Жестоко и необичайно

II

Детективът Джо Трент щеше да изглежда съвсем млад, ако не бяха брадата му и оредяващата, леко посребрена руса коса. Беше висок и спретнат, шумолящият му шлифер бе пристегнат с колан, обувките му бяха идеално лъснати. Примигваше нервно, докато се представяхме един на друг и си стискахме ръцете пред входа на Окръжния център за спешна помощ. Изглеждаше, че е разтревожен заради случая „Еди Хийт“.

— Нали нямате нищо против да поговорим малко тук? — попита ме той, докато от устата му излизаха белите облачета на диханието. — Случаят е секретен.

Потреперих и притиснах лакти към тялото си, когато един хеликоптер с оглушителен шум се издигна над площадката, намираща се на тревистата височина недалеч от нас. Луната приличаше на леден сърп, топящ се в сивото небе, колите в близкия паркинг бяха мръсни от калта по пътищата и студените зимни дъждове. Ранната утрин бе безцветна и вкочанена от студ, вятърът фучеше и сякаш ни удряше плесници. Всичко това възприемах още по-ясно поради естеството на работата си тук. Дори температурите изведнъж да се бяха повишили и слънцето да беше започнало да жари, пак нямаше да ми стане топло.

— Този случай е наистина ужасен, доктор Скарпета — каза ми той и отново запремигва. — Сигурно Ще се съгласите, че подробностите трябва да се запазят в тайна.

— Какво можете да ми кажете за момчето? — попитах аз.

— Говорих със семейството му и с неколцина негови познати. Доколкото можах да установя, Еди Хийт е едно обикновено хлапе — обича да спортува, разнася вестници, никога не е имал неприятности с полицията. Бащата работи в една телефонна компания, майката шие на съседите. Снощи на мисис Хийт й трябвал гъбен сос за задушеното, което готвела, и затова помолила Еди да изтича до супермаркета на Лъки.

— На какво разстояние от жилището им се намира този супермаркет? — попитах аз.

— На около две пресечки, Еди сигурно е ходил там хиляди пъти. Хората, които работят на щандовете, го познават по име.

— По кое време са го видели за последен път?

— Около пет и половина следобед. Забавил се само няколко минути в магазина и си тръгнал.

— Навън сигурно вече е било тъмно — рекох аз.

— Да, така е. — Трент бе вперил поглед в хеликоптера, който сега приличаше на бяло водно конче, носещо се плавно сред облаците. — Към осем и половина един дежурен полицай по време на обичайната си обиколка оглеждал задните входове на сградите на Патерсън Авеню и видял момчето, подпряно на кофа за боклук.

— Имате ли снимки от местопроизшествието?

— Не, госпожо. Когато полицаят разбрал, че момчето е живо, първата му задача била да потърси помощ. Нямаме снимки. Но у мен са доста подробните описания на случилото се, направени от полицая. Момчето било голо, било подпряно на кофата, ръцете му били отпуснати до тялото, а краката — изопнати напред, главата му била клюмнала на гърдите. Дрехите му лежали на тротоара и били почти грижливо сгънати, до тях имало малка чанта, съдържаща кутия гъбен сос и шоколадче „Сникърс“. Температурите били отрицателни. Момчето вероятно е престояло така от няколко минути до половин час, преди да го намерят.

Наблизо спря линейка. Вратите й се разтвориха, чу се скърцане на метал, когато санитарите свалиха крачетата на носилката, върху която лежеше един старец, и я вкараха в сградата. Ние мълчаливо ги последвахме по светлите коридори, пълни с медицински работници и пациенти, които изглеждаха като заслепени от нещастието, довело ги тук. Докато пътувахме с асансьора към третия етаж, се питах какви ли важни доказателства са били заличени и изхвърлени на боклука.

— Ами дрехите му? Открихте ли куршума? — попитах аз, когато вратите на асансьора се разтвориха.

— Дрехите му са в колата ми и днес следобед ще ги оставя заедно с личните му вещи в лабораторията. Куршумът е все още в мозъка му. Още не са се заели с него. Дяволски се надявам да успеят да го измъкнат.

Интензивното отделение на педиатрията се намираше в дъното на лъснатия коридор, по стъклата на двойните дървени врати бяха изрисувани приятелски настроени динозаври. Вътре сините като небето стени бяха украсени с многоцветни дъги, а в осемте стаи, разположени в полукръг около кабинета на сестринското звено, над хидравличните легла бяха закачени механични играчки. Три млади жени работеха зад мониторите, едната набираше нещо на командното табло, а другата говореше по телефона. Трент обясни защо сме дошли и една слабичка брюнетка, облечена с кадифен джемпър и плетен пуловер, ни се представи като старшата сестра.

— Лекуващият му лекар още не е дошъл — каза тя с извинителен тон.

— Ние само трябва да разгледаме нараняванията на Еди. Няма да ни отнеме много време — рече Трент. — Близките му още ли са вътре?

— Останаха с него през цялата нощ.

Последвахме я в меката изкуствена светлина, минахме покрай кислородни бутилки, боядисани в зелено, които не би трябвало да стоят пред вратите на стаите с малки момченца и момиченца, ако в света всичко беше както трябва. Щом стигнахме до стаята на Еди, сестрата влезе вътре и притвори вратата след себе си.

— Само за няколко минути — чух я да казва на близките. — Докато направим прегледа.

— Този път какъв специалист е пристигнал? — попита бащата с треперещ глас.

— Лекар, който разбира от всякакви видове наранявания. Тя е нещо като сътрудничка на полицията.

Сестрата дипломатично избягна да спомене, че съм съдебен лекар и още по-лошо — съдия-следовател, занимаващ се със смъртни случаи.

Бащата помълча и после добави:

— О, това сигурно е заради доказателствата.

— Да. Какво ще кажете за малко кафе? А може би и ще хапнете нещо?

Родителите на Еди излязоха от стаята, и двамата бяха доста дебели, дрехите им изглеждаха съвсем смачкани след прекараната тук нощ. Гледаха зашеметено, като някакви невинни, прости хорица, на които току-що е било казано, че светът всеки момент ще свърши. Когато уморените им очи се насочиха към нас, прииска ми се да мога да им кажа нещо, за да не изглеждат така, или поне мъничко да ги поободря. Докато двамата бавно се отдалечаваха, утешителните думи заседнаха в гърлото ми.

Еди Хийт не помръдваше в леглото си, главата му беше покрита с бинтове, една дихателна маска насищаше дробовете му с кислород, докато някакви течности капка по капка се вливаха във вените му. Лицето му беше млечнобяло и гладко, тънките мембрани на клепачите му изглеждаха синкаво-сиви в приглушената светлина. Русите вежди подсказваха какъв е цветът на косата му. Все още не бе преминал онзи последен период на крехкото детство, когато момчетата имат пълни устни, красиви са и пеят по-хубаво от сестрите си. Ръцете му над лактите бяха слаби, тялото под чаршафа изглеждаше дребно. Само непропорционално големите му неподвижни длани, опасани с тънките тръбички за интравенозно преливане, подсказваха, че е от мъжки пол. Не изглеждаше дори на тринайсет години.

— Трябва да видим нараняванията на рамото и на крака — тихо каза Трент на сестрата.

Тя донесе две пакетчета с гумени ръкавици — едните за нея, другите за мен. Момчето беше голо под чаршафа, кожата му беше зацапана на ивици, а ноктите му бяха мръсни. Пациентите в тежко състояние не биваше да се къпят.

Трент се напрегна, когато сестрата свали превръзките от раните.

— Божичко — задъхано изрече той. — Изглежда още по-ужасно от снощи. Исусе! — Поклати глава и отстъпи една крачка назад.

Ако някой ми беше казал, че момчето е било нападнато от акула, можеше и да му повярвам, стига да не бяха гладките ръбове на раните, явно нанесени с някакъв тънък, остър инструмент от рода на бръснач или нож. Късове плът, големи колкото отпечатък от лакът, бяха изрязани в областта на дясното рамо и от вътрешната страна на дясното бедро. Отворих лекарската си чанта, извадих линийка и премерих големината на раните, без да ги докосвам, а после направих снимки.

