5.

— Леле — каза Чарли Хагинс: гледаше телевизия в кухнята на къщата си в Сан Диего. Звукът беше изключен, но той четеше надписите, които течаха отдолу. — „Докладвана говореща маймуна в Суматра“.

— На някоя конференция ли? — каза жена му и хвърли поглед към екрана. Приготвяше закуска.

— Не — каза Хагинс. — В смисъл, че е била забелязана. И са докладвали за това.

— Маймуната е била забелязана? В смисъл, че е направила впечатление? — Жена му преподаваше английски в гимназията и обичаше тези шегички.

— Не, скъпа. Казват, че… някакви хора в Суматра срещнали в джунглата маймуна, която можела да говори.

— Мислех, че маймуните не могат да говорят — каза жена му.

— И аз. Но в репортажа се твърди обратното.

— Значи репортажът лъже.

— Мислиш ли? Хм, ето ти и друго… Бритни Спиърс няма да се развежда. Какво облекчение. Може би пак била бременна. Като я гледам на снимките, сигурно е вярно. А Пош Спайс била с хубава зелена рокля на галавечеря. Стинг пък казал, че може да прави секс с три жени часове наред.

— Бъркани ли?

— Че те, ако не са сбъркани, ще легнат ли с него?

— „Бъркани“ казах. За яйцата.

— Бъркани, да.

— Повикай децата — каза тя. — Закуската е почти готова.

— Добре. — Чарли стана от масата и тръгна към стълбите. Докато минаваше през хола, телефонът иззвъня. Обаждаха се от лабораторията.


В лабораториите на „Радиал Дженомикс“, разположени в евкалиптовите горичка на Калифорнийския университет в Сан Диего, Хенри Кендал потропваше с пръсти по масата, докато чакаше Чарли да вдигне. Три сигнала вече. Къде беше Чарли, по дяволите? Накрая все пак се обади:

— Ало?

— Чарли? — каза Хенри. — Чу ли новината?

— Коя новина?

— За маймуната в Суматра, коя друга, за Бога?

— Това са глупости — каза Чарли.

— Защо?

— Стига, Хенри. Знаеш, че са глупости.

— Казаха, че маймуната говорела на холандски.

— Глупости са.

— Може да е бил екипът на Утенбрьок — каза Кендал.

— Да бе. Маймуната е голяма, на две или три години.

— Е, и? Утенбрьок може да го е направил преди няколко години. Екипът му е достатъчно напреднал. Пък и онези типове от Утрехт са нагли лъжци.

Чарли Хагинс въздъхна.

— В Холандия подобни изследвания са незаконни.

— Именно. И затова са отишли в Суматра.

— Хенри, технологията е много трудна. Ще минат години, преди да създадем трансгенетична маймуна. Знаеш го.

— Не, не го знам. Чу ли какво са обявили вчера от Утрехт? Извлекли са стволови клетки от бик и са ги присадили в тестиси на мишки. Това не е ли трудно според теб? Аз бих казал, че са с едни гърди пред всички останали.

— Мислех, че са бъзикали топките на мишоците, а не са им присаждали цици.

— Нищо смешно не виждам.

— Ами представи си бедните мишки, които влачат насам-натам гигантски бичи топки, и ще ти стане смешно.

— Нещо не ми става…

— Хенри, не може да чуеш нещо по телевизията и ей така да повярваш, че има говорещи маймуни.

— Мога.

— Хенри. — В гласа на Чарли се промъкна раздразне-ние — Това е телевизия. Същото е като с двуглавата змия, която вдигнаха толкова шум преди време. Стегни се, моля те.

— Двуглавата змия беше истинска.

— Трябва да закарам децата на училище. Ще поговорим по-късно — каза Чарли и затвори.

Гадняр. Жена му караше децата на училище, винаги.

„Каза го само за да се отърве от мен“.

Хенри Кендал закрачи из лабораторията, спря пред прозореца, после пак тръгна напред-назад. Пое си дълбоко дъх. Той, разбира се, знаеше, че Чарли е прав. Репортерска измишльотина, това трябваше да е.


Но… ами ако не беше?

Нямаше спор, че Хенри Кендал се числи към хистерич-ния тип характер — случваше се ръцете му да треперят, когато говори, особено ако е развълнуван. А и беше малко непохватен, все се спъваше и се удряше в разни неща в лабораторията. Имаше нервен стомах. И все се тревожеше за какво ли не.

Но истинската причина да се тревожи сега, причина, която не можеше да сподели с Чарли, беше свързана с един разговор отпреди седмица. Тогава го сметна за безсмислен.

Сега обаче казаното придобиваше зловещ оттенък.

Някаква секретарка от Националния здравен институт се беше обадила в лабораторията и беше поискала да разговаря с д-р Кендал. Когато той вдигна, тя попита:

— Вие ли сте доктор Хенри А. Кендал?

— Да…

— Вярно ли е, че преди четири години сте работили в НЗИ по време на творчески отпуск?

— Да.

— От май до октомври?

— Мисля, че да. За какво става въпрос?

— И сте извършили част от проучването си в лабораторията за примати в Мериланд?

— Да.

— Вярно ли е, че когато сте дошли през месец май същата година в института, сте се подложили на обичайните тестове за заразни болести, защото проучванията ви са включвали работа с примати?

