Жестоки игри

23.

Сред някои примитивни племена съществува вярването, че когато убиеш своя смъртен враг, не е достатъчно да унищожиш тленните му останки, трябва да унищожиш и душата му. Това вярване е в основата на различни форми на канибализъм, съществуващи и в наши дни в различни краища на света. Ти си онова, което ядеш. Изяж сърцето на врага си и така ще погълнеш цялото му същество. Стрий пениса му на прах и го глътни и тогава цялата му мъжественост ще премине в теб.

Мислех си за Тимоти Крюгер, за момчето, което той беше убил и за това как бе възприел неговата идентичност на жаден за познание ученик, точно такъв, какъвто се бе представил и пред мен. Представих си среднощната схватка в празния салон, виковете на болка и злоба, насладата от жестокостта, всичко това сред идиличната атмосфера на „Джедсън“. Точно това видение се мъчех да прогоня от съзнанието си, докато се изкачвах по мраморното стълбище на блок „Креспи“.

Маргарет Допълмайър отвърна на тайния ми сигнал с едно „Идвам!“, след което отвори вратата. Тя ме пусна вътре и заключи веднага.

— Ван дер Грааф успя ли да ви помогне с нещо? — попита безгрижно тя.

— Той ми каза всичко. За Джефри Саксън и Тим Крюгер, както и това, че сте негова лична довереница.

Тя се изчерви.

— Едва ли очаквате да се почувствам виновна за това, че ви подведох, след като вие постъпихте по същия начин с мен.

— Не съм го очаквал — отвърнах й аз. — Исках само да знаете, че той ми се довери и ми каза всичко. Освен това съм съгласен, че вие не можехте да ми го кажете преди него.

— Радвам се, че разбирате — каза простичко Маргарет.

— Благодаря ви, че ме заведохте при него.

— За мен беше удоволствие, Алекс. Просто използвайте информацията по най-добрия начин.

За втори път в рамките на десетина минути някой ме заклеваше да го сторя. Като прибавех към това и думите на Ракел Очоа, товарът ставаше доста тежичък за крехките ми психоложки рамене.

— Ще го направя. Открихте ли нещо?

— Ето. — Тя ми подаде едно ксерокопие. Вестта за смъртта на Лайла Тауъл и на „малкия Уили“ се бе озовала на първа страница заедно с препечатка на статията на „Асошиейтед Прес“ за опасността от пушенето на марихуана. Зачетох се, но текстът беше размазан почти до нечетливост.

— Оригиналът беше в окаяно състояние.

— И така става. — Успях да извлека от ксерокопието достатъчно информация, за да се убедя, че паметта на Ван дер Грааф все още е достатъчно свежа.

— Ето и друга статия, два-три дни по-късно. Във връзка с погребението. Тази поне се чете.

Взех листа от нея и го разгледах. За тези два-три дни трагедията на семейство Тауъл се бе смъкнала до шеста страница в класацията на предполагаемия читателски интерес. Репортажът от погребението беше сълзливо-сантиментален.

Приложената снимка обаче беше далеч по-интересна.

Тауъл водеше траурната процесия, измъчен и мрачен, скръстил ръце отпред. От едната му страна бе застанал Едуин Хейдън — далеч по-млад по онова време, но все така приличащ на жаба. От другата страна, малко по-назад, се извисяваше едра фигура. Нямаше начин да не го позная. Къдравата му коса беше все още черна, лицето — подпухнало и лъщящо. На мястото на очилата с тежки рогови рамки, които бях видял преди няколко дни, имаше други — с кръгли, позлатени рамки, кацнали ниско върху месестия му нос.

Преподобният Огъстъс Маккафри в своите младежки години.

Сгънах и двата листа и ги пъхнах в джоба на сакото си.

— Обадете се на Ван дер Грааф — казах.