— Виждате ли неравностите и нарезите по ръбовете? — попита Трент. — За тях ви говорих. Сякаш е изрязал някаква фигура върху кожата, а после я е заличил.

— Има ли някакви разкъсвания на аналния отвор? — попитах сестрата.

— Когато му мерих ректалната температура, не забелязах разкъсвания, и при вкарването на тръбичките никой не е забелязал нищо особено по устата му или в гърлото. Проверих и за стари счупвания и наранявания.

— Ами татуировки?

— Татуировки ли? — попита тя, сякаш никога не беше виждала такова нещо.

— Татуировки, брадавици, белези от рани. Нещо, което някой е решил да махне по някаква причина — рекох аз.

— Нямам представа — смутено изрече сестрата.

— Ще отида да попитам родителите му — каза Трент, бършейки потта от челото си.

— Може да са отишли в кафенето.

— Ще ги намеря — рече той и излезе.

— А какво смятат лекарите? — попитах сестрата.

— Той е в много критично състояние и не реагира — с безстрастен глас ми съобщи тя онова, което и така бе ясно.

— Може ли да видя мястото, където е влязъл куршумът? — попитах.

Тя разхлаби бинтовете около главата му и повдигна марлята, тогава зърнах малката черна дупчица с обгорели ръбове. Раната беше на дясното му слепоочие, малко нагоре.

— Преминал е през челната кост, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Правили ли са му ангиография?

— Поради отока циркулацията не достига до мозъка. Електроенцефалограмата не показва мозъчна активност. Мозъчният потенциал е нулев.

Отпуснала надолу облечените си с ръкавици ръце, тя стоеше от другата страна на леглото и изброяваше различните тестове и операции, извършени с цел да се намери начин да се намали вътрешномозъчното налягане. Имах предостатъчно опит, за да знам много добре, че е по-лесно да говориш безстрастно за един пациент, когото никога не си виждал буден. А Еди Хийт никога нямаше да дойде на себе си. Мозъчната му кора вече не функционираше. Онова, с което мислеше и усещаше, което го правеше човек, вече го нямаше. Жизнените му функции бяха запазени, но мозъкът му не функционираше. Това беше едно дишащо тяло, едно туптящо сърце, поддържано изкуствено.

Започнах да оглеждам тялото, за да видя дали е бил наранен при самоотбрана. Толкова внимавах да не разместя многобройните тръбички, че когато той стисна ръката ми, изведнъж се стреснах. Подобни рефлексни движения не са необичайни за хора със затихнала дейност на мозъчната кора. По същия начин едно бебе може да сграбчи палеца ви — рефлекс, който изобщо не е свързан с мисловен процес. Нежно освободих ръката си и дълбоко поех дъх в очакване да се успокои сърцето ми.

— Открихте ли нещо? — попита ме сестрата.

— Пречат ми всички тези тръбички.

Тя оправи превръзките и придърпа чаршафа до брадичката на момчето. Свалих ръкавиците си и ги хвърлих в кофата за смет. В този миг се появи детективът Трент, погледът му изглеждаше малко налудничав.

— Няма татуировки — задъхано изрече той, сякаш беше тичал до кафенето и обратно. — Няма нито брадавици, нито белези от рани.

Малко по-късно вече вървяхме заедно към паркинга. Слънцето току се скриваше зад облаците и отново се показваше, вятърът навяваше малки снежинки. Присвих очи срещу него, за да видя натовареното движение по Форест Авеню. Някои коли бяха украсени с коледни венци.

— Мисля, че трябва да се приготвите за евентуалната му смърт — казах аз.

— Ако знаех това, нямаше да ви карам да идвате тук. По дяволите, толкова е студено.

— Постъпихте съвсем правилно. След няколко дни раните му щяха да изглеждат по друг начин.

— Казват, че до края на декември времето ще бъде такова. Дяволски студ и много сняг. — Той впери поглед в паважа. — Имате ли деца?

— Имам племенница — отговорих аз.

— А аз имам две момчета. Едното е на тринайсет години.

Извадих ключовете си.

— Ето колата ми — рекох.

Трент кимна и ме последва. Мълчаливо наблюдаваше как отключвам сивия мерцедес. Влязох в колата и закопчах предпазния колан, а през това време той изучаваше с поглед тапицираната с кожа вътрешност. Оглеждаше колата ми, сякаш беше някаква страхотно хубава жена.

— А какво ще кажете за липсващите парчета кожа? — попита ме той. — Виждали ли сте преди нещо подобно?

— Вероятно си имаме работа с някой, който е предразположен към канибализъм — отвърнах аз.

Върнах се в службата и отворих пощенската си кутия, от която извадих купчина лабораторни изследвания, напълних една чашка с течния катран, който беше останал в кафеника, без да продумам. Точно когато сядах зад бюрото си, Роуз се появи толкова тихо, че нямаше да я забележа веднага, ако не беше сложила една вестникарска изрезка върху попивателната преса на бюрото ми, където имаше още няколко такива.

— Изглеждаш уморена — каза ми тя. — В колко часа пристигна тази сутрин? Когато дойдох, намерих готовото кафе, а ти вече беше отишла някъде.

— В Окръжната болница на Хенрико имат тежък случай — отвърнах. — Едно момче, което вероятно скоро ще бъде при нас.

— Еди Хийт.

— Да — объркано рекох аз. — Откъде знаеш?

— И за него пише във вестниците — отговори ми Роуз и едва сега забелязах, че има нови очила, с които патрицианското й лице изглеждаше по-малко надменно.

— Много ми харесват очилата ти — казах. — Голяма разлика след онези рамки в стил Бен Франклин, щръкнали на носа ти. Какво пишат за него?

— Не е много. В статията просто се казва, че е бил намерен близо до Патерсън Авеню и че бил прострелян. Ако моят син беше на неговите години, никога нямаше да му позволя да разнася вестници като него.

— Еди Хийт не е разнасял вестници, когато са го нападнали.

— Няма значение. Не бих му позволила в тези времена. — Тя докосна с пръст носа си. — Фийлдинг е долу, прави аутопсия, а Сюзън отиде да занесе няколко мозъка за консултация. Нищо друго не се е случило, докато те нямаше, ако не смятаме това, че компютърът се повреди.

— Още ли не работи?

— Мисля, че Маргарет се е заела с него и скоро ще проработи — рече Роуз.

— Добре. Щом е готова, искам да ми направи едно проучване. Да търси на „порязване, обезобразяване, канибализъм, следи от ухапване“. Или просто може да проследи какво имаме на думите „изрязване, кожа, плът“ и на техни комбинации. Може да опитате и на „осакатяване“, но не съм сигурна, че търсим точно това.

— За коя част на щата и за какъв период от време? — Роуз си водеше бележки.

— За целия щат през последните пет години. Особено се интересувам от случаите, свързани с деца, но не бива да се ограничаваме само с тях. И я помоли да види какво имаме в Регистъра на травмите. На едно съвещание миналия месец говорих с един от шефовете и той ми каза, че можем да разменяме информация.

— Искаш да кажеш, че трябва да проверим и жертвите, които са оцелели?

— Стига да можем, Роуз. Нека да проверим всичко и да видим дали няма някой случай, който да прилича на случая „Еди Хийт“.

— Веднага ще кажа на Маргарет и ще видим дали не можем вече да започнем — заяви моята секретарка и тръгна към вратата.

Започнах да преглеждам статиите, които беше изрязала от няколко сутрешни вестника. Никак не бе за учудване, че вдигаха толкова много шум заради кръвотечението на Рони Уодел „от очите, носа и устата“. Местното поделение на „Амнести Интернешънъл“ твърдеше, че неговата екзекуция е толкова нехуманен акт, колкото и едно убийство. Говорител на ACLU заявяваше, че „електрическият стол е бил неизправен и поради това Уодел е преживял ужасни страдания“, и сравняваше този инцидент с екзекуцията във Флорида, при която били използвани гъби от синтетична материя за първи път, в резултат на което се подпалила косата на осъдения.

