Жестоки игри

3.

Кабинетът на Тауъл е оказа на една пряка на „Сан Винсенте“, недалеч от Брентууд Кънтри Март, където филмовите звезди можеха да пазаруват спокойно, без да бъдат притеснявани от простосмъртните.

Тауъл беше единственият обитател на сградата и името му беше гравирано ефектно върху стъклената входна врата. Паркингът беше претъпкан с джипове. Спряхме до един линкълн с лепенка „В защита на децата“ на вратата. Вероятно принадлежеше на добрия доктор.

Интериорът все пак успя да ме изненада. В опита си да заличи студенината, която лъхаше от сградата, декораторът беше натъпкал чакалнята с всевъзможни, неподлежащи на описание вехтории. Стаята беше пълна с малчугани, придружени от майки с измъчен вид. От играчки, списания и книги по пода почти нямаше къде да се стъпи. Във въздуха се носеше специфичния „аромат“ на подрискани пелени. Ако това беше „затишието“ на Тауъл, не бих искал да съм наблизо в най-натоварените часове.

Още с влизането си — двама мъже, при това без деца — тутакси привлякохме женските погледи. Бяхме се разбрали още в колата, че Тауъл вероятно ще е далеч по-отзивчив към един колега, и затова Майло покорно се оттегли в единия ъгъл на чакалнята, седна и разтвори вестник. Отправих се с решителна крачка към рецепцията. Там заварих момиче с прическа а ла Фара Фосет и доста приятни черти. Табелката върху снежнобялата й престилка, твърдеше, че малкото й име е Санди.

— Здравейте, аз съм доктор Делауер. Имам уговорена среща с доктор Тауъл.

Санди ми демонстрира безупречните си зъби.

— В ден като този уговорките не значат почти нищо, но, моля, влезте. Той ще дойде само след минутка.

Преди да отворя посочената ми врата, усетих как няколко жени злобно ме изгледаха. Някои вероятно чакаха вече повече от час. Зачудих се защо ли Тауъл не си е намерил съдружник, който да поеме част от пациентите.

Санди ме въведе в приемния кабинет на доктора.

— Става дума за детето на госпожа Куин, нали?

— Точно така.

— Ще ида да намеря картона на малката.

Тя излезе от кабинета и се върна след не повече от двайсетина секунди с папка в ръка. Папката беше маркирана с червена лентичка. Сестрата забеляза, че гледам лентичката.

— Червените са за хиперактивните. Нещо като код. Жълтите лентички са за хроничноболните, сините — за подлежащите на специални консултации и т.н.

— Колко находчиво.

— И ужасно полезно. — Санди игриво се засмя и сложи ръка на апетитно оформеното си бедро. — Знаете ли — продължи, след като се наведе достатъчно, за да ми позволи да се насладя на скъпия й парфюм, — между нас казано, на това дете никак няма да му е леко с такава майка.

— Разбирам — съгласих се, без да съм съвсем наясно какво точно има предвид, но с надеждата, че тя сама ще изплюе камъчето. Хората обикновено го правят, след като им демонстрираш незаинтересованост.

— Искам да кажа, че майката е ужасно разсеяна. Всеки път щом дойде, или ще забрави, или ще изгуби нещо. Веднъж беше чантата й, друг път — ключовете от колата. Май не е с всичкия си.

Кимнах разбиращо.

— Не че животът й е бил лек. Израснала е във ферма и се е скъсвала от работа. После пък бракът й с онзи тип, който свърши в затв…

— Санди.

И двамата се обърнахме едновременно. На вратата със скръстени ръце стоеше дребна, около шейсетгодишна жена с прическа, наподобяваща стоманен шлем. Окачените на верижка очила висяха върху гърдите й. Беше облечена със същата бяла престилка и се казваше Една, пак според табелката.

Разпознах я безпогрешно на мига — дясната ръка на доктора. Най-вероятно работеше за него от създаването на частната му практика и продължаваше да взема все същата мизерна заплата. Това обаче едва ли я притесняваше, защото парите не бяха най-важното за нея. Беше тайно влюбена във Великия мъж. Бях готов да се обзаложа, че все още се обръща към него с „докторе“. Не „доктор еди-кой си“, а само „докторе“. Сякаш той е единственият доктор на този свят.

— Имаме картони за попълване — процеди тя.

— Отивам, Една. — Санди се обърна към мен, хвърли ми съзаклятнически поглед, сякаш искаше да ми каже: „Тая дърта вещица е голяма досадница“ и излезе от кабинета, полюшвайки сластно бедра.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита ме Една, все така със скръстени ръце.

— Не, благодаря.

— Е, добре тогава. Докторът ще дойде всеки момент.

— Благодаря ви. — Исках да я раздразня с учтивия си тон.

Погледът й ми даде да разбера съвсем недвусмислено, че тя не одобрява присъствието ми. Нищо чудно, всяка дреболийка, която отклоняваше „доктора“ от обичайното му разписание, вероятно беше считана за светотатство. Но Една все пак реши да ме остави сам в кабинета.

