Жестоко и необичайно

XI

В петък останах вкъщи пред камината, като продължих да се занимавам с досадната и отчайваща задача да документирам всяко свое движение през последните няколко седмици. За нещастие по времето, когато Еди Хийт е бил отвлечен, аз бях в колата си на път за дома. Когато Сюзън Стори е била убита, бях сама вкъщи, защото Марино бе завел Луси на урок по стрелба. И в ранната утрин, когато Франк Донахю е бил застрелян, пак бях сама. Нямаше нито един свидетел, който би могъл да даде показания за моите действия по времето, когато са били извършени трите убийства.

Мотивът и начинът на действие щяха да създадат още по-големи затруднения. Беше много необичайно жена да извърши убийство в стил екзекуция и нямах никакви мотиви да заколя Еди Хийт, освен ако не бях тайна сексуална садистка.

Бях потънала в размислите си, когато Луси ме извика:

— Открих нещо.

Беше седнала пред компютъра, столът й бе извъртян на една страна и краката й се подпираха на дивана. В скута й имаше купчина книжа, а вдясно от командното табло се виждаше моят „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.

— Защо си донесла револвера ми тук? — смутено попитах аз.

— Пийт ми каза да се упражнявам винаги, когато имам възможност. Упражнявах се, докато компютърът проверяваше журналните файлове според програмата ми.

Взех револвера и за всеки случай проверих дали е пълен.

— Макар че ми остава още малко да довърша, мисля, че вече попаднахме на онова, което търсим — каза тя.

Обзета от ентусиазъм, дръпнах един стол и седнах до нея.

— В журналния запис от девети декември се забелязват три интересни ДЗ.

— ДЗ ли? — попитах аз.

— Дактилоскопни замени — обясни ми Луси. — Говорим за три досиета. Едното е било извадено или изтрито. При другото е променен личният номер. След това имаме трето досие, което е ново и се появява по същото време, когато другите две са изтрити или подменени. Проверих в ЦБД, като вкарах личните номера на промененото досие и на новото. Промененото досие е на Рони Джо Уодел.

— Ами новото? — попитах аз.

— То се губи. Пет пъти набрах личния номер и всеки път получавах един и същи отговор: „Няма такова досие.“ Разбираш ли колко е важно това?

— След като няма досие в ЦБД, ние не можем да разберем кой е този човек.

Луси кимна.

— Точно така. Имаме нечии отпечатъци и личен номер в АДС, но те не отговарят нито на име, нито на някакъв друг личен знак. Това показва, че някой е извадил досието на този човек от ЦБД. С други думи някой е проникнал в ЦБД и е направил промяна.

— Да се върнем на Уодел — рекох аз. — Можеш ли да установиш какво е било направено с неговото досие?

— Имам хипотеза. Първо, трябва да знаеш, че личният номер е уникален и има уникален индекс, което означава, че системата няма да ти позволи да вкараш дубликат. Тъй че, ако искам да разменя моя и твоя личен номер, първо ще трябва да изтрия досието ти. После, след като съм сменила моя личен номер с твоя, аз отново ще вкарам твоето досие, като ти дам моя стар личен номер.

— И ти мислиш, че точно това се е случило? — попитах аз.

— Такава размяна би обяснила новите включвания, които открих в журналния запис от девети декември.

„Четири дни преди екзекуцията на Уодел“ — помислих си аз.

— Има и още нещо — каза Луси. — На шестнайсети декември досието на Уодел е било изтрито от АДС.

— Как е възможно това? — слисано попитах аз. — За един пръстов отпечатък, намерен в къщата на Дженифър Дейтън, бе установено, че е на Уодел, когато Вандър го провери в АДС.

— АДС се е повредила на шестнайсети декември в десет и петдесет и девет сутринта, точно деветдесет и осем минути след като досието на Уодел е било изтрито — отговори ми Луси. — Банката е информация е била възстановена заедно е журналните файлове, но трябва да имаш предвид, че дублиране се прави само веднъж на ден, късно следобед. Следователно промените, направени в основната банка с информация сутринта на шестнайсети декември, още не са били дублирани, когато системата е изключила. Когато основната банка е била възстановена, досието на Уодел си е отишло на мястото.

— Искаш да кажеш, че някой е променил личния номер на Уодел четири дни преди екзекуцията? А после три дни след екзекуцията някой е изтрил досието му в АДС?

