Жестоки игри

7.

Спахме до десет и се събудихме гладни като вълци. Слязох до кухнята и направих сандвичи с пикантен италиански салам и швейцарско сирене. Открих и преполовена бутилка бургундско, която също замъкнах горе за импровизирана късна вечеря. Хапнахме лакомо, разменихме си няколко, ухаещи на чесън, целувки, напълнихме леглото с трохи, прегърнахме се и отново заспахме.

Звънът на телефона ни събуди повторно.

Робин се обади.

— Да, Майло, тук е. Не, няма нищо. Давам ти го.

Подаде слушалката и се гмурна под завивките.

— Здрасти, Майло. Колко е часът?

— Три след полунощ.

Седнах в леглото и разтърках очи. Небето навън беше мрачно като катран.

— Какво става?

— Мелъди Куин. Превъртяла е. Събудила се с писъци. Бонита звъннала на Тауъл, той пък се обади на мен. Настоява да отидеш там, беше бесен.

— Майната му. Аз да не съм му чирак.

— Това ли да му кажа? Той е до мен.

— И ти ли си там? В нейния апартамент?

— Разбира се. Нито дъждът, нито мракът не могат да спрат служителя на обществото да изпълни своя дълг и прочее. Спретнали сме си малък купон. Докторът, аз и Бонита. Хлапето спи. Тауъл я е инжектирал с нещо.

— Има си хас.

— Хлапето се изпуснало пред майка си за хипнозата. Той иска да си тук, в случай че детето се събуди отново — да го рехипнотизараш или нещо от сорта.

— Скапаняк. Хипнозата няма нищо общо. Хлапето не може да спи заради цялата скапана дрога, която е наблъскал в организма й.

Само дето хич не бях сигурен в това. Тя наистина изглеждаше разтревожена след сеанса на плажа.

— Сигурен съм, че си прав, Алекс. Просто исках сам да прецениш дали да дойдеш, като се има предвид ситуацията. Ако искаш да кажа на Тауъл да си гледа работата, ще го направя с удоволствие.

— Чакай малко. — Тръснах глава, опитвайки да избистря мислите си. — Тя казала ли е нещо, като се е събудила?

— Хванах само финала. Казаха ми, че това й бил четвъртият път за тази вечер. Крещеше: „О, татко, татко!“. Положението ми се струва доста сериозно, Алекс.

— Идвам веднага.

Целунах спящата Робин, станах и намъкнах дрехите си.

Кадилакът се носеше с бясна скорост по крайбрежното шосе. Улиците бяха пусти, а паважът — влажен от падналата мъгла. Сигналните лампички по края на пристана приличаха на далечни ярки точици. По това време акули и други нощни хищници сигурно кръстосваха океана. Зачудих се какво ли зло се крие под черната лъскава повърхност на водата и колко ли изчадия адови бродят по сушата — скрити в алеите, зад кофите за смет, сред гъстите храсталаци, дишащи тежко, с горящи очи.

Докато шофирах, си развих нова теория за еволюцията. Злото също си има своя собствена изкривена интелигентност. Акулите, змиите с техните остри като игли зъби и всевъзможните слузести отровни твари не са отстъпили своето място на земноводните, влечугите, птиците и бозайниците. Един-единствен количествен скок е извел злото на сушата. Акулата се бе превърнала в изнасилвач, змиорката — в главорез, отровният паяк — в масов убиец.

Мракът сякаш ме притискаше с осезаема сила, настойчив и зловонен.

Когато стигнах до комплекса от апартаменти, Майло ме посрещна на вратата.

— Току-що получи нов пристъп.

Чух страшните звуци още преди да стигна до спалнята. Осветлението беше приглушено. Мелъди седеше в леглото си, телцето й бе вдървено от напрежение, а широко отворените й очи се взираха в пространството. Бонита седеше до нея. От другата страна бе застанал Тауъл, облечен с анцуг.

Детето се задъхваше като ранено животно, виеше, пъшкаше и се полюшваше напред-назад. Воят се извисяваше от време на време, след което преминаваше в крясъци. Тънкото й гласче пронизваше тишината като стоманено шило.

