Жестоко и необичайно

XII

През следващите няколко дни ангажирах Николас Грюман, като му предоставих финансовите си сметки, както и другата информация, която ми поиска, след това бях извикана в Здравното министерство, за да ме посъветват да се оттегля, а междувременно вестниците продължаваха да раздухват случая. Но аз знаех повече, отколкото преди седмица.

Именно Рони Джо Уодел бе умрял на електрическия стол в нощта на тринайсети декември. Но неговият образ сякаш бе жив и вършеше поразии в големия град. Доколкото можеше да се установи, преди смъртта на Уодел някой бе сменил личния му номер в АДС с друг. След това личният му номер е бил заличен от централната банка с досиетата или ЦБД. Това означаваше, че някакъв страшен престъпник е на свобода и той няма нужда от ръкавици, когато върши престъпленията си. Ако някой се опиташе да провери пръстовите му отпечатъци в АДС, щеше да открие, че принадлежат на мъртвец. Знаехме, че този престъпен тип оставя след себе си диря от птичи пух и парченца боя, но нямахме никаква представа за него до трети януари на новата година.

Сутринта „Ричмънд Таймс Диспач“ помести скалъпена статия за скъпоценния патешки пух и за това колко е привлекателен за крадците. В един часа и петнайсет минути по обяд офицерът Том Лусеро, който ръководеше фиктивното разследване на случаите, прие третото за деня телефонно обаждане.

— Здрасти. Казвам се Хилтън Съливан — гръмко изрече нечий глас.

— С какво бих могъл да ви услужа, сър? — попита Лусеро с плътния си глас.

— Става въпрос за случаите, които разследвате. За подплатените с патешки пух дрехи и други неща, по които крадците толкова си падат. Тази сутрин пишеше за това във вестника. Оттам разбрах, че вие сте детективът.

— Точно така.

— Ами аз направо съм шашнат, щото ченгетата са толкова тъпи. Във вестника пише, че от Деня на благодарността насам разни неща са били откраднати от магазини, коли и къщи в центъра на Ричмънд. Нали знаете — завивки, спален чувал, три скиорски якета и дъра-бъра. Репортерът е цитирал имената на няколко души.

— Какво имате предвид, мистър Съливан?

— Ами този репортер явно е взел имената на ограбените от ченгетата. С други думи — от вас.

— Тази информация не е секретна.

— Пет пари не давам за това. Просто искам да знам как така не сте споменали за тази жертва, за моя милост. Дори не си спомняте името ми, нали така?

— Съжалявам, сър, но наистина не си го спомням.

— Някакъв шибан негодник се е намъкнал в къщата ни и е ошушкал всичко, а пък ченгетата само посипаха наоколо с черен прах, и то точно когато си бях сложил белия кашмирен пуловер, и нищичко не свършиха. Аз съм един от шибаните ви случаи.

— Кога са ви обрали?

— Не сили спомняте? Аз вдигнах толкова шум заради пухената си фланела. Ако не бях аз, вие въобще нямаше да знаете какво е това патешки пух. Когато обясних на ченгето, че наред с другите неща са ми задигнали и фланелата, дето струва петстотин доларчета, знаете ли какво ми отговори?

— Нямам представа, сър.

— Вика ми: „С какво е натъпкана, е кокаин ли?“ А пък аз му рекох: „Не, Шерлок, с патешки пух.“6 А той се огледа уплашено и се пипна за кобура. Глупакът му с глупак, сигурно си е помислил, че в къщата има и друг човек на име Айдър и че аз съм му извикал да залегне, защото съм се готвел да извадя пищова си. Тогава просто си тръгнах и…

Уесли изключи магнетофона.

Седяхме в моята кухня. Луси отново бе отишла да се раздвижи в клуба.

— Хилтън Съливан е съобщил за кражбата на единайсети декември, събота. Явно е бил извън града и когато се е върнал в събота следобед, е открил, че са го ограбили — обясни ми Уесли.

— Къде се намира къщата му? — попитах аз.

— В центъра, на Уест Франклин, стара тухлена сграда, в която най-евтиният апартамент струва сто хилядарки. Съливан живее на първия етаж. Престъпникът се е вмъкнал през незатворен прозорец.

— Няма ли алармена система?

— Не.

— Какво е било откраднато?

— Бижута, пари и револвер, двайсет и втори калибър. Разбира се, това не означава непременно, че със същия револвер са били убити Еди Хийт, Сюзън и Донахю. Но ми се струва, че точно така ще се окаже, защото несъмнено нашият приятел е извършил кражбата.

— Намерихте ли отпечатъци?

— Няколко. В Градското полицейско управление ги имаха и нали знаеш какъв им е графикът. При всички тези убийства взломните кражби едва ли са на първо място. В този случай те са били проверени и просто си стояха там. Пийт ги откри веднага след онзи телефонен разговор на Лусеро. Вандър вече ги вкара в компютъра. За три секунди всичко стана ясно.

— Отново Уодел.

Уесли кимна утвърдително.

— Какво е разстоянието от апартамента на Съливан до Спринг Стрийт? — попитах аз.

— Съвсем наблизо е. Ето откъде е избягал нашият приятел.

— Проверихте ли последните освободени затворници?

— О, разбира се. Но едва ли ще го намерим в някоя купчина документи, сложени на нечие бюро. Директорът беше прекалено предпазлив. За нещастие — и той е мъртъв. Според мен той е върнал затворника на улицата, а онзи най-напред се е заел да ограби нечий апартамент.

— Защо ли Донахю би освободил някой затворник?

