Жестоко и необичайно

VIII

Телефонът дълго звъня в отдела по бихейвиористика3 на ФБР, намиращ се в тайните сфери на Академията в Куантико. Представих си мрачните лъкатушни коридори и кабинетите, претъпкани със спомени за шлифовани бойци от рода на Бентън Уесли, който бил отишъл на ски, както ми казаха.

— Всъщност аз съм единственият човек тук в момента — обясни ми учтив глас.

— Обажда се доктор Кей Скарпета. Спешно трябва да го намеря.

Бентън Уесли почти веднага отговори на позвъняването.

— Бентън, къде си? — извиках аз, за да надвия ужасния пукот по линията.

— В колата си — отговори той. — Ние с Кони прекарахме Коледа с нейното семейство в Шарлътсвил. Сега пътуваме на запад към Хот Спрингс. Смятах да ти се обадя довечера.

— Нещо прекъсва. Почти не те чувам.

— Не затваряй.

Търпеливо изчаках почти цяла минута. После отново чух гласа му.

— Сега е по-добре. В ниското сме. Слушай, за какво ти трябвам?

— Нуждая се от вашата помощ, трябва да се направят анализи на едни пера.

— Няма проблеми. Ще се обадя на Дауни.

— Трябва да поговорим — неохотно добавих аз, защото знаех, че го поставям в неудобно положение. — Имам чувството, че въпросът не търпи отлагане.

— Не затваряй.

Този път линията бе чиста. Той се съветваше с жена си.

— Караш ли ски? — попита ме след малко Бентън.

— Зависи кой ме кани.

— Ние с Кони отиваме в хотел „Хомстед“ за два дни. Можем да поговорим там. Ще успееш ли да се измъкнеш?

— Ще направя всичко възможно. Ще взема и Луси.

— Добре. Двете с Кони ще си правят компания, докато ние с теб разговаряме. Като пристигнем, ще ви потърся и стая. Ще можеш ли да ми донесеш нещо да видя?

— Да.

— Включително и онова, което имаш за случая „Робин Найсмит“. Нека да огледаме нещата от всички страни.

— Благодаря ти, Бентън — казах искрено аз. — И моля те, благодари на Кони от мое име.

Реших веднага да си тръгна от службата, без да давам подробни обяснения.

— Ще ви се отрази добре — рече Роуз и надраска на едно листче номера на семейство Уесли. Тя не разбираше, че моето желание не е да си почина в някой хотел е пет звезди. За миг очите й се напълниха със сълзи, когато й казах да съобщи на Марино къде се намирам, за да може да ме намери, в случай че имаше нещо ново около убийството на Сюзън.

— Моля те, на никой друг не казвай къде съм — добавих.

— През последните двайсет минути се обадиха трима репортери — отвърна тя. — Включително и от „Уошингтън Поуст“.

— С никого няма да обсъждам убийството на Сюзън. Кажи им, както обикновено, че очакваме да получим резултатите от лабораторията. Просто им кажи, че съм извън града, че не съм на разположение.

Докато пътувах на запад към планините, в главата ми се въртяха натрапливи образи. Виждах Сюзън с развлечената й работна престилка и лицата на майка й и баща й, когато Марино им каза, че дъщеря им е мъртва.

— Добре ли си? — попита ме Луси. Откакто бяхме излезли от къщи, почти не откъсваше очи от мен.

— Просто съм много заета — отговорих аз и се постарах да се съсредоточа върху пътуването. — Ще ти хареса да караш ски. Имам чувството, че ще станеш добра скиорка.

Тя мълчаливо впери поглед в предното стъкло на колата. Небето беше бледосинкаво, а в далечината се извисяваха планините, сякаш поръсени със сняг.

— Съжалявам за станалото — рекох аз. — Имам чувството, че всеки път, когато ми идваш на гости, нещо се случва и аз не мога да ти обърна внимание.

— Няма защо да ми обръщаш внимание.

— Някой ден ще ме разбереш.

— Може би и аз съм същата, когато става въпрос за работа. Всъщност може би от теб съм се научила на това. Сигурно ще успея в работата като теб.

Настроението ми беше ужасно. Бях доволна, че нося слънчеви очила. Не исках Луси да види очите ми.

— Знам, че ме обичаш. Само това има значение. Знам, че мама не ме обича — добави племенницата ми.

— Дороти те обича, доколкото може.

— Ти си абсолютно права. Обича ме колкото може, което не е много, защото не съм мъж. Тя обича само мъжете.

— Не, Луси. Майка ти всъщност не обича мъжете. Те са симптом на натрапливия й стремеж да намери някой, който ще направи от нея едно цяло. Не разбира, че това зависи от самата нея.

— Единственото сигурно нещо в цялата работа е, че все намира разни негодници.

— Съгласна съм, че средният й резултат досега не е задоволителен.

— Аз няма да живея като нея. Не искам въобще да приличам на нея.

— Ти не приличаш на нея — казах аз.

— Прочетох в една брошура, че там, където отиваме, се занимават и със стрелба по подвижна мишена.

— Занимават се с най-различни неща.

— Взе ли поне един от револверите?

— Там не стрелят с револвери, Луси.

— Стрелят, ако са от Маями.

— Ако не престанеш да се прозяваш, ще заразиш и мен.

— Защо не взе поне един пистолет? — настояваше тя.

