Все така изгубен, Стан Милграм шофираше през силно пресечен терен. В мрака напред се появи табелка и той примижа да разчете надписа. ПЛАНИНА ПАЛОМАР 37 МИЛИ. Къде, по дяволите, беше това? Никога не си беше давал сметка колко голяма е Калифорния. Беше минал през две градчета, но в три сутринта всичко беше затворено, включително бензиностанциите. И сега отново се беше озовал в дивата тъмна пустош.
Защо не си беше взел карта, по дяволите.
Беше изтощен, раздразнителен и отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън. Само че проклетата птица започваше да пищи веднага щом той се опиташе да отбие и да спре.
През последния час Жерар си беше мълчал. Сега обаче, неясно защо, започна да издава телефонни сигнали. Все едно набира някакъв номер.
— Престани, Жерар — каза Стан.
И птицата спря. За малко поне. Стан продължи да шофира. Само че тишината не трая дълго, разбира се.
— Гладен съм — каза Жерар.
— Значи ставаме двама.
— Взе ли ми чипса?
— Чипсът свърши. — Последния пакет го бяха изяли още в Ърп. Преди час? Или два?
— Никой не знае какво съм видял — започна да тананика Жерар.
— Да не си посмял — предупреди го Стан.
— Никой не знае, само Исус…
— Жерар…
Мълчание.
Беше като да пътуваш с дете, помисли си Стан. Птицата притежаваше в пълна мяра ината и капризите на средностатистическо дете. Направо изтощително.
Минаха покрай железопътна линия, вдясно от шосето.
Жерар издаде звуци на набиращ скорост влак, после подсвирна жалостиво.
— Слънце не съм виждал от толкова времееее…
Стан реши да не казва нищо. Стисна по-силно волана и продължи да шофира в нощта. Зад себе си виждаше бледото сияние на небето. Това означаваше, че се движи на запад. Точно там искаше да отиде. Долу-горе.
А после, в напрегнатата тишина, Жерар подхвана:
— Дами и господа, мадам и мосю, дамен унд херен, от онова, що беше някога безсловесна маса безжизнени тъкани, позволете да ви представя сега един висококултурен изтънчен джентълмен! Аплодисменти!
— Прекаляваш — каза Стан. — Предупреждавам те.
— Това е моят живот — не го забравяйте! — пееше птицата с цяло гърло. Сякаш цялата кола вибрираше. Стан си помисли, че прозорците всеки момент ще се пръснат.
Примижа и стисна кормилото още по-здраво.
А после крясъците престанаха.
— За нас е истинско щастие, че толкова много уважавани гости са се събрали тук тази вечер — каза Жерар с тържествен тон.
Стан поклати глава.
— Боже!
— Щастливи сме, да, щастливи сме, да, нека го кажем високо. Щастливи, щастливи, щастливи, да викнем дълбоко…
— Престани — каза Стан.
Жерар изобщо не му обърна внимание.
— Щастливи, щастливи, щастливи, щастливи, о, миличка, да, щастливиии…
— Край! — изкрещя Стан и отби от шосето. Слезе от колата и затръшна вратата с все сила.
— Не ме е страх от теб, кучи сине — каза Жерар.
Стан изпсува и отвори задната врата.
Жерар пак пееше:
— Новина имам за тебе и не е лъжа, защото скоро обяда си сам ще ядеш…
— Няма проблем — каза Стан, — защото ти определено няма да си с мен, приятел! — Стисна грубо птицата. Жерар го закълва яростно по ръката, но на Стан не му пукаше. Остави го на банкета, в прахта.
— Май предаваш се ти и ако така е, аз не ще те…
— Така е, повярвай ми — изръмжа Стан.
Жерар изпърха с криле и каза:
— Не можеш да го направиш.
— Не мога ли? Само гледай.
Върна се при предната врата и я отвори.
— Искам си клетката — каза Жерар. — Поне това можеш да…
— Майната й на проклетата ти клетка!
— Не си отивай с гняв, не си прав, не си отивай с…
— Чао, Жерар. — Стан затръшна вратата и натисна гневно педала за газта. Колата хвръкна напред и вдигна голям облак прах, точно както го беше планирал. Той погледна назад, но не видя птицата. Затова пък видя купчинките птичи изпражнения на задната седалка. Господи, щяха да минат дни, докато ги изчисти хубаво.
Но сега важна беше тишината.
Благословената тишина.
Най-после.
Приключенията на Жерар бяха свършили.
Сега, когато в колата цареше тишина, натрупаната умора го цапардоса право между очите. Започна да се унася. Включи радиото, отвори прозореца и подаде глава навън с надеждата студеният вятър да го ободри. Но нищо не помагаше. Даде си сметка, че сънят ще го обори и че трябва да спре да поспи.
Папагалът го беше държал буден. Стана му съвестно, че го е оставил на пътя. Обрекъл го беше на сигурна смърт. Птица него нямаше да издържи дълго в пустинята. Някоя гърмяща змия или койот щеше да го смотае набързо. А може и да беше напълнил вече нечий стомах. Нямаше причина Стан да се връща.
Отби край горичка иглолистни дървета, изключи двигателя и вдъхна аромата им. Заспа моментално.
Жерар се поразходи по прашната земя в тъмнината. На няколко пъти се опита да кацне на обрулените храсти в съседство. Но те не можеха да издържат тежестта му и той всеки път падаше на земята. Накрая, наполовина с подскоци, наполовина летейки, успя да се задържи на един хвойнов храст, близо метър над земята. Кацнал на тази импровизирана стойка, сигурно би заспал, ако температурите не бяха твърде ниски за тропическа птица като него. А и скимтенето на глутница пустинни животни го държеше нащрек.
Скимтенето се приближаваше.
Жерар изпърха, което беше знак за тревога. Погледна в посоката, от която идваха звуците. Няколко тъмни сенки се приближаваха. Просветваха зелени очи.
Той изпърха отново с криле.
Гледаше как глутницата се приближава.