— Според моята теория той е искал затворникът да му свърши някаква мръсна работа. Затова си е избрал някое от тези животни и е направил от него свой агент. Но Донахю е допуснал малка грешка. Избрал е неподходящ човек, защото този тип, който е извършил убийствата, няма да позволи на никого да го контролира. Подозирам, Кей, че Донахю не е искал никой да умре и когато Дженифър Дейтън е била убита, той се е паникьосал.

— Вероятно това е човекът, който ми позвъни и се представи за Джон Дейтън.

— Може би е така. Работата е там, че Донахю е искал да бъде претърсена къщата на Дженифър Дейтън, защото някой е търсел нещо… навярно някакво съобщение от Уодел. Но взломната кражба не е достатъчно забавно занимание. Любимецът на директора на затвора е обичал да наранява хората.

Сетих се за следите, оставени върху килима във всекидневната на Дженифър Дейтън, нараняванията по шията й и пръстовия отпечатък, открит върху стол в трапезарията.

— Той сигурно я е сложил да седне в средата на всекидневната и с една ръка я е стискал за гърлото, докато й е задавал въпроси.

— Навярно е направил това, за да я накара да му каже къде са нещата, които е търсел. Но се е държал като садист. И това, че я е принудил да отвори предварително коледните подаръци, може би също би трябвало да се нарече садизъм — каза Уесли.

— Такъв човек би ли си направил труда да представи смъртта й като самоубийство, като пренесе трупа й в колата? — попитах аз.

— Може би. Този човек е бил в системата. Не иска да го хванат и сигурно за него е истинско предизвикателство да види кого би могъл да заблуди. Премахнал е следите от ухапванията по тялото на Еди Хийт. Ако е обрал апартамента на Дженифър Дейтън, не е оставил следи. Единствените следи в случая са два куршума двайсет и втори калибър и едно птиче перце. Да не говорим за това, че е променил пръстовите си отпечатъци.

— Мислиш ли, че това е имал предвид?

— Вероятно директорът е измъдрил цялата тази работа и досиетата може би просто са били разменени за удобство. Уодел всеки момент е трябвало да бъде екзекутиран. Ако аз исках да заменя пръстовите отпечатъци на един затворник с чужди, щях да избера Уодел. Или евентуалните отпечатъци на затворника ще бъдат свързани с някой, който е мъртъв, което е по-вероятно, или досието на мъртвия ще бъде изтрито от компютъра на Щатската полиция. Тъй че ако моят малък помощник не внимава и остави отпечатъците си някъде, никой няма да може да ги идентифицира.

Аз го гледах слисано.

— Какво има? — учудено попита той.

— Бентън, съзнаваш ли какво приказваш? Ние с теб тук си говорим за компютърни досиета, които са били подменени преди смъртта на Уодел. Говорим за взломна кражба и убийство, извършени преди смъртта на Уодел. С други думи агентът на директора на затвора, както ти го нарече, е бил освободен преди екзекуцията на Уодел.

— Това несъмнено е така.

— Това означава, че не са се съмнявали, че Уодел ще бъде екзекутиран — отбелязах аз.

— Боже господи! — сепна се Уесли. — Как някой е могъл да бъде сигурен? Губернаторът можеше да се намеси буквално в последната минута.

— Явно някой е знаел, че губернаторът няма да се намеси.

— И единственият човек, който би могъл със сигурност да знае това, е самият губернатор — довърши той вместо мен.

Изправих се и застанах пред кухненския прозорец. Един мъжки кардинал кълвеше слънчогледово семе от хранилката и отлетя, като за миг показа кървавочервеното си оперение.

— Защо? — попитах аз, без да се обръщам. — Защо губернаторът ще проявява специален интерес към Уодел?

— Не знам.

— Ако това е вярно, той не би искал убиецът да бъде хванат. Когато го хванат, ще проговори.

Уесли мълчеше.

— Никой от замесените няма да иска този човек да бъде заловен. И никой от замесените няма да иска да ме види ни местопрестъплението. За тях ще е по-добре да бъда уволнена или да си подам оставката… при положение че случаите са усложнени колкото може повече. Патерсън е близко приятелче на Норинг.

— Кей, има две неща, които все още не знаем. Първото е мотивът. На второ място са личните планове на убиеца. Този тип прави, каквото си иска още от убийството на Еди Хийт.

Обърнах се и го погледнах в лицето.

— Мисля, че е започнал с Робин Найсмит. Този звяр е проучил снимките от местопрестъплението и когато е нападнал Еди Хийт и е подпрял тялото му на контейнера за смет, съзнателно или подсъзнателно е възстановил видяното на някоя от снимките.

— Много е възможно — отвърна Уесли, като се взираше някъде в далечината. — Но по какъв начин един затворник би могъл да се добере до снимките на мъртвата Робин Найсмит? Те едва ли са били в джоба на затворническата дреха на Уодел.

— Сигурно и тук му е помогнал Бен Стивънс. Спомни си, че именно той взе снимките от архива. Направил е копия. Въпросът е защо са били необходими тези снимки? Защо Донахю или някой друг изобщо ги е поискал?

— Защото са трябвали на затворника. Може би е настоявал да му ги дадат. А може би са били нещо като награда за специални услуги.

— Това е отвратително — гневно казах аз.

