Жестоки игри

2.

Последното обиталище на Мортън Хендлър, като не броим моргата, беше луксозен апартамент на булевард „Сънсет“ в Пасифик Палисейдс. Целият комплекс беше вграден в планинския склон и представляваше съвкупност от свързани с дълги коридори апартаменти, разхвърляни в привиден безпорядък, който всъщност е целял да предостави на всеки от собствениците гледка към океана. Интериорът наподобяваше декорите на скъпоструващ екшън, чието действие се развива в Мексико — стени с ослепително бяла мазилка, покриви с червени керемиди, по прозорците — орнаментирани решетки от боядисано в черно ковано желязо. В големи порцеланови саксии бяха засадени кокосови палми, фикуси, папрати; саксиите бяха подредени така, сякаш щяха да ги изнесат всеки момент.

Апартаментът на Хендлър се намираше горе-долу по средата между най-ниската и най-високата точка на комплекса. Вратата беше запечатана с лепенка на лосанджелиското полицейско управление. Подовата мозайка пред входа беше зацапана от множество кални стъпки.

Майло ме преведе през тераса, претъпкана с полирани камънаци и всевъзможни храсти, за да се озовем пред врата с надпис „Портиер“.

Майло почука.

Едва сега осъзнах, че наоколо цари изумителна тишина. Комплексът включваше петдесетина апартамента, но на влизане така и не бях мярнал жива душа. Никакви доказателства за човешко присъствие.

Изчакахме няколко минути. Майло тъкмо вдигна ръка, за да почука отново, когато вратата отвори някаква жена.

— Извинете, тъкмо си миех косата.

Трудно бе да определя възрастта й — може би беше на двайсет и пет, а може и на четирийсет. Кожата й беше бледа, от онзи тип, който имаш чувството, че със сигурност ще нараниш при по-невнимателно докосване. Големи кафяви очи, над тях старателно поддържани и оформени вежди. Тънки устни. Едва забележима долна захапка. Косата й бе прибрана под оранжева хавлиена кърпа, но немирен кестеняв кичур бе успял все пак да се измъкне. Носеше избеляла бежова памучна риза и ръждивокафяви ластични джинси и тъмносини кецове. Очите й прескачаха непрекъснато от Майло на мен и обратно. Приличаше на човек, комуто съдбата е нанесла толкова удари, че не очаква нищо добро.

— Госпожа Куин? Това е Алекс Делауер, психологът, за когото ви говорих.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе.

Ръката й беше фина, студена и влажна, и тя я дръпна възможно най-бързо.

— Мелъди гледа телевизия в стаята си. Освободиха я от училище, след всичко, което се случи. Позволявам й да гледа колкото си иска, за да може да си отвлича съзнанието.

Двамата с Майло я последвахме в апартамента.

„Апартамент“ е доста щедър комплимент за онова, което видяхме. По-скоро няколко плътно долепени възголемички килера. Архитектурният послепис на проектанта. Хей, Нед, имаме още някакви си шейсетина квадратни метра в ъгъла на тераса 142. Какво ще кажеш да им хвърлим един покрив отгоре, да ги оградим със стена и да ги направим на портиерна? Така ще уредим някой несретник с жилище на Пасифик Палисейдс…

В дневната се побираше само едно канапе с дамаска с растителен мотив, една маса и телевизор. На една от стените бе окачена рисунка на Маунт Рейниър, която обаче приличаше повече на репродукция от стар календар. Имаше и няколко пожълтели снимки — сковани, нещастни на вид хора от времето на треската за злато.

— Моите предци. Дошли са тук от Оклахома през 1902. — Думите й прозвучаха като извинение.

В отсрещния край на стаята имаше недоремонтирана открехната дървена врата, иззад която току се разнасяха бурни аплодисменти, групов смях или подвиквания — най-вероятно от телевизионно състезание.

— Тя е там.

— Чудесно, госпожо Куин. Няма да я безпокоим, преди да сме готови да си поговорим с нея.

Жената кимна разсеяно.

— Обикновено не може да гледа дневните състезания, докато е на училище. Сега си наваксва.

— Може ли да седнем, госпожо?

— О, да, да.