— Така ми се струва. Само не мога да разбера защо този човек просто най-напред не е унищожил досието му. Защо е трябвало да си дава толкова труд да смени личния му номер само за да се обърне след това и да изтрие цялото досие?

Нийлс Вандър ми даде един много прост отговор на този въпрос, когато му се обадих по телефона след малко.

— Не е нещо необичайно да бъде изтрито досието на някой затворник след смъртта му — рече Вандър. — Всъщност единствената причина да не бъде изтрито досието на починал затворник е вероятната му връзка с някой нерешен случай. Но Уодел е прекарал в затвора девет-десет години и не си е струвало да се пазят пръстовите му отпечатъци.

— Тогава това, че досието му е изтрито на шестнайсети декември, е нещо обичайно и в реда на нещата — казах аз.

— Точно така. Но не е обичайно да бъде изтрито на девети декември, когато според Луси е бил променен личният му номер, защото тогава Уодел е бил още жив.

— Нийлс, ти какво мислиш за всичко това?

— Кей, когато промениш нечий личен номер, променяш неговата идентичност. Може и да открия отпечатъците му, но когато вкарам съответния му личен номер в ЦБД, ще намеря не неговото досие. Или няма да намеря никакво досие, или ще попадна на чуждо.

— Имаше информация за един отпечатък, оставен в къщата на Дженифър Дейтън — рекох аз. — Ти вкара съответния личен номер в ЦБД и установи, че отпечатъкът е на Рони Уодел. Все пак ние сега имаме основания да вярваме, че оригиналният личен номер е бил променен. Ние дори не знаем кой е оставил пръстов отпечатък на онзи стол в трапезарията й, нали така?

— Точно така. И става ясно, че някой е положил доста усилия, за да е сигурен, че няма да можем да докажем чий е пръстовият отпечатък. Аз не мога да докажа, че не е на Уодел. Не мога да докажа и че е негов.

Докато той говореше, в главата ми изведнъж изникнаха минали образи.

— За да докажа, че Уодел не е оставил този отпечатък върху стола на Дженифър Дейтън, трябва да разполагам със стар негов отпечатък, който да е сигурен, за който да знам, че не е бил подменен. Но просто не проумявам къде бих могъл да намеря такова нещо.

Представих си тъмна ламперия и паркет от твърдо дърво, и засъхнала кръв с цвят на гранат.

— В нейната къща — промълвих аз.

— В чия къща? — удивено ме попита Вандър.

— В къщата на Робин Найсмит — отговорих аз.

— Преди десет години, когато къщата на Робин Найсмит е била претърсена, полицията не е могла да пристигне с лазер или с „Лума-Лайт“. Тогава не е имало автоматизирана система за пръстови отпечатъци във Върджиния, нито компютъризирани средства да се прояви един частичен кървав пръстов отпечатък, оставен на някоя стена или някъде другаде. Макар че тази технология сега не можеше да се използва при отдавна приключени случаи, имаше и изключения. Аз смятах, че убийството на Робин Найсмит е едно от тях.

Ако можехме да напръскаме цялата й къща със съответните химикали, ние бихме успели буквално да възстановим сцената на престъплението. Кървави съсиреци, капки, капчици, пръски, петна лумват в яркочервено. Тя прониква в пукнатините, процежда се под тапицерията, и подовите дъски. С годините кръвта може да бъде измита и цветът й да избелее, но никога не изчезва напълно. Както следите от написаното, открити върху онзи лист, който намерихме на леглото на Дженифър Дейтън, така и кръвта, останала в помещенията, където Робин Найсмит е била нападната и убита, бе невидима за невъоръженото око. Без помощта на новата технология полицията не бе открила нито един кървав отпечатък по време на първоначалното разследване на престъплението. Може би Уодел бе оставил повече следи. Може би те все още бяха там.

Нийлс Вандър, Бентън Уесли и аз потеглихме на запад към Ричмъндския университет — великолепно съчетание от няколко сгради в георгиански стил, разположени около едно езеро между Три Чапт Роуд и Ривър Роуд. Този университет Робин Найсмит бе завършила с отличие преди много години и толкова й бе харесвало това място, че първият й дом се намираше на две преки от университета.

Малката тухлена къща е мансарда бе построена върху парцел от половин акър. Изобщо не се учудих, че би била идеална плячка за някой крадец. Дворът бе обрасъл с дървета, а трите гигантски магнолии зад къщата напълно я скриваха от слънцето. Дори съседите да са си били вкъщи, едва ли са забелязали или чули нещо. В онази сутрин, когато Робин Найсмит е била убита, съседите й са били на работа.

