Ген

92.

Брад Гордън вървеше след хората, които се тълпяха към Могъщия Конг, огромното атракционно влакче в парка Сидър Пойнт в Сандаски, Охайо. Вече от седмици обикаляше увеселителните паркове, а този беше най-големият и най-хубавият в Америка. Чувстваше се по-добре — челюстта почти не го болеше.

Притесняваше го единствено мисълта за адвоката му, Джонсън, с когото беше разговарял само веднъж. Джонсън изглеждаше умен, но въпреки това нещо тревожеше Брад. Защо вуйчо му не беше наел някой първокласен адвокат? Преди винаги правеше така. Брад имаше смътното чувство, че животът му е поел по ръба на пропаст.

Но сега избута настрани тези нерадостни мисли и се загледа в релсите високо горе и в хората, които пищяха от вълнение в количките. Биваше си го това влакче. Могъщият Конг! Височината му надхвърляше сто и трийсет метра, а това само по себе си беше предостатъчна причина хората да пищят. Опашката от чакащи жужеше нетърпеливо. Брад също чакаше, а после две много сладки девойчета се наредиха на опашката. Бяха от местната порода, саксийни растения, розовата им кожа излъчваше здраве, напъпилите им гърдички едва повдигаха блузките, а личицата им бяха толкова сладки… Едното носеше шини на зъбите — направо да го схрускаш. Той се качи зад тях в количката и доволно се заслуша в нежните им гласчета и глупавото им бърборене. А после закрещя заедно с всички останали, когато количките полетяха бясно надолу.

Обиколката свърши. Брад кипеше от прилива на адреналин и от едва сдържана възбуда. Краката му леко трепереха, докато слизаше от количката. Зазяпа се в малките кръгли дупета на момичетата, които се отдалечаваха от влакчето на път към изхода. Чакай! Отиваха към касата за билети, пак щяха да се возят! Идеално! Той ги последва и за втори път се нареди на опашката.

Обхванало го беше приятно мечтание и той затаяваше дъх и галеше с поглед меките къдрици на косите им, луничките по раменете. Започваше да си фантазира какво ще е да го направи с една от тях… защо не и с двете всъщност… когато един мъж се приближи към него и каза:

— Елате с мен, моля.

Брад примигна и моментално го обзе чувство на вина, сякаш онзи можеше да прочете мислите му.

— Моля?

— Бихте ли дошли с мен, господине? — Лицето му беше красиво и самоуверено, с насърчителна усмивка. И адски подозрително, реши веднага Брад. Ченгетата често се държаха приятелски и любезно. Нищо не беше направил на тези момичета, сигурен беше. Нито ги беше докоснал, нито ги беше заговорил дори…

— Господине? Ако обичате. Важно е… Бихте ли ме последвали за момент? Не е далеч…

Брад погледна в указаната посока и видя някакви хора с еднакви дрехи, униформи навярно, може би от охраната на парка, както и двама мъже с бели престилки, като служители в санаториум. Имаше и телевизионен екип или нещо такова, във всеки случай снимаха с камери. И изведнъж го обзе параноята.

— Господине — каза красавецът, — моля ви, ще ни бъдете от голяма помощ…

— За какво?

— Моля ви… — Мъжът го дърпаше за лакътя, все по-силно. — Господине, толкова рядко се случва възрастни да повтарят…

„Възрастни да повтарят“. Брад потръпна. Знаеха. И сега този тип, този красив и чаровен сладкодумец го водеше към хората с белите престилки. Явно го бяха наблюдавали и сега искаха да го спипат. Той се дръпна, но красавецът го държеше здраво.

Сърцето на Брад се блъскаше като обезумяло в гърдите му и той усети как паниката го завладява окончателно. Наведе се и измъкна пистолета от кобура.

— Не! Пусни ме!

Красавецът изглеждаше сащисан. Някакви хора се разкрещяха. Мъжът вдигна ръце.

— По-спокойно. Няма да ви напра…

Пистолетът в ръката на Брад гръмна. Той разбра какво е станало чак когато видя мъжа да залита. Залитна към Брад и се хвана за него, стискаше го, и Брад стреля отново. Мъжът падна назад. Всичко живо пищеше. Някой извика:

— Той застреля доктор Белармино! Застреля Белармино!

Хората наоколо тичаха като обезумели, сладките малки дупета също тичаха; всичко бяха развалили. И когато някакви хора в униформа започнаха да му викат да хвърли оръжието, той стреля и по тях. А после светът стана черен.