Тя хвана с две ръце хавлията на главата си и изпърха до съседната стая. Донесе пепелник и го остави в края на масата. Двамата с Майло се настанихме на канапето, а тя си придърпа някакъв странен образец на тръбна мебел — вероятно стол — от кухнята. Въпреки че беше доста слаба, бедрата й бяха налети. Извади отнякъде цигари, запали една и си дръпна така, че бузите й хлътнаха.

Майло заговори пръв.

— На колко години е дъщеря ви, госпожо Куин?

— Бонита. Наричайте ме Бонита. Детето се казва Мелъди. Миналия месец навърши седем. — Споменаването на дъщеря й, изглежда, особено я изнервяше. Тя дръпна ожесточено от цигарата, сякаш бе последната в живота й. Пръстите на другата й ръка се свиваха и разтваряха в забързан каданс.

— Мелъди може да се окаже единственият ни свидетел на престъплението. — Майло ми направи тайничко гримаса на отвращение. Знаех какво си мисли. Комплексът сигурно имаше от седемдесет до сто обитатели, а единственият свидетел се бе оказал някакво си дете.

— Боя се за нея, детектив Стърджис. Ами ако още някой разбере? — Бонита Куин се втренчи в пода, сякаш за да разгадае мистичните тайни на Ориента.

— Уверявам ви, госпожо Куин, никой няма да научи. Доктор Делауер е работил многократно за полицията като консултант. — Каква безсрамна лъжа. — Той осъзнава чудесно необходимостта от професионалната тайна. — В желанието си да я успокои Майло се протегна, за да я потупа по рамото. Тя така се сепна, че очаквах да изхвърчи през покрива. — Всички психолози спазват пълна секретност при работата с пациентите си. Така ли е, доктор Делауер?

— Безспорно. — Хич не ми се искаше да нагазвам в блатото, което представляват детските права според закона.

Бонита Куин издаде странен писклив звук. Най-близкото сравнение, за което се сещам, е писъкът на жабите в психологическата лаборатория в университета, след като им прободяхме черепите с дълга игла.

— А как ще й се отрази цялата тая хипноза?

Превключих на служебния си тембър — тихото, упойващо мъркане, което всеки психолог довежда до съвършенство след десетина години практика. Обясних й, че хипнозата не е магия, а просто комбинация от съсредоточаване и дълбока релаксация, при която хората са в състояние да си припомнят нещата далеч по-ясно. Именно затова полицията е склонна да прибягва към хипноза при разпитите на някои свидетели. Добавих още, че хипнозата дава все добри резултати при децата, защото съзнанието им е по-разкрепостено. Успокоих я, че в този метод няма нищо болезнено и като цяло усещането е приятно за повечето деца, и че няма никаква опасност дъщеря й да действа против волята си.

— Всъщност хипнозата — завърших аз, — е самохипноза. Моята роля е само да помогна на дъщеря ви да направи нещо, което всъщност е съвсем естествено за нея.

Тя вероятно разбра около десет процента от обясненията, но като че ли думите ми й подействаха успокояващо.

— Значи казвате, че за нея е естествено. Сигурно е така, защото тя по цял ден си мечтае.

— Именно. Хипнозата е нещо подобно.

— Учителите непрекъснато се оплакват, била много разсеяна и това й пречело да учи.

Каза го така, сякаш очакваше от мен да й помогна.

Майло се намеси.

— Госпожо Куин, Мелъди сподели ли още нещо във връзка с това, което е видяла?

— Не, не. — Отново онова отривисто тръсване на главата. — Ние избягваме да го обсъждаме.

Майло измъкна бележника си и прелисти няколко страници.

— Според моите записки Мелъди не е могла да заспи и затова е седяла в дневната, т.е. тук, в около един часа сутринта.

— Тогава трябва да е било. Аз си лягам в единайсет и трийсет и се събуждам за една цигара в дванайсет и двайсет. Когато станах, тя още спеше и не я чух да шава, преди да ме е унесло. Ако се бе размърдала, щях да я чуя. Спим в една и съща стая.

— Разбирам. И тогава е видяла двама души, тук пише: „Видях големи хора“. Въпросът на следователя е бил: „Колко бяха, Мелъди?“, а тя е отговорила: „Двама, може би трима“. Когато я попитали как са изглеждали, тя казала само, че били тъмни. — Майло се обърна към мен: — Питахме дали са били чернокожи или латиноамериканци. Нищо. Само „тъмни“.