Ругерът беше в куфара ми, но не исках тя да знае.

— Какво толкова се притесняваш за това? — попитах.

— Искам да се науча да стрелям добре. Толкова добре, че да улучвам дванайсетицата на часовника всеки път, когато се опитам — сънливо добави тя.

Сърцето ме заболя, когато тя сгъна якето ми и го подложи под главата си вместо възглавница. Легна до мен и заспа, темето й се докосваше до бедрото ми. Луси не знаеше колко силно се изкушавах моментално да я върна обратно в Маями. Но си личеше, че долавя страховете ми.

Хотел „Хомстед“ бе построен върху парцел от петнайсет хиляди акра в Алегенските планини, главната му сграда бе от тъмночервени тухли с високи бели колонади. Белият му квадратен купол имаше по един часовник на всяка от четирите си страни, като и четирите часовника показваха еднакво времето и се виждаха отдалеч, а тенискортовете и игрищата за голф бяха побелели от сняг.

— Имаш късмет — рекох на Луси, когато двама любезни мъже в сиви униформи пристъпиха към нас. — Тук има страхотни условия за каране на ски.

Бентън Уесли бе изпълнил обещанието си и когато отидохме на рецепцията, веднага ни дадоха резервираната за нас стая. Той ни беше запазил стая за двама с остъклени врати, водещи към балкона с изглед към казиното, а на масата имаше букет цветя от него и от Кони. На картичката пишеше: „Ще се срещнем на пистите. Записали сме Луси за урок в три и половина.“

— Трябва да побързаме — казах на Луси, когато отворихме куфарите си. — Твоят първи урок по ски започва точно след четирийсет минути. Пробвай ето тези. — Хвърлих й чифт червени скиорски панталони, яке, ръкавици, чорапи и пуловер. — Ако ти трябва и нещо друго, ще го имаш по-късно.

— Нямам тъмни очила — отвърна тя, докато навличаше яркосин пуловер. — Ще ослепея от снега.

— Можеш да вземеш моите. Във всеки случай слънцето скоро ще залезе.

Докато стигнахме с автобуса до пистите, наехме екип на Луси и се свързахме с инструктора, който чакаше при въжената линия, стана три часът и двайсет и девет минути. Скиорите приличаха на ярки петънца, спускащи се надолу по склона, и едва когато се приближаха, се превръщаха в хора. Забих здраво ските си в склона и като прикрих очи с длан, внимателно огледах лифтовете и въжените линии. Слънцето вече се спускаше към върховете на дърветата, снегът ослепително блестеше, но сенките се издължаваха, а температурата бързо спадаше.

Забелязах мъжа и жената просто, защото много грациозно се пързаляха един до друг, щеките им приличаха на перца и почти не докосваха снега, докато двамата се рееха като птици. Познах Бентън Уесли по сребристите коси и му махнах с ръка. Той погледна назад, извика нещо непонятно на Кони, отблъсна се и полетя като стрела надолу, а ските му бяха така плътно една до друга, та си помислих, че сигурно е невъзможно да се пъхне и лист хартия между тях.

Когато спря сред фонтан от снежен пух и вдигна тъмните очила на темето си, изведнъж ми хрумна, че дори да не го познавах, пак щях да го наблюдавам. Черните скиорски панталони плътно обгръщаха добре оформените му мускулести крака, които обикновено не се забелязваха под всекидневните му традиционни костюми, а якето му беше с цвета на залеза в Ки Уест. Лицето и очите му сияеха, а острите му черти изглеждаха още по-поразителни.

— Прекрасно е, че си тук — каза Уесли.

Щом го видех или чуех гласа му, веднага си спомнях за Марк. Двамата бяха колеги и първи приятели. Можеха да минат за братя.

— Къде е Луси? — попита Кони.

— В този момент превзема въжената линия — посочих аз.

— Надявам се, че нямаш нищо против, дето я записахме на урок по ски.

— Да имам нещо против ли? Не знам как да ви благодаря, че сте толкова внимателни. Много е доволна.

— Смятам да постоя тук и да я погледам — каза Кони. — После ще отида да пийна нещо горещо, а имам чувството, че и Луси няма да откаже. Бен, ти май още не си се уморил както трябва.

— Ще дойдеш ли да направим няколко бързи спускания? — попита ме Уесли.

Докато чакахме на опашката за лифта, си разменихме някои незначителни забележки, а когато седнахме, и двамата замълчахме. Уесли свали предпазния лост и се понесохме плавно нагоре. Въздухът бе режещо студен и възхитително чист, изпълнен с кротки звуци — свистяха ски, глухо падаха твърди буци сняг. Белият прах от машините за правене на сняг се носеше подобно на пушек над гората между склоновете.

— Говорих с Дауни — каза той. — Ще се видите в управлението веднага щом успееш да отидеш там.

— Това е добра новина — рекох. — Бентън, какво ти казаха?

— Няколко пъти говорихме с Марино. Както изглежда, в момента имате няколко случая, които не са непременно свързани чрез наличните данни, но между тях има някакви странни съвпадения.

— Мисля, че става въпрос за нещо повече от обикновени съвпадения. Нали знаеш за пръстовия отпечатък на Рони Уодел, открит в къщата на Дженифър Дейтън?