— Точно така. — Уесли впери поглед в мен. — Това ни връща към плановете на убиеца, към неговите нужди и желания. Той вероятно е слушал много за случая „Робин Найсмит“. Сигурно е знаел доста за Уодел и се е възбуждал от мисълта за онова, което Уодел и причинил на своята жертва. Снимките са нещо като стимулант за човек с буйна фантазия, който се отдава на жестоки сексуални мечтания. Няма да е пресилено, ако кажем, че този човек е превърнал снимките от местопрестъплението — една или няколко от тях — в част от своите фантазии. А после изведнъж се е оказал на свобода и е видял момчето, което е влизало в магазина, фантазията се е превърнала в реалност. Той е участвал в нея.

— И е възпроизвел сцената на убийството на Робин Найсмит?

— Да.

— Според теб какво си фантазира той сега?

— Че го преследват.

— Ние ли го преследваме?

— Ние или хора като нас. Може да си въобрази, че е по-хитър от всички и че никой не може да го спре. Фантазира си за игричките, които би могъл да играе, за убийствата, които би могъл да извърши, и това съживява и прави по-вълнуващи образите, които си представя. И за него фантазията не е заместител на действията му, а подготовка за тях.

— Без чужда помощ Донахю не би могъл да организира освобождаването на това чудовище, подмяната на досиетата и всичко останало — рекох аз.

— Разбира се. Сигурен съм, че хора на ключови постове са му помогнали, някой от Щатското полицейско управление, може би някой от градската администрация и дори от ФБР. Доста хора могат да бъдат купени, особено ако знаеш тайните им. И те могат да бъдат купени с пари.

— Като Сюзън.

— Не мисля, че Сюзън е заемала ключова позиция в тази работа. По-скоро това може да се каже за Бен Стивънс. Той непрекъснато е по баровете. Пиене, гости. Знаеш ли, че понякога той взема по малко кокаин за възстановяване?

— Вече нищо не може да ме учуди.

— Някои от моите хора задават прекалено много въпроси. Твоят административен секретар води живот, който не може да си позволи. А започнеш ли да вземаш наркотици, накрая непременно попадаш в лоша компания. Прегрешенията на Стивънс са го направили лесна плячка за такъв гад като Донахю. Той вероятно е накарал някой от своите хора уж случайно да налети на Стивънс в някой бар и да го заприказва. После са предложили на Стивънс да им свърши малко работа.

— Каква по-точно?

— Предполагам, че е трябвало да направи всичко възможно пръстовите отпечатъци на Уодел да не бъдат снети в моргата, както и да се постарае онази снимка на кървавия пръстов отпечатък да изчезне от архива. Но това навярно е било само началото.

— И той е включил Сюзън.

— Която не е искала да участва, но е имала големи финансови проблеми.

— А според теб кой е уреждал сметките?

— Може би същият човек, който се е запознал със Стивънс и го е въвлякъл в тази работа. Един от хората на Донахю, може би някой от неговите надзиратели.

Спомних си за надзирателя на име Робъртс, който ни бе развел с Марино из затвора. Спомних си колко студено ни гледаше.

— Ако връзката се е осъществявала от някой надзирател, тогава с кого се е срещал той? Със Сюзън или със Стивънс? — попитах аз.

— Предполагам, че със Стивънс. Стивънс едва ли би имал доверие на Сюзън, когато е ставало въпрос за толкова много пари. Искал е да взема своя дял направо от господарите си, защото нечестните хора смятат, че всички останали са като тях.

— Значи той се е срещал с връзката и е получавал парите — рекох аз. — А после сигурно Бен е предавал на Сюзън нейния дял, а?

— Вероятно такъв е бил сценарият и на Коледа, когато тя е напуснала дома на родителите си уж, за да отиде на гости у своя приятелка. Имала е среща със Стивънс, но убиецът е пристигнал пръв.

Сетих се за онзи мирис на одеколон, който тогава лъхаше от яката и шала й, и си представих изражението на Стивънс, когато се сблъскахме в неговия кабинет и той ме завари да се ровя в бюрото му.

— Не — казах аз, — според мен не е станало така.

Уесли само ме погледна мълчаливо.

— Стивънс си има някои качества — рекох аз. — Не се интересува от никой друг освен от себе си. Той е страхливец. Когато стане опасно, заляга и не смее да мръдне. Първият му импулс е да остави някой друг да пострада.

— Както прави в твоя случай, като се старае да те очерни и ти краде документацията.

— Идеален пример — съгласих се аз.

— Сюзън е внесла в банката онези трийсет и пет хиляди долара в началото на декември, две седмици преди смъртта на Дженифър Дейтън.

— Точно така.

— Добре, Кей, нека се върнем малко назад. Няколко дни след екзекуцията на Уодел Сюзън или Стивънс, или и двамата, са се опитали да извлекат някаква информация от твоя компютър. Предположихме, че са търсили нещо, отбелязано в аутопсионния протокол, което Сюзън не е могла да види по време на самата аутопсия.

— Търсили са плика, който той е искал да бъде заровен заедно е него.

— Аз все още съм озадачен от тази работа. Номерата на касовите бележки и ресторантските сметки не потвърдиха онова, което предполагахме — че ресторантите и магазините се намират между Ричмънд и Мекленбърг и че става въпрос за пътуването на Уодел от Мекленбърг до Ричмънд петнайсет дни преди екзекуцията му. Макар че датите на бележките отговарят на въпросния период, местата, където са издадени, са друго нещо.

— Знаеш ли, Бентън, обяснението на всичко това може да е прекалено просто — рекох аз.

— Цял съм слух.

— Когато изпълняваш някакви задачи на Бюрото и се налага да пътуваш, ти сигурно правиш същото, което правя и аз, когато пътувам в качеството си на държавен служител. Документираш всеки разход и запазваш всяка квитанция. Ако ти се налага да пътуваш често, изчакваш и събираш сметките от няколко пътувания, за да си спестиш писането. А междувременно пазиш някъде квитанциите.