— Може да означава сенки. Всъщност може да означава всичко за едно седемгодишно дете — казах аз.

— Знам.

— Може да са били двама души или един човек и сянката му, или пък…

— Замълчи.

Или пък абсолютно никой.

— Тя невинаги казва истината.

Двамата като по команда се извърнахме към Бонита Куин. Тя бе използвала няколкото секунди, в които не й бяхме обръщали внимание, за да изгаси цигарата си и да запали нова.

— Не казвам, че е лошо дете. Просто невинаги казва истината. Не знам защо разчитате на нейните показания.

— Често ли ви лъже, или само когато й се налага, за да избегне някое наказание? — попитах.

— По-скоро второто. Когато не иска да я нашляпам, защото е счупила нещо. Казва ми: „Не бях аз, мамо“. Тогава здравата я пердаша. — Тя ме погледна, очаквайки да я укоря. — За това, че не казва истината.

— Имате ли си и други проблеми с нея? — попитах меко.

— Мелъди е добро момиче, докторе. Само дето е отнесена и не може да се съсредоточи.

— Така ли? — Трябваше да науча повече за това дете, щом се канех да го хипнотизирам.

— Концентрацията — това е основният й проблем.

Нищо чудно, че малката не може да се съсредоточи в този апартамент кутийка, където през целия ден гърмеше телевизорът. Жилищата сигурно бяха обитавани само от възрастни хора и затова детето е трябвало да не вдига много шум. Бях готов да се обзаложа, че Мелъди Куин прекарва по-голямата част от деня вкъщи, въпреки че в комплекса имаше три разкошни басейна и прекрасно оборудвана фитнес зала. Да не говорим, че океанът беше на около километър. Тези места за развлечение бяха за възрастните.

— Веднъж дори я водих на лекар, защото учителката й непрекъснато ми пращаше бележки за това, как Мелъди се въртяла на чина и че умът й вечно витаел някъде. Лекарят каза, че било свръхактивност. Нещо в мозъка.

— Свръхактивност ли?

— Точно така. Не се изненадах особено. Баща й не беше съвсем в ред. — Тя докосна с показалец слепоочието си. — Друсаше се и се наливаше с вино, докато… — Внезапно млъкна и се вгледа уплашено в Майло.

— Не се притеснявайте, госпожо Куин. Подобни неща не ни интересуват. Искаме само да разберем кой е убил доктор Хендлър и госпожица Гутиерес.

— А, да, психотерапевта… — Бонита Куин млъкна отново, но този път впери поглед в мен. — Май днес не мога да говоря като хората. — На устните й се изписа немощна усмивка.

Кимнах й разбиращо и се усмихнах благо.

— Беше свестен тип, докторът. Хендлър де… Само се майтапеше и аз не оставах по-назад. — Тя се изкикоти, зъбите й имаха нужда от добър стоматолог. Вече бях установил, че е малко над трийсетте. Само след десет години щеше да изглежда много по-стара. — Колко ужасно с това, което му се случи.

— И на госпожица Гутиерес също.

— Да, но честно казано, тя не ми се нравеше чак толкова. Беше мексиканка, но от надутите мексиканки. В моя роден край мексиканците са черноработници, чистят, изхвърлят боклука. Тази тук имаше куп скъпи рокли и малка спортна кола. Хич не ми се вярва да ги е купила с учителската си заплата. — На Бонита Куин, отгледана с мисълта, че мексиканците са второ качество хора, явно не й беше лесно да приеме, че тук, в големия град, същите мексиканци могат да живеят досущ като „бели“ хора, а тя да върши черната работа.

— Все се фръцкаше, като че те превъзхожда с нещо. Кажеш й „Здрасти“, а тя те изгледа от високо, сякаш й губиш времето.

Тя измъкна поредна цигара, запали я, дръпна си и се усмихна.

— Този път не сгафих — отбеляза Бонита Куин.

Двамата се бяхме втренчили в нея.

— Добре че никой от вас не е мексиканец. Иначе пак щях да сгазя лука.

Явно беше много доволна от себе си и аз използвах приповдигнатото й настроение, за да й задам още няколко въпроса.

— Госпожо Куин, лекарят предписа ли на дъщеря ви някакви лекарства във връзка със свръхактивността?

— Ами, да, даде хапчета.