Поради обстоятелствата, накарали собствениците да продадат къщата преди десет години, цената й е била ниска за този квартал. Открихме, че университетът я е купил и че много от вещите вътре в нея са били запазени. Робин беше неомъжена, единствено дете и родителите й от Северна Върджиния не са искали да вземат мебелите й. Предполагах, че не биха понесли да живеят сред тях или дори само да ги гледат. Професор Сам Потър, ерген и преподавател по немски език, бе наел къщата от своя работодател веднага след закупуването й.

Докато вадехме оборудването на камерата, съдовете с химикалите и други неща от багажника, задната врата на къщата се отвори. Мъж с не особено привлекателен външен вид ни поздрави с едно вяло „добро утро“.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Сам Потър и заслиза по стълбите, отмятайки назад дългата си черна коса. Пушеше цигара. Беше нисък и набит, бедрата му — широки като на жена.

— Ако искате, можете да пренесете тази кутия — каза Вандър.

Потър хвърли цигарата си на земята и не си направи труд да я угаси. Последвахме го по стълбите в малката кухня, пълна с авокадовозелени електродомакински уреди и десетки мръсни чинии. Преведе ни през трапезарията, където мръсното пране бе струпано на масата, а после влязохме във всекидневната в предната част на къщата. Оставих на масата каквото носех и се постарах да не покажа колко съм шокирана от това, че разпознавам конзолния телевизор, завесите, кафявото кожено канапе, паркетния под, сега протрит и придобил някакъв мътен цвят на кал. Навсякъде бяха пръснати книги и листове и Потър започна небрежно да ги събира.

— Както виждате, не обичам да домакинствам — рече той с подчертан немски акцент. — Засега ще струпам тези неща на масата в трапезарията. Готово — каза той, като се върна. — Искате ли да преместя и нещо друго? — Измъкна пакет „Кемъл“ от горното джобче на бялата си риза и извади рекламен кибрит от джоба на избелелите си джинси. Джобен часовник бе закачен на колана му с кожена каишка и аз забелязах някои неща, когато го повдигна, за да види колко е часът, а после запали цигара. Ръцете му трепереха, пръстите бяха подпухнали, а носът и бузите му бяха покрити с пукнати капилярчета. Не беше си направил труда да изпразни пепелниците, но бе събрал бутилките и чашите и бе изхвърлил сметта.

— Това е чудесно. Не е необходимо да местите каквото и да било — каза Уесли. — Ако ние преместим нещо, ще го върнем обратно.

— Значи химикалите, които употребявате, няма да повредят нищо и не са токсични?

— Не, няма опасност. Ще остане зърнеста утайка, все едно, че е изсъхнала малко солена вода — обясних му аз. — Ще се постараем да почистим.

— Всъщност аз не бих искал да остана тук, докато си вършите работата — заяви Потър и нервно дръпна от цигарата си. — Бихте ли ми казали приблизително колко време ще ви отнеме всичко това?

— Надяваме се, не повече от два часа — рече Уесли, който оглеждаше стаята и макар че лицето му изглеждаше съвсем безизразно, можех да си представя какво мисли.

Свалих палтото си и се чудех къде да го сложа, а в това време Вандър отвори една кутия.

— Ако свършите, преди да съм се върнал, моля ви, дръпнете вратата и проверете дали се е заключила. Нямам алармена система.

Потър мина обратно през кухнята, а когато запали мотора на колата си, имах чувството, че потегля дизелов автобус.

— Срамота е наистина — рече Вандър и извади две бутилки с химикали от една кутия. — Къщата е хубава. Но отвътре не изглежда по-добре от онези в предградията. Видяхте ли бърканите яйца в онази тенджерка в кухнята? Какво още искате да откриете тук? — Той клекна. — Не искам да смесвам тези неща, докато не сме готови.

— Според мен ще трябва да преместим доста работи оттук. У теб ли са снимките, Кей? — попита Уесли.

Извадих снимките на мъртвата Робин Найсмит.

— Нали забелязахте, че нашият приятел, професорът, използва нейните мебели — казах аз.

— Е, тогава ще ги оставим тук — рече Вандър, сякаш беше нещо естествено мебелите от местопрестъплението да са си на мястото дори след десет години. — Но килима ще трябва да махнем. Личи си, че този не е бил купен заедно е къщата.

