Жестоки игри

9.

През последните три дни Майло видимо се бе състарил.

— Ровенето във файловете си беше пълна загуба на време — изпъшка той, след като се изтегна на коженото ми канапе. — Мръсниците му недни се оказваха или мъртви, или в пандиза, или с желязно алиби. И в доклада на съдебния медик не открихме никакви улики. Чисто и просто шест гнусни страници с подробности, които не бяха нищо ново за нас.

Донесох му бира, която той пресуши на две глътки. Донесох му още една, после попитах:

— Ами Хендлър? Нещо ново за него?

— А, да, ти се оказа абсолютно прав в преценката си. Тоя тип наистина е бил с ампутирана съвест.

— Какво имаш предвид?

— Преди шест години, докато работел като консултант за някаква си болница, станала издънка. Служебна измама. Хендлър и някои други решили да ударят кьоравото. Показвали си, значи, носа за секунда, казвали едно здрасти на пациента и после броели това за пълна визита, която по норматив трябва да продължи четирийсет и пет минути. После се обаждали на сестрата да ги отметне и си назначавали нова визита. И така на няколко пъти. Парите хич не били за пренебрегване. Някои от докторите си написвали по трийсет-четирийсет визити на ден, всяка за по седемдесет-осемдесет долара. Само пресметни колко прави това.

— Нищо чудно. Този номер е доста разпространен.

— Сигурно. Така или иначе, работата се размирисала, синът на единия пациент бил лекар и се усъмнил. Защо ли? Защото баща му бил от три месеца в кома. Синът се оплакал на шефа на болницата, а той на свой ред привикал Хендлър и останалите. Разбрали се случаят да се потули, ако набедените психиатри напуснат по собствено желание.

Преди шест години. Малко преди бележките на Хендлър да станат саркастични и обидни. Скокът от четиристотин хиляди годишно на „мизерните“ сто хиляди сигурно му се бе отразил зле. Да не говорим, че е трябвало да ги изкарва с труд.

— И това не ти върши никаква работа, така ли?

— Не, дори няма мотив за отмъщение. Че от кого? Нали контрата е в застрахователните компании. Сигурно затова докторите не са имали проблеми със съвестта си. Не са ощетявали клиентите си, а просто компаниите, които са плащали осигуровките им. Не ми се вярва някой от застрахователите да е изпратил Джак Изкормвача при доктора тарикат.

— Прав си.

Той стана и заснова напред-назад из стаята.

— Скапана работа. Мина цяла седмица, а аз не разполагам с абсолютно нищо. Капитанът вече се чуди дали си струва да си губим времето повече. Като капак на всичко, взе че изтегли Дел.

— Искаш ли още една бира?

— Ами да, защо не. Да измием помията. — Той рязко се обърна на пети. — Казвам ти, Алекс, трябваше да стана учител. Но си виках: „Ще хващам лошите, за да живеят спокойно децата ни“. Господи, колко сляп съм бил! Какви неща само ми се налага да гледам, ужасни, животински неща, които си правим един на друг, ние хората. Така и не можах да свикна. Понякога ми се повдига.

Помълча, сетне възкликна:

— Ама и ти си страхотен слушател, Алекс. Поне не си си губил времето толкова години.

— Обичах си работата, друже.

— Да, така е. И като си говорим за доброто старо време, сещам се, че случаят с Хикъл беше същата помийна яма. Така и не успях да повярвам, че е било самоубийство. Обстоятелствата бяха подозрителни.

— Никога не си ми споменавал за това.

— Че какво има за споменаване? Не разполагах с никакви доказателства. Карах я само на шесто чувство. Само дето шестото чувство честичко ме подвежда.

Стюарт Хикъл. Гадна история, наистина. Жена му, Ким Хикъл, корейка по произход, беше собственица на частно прогимназиално училище. Малко училище, но иначе на добро ниво. Сградата беше кокетна и дори със свое собствено излъчване. Всичко вървяло чудесно в училището на Ким, докато един ден нейният съпруг, техник по поддръжката в близка болница, не решил да я навести, за да й помогне за някакъв ремонт на котлите. Ремонтът привършил за около седмица, но той продължил да се отбива все по-често и по-често. Тя не подозирала нищо, поне така твърдеше пред съда, докато накрая едно от децата не се оплакало на родителите си. Чичко Стюарт го водел редовно в мазето на училището и го карал да прави разни много лоши работи. После проплака второ дете, след това трето. Оказа се, че за около година през ръцете на „добрия техник“ са минали дванайсет деца. Жертвите бяха изпаднали в дълбок шок, а родителите просто загубиха ума и дума. Научих за всичко това, тъй като от общината ме натовариха да поема рехабилитационния курс с децата. Майло пък разследваше случая. Стюарт Хикъл си призна всичко и дори успя да се измъкне под гаранция. Всички очакваха, че ще духне нанякъде, когато една вечер го заварих мъртъв в кабинета си. Двамата не се познавахме лично. Експертизата потвърди версията за самоубийство. Нямаше обаче нито прощални писма, нито каква да е друга улика. Един господ знае защо педофилът бе избрал точно моя кабинет за своя последна спирка на тоя грешен свят. Може би защото ме беше възприемал като наместник божи заради ролята ми на лечител на децата. Може би всичко това беше един своеобразен опит да излезе „на чисто“ и да се извини за злодеянията си. Кой знае. Така или иначе, случаят беше закрит поради липса на улики за насилствена смърт, макар въпросителните около него да не бяха една и две. И ето че близо година по-късно Майло продължаваше да се тормози от мисълта за този свой провал.

Той смачка празната бирена кутия без дори да я погледне.

— Хикъл беше извратен боклук, но нямах доказателства. Затова се отказах от разследването — все едно че бях дал назаем пари, които никога нямаше да си получа. Никой не се залови да спори с мен, на никого не му пукаше. И сега, ако реша да отпиша Хендлър и Гутиерес, пак ще е същото. Написвам железен доклад, слагам го в една спретната папчица и си измивам ръцете.

След още седем бири и ново половинчасово словесно самобичуваме Майло вече беше мъртво пиян. Рухна на канапето като бомбардировач, улучен фронтално от зенитен снаряд.

Свалих му обувките и ги сложих на пода до него.

В девет и половина Майло се събуди с кисела физиономия. Веднага изпъшка и завъртя глава насам-натам. Смесих във висока чаша доматен сок, сурово яйце, черен пипер и табаско, подадох му я и той я изпи на един дъх. Миг по-късно се задави, закашля се, а от широко отворените му очи заизскачаха мълнии.

След четирийсет минути все още имаше същия смачкан вид, но за сметка на това беше абсолютно трезвен.

Изпратих го до вратата, като преди това пъхнах деветте картона под мишницата му.

— Четиво за приспиване, Майло.

Той се препъна по стълбището, избълва куп проклятия, но все пак успя да се добере невредим до фиата, отвори вратата и се тръшна на седалката. Наложи се да бутам, но колата все пак запали.

Най-после бях сам. Скочих в кревата, четох „Таймс“. После гледах телевизия, но да пукна, ако се сещам какво точно даваха. Имам някакви смътни спомени за тъп полицейски сериал, в който мадамите бяха едрогърди, а детективите приличаха на фотомодели.