— А рецептата под ръка ли ви е?

— Ще ви донеса шишенцето.

Тя излезе от стаята и се върна след малко с кехлибарено шишенце, все още наполовина пълно с таблетки.

Взех го и прочетох етикета. Риталин. Метилфенидат хидрохлорид. Суперамфетамин, който възбужда възрастните, но действа успокоително на децата, едно от най-често предписваните на американските деца лекарства. Риталинът води до пристрастяване и има цял куп странични ефекти, между които и безсъние. Което пък обясняваше защо Мелъди Куин бе стояла будна в тъмната стая в един през нощта, загледана през прозореца.

Риталинът е предпочитан медикамент, когато трябва да бъде контролирано едно дете. Подобрява концентрацията и намалява възможността от проблеми в държанието на свръхактивните деца. Всичко това само по себе си е страхотно, като се изключи фактът, че симптомите на хиперактивността се различават твърде малко от тези на засиленото безпокойство, депресията, острите форми на стрес и дори на най-обикновената скука от ученето. Което ще рече, че дете, преживяло ужасите на развода или на която и да е по-сериозна психическа травма, лесно може да бъде определено като свръхактивно.

Всеки съвестен лекар най-напред би проучил психологическото и социалното състояние на детето, преди да му предпише риталин или което и да е друго лекарство, влияещо на поведението. Има много добри лекари. Но има и такива, които предпочитат да не си дават много зор и веднага грабват кочана с рецептите. Това не е подсъдна небрежност, но разликата е много малка.

Отворих шишенцето и изсипах няколко таблетки върху дланта си. Бяха от двайсетмилиграмовите, светлокафяви на цвят. Разгледах по-внимателно етикета. По една таблетка три пъти дневно. Шейсет милиграма — максималната дневна доза — прекалено голямо количество за едно седемгодишно дете.

— Три пъти дневно ли й ги давахте?

— Ъ-хъ. Нали така пише на етикета?

— Да, така пише. Лекарят предписа ли ви преди това нещо по-слабо — едни бели или пък сини хапчета?

— О, да. Отначало вземахме по три сини на ден. Действаха й доста добре, но оплакванията от училище продължиха и той каза: „Добре, да опитаме с тези“.

— „Тези“ действат ли добре на Мелъди?

— Доволна съм. Но когато знам, че ще идват много хора, което я изнервя, й давам по още едно хапче.

Ето това вече беше свръхдоза.

Този път на лицето ми сигурно се е изписало неодобрение и Бонита Куин явно го забеляза, защото продължи с нотка на обида в гласа си:

— Докторът каза, че нямало проблем. Той е кадърен лекар. Освен това тук децата са нежелани и ако искам да остана, трябва все някак да я накарам да пази тишина. От „Ем енд Ем Пропъртийс“ — те стопанисват жилищния комплекс — ми казаха, че постъпи ли дори едно оплакване, направо да си събирам багажа.

Отново погледнах етикета на шишенцето, за да науча името на лекаря. Когато го открих, нещата започнаха да си идват по местата.

Л. У. Тауъл. Лайнъл Уилърд Тауъл, един от най-прочутите педиатри по западното крайбрежие. Не го познавах лично, но репутацията му ми бе известна. Тауъл беше член на управата на Западна педиатрична и на още куп други болници. Важна клечка в Академията по педиатрия. Гостуващ лектор, търсен почти за всеки семинар по поведенчески проблеми. Доктор Тауъл беше също така платен консултант в три големи фармацевтични концерна. С една дума — звезда. Ползваше се с лоша слава сред по-младите лекари, които по правило имат консервативно отношение към лекарствата. Говореше се — с половин уста, разбира се, тъй като Тауъл имаше страхотни връзки навсякъде — че добрият доктор се справял безпогрешно с немирните дечица. Чудех се как Бонита Куин се е добрала до него. За съжаление не можеше да я попитам, без да излезе, че си пъхам носа, където не ми е работата.

Върнах й шишенцето и се обърнах към Майло, който продължаваше да мълчи.

— Искам да си поговорим насаме.

Когато излязохме в коридора, му казах:

— Не мога да хипнотизирам това дете. Малката е дрогирана до мозъка на костите си. Рисковано е да се работи с нея и освен това шансовете да изкопчим нещо що-годе полезно са минимални.

