Ген

68.

Колите направо пълзяха. Магистрала 405 приличаше на река от червени светлини в мрака. Алекс Бърнет въздъхна.

Джейми седеше до нея.

— Още колко остава? — попита той.

— Доста, Джейми.

— Уморен съм.

— Смъкни си седалката и си почини.

— Не мога. Тъпо е.

— Няма да пристигнем скоро — каза пак тя. Отвори новия мобилен телефон и откри номера на приятелката си от детството, който беше вкарала в паметта. Не знаеше на кого другиго би могла да се обади. На Лин винаги можеше да разчита. Когато се развеждаше със съпруга си, пак при нея и Хенри беше потърсила пристан. Двете малки тогава деца, нейният Джейми и тяхното момченце, което също се казваше Джейми, се бяха сдушили веднага.

Алекс беше останала при тях една седмица.

Сега обаче не успяваше да се свърже с Лин по телефона. Първо реши, че е сбъркала номера. После, че нещо не е наред с евтиния апарат, оставен от баща й. След това обаче попадна на телефонния секретар, а сега…

— Ало? Ало, кой е?

— Лин, Алекс съм. Слушай, аз…

— О, Алекс! Извинявай, съжалявам. Не мога да говоря сега…

— Какво?

— Не сега. Съжалявам. Обади се по-късно.

— Но какво…

Чу се жужене на прекъсната връзка. Лин беше затворила.

Алекс впери поглед в червените светлини на пълзящите автомобилна колона.

— Кой беше това? — попита синът й.

— Леля Лин. Но каза, че не може да говори в момента. Явно е заета.

— Значи няма да ходим при тях?

— Ще видим. Може би утре.

При Сан Клементе слезе от магистралата и започна да се оглежда за мотел. По някаква причина отказът на Лин да говори с нея я беше лишил от реална перспектива, поне временно. Не си беше давала сметка колко много е разчитала на приятелката си.

— Къде отиваме, мамо? — Джейми беше разтревожен.

— Ще отседнем в мотел.

— Кой мотел?

— Ще видим. Ще си изберем някой.

Подминаха един, от веригата „Холидей Ин“, но беше прекалено голям и някак на открито. По-нататък откри един на „Бест Уестърн“, по-невзрачен, и спря отпред. Каза на Джейми да остане в колата и влезе във фоайето.

На рецепцията стоеше пъпчив кльощав младеж. Потропваше с пръсти по полираната гранитна повърхност и си тананикаше. Изглежда, не го свърташе на едно място.

— Здравейте — каза Алекс. — Имате ли свободни стаи за тази нощ?

— Да, госпожо.

— Бих искала да се настаня.

— Сама ли сте?

— Не, със сина си.

Младежът погледна през вратата към Джейми.

— Под дванайсет ли е? — Продължаваше да потропва с пръсти.

— Да, защо?

— Ако иска да се къпе в басейна, трябва да го придружавате.

— Няма проблем. Продължаваше да потропва. Алекс му даде кредитна карта и той я прокара през четящото устройство, като потропваше в такт с другата си ръка. Това започваше да й действа на нервите.

— Мога ли да попитам защо го правите?

Момчето запя монотонно:

— Беда е където отивам, беда е където съм бил. Бързо потропване по гранита. — Защото беда е моето име, където съм и където бях, беда е моят грях. — Усмихна се. — Това е песен.

— Не съм я чувала — каза Алекс.

— Баща ми обичаше да я пее.

— Разбирам.

— Той умря.

— Разбирам.

— Самоуби се. — Съжалявам.

— С пушка.

— Съжалявам.

— Искате ли да я видите? Тя примигна.

— Може би някой друг път.

— Държа я тук — каза той и кимна към бюрото на рецепцията. — Не е заредена, разбира се. — Потропване, пеене. — Бедата е пристанът мой…

— Дайте да се регистрирам — каза Алекс. Той й върна кредитната карта и тя попълни формуляра. Момчето не спираше да потропва. Алекс се замисли дали да не идат другаде, но беше уморена. Джейми я чакаше. Детето трябваше да вечеря, имаше нужда от нови дрехи, четка за зъби и така.

— Готово — каза младежът и й даде ключовете за стаята.

Чак когато се върна в колата, за да я премести по-близо до стаята, Алекс се сети, че не трябваше да използва кредитната си карта.

„Твърде късно, уви“.

— Мамо, гладен съм.

— Добре, миличък. Ще идем да хапнем нещо.

— Искам бургер.

— Добре.

Мина през паркинга и излезе на улицата. По-добре беше да хапнат, преди да се настанят в мотела.