— Всичко това обяснява наличието на въпросните сметки и квитанции — рече Уесли. — Някой от персонала на затвора е трябвало да отиде например до Питърсбърг. Но как тези квитанции са се озовали в джоба на Уодел?

Спомних си за плика, който бе намерен в джоба на Уодел, и за настоятелната му молба да бъде заровен заедно с него. Сетих се и за една подробност, която беше толкова трогателна, колкото и по човешки проста. В навечерието на екзекуцията на майката на Уодел е било разрешено двучасово посещение в затвора.

— Бентън, говорил ли си с майката на Уодел? — попитах.

— Преди няколко дни Пийт отиде до Съфък да я види. Не е особено приятелски настроена към хора като нас, нито пък има желание да ни помогне. Според нея ние сме изпратили сина й на електрическия стол.

— Не каза ли нещо важно за държането на Уодел по време на посещението й в навечерието на екзекуцията?

— От малкото, което е казала, става ясно, че той е бил мълчалив и уплашен. Но има и нещо интересно. Пийт я попитал какво е станало е личните вещи на Уодел. Твърдяла, че като отишла в затвора, й дали часовника и пръстена на Уодел, а за книгите, поезията му и другите неща й обяснили, че той ги е оставил като дарение.

— Тя не е ли била учудена от това? — попитах аз.

— Не. Май е смятала, че е съвсем в реда на нещата Уодел да направи такова нещо.

— Защо?

— Тя не може нито да чете, нито да пише. Важното е, че е била излъгана, както и нас ни излъгаха, когато Вандър се опита да открие личните му вещи и да провери за пръстови отпечатъци. И източникът на всички тези лъжи май е бил Донахю.

— Уодел е знаел нещо — казах аз. — Щом Донахю е искал да прибере всяко листче и всяко писмо, принадлежали на Уодел, значи Уодел е знаел нещо, за което определени хора не са искали да се разчуе.

Уесли мълчеше. След малко попита:

— Как се казваше одеколонът на Стивънс?

— „Ред“.

— И ти си почти сигурна, че палтото и шалът на Сюзън са миришели на този одеколон?

— В съда не бих се заклела, че е било така, но тази миризма съвсем ясно се долавяше.

— Мисля, че е крайно време с Пийт да си направим едно малко молитвено събрание с твоя административен секретар.

— Добре. Ако ми дадете време до утре следобед, ще мога да го подготвя за случая.

— Какво смяташ да правиш?

— Вероятно ще го накарам да се поизнерви — отвърнах аз.

В ранната вечер тъкмо се бях захванала да подреждам кухненската маса, когато чух как Луси вкара колата в гаража и станах да я посрещна. Бе облечена с морскосинята ми грейка и скиорското ми яке, а в ръката си държеше спортна чанта.

— Мръсна съм — каза тя и се измъкна от прегръдката ми, но не преди да усетя, че косата й мирише на барут. Погледнах надолу към ръцете й — на дясната имаше достатъчно следи от барутни частици, за да накарат всеки специалист от Лабораторията за оръжейна експертиза да изпадне в екстаз.

— Охо! — възкликнах, когато тя тръгна пред мен. — Къде е?

— Кое? — невинно попита Луси.

— Револверът.

— Тя неохотно извади моя „Смит и Уесън“ от джоба на якето си.

— Не знаех, че имаш разрешително за носене на скрито оръжие — рекох и като взех револвера от ръцете й, проверих дали не е зареден.

— Нямам нужда от разрешително, щом си крия оръжието вкъщи. Освен това беше съвсем на показ върху седалката на колата.

— Това е добре, но не е достатъчно — кротко казах аз. — Хайде.

Мълчаливо отидохме до кухненската маса и седнахме.

— Ти ми каза, че отиваш в клуба — рекох.

— Знам какво съм ти казала.

— Къде беше, Луси?

— На закритото стрелбище на Мидлотиан Търнпайк. Наистина е закрито.

— Знам какво представлява. Колко пъти си ходила там?

— Четири пъти. — Погледна ме право в очите.

— Божичко, Луси!

— Е, какво трябваше да направя? Пийт вече не ме води да се упражнявам.

— Лейтенант Марино е страшно зает в момента — заявих и това прозвуча толкова назидателно, че се смутих. — Добре знаеш какви проблеми имаме — добавих аз.

— Разбира се. Точно сега той трябва да стои настрана. А щом стои настрана от теб, значи стои настрана и от мен. Пийт е зает, защото някакъв маниак се разхожда на свобода и убива разни хора като твоята асистентка и директора на затвора. Пийт поне може да се погрижи за себе си. Ами аз? Един урок по стрелба и край, дявол да го вземе. Много благодаря. Все едно след една тренировка по тенис да ме пратите да участвам на турнира в Уимбълдън.

— Ти пресилваш нещата.

— Не. Проблемът е в това, че ти ги омаловажаваш.

— Луси…

— Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че всеки път, когато ти идвам на гости, непрекъснато си мисля за онази нощ?

Знаех точно коя нощ имаше предвид, макар че години наред бяхме успявали да се държим така, сякаш нищо не се е случило.

— Няма да се чувствам добре, като знам, че се притесняваш за каквото и да било, щом е свързано с мен.

— Каквото и да било ли? Онова, което се случи, не може да се нарече каквото и да било!

— Разбира се, права си.