— По какво? — попита Уесли и впери поглед в килима на червени и сини шарки под краката ни. Беше мръсен и усукан по краищата.

— Ако повдигнеш единия му край, ще видиш, че паркетът под него е точно толкова издраскан и измърсен, колкото на други места. Килимът е сложен наскоро. Освен това не е от кой знае какво качество. Не би издържал толкова дълго време.

Подредих няколко фотографии на пода, сложих ги така, че да можем да преценим какви размествания да направим. Подредихме отново старите мебели, които бяха останали. Доколкото бе възможно, започнахме да пресъздаваме сцената на убийството на Робин Найсмит.

— Добре, фикусът трябва да отиде ей там — казах аз в качеството си на режисьор. — Така, но избутай малко по-назад канапето, Нийлс. И още мъничко по-насам. Фикусът е бил може би на четири сантиметра от лявата странична облегалка на канапето. Малко по-близо. Точно така.

— Не, не. Клоните трябва да се спускат над канапето.

— Фикусът сега е малко по-голям.

— Не мога да повярвам, че растението е живо. Не мога да си представя, че нещо би оцеляло в присъствието на професор Потър, освен може би някакви бактерии и гъбички.

— Ще махаме ли килима? — попита Уесли и свали сакото.

— Да. Тя е имала тясна изтривалка пред входната врата и малък ориенталски килим под масичката за кафе. В по-голямата си част подът е бил гол.

Той коленичи и започна да навива килима. Приближих се до телевизора и огледах видеото, което беше поставено върху него.

— Трябва да го преместим до стената срещу канапето и входната врата. Някой от вас, господа, да разбира от видео-системи и електроинсталации?

— Не — в един глас отговориха двамата.

— Тогава ще се справя сама. Ето.

Изключих контактите на телевизора и видеото. Самия телевизор много внимателно избутах по голия прашен под. Отново погледнах снимките, преместих го още мъничко, така че да е точно срещу входната врата. После огледах стените. Потър явно колекционираше произведения на изкуството и особено харесваше някакъв художник, чието име не успях да разчета, но ми се стори, че е френско. Това бяха скици с въглен, изобразяващи женското тяло с помощта на множество извити линии, розови петна и триъгълници. Свалих ги една по една и ги подпрях на стените в трапезарията. Стаята вече бе почти гола и всичко ме сърбеше от праха.

Уесли избърса чело е опакото на ръката си.

— Не сме ли почти готови? — попита той и погледна към мен.

— Готови сме. Но, разбира се, не всичко си е на мястото. Точно ей там е имало три издути кресла — посочих аз.

— Те са в спалните — обади се Вандър. — Да ги донеса ли?

— Може.

Той и Уесли домъкнаха креслата.

— Тя е имала една картина на стената ей там, а другата е била окачена вдясно от вратата, която води към трапезарията — отбелязах аз. — Натюрморт и английски пейзаж. Значи Потър не е могъл да понесе нейните картини, но, както изглежда, всичко останало му е допаднало.

— Трябва да обиколим къщата и да спуснем всички щори и пердета — рече Вандър. — Ако продължава да прониква светлина, откъснете парчета от тази хартия — посочи ни едно руло от плътна кафява хартия, поставено на пода — и ги залепете на прозорците.

През следващите петнайсет минути къщата се изпълни със звуци от стъпки, тракане на щори, щракане на ножици. От време на време някой от нас шумно ругаеше, защото бе отрязал прекалено малко парче от кафявата хартия или защото тиксото се залепваше от само себе си. Аз останах във всекидневната и облепих с хартия стъклото на входната врата и двата прозореца, гледащи към улицата. Когато привършихме работата си и угасихме светлината, в къщата стана тъмно като в рог. Не можех да видя дори ръката си, колкото и да я приближавах до лицето си.

— Идеално — каза Вандър, когато отново включихме лампата над главите си.

Той си сложи ръкавици и подреди на масата шишенца с дестилирана вода, химикали и два спрея.

— Ето как ще работим — започна той. — Доктор Скарпета, вие ще пръскате със спрея, докато аз снимам, и ако някъде се получи реакция, продължавайте да пръскате, докато не ви кажа да се преместите.

— А аз какво ще правя? — попита Уесли.

— Стой настрана.

— Какво е това? — попита той, когато Вандър отпуши две шишенца със сухи химикали.

— Всъщност не ти трябва да знаеш — отговорих аз.

— Вече съм голямо момче. Можете да ми кажете.