На Майло това никак не му хареса.

— По дяволите. — Той се почеса по главата. — Ами ако й спрем хапчетата за няколко дни?

— В случая трябва да си каже думата лекуващия лекар. Иначе ще си изпатим. Трябва ни неговото разрешение, което пък означава, че ще разбере за интереса на полицията към малката.

— Кой я лекува?

Разказах му за Тауъл.

— Чудесно. Но пък може все пак да се съгласи да й спре хапчетата за няколко дни.

— Може би, но няма гаранция, че ще научим от нея каквото и да било. Това хлапе гълта успокоителни вече повече от година. Ами госпожата? Тя и без друго е достатъчно наплашена. Ако спрем хапчетата, тутакси ще затвори детето вкъщи. Нали чу, че тук искали да се пази тишина.

Беше два без петнайсет следобед, но комплексът продължаваше да е тих като мавзолей.

— Не можеш ли поне да хвърлиш един поглед на малката? Може пък да не е чак толкова дрогирана.

От другата страна на коридора беше отворената врата на апартамента на Хендлър. Видях елегантното обзавеждане — ориенталски килими и антики; няколко фотьойла бяха преобърнати, стените бяха изпръскани с кръв. Двама полицейски служители продължаваха да работят вътре. Тихи като молци.

— Сигурно вече си е взела второто хапче за деня, Майло.

— Мамка му. — Той удари с юмрук по дланта на другата си ръка. — Добре де, просто й хвърли един поглед. Да видим какво впечатление ще ти направи. Може пък все още да е на себе си.

Но не беше. Майка й я доведе в дневната и двамата с Майло излязоха от стаята. Погледът на малката се рееше някъде в далечината. Тя си смучеше палеца. Беше съвсем дребна. Ако не знаех истинската й възраст, щях да предположа, че е на пет. Имаше издължено личице и необичайно големи кафяви очи. Правата й руса косица, прихваната с две пластмасови шноли, стигаше до раменете. Беше облечена със сини джинси и фланелка на сини, зелени и бели райета. Крачетата й бяха боси и мръсни.

Настаних я на един стол и седнах срещу нея на канапето.

— Здрасти, Мелъди. Аз съм доктор Делауер. Психолог съм. Знаеш ли какво означава тази думичка?

Никакъв отговор.

— Аз съм от онези доктори, дето не бият инжекции. Работата ми е да си играя с децата, да рисувам и да си приказвам с тях. Мъча се да помогна на онези, които са тъжни, ядосани или пък уплашени.

Като чу „уплашени“ тя за миг вдигна поглед. После продължи да гледа през мен и да си смуче палеца.

— Знаеш ли защо говоря сега с теб?

Поклащане на главата.

— Не защото си мисля, че си болна или че си направила нещо лошо. Ние знаем, че си добро момиче.

Тя погледна встрани от мен.

— Тук съм, защото снощи може да си видяла нещо важно. Когато не си могла да заспиш и си гледала през прозореца.

Не получих отговор и продължих:

— Мелъди, какво обичаш да правиш най-много?

Мълчание.

— Обичаш ли да си играеш?

Кимване.

— И аз обичам да си играя. Обичам да карам ролкови кънки. Ти харесваш ли ролковите кънки?

— Ъ-хъ. — Лъжеше. Ролковите кънки вдигат шум.

— Обичам и да гледам филми. А ти?

Тя измънка нещо. Приведох се по-близко до нея.

— Какво каза, миличко?

— По телевизията. — Гласчето й беше слабо и треперливо — като немощен ветрец, който подухва изсъхнали листа.

— А-ха, ясно. По телевизията. И аз гледам телевизия. А какво обичаш най-много да гледаш?

— Скуби Ду.

— Скуби Ду. Хубаво филмче. А кои са другите ти любими филмчета?

— Мама гледа сериалите.

— А ти харесваш ли ги?

Тя поклати глава.

— Доста са скучни, а?

Малката плахо се усмихна, без да извади палеца от устата си.

— А имаш ли си играчки, Мелъди?

— В моята стая.

— Ще ми ги покажеш ли?

Стаята, която използваха за спалня, не приличаше на детска, нито на стая за възрастен. Беше малка, с нисък таван и един-единствен прозорец, разположен високо — като цяло усещането беше по-скоро за килия. В ъгъла имаше купчинка играчки.