— Понякога се събуждам нощем, защото насън чувам револверен изстрел. После се вслушвам в ужасяващата тишина и си спомням как лежах там и се взирах в тъмното. Бях толкова изплашена, че не смеех да се помръдна и се подмокрих. Виеха сирени, бляскаха червени светлини, а съседите излизаха пред къщите си или надничаха през прозорците. Ти не ми позволи да видя как го изнасят, не ми позволи и да отида горе. Може би трябваше да видя всичко, защото да си го представям е много по-ужасно.

— Този човек е мъртъв, Луси. Вече не може да нарани никого.

— Има и други като него, може и да са по-лоши.

— Не мога да отрека това.

— Какво правиш тогава?

— Прекарвам всеки съзнателен миг от живота си, като събирам отломките от чуждия живот, унищожен от такива злодеи. Какво повече искаш да сторя?

— Ако позволиш нещо да ти се случи, обещавам ти, че ще те намразя — заяви моята племенница.

— Ако ми се случи нещо, сигурно за мен няма да има значение кой ме мрази. Но не бих искала да мразиш когото и да било, защото знам какво ще ти причини това.

— Да, ще те намразя. Заклевам се.

— Луси, искам да ми обещаеш, че повече няма да ме лъжеш.

Тя мълчеше.

— Не бих искала изобщо да става нужда да криеш каквото и да било от мен — рекох аз.

— Ако ти бях казала, че искам да отида на стрелбището, щеше ли да ме пуснеш?

— Само с лейтенант Марино или с мен.

— Лельо Кей, ами какво ще стане, ако Пийт не успее да го залови?

— Лейтенант Марино не е сам — казах, без да й отговоря на въпроса, защото не знаех как.

— Жал ми е за Пийт.

— Защо?

— Трябва да хване този човек, който и да е той, и дори не може да говори с теб.

— Предполагам, че ще се справи, Луси. Той е професионалист.

— Мишел разправя друго.

Вдигнах поглед към нея.

— Тази сутрин говорих с нея. Казва, че онази вечер Пийт отишъл до тях, за да говори с баща й. Казва, че Пийт изглеждал ужасно. Лицето му било мораво и бил много потиснат. Мистър Уесли се опитал да го убеди да отиде на лекар или да си вземе отпуск, но Пийт не искал и да чуе.

Стана ми много болно. Искаше ми се веднага да позвъня на Марино, но знаех, че няма да е разумно. Смених темата.

— За какво друго си говорихте с Мишел? Нещо ново за компютрите на Щатското полицейско управление?

— Новините не са добри. Опитахме всичко възможно, за да открием с чий личен номер е бил заменен личният номер на Уодел. Но всички сведения са били изтрити. И който го е направил, е побързал да дублира системата след промяната, тъй че не можем да открием предишния вариант и да направим сравнение. Обикновено се прави поне едно дублиране след три до шест месеца. Но в случая не е така.

— Това май е работа на вътрешен човек.

Помислих си колко е естествено да сме заедно е Луси у дома. Тя вече не ми беше гостенка, нито се държеше като избухливо хлапе.

— Трябва да се обадим на майка ти и на бабчето — казах аз.

— Тази вечер ли?

— Не е наложително. Но трябва да поговорим за връщането ти в Маями.

— Лекциите няма да започнат по-рано от седми, а и нищо няма да стане, ако закъснея с няколко дни.

— Образованието е много важно нещо.

— И много лесно.

— Тогава би трябвало да направиш нещо, за да стане по-трудно.

— Ако отсъствам от лекции, непременно ще стане по-трудно — заяви тя.

На следващата сутрин в осем и половина позвъних на Роуз; знаех, че по това време администрацията заседава от другата страна на коридора, което означаваше, че Бен Стивънс е зает и няма да разбере, че се обаждам аз.

— Как вървят нещата? — попитах секретарката си.

— Ужасно. Доктор Уайът не можа да пристигне от Роаноук, защото в планината има сняг и пътищата са затворени. Затова вчера Фийлдинг сам трябваше да се справи с четири случая. Плюс това трябваше да ходи в съда и го викаха за оглед на местопрестъплението. Говорили ли сте е него?

— Горкият човек няма време да се добере до телефона. Май е време да потърсим някой от предишните ни колеги и да видим дали не може да ни помогне да издържим още малко. Янсен върти частна практика в Шарлътсвил. Би ли му се обадила? Навярно ще се разберем с него.

— Разбира се. Това е добра идея.

— Кажи ми нещо за Стивънс — настоях аз.

— Той не стои много тук. Появява се и изчезва и е така разсеян, че никой не може да разбере от него къде отива. Подозирам, че си търси друга работа.

— Напомни му, че няма да му дам препоръки.

— Предпочитам да му дадете, та по-лесно да се отървем от него.

— Трябва да се обадиш на Дона в лабораторията и да я помолиш да ми направи една услуга. Би трябвало да има молба за копие от лабораторния анализ на зародишната тъкан, взета от Сюзън.

Роуз мълчеше. Просто усещах колко е разстроена.

— Съжалявам, че трябваше да ти напомня за това — кротко казах аз.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Кога сте изискали копие от лабораторния анализ?

— Това всъщност е направил доктор Райт, тъй като той извърши аутопсията. Сигурно има копие от анализа в офиса си в Норфък заедно със сведенията за целия случай.

— Да се обадя ли в Норфък и да ги помоля да ни изпратят и на нас едно копие?

— Не. Не мога да чакам и не искам никой да знае, че съм помолила за копие от анализа. Нека изглежда така, сякаш случайно имаме едно копие. Затова бих искала направо да говориш с Дона. Помоли я да приготви анализа и лично го вземи от нея.

