Ген

89.

Адам Уинклър лежеше в болничното легло, слаб и немощен. Беше плешив и блед. Костеливата му ръка стисна ръката на Джош.

— Слушай — каза той, — не си виновен ти. Аз и без това се опитвах да се убия. По един или друг начин пак щях да стигна дотук. Времето, което ти ми даде… направи ми голяма услуга, братле. Погледни ме. Не искам да се обвиняваш.

Джош не можеше да каже нищо. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Обещай ми, че няма да се обвиняваш.

Джош кимна.

— Лъжец, — Адам се усмихна отпаднало. — Как върви делото?

— Добре — каза Джош. — Някакви хора от Ню Йорк твърдят, че ние сме разболели майка им от Алцхаймер. Истината е, че й дадох вода.

— Ще спечелиш ли?

— Естествено.

Адам въздъхна.

— Пак лъжеш. — Ръката му се отпусна. — Пази се, братле. — И затвори очи.

Джош изпадна в паника и запримигва трескаво да прогони сълзите. Но Адам още дишаше. Спеше спокойно.