— Реагентът представлява смес от натриев перборат, дестилирана вода, триаминофталхидразид и натриев карбонат — рекох аз и извадих пакетче с пластмасови ръкавици от чантата си.

— И сте сигурни, че това нещо ще реагира на толкова стари следи от кръв? — попита Уесли.

— Всъщност старите и разложени остатъци от кръв реагират по-добре на луминола от пресните кървави петна, защото колкото повече е оксидирана кръвта, толкова по-добре. С времето кръвта все по-силно се оксидира.

— Дали това дърво тук е третирано със соли, как мислите? — попита Вандър, като се оглеждаше наоколо.

— Сигурно не — обясних на Уесли. — Когато работим с луминол, най-голям проблем са фалшивите резултати. Понякога се получават реакции, например медта и никелът реагират с луминола, а също така и медните соли от третираното със соли дърво.

— Луминолът харесва и ръждата, избелващите вещества, йода и формалина — добави Вандър. — Плюс прекисните съединения, съдържащи се в бананите, пъпешите, цитрусовите плодове и в някои зеленчуци. А също така и в хряна.

Уесли ме погледна и ми се усмихна.

Вандър отвори един плик и извади две квадратни парчета филтърна хартия, които бяха изцапани със засъхнала и разредена кръв. Прибави разтвора А към разтвора В и каза на Уесли да изключи осветлението. Пръсна два пъти със спрея и синьо-бял неонов отблясък лумна върху масичката. Изчезна така бързо, както се бе появил.

— Ето, вземи — каза ми Вандър.

Усетих как ме докосна по ръката и взех спрея от него. Вандър натисна копчето на видеокамерата и се появи малка червена светлинка, после блесна бялото луминесцентно око на лампата за нощно виждане.

— Къде си? — обади се Вандър някъде отляво.

— Точно в средата на стаята съм. Кракът ми се опира в масичката за кафе — отвърнах аз, сякаш бяхме деца и играехме в тъмното.

— А аз стоя доста настрана — извика Уесли откъм трапезарията.

Бялата светлина на видеокамерата бавно се приближи към мен. Посегнах и докоснах рамото на Вандър.

— Готов ли си?

— Аз снимам. Просто започвай и не спирай, докато не ти кажа.

Започнах да пръскам, като непрекъснато натисках бутончето на спрея, обгърна ме мъгла, някакви изображения и геометрични фигури се появиха около краката ми. За миг ми се стори, че се нося в тъмнината над осветен град, който се намира някъде много далеч, там долу. Старата кръв, засъхнала в пукнатините на паркета, излъчваше синьо-бяло сияние. Аз пръсках ли, пръсках, вече бях загубила представа къде се намирам. Из цялата стая се появиха отпечатъци от стъпки. Блъснах се във фикуса и по саксията му се появиха бели ивици. Вдясно от мен на стената блеснаха размазани пръстови отпечатъци.

— Светлина — каза Вандър.

Уесли светна лампата над главите ни, а Вандър сложи трийсет и пет милиметровата си камера върху триногата, за да е неподвижна. Единствената светлина, достигнала до нея, бе от луминола, затова експонирането на филма щеше да отнеме много време. Взех нов пулверизатор с луминол и когато лампата отново изгасна, започнах пак да пръскам размазаните пръстови отпечатъци на стената, докато камерата ги запечатваше на лента. После се преместих по-нататък. Широки ивици се появиха върху ламперията и паркета, а шевовете на кожената тапицерия на канапето неоново светнаха, особено по ръбовете на възглавничките.

— Можеш ли да ги махнеш? — попита ме Вандър.

Една по една свалих възглавничките на пода и напръсках основата на канапето. Местата между възглавничките засияха. На задната облегалка се появиха още ивици и замазани петна, а на тавана светна съзвездие от ярки звездички. Тъкмо върху стария телевизор се появиха първите фалшиви следи — металната рамка около екрана блесна, а също и улейчетата около копчетата, докато наконечниците на кабела станаха синьо-бели като разредено мляко. По телевизора не открихме нищо особено, само няколко размазани петна, които може би бяха от кръв, но подът пред него, където бе открито тялото на Робин Найсмит, блесна ослепително. Кръвта бе проникнала надълбоко, виждаха се ръбовете на дървените плоскости и посоката на дървесните влакна. Виждаше се следата от влаченето на трупа — от центъра на най-силното сияние до телевизора, а наблизо имаше някакви странни кръгове, сякаш направени е помощта на кръгъл предмет с диаметър на баскетболна топка.