Мелъди колебливо ме заведе дотам. После измъкна от купа една грозна пластмасова кукла бебе и промълви:

— Аманда.

— Красива е.

Детето притисна куклата към гърдите си и започна да се полюшва напред-назад.

— Сигурно добре се грижиш за нея.

— Грижа се. — Отговорът й прозвуча като оправдание. Очевидно не бе свикнала да я хвалят.

— Знам, че е така — казах аз меко. Малко по-встрани се бе излегнал плюшен морж. — А това кой е?

— Дебеланчо. Татко ми го подари.

— Много е сладък.

Мелъди отиде до голямата почти колкото нея играчка и демонстративно я погали.

— Мама иска да го изхвърли, защото бил много голям, но аз няма да й дам.

През следващите двайсет и пет минути седяхме на пода и си играехме.

Когато Майло и майката се появиха отново, двамата с Мелъди бяхме в доста добро настроение. Вече бяхме успели да се сприятелим.

После четиримата се върнахме отново в дневната.

— Мелъди — казах, — ако нямаш нищо против, бих искал да дойда и утре. Хареса ми да си играя с теб.

Тя погледна майка си и отново засмука палеца си.

— Нямам нищо против — отвърна Бонита Куин учтиво. — Хайде, върви да гледаш телевизия.

Мелъди скочи и хукна към стаята си. На вратата спря, обърна се и ме погледна въпросително. Махнах й приятелски и тя изчезна. Две-три секунди по-късно аплодисментите по телевизията гръмнаха с нова сила.

— Само още едно нещо, госпожо Куин. Трябва да се консултирам с доктор Тауъл, преди да приложа хипноза на Мелъди.

— Няма проблем.

— Ще ми е нужно разрешението ви, за да поговоря с доктор Тауъл. Сигурно разбирате, че професионалната етика го задължава да не разгласява нищо, свързано с детето.

— Добре. Имам му доверие.

— Може би ще се наложи да й спре лекарствата за няколко дни.

— О, добре, добре. — Тя махна с ръка, леко раздразнена.

— Благодаря ви, госпожо Куин.

Когато си тръгнахме, тя стоеше пред „апартамента“, ожесточено дърпаше от цигарата си и сушеше косата си под лъчите на обедното слънце.

Седнах зад волана и подкарах кадилака към „Сънсет“. След няколко минути възкликнах:

— Престани да се хилиш, Майло.

— Моля? — Беше вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а косата му се развяваше от течението.

— Значи успя все пак да ме впримчиш, а? Знаел си, че хлапето ще ме плени с големите си кафяви очи.

— Ако решиш да се откажеш, Алекс, така да бъде. Няма да умра от щастие, но и няма да се мъча да те разубедя. Освен това спагетите все още ни чакат.

— По дяволите спагетите. Да поговорим с доктор Тауъл.

Моят кадилак гълташе бензина с обичайната си ненаситност. Свърнах на бензиностанцията близо до Бънди. Докато Майло пълнеше резервоара, влязох в телефонната кабина и прелистих телефонния указател, за да открия нужния номер. После го набрах, съобщих кой съм и след трийсетина секунди ме свързаха с доктора. Обясних му накратко защо искам да си поговорим, като уточних, че разговорът може да се проведе още сега, по телефона.

— Не — каза той. — Чакалнята ми е пълна с деца.

Гласът му беше шлифован и внушаваше доверие. Нищо чудно, че родителите се скъсваха да го търсят.

— Кога ще е удобно да ви се обадя?

Не ми отговори. В слушалката чух далечна гълчава, после няколко приглушени реплики. Накрая Тауъл се върна отново на телефона.

— Какво ще кажете да наминете към четири и половина? По това време настъпва известно затишие.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма за какво. — И затвори телефона.

Излязох от кабината. Майло тъкмо измъкваше маркуча от резервоара, като се опитваше да го държи възможно по-далеч от костюма си.

Наместих се на шофьорското място и подадох глава през прозореца.

— Я ми забърши предното стъкло, синко.

Майло се опита да направи страшна физиономия — като че ли лицето му не бе достатъчно грозно — и ми показа пръст. После продължи да се бърше старателно.

