Ген

19.

Мерили Хънтър, педантичната завеждаща на генетичните лаборатории в болница „Лонг Бийч Мемориъл“, обичаше да слуша собствения си глас. Марти Робъртс полагаше максимални усилия да демонстрира интерес към монолога й, Мерили имаше типичното поведение на стара мома или на библиотекарка във филм от четирийсетте години на миналия век. Умираше си да хваща персонала в грешка. Беше се обадила на Марти да дойде моментално.

— Поправи ме, ако греша — тъкмо казваше Мерили Хънтър. — Дъщерята на господин Уелър си прави тест за бащинство, като използва посмъртно взети тъканни проби от бащата, и тестът показва, че двамата нямат обща ДНК. Въпреки това вдовицата настоява, че Уелър е бащата, и иска допълнителни изследвания. Ти й предоставяш проби от кръвта, далака, черния дроб, бъбреците и тестисите, макар че всичките са били компрометирани от обработката на тялото в погребалния дом. Очевидно се търси химера.

— Да. Или грешка в първоначалния тест — каза Марти. — Не знаем къде дъщерята е занесла кръвта за изследване.

— Тестовете за бащинство имат висок процент на грешка. Особено когато се правят в частни лаборатории, които набират клиентите си по интернет. Моята лаборатория не прави такива грешки. Ще изследваме всички взети тъкани, Марти… веднага щом ти осигуриш клетки от устната кухина на дъщерята.

— Добре де, ясно. — Съвсем беше забравил за това. Трябваха им клетки от бузата на дъщерята, за да сравнят ДНК-то. — Тя може и да не се съгласи.

— В такъв случай — каза Мерили — ще изследваме сина и другата дъщеря. Но много добре знаеш, че тези тъканни тестове изискват време. Седмици.

— Естествено.

Мерили отвори пациентския картон на Уелър, върху който имаше печат „ПОЧИНАЛ“.

— Междувременно изникват някои въпроси за първоначалната ви аутопсия.

Марти рязко вдигна глава.

— Какво има?

— Тук пише, че си направил тест за токсични вещества, който е излязъл отрицателен.

— Пускаме такъв тест за всяка смърт при автомобилна катастрофа.

— Хмм — изсумтя Хънтър и сви устни. — Работата е там, че ние повторихме теста за токсични вещества в нашата лаборатория. И резултатът не беше отрицателен.

— Така ли? — каза той, с надеждата, че говори що-годе спокойно, макар че изобщо не се чувстваше така и не разбираше какво става.

— Трудно е да се направи такъв тест след вливането на консервиращите течности в тялото преди погребението, но ние имаме известен опит с такива случаи. И установихме, че покойният господин Уелър има повишени вътреклетъчни нива на калций и магнезий…

„О, Боже“, помисли си Марти.

— … както и значително чернодробно повишение на етанолдехидрогеназата, което говори за високи алкохолни нива кръвта по време на злополуката…

Марти изпъшка вътрешно. Кой беше направил първия тест за токсични вещества? Беше ли го направил изобщо проклетият Раза? Или само беше казал, че го е направил?

— …и накрая — каза Мерили, — открихме следи от етакринова киселина.

— Етакринова киселина? — Марти озадачено клатеше глава. — Това пък изобщо не се връзва. Етакриновата киселина е орален диуретик.

— Правилно.

— Този човек беше на четиридесет и шест години. Нараняванията му бяха тежки, но въпреки това беше във фантастична физическа форма — като човек, който се занимавас бодибилдинг или нещо от този род. Всъщност в бодибилдинга се вземат подобни лекарства. Сигурно е пиел диуретик и затова сте засекли следи от киселината.

— Ти приемаш, че го е пиел съзнателно — каза Хънтър — Възможно е да не е знаел, че го приема.

— Мислиш, че някой го е убил? Тя сви рамене.