Пъхнах изрезките в папката на Уодел и се запитах какви ли боксьорски доводи щеше да измъкне от факирската си шапка под формата на зайци неговият адвокат Николас Грюман този път. Нашите конфликти не избухваха много често, но бяха станали напълно предсказуеми. Почти бях готова да повярвам, че истинските му намерения бяха да подложи на съмнение професионалната ми компетентност и изобщо да ме накара да се почувствам глупава. Но онова, което ме тревожеше най-много, бе, че Грюман сякаш изобщо не си спомняше, че някога съм била негова студентка в Джорджтаун. За негова чест трябва да се каже, че през първата си година ненавиждах Правния факултет, оценките ми бяха съвсем посредствени и дори ме скъсаха на изпита по История на правото. До края на живота си нямаше да забравя Николас Грюман и някак си не беше справедливо, че той ме е забравил.

Обади ми се в четвъртък, малко след като бях научила за смъртта на Еди Хийт.

— Кей Скарпета? — прозвуча гласът му в телефонната слушалка.

— Да. — Затворих очи и напрежението под клепачите ми ми подсказа какви буреносни облаци се задават.

— Обажда се Николас Грюман. Прегледах предварителния протокол за смъртта на мистър Уодел и бих искал да ви задам няколко въпроса.

Мълчах.

— Говоря за Рони Уодел.

— С какво бих могла да ви услужа?

— Да започнем с това, че неговият стомах е описан като „почти цилиндричен“. Между другото това е едно много интересно описание. Чудя се дали не е някакъв жаргонен вариант на истинския медицински термин. Вярно ли е предположението ми, че мистър Уодел вероятно не се е хранил?

— Не мога да кажа, че въобще не се е хранил. Но стомахът му беше свит, чист и съвсем празен.

— По всяка вероятност са ви съобщили, че той е бил обявил гладна стачка?

— Нищо такова не са ми докладвали.

Вдигнах поглед към часовника и очите ме заболяха от светлината. Аспиринът ми бе свършил, бях забравила вкъщи лекарството против високо кръвно налягане.

Чувах как от другата страна на линията той разгръща страниците на протокола.

— Тук пише, че сте открили ожулвания от вътрешната страна на ръцете му, в горната им част — каза Грюман.

— Точно така.

— И какво точно означава това „от вътрешната страна“?

— Вътрешната страна на ръката над лакътната вдлъбнатина.

Пауза.

— Лакътната вдлъбнатина ли? — удивено попита той. — Е, нека да видим. Моята ръка е обърната с дланта нагоре и аз виждам вътрешната й страна над лакътя. Или всъщност там, където ръката се свива. Това е по-точно, нали така? Да кажем, че вътрешната страна, спомената по-горе, се намира над сгъвката на ръката и следователно лакътната вдлъбнатина е при сгъвката на ръката, нали така?

— Това е по-точно.

— Е, много добре. А на какво според вас се дължат тези наранявания от вътрешната страна на ръцете на мистър Уодел?

— Вероятно са следи от усмирителните колани — кисело отвърнах аз.

— Усмирителните колани?

— Да, усмирителните колани, прикачени към електрическия стол.

— Вие употребихте думата „вероятно“. Вероятни следи от усмирителните колани?

— Точно това казах.

— Означава ли то, че не сте сигурна, доктор Скарпета?

— В този живот сигурните неща са твърде малко на брой, мистър Грюман.

— Искате да кажете, че е съвсем разумно да предположим, че коланите, причинили ожулванията, може да са били от друг вид, нали така? Може да са били от човешки произход? Например да става дума за следи, оставени от човешки ръце, нали така?

— Ожулванията, които открихме, със сигурност не са били причинени от човешка ръка — рекох аз.

— А имат ли връзка с нараняванията, получени на електрическия стол, с усмирителните колани към него?

— Моето мнение е, че това е възможно.

— Вашето мнение ли, доктор Скарпета?

— Не съм разглеждала подробно електрическия стол — рязко отвърнах аз.

Последва прочутата пауза на Николас Грюман, която той използваше навремето, за да подчертае умствената непълноценност на някой студент. Представях си го как обикаля около мен с ръце зад гърба, с безизразно лице, а часовникът шумно тиктака на стената. Веднъж издържах на мълчаливия му втренчен поглед повече от две минути, невиждащите ми очи се взираха в страниците на книгата, отворена пред мен. И сега, както седях зад солидното си бюро от орехово дърво около двайсет години по-късно, аз, главният съдебномедицински експерт с толкова дипломи и свидетелства, че можех да облепя с тях цяла стена, усетих как лицето ми пламва. Изпитах старото унижение и ярост.

Сюзън влезе в кабинета ми точно когато Грюман рязко прекъсна разговора с едно „дочуване“ и затвори телефона.

— Докараха трупа на Еди Хийт. — Хирургическата й престилка бе чиста и незакопчана на гърба, в лицето й имаше нещо налудничаво. — Не може ли да почака до утре сутринта?

— Не — рекох аз. — Той не може да почака.

Върху студената стоманена маса момчето изглеждаше още по-дребно, отколкото сред белите чаршафи на болничното легло. В тази стая нямаше пъстроцветни дъги по стените, нито изрисувани динозаври, които да развеселят някое дете. Еди Хийт пристигна при нас гол, всички игли, превръзки, катетри бяха все още по местата си. Това бяха тъжните останки от онова, което го беше задържало на този свят, а после го бе отделило от него — като увисналия конец на балон, понесъл се самотно в празното пространство. Почти цял час описвах нараняванията и следите от лечението, докато Сюзън правеше снимки и отговаряше на телефона.

Бяхме заключили вратите на аутопсионната зала и някъде отвъд тях се чуваше как хора слизат от асансьорите и поемат към дома в бързо спускащия се мрак. Два пъти иззвъня звънецът на задната врата — служители от погребалното бюро идваха да донесат или да отнесат някой труп. Раните на рамото и на бедрото на Еди бяха сухи, лъскави и тъмночервени.

— Божичко! — възкликна Сюзън, ококорила очи. — Божичко, кой би направил такова нещо? Погледни всички тези дребни нарези по ръбовете. Сякаш някой е изрязал кръстове върху кожата и после е махнал цялата кожа.

— Точно така смятам и аз.

— Смяташ, че някой е изрязал някаква фигура?

— Смятам, че се е опитал да заличи нещо. И като не е успял, е махнал кожата.

— Да заличи какво?

— Не е имало нищо — отвърнах аз. — На тези места не е имало нито татуировки, нито бенки, нито белези. Тъй като предварително не е имало нищо, тогава значи нещо е било направено и е трябвало да бъде заличено, защото е могло да се превърне в улика.

— Нещо като следи от ухапвания.

— Да — рекох аз.

Трупът още не беше се вкочанил напълно и бе леко топъл, когато започнах да попивам всяко местенце, което е било пропуснато при миенето. Проверих подмишничните ямки, бедрените гънки, зад ушите и вътре в тях, пъпа. Изрязах ноктите му и ги сложих в бели пликове, огледах косите му, за да видя дали няма някакви стърготинки или други дребни парченца от нещо.

Сюзън не откъсваше поглед от мен, усещах колко е напрегната. Най-накрая ме попита:

— Нещо специално ли търсиш?

— Първо, засъхнала семенна течност — отвърнах аз.

— Под мишниците му ли?

— Там и във всяка гънка на кожата, във всеки отвор, навсякъде.

— Ти обикновено не търсиш на тези места.

— Аз обикновено не търся зебри.

— Какво?

— В медицинското училище си имахме нещо като поговорка. Ако чуеш тропот на копита, търси коне. Но в този случай ние по-скоро търсим зебри.