Не се ограничихме само с всекидневната. Разгледахме следите от стъпки. От време на време се налагаше да светваме лампите, да приготвяме още луминол, да преместваме разни струпани вещи, особено в лингвистичното сметище, което някога е било спалнята на Робин Найсмит, а сега там се бе настанил професорът. Подът бе затрупан с научни трудове, статии, изрезки от списания, студентски контролни работи и множество книги на немски, френски и италиански. Дрехи бяха пръснати наоколо, метнати на най-различни места така нехайно, сякаш някаква вихрушка бе съборила гардероба и оформила водовъртеж от дрехи в центъра на стаята. Вдигнахме, каквото можахме и го струпахме на купчини върху неоправеното легло. След това последвахме кървавата пътека, направена от Уодел.

Тя ме отведе в банята, а Вандър ме следваше по петите. По пода се виждаха следи от стъпка и размазани петна, същите кръгове, които бяхме открили и във всекидневната, сияеха отстрани до ваната. Започнах да пръскам стените от двете страни на тоалетната и изведнъж се появиха два големи отпечатъка от цяла длан. Видеокамерата се приближи. После Вандър развълнувано извика:

— Светнете лампата!

Тоалетната на Потър беше, меко казано, лошо поддържана, както и останалата част от къщата. Вандър завря носа си в стената, за да разгледа мястото, където се бяха появили отпечатъците.

— Виждаш ли ги?

— Ъ-м-м. Едва-едва. — Той присви очи и наклони глава наляво, после надясно. — Това е фантастично. Нали виждаш, по тапетите има тъмносини шарки, тъй че е невъоръжено око не може да се различи почти нищо. И има пластмасово или винилно покритие… С други думи хубава повърхност за запазване на отпечатъци.

— Господи! — възкликна Уесли, който бе застанал на вратата на банята. — Проклетата тоалетна май не е почиствана, откакто се е нанесъл тук. По дяволите, даже не е пуснал водата.

— Дори от време на време да е забърсвал стените, не може да е премахнал всички следи от кръв — рекох аз на Вандър. — Например по неравната повърхност на този линолеум сигурно е останала някаква утайка и луминолът ще я извади на бял свят.

— Да не искате да кажете, че ако дойдем да напръскаме това място след десет години, все още ще има следи от кръв? — удивено попита Уесли.

— Единственият начин да премахнеш по-голямата част от кръвта е да пребоядисаш всичко, да смениш тапетите, да подновиш паркета, да изхвърлиш мебелите — отвърна Вандър. — А ако искаш да се освободиш от всяка следа, ще трябва да събориш къщата и да я построиш отново.

Уесли погледна часовника си.

— Вече изминаха три часа и половина, откакто сме тук.

— Ето какво предлагам — рекох аз. — Бентън, ние с теб ще се заемем да възстановим обичайния хаос тук и ще оставим Нийлс да свърши своята работа.

— Чудесно. Ще донеса тук „Лума-Лайт“ и дано да успея да проявя дребните детайли по ръбовете, стискайте ми палци.

Ние се върнахме във всекидневната. Вандър пренесе обратно в банята портативната „Лума-Лайт“ и камерата, докато ние с Уесли зашеметено огледахме канапето, стария телевизор и прашния протрит под. Лампите светеха и наоколо не се виждаше и следа от ужаса, който бяхме зърнали в тъмното. В този слънчев зимен следобед ние се бяхме върнали назад във времето и бяхме наблюдавали стореното от Рони Джо Уодел.

Уесли стоеше неподвижно до облепения с хартия прозорец.

— Тук се страхувам да седна или да се облегна на каквото и да било. Господи, цялата къща е изплескана с кръв!

Огледах се наоколо и си представих избледняващите сияния в мрака, погледът ми обходи канапето, пода и се спря на телевизора. Възглавничките на канапето все още лежаха на пода, където ги бях оставила, и аз клекнах, за да ги огледам отблизо. Проникналата в шевовете им кръв сега не се виждаше, бяха изчезнали и ивиците и петната от облегалката. Но внимателният оглед ми разкри нещо, което беше важно, макар че не ме изненада. От едната страна на възглавничката, която опираше в облегалката, открих разрез — дълъг най-много около сантиметър.

— Бентън, Уодел случайно да е бил левак? — попитах аз.

— Май така беше.