— Той е възрастен човек. Не мислите ли, че да го разпитвате така…

— Просто му се обадете — срязах я аз. — Ако не го направите, сам ще изтичам дотам.

Маргарет трепна от грубия ми тон, но все пак набра номера.

Когато връзката беше установена, тя каза: „Извинете, че ви тревожа отново, професоре. Пак е той“. После се заслуша, хвърли ми един безрадостен поглед и протегна ръка, за да ми подаде слушалката.

— Благодаря ви — казах аз мило и после продължих на телефона: — Професоре, трябва да ви попитам за още един ученик от колежа. Важно е.

— Продължавайте. В момента тук сме само аз и Мис Ноември ’73. За кого става дума?

— Огъстъс Маккафри, и той ли беше приятел на Тауъл?

Последва кратко мълчание от другата страна на линията, след което се чу смях.

— Ох, не мога! Това се казва смехория! Гюс Маккафри ученик на „Джедсън“! — Той се посмя така известно време. Накрая все пак спря и си пое въздух. — За бога, не, друже мой. Той никога не е учил тук!

— Имам пред себе си снимка, която го показва на погребението редом с Тауъл и…

— Може и тъй да е, но той не е бил наш ученик. Гюс Маккафри беше — в днешно време те май се наричат „инженери по поддръжката“ — Гюс беше разсилен. Метеше спалните, изхвърляше боклука, такива ми ти работи.

— А какво прави той на погребението? Изглежда така, сякаш нарочно е застанал точно зад Тауъл, за да го подкрепи или хване, ако той залитне.

— Нищо чудно. Първоначално той беше служител на фамилията Хикъл — тяхна беше една от най-големите къщи на Бриндамуур. Семейните слуги понякога силно се привързват към своите господари. Май че Стюарт го доведе със себе си, когато дойде да учи в „Джедсън“. Всъщност той не беше просто обикновен чистач в „Джедсън“. Наистина го водеха „разсилен“, сякаш това беше някаква по-престижна титла, нещо като „старши чистач“. Напускането на Бриндамуур най-вероятно е било чудесна възможност за него. И какъв е днес Големия Гюс?

— Президент — шеф на детския дом, за който ви говорих.

— Разбирам. Грижи се боклука господен, тъй да се каже.

— Тъй да се каже. Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Наистина не мога, честна дума. Нямах никакви контакти с неакадемичните служители. Тук има тенденция всички да се преструват, че просто не ги забелязват. Признавам си, че с времето съм я прихванал и аз. Беше едър, груб на вид, доколкото си спомням. Мърляв, изглеждаше доста здрав, може съвсем спокойно да е бил и интелигентен — вашата информация определено свидетелства за нещо подобно. Но това наистина е всичко, което мога да ви кажа за него. Съжалявам.

— Няма защо. Едно последно нещо — как мога да си намеря карта на остров Бриндамуур?

— Аз поне не знам да има друга освен тази в щатския архив… Чакайте, една от моите ученички беше изготвила курсова работа върху историята на това място. Работата му включваше и карта. Не знам дали при мен е останало копие от нея, но оригиналът трябва да е все още в библиотеката, в раздел „Курсови работи“. Името на ученичката беше… момент да помисля… Чърч? Не, беше нещо друго църковно. Чаплин9. Гретхен Чаплин. Потърсете работата в библиотеката на „Ч“. Няма начин да не е там.

— Благодаря ви още веднъж, професоре. Довиждане.

— Довиждане.

Маргарет Допълмайър седеше зад бюрото си, втренчила поглед в мен.

— Съжалявам, че се държах грубо — казах аз. — Наистина беше важно.

— Добре. Просто си мислех, че можете да бъдете малко по-учтив с мен, предвид това, което направих за вас. — Собственическият импулс се виеше в очите й като прегладнял питон.

— Права сте. Наистина трябваше. Няма да ви притеснявам повече. — Изправих се. — Искрено ви благодаря за всичко. — Протегнах ръка и когато тя колебливо протегна своята, я поех. — Наистина направихте нещо значимо.