Взех лупата и започнах да оглеждам тялото сантиметър по сантиметър. Когато стигнах до китките му, бавно обърнах дланите му нагоре, а после надолу и ги изучавах толкова дълго време, че Сюзън спря да върши работата си. Прегледах диаграмите, сравних всички следи от лечението с онези, които сама бях отбелязала.

— Къде са документите му? — попитах и се огледах наоколо.

— Ето ги тук. — Сюзън ми подаде книжата от болницата.

Започнах да ги преглеждам, като обърнах особено внимание на данните от интензивното отделение и на доклада на звеното за бърза помощ. Никъде не пишеше, че ръцете на Еди са били вързани. Опитах се да си спомня какво ми беше разказал Трент за намирането на тялото. Не беше ли споменал, че ръцете на Еди са били отпуснати до тялото?

— Откри ли нещо? — попита ме най-сетне Сюзън.

— Трябва да погледнеш през лупата, за да видиш. Ето тук. От вътрешната страна на китките и тук, на лявата, наляво от костта. Забелязваш ли остатъците от нещо лепливо? Следи от лейкопласт? Приличат малко на петна от кал.

— Едва-едва ги виждам. А може би има и някакви власинки, залепнали за тях — колебливо изрече Сюзън, притиснала рамо до моето, докато се взираше през лупата.

— И кожата е гладка — добавих аз. — На това място има по-малко косми, отколкото тук и тук.

— Значи космите са били измъкнати при свалянето на лейкопласта.

— Точно така. Ще вземем косъмчета от китките за изследване. Лепливото вещество и власинките могат да бъдат сравнени с лейкопласта, ако някога въобще бъде открит. А ако открием лейкопласта, можем да открием и ролката, от която е бил отрязан.

— Не те разбирам. — Тя се изправи и ме погледна. — Тръбичките за кръвопреливането са били прикрепени с лейкопласт. Сигурна ли си, че това не обяснява всичко?

— На тези места по китките му няма следи от убожданията на иглите — казах аз. — Нали видя какво имаше по него, когато го докараха? Не забелязах нищо, което да оправдава наличието на следи от лейкопласт тук.

— Така е.

— Хайде да направим снимки, а после ще взема проби от това лепливо вещество и ще го занеса в лабораторията, за да видим какво ще открият.

— Тялото е било намерено до една кофа за смет. За лабораторията това ще е истински кошмар.

— Зависи дали китките му са докосвали паважа.

С един скалпел внимателно започнах да изстъргвам лепливото вещество.

— Предполагам, че не са излъскали паважа наоколо.

— Не, разбира се. Но ако ги помолим учтиво, все още бихме могли да получим малко от сметта. Няма да ни навреди да опитаме.

Продължих да оглеждам китките и долната част на ръцете на Еди Хийт, търсейки наранявания или ожулвания, които съм могла да пропусна. Но не открих нищо.

— С глезените му май всичко е наред — обади се Сюзън от другия край на масата. — Не виждам нищо лепливо, нито пък места, където косъмчетата да са изскубнати. Няма наранявания. Изглежда, че глезените му не са били облепени с лейкопласт, а само китките.

Можах да си спомня няколко случая, при които не бяха останали следи по кожата, след като жертвата е била здраво вързана. Явно лейкопластът е бил в директен контакт с кожата на Еди. Било му е неудобно, сигурно е мърдал и се е дърпал и циркулацията на кръвта е била затруднена в тази област. Но той не беше се съпротивлявал, не беше се гърчил, не беше се борил да се освободи и да избяга.

Сетих се за кървавите капки на ръкава на якето му и за саждите и замърсяването по яката. Отново проверих устата му, погледнах езика, разгърнах документите от болницата. Ако устата му е била запушена, нямаше никакви следи от това, никакви наранявания или синини, нито остатъци от лейкопласт. Представих си го как седи, облегнат на кофата за смет, гол в лютия студ, дрехите му са сложени до него — не са подредени, но не са и смачкани, просто нехайно са оставени там, както ми бе казано. Опитах се да си представя чувствата му, но сякаш не бе имало нито гняв, нито паника, нито страх.

— Първо го е застрелял, нали? — попита ме Сюзън, изглеждаше нащрек, като непознат човек, когото срещаме на отдалечена и тъмна улица. — Който и да е направил това, първо го е застрелял и после му е залепил китките с лейкопласт.

— Това си мисля и аз.

— Но е толкова странно — рече тя. — Не е необходимо да обездвижваш някого, след като си го застрелял.

— Не знаем какво си е фантазирал убиецът.

Главоболието ми, дължащо се на синузита, отново се появи и аз се предадох като обсаден град. Очите ми сълзяха, черепът ми щеше да се пръсне.

Сюзън издърпа дебелия шнур и включи хирургическия трион в контакта. Сложи нови остриета на скалпелите и провери ножовете на хирургическата масичка. Изчезна в рентгеновата лаборатория и се върна със снимките на Еди, които подреди в кутийките. Трескаво се суетеше наоколо и най-накрая се блъсна в хирургическата масичка — нещо, което никога преди не беше се случвало. Двата буркана с формалин се пръснаха на пода.

Изтичах при нея точно когато отскочи назад и размахвайки длан пред лицето си, за да се предпази от парите, едва не падна сред стъклените отломки, които се разлетяха на всички страни.

— Лицето ти засегнато ли е? — Сграбчих я за ръката и я повлякох към гардеробната.

— Мисля, че не е. О, боже! Краката ми са мокри, и ръката също.

— Сигурна ли си, че очите и устата ти не са засегнати? — Помогнах й да свали престилката си.

— Сигурна съм.

Пъхнах я да стои дълго под силната струя вода, докато аз си сложих маската, предпазни очила и дебели ръкавици. Попих опасния химикал със специални формалинови тампони, с които бяхме снабдени за подобни опасни инциденти. Сметох стъклата и всичко натъпках в двойни пластмасови торбички. После измих с маркуч пода, изкъпах се и смених престилката си. Сюзън най-накрая се измъкна изпод душа — уплашена, със силно порозовяла кожа.

— Съжалявам, доктор Скарпета — каза тя.

— Притеснявам се само за теб. Добре ли си?

— Чувствам се отпаднала и малко замаяна. Все още усещам миризмата на формалиновите пари.

— Аз ще довърша работата тук — рекох. — Защо не се прибереш у дома?

— Може би първо ще си почина малко. Май е по-добре да се кача на горния етаж.

Халатът ми беше сложен на един стол, бръкнах в джоба и извадих ключовете си.

— Ето, вземи — казах й и ги подадох. — Можеш да легнеш на дивана в кабинета ми. Веднага ми се обади, ако не ти мине замайването или ако се почувстваш по-зле.

Тя се появи отново след около един час, бе облякла зимното си палто и го беше закопчала до брадичката.

— Как се чувстваш? — попитах я аз, докато зашивах V-образния разрез.

— Малко съм отмаляла, но иначе съм добре.

Известно време мълчеше и ме наблюдаваше, а после добави:

— Докато бях горе, размислих. Струва ми се, че не трябва да ме включваш в списъка на свидетелите.

Учудено вдигнах очи. Беше обичайна практика онзи, който присъства на аутопсия, да бъде включен като свидетел в официалния доклад. Желанието на Сюзън не беше от голямо значение в случая, но изглеждаше странно.

— Аз не участвах при извършването на аутопсията — продължи тя. — Искам да кажа, че ти помогнах при външния оглед, но след това не съм присъствала. И знам, че това дело ще бъде голяма работа… ако изобщо хванат някого. Ако изобщо се стигне до съд. И ми се струва, че е по-добре да ме няма в списъка, след като не съм присъствала, както вече ти обясних.

— Добре — рекох аз. — Това не е проблем.

Сюзън ми остави ключовете и си тръгна.

Един час по-късно потърсих Марино — използвах телефона, който беше в колата ми.