— Токсичните реакции включват шок, хипотензия и кома. Може това да е допринесло за смъртта му.

— Не виждам как може да се докаже такова нещо.

— Ти си направил аутопсията — напомни му тя, преглеждаше картона.

— Така е. Нараняванията му бяха масивни. Тежка травма на лицето и гърдите, перикардиална руптура, фрактура на таза и фемура. Въздушната възглавница не се е задействала.

— Колата е проверена, предполагам? Марти въздъхна.

— Питай ченгетата. Не е моя работа.

— Би трябвало да са я проверили.

— Виж — каза Марти, — в катастрофата не е участвала друга кола. Имало е свидетели. Шофьорът не е бил пиян и не е бил в кома. Забил се е челно в магистрален надлез със сто и петдесет километра в час. Нищо чудно, че преди това е изключил въздушната възглавница.

— Но не сте проверили, Марти.

— Да. Нямаше причина да проверяваме. Тестът за токсични вещества беше отрицателен, електролитите му бяха в норма, като се имат предвид травмите и времето на смъртта.

— Само дето не са били в норма, Марти.

— Резултатите от нашите тестове бяха нормални.

— Хм. Сигурен ли си, че тези тестове наистина са направени?

И точно в този момент Марти Робъртс сериозно се замисли за Раза. Раза беше казал, че същата нощ имало спешна заявка костната банка. Раза бе искал да изпълни заявката. Следователно Раза не би искал тялото на Уелър да престои в моргата четири до шест дни, докато бъдат анализирани нормалните показатели от изследването за токсини.

— Ще трябва да проверя — каза Марти, — за да съм сигурен, че тестовете са били направени.

— И провери добре — каза Мерили. — Защото според болничното досие синът на починалия работа в биотехнологична фирма, а съпругата му работи в педиатрична клиника. И двамата имат достъп до химикали и медикаменти. На този етап не можем да сме сигурни, че господин Уелър не е бил отровен.

— Възможно е — каза Марти. — Макар да е крайно невероятно.

Тя го изгледа ледено.

— Веднага ще се заема — каза Марти Робъртс.

Вървеше към патолабораторията в сутерена и се чудеше как да постъпи с Раза. След казаното в кабинета на Мерили беше сигурен, че Раза изобщо не е пратил кръв за токсично изследване, което означаваше, че лабораторните резултати са били подправени. Раза или ги беше подправил сам, като бе копирал друга бланка с резултати и бе променил името на пациента, или имаше съучастник в лабораторията, който ги беше подправил вместо него. Второто беше по-вероятно. Божичко, явно във всичко това участваше още някой.

И сега онази ужасна стара мома беше тръгнала на лов за съгрешили медици заради следите от етакринова киселина. Етакринова киселина. Ако Джон Уелър наистина беше отровен отровата бе избрана умно. Той очевидно бе държал на вида си. На неговата възраст сигурно бе прекарвал поне по два часа във фитнеса. Сигурно бе гълтал с шепи хранителни добавки и други боклуци. Трудно би се доказало, че не е пил диуретика съзнателно.

Трудно. Но не и невъзможно… Етакриновата киселина се отпускаше само с рецепта. Трябваше да са останали някакви следи. Дори да бе взел лекарството от някой друг-от друг фен на бодибилдинга например — или да си го беше поръчал от уебсайт в Австралия, това можеше да се провери. И някой щеше да реши да огледа тялото отново и щеше да открие, че на трупа му липсват костите на ръцете и на краката.

Мамка му!

Шибаният Раза!

Марти се замисли. Четиридесет и шест годишен мъж, занимаващ се с бодибилдинг. На тази възраст, с пораснали вече деца… имаше само две причини да полага толкова грижи за тялото си. Или да е гей, или да си има любовница. И естествено пренебрегва съпругата си. А тя? Тя съответно е бясна.