— Татко! Татко! Татко!

Подгизналата й от пот косица бе полепнала по челото й. Бонита се опита да я прегърне, но Мелъди я отблъсна.

Стори ми се, че крясъците продължиха цяла вечност, после дойде ред отново на пъшкането.

— О, докторе — проплака майката, — пак се започва. Направете нещо.

Тауъл ме зърна и процеди с леден тон:

— Може би доктор Делауер ще помогне.

— Не, не искам дори да се приближава до нея! Той е виновен за всичко!

Тауъл не каза нищо, но мога да се закълна, че изглеждаше адски доволен.

— Госпожо Куин… — започнах аз.

— Не. Не се приближавайте! Излезте веднага!

Нейните крясъци стреснаха Мелъди и тя отново завика баща си.

— Престани! — Бонита отиде до нея, притисна длан към устата й и я разтърси.

Двамата с Тауъл реагирахме почти едновременно и дръпнахме майката. Той я отведе встрани и й прошепна нещо, което я накара да млъкне.

Седнах до Мелъди. Тя дишаше тежко. Зениците й бяха разширени. Докоснах я. Телцето й се напрегна още повече.

— Мелъди — промълвих, — аз съм, Алекс. Добре си, на безопасно място.

Тя видимо се отпусна. Продължих да бръщолевя, като съзнавах, че сега е по-важно да й говоря, без значение какво точно й казвам. Тонът ми бе отмерен и успокояващ. Хипнотичен.

Не след дълго тя се отпусна в леглото. Ръчичките й вече не бяха вкопчени една в друга. Не преставах да й говоря. Мускулите й постепенно се отърсиха от вдървеността си, а дишането й се забави и доби нормален ритъм. Казах й да затвори очи и тя ме послуша. Погалих раменцето й и продължих да й говоря. Повтарях й, че всичко е наред и че е в безопасност.

Тя се сви на кълбо, придърпа завивката и засмука палеца си.

— Изгасете осветлението — казах.

В стаята се възцари мрак.

— Да я оставим сама.

И тримата излязоха от спалнята.

— Сега ще продължиш да спиш, Мелъди, ще прекараш много спокойна, много приятна нощ и ще сънуваш куп приятни сънища. Когато на сутринта се събудиш, ще се чувстваш много добре и много отпочинала.

Чух как похърква едва-едва, по детски.

— Лека нощ, Мелъди.

Наведох се над нея и я целунах леко по бузката.

Тя промърмори само една думичка.

— Татко…

Затворих вратата на спалнята след себе си. Бонита беше в кухнята и кършеше ръце. Беше облечена с износен мъжки халат. Косата й беше прибрана под кърпа. Стори ми се още по-бледа от предишния път. Тауъл се наведе над черната си чанта, затвори я и ключалките щракнаха. Добрият доктор се облегна назад и прекара пръсти през косата си. После ме видя, изправи се и се втренчи гневно в мен от висотата на целия си ръст, сякаш се канеше да ми изнесе лекция.

— Надявам се, че сте доволен.

— Само не започвайте — сопнах се аз. — Не искам да чувам никакви „нали ви предупредих“.

— Дано поне сте разбрали защо се колебаех да ви позволя да проникнете в съзнанието на това дете.

— Никой не се е ровил в ничие съзнание. — Усещах как буца се надига в гърлото ми. Този човек олицетворяваше лицемерието в неговия чист вид, каквото мразех най-много.

Той поклати осъдително глава.

— Очевидно паметта ви се нуждае от освежаване.

— Очевидно си имам работа с един лицемерен тъпанар.

Сините му очи проблеснаха. Устните му се превърнаха в две тънки успоредни прави.

— Ами ако ви изправя пред щатската комисия по професионална етика?

— Направете го, докторе.

— Сериозно ще си помисля по въпроса. — Приличаше на фанатичен проповедник, срещнал твърдоглав неверник.

— Направете го. С удоволствие ще се впусна в една малка дискусия относно удачната употреба на стимуланти при децата.