— А после какво да правя?

— После го сложи в онази кутия, където слагаме всички, лабораторни анализи и доклади, за да ги разпределим после.

— Сигурна ли сте, че точно това трябва да направя?

— Абсолютно — отвърнах аз.

Затворих телефона и потърсих телефонния указател, вече се ровех в него, когато Луси влезе в кухнята. Беше боса и още носеше анцуга, с който бе спала. Занесено ми каза „добро утро“ и започна да рови в хладилника, докато аз проследих с пръст дълга колонка с имена. Имаше около четирийсет абонати на име Граймс, но нито една Хелън. Вярно е, че Марино бе нарекъл затворническата надзирателка Хелън Швабката. Но може би истинското й име въобще не беше Хелън. Забелязах, че при трима телефонни абонати собственото име бе отбелязано само с инициала X.

— Какво правиш? — попита ме Луси, която сложи чаша портокалов сок на масата и придърпа един стол.

— Опитвам се да открия някого — отвърнах и посегнах към телефонната слушалка.

Обадих се на всички Граймсовци, но нямах късмет.

— Може би тя е омъжена — предположи Луси.

— Малко е вероятно.

Обадих се на Телефонна информация и поисках да ми дадат телефонните номера на новия затвор в Грийнсвил.

— Защо смяташ, че не е омъжена?

— Интуиция. — Набрах един номер. — Бих искала да говоря с Хелън Граймс — казах на жената, която ми отговори.

— Някоя затворничка ли търсите?

— Не. Тя е надзирателка при вас.

— Почакайте, моля.

След малко мъжки глас промърмори:

— Уоткинс на телефона.

— Хелън Граймс, моля — рекох аз.

— Кой?

— Надзирателката Хелън Граймс.

— О, тя вече не работи тук.

— Бихте ли ми казали къде да я намеря, мистър Уоткинс? Много е важно.

— Почакайте. — Слушалката се удари в нещо дървено. Някъде в далечината се чуваше песен на Ранди Травис.

След малко онзи човек се върна до телефона.

— Не ни е позволено да даваме такава информация, госпожо.

— Добре, мистър Уоткинс. Ако ми кажете цялото си име, просто ще ви изпратя всичко това, за да й го предадете.

Последва пауза.

— Кое?

— Онова, което е поръчала. Обадих се, за да разбера дали иска да й пратим всичко по пощата, или да й го доставим на ръка.

— Каква поръчка? — Гласът му не звучеше много весело.

— Поръчала е няколко енциклопедии. Тук при мен има шест кашона и всеки тежи около девет килограма.

— Ами не бива да ги изпращате тук.

— Тогава какво ми предлагате да направя с тях, мистър Уоткинс? Тя вече е предплатила и ни е дала вашия адрес.

— О-о-о. Почакайте.

Чу се шумолене на хартия, после издрънчаха ключове.

— Вижте какво — бързо каза онзи. — Единственото, което мога да направя за вас, е да ви дам номер на пощенска кутия. Изпратете поръчката там. Не изпращайте нищо при мен.

Даде ми адреса на пощата и номера на пощенската кутия и побърза да затвори телефона. Пощенският клон, където Хелън получаваше кореспонденцията си, се намираше в окръг Гучланд. После се обадих на един познат пристав, който работеше в Гучландския съд. След един час той откри домашния адрес на Хелън в съдебния регистър, но там не бе записан телефонният й номер. В единайсет часа преди обед взех чантичката и палтото си и отидох в кабинета при Луси.

— Трябва да изляза за няколко часа — казах й аз.

— Ти излъга онзи човек, с когото говореше по телефона. — Не откъсваше очи от екрана на компютъра. — Не е необходимо да доставяш някакви си енциклопедии на когото и да било.

— Права си. Наистина излъгах.

— Значи понякога е добре да излъжеш, а друг път не е.

— Никога не е хубаво да лъжеш, Луси…

Оставих я да седи на моя стол, лампичките на модемите мигаха, а бюрото и подът наоколо бяха отрупани с компютърни разпечатки. Курсорът бързо-бързо подскачаше върху екрана. Щом се отдалечих достатъчно, пъхнах ругера в чантичката си. Макар че имах разрешение за скрито носене на оръжие, аз рядко се възползвах от него. Включих алармената инсталация, излязох от къщи през гаража и потеглих на запад, докато Кеъри Стрийт не ме изведе на Ривър Роуд. Небето бе мраморносиво. Всеки ден очаквах Николас Грюман да ми позвъни. Една бомба с часовников механизъм тихо цъкаше в документите, които му бях дала, и нямах особено желание да чуя какво ще ми каже той.

Хелън Граймс живееше край едно кално шосе на запад от ресторант „Норт Поул“, близо до оградата на някаква ферма. Къщата й приличаше на малък хамбар, в дворчето растяха няколко дървета, а саксиите на прозоречните первази бяха пълни с изсъхнали стебла от мушкато. На входа нямаше табелка с името на собственичката, но паркираният наблизо стар крайслер ми подсказа, че тя би трябвало да е тук.

Когато Хелън Граймс се появи на вратата, по изражението й разбрах, че въобще не си спомня коя съм. Носеше джинси и синя риза. Подпря ръце на забележителните си хълбоци и не мръдна от прага. Нито студът, нито името ми й направиха впечатление и едва когато й споменах за посещението си в затвора, нещо проблесна в малките й изпитателни очички.

— Кой ви каза къде живея? — Бузите й пламнаха и аз се запитах дали няма да ме удари.