— Смятаха, че е била прободена и пребита на пода до телевизора, защото там имаше толкова много кръв, но не е било така — казах аз. — Той я е убил на канапето. Струва ми се, че трябва да изляза за малко. Ако това място не приличаше на клоака, щях да се изкуша да си взема от цигарите на професора.

— Ти беше непушачка прекалено дълго време — рече Уесли. — Една цигара „Кемъл“ без филтър ще ти помогне да се съвземеш. Иди да подишаш малко чист въздух. Аз ще се заема с чистенето.

Излязох от къщата, но чувах как той смъква хартията от прозорците.

Бентън Уесли, Луси и аз прекарахме най-невероятната новогодишна нощ в живота си. Не бих си позволила да кажа, че и Нийлс Вандър е прекарал по такъв странен начин празника. В седем вечерта говорих с него и той все още беше в лабораторията си, но това е сравнително нормално за човек, който би изгубил здравия си разум, ако пръстовите отпечатъци от двете места се окажеха еднакви. Вандър беше направил видео копия на заснетото в къщата и ми ги беше изпратил късно същия следобед. Ние двамата с Уесли прекарахме по-голямата част от вечерта, като седяхме пред телевизора, водехме си бележки и правехме скици, докато бавно преглеждахме заснетия материал. Междувременно Луси се бе заела да приготви вечерята и от време на време влизаше във всекидневната, за да погледне какво става. Луминесцентните образи на тъмния екран никак не я разстроиха. Непосветеният не би разбрал от пръв поглед какво означава всичко това.

До осем и половина ние е Уесли изгледахме всичко и приключихме с воденето на бележките. Вярвахме, че сме успели да начертаем пътя на убиеца на Робин Найсмит от момента на влизането му в къщата до излизането му през кухненската врата. За първи път ми се случваше да работя за възстановяването на сцената на престъпление, разкрито преди години. Но сценарият на това престъпление се оказа много важен. Ние поне бяхме доволни, че онова, което Уесли ми беше казал в „Хумстед“, се оказа вярно. Образът на Рони Джо Уодел не се получаваше, не съвпадаше с образа на чудовището, което търсехме.

Петната, пръските и капките кръв се бяха появили изведнъж, при първия удар. Макар да бе много възможно в съда да сметнат, че мнението ни е прекалено субективно, това нямаше значение. В случая бе важна личността на Уодел, а ние смятахме, че сме уловили същността й.

Тъй като кръвта, намерена в други части на къщата извън всекидневната, бе пренесена там неволно от самия Уодел, можеше да се заключи, че Робин Найсмит е била нападната във всекидневната и там е умряла. Кухненската врата и входната врата бяха снабдени със секретни брави, които никой не можеше да отключи, ако не притежаваше ключ. Тъй като Уодел се бе вмъкнал през един прозорец и бе излязъл през кухненската врата, предполагаше се, че Робин се е прибрала вкъщи през кухнята. Може би не си е дала труд да заключи отново вратата, но беше по-вероятно да не е имала време за това. Смяташе се, че Уодел се е ровел във вещите й, когато я е чул да пристига с колата си и да я паркира зад къщата. Той е отишъл в кухнята и е взел касапския нож от комплекта от неръждаема стомана, окачен на стената. Когато Робин е отключила вратата, той я е чакал. Вероятно просто я е сграбчил и насила я е замъкнал във всекидневната.

Може първо да е поговорил с нея. Може да е поискал пари. А можеше и само след няколко мига да я е нападнал.

Робин е била облечена и е седяла или е лежала по гръб в единия край на канапето близо до фикуса, когато Уодел е нанесъл първия удар с ножа. Кървавите пръски по облегалката на канапето, по саксията и по тъмната ламперия наблизо подсказваха, че е прерязал артерия, формата на пръските наподобява линията, която се появява върху кардиограма поради промяната на артериалното налягане, а човек няма артериално налягане, ако не е жив.

По този начин ни стана ясно, че при първото нападение Робин е била жива и е лежала на канапето. Но бе малко вероятно все още да е дишала, когато Уодел е свалил дрехите й, върху които по-късно бе открит един-единствен едносантиметров разрез там, където ножът е бил забит в гърдите й и е бил въртян в раната, докато е прерязал аортата. Тъй като тя беше прободена с ножа много пъти и бе пребита, можеше да се заключи, че Уодел неистово се е нахвърлил върху нея след смъртта й.