— Познаваш ли директора на затвора на Спринг Стрийт? — попитах го аз.

— Франк Донахю. Къде се намираш?

— В колата си.

— Така си и помислих. Може би половината шофьори на камиони във Върджиния те слушат в момента.

— Няма какво толкова да чуят.

— Разбрах за момчето — каза той. — Привърши ли с него?

— Да. Ще ти се обадя от къщи. А междувременно можеш да направиш нещо за мен. Трябва веднага да огледам някои неща в затвора.

— Проблемът е, че ако се намесиш в работите на затвора, и той ще се намеси в твоите.

— Затова ти ще дойдеш с мен — отвърнах.

След като бях изкарала два жалки семестъра под опеката на бившия си професор, аз поне знаех, че трябва да бъда подготвена. Тъй че в събота следобед ние двамата с Марино потеглихме към щатския затвор. Небето беше оловносиво, вятърът огъваше дърветата край пътя и цялата вселена сякаш се тресеше от треска, отразявайки моето състояние.

— Искаш ли да знаеш моето лично мнение? — попита Марино, когато потеглихме. — Позволяваш на Грюман да те разиграва.

— Нищо подобно.

— Тогава защо при всяка екзекуция, с която и той е свързан, ти се държиш по този начин?

— А ти как би се справил с моето положение?

Той прибра запалката си.

— Точно като теб. Ще огледам дяволски добре трупа и електрическия стол, ще документирам всичко и ще му кажа, че е пълен глупак. Или още по-добре — ще кажа на пресата, че е пълен глупак.

Грюман бе цитиран в сутрешния вестник — казал, че Уодел не е получавал достатъчно храна и че по тялото му имало наранявания, които аз не съм можела да обясня.

— И какво става все пак? — попита Марино. — Да не би той да е защитавал тези гадове още, когато си била в юридическия факултет?

— Не. Преди няколко години му предложиха да стане директор на затворническата клиника в Джорджтаун. Тогава започна да се занимава с такива случаи на обществени начала.

— Сигурно му хлопа дъската.

— Той е твърдо против смъртното наказание и винаги успява да вдигне много шум около случаите, с които се заема. Да не говорим за случая „Уодел“.

— Аха. Свети Ник, покровителят на мръсниците. Страхотно, а? — рече Марино. — Защо не му изпратиш цветни снимки на Еди Хийт и не го помолиш да отиде да поговори с близките на момчето? Ще видиш тогава какво ще мисли за онзи гад, който е извършил това престъпление.

— Нищо не може да промени мнението на Грюман.

— Той има ли деца? Жена? Въобще някакви близки?

— Това не променя нещата, Марино. Предполагам, че не сте открили нищо ново за Еди.

— Не, нищо. И от окръжната полиция няма новини. У нас са дрехите му и куршумът. Може би в лабораториите ще имат късмет да открият нещо с помощта на твоите материали.

— А какво става с ПЗУП? — попитах аз, сещайки се за Програмата за задържане на углавни престъпници, разработена от ФБР, в която Марино и специалистът от ФБР Бентън Уесли участваха на регионално ниво.

— Трент подготвя формулярите, след около два дни ще ги разпратим — отговори Марино. — Снощи казах на Бентън за нашия случай.

— Мислиш ли, че Еди е от онези, които влизат в чужди коли?

— Според родителите му не е бил такъв. Или става въпрос за изненадващо нападение, или някой е спечелил доверието му и после лесно се е справил с него.

— Той има ли братя и сестри?

— Брат и сестра, и двамата са с десетина години по-големи от него. Еди бил изтърсакът — каза Марино и в този миг затворът изникна пред нас.

В резултат на дългогодишното занемаряване гипсовата му фасада бе придобила някакви размазани мръснорозови оттенъци. Прозорците бяха тъмни, покрити с плътни пластмасови плоскости, очукани и блъскани от вятъра. Излязохме на Белвъдиър, а после завихме наляво по Спринг Стрийт — мизерна павирана отсечка, свързваща две напълно противоположни реалности. На няколко пресечки след затвора тя просто свършваше при Геймбълс Хил, където бялата сграда на „Етил Корпорейшън“ се бе разположила върху едно възвишение с идеална морава подобно на голяма бяла чапла, кацнала край сметище.

Паркирахме колата и излязохме, дъждецът вече се беше превърнал в суграшица. Последвах Марино, минахме покрай кофа за смет, после покрай една площадка, водеща към товарен пристан, в момента зает от няколко котки, в чиито нехайни движения личеше предпазливостта на дивото. Главният вход представляваше единична остъклена врата и щом влязохме в помещението, което трябваше да е фоайе, изведнъж се намерихме зад решетките. Вътре нямаше столове, въздухът беше студен и душен. Вдясно имаше малко прозорче, зад което седеше яка жена с униформа на затворнически надзирател и не бързаше да ни окаже съдействие.

— С какво мога да ви помогна?

Марино й показа значката си и лаконично й обясни, че имаме уговорена среща с директора Франк Донахю. Каза ни да почакаме. Прозорчето отново се затвори.

— Това е Хелън Швабката — обясни ми Марино. — Толкова много пъти съм идвал тук, а тя все се държи така, сякаш не ме познава. Но пък и аз просто не съм нейният тип. След минутка ще я поопознаеш.

Зад вратите, снабдени с железни решетки, се виждаше мрачен коридор, покрит с белезникави плочки, и малки канцеларии, приличащи на клетки. В дъното се виждаха първите килии с врати, боядисани в задължителното зелено и покрити с петна от ръжда. Бяха празни.

— Кога ще бъдат преместени и другите затворници? — попитах аз.

— До края на седмицата.

— Кои са останали?

— Някои истински джентълмени от Върджиния, осъдените на смърт, които са в изолация. Всички са заключени здраво и приковани с вериги към леглата си в сектор С, който е в тази посока. — Посочи на запад. — Няма да минем оттам, тъй че не се изнервяй. Няма да те изложа на такова нещо. Някои от тези гадове не са виждали жена от години… а Хелън Швабката не я смятат за такава.

Едър и як млад мъж със синя униформа се появи в дъното на коридора и тръгна към нас. Взираше се в лицата ни през решетките, изглеждаше привлекателен, но суров, имаше силно издадена долна челюст и студени сиви очи. Тъмнорижите мустаци прикриваха горната му устна, за която подозирах, че има жестока извивка.

Марино ни представи и додаде:

— Дошли сме да се срещнем с шефа.

— Ъхъ, аз се казвам Робъртс и съм дошъл, за да ви разведа. — Ключовете издрънчаха, когато отвори тежката врата. — Днес Донахю е болен. — Вратата се затвори зад нас с трясък, който отекна между стените. — Опасявам се, че първо ще трябва да ви претърсим. Бихте ли отишли ей там, госпожо.

Той започна да проверява Марино с един скенер и в този момент друга врата, снабдена е желязна решетка, се отвори, за да се появи Хелън. Тя беше сурова жена с фигура, наподобяваща баптистка църква, и само лъскавият й кожен колан подсказваше, че има талия. Късо подстриганата й коса бе сресана по мъжки и лъскавочерна, очите й гледаха напрегнато. Върху внушителния й бюст имаше картонче с надпис: „Граймс“.

— Чантата ви — нареди тя.

Подадох й лекарската си чанта. Порови в нея, а после грубо ме заобръща насам-натам, като ме потупваше и побутваше със скенера и с ръце. Като цяло претърсването вероятно не трая повече от двайсет секунди, но тя успя да огледа всеки сантиметър от плътта ми, притискайки ме към твърдата си бронирана гръд като някакъв тлъст паяк, докато дебелите й пръсти сръчно работеха. Чувах шумното й сумтене. После рязко кимна в знак на одобрение и се върна в своето леговище.

Ние с Марино минахме покрай безброй решетки, през поредица от врати, които Робъртс отключваше и заключваше след нас, в ледения въздух враждебно отекваше приглушеното дрънчене на студения метал. Той не ни попита за нищо, в държането му нямаше и зачатъци на приветливост. Беше прекалено зает със своята роля, която този следобед беше на гид или на куче — пазач.