Огледах стаята. Досущ като музей, посветен на добрия доктор Тауъл. Единственото отклонение от манията на обсебеното от собствената си персона величие беше окачената на стената цветна снимка на млада жена с дете на ръце. Снимката беше доста избеляла, а по облеклото на жената разбрах, че фотографията е направена преди трийсетина години. Жената беше красива, със свежо лице, чаровно изпъстрено с бледи лунички носле, тъмни очи и средно дълга кестенява и естествено чуплива коса. Беше облечена с рокля с къси ръкави, ушита от тънка памучна материя на точки. Голите й ръце изглеждаха грациозни. Момченцето беше около двегодишно или по-малко. Красавец. Розови бузки, руса косица, пълни устнички и зелени очи. Беше облечено с бяло моряшко костюмче. Планинският склон и езерото, послужили за фон, изглеждаха съвсем истински.

— Прекрасна снимка, нали? — каза гласът, който бях чул по телефона.

Доктор Тауъл беше висок, поне на шейсет и три, добре сложен, с черти, които в евтините романчета се наричат „изваяни“. Беше един от най-красивите мъже на средна възраст, които бях виждал някога. Лицето му бе като на благородник — волева брадичка с трапчинка, нос на римски сенатор и искрящи очи с цвета на безоблачно небе. Гъстата му снежнобяла коса падаше на челото му като на поета Карл Сандбърг.

Носеше къса бяла престилка, синя памучна риза, тъмночервена вратовръзка, панталони от очевидно скъп тъмносив плат и черни мокасини. Като цяло — много удачен, семпъл избор, намекващ за изискан вкус. Но дрехите все пак не правят човека. Доктор Тауъл щеше да изглежда като патриций, дори да се бе появил с работен комбинезон.

— Доктор Делауер, предполагам? Аз съм Уил Тауъл.

— Наричайте ме Алекс.

Станах от канапето и се здрависах с него. Ръкостискането му беше здраво, но не прекалено, а дланта суха. Пръстите му бяха огромни и намекваха за невероятна сила.

— Моля седнете.

Тауъл седна в креслото зад бюрото си, облегна се назад и качи крака върху плота.

— Снимката наистина е красива. Къде е правена, някъде по североизточното крайбрежие ли?

— Окръг Вашингтон. Резервата „Олимпик Нешънъл Форест“. Бяхме там по време на отпуската през 51-ва. Това са жена ми и моят син. Изгубих ги месец по-късно при автомобилна катастрофа.

— Съжалявам.

— Да. — За миг на лицето му се изписа някаква далечна, почти преболедувана тъга, но той бързо тръсна глава. — Чувал съм доста за вас, Алекс, макар да не се познаваме. Радвам се да се запознаем.

— Аз също.

— Дошъл сте във връзка с детето на Куин. Какво мога да направя за вас?

Подадох му възможния минимум от информация, като наблегнах на важността на Мелъди Куин като свидетел, разясних защо настоявам за хипноза и завърших с молба риталинът да бъде спрян за една седмица.

— Убеден ли сте, че това дете е способно да ви даде достоверна информация?

— Не знам. И аз се питам същото. Но тя е единственият свидетел на престъплението.

— Каква е вашата връзка с полицията?

За части от секундата прехвърлих няколко по-убедителни титли в съзнанието си.

— Аз съм специален консултант. Викат ме, когато в случаите са замесени деца.

— Разбирам.

Той разперваше пръстите си като десетокрак паяк, който ту смачкваше, ту съживяваше. Сетне взе една папка и я разтвори.

— Така-а, да видим сега. Хм. „Майката се оплаква от остри поведенчески отклонения при детето.“ — Прелисти още няколко страници от картона. — О, ето тук и една по-скорошна бележка. „Детето е ударило майката по време на спор за почистването на стаята.“ Това пък е една моя бележка. „Усамотен живот. Малко приятели.“

Бях убеден, че спорът е имал нещо общо с изхвърлянето на гигантския морж Дебеланчо. Подаръкът от татко.

Тауъл се облегна отново на креслото и скръсти пръсти зад тила си.

— Знам какво си мислите. Уил Тауъл обича да предписва хапчета, а употребата на стимулантите са просто една от много форми на незачитане на правата на децата. Съгласен съм, че някои медикаменти представляват риск. Но добре пресметнат риск. Да видим как стоят нещата при детето на Куин. Какви са предпоставките? И двамата родители са в известна степен интелектуално ограничени. — В неговата уста думата „ограничени“ прозвуча с особена жестокост. — Неблагоприятна наследственост и беднотия, плюс пропаднал брак. Липса на баща — макар че в някои случаи това е предимство, като се има предвид какъв пример за подражание би дал бащата. Лоши гени плюс лоша среда. Това дете вече е получило два сериозни удара от живота, още преди да напусне утробата на майка си.

— Останах с впечатлението, че майката увеличава дозата по собствено усмотрение. Каза ми, че давала на малката по още едно хапче, когато в комплекса имало повече хора.

— Трябва да го проверя. — Не беше особено убеден. — Алекс, не бива да забравяте, че това дете не живее във вакуум. Съществува социален контекст. Когато двете с майка си няма къде другаде да отидат. Малко травмиращо, не мислите ли? Обадете ми се след няколко дни.

— Непременно, Уил. — А на ум си казах: „Дано до утре сутрин да ти окапят косата и зъбите, лицемерно копеле такова“.

На излизане Една ми хвърли пронизващ поглед, а Санди ми се усмихна. Престорих се, че не ги забелязвам и се озовах до Майло тъкмо навреме, за да го спася от три мъника, които се опитваха с всички сили да се покатерят на главата му, използвайки най-безогледно всичко, в което можеха да се вкопчат. Двамата се промъкнахме през тълпата от майки и деца и се добрахме до колата невредими.