Беше само три без двайсет, а бяхме на някакви си петнайсет минути от кабинета на Тауъл. Разполагахме с около час до срещата. И двамата не бяхме в настроение за ресторант, затова отпрашихме към западната част на града и се отбихме в „При Анджела“.

Майло си поръча нещо, наречено омлет „Сан Франциско“. Оказа се бледожълт яйчен кошмар, разбъркан със спанак, домати, телешко, лук и мариновани краставички. Той го атакува фронтално, като между хапките успяваше да ми разказва за убийството на Хендлър. Поръчах си сандвич с телешко месо и бира.

— Шантава история, Алекс. Всичко говори за убиец психопат. И двамата бяха проснати в спалнята като добитък в скотобойна. Всеки бе прободен поне дузина пъти. Момичето приличаше на някоя от жертвите на Джак Изкормвача…

— Спести ми подробностите — казах и посочих към сандвича си.

— Извинявай. Все забравям, че говоря с цивилен. Но след няколко години в отдела свикваш с всичко. Бързо се научаваш да ядеш, да пиеш, че и да пърдиш на местопрестъплението. — Майло избърса потното си лице и жадно отпи от бирата си. — И все пак, въпреки всички изстъпления, няма и следа от взлом. Външната врата беше отключена. При някой стандартен случай това щеше да ми се стори доста странно. Но тъй като жертвата е психиатър, не е изключено убиецът да е бил някой от по-тежките случаи на доктора. Хендлър го е познавал и затова го е пуснал.

— Смяташ, че е бил някой от пациентите?

— Не е изключено. Всеки знае с какви хаховци си имат работа психиатрите.

— Бих се учудил, ако излезеш прав, Майло. Бас държа, че пациентите на Хендлър са били от стандартния контингент „Уест Сайд“ — жени на средна възраст, изпаднали в депресия, обезсърчени бизнесмени и пубертетчета, които все още търсят истинското си „аз“.

— Неодобрение ли долавям?

Свих рамене.

— Хендлър е работил в болницата „Енсино Оукс“, преди да започне частна практика.

— Може би ще успееш да изровиш нещо там — подхвърлих не особено ентусиазирано. Мързеше ме да му обяснявам надълго и широко, че специалитетът на „Енсино Оукс“ са богаташките отрочета, склонни към самоубийство, а не сексуалните психопати.

Майло побутна празната си чиния встрани и махна на сервитьорката.

— Сладурче, бъди така добра и ми донеси едно хубаво парче от оня страхотен ябълков пай.

— Плюс порция сладолед, както обикновено?

Майло се плесна по корема.

— Защо пък не. Нека бъде ванилов.

— А за вас, сър?

— Само кафе, ако обичате.

Сервитьорката се отдалечи и той продължи да разсъждава на глас.

— Фактите говорят, че доктор Хендлър е пуснал някого в апартамента си някъде между полунощ и един сутринта и този някой го е разфасовал.

— А жената?

— Класически случай на лош късмет. Оказала се е на кофти място в кофти време.

— Била ли е гадже на Хендлър?

Майло кимна.

— От около шест месеца. Изглежда, е стартирала като пациент и после се научила да скача от кушетката право в кревата на доктора. По ирония на съдбата тя го е отнесла дори по-зле от него. На Хендлър са му прерязали гърлото и вероятно е умрял бързо. Ръгнали са го тук-там още няколко пъти, но нищо сериозно. Изглежда, убиецът си е избрал жената за изкупителна жертва. Връзва се, ако става дума за сексманиак.

От думите му отново ми се повдигна и предпочетох да сменя темата.

По някое време погледнах часовника си. Беше четири и пет минути. Оставих полицейското управление на Лос Анджелис да се погрижи за сметката. В духа на американските — а може би и на световните — полицейски традиции Майло остави фантастичен бакшиш. На излизане потупа вирнатото дупе на сервитьорката и на улицата ни догони доволен женски кикот.

Булевард „Санта Моника“ бе започнал да се задавя от автомобили, а въздухът бе наситен с бензинови изпарения. Вдигнах стъклото на кадилака и пуснах климатика. Пъхнах касета на Джо Пас и Стефано Грапели в касетофона и духът на 40-те изпълни колата. Музиката ме накара да се почувствам по-добре. Майло задряма и — което беше по-лошото — захърка юнашки. Вмъкнах се в потока от коли и се понесох обратно към Брентууд.