— Да. — Той се взираше в няколко иглолистни дървета, извисили се на фона на залязващото слънце. — Както вече казах на Марино, надявам се, че има някакво логично обяснение на това как пръстовият отпечатък на Уодел е попаднал там.

— Логичното обяснение би могло да гласи, че по някое време той е бил в къщата й.

— Тогава изпадаме в някаква невероятно странна ситуация, Кей. Затворник с изпълнена смъртна присъда излиза на улицата и отново извършва убийство. И тогава би трябвало да предположим, че някой друг е заел мястото му на електрическия стол в нощта на тринайсети декември. Съмнявам се, че е имало много доброволци.

— Сигурно.

— Какво знаеш за криминалното досие на Уодел?

— Много малко.

— Преди години го разпитвах в Мекленбърг.

Погледнах го с любопитство.

— Вместо увод ще ти кажа, че не беше много общителен и не желаеше да обсъжда убийството на Робин Найсмит. Твърдеше, че ако наистина я е убил, нищо не си спомня. Това не е необичайно. Повечето от онези, които са извършили някакво насилие, твърдят, че не си спомнят или отричат да са извършили престъпление. Преди да дойдеш, поисках да ми изпратят по факса консултативния протокол на Уодел.

— Бентън, вече се радвам, че съм тук.

Той се взираше право напред, рамената ни едва се докосваха. Известно време пътувахме мълчаливо, склонът под нас ставаше все по-стръмен. След малко попита:

— А ти как си, Кей?

— По-добре съм. Но имам и ужасни моменти.

— Знам. Винаги ще ги има. Но се надявам да стават по-малко. Ще има и цели дни, когато няма да чувстваш нищо.

— Да — рекох аз, — има и такива дни.

— Групата, която се занимава със случая, се справя много добре. Смятаме, че знаем кой е сложил бомбата.

Повдигнахме върховете на ските си и се наведохме напред, когато лифтът плавно ни спусна на земята като малки птички, закътани в гнездото си. Краката ми бяха измръзнали и схванати от пътуването, а следите от ски надолу по склона ледено проблясваха. Дългите бели ски на Уесли се сливаха със снега и същевременно отразяваха светлината. Той плавно се понесе надолу по пистата сред ослепителни облаци от диамантен прах, като от време на време забавяше ход, за да погледне назад. Помахах му едва-едва с щеката и вяло го последвах. Когато стигнах до средата на пистата, тялото ми се стопли и стана гъвкаво, а мислите ми свободно се рееха.

В стаята си се прибрах по здрач и намерих съобщение от Марино, който искаше до пет и половина да му се обадя в управлението.

— Какво има? — попитах, когато Марино вдигна слушалката.

— Нещо, което ще ти развали съня. Като начало ще ти кажа, че Джейсън Стори те клевети наляво и надясно… включително и пред репортерите.

— Трябва на някого да си излее гнева — отвърнах и настроението ми отново се развали.

— Е, това, което прави той, не е хубаво, но имаме и по-сериозни проблеми. Не можем да открием картичките с пръстовите отпечатъци на Уодел.

— Никъде ли ги няма?

— Точно така. Проверихме досиетата му в Ричмъндското полицейско управление, в Щатската полиция и във ФБР. На тези места би трябвало да имат негови отпечатъци. Но липсват. После се свързах с Донахю, за да се опитам да открия някои вещи на Уодел, като книги, писма, гребен, четка за зъби, всичко, върху което би могло да има негови отпечатъци. И познай какво стана. Донахю разправя, че майката на Уодел взела само часовника и пръстена му. Всичко останало било унищожено в затвора.

Тежко се отпуснах върху ръба на леглото.

— И най-хубавото оставих за накрая, докторке. Няма да повярваш. Куршумите, извадени от телата на Еди Хийт и Сюзън Стори, са изстреляни от един и същи пистолет, двайсет и втори калибър.

— Божичко! — възкликнах.

На долния етаж в клуб „Хомстед“ оркестърът свиреше джаз, но посетителите бяха малко и не беше особено шумно.

Кони бе завела Луси на кино и ние е Уесли седяхме на една отдалечена маса в ъгъла на танцовата площадка. Пиехме коняк. Той не изглеждаше уморен като мен, но лицето му бе напрегнато.

Взе още една свещ от съседната свободна маса и я сложи до двете, които вече бе поискал от келнера. Пламъчетата на свещите непрекъснато трепкаха, но светлината им ни бе недостатъчна и макар че другите клиенти не се вторачиха в нас, все пак току ни поглеждаха. Предполагам, че мястото не беше подходящо за работа, но фоайето и трапезарията не бяха достатъчно уединени, а Уесли бе прекалено благовъзпитан, за да ми предложи да се срещнем в неговата стая или в моята.

— Тук има някои противоречиви елементи — каза той. — Но човешкото поведение е непредсказуемо. Уодел е прекарал десет години в затвора. Не знаем как се е променил през това време. Аз бих определил убийството на Еди Хийт като сексуално мотивирано, докато убийството на Сюзън Стори по-скоро ми прилича на екзекуция.

— Сякаш извършителите са двама — казах аз, като въртях чашата си в ръце.

Той се наведе напред и бавно заразгръща папката с материалите по случая „Робин Найсмит“.