Завихме надясно и влязохме в първия затворнически блок — огромно проветриво пространство със счупени прозорци и четири редици килии, една над друга, достигащи до двойния таван, увенчан със спирали от бодлива тел. В средата на застлания с кафяви плочи под бяха нахвърляни десетки тесни дюшеци с найлонови калъфи, а наоколо бяха пръснати метли; парцали и разнебитени дървени столове. Спортни обувки, сини джинси и най-разнообразни лични вещи се търкаляха по первазите на прозорците, а в килиите бяха изоставени телевизори, книги, вещеви торби. Изглежда, на затворниците не е било позволено да вземат всичко със себе си, което навярно обясняваше наличието на неприлични думи, надраскани по стените с цветни спрейове.

Още врати бяха отключени и ние се намерихме на двора — квадрат, покрит с кафеникава трева и заобиколен с грозни стени. Нямаше дървета. Караулни кули имаше на всяка чупка на стените, а вътре се виждаха дебело облечени мъже с пушки в ръце. Вървяхме бързо и мълчаливо, а суграшицата щипеше бузите ни. Слязохме няколко стъпала надолу, завихме по друг коридор и стигнахме до една желязна врата, която беше много по-масивна от останалите.

— Източното подземие — каза Робъртс и пъхна един ключ в ключалката. — Тук никой не би искал да дойде.

Влязохме в отделението на смъртните.

Покрай източната стена бяха подредени пет килии, всяка снабдена с желязно легло, бяла порцеланова мивка и тоалетна. В средата на централното помещение имаше голямо бюро и няколко стола, където седяха пазачите, щом килиите на смъртните бяха заети.

— Уодел беше във втора килия — посочи Робъртс. — Според законите на щата затворникът трябва да бъде докаран тук петнайсет дни преди екзекуцията.

— Кой имаше достъп до него, когато беше тук? — попита Марино.

— Хората, които винаги имат достъп до килиите на смъртните. Адвокати, свещеник, членовете на смъртния отряд.

— Отряд ли? — попитах аз.

— Състои се от затворнически пазачи и надзиратели, чиято самоличност се пази в тайна. Отрядът се включва, когато тук пристигне някой затворник. Те го пазят и се грижат за всичко от началото до края.

— Май това не е много приятна задача — каза Марино.

— Това не е задача, всичко е въпрос на избор — отговори Робъртс, който бе придобил нападателния и непроницаем вид на треньор, интервюиран след големия мач.

— И не ви ли притеснява? — попита Марино. — Е, искам да кажа, хайде сега, аз самият видях как Уодел се качи на електрическия стол. Това би трябвало да ви притеснява.

— Ни най-малко. После си отивам у дома, изпивам няколко бири, лягам да спя.

Той извади пакет цигари от горното джобче на униформената си риза.

— Значи според Донахю вие искате да знаете как се е случило всичко. Аз ще ви го опиша. — Седна върху бюрото и запали цигара. — В определения ден, на десети декември, на Уодел беше разрешена двучасова среща с най-близките роднини, в случая това беше майка му. Около един по обед му сложихме вериги и белезници и го заведохме в стаята за посетители. В пет часа той изяде последното си ядене. Искаше говежда пържола, салата, печени картофи и кекс с орехи. Всичко това бяхме поръчали в „Бонанза“. Той сам не избра ресторанта. Редът не е такъв. И както е според правилника, бяха поръчани два еднакви обяда. Единия даваме на затворника, другия — на член от смъртния отряд. Това се прави, за да е сигурно, че някой прекалено ентусиазиран главен готвач няма да се постарае да ускори пътешествието на затворника до отвъдния свят, като подправи храната му с нещо допълнително, например арсеник.

— Уодел изяде ли яденето си? — попитах аз, като се сетих за празния му стомах.

— Всъщност той не беше гладен… Помоли ни да му запазим храната за следващия ден.

— Сигурно е очаквал, че губернаторът Норинг ще го помилва — каза Марино.

— Не знам какво е очаквал. Просто ви съобщавам какво каза Уодел, когато му сервирахме яденето. После в седем и половина в килията му влязоха двама от пазачите, за да проверят личните му вещи и да го попитат какво иска да направим с тях. Става въпрос за един ръчен часовник, един пръстен, дрехи, писма, книги. В осем часа го изведоха от килията. Обръснаха главата му, лицето му и десния глезен. Претеглиха го, окъпаха го и го облякоха в дрехите, които щеше да носи на електрическия стол. После го върнаха в килията му. В десет и четирийсет и пет прочетоха смъртната присъда в присъствието на смъртния отряд. — Робъртс стана от бюрото. — После, без да му слагат усмирителни колани, го отведоха в съседната стая.

— Как изглеждаше в този момент? — попита Марино, докато Робъртс отключваше вратата.

— Нека просто да кажем, че расовата му принадлежност не позволяваше да пребледнее като платно. Иначе щеше да стане точно това.

Стаята беше по-малка, отколкото си я бях представяла. На около два метра от задната стена, в средата на излъскания циментов под се намираше столът — гол, твърд трон от гладък дъб. Широки кожени колани бяха прикачени към високото облегало, към краката на стола и към страничните облегалки.

— Уодел седна и най-напред затегнаха колана около кръста му — продължи Робъртс със същия безразличен тон. — После стегнаха ръцете и краката му. — Той грубо подръпваше коланите един по един. — За минута всичките бяха закопчани. Покриха лицето му с кожената маска… Ще ви я покажа след минутка. Сложиха му шлема и прикрепиха металната скоба към десния му крак.

Извадих фотоапарата си, една линийка и фотокопия на диаграмите, направени по време на огледа на трупа.

— Точно в единайсет и две минути го включиха за първи път… Това са две хиляди и петстотин волта и шест и половина ампера. Между другото два ампера могат да ви убият.

Нараняванията на Уодел, отбелязани върху диаграмите, съвпадаха точно с конструкцията на стола и разположението на коланите.

— Шлемът е прикрепен към това. — Робъртс показа една тръба, която се спускаше от тавана и точно над стола завършваше с крилна гайка.

Започнах да снимам стола от всички страни.

— А металната скоба е свързана с тази гайка тук.

Съскането на „светкавицата“ ми действаше странно. Чувствах се неспокойна.

— Този човек беше огромен.

— Кога започна да кърви? — попитах аз.

— При първото включване, госпожо. И продължи така, докато той свърши, после спуснаха една завеса, за да не го гледат повече свидетелите. Трима души от смъртния отряд разкопчаха ризата му, а лекарят преслуша сърцето му, опипа пулса и обяви, че е мъртъв. Сложиха Уодел на една носилка и го откараха в хладилника, където отиваме сега.

— Ами вашата теория за това, че столът нещо уж не бил в ред? — попитах.

— Глупости. Уодел беше висок близо два метра и тежеше сто и двайсет килограма. Той се печеше на шиш дълго преди да седне на електрическия стол и това вероятно се е отразило на кръвното му налягане. След като обявиха, че е мъртъв, заместник-директорът дойде да го види заради кръвотечението. Очите му не бяха изскочили от орбитите. Тъпанчетата му не бяха спукани. Носът му кървеше, дявол да го вземе, същото става с всички хора, които се напъват прекалено много в тоалетната.

Мълчаливо се съгласих с него. Кръвотечението на Уодел се дължеше на налягането върху средното ухо или на внезапно увеличение на кръвното налягане. Николас Грюман нямаше да бъде доволен от доклада, който смятах да му изпратя.

— Направихте ли проверка, за да се убедите, че столът не е бил повреден? — попита Марино.

— Както обикновено. Първо се проверяват съоръженията и се изпробват. — Посочи голямата разпределителна кутия, монтирана в стената зад стола и скрита зад сиви стоманени вратички. — Вътре има двайсет крушки от по двеста вата, с чиято помощ се правят тестовете. Правим проверка през седмицата преди екзекуцията, има три проверки в деня на екзекуцията и накрая още една пред свидетелите, когато се съберат.