Бясна, да. Но толкова, че да отрови откачения си съпруг? Възможно. Хората убиват половинките си и за по-дребни неща. Марти се замисли за госпожа Уелър, върна се към ексхумацията на съпруга й. Образите бяха съвсем ясни — разплаканата вдовица, облегнала се на високия син, добрата дъщеря малко встрани, с хартиени кърпички в готовност. Всичко много трогателно.

Освен…

Щом извадиха ковчега от земята, Емили Уелър изведнъж стана нервна. Опечалената вдовица внезапно се сети, че предпочита всичко да стане бързо. Не отнасяйте тялото в болницата. Не вземайте твърде много тъканни проби. Жената, настояла за подробни ДНК изследвания, май изведнъж беше променила решението си.

Защо?

Сещаше се само за един възможен отговор — госпожа Уелър бе искала да се направи тест за бащинство, но не бе знаела, че за тази цел тялото трябва да се върне в болница. Не бе знаела, че ще вземат тъканни проби от множество органи. Мислила беше, че ще вземат само една бърза проба и ще върнат тялото в земята, а тя ще се прибере у дома. Всичко извън това, изглежда, изнервяше госпожа Уелър. Може би все пак имаше надежда.

Влезе в кабинета си и затвори вратата. Трябваше да се обади на госпожа Уелър. Разговорът щеше да е деликатен. В архивите на болницата щяха да останат датата и часът на обаждането. Така че… по каква причина да я потърси? Марти смръщи чело.

А, да — защото трябва да вземе ДНК от нея и от децата й.

Добре, ставаше. Но защо не е взел ДНК от нея и семейството й още на гробището? Нищо работа — прокарваш клечка с памучен връх по вътрешната страна на бузата — и готово. Отнема секунди.

Отговор — защото е смятал, че вече са им взели ДНК проба в лабораторията на госпожица Стара мома.

Обмисли този вариант. Огледа го от всички страни.

Не откри никакви слаби места. Имаше основателна причина да се обади.

Вдигна телефона и набра номера.

— Госпожо Уелър, обажда се доктор Робъртс от болница „Мемориъл“. Марти Робъртс.

— Да, доктор Робъртс. — Пауза. — Какво има?

— Просто исках да се уговорим кога ще можете да дойдете с Децата си тук, за да вземем кръв и проби от устната кухина — За ДНК теста.

— Вече дадохме. При онази жена в лабораторията.

— О, разбирам. Имате предвид доктор Хънтър? Съжалявам, не знаех.

Пауза. После Емили каза:

— Вие… работите по тестовете на Джак, нали?

— Да. Някои ги правим тук, други отиват в лабораторията. Вече открихте ли нещо? Тоест, установявате онова, което сте очаквали, нали?

Марти я слушаше с усмивка. Тя не питаше за бащинството. Тревожеше се за нещо друго, което можеше да открият.

— Ами, в интерес на истината…

— Да?

— Всъщност има едно дребно усложнение. Нищо важно.

— Какво усложнение?

— В генетичната лаборатория са открили следи от необичаен химикал з тъканите на господин Уелър. Сигурно е лабораторна грешка, контаминация на пробата.

— Какъв химикал?

— Споменавам го само защото знам, че искате неприятностите около съпруга ви да приключат възможно най-скоро.

— Точно така. Искам да почива в мир — каза тя.

— Разбира се. Не бих искал това да се отложи с дни и дори със седмици, докато се задават въпроси за този химикал и как той се е озовал в тялото му. Защото дори да е лабораторна грешка, от този момент ситуацията попада под разпоредбите на закона, госпожо Уелър. Дори не би трябвало да разговарям с вас. Но… в известен смисъл се чувствам отговорен. Както казах, не ми се ще едно следствие да забави нещата още повече.

— Разбирам — каза тя.

