да си поеме дъх. Изглеждаше съвсем изтощена.

— Е — рече Пелорат, — излязохме. Къде е корабът?

Всички се спряха, облени от все още ранния здрач. Тривайз измърмори:

— Струва ми се, че беше в тази посока.

— И на мен така ми се струва — каза Блис. — Хайде да вървим — и тя протегна ръка на Фалъм.

Не се чуваше нищо, като се изключат звуците, издавани от вятъра и откъслечните обаждания на животни. По някое време минаха покрай робот, застанал неподвижно близо до дънера на едно дърво с някакъв предмет с неясно предназначение в ръката.

Пелорат пристъпи напред, явно воден от любопитството си, но Тривайз го спря.

— Не е наша работа, Янов. Давай нататък.

Минаха покрай друг робот, паднал встрани от пътя им.

Съветникът се поусмихна:

— Предполагам, че на много километри наоколо е набоклучено с роботи — и добави триумфиращо:

— Аха, ето го и кораба.

На земята близо до „Далечна звезда“ имаше нещо, което наподобяваше въздухоплавателен съд с примитивна конструкция: неикономично, крехко и — на всичкото отгоре — с витло. Недалеч от въздухоплавателния съд, между малката групичка чуждоземци и техния кораб, стояха четири човешки фигури.

— Прекалено късно — прошепна Тривайз. — Много време пропиляхме. Сега какво ще правим?

— Четирима соларианци? — изненада се историкът. — Не може да бъде. Те положително не биха влезли във физически контакт. Не мислите ли, че са холоизображения?

— Съвсем материални са — възрази Блис. — Сигурна съм. Но пък не са соларианци. Няма как да им сбъркам умовете. Това са роботи.

55

— Е, в такъв случай — каза Тривайз — напред! Той отново закрачи спокойно към кораба и другите го последваха.

Пелорат попита почти беззвучно:

— Какво смяташ да правиш?

— Щом са роботи, трябва да се подчиняват на заповедите ни.

Четиримата явно ги изчакваха и когато приближиха, Тривайз също се вгледа по-внимателно в тях.

Да, наистина трябва да бяха роботи. Лицата им, изглеждащи като направени от кожа, подплатена с плът, бяха странно безизразни. Облечени бяха в униформи, които не оставяха непокрит и един квадратен сантиметър, ако се изключи лицето. Дори на ръцете си носеха тънки непрозрачни ръкавици.

Тривайз направи небрежен жест, който без съмнение представляваше безцеремонно нареждане да се дръпнат встрани.

Роботите не помръднаха.

Съветникът тихо рече:

— Кажи им го с думи, Янов. Твърдо.

Пелорат се прокашля и заговори бавно с необичаен баритонов тембър, като ги отпрати с жест настрани също като Тривайз. Резултатът беше, че един от роботите, който бе може би съвсем малко по-висок от останалите, изрече нещо със студен, пронизителен глас.

Пелорат се обърна към Тривайз.

— Мисля, че каза, че ние сме чуждоземци.

— Обясни му, че ние сме хора и трябва да ни се подчиняват.

Внезапно роботът заговори на особен, но разбираем галактически:

— Аз те разбирам, чуждоземецо. Говоря галактически. Ние сме роботи-стражи.

— Тогава си ме чул да казвам, че сме хора и поради това трябва да ни се подчинявате.

— Ние сме програмирани да се подчиняваме единствено на управниците, чуждоземецо. Вие не сте управници, нито сте соларианци. В нормалния момент за свръзка управникът Бандър не отговори и ние дойдохме да разследваме нещата на място. Това е наш дълг. Намираме един космически кораб, който не е произведен на Солария, няколко присъстващи чуждоземци и всички роботи на Бандър дезактивирани. Къде е управникът Бандър?

Тривайз поклати глава и бавно и отчетливо каза:

— Не знаем нищо за това. Нашият корабен компютър не работи добре. Противно на намеренията ни се озовахме близо до тази странна планета. Приземихме се, за да установим къде се намираме. Намерихме всички роботи дезактивирани. Не знаем какво може да се е случило.