Той се усмихна.

— Моята репутация е твърде голяма хапка за вашата уста.

— Сигурно — вече бях стиснал юмруци. — Нали си имате легиони от верни последователи. Като тази жена тук. — Посочих към кухнята. — Те водят децата си при вас, сякаш са повредени уреди и вие решавате „техническия“ проблем. Нагласяте набързо „релетата“, предписвате по някое хапче. Съобразявате се с желанията на родителите, които искат мили, тихички и безспорно покорни дечица. Замаяни малки зомбита. А вие… вие ставате герой на деня.

— Не смятам да ви слушам повече. — Той пристъпи напред.

— Естествено, добри ми докторе. Но защо не кажете какво наистина мислите за Мелъди? Чакай да си спомня как точно беше. „Лоши гени плюс лоша среда“, ако се не лъжа.

Тауъл се закова на място.

— Кротко, Алекс — обади се Майло от креслото в ъгъла, където се беше скатал.

Бонита излезе от кухнята и попита какво става.

Двамата с Тауъл бяхме застанали един срещу друг като боксьори, очакващи звъна на гонга, за да се нахвърлят един върху друг.

Той веднага смени подхода и се усмихна чаровно.

— Нищо, скъпа моя. Просто професионален спор. Двамата с доктор Делауер се опитвахме да преценим кое ще е най-добро за Мелъди.

— Повече никаква хипноза. Нали така настоявахте.

— Да. — Тауъл нервно затропа с крак, опитвайки да си придаде уверен вид. — Това беше моето професионално мнение. — Думичката „професионално“ бе произнесена малко по-натъртено от останалите. — И все още е.

— Кажете му го. — Тя ме посочи с пръст.

— Тъкмо това обсъждахме, скъпа моя.

Добрият доктор явно беше преиграл малко и Бонита го бе усетила. Намръщи се, а в гласа й се прокрадна подозрителна нотка.

— Какво има за обсъждане? Не го искам. Нито него, нито пък онзи. — Посочи към Майло, сетне ми кресна: — Писна ми да се правя на добра самарянка и да помагам на полицията, защото контрата остава в мен! Ако детето ми продължи да има пристъпи и да крещи, направо ще ме изгонят оттук. Сигурна съм, че ще ме изгонят.

Лицето й се изкриви. Тя го закри с длан и се разплака. Тауъл се приближи към нея със стъпката на холивудско жиголо, прегърна я през раменете и се зае да я успокоява. Заведе я до канапето, помогна й да седне, и се надвеси над нея, като не спираше да я потупва по рамото.

— Ще си изгубя жилището — каза Бонита през ръцете си. — Те хич не обичат да се вдига шум.

Откри лицето си и впери просълзен поглед в Тауъл.

— Спокойно, спокойно, всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа.

— Ами пристъпите?!

— И за тях ще се погрижа. — Той ми хвърли поглед, изпълнен с враждебност, но и — убеден съм в това — с малко страх.

Тя подсмръкна и избърса носа си с ръкава на халата.

— Не мога да разбера защо се събужда с викове „Татко! Татко!“. Онова копеле така и не се обади да ми помогне с някой цент! Той не я обича! Защо тогава тя го вика, доктор Тауъл? — Погледна към него, сякаш очакваше да чуе велика мъдрост.

— Успокойте се, успокойте се.

— Но той е луд, луд е пустият му Рони Лий. Погледнете! — Тя свали кърпата от главата си и се наведе така, че да видим темето й. После разпусна косата и повтори: — Вижте, вижте само!

Беше гадно. Твърд, грапав червен белег с размерите на тлъст червей. Червей, който сякаш бе проникнал под скалпа й и се бе загнездил там. Кожата около него изглеждаше неравна и груба — резултат от нескопосана хирургическа намеса.

— Сега поне знаете защо все нося кърпа! — проплака Бонита. — Той ми го направи! С верига! Рони Лий Куин. — Тя назова името му с нескрито отвращение. — Луд, зъл кучи син. Ето това е таткото, за когото плаче тя! За тази отрепка плаче!