— Интересното е — започна той, без да ме поглежда, — че сме слушали толкова много за начина на действие, за подписа на извършителя. Той винаги предпочита определен тип жертви, избира определено място, предпочита нож и тъй нататък. Но всъщност невинаги става така. Нито пък емоциите на престъпника са винаги явни. Казах, че на пръв поглед убийството на Сюзън Стори сякаш няма сексуални мотиви. Но колкото повече си мисля за това, толкова повече съм убеден, че има някакъв сексуален компонент. Мисля, че при този убиец можем да говорим за пикеризъм.

— Робин Найсмит е била прободена многократно — рекох аз.

— Да. Онова, което й е причинил, сякаш е взето от някой учебник. Няма данни за изнасилване, което не означава, че не е имало такова нещо. Но липсват следи от семенна течност. Многократното забиване на ножа в корема, хълбоците и гърдите й е заместител на половия акт. Явен пикеризъм. Хапането не е толкова явно, въобще не е свързано с оралните аспекти на сексуалния акт, но според мен то отново е заместител на половия акт. Потъване на зъбите в плътта, канибализъм, какъвто беше случаят с Джон Джубърт и онова вестникарче, което той уби в Небраска. Освен това имаме и куршумите. Човек не би свързал стрелянето с пикеризма, докато не се позамисли. Тогава в някои случаи движещите сили излизат наяве. Нещо прониква в плътта.

— В убийството на Дженифър Дейтън няма такива елементи.

— Така е. Но това потвърждава казаното от мен. Че няма някакъв ясно установен модел. Но има един общ елемент в убийствата на Еди Хийт, Дженифър Дейтън и Сюзън Стори. Бих ги квалифицирал като организирани престъпления.

— Не и убийството на Дженифър Дейтън — отбелязах аз. — Както изглежда, убиецът се е опитал да представи смъртта й като самоубийство и не е успял. Или може би не е имал намерение да я убие, но прекалено силно я е стиснал за шията.

— Вероятно не е имал намерение да я убие, преди да я вкара в колата — съгласи се Уесли. — Но всъщност е имало умисъл. И маркучът, прикачен към ауспуха, е бил отрязан с остър инструмент, който не е намерен. Или убиецът го е донесъл със себе си, или е успял да изхвърли онова, което е намерил в къщата и използвал. Тук има умисъл. Но преди да продължим, нека ти напомня, че в случая не притежаваме куршум двайсет и втори калибър или някакво друго доказателство, което би могло да ни даде основание да свържем убийството на Дженифър Дейтън с убийствата на Хийт и Сюзън.

— Не е вярно, Бентън. Пръстов отпечатък на Рони Уодел е бил открит върху един стол в трапезарията на Дженифър Дейтън.

— Не сме сигурни, че Рони Уодел е стрелял в другите двама.

— Тялото на Еди Хийт е било разположено така, че това напомня за случая „Робин Найсмит“. Момчето е било нападнато в нощта, когато Рони Уодел е бил екзекутиран. Не ти ли се струва, че тук има някаква странна връзка?

— Нека да се изразим по друг начин — рече той. — Не искам да мисля така.

— Никой от нас не иска. Бентън, какво ти подсказва интуицията?

Той поръча на сервитьорката да донесе още коняк. Свещите осветяваха чистите линии на лявата му скула и брадичката.

— Интуицията ли? Добре. Имам много лошо предчувствие — каза той. — Сигурен съм, че Рони Уодел е общото звено тук, но не знам какво означава това. Един пръстов отпечатък, открит на местопрестъплението, е идентифициран като негов, но въпреки това не сме в състояние да открием картичките с пръстовите му отпечатъци, нито нещо друго, което би ни довело до някакъв положителен резултат. Също така в моргата не са му взети отпечатъци и човекът, който вероятно е забравил да свърши тази работа, е убит със същото оръжие, с което е убит и Еди Хийт. Николас Грюман, адвокатът на Уодел, явно е познавал Дженифър Дейтън и всъщност, както се оказва, тя е изпратила факс на Грюман няколко дни преди смъртта си. И накрая, да, има някаква неуловима и странна прилика между смъртта на Еди Хийт и смъртта на Робин Найсмит. Откровено казано, чудя се дали нападението над Хийт по някаква причина не е трябвало да представлява символичен акт.

Той изчака да ни сервират питиетата, а после отвори кафявия плик, прикачен към папката е документи по случая „Робин Найсмит“. Това незначително действие ме подсети за нещо, което не бях предполагала.

— Трябваше да взема снимките й от Архива — казах аз.

Уесли си сложи очилата и ме погледна.

— При старите случаи документацията се превръща в микрофилм, копия от него имаш в папката. Оригиналните документи се унищожават, но запазваме оригиналните снимки. Те отиват в Архива.

— И какво представлява той? Стая във вашата сграда?

— Не, Бентън. Един склад, намиращ се близо до Щатската библиотека. В същата сграда Бюрото на юристите пази документите по старите си дела.

— Вандър все още ли не е намерил снимката на кървавия отпечатък, оставен от Уодел в къщата на Робин Найсмит?

— Не — отвърнах аз и двамата се спогледахме. Знаехме, че Вандър никога няма да я намери.

— Господи! — възкликна Уесли. — А кой ти донесе снимките на Робин Найсмит?

— Моят административен секретар — отговорих. — Бен Стивънс. Около седмица преди екзекуцията на Уодел той ходи в Архива.

— Защо?