— Вашият адрес е в съдебния регистър на окръг Гучланд — отвърнах.

— Нямате право да го издирвате. Ще ви хареса ли, ако аз изровя вашия домашен адрес?

— Ако вие имахте нужда от моята помощ, както аз имам нужда от вашата, нямаше да ви се сърдя, Хелън — рекох.

Забелязах, че косата й е влажна, а едното й ухо беше изцапано с черна боя.

— Човекът, за когото сте работили, е убит — продължих аз. — Една жена, която работеше при мен, също беше убита. Има и други. Сигурна съм, че сте в течение на онова, което става. Имаме причини да предполагаме, че човекът, който е извършил това, е затворник от Спринг Стрийт… Някой, който е бил освободен може би около времето, когато екзекутираха Рони Джо Уодел.

— Не знам нищо за никакъв освободен затворник. — Очите й обходиха празната улица зад гърба ми.

— Не знаете ли нещо за някой изчезнал затворник? Някой, който може би не е бил пуснат на свобода по законния ред? Струва ми се, че при вашата длъжност там вие сте имали възможност да следите кой влиза и кой излиза от затвора.

— Не съм чувала за никакъв изчезнал затворник.

— Защо не работите вече там? — попитах аз.

— По здравословни причини.

Някъде в дъното на помещението, което тя криеше с тялото си, се чу някакъв звук — като от затваряне на вратичка на бюфет.

Продължавах да се опитвам да измъкна нещо от нея.

— Спомняте ли си за посещението на майката на Рони Уодел в навечерието на екзекуцията му?

— Бях там, когато тя влезе.

— Сигурно сте претърсили дрехите й, както и всичко, което е носела със себе си. Така ли е?

— Да.

— Бих искала да разбера дали мисис Уодел тогава е донесла нещо на сина си. Разбирам, че правилникът не позволява да се внася нищо…

— Може да се получи разрешение. На нея й дадоха.

— Значи мисис Уодел е получила разрешение да занесе нещо на сина си?

— Хелън, цялата къща изстина заради тебе — прозвуча нежен глас зад гърба й.

Две напрегнати и проницателни сини очи надникнаха над месестото рамо на Хелън Граймс и се вторачиха в мен като пистолетни дула. Зърнах бледа буза и орлов нос, после всичко изчезна. Ключалката изщрака и вратата се затвори зад гърба на доскорошната затворническа надзирателка. Тя се наведе напред и впери поглед в мен. Повторих въпроса си.

— Тя наистина донесе нещо за Рони, не беше кой знае какво. Извиках директора, за да види дали може да й се издаде разрешение.

— Извикахте Франк Донахю?

Тя кимна.

— И той даде разрешение?

— Точно така, не беше му донесла кой знае какво.

— Хелън, какво беше то?

— Портретче на Христос, голямо колкото пощенска картичка, на гърба му беше написано нещо. Не си спомням точно какво. Нещо като „Ще бъда с теб в рая“, само че имаше грешка. Беше написано „фрая“ като една дума — обясни ми Хелън Граймс, без да се усмихне.

— И това ли беше? — попитах аз. — Това ли е искала да даде на сина си преди смъртта му?

— Вече ви казах. А сега трябва да се прибера вътре и не искам повече да идвате тук.

Хвана дръжката на вратата и в това време първите дъждовни капки бавно се плъзнаха от небето, оставяйки мокри петна с големината на петцентови монети върху циментовите стъпала.

По-късно същия ден Уесли пристигна у дома, носеше черно кожено яке и тъмносиньо кепе. На лицето му играеше лека усмивка.

— Какво става? — попитах, когато двамата се оттеглихме в кухнята. Така бяхме свикнали да разговаряме в нея, че той вече сядаше на един и същи стол.

— Не успяхме да пречупим Стивънс, но хубавичко го поразтърсихме. Онзи лабораторен анализ, който си му оставила подръка, добре му подейства. Има си причини да се страхува от анализа на зародишната тъкан.

— Той и Сюзън са имали любовна връзка — казах аз и колкото и да е странно, не бях възмутена от постъпката на Сюзън. Само бях разочарована от вкуса й.

— Стивънс призна, че са имали връзка и отрече всичко останало.

— Значи той няма представа откъде Сюзън е взела онези трийсет и пет хиляди долара, така ли? — попитах аз.

— Твърди, че не знае нищо за тях. Но още не сме свършили с него. Един от хората на Марино казва, че е видял черен джип с един от онези, модерните регистрационни номера, близо до мястото, където е била застреляна Сюзън, и то по времето, когато смятаме, че се е случило. Бен Стивънс кара черен джип с точно такава табелка „14 Ме“.

— Стивънс не я е убил, Бентън — казах аз.

— Така е. Според мен Стивънс се е паникьосал, когато са поискали от него сведения за случая „Дженифър Дейтън“.

— Всичко е било ясно — съгласих се аз. — Стивънс е знаел, че Дженифър Дейтън е била убита.

— И какъвто си е страхливец, при следващото плащане е решил да прати Сюзън. Сигурно е трябвало да се срещне с нея веднага след това, за да получи своя дял.

— По това време тя вече е била мъртва.

Уесли кимна.

— Според мен човекът, който е трябвало да се срещне е нея, я е застрелял и е запазил парите за себе си. По-късно, може би само няколко минути по-късно, Стивънс се е появил на уреченото място, на онази уличка, близо до Стробъри Стрийт.

— Това обяснява и положението на тялото й в колата — рекох аз: — Отначало тя е била наведена напред и убиецът е стрелял в тила й. Но когато са я открили, главата й е била облегната назад.