— Обяснението не е правдоподобно. Щом всички роботи в имението са дезактивирани и мощността е напълно изключена, управникът Бандър трябва да е мъртъв. Не е логично да се предполага, че по случайно съвпадение той е умрял точно когато вие сте се приземили. Би трябвало да има някаква причинно-следствена връзка между едното и другото.

Целейки да усложни ситуацията и да покаже, че като чужденец не разбира нещата и поради това е невинен, Тривайз възрази:

— Но мощността не е изключена. Ти и другите действате.

— Ние сме роботи-стражи — повтори безизразно стоящият насреща му. — Ние не принадлежим на никой управник. Принадлежим на целия свят. Ние не сме контролирани от никого, а захранвани с ядрена енергия. И аз пак те питам, къде е управникът Бандър?

Тривайз се огледа. Пелорат изглеждаше обезпокоен; Блис бе стиснала устни, но оставаше спокойна. Фалъм затрепери, ала дланта на геянката докосна рамото на детето и то сякаш се вцепени, а изразът на лицето му се промени. (Дали не го бе упоила?)

Роботът каза:

— Отново и за последен път питам, къде е управникът Бандър?

— Не зная — мрачно заяви Тривайз.

Роботът кимна и двама от неговите придружители бързо потеглиха. Той рече:

— Моите колеги-стражи ще претърсят имението. Междувременно ти ще бъдеш задържан за разпит. Подай ми тези предмети, които носиш на кръста си.

Тривайз направи крачка назад.

— Те се безвредни.

— Не се движи повече. Аз не питам какво е естеството им и дали са безвредни или не. Аз искам да ги получа.

— Не.

Роботът пристъпи и ръката му се стрелна прекалено бързо, за да може Тривайз да осъзнае какво става. Металната длан легна на рамото му, стисна го силно и го насочи надолу. Тривайз падна на колене.

— Предметите — настоя роботът и протегна другата си ръка.

— Не — изпъшка съветникът.

Блис се хвърли напред, издърпа бластера от кобура му преди Тривайз, стегнат като в менгеме, да успее да направи каквото и да било, за да й попречи, и го подаде на робота.

— Ето, страж — рече тя, — и ако почакаш още един момент… ето и другото. Сега пусни моя компаньон.

Роботът отстъпи назад с двете оръжия и съветникът бавно се изправи на нозе, като енергично разтриваше рамото си, изкривил лице от болка.

(Фалъм леко изплака и Пелорат, заел се със задачата да отвлече вниманието му, го притисна гальовно.)

Блис яростно прошепна на Тривайз:

— Защо му се противиш? Той може да те убие само с два пръста.

Тривайз отново простена и изсъска през зъби:

— А ти защо не го обуздаеш?

— Опитвам се. Трябва ми време. Умът му е мощен, добре програмиран и няма за какво да се захвана. Трябва да го изуча. Постарай се да спечелиш време.

— Няма защо да му изучаваш ума. Просто го унищожи — прошепна съветникът почти беззвучно.

Блис стрелна робота с очи. Той внимателно изследваше оръжията, докато другият, който бе останал с него, наблюдаваше чуждоземците. Изглежда никой от двамата не се интересуваше какво си шепнат Блис и Тривайз.

Геянката каза:

— Не. Никакво унищожение повече. На първия свят убихме едно куче и ранихме друго. Знаеш какво се случи. (Ново поглеждане към роботите-стражи.) Гея не отнема без нужда живота или интелигентността. Трябва ми обаче време, за да се оправя мирно и кротко.

Тя направи крачка назад и се втренчи в робота, който все така безизразно заяви:

— Това са оръжия.

— Не — отвърна Тривайз.

— Да — съгласи се Блис, — но те вече не могат да се използват. Енергията им е изчерпана.

— Нима? Защо ви е да носите оръжия, които нямат енергия? А може би не са изтощени — стражът държеше единия предмет в дланта си, поставил съвсем правилно палеца. — Така ли се активира?