— В последните етапи на обжалването на една присъда винаги се задават много въпроси и аз предпочитам да имам подръка необходимите материали по дадения случай. Тъй че отиването до Архива е нещо обичайно. Но този път имаше една малка разлика — не се наложи да помоля Стивънс да отиде за снимките. Той сам предложи услугите си.

— И това ли е необичайно?

— Сега, като се обърна назад, признавам, че е така.

— Тогава се предполага — рече Уесли, — че твоят административен секретар е предложил услугите си, защото всъщност се е интересувал от досието на Уодел. Или по-точно от снимката на кървавия отпечатък от пръст, която е трябвало да бъде в него.

— Мога само да кажа със сигурност, че Стивънс е искал да се порови из нечие досие, това би било невъзможно, ако е нямал основателна причина да посети Архива. Например ако бях научила, че е ходил там, без някой от съдебните лекари да го е помолил за това, щеше да ми се види странно.

Разказах на Уесли и за историята със служебния ми компютър и му обясних, че двата терминала, свързани със случая, са моят и на Стивънс. Докато говорех, Уесли си водеше бележки. Когато млъкнах, вдигна очи.

— Излиза, че не са намерили, каквото са търсили — каза той.

— Подозирам, че си прав.

— Това ни кара да си зададем основателния въпрос: Какво са търсили?

Бавно разклащах чашата си. На светлината на свещите съдържанието й приличаше на течен кехлибар и приятно пареше стомаха ми.

— Може би нещо, свързано със смъртта на Еди Хийт. Проверявах всички други случаи, при които жертвите са имали следи от ухапвания или наранявания, говорещи за канибализъм, и в директорията ми имаше такъв файл. Просто не мога да си представя какво друго би могъл да търси някой.

— В твоята директория съхраняваш ли вътрешна документация?

— В една поддиректория.

— С една и съща кодова дума ли получаваш достъп до тези документи?

— Да.

— И в тази поддиректория пазиш доклади от аутопсии и други документи, свързани със случаите ти?

— Така е. Но по времето, когато някой е проникнал там, не съхранявах нищо особено.

— Който и да го е направил, просто не е знаел това.

— Очевидно е така — рекох аз.

— А какво ще кажеш за аутопсионния протокол на Рони Уодел, Кей? По онова време той беше ли в компютъра?

— Би трябвало. Беше екзекутиран на тринайсети декември, в понеделник. Който и да е проникнал в директорията ми, направил го е на шестнайсети декември, в четвъртък следобед. По това време аз правех аутопсия на Еди Хийт, а Сюзън беше в кабинета ми на горния етаж и както предполагах, си почиваше, след като разля формалина.

— Странно. — Той се намръщи. — Ако предположим, че именно Сюзън е проникнала в директорията ти, защо се е интересувала от аутопсионния протокол на Уодел? Ако това е търсила. Тя е присъствала по време на неговата аутопсия. Какво би могла да намери в протокола, нещо, което не е знаела?

— Не мога да се сетя за нищо подобно.

— Е, нека зададем въпроса по друг начин. Има ли нещо, свързано с аутопсията, което тя не е могла да научи в нощта, когато трупът му е бил докаран в моргата? Или може би е по-добре да кажа в нощта, когато един труп е бил докаран в моргата, тъй като вече не сме сигурни, че това е бил трупът на Уодел — мрачно добави той.

— Не е могла да види лабораторните изследвания — казах. — По онова време резултатите от тях още не бяха пристигнали. Някои идват след седмици.

— И Сюзън е знаела това.

— Положително.

— И твоят административен секретар също?

— Несъмнено.

— Трябва да има и нещо друго — рече той.

Имаше и нещо друго, но когато се сетих за него, все още не можех да си представя колко е важно.

— Уодел или който и да е бил на негово място имаше в задния джоб на панталона си плик, за който държеше да бъде заровен заедно с него. Фийлдинг е могъл да отвори този плик едва след като се е качил на горния етаж е документацията след аутопсията.

— Значи в онази нощ Сюзън не е знаела какво има в плика? — възбудено попита Уесли.

— Точно така. Не е могла да знае.

— И имаше ли нещо важно в този плик?

— Само няколко данъчни квитанции и сметки от ресторант.

Уесли се намръщи.

— Квитанции и сметки — повтори той. — Какво, за бога, е правил с тях? При теб ли са?

— В досието му са. — Извадих фотокопията. — Всичките са от една и съща дата — трийсети ноември.

— Някъде по това време Уодел е бил прехвърлен от Мекленбърг в Ричмънд.

— Точно така. Станало е петнайсет дни преди екзекуцията — съгласих се аз.

— Трябва да проверим номерата на тези квитанции, да разберем къде са били издадени. Може да се окаже важно. Много важно, ако се имат предвид нашите предположения.

— Че Уодел е жив ли?

— Да. Вероятно по някакъв начин е станала размяна и той е бил освободен. Може би човекът, който е отишъл на електрическия стол, е държал тези квитанции в джоба си, защото е искал да ни подскаже нещо.

— Откъде е могъл да ги вземе?

— Навярно го е направил по време на пътуването от Мекленбърг до Ричмънд, когато е имало идеална възможност за такова нещо — отговори Уесли. — Може би двама мъже са били закарани от Мекленбърг в Ричмънд, Уодел и някой друг.

— Предполагаш, че са спрели, за да се нахранят?

