Жестоки игри

6.

Към седем и половина вечерта подкарах колата към студиото на Робин. Не се бяхме виждали няколко дни и тя ми липсваше. Позвъних, Робин ми отвори и застана на вратата, облечена в полупрозрачна бяла рокля, която контрастираше на меката й като коприна и апетитно смугла кожа. Косата й беше пусната свободно, а единственото й украшение бяха чифт кръгли златни обеци.

Тя протегна ръце към мен и ме задържа дълго в прегръдката си. Така и влязохме вътре.

Апартаментът й е всъщност ремонтиран стар склад на Пасифик авеню във Винъс. Като повечето жилища наоколо и нейното не се отличава отвън с нищо особено, а прозорците му са боядисани в матовобяло.

Тя ме поведе през ателието, пълно с всевъзможни дърводелски инструменти — циркуляр, бормашина, дърводелски метър, длета, шаблони и още какво ли не. Както обикновено, помещението миришеше на дървесен прах и лепило. По пода се търкаляха ненужни трупчета и изрезки.

Робин побутна плъзгащата се врата и двамата се озовахме в нейните покои — дневна, кухня, спалня с баня, малък кабинет. За разлика от работилницата, жилището й бе безупречно подредено и почистено. Повечето от мебелите бяха изработени от нея и се отличаваха с елегантността си.

Тя ме настани на удобно канапе, с калъф от памучна материя. На близката масичка имаше поднос с кана с кафе, захарница, плодов сладкиш, чаши, прибори и салфетки.

Робин седна до мен. Обгърнах лицето й с длани и я целунах.

— Здравей, миличък.

Тя ме прегърна. Усетих гъвкавия й гръб под тънката материя. Това момиче все пак си изкарваше хляба с физически труд и точно затова винаги съм се чудил как успява да поддържа крехкия баланс между стегнатите мускули и възбуждащата женствена мекота на плътта. Всяко нейно движение, независимо дали тя рендосваше дървена плоскост на плота, или просто се разхождаше насам-натам, бе изпълнено с увереност и грация. Това, че я срещнах, беше най-хубавото нещо в живота ми. И определено си струваше жертвите, доколкото ми се налагаше да ги правя.

Сигурно съм се влюбил в нея още щом я видях за пръв път, но ми бяха нужни няколко седмици, за да го осъзная.

След първите три месеца започнахме да обсъждаме варианта да живеем заедно, но от това нищо не излезе. Нямахме някакви колосални философски различия помежду си. Просто нейният апартамент беше твърде малък за двама души, а в моята къща нямаше място за работилница. Може би отстрани подобен довод звучи твърде тривиално и неромантично, но и на двамата ни беше толкова добре да продължаваме да се виждаме, без да губим личната си територия, че в края на краищата желанието за промяна се стопи. Понякога Робин оставаше да преспи при мен, друг път пък аз се просвах смъртно уморен в нейната бърлога. Имаше и доста вечери, които прекарвахме поотделно.

Това решение чудесно устройваше и двама ни.

Отпих от кафето и хвърлих един поглед на сладкиша.

— Опитай го, скъпи.

— Не искам да се тъпча преди вечерята.

— Може пък и да не излизаме за вечеря. — Тя ме погали нежно по врата. — Господи, колко си напрегнат! — Пръстите й започнаха да масажират бавно гърба ми. — Не ти се е случвало от доста време.

— Имам си основателна причина. — Разказах й за утринната визита на Майло, за убийството, за Мелъди и Тауъл.

Когато свърших, тя сложи ръце на раменете ми.

— Алекс, наистина ли искаш да се замесиш в нещо подобно?

— А имам ли избор? Виждам очите на това дете и в съня си. Беше глупаво да се захващам, но сега вече няма мърдане.

Робин ме погледна и колебливо се усмихна.

— Много обичаш да се изхвърляш. Но пък си такъв сладур.

Прокара пръсти под брадичката ми. Притеглих я към себе си и зарових лице в косата й. Ухаеше на лимон, на мед и на палисандрово дърво.

— Наистина те обичам.

— И аз те обичам, Алекс.

Съблякохме се, вдигнах я на ръце и я отнесох до леглото. Не исках да се отделям и за миг от нея и затова устните ни останаха плътно впити, докато се намествах внимателно върху нея. Ръцете и бедрата й — нежни като листенцата на цвете — обвиха тялото ми. Проникнах в нея… и се почувствах у дома.