— Стивънс я е преместил.

— Отначало, когато се е приближил до колата й, той не е могъл веднага да разбере какво не е наред. Ако тя е била отпусната върху кормилото, не е било възможно да види лицето й. Затова я е преместил.

— И после е хукнал като попарен.

— Ако си е сложил малко одеколон, преди да тръгне за срещата, тогава по ръцете му е имало следи от одеколона. Преместил я е и вероятно е докоснал палтото й някъде около рамото. Ето защо ти е замирисало на неговия одеколон.

— В края на краищата ние ще успеем да го пречупим.

— Имаме по-важна работа.

Разказах му за срещата си с Хелън Граймс и за онова, което тя ми беше казала за последното посещение на мисис Уодел при сина й.

— Според моята хипотеза Рони Уодел е искал да заровят с него портретчето на Христос и това навярно е било последното му желание. Сложил го е в плик и е написал отгоре: „Спешно, строго секретно…“ и тъй нататък.

— Без разрешението на Донахю не е било възможно да го направи — каза Уесли. — Според правилника за последното желание на затворника трябва да бъде съобщено на директора на затвора.

— Точно така. И независимо какво са казали на Донахю, той е бил прекалено страхлив, за да позволи трупът на Уодел да бъде отнесен с онзи плик в джоба. Затова разрешава да бъде изпълнено последното желание на Уодел и изнамира начин да види какво има в плика, без да оставя следи. След смъртта на Уодел решава да размени пликовете и нарежда на някой от своите главорези да се погрижи за това. Ето за какво са били необходими онези сметки и квитанции.

— Надявах се, че ще се досетиш за това — рече Уесли.

— Според мен човекът е допуснал малка грешка. Да предположим, че на бюрото си е имал бял плик с квитанции и сметки от едно последно пътуване до Питърсбърг. Да предположим, че е взел подобен плик и е пъхнал някакви незначителни листчета вътре, а отгоре е написал същото, което е било написано на плика, оставен от Уодел.

— Обаче затворническият надзирател е объркал пликовете.

— Да. Написал е онзи текст върху плика с квитанциите.

— И по-късно, като си е потърсил квитанциите, е разбрал какво е направил.

— Точно така — казах аз. — И ето защо Сюзън им е била необходима. Ако бях на мястото на този надзирател, щях да бъда страшно притеснена. За мен решаващият въпрос щеше да бъде дали някой от съдебните лекари няма да отвори плика в моргата, или той ще си остане запечатан. Ако аз бях на мястото на този надзирател и в същото време бях връзката на Бен Стивънс, тоест човекът, който е предал парите за онази услуга — да не бъдат снети пръстовите отпечатъци на Уодел в моргата, то тогава щях да знам точно към кого да се обърна.

— Щеше да се свържеш със Стивънс и да му кажеш да провери дали пликът е бил отварян. И ако е бил отварян, дали това е събудило нечии подозрения и не е ли накарало някой да започне да задава въпроси. Това означава да се паникьосаш и да си създадеш много повече проблеми, отколкото ако си запазил хладнокръвие. Но се е предполагало, че Стивънс много лесно би могъл да отговори на този въпрос.

— Не е така — рекох аз. — Той е могъл да попита Сюзън, но тя не е присъствала при отварянето на плика, Фийлдинг го е отворил на горния етаж, преснел е съдържанието и е пратил оригинала при другите лични вещи на Уодел.

— Стивънс не е ли могъл да намери тези фотокопия?

— За тази цел е трябвало да счупи ключалката на моето чекмедже — казах аз.

— Тогава се е сетил за единствената друга възможност — компютъра.

— Можел е също така да попита Фийлдинг или мен. Но предварително е знаел какъв ще бъде резултатът. Никой от нас не би дал такава поверителна информация нито на Сюзън, нито на него, нито на когото и да било.

— Той достатъчно добре ли разбира от компютри, за да влезе в твоята директория?

— Доколкото знам, не, но Сюзън изкара няколко курса и в кабинета й имаше книги за UNIX.

— Телефонът иззвъня и аз оставих Луси да вдигне слушалката. Когато тя дойде в кухнята, изглеждаше доста разтревожена.

— Обажда се твоят адвокат, лельо Кей.

Премести кухненския телефон до мен, за да не ставам от стола си. Николас Грюман не си губеше времето с поздрави, направо премина към въпроса.

— Доктор Скарпета, на дванадесети ноември вие сте написали чек за десет хиляди долара. И във вашите банкови фишове не мога да открия нищо, което да ми подскаже в коя от вашите сметки сте вложили тези пари.

— Не съм ги вложила.

— Излязохте от банката е десет хиляди долара в брой?

— Не. Написах чека в Сигнет Банк и с него купих чек на приносителя в английски лири.

— За кого беше предназначен този чек на приносителя? — попита моят бивш професор, докато Бен Уесли напрегнато ме гледаше.

— Мистър Грюман, прехвърлянето на тези пари е лична работа и няма нищо общо с професията ми.

— Хайде, доктор Скарпета, вие добре знаете, че този отговор не е сериозен.

Поех си дълбоко дъх.

— Вие със сигурност знаете, че ще ни питат за това. Вие се досещате колко подозрително изглежда, че само няколко седмици преди вашата асистентка да внесе в банката необяснимо голяма сума пари, вие сте написали чек за подобна сума.

Затворих очи и прокарах пръсти през косата си, а Уесли се изправи и застана зад мен.

— Кей — усетих как ръцете му обгръщат раменете ми, — трябва да му кажеш, за бога.