— Когато водят осъден на смърт, пазачите нямат право да спират по пътя. Но ако е имало някакъв заговор, всичко е могло да се случи. Може да са спрели, за да вземат нещо за ядене и точно тогава Уодел да е бил освободен. После другият затворник е бил откаран в Ричмънд и е бил затворен в килията на Уодел. Помисли малко. Възможно ли е било някой от пазачите или някой друг от Спринг Стрийт да познае, че докараният затворник не е бил Уодел?

— Той може да е твърдял, че не е Уодел, но сигурно не е имало кой да му повярва.

— Сигурно изобщо не са го слушали.

— Ами майката на Уодел? — попитах аз. — Предполага се, че тя се е видяла с него няколко часа преди екзекуцията. Сигурно веднага би познала, че затворникът не е нейният син.

— Трябва да проверим дали срещата между майка и син се е състояла. Но независимо от това, мисис Уодел е имала интерес да участва в евентуалния заговор. С положителност не е искала синът й да умре.

— Значи си убеден, че е бил екзекутиран друг човек — неохотно изрекох аз, защото това беше хипотезата, която най-много исках да отхвърля.

Вместо отговор той отвори плика със снимките на Робин Найсмит, които винаги щяха да ме шокират, независимо от това колко пъти ги бях разглеждала. Уесли бавно проследи историята на тази ужасна смърт, запечатана на фотолента. После каза:

— В светлината на трите убийства, извършени напоследък, образът на Уодел някак не се получава.

— Какво искаш да кажеш, Бентън? Че след десетте години, прекарани в затвора, той се е променил?

— Мога само да кажа, че съм чувал за хора, извършили предумишлено убийство, които се разпадат като личности. Започват да правят грешки. Например случаят с Бънди. Към края се държеше като обезумял. Но обратното е необичайно — дезорганизираната личност да се промени, безумният да стане методичен, рационален, да действа с умисъл.

Когато Уесли споменаваше за Бънди и подобните му, той го правеше някак на теория, безстрастно, сякаш неговите анализи и хипотези бяха формулирани въз основа на източници от втора ръка. Той не се хвалеше. Не споменаваше често имена, нито пък се държеше като човек, който познава лично тези престъпници. Следователно поведението му можеше да се нарече умишлено заблуждаващо.

Всъщност той бе прекарвал дълги часове в задушевни разговори с хора, като Теодор Бънди, Дейвид Беркович, Сирхан Сирхан, Ричард Спек, Чарлс Мейсън, както и с по-малко известните черни дупки, които изсмукваха светлината на планетата Земя. Марино веднъж ми беше казал, че когато Уесли се връщал от тези дълги пътешествия до някои от най-строго охраняваните затвори, изглеждал блед и съсипан. Направо физически се разболявал, като поглъщал отровата на тези хора и понасял неизбежните връзки е тях. Някои от най-ужасните садисти в съвременната ни история редовно му пишеха писма, изпращаха му коледни картички, интересуваха се от цялото му семейство. Никак не бе чудно, че Уесли изглеждаше като човек, понесъл тежко бреме, и много рядко говореше. В замяна на информацията, която получаваше, той се съгласяваше на единственото нещо, което малцина от нас биха приели. Позволяваше на чудовището да се свърже с него.

— Доказано ли беше, че Уодел е страдал от психоза? — попитах аз.

— Само беше установено, че е бил е всичкия си, когато е убил Робин Найсмит. — Уесли извади една снимка и я сложи на масата пред мен. — Но откровено казано, аз не мисля така.

Тази снимка си спомнях най-ясно и просто не можех да си представя как някоя нищо неподозираща невинна душа е налетяла на подобна сцена.

Във всекидневната на Робин Найсмит нямаше много мебели, само няколко ниски кресла е тъмнозелена мека тапицерия и шоколадовокафяво кожено канапе. В средата на паркетния под се виждаше малък ориенталски килим, а стените бяха боядисани с цвят на вишна или на махагон. Телевизорът се намираше точно срещу вратата, което позволяваше на всеки, който влезе, директен достъп до ужасяващото творение на Рони Джо Уодел. В момента, когато е отключила вратата и е извикала името на Робин, нейната приятелка е видяла голото тяло, подпряно на телевизора в седнало положение, а кожата е била така набраздена и зацапана със засъхнала кръв, че едва по-късно в моргата е било възможно да се установи какви точно са нараняванията. На снимката съсирената кръв, стекла се около хълбоците на Робин, приличаше на червена смола, а наблизо бяха захвърлени няколко окървавени кърпи. Оръжието на престъплението не бе открито, макар полицията по-късно да установи, че от кухненския комплект липсва касапски нож от неръждаема стомана, немско производство, и описанието на острието му да съвпадаше с формите на раните.

Уесли отвори папката с документите по случая „Еди Хийт“ и извади работна скица на местопрестъплението, направена от полицая на окръг Хенрико, който бе открил тежко раненото момче зад колониалния магазин. Уесли сложи скицата до снимката на Робин Найсмит. Известно време ние двамата ги сравнявахме, без да продумаме. Приликата беше много по-очебийна, отколкото си представях, положението на двете тела бе еднакво — от отпуснатите отстрани ръце до небрежно сгънатите до тях дрехи.