— Приятно ми е да го чуя. Колко още ще останете?

Измъкнах внимателно ръката си.

— Не много. — Отстъпих леко и й се усмихнах. Преодолях няколкото мъчителни крачки, които ме деляха от вратата, и с облекчение сложих ръка на дръжката. — Всичко хубаво, Маргарет. И се наслаждавайте на боровинките си.

Тя понечи да каже нещо, но после размисли. Оставих я така — изправена зад бюрото, с връхче на езика, подаващо се измежду непривлекателните й устни, сякаш за да долови някакъв изплъзващ й се вкус.

Библиотеката се оказа строга на вид и впечатляващо запасена за колеж с размерите на „Джедсън“ с книги и периодика. Основната читалня представляваше мраморна катедрала с драперии от червено кадифе, с огромни прозорци на разстояние три метра един от друг. Помещението беше изпълнено с дъбови читални банки, лампи със зелена драперия и столове с кожена тапицерия. Единственото нещо, което липсваше на тази иначе перфектна картинка, бяха учениците, които да четат усилено за августовската сесия.

Библиотекарят беше слаб младеж с късо подстригана коса и тънки мустачки. Носеше риза в червено каре и жълта плетена вратовръзка. Седеше зад бюрото и четеше новия брой на „Артфорум“. Когато го попитах къде се намира секция „Курсови работи“ той ми хвърли един изумен поглед като отшелник, в чието леговище се е промъкнал неканен гост.

— Ето там — каза той безжизнено и ми посочи с пръст към южната част на помещението.

Там имаше дъбов каталог с картончета и в него наистина открих курсовата работа на Гретхен Чаплин. Темата беше — „Остров Бриндамуур — история и география“.

Курсовите работи на Фредерик Чалмърс и О. Уинстън Частейн си бяха по местата, но за мое най-голямо разочарование тази на Гретхен Чаплин липсваше. Проверих още няколко пъти в каталога, за да се убедя, че не съм сбъркал мястото. Уви, студията за Бриндамуур определено липсваше.

Върнах се обратно при господин Карирана Риза и ми се наложи да се прокашлям на два пъти, за да го откъсна от поредната статия.

— Да?

— Търся една конкретна курсова работа, но така и не можах да я открия.

— Проверихте ли най-напред дали е вписана в картотеката?

— Да, вписана е, но самата курсова работа липсва.

— Колко неприятно. Предполагам, че е била изтеглена.

— Бихте ли проверили дали е така, ако обичате?

Захраних го с цялата необходима информация и той стана от стола си с физиономията на човек, над когото току-що е било извършено насилие. Последвах го.

— Остров Бриндамуур — мрачно местенце. Защо ви е притрябвало да научите нещо точно за него?

— Аз съм гостуващ професор от университета в Лос Анджелис и това е част от едно мое изследване. Не знаех, че е необходимо обяснение.

— О, не е необходимо — каза той бързо и зарови нос в тесте картички, после вдигна част от тях и ги разлисти с умението на професионален комарджия. — Ето. Тази курсова работа е била заета преди шест месеца. Леле, доста са пресрочили заемния срок, не мислите ли?

Взех картончето. Шедьовърът на Гретхен не се бе радвал на особен интерес. Преди последното му заемане отпреди шест месеца, един-единствен човек бе решил да надзърне в него през 1954 и това беше самата Гретхен. Сигурно е искала да го покаже на децата си — „Вижте, и мама някога е била колежанка“.

— Понякога в каталога се допълват бележки за закъснелите заемания. Ще погледна там, професоре. Как е името на последния заемател?

Хвърлих един поглед на подписа и му го казах. Още щом името се отдели от устните ми, мозъкът ми заработи трескаво. И когато двете думи отшумяха, аз вече знаех, че моята мисия няма да бъде завършена без едно пътуване до острова.