След това този човек, който твърдеше, че не си спомня да е убивал „дамата от телевизията“, изведнъж е дошъл на себе си в известен смисъл. Отдръпнал се е от трупа и се е замислил над станалото. Липсата на следи от влачене близо до канапето подсказваше, че Уодел е вдигнал трупа от канапето и го е сложил на пода в другия край на стаята. После го е изправил и го е подпрял на телевизора. След това се е заел да почисти. Смятах, че кръговите следи, които светеха на пода, са били оставени от дъното на кофата, която е носил от всекидневната до банята и обратно. Всеки път, когато се е връщал във всекидневната, за да забърше кръвта е кърпите или навярно, за да хвърли още един поглед на жертвата си, докато е продължавал да се рови във вещите й и да се налива с питиетата й, отново е изцапвал с кръв подметките на обувките си. Това обясняваше многобройните следи от стъпки, които се виждаха из цялата къща. Движенията му подсказваха и нещо друго. Държането на Уодел след престъплението не подхождаше на човек, който не изпитва никакво разкаяние.

— Ето какво е било това необразовано момче от фермата, което е дошло да живее в големия град — опита се да обясни Уесли. — Крал е, за да се снабдява с наркотиците, които са разяждали мозъка му. Първо марихуана, после хероин, кокаин и накрая РСР. И една сутрин изведнъж идва на себе си, за да открие, че малтретира трупа на някаква непозната.

Цепениците пукаха в камината, а ние се взирахме в следите от длани, чието бяло като тебешир сияние рязко изпъкваше върху тъмния телевизионен екран.

— Полицаите не са открили следи от повръщане в тоалетната или около нея — казах аз.

— Той сигурно е почистил и там. Слава богу, не е избърсал стената над клекалото. Човек не се обляга на такава стена, ако напъните за повръщане не са толкова силни, че да има опасност да прегърне клозета.

— Отпечатъците се намират доста високо над клекалото — отбелязах аз. — Според мен той е повърнал и като се е изправил, е получил световъртеж, залитнал е напред и е вдигнал ръце, за да не удари главата си в стената. Ти как мислиш? Дали е бил обзет от разкаяние, или е бил натъпкан с наркотици до пълно затъпяване?

Уесли вдигна очи към мен.

— Нека да видим какво е направил с трупа. Сложил го е в седнало положение, опитал се е да го почисти с кърпи и се е постарал да подреди дрехите на пода близо до глезените й. Е, това би могло да означава две неща. Нарочно е сложил тялото в неприлична поза, с което е показал презрението си. Или е демонстрирал нещо като загриженост. Лично аз смятам, че е второто.

— Ами начинът, по който е било разположено тялото на Еди Хийт?

— Това, изглежда, е по-различно. Позата на момчето е огледално отражение на позата на жената, но нещо липсва.

Още не беше се доизказал, когато се досетих.

— Огледално отражение! — възкликнах удивено. — Огледалото отразява нещата обратно.

Той ме погледна учудено.

— Нали си спомняш, че сравнявахме снимките на мъртвата Робин Найсмит със скицата на трупа на Еди Хийт?

— Много добре си спомням.

— Ти каза тогава, че онова, което е причинено на момчето — от следите от ухапване до начина, по който тялото с било облегнато на предмет с формата на кутия и до небрежно сгънатите дрехи, оставени наблизо, — представлява огледално отражение на причиненото на Робин. Но следите от ухапвания по тялото на Робин са от лявата й страна — отвътре на бедрото и над лявата гръд. Докато нараняванията на Еди, за които смятаме, че са заличени следи от ухапвания, са отдясно. На дясното му рамо и от вътрешната страна на дясното бедро.

— Окей. — Уесли все още изглеждаше объркан.

— Тялото на Еди е разположено така, че ни напомня най-вече за снимката, на която голият труп на Робин е подпрян на големия конзолен телевизор.

— Така е.

— Искам да кажа, че убиецът на Еди вероятно е видял същата онази снимка на мъртвата Робин. Но той съди за това кое е ляво и дясно според разположението на собственото си тяло. Неговото дясно за Робин е ляво, а неговото ляво за нея би било дясно, защото на снимката тя е обърната с лице към онзи, който я гледа.

— Страшно неприятно предположение — рече Уесли и в този миг телефонът иззвъня.

— Лельо Кей? — извика Луси от кухнята. — Обажда се мистър Вандър.

— Имаме потвърждение — съобщи Вандър.

— Уодел ли е оставил онзи отпечатък в къщата на Дженифър Дейтън? — попитах аз.

— Там с работата, че не. Отпечатъкът определено не е негов.