— Аз, разбира се, никога не бих ви посъветвал да постъпите другояче, освен според закона, госпожо Уелър. Но усетих, че ексхумацията на съпруга ви беше тежко преживя шне за вас…

— Да… да…

— И ако не искате още едно такова преживяване при повторна ексхумация — да не споменаваме и за разноските, бихте могли да изберете едно по-щадящо чувствата ви решение. И по-евтино също… Имате правото да поискате тялото да бъде кремирано.

— Не знаех — каза тя.

— Сигурно не сте си давали сметка, че изваждането тялото му от земята ще е толкова травматично преживяване за вас.

— Така е, прав сте. — И може да решите, че не искате да минете през това отново.

— Точно така е, наистина. „Така е, и още как“, помисли си Марти.

— Разбира се, ако сте уведомена, че предстои разследване, няма да ви разрешат да кремирате тялото. Аз, разбира се, никога не бих ви подхвърлил идеята за кремация. Но вие бяхте могли да стигнете до това решение самостоятелно, по свои си причини. И ако това стане скоро — днес или рано сутринта утре, — то всичко ще е само злощастна случайност. Тялото, уви, ще бъде кремирано малко преди да бъде разпоредено разследване.

— Разбирам.

— Трябва да свършвам — каза той.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза тя. — Има ли нещо друго?

— Не, това е всичко — каза той. — Благодаря ви, госпожо Уелър.

— Няма защо, доктор Робъртс. Щрак.

Марти Робъртс се облегна в стола си. Беше много доволен от начина, по който протече разговорът. Наистина много доволен.

Оставаше да свърши само още едно нещо.

— Лабораторията на петия етаж. Джени на телефона. — Джени, доктор Робъртс се обажда, от патологията. Искам да ми провериш едни резултати.

— От спешните ли са, доктор Робъртс?

— Не, старо изследване. Тест за токсични вещества отпреди осем дни. Името на пациента е Уелър. — И й продиктува серийния номер.

Последва кратка пауза. Марти чу потракването на клавиши.

— Джон Дж. Уелър? Бял, възраст четиридесет и шест?

— Да.

— Направили сме пълен скрининг за токсични вещества в три и трийсет и седем през нощта в неделя, осми май. И още девет допълнителни теста извън това.

— Пазите ли кръвната проба?

— Пазим всички тъканни проби.

— Би ли проверила все пак?

— Доктор Робъртс, напоследък пазим абсолютно всичко Пазим дори ДНК картите на новородените. Законът изисква да пазим само тестовете за фенилкетонурия, но ние пазим и картите. Пазим кръвните проби от пъпната връв. Пазим плацентна тъкан. Пазим изрязаното при хирургически интервенции. Пазим всичко…

— Разбирам, но дали все пак не би проверила?

— Регистрирано е в компютъра, виждам го в момента — каза тя. — Замразената проба се пази в хладилен шкаф В-7. В края на месеца ще я местят във външните хранилища.

— Виж, извинявай — каза Марти. — Но в случая става дума за потенциално съдебно дирене. Моля те лично да провериш дали пробата е там, където би трябвало да е.

— Добре. Ще пратя някого долу и ще ви звънна.

— Благодаря ти, Джени.

През стъклената стена се виждаше как Раза чистя една от стоманените маси — подготвяше я за следващата аутопсия. Раза го биваше в чистенето. Това Марти трябваше да му го признае — не си пестеше силите. Не пропускаше нищо.

Което означаваше, че не би го домързяло да подправи болничната база данни, като вкара информация за съхранени то на несъществуваща проба. Или това, или някой друг го беше направил вместо него.

Телефонът звънна.

— Доктор Робъртс? Джени се обажда.

— Да, Джени?

— Май избързах преди малко. Пробата на Уелър е тридесет кубически сантиметра венозна кръв, замразена. Но не е в шкаф B-7; явно е сложена другаде. В момента я търсим. Ще ви звънна веднага щом я намерим. Има ли нещо друго?

— Не — каза Марти. — Много ти благодаря, Джени.