59.

Складът се намираше близо до летището в Медан. Пистите бяха добре осветени, така че и в стаята проникваше достатъчно светлина. Младият орангутан изглеждаше сравнително добре, с ясен поглед. Беше се възстановил напълно от транквиланта в стреличките.

Но Горевич крачеше напред-назад, силно притеснен, и току си поглеждаше часовника. Камерата му лежеше на една маса, корпусът й беше пукнат и отвътре капеше кална вода. Горевич би я разглобил, за да изсъхне, но му липсваха необходимите инструменти. Липсваше му… липсваше му…

Застанал встрани, Зангер, представителят на телевизионната компания, каза:

— Какво ще правиш сега?

— Ще чакаме друга камера, по дяволите, какво — сопна се Горевич. Обърна се към човека от Ди Ейч Ел, млад малаец в яркожълта униформа. — Още колко?

— Казаха, че ще пристигне до час, сър.

Горевич изсумтя.

— Това го казаха преди два часа.

— Да, сър. Но самолетът е излетял от Бекаси и пътува насам.

Бекаси беше на северното яванско крайбрежие. На повече от хиляда и двеста километра.

— И камерата е на самолета?

— Там трябва да е, сър.

Горевич продължи да крачи, избягваше обвинителния поглед на Зангер. Цялата история беше класическа комедия на грешки. В джунглата Горевич беше правил изкуствено дишане и сърдечен масаж на маймуната почти един час, преди тя да покаже някакви признаци на живот. А после се наложи пак да я упои — този път със значително по-малка доза — да я върже и да наблюдава грижливо състоянието й, за да не изпадне животното в адреналинов шок, докато го придвижат до Медан, най-близкия голям град с летище.

Орангутанът преживя пътуването без особени сътресения и накрая се озова в склада, където започна да псува като хамалин. Горевич уведоми Зангер, който моментално долетя от Ню Йорк.

Но докато Зангер пристигне, маймуната разви ларингит и спря да говори, само шепнеше дрезгаво.

— Каква полза от него? — каза Зангер. — Нищо не му се чува.

— Няма значение — каза Горевич. — Ще го запишем, а после ще добавим гласа с компютър. Сещаш се, в синхрон с движението на устните му.

— Ти ли ще го озвучиш?

— Никой няма да разбере, че съм аз.

— Да не си се побъркал? Всички ще разберат. Всяка лаборатория в света ще анализира видеоматериала с прецизно оборудване. За пет минути ще разкрият наслагването на чужд глас.

— Добре де — каза Горевич, — тогава ще изчакаме да му се върне гласът.

На Зангер и това не му хареса.

— На мен ми изглежда доста болен. Да не е настинал?

— Възможно е — каза Горевич. Всъщност предполагаше, че сам е заразил маймуната с настинката си, докато й правеше изкуствено дишане. Горевич не се чувстваше много зле, но вирусът явно не понасяше на орангутана, който кашяше като магаре и чак се превиваше на две от спазмите.

— Трябва да го види ветеринар.

— Не може — каза Горевич. — Той е защитено жявотно, а ние го откраднахме, не помниш ли?

— Ти го открадна — поправи го Зангер. — И ако не предприемеш нещо, ще си виновен и за смъртта му.

— Млад е. Ще се оправи.

И наистина, на следващия ден маймуната проговори, но продължаваше да кашля и да плюе гадни жълто-зеленикави храчки. Горевич реши, че ще е добре да заснеме животното сега, така че отиде да вземе нещата си от колата, спъна се и изпусна камерата в една разкаляна канавка. Корпусът се пукна. И всичко това само на три метра от вратата на склада.

И разбира се, в целия град не се намери и една свястна камера. Така че се наложи да поръчат от Ява. Сега седяха и я чакаха да пристигне, а маймуната псуваше, риташе, кашляше и ги плюеше от клетката си.

Зангер стоеше извън обсега на плюнките и клатеше глава.

— Боже, направо не мога да повярвам.

Горевич за пореден път се обърна към малаеца и попита:

— Още колко?

Младежът само поклати глава и вдигна рамене.

Орангутанът се закашля и отново започна да ги ругае.

Загрузка...