— Спокойно, спокойно — повтори за кой ли път Тауъл. После се обърна към нас. — Господа, има ли още нещо, което да искате да обсъдите с госпожа Куин?

— Не, докторе — каза Майло и се обърна да си върви, като междувременно ме хвана за ръката и ме подръпна леко след себе си.

Но аз имах още нещо за казване.

— Кажете й, докторе. Кажете й, че това не са пристъпи. Обяснете й, че това са просто кошмари, които ще избледнеят, ако на детето се осигури малко повече спокойствие. Кажете й, че няма нужда от фенобарбитал, от дилатин или тофранил.

— Благодаря ви за професионалния съвет. Ще реша случая така, както намеря за добре.

Идваше ми да размажа наглата му физиономия.

— Хайде, Алекс. — Майло побърза да ме изведе.

Паркингът на комплекса беше претъпкан с мерцедеси, поршета и спортни датсуни. Фиатът на Майло изглеждаше като просяк насред Бевърли Хилс. Наместихме се в него и дълго мълчахме.

— Ама че бъркотия — обади се Майло.

— Лицемерен мръсник.

— За миг си помислих, че ще го удариш. — Майло се изхили.

— Много се изкушавах. Мръсникът му с мръсник.

— Стори ми се, че нарочно те дразни. А пък аз си мислех, че си имате уважението.

— Докато играех по неговата свирка, да. Погъделичкахме се един друг на интелектуално ниво. Когато обаче всичко се срине, той веднага си намира изкупителна жертва. Той е его маниак. Докторът е всемогъщ. Докторът може да се справи с всеки проблем. Не видя ли как го боготвореше тя? Сякаш самият папа й се беше изтърсил в мижавото апартаментче.

— Тревожиш се за хлапето, нали?

— Тревожа се и още как. Досещаш се какво ще направи оня, нали? Ще я натъпче с още успокоителни. И след два дни малката пак ще бъде разсеяна и сънлива.

Майло прехапа устната си, помълча няколко минути, после каза:

— Е, безпомощни сме… Вече съжалявам, че те забърках в тая история.

— Вината не е твоя.

— Грешиш. Надявах се да ударя джакпота, без да се напъвам много-много. Реших тоя път да не си търкам излишно подметките. Трябваше да разпитам съдружниците на Хендлър, да направя списък на откачалките със склонност към насилие измежду неговите клиенти, да разровя файловете в компютъра му. Цялата идея да разчитам само на едно седемгодишно хлапе не струваше от самото начало.

— Напротив, от Мелъди можеше да излезе добър свидетел.

— Само дето нещата рядко са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — След три неуспешни опита той включи двигателя. — Съжалявам, че ти развалих вечерта.

— Не ти, а той ми я развали.

— Забрави за него, Алекс. Мръсниците на тоя свят са като плевелите — голям зор е, докато се отървеш от тях, и тъкмо успееш, вземе че се появи някой нов. Нали това правя вече осем години: изсипвам на поразия пестициди и наблюдавам как новият треволяк успява да поникне още преди да съм се справил със стария.

По гласа му личеше, че е уморен, изглеждаше преждевременно състарен.

Излязох от колата и се надвесих през сваленото стъкло.

— Трябва да преровим картотеката на Хендлър. Далеч по-бързо от теб ще разбера кои от пациентите му са били потенциално опасни.

— Наистина ли ще ми помогнеш?

— Ъ-хъ. Страдам от синдрома на Зейгарник. — Посочих челото си.

— Кой пък е този?

— Зейгарник е руска психоложка, която открила, че незавършената работа води до натрупване на напрежение. Кръстили са ефекта на нейно име. Като повечето работохолици и аз съм твърде податлив към него.

Майло ме погледна така, сякаш бръщолевех пълни глупости.

— Ясно. И Зейгарник ти пречи да се наслаждаваш на безгрижния си живот, тъй ли?

— Мързелуването и без това беше започнало да ми омръзва. — Плеснах го приятелски по гърба.

— Както искаш. — Той сви рамене. — Много поздрави на Робин.