— Признавам, че това ми се вижда адски зловещо — отбеляза Уесли. — Сякаш сцената с Еди Хийт е огледално изображение на другата. — Той докосна снимката на Робин Найсмит. — Телата са подпрени като парцалени кукли на предмети с формата на кутии. Голям телевизор, кафяв контейнер за смет. — Разпиля и другите снимки по масата, сякаш бяха карти за игра, и извади още една от колодата. На нея се виждаше трупът в близък план, както бе сниман в моргата — кръговите следи от ухапванията ясно си личаха върху лявата гръд и от вътрешната страна на лявото бедро.

— И тук приликата е поразителна — каза той. — Следите от ухапванията съответстват почти точно на местата върху бедрото и рамото на Еди Хийт, откъдето е била изрязана плът. С други думи — Уесли свали очилата си и вдигна поглед към мен — Еди Хийт вероятно също е бил хапан, а после плътта е била изрязана, за да се прикрият доказателствата.

— Това означава, че убиецът е запознат донякъде е въпросът за представяните в съда доказателства — рекох аз.

— Почти всеки престъпник, който е прекарал известно време в затвора, е запознат с тези неща. Ако по времето, когато е убил Робин Найсмит, Уодел не е знаел за идентифицирането на следи от ухапвания, то по-късно го е научил.

— Говориш така, сякаш той е извършил и друго убийство — отбелязах аз. — Преди малко спомена, че образът на Уодел не се получава.

— Ако го сравним с онова, което е бил преди десет години.

— Имаш протокола от разпита му. Може ли да поговорим за него?

— Разбира се.

Протоколът представляваше въпросник на ФБР, състоящ се от четиридесет страници, попълвани при разпит на четири очи с извършители на тежки престъпления.

— Прегледай го сама — рече Уесли и го сложи на масата пред мен. — Бих искал да чуя какво мислиш сама, без да се влияеш от мен.

Уесли бе разпитал Уодел преди шест години, когато той е бил в затвора на окръг Мекленбърг. Протоколът започваше с обичайните външни данни — държането на Уодел, емоционалното му състояние, особеностите му, а начинът, по който се изразяваше, подсказваше, че е възбуден и объркан. После, когато Уесли му е позволил да задава въпроси, той е задал само един: „Видях малки бели снежинки, когато минах покрай прозореца. Сняг ли вали или това е пепел от крематориума?“

На протокола бе отбелязано, че разпитът е бил проведен през август.

Въпросите за това дали е могло да бъде предотвратено убийството не водеха доникъде. Би ли убил Уодел жертвата си на оживено място? Щял ли е да я убие, ако е имало свидетели? Можело ли е нещо да го спре? Смята ли той, че смъртното наказание представлява спирачка за престъпниците? Уодел бе казал, че не си спомня да е убивал „дамата от телевизията“. Твърдеше, че не знае какво би му попречило да извърши нещо, за което не си спомня. Имаше единствен спомен за това, че всичко е „лепнело“ по него. Казваше, че сякаш се е събудил след полюция. Но дрехите на Рони Уодел не са лепнели от семенна течност. А от кръвта на Робин Найсмит.

— Този списък на проблемите му ми се вижда доста обикновен — изказах на глас мислите си. — Главоболие, прекалена стеснителност, подчертана мечтателност, напуснал дома си на деветнайсет години. Тук няма нищо, което да напомня за обичайните „сигнали за опасност“. Никакви пожари, нападения, жестокост към животните или нещо от този род.

— Чети по-нататък — рече Уесли. Прегледах следващите няколко страници.

— Алкохол и наркотици — отбелязах аз.

— Ако не е бил пратен в затвора, щял е да умре от наркотиците или да бъде застрелян на улицата — каза Уесли. — И което е интересно, доста късно е започнал да се занимава с тези неща. Уодел твърдеше, че до двайсетгодишната си възраст, преди да напусне дома си, не бил вкусвал алкохол.

— Във ферма ли е израснал?

— Да, в Съфък. Сравнително голяма ферма, където са отглеждали фъстъци, царевица, соя. Цялото му семейство живеело там и работело за собствениците. Имали четири деца, Рони бил най-малкият. Майката била много религиозна и всяка неделя ги водела на църква. Никакъв алкохол, нито цигари, нито ругатни. Израснал в изолирана среда. Нито веднъж не бил напускал фермата, преди да умре баща му, когато решил да се махне. С автобус пристигнал в Ричмънд и лесно намерил работа заради голямата си физическа сила. Разбиване на стар асфалт, носене на тежки товари и други от този род. Според моята теория просто не е могъл да устои на изкушението, когато за първи път се е сблъскал с него. Започнал с бира и вино, а по-късно е опитал и марихуана. След година минал на кокаин и хероин, продавал и купувал, а също така е и крадял, каквото му попадне. Когато го попитах колко дребни престъпления е извършил безнаказано, той ми отговори, че не може да ги преброи. Вършил е кражби с взлом, разбивал коли, с други думи присвояване на имущество. После се вмъкнал в къщата на Робин Найсмит и тя имала нещастието да се прибере, докато бил там.

— Тук никъде не пише, че си е служил с насилие — забелязах аз.

— Да. Той не прилича на типичния насилник. Защитата му твърдеше, че е изпаднал във временно умопомрачение, което се дължало на алкохола и наркотиците. Откровено казано, и аз мисля така. Напълно възможно е, когато е срещнал Робин Найсмит, Уодел да е бил напълно разстроен психически и после да не си е спомнял нищо или почти нищо.