— Да, спомням си — каза Марино, вперил поглед в остъклената кабина, предназначена за свидетелите, която се намираше наблизо. Вътре имаше дванайсет черни пластмасови стола, подредени в три спретнати редици.

— Всичко работеше като по поръчка — заяви Робъртс.

— Винаги ли е така? — попитах аз.

— Доколкото аз знам, да, госпожо.

— А къде е копчето?

Той ни посочи една кутия на стената, вдясно от свидетелската кабина.

— Има ключ, с който се включва токът. Но ако говорите за бутона, той е в контролното помещение. Шефът или определен човек завърта ключа и натиска бутона. Искате ли да видите?

— Май ще е добре да ни покажете.

Нямаше нищо особено за гледане, просто една малка кабинка, намираща се точно зад стената откъм гърба на електрическия стол. Вътре се виждаше голяма генераторна кутия с различни скали за намаляване и увеличаване мощността на тока, която достигаше до три хиляди волта. Множество малки светлинки показваха, че всичко е наред или предупреждаваха за повреда.

— В Грийнсвил всичко това ще бъде компютъризирано — обади се Робъртс.

В един дървен шкаф бяха сложени шлемът, скобата за крака и два дебели кабела, които той взе в ръка и ни обясни, че се прикрепват към крилните гайки от едната страна на стола и над него, а след това и към тази крилна гайка в горната част на шлема и към другата, която бе на металната скоба.

Робъртс направи всичко това с лекота.

Шлемът и скобата за крака бяха от мед и осеяни с дупки, през които минаваше памучният конец, придържащ порестата подплата отвътре. Шлемът беше невероятно лек, имаше ръждиви петна по ръбовете на контактните пластинки. Не можех да си представя как това нещо ще се закрепи на главата ми. Черната кожена маска не беше нищо повече от един груб колан, който се закопчаваше на тила на затворника, в нея имаше триъгълен отвор за носа. Можеха да я изложат в лондонската крепост „Тауър“ и аз не бих се усъмнила в автентичността й.

Минахме покрай един трансформатор, свързан с тавана, и Робъртс отключи друга врата. Влязохме в още едно помещение.

— Това е хладилникът — каза той. — Докарахме Уодел тук и го сложихме на тази маса.

Беше стоманена, по ръбовете се виждаше ръжда.

— Оставихме тук трупа за десет минути, за да се охлади, като му сложихме торбички с пясък на коленете. Това са торбичките.

Бяха струпани на пода до масата.

— Всяка тежи около пет килограма. Можете да го наречете коленна конвулсия например, но краката силно се свиват. С торбичките ги изправяме. И ако изгарянията са големи, както беше при Уодел, правим превръзки. След всичко това сложихме Уодел отново на носилката и го откарахме по същия път, по който вие дойдохте. Само дето се отказахме от стълбите. Няма защо да хващаме херния. Използвахме кухненския асансьор, закарахме го до входната врата и го сложихме в линейката. После го доведохме при вас, както правим с всичките ни чеда, които се качват на Спарки.

Тежки врати се затръшваха. Ключове дрънчаха. Ключалки щракаха. Робъртс продължаваше да ни обяснява словоохотливо, докато ни водеше обратно към фоайето. Аз почти не го слушах, а Марино мълчеше. Тревата и стените отвън бяха покрити с ледените кристалчета на суграшицата, примесена с дъжд. Тротоарът беше мокър, студът — пронизващ. Чувствах се съвсем отмаляла. Отчаяно ми се искаше да взема горещ душ и да сменя дрехите си.

— Отрепки като Робъртс стоят само с едно ниво над затворниците — каза Марино и запали колата. — Всъщност някои от тях с нищо не са по-добри от търтеите, които пазят.

Малко по-късно той спря на червен светофар. По капчиците вода на предното стъкло играеха червени отблясъци, все едно, че там имаше кръв, чистачките я избърсваха, но отново се появяваха хиляди капчици.

— Ще имаш ли време да ти покажа нещо? — попита Марино и избърса запотеното стъкло с ръкава си.

— Зависи колко е важно. Предполагам, че ще намеря време. — Надявах се, че явното ми нежелание ще го подтикне да ме откара вкъщи.

— Искам заедно да проследим последния път на Еди Хийт. Особено е важно според мен да видиш мястото, където е било открито тялото му.

Семейство Хийт живееше на изток от Чембърлейн Авеню или откъм по-лошата му страна, както се изрази Марино. Малката им тухлена къща се намираше на няколко преки от ресторанта „Златната тенджерка“ и от супермаркета, където Еди бе отишъл, за да купи гъбен сос. Няколко коли — големи, американски — бяха паркирани в алеята, от комина излизаше пушек и се виеше в сивкавото небе. Мрежестата врата с алуминиева рамка се отвори и се появи една стара жена, омотана в дебело черно палто, спря се и каза нещо на някого вътре. Вкопчила ръка в парапета на стълбището, сякаш всеки момент щеше да падне, тя заслиза надолу, поглеждайки разсеяно към белия форд, който минаваше наблизо.

Ако бяхме продължили още няколко мили по-нататък, щяхме да стигнем до федералния жилищен комплекс за социално слаби.

— Едно време тук живееха само бели — каза Марино. — Спомням си, че когато аз дойдох в Ричмънд, това се смяташе за добър квартал. Имаше много почтени, трудолюбиви жители, които прекрасно поддържаха дворовете си и в неделя ходеха на църква. Времената се менят. Що се отнася до мен, не бих позволил на моите деца да се разхождат насам след мръкване. Но когато човек живее някъде, той свиква и се чувства добре. Еди спокойно се е разхождал наоколо, разнасял е вестници, изпълнявал е поръчки на майка си. Онази вечер е излязъл от тяхната къщурка, минал е напряко покрай „Азалия“, а след това е завил надясно, както правим ние в момента. Ей там, вляво, е супермаркетът на Лъки, до бензиностанцията. — Показа ми супермаркета, на светлинната реклама над входа му имаше зелена конска подкова. — Онзи ъгъл там е любимо място на местните търговци на наркотици. Продават си стоката и изчезват. Пипнем ли някоя от тези хлебарки, след два дни я виждаме на някой друг ъгъл да прави същото.

— Възможно ли е Еди да е продавал наркотици?

В дните, когато започвах кариерата си, този въпрос би прозвучал малко пресилено. Но днес юношите представляваха приблизително десет процента от арестуваните търговци на наркотици във Върджиния.

— Няма никакви доказателства за това. Но вътрешният ми усет ми подсказва, че не се е занимавал с такива работи — рече Марино.

Спряхме в паркинга на супермаркета и вперихме очи в рекламите и ярките светлини. Клиентите бяха образували дълга опашка пред касата и касиерът работеше, без да вдига очи. Един чернокож младеж е високи ботуши и кожено яке нахално се вторачи в колата ни и с бутилка бира в ръка се затътри към близкия телефон пред входа. Червендалест мъж, облечен в изпръскани с боя джинси, свали целофанената обвивка на пакет цигари и забърза към камиона си.

— Хващам се на бас, че тук се е срещнал с нападателя си — рече Марино.

— Как? — попитах аз.

— Според мен всичко е било много просто. Момчето е излязло от магазина и онова животно направо се е приближило до него, избаламосал го е нещо, за да спечели доверието му. Казал му е нещо, Еди е тръгнал с него и се е качил в колата му.

— Онова, което открихме досега, подкрепя тази версия — съгласих се аз. — Нямаше никакви следи от самоотбрана, никакви наранявания от този род. Никой от хората в магазина ли не го е видял с друг човек?