— Да — каза Хенри. Бяха му направили десетки тестове — всичко, от HIV и хепатит до грип. Доста кръв му източиха. — За какво става въпрос?

— Просто попълвам някои допълнителни формуляри — каза жената. — За доктор Белармино.

Студени тръпки плъзнаха по гръбнака на Хенри.

Роб Белармино оглавяваше секцията по генетика в Националния здравен институт. Преди четири години, когато Хенри работеше в института, секцията имаше друг ръководител, но сега Белармино командваше парада. И не беше в най-приятелски отношения нито с Хенри, нито с Чарли.

— Някакъв проблем ли има? — попита Хенри. Имаше неясното усещане за наличието на голям проблем.

— Не, не — каза тя. — Просто бяхме разместили част от документацията, а доктор Белармино държи архивът да е в пълен ред. Докато сте били в лабораторията за примати, използвали ли сте в някое от проучванията си женско шимпанзе на име Мери? Лабораторният й номер е бил F-402.

— Ами, не помня — каза Хенри. — Доста време мина все пак. Работих с няколко шимпанзета. Не помня подробности.

— Била е бременна през онова лято.

— Съжалявам, наистина не си спомням.

— През онова лято е избухнала епидемия на енцефалит и повечето шимпанзета са били поставени под карантина. Нали така?

— Да, карантината си я спомням. Пратиха шимпанзетата в други лаборатории.

— Благодаря ви, доктор Кендал. О, така или иначе съм ви хванала на телефона, мога ли да потвърдя и адреса ви? При нас е записано Марбъри Мадисън Драйв № 348, Ла Хола?

— Да, същият е.

— Благодаря ви още веднъж, доктор Кендал.

С това разговорът приключи и Хенри дори беше забравил за него.

Сега обаче… с този примат в Суматра…

Хенри поклати глава.

Чарли Хагинс можеше да спори колкото си иска, но това не променяше факта, че учените вече бяха създали трансгенетична маймуна. Още преди години. Вече имаше какви ли ве трансгенетични бозайници — кучета, котки, всичко. И съвсем не беше невъзможно онзи говорещ орангутан също да е трансгенетичен.

Работата на Хенри в НЗИ беше свързана с генетичната обусловеност на аутизма. Отишъл беше в приматската лаборатория, защото искаше да разбере кои гени са отговорни за разликите в комуникационните възможности на хората и маймуните. Беше работил и с ембриони на шимпанзета. Уви, без резултат. Всъщност едва беше започнал, когато епидемията от енцефалит сложи край на изследванията му. В крайна сметка се озова обратно в Бетезда и до края на програмата работи в лаборатория.

Само това знаеше.

Или поне само това знаеше със сигурност.


ХОРАТА И ШИМПАНЗЕТАТА ДОСКОРО СА СЕ ЧИФТОСВАЛИ
Разделянето на видовете не е сложило край на секса.
Учени разкриват противоречив генетичен резултат

Изследователи от Харвард и Масачузетския технологичен институт са стигнали до заключението, че видовото разделяне на хората и шимпанзетата е настъпило по-скоро, отколкото се смяташе досега. Генетиците отдавна знаят, че маймуните и хората произлизат от общ прародител, който е обитавал Земята преди осемнайсет милиона години. Първи са се отделили като самостоятелен вид гибоните, преди шестнайсет милиона години. Орангутаните са ги последвали преди дванайсет милиона години. Горилите — преди десет милиона. Последни са се разделили хората и шимпанзетата, преди приблизително девет милиона години.

След разкодирането на човешкия геном през 2001-ва обаче генетиците откриха, че хората и шимпанзетата се различават само в един и половина процента от гените си — всичко на всичко само в петстотин гена, много по-малко от очакваното. В рамките на следващите няколко години учените се заеха да опишат съвсем точно различните гени при двата вида. Вече е ясно, че много структурни протеини, включително хемоглобинът и цитохром С протеините при шимпанзетата и хората са идентични. Кръвта на хората и шимпанзетата е еднаква. Ако двата вида са се разделили преди девет милиона години, защо все още си приличат толкова много?

Харвардските генетици смятат, че хората и шимпанзетата са продължили да се кръстосват дълго след като видовете са се разделили. Това кръстосване — или хибридизация — е създало еволюционен натиск върху хро-мозомата X, като я е принудило да се променя по-бързо от нормалното. Учените са открили, че най-новите гени в човешкия геном са се появили именно върху хромо-зомата X.

Оттук учените стигат до заключението, че нашите предци са продължили да се кръстосват с шимпанзета допреди 5.4 милиона години, когато видовото разделяне е станало окончателна Този нов възглед е в ярък контраст с общоприетото мнение, че след като настъпи видово обособяване, хибридизацията е „рядко явление“. Но според д-р Дейвид Райх от Харвард фактът, че хибридизацията рядко се наблюдава при други видове, „може би се дължи просто на факта, че не сме си поставяли за цел да я открием“.

Харвардските учени обясняват, че в наше време общо поколение на хора и шимпанзета е невъзможно. Те изтъкват, че съобщенията в пресата за подобни явления неизменно се оказват фалшиви.

Загрузка...