— Спомняш ли си дали е откраднал нещо? — попитах аз. — Чудя се дали изобщо е имало някакви ясни доказателства за намерението му да извърши взломна кражба.

— Вътре всичко беше обърнато с главата надолу. Знаем, че липсваха бижута. Домашната аптечка беше празна, в портмонето й също нямаше нищо. Трудно е да се установи какво друго е било откраднато, защото тя е живяла сама.

— Никаква сериозна връзка?

— Има и един невероятен факт. — Уесли бе вперил поглед във възрастна двойка, която унесено танцуваше под звуците на саксофона. — Петна от семенна течност бяха открити на чаршафа и на завивката й. Петното на завивката изглеждаше прясно, освен ако Робин не е сменяла бельото си много често, а знаем, че тези петна не бяха от Уодел. Не съвпадат с неговата кръвна група.

— Някой от познатите й не спомена ли, че е имала любовник?

— Не. Разбира се, проявихме голям интерес към тази личност, но тъй като тя не показа желание да влезе в контакт е полицията, предположихме, че Робин Найсмит е имала връзка с някой от женените си колеги.

— Възможно е — казах аз. — Но той не я е убил.

— Не. Рони Уодел е убиецът. Нека да погледнем.

Отворих папката на Уодел и показах на Уесли снимките на екзекутирания затворник, когото бях аутопсирала в нощта на тринайсети декември.

— Можеш ли да познаеш дали това е същият човек, когото си разпитвал преди шест години?

Уесли напрегнато изучаваше снимките една по една. Спря се на лицето, снимано в близък план, на тила, хвърли поглед ма снимките на горната част на тялото и на ръцете. От протокола на разпита извади малка снимка на Уодел и започна да ги сравнява.

— Виждам известна прилика — заявих аз.

— Това е всичко, което може да се каже — съгласи се Уесли. — Снимката от протокола е правена преди десет години. Уодел имаше брада и мустаци, беше много мускулест, но слаб. Лицето му беше слабо. Този тип — той посочи фотографиите от моргата — е избръснат и много по-тежък. И лицето му е по-пълно. Въз основа на тези снимки не бих могъл да твърдя, че това е един и същи човек.

И аз също не можех да твърдя такова нещо. Всъщност дори се сетих за стари мои снимки, на които никой не можеше да ме познае.

— Имаш ли идея как да се справим с този проблем? — попитах Уесли.

— Ще ти предложа някои неща — каза той, събра снимките и изравни ръбовете им върху масата. — Твоят стар приятел Ник Грюман явно играе някаква роля в цялата тази работа и си мисля какъв ли е най-добрият начин да се справим е него, без да ни усети. Ако някой от нас с Марино се опита да поговори е него, той веднага ще се досети, че нещо не е наред.

Знаех какво ще каже по-нататък и се опитах да го прекъсна, но Уесли не ми позволи.

— Марино ми е споменавал, че имаш неприятности с Грюман, че ти се обажда по телефона и те разиграва. Освен това се познавате отдавна, от Джорджтаун. Може би ти трябва да говориш с него.

— Не искам, Бентън.

— Той може да има снимки на Уодел, писма, други документи. Нещо, върху което да са останали отпечатъци. Или по време на разговора той би могъл да изтърве нещо важно. Работата е там, че ти можеш да се свържеш е него съвсем естествено, в процеса на всекидневната си работа, докато за нас това е невъзможно. Пък и нали ще ходиш в окръг Колумбия, за да се видиш е Дауни.

— Не — казах аз.

— Просто си помислих. — Извърна поглед от мен и махна на келнерката да донесе сметката. — Колко време Луси ще остане при теб?

— Учебните й занятия започват на седми януари.

— Спомням си, че тя разбираше от компютри.

— И още как.

Уесли се поусмихна.

— Така ми каза и Марино. Той смята, че тя би могла да ни помогне да се справим с АДС.

— Сигурна съм, че с удоволствие би се опитала.

Изведнъж ми се прииска да я закрилям, чувствах се раздвоена. Хем исках да я изпратя обратно в Маями, хем не исках.

— Не знам дали си спомняш, но Мишел работи в канцеларията на Криминалния отдел, която подпомага Щатската полиция в работата й с АДС — рече Уесли.

— Това едва ли те притеснява особено в момента.

Допих коняка си.

— Непрекъснато се притеснявам — отвърна той.

На следващата сутрин валеше лек сняг, когато ние е Луси облякохме екипи за ски, които можеха да се забележат от сто километра.

— Приличам на светофар — каза тя, като впери очи в ярко-оранжевото си отражение в огледалото.

— Така е. Ако се изгубиш, няма да ни е трудно да те открием.

Погълнах два аспирина и витамини с малко лимонада, която взех от барчето в стаята ни.

Луси огледа моя екип, също така ярък като нейния, и поклати глава.

— Като се има предвид колко си консервативна, наистина ми приличаш на неонов паун.

— Старая се да не изоставам от другите. Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Бентън ще бъде в трапезарията в осем и половина. Можем още сега да слезем, ако не ти се чака повече.

— Готова съм. А Кони няма ли да закусва с нас?

— С нея ще се срещнем на пистите. С Бентън ще водим служебен разговор.

— Струва ми се, че й е неприятно да остава сама — каза Луси. — Когато той разговаря с някого, тя все не е поканена