— Никой от онези, с които съм говорил досега. Но нали виждаш как гъмжи от хора това място и навън е било тъмно. Ако изобщо някой е видял нещо, той е клиент, който е влизал в магазина или се е връщал при колата си. Смятам да се свържа със средствата за масова информация, та да се обърнем към всички, които са спирали наблизо между пет и шест часа в онази вечер. И от организацията „Не на престъпленията“ ще ни помогнат.

— Еди бил ли е предупреден от родителите си да внимава, като ходи по тези улици?

— Ако се появи някой словоохотлив гад, дори най-хитрите хлапета се хващат. Имах един такъв случай в Ню Йорк. Десетгодишно момиченце отишло да купи захар от близкия магазин. Когато излизало, един педофил се приближил до него и му казал, че е пратен от баща му. Обяснил му, че майката току-що била закарана в болницата и той трябвало да го заведе там. Момиченцето влязло в колата му и ето ти още една бройка за статистиката. — Хвърли ми един поглед. — Е, какво ще кажеш, бял или черен?

— За кой от двата случая говориш?

— За случая „Еди Хийт“.

— Според онова, което ми каза, нападателят е бял.

Марино изкара колата на заден ход и зачака да се включи в движението.

— Фактите несъмнено говорят, че е бил бял. Бащата на Еди не обича черните и самият Еди не им се е доверявал, тъй че е малко вероятно чернокож да е спечелил доверието му. И ако хората забележат бяло момче да върви с бял мъж, дори момчето да изглежда нещастно, те си мислят, че това са баща и син или двама братя. — Марино зави надясно и подкара на запад. — Хайде продължете, докторе. Нещо друго?

Той обичаше тази игра. Доставяше му еднакво удоволствие да отгатвам мислите му или да греша, както той смяташе.

— Ако нападателят е бял, следващото ми заключение е, че не живее в жилищния комплекс, макар че е толкова наблизо.

— Като оставим настрана расовата му принадлежност, защо иначе ще смяташ, че този тип не е от комплекса?

— Отново фактите — просто му отвърнах аз. — Куршумът в главата не е нещо необичайно дори когато става въпрос за тринайсетгодишно момче, убито на улицата, но останалото не съвпада. Еди е бил застрелян с двайсет и два милиметров, а не с девет– или десетмилиметров или с голямокалибрен револвер. Бил е гол и е бил измъчван, предполага се, че насилието е сексуално мотивирано. Доколкото знаем, не е носил нищо, което да си заслужава да бъде откраднато, и начинът му на живот е бил такъв, че не е бил изложен на риск.

Вече валеше силно, улиците станаха опасни поради многото коли, пътуващи с висока скорост и със запалени фарове. Предположих, че множество хора са тръгнали да пазаруват, а аз самата все още не бях се заела с коледните приготовления.

Магазинът на Патерсън Авеню беше вляво пред нас. Не си спомнях предишното му название, но сега всички табели бяха махнати и се виждаше само една гола тухлена черупка със заковани прозорци. Мястото наоколо беше слабо осветено и аз предположих, че полицаите изобщо не биха си правили труд да проверяват задните входове на сградите, ако нямаше цяла редица търговски обекти вляво от него. Преброих пет: аптека, обущарница, пункт за химическо чистене, железарски магазин и италиански ресторант, всички те затворени и пусти в нощта, когато Еди е бил докаран тук и оставен да умре.

— Спомняш ли си кога тази бакалия е престанала да работи? — попитах аз.

— По същото време, когато това се случи и на други места. Когато започна войната в Персийския залив — отговори Марино.

Подкара колата по една тясна уличка, светлините на фаровете шареха по тухлени стени и подскачаха, когато колелата ни попадаха в някоя дупка. Зад магазина ограда от железни вериги отделяше напукана асфалтова площадка от гориста площ. През мрачно огъващите се голи клони под напора на вятъра се виждаха далечни улични светлини и една светлинна реклама, на която пишеше: „Бъргър Кинг“.

Марино спря колата, фаровете осветиха кофа за смет, покрита с напукана боя и ръжда, дъждовни капки се стичаха по стените й. Дъждовните капки отскачаха от предното стъкло и трополяха по покрива на колата, по радиостанцията се чуваха гласовете на диспечерите, които разпращаха полицейските коли там, където имаше произшествия.

Марино опря лакти на кормилото и сгърби рамене. Опита се да масажира врата си.

— Боже мой, остарявам — оплака се той. — Имам дъждобран в багажника.

— На теб ще ти трябва повече, отколкото на мен. Няма да се стопя — отвърнах аз и отворих вратата.

Марино взе синия си полицейски шлифер, а аз вдигнах яката на палтото си. Студеният дъжд парна лицето ми, капките намокриха главата ми. Почти веднага ушите ми измръзнаха. Кофата за смет се намираше близо до оградата, във външния край на асфалтовата площадка, може би на десет метра от задния вход на колониалния магазин. Забелязах, че отворът й е отгоре, а не отстрани.

— Капакът на кофата за смет отворен ли беше, когато дойдоха полицаите? — попитах Марино.

— Затворен. — Качулката на шлифера му пречеше да обръща глава към мен. — Нали забелязваш, че няма нищо особено. — Той обходи с лъча на фенерчето пространството наоколо: — Освен това кофата е била празна. Вътре не е имало нищичко освен ръжда и един огромен плъх.

— Можеш ли да повдигнеш капака?

— Само няколко сантиметра. Повечето такива кофи имат нещо като райбери от двете страни. Ако си достатъчно висок, можеш да повдигнеш капака на няколко сантиметра, да пъхнеш ръката си в отвора и да го повдигаш малко по малко, като отместваш постепенно райберите. Накрая може би ще успееш да го отвориш достатъчно, за да пъхнеш торбичката с боклука си. Проблемът е, че райберите на този са повредени. Трябва да повдигнеш капака и да го оставиш да хлопне от другата страна и единственият начин да го направиш е да се качиш на нещо високо.

— Ти не си ли достатъчно висок?

— Ъхъ. Щом аз не мога да отворя тая кофа за смет, и той не е могъл. Според популярната теория за момента той е изнесъл тялото от колата си и го е подпрял на кофата, за да се опита да отвори капака… По същия начин оставяш найлоновата торбичка с боклука на земята, за да освободиш ръцете си. Като не е могъл да отвори капака, той е оставил момчето тук, на паважа, и е изфирясал.

— Можел е да го замъкне ей там, между дърветата.

— Има ограда.

— Не е много висока, може би е метър и половина — отбелязах аз. — В най-лошия случай е могъл да остави тялото зад кофата. При това положение то просто е било изложено на показ тук.

Марино мълчаливо се огледа наоколо, а лъчът на фенерчето му обходи желязната ограда. Дъждовните капки се стрелкаха в тесния светлинен сноп подобно на дребни пирончета, падащи от небесата. Пръстите на ръцете ми бяха вкочанени от студ. Косата ми бе съвсем мокра и ледената вода се стичаше във врата ми. Върнахме се в колата и той включи отоплението на пълна мощност.

— Трент и неговите момчета са привърженици на теорията за кофата за смет, разположението на капака й и тъй нататък — каза той. — Според моето лично мнение този гад е използвал кофата като триножник, за да подпре на нея своето произведение на изкуството.

Погледнах навън към дъждовните струи.

— Въпросът е там — продължи сурово Марино, — че той не е донесъл тялото тук, за да го скрие, а за да е сигурен, че ще бъде намерено. Но момчетата от Хенрико просто не разбират това. Аз не само го виждам, ами и усещам как нещо или някой диша във врата ми.

Продължавах да се взирам в кофата за смет, така ясно си представях дребното тяло на Еди Хийт, подпряно на нея, сякаш бях присъствала на намирането му. Това изведнъж ме стресна.

— Кога за последен път си прелиствал папката със случая „Робин Найсмит“? — попитах аз.

— Няма значение. Спомням си всички подробности — отговори Марино, вперил неподвижен поглед някъде напред в пространството. — Исках да видя дали и ти ще се сетиш. Това ме порази още първия път, когато дойдох тук.