— Да — отговори Блис. — Ако натиснеш и то съдържа енергия, ще се активира. Само че в него няма нищо.

— Сигурно ли е? — роботът насочи оръжието към Тривайз. — Все още ли твърдиш, че ако го активирам сега, то няма да задейства?

— Няма — каза Блис.

Тривайз замръзна на място, без да може да обели дума. Беше изпробвал бластера, след като Бандър го бе изтощил и той наистина бе съвършено неизползваем, ала роботът държеше невронния камшик. Него не беше пробвал.

Ако камшикът съдържаше макар и малък остатък от енергия, щеше да е достатъчен да стимулира болевите му центрове и онова, което би почувствал, щеше да направи стискането на роботската ръка да изглежда като приятелско потупване.

По време на следването му във Флотската академия бяха го накарали — както и всеки друг кадет — да понесе един лек невронен камшичен удар. Просто за да знае какво представлява. Оттогава не изпитваше никаква нужда усещането да се повтори.

Роботът активира оръжието и за момент Тривайз болезнено се вцепени. После бавно се отпусна. Камшикът също бе напълно изтощен.

Стражът впи поглед в мъжа срещу себе си и захвърли двете оръжия настрани.

— Как така се оказаха с изчерпана енергия? — попита той. — Ако няма полза от тях, защо ги носиш?

— Привикнал съм с тежестта им — отвърна Тривайз — и ги нося дори когато са изтощени.

— Това е безсмислено — възрази роботът. И добави: — Всички сте арестувани. Ще бъдете задържани за допълнителен разпит и ако управниците решат, ще бъдете дезактивирани. Как се отваря този кораб? Трябва да го претърсим.

— Нищо няма да спечелите — заяви Тривайз. — Не сте в състояние да го разберете.

— Ако не аз, управниците ще го разберат.

— И те няма да могат.

— Тогава ти ще им обясниш, за да го разберат.

— Съмнявам се.

— В такъв случай ще бъдеш дезактивиран.

— Моето дезактивиране няма да промени нищо, а предполагам, че ще бъда дезактивиран дори и да им обясня.

— Продължавай — промълви Блис. — Започвам да схващам как работи мозъкът му.

Роботът не й обърна внимание. (Дали самата тя се е погрижила, помисли си Тривайз и страшно му се прииска да е така.)

Насочил цялото си внимание към него, стражът каза:

— Ако ни създаваш трудности, ние ще те дезактивираме частично. Ще те повредим и тогава ще ни кажеш всичко, което искаме да узнаем.

Изведнъж Пелорат нададе полузадавен вик:

— Чакай, не можеш да постъпиш така. Страж, ти не можеш да постъпиш така.

— Аз действам по подробни инструкции — кротко обясни роботът. — Мога да го сторя. Разбира се, ще му причиня точно толкова вреда, колкото е нужно, за да получа информация.

— Но ти изобщо не можеш да го направиш. Аз съм чуждоземец, а също и двамата ми другари. Това дете обаче — и Пелорат посочи с поглед Фалъм, когото все още носеше, — е соларианец. То ще ти каже какво да правиш и ти трябва да му се подчиниш.

Фалъм погледна към него с отворени, ала сякаш празни очи.

Блис рязко поклати глава, но историкът не даде никакъв признак, че е разбрал жеста й.

Очите на робота спряха за малко върху Фалъм и той каза:

— Детето е без значение. То няма преобразувателни издутини.

— То все още няма напълно оформени преобразувателни мозъчни дялове — чак се задъха от вълнение Пелорат, — но с времето ще ги развие. Това е соларианско дете.

— Без напълно развити преобразувателни дялове, не е соларианско. Аз не съм обвързан да следвам неговите заповеди или да го пазя от повреда.

— Но това е потомъкът на управника Бандър.

— Така ли? Откъде знаете това?

Пелорат заекна, както му се случваше понякога, когато се опитваше да се прави на свръхчестен.

— К-какво друго дете може да има в това имение?

— Откъде знаете, че няма цяла дузина деца?

— Виждал ли си други деца тук?

— Въпросите ги задавам аз.

В този момент вниманието на робота бе раздвоено, тъй като другият докосна рамото му и посочи нещо. Двата робота, изпратени с разузнавателна цел до имението, се връщаха с бърз бяг, в който едва-едва се долавяше странна несиметричност.

Когато пристигнаха, за известно време се възцари тишина, а сетне единият заговори на солариански — при което и четирите изкуствени създания сякаш загубиха гъвкавостта си. За момент изглеждаха така, като че щяха да се сплескат.

Пелорат прошепна: „Открили са Бандър“, преди Тривайз да успее да му направи знак да мълчи.

Роботът бавно се извърна и заговори, като замазваше сричките:

— Управникът Бандър е мъртъв. С жеста, който ти току-що направи, ни показа, че си знаел за този факт. Вярно ли е?

— Откъде бих могъл да знам? — предизвикателно попита Тривайз.

— Ти знаеше, че той е мъртъв. Ти знаеше, че ще го намерим там. Наистина, как би могъл да знаеш това, ако не си бил при него; и ако не си бил този, който е прекъснал живота му? — Дикцията на робота вече се нормализираше. Явно беше преодолял шока.

— Но как бихме могли да убием Бандър? — не преставаше с въпросите съветникът. — С неговите преобразувателни мозъчни дялове той щеше да ни унищожи за миг.

— Откъде знаеш какво могат и какво не могат да правят преобразувателните дялове?

— Ти току-що ги спомена.

— Аз само ги споменах. Не съм описал техните свойства или способности.

— Знанието просто ни падна като от небето.

— Това не е правдоподобен отговор.

— Да се предполага, че ние сме причинили смъртта на Бандър, също не е правдоподобно.

Пелорат добави:

— Във всеки случай, ако управникът Бандър е мъртъв, то сега управникът Фалъм притежава това имение. Ето го управника и той е човекът, комуто трябва да се подчинявате.

— Аз вече обясних — рече роботът, — че един потомък с неразвити преобразувателни дялове не е соларианец. Той не може да бъде наследник, поради което друг такъв — на подходяща възраст — ще долети веднага щом докладваме тъжната новина.

— Ами управникът Фалъм?

— Няма никакъв управник Фалъм. Има само едно дете, а тук съществува излишък от деца. То ще бъде унищожено.

— Да не сте посмели! — твърдо заяви Блис.

— Не съм аз този — рече роботът, — който непременно ще трябва да извърши акта, и определено не съм аз, който ще вземе решението. Това зависи от консенсуса на управниците. Но добре зная какво може да бъде решението по време на излишък от деца.

— Не. Аз казах не.

— Ще бъде безболезнено… Ето че идва друг кораб. Много е важно да влезем в бившето имение Бандър и да организираме холовизионен съвет, който да определи наследника и да реши какво да правим с вас. Дайте ми детето.

Блис грабна полуприпадналата фигурка от ръцете на Пелорат. Здраво стиснала я и опитвайки се да уравновеси теглото й на рамото си, тя каза:

— Не пипайте това дете.

Ръката на робота отново се вдигна и той пристъпи напред, посягайки за Фалъм. Блис бързо се отмести встрани, започвайки движението си доста преди роботът да започне своето. Той обаче продължи да се движи напред, като че ли геянката все още стоеше пред него. После вдървено се извъртя около предните ръбове на стъпалата си и падна по лице. Останалите три робота замръзнаха неподвижни и с нефокусирани очи.

Блис чак се разхълца от ярост.

— Почти бях разработила подходящия метод за контрол, но времето не ми стигна. Нямах никакъв избор освен да нанеса удар и сега и четиримата са дезактивирани… Хайде да се качваме на кораба, преди техният да се е приземил. Прекалено зле ми е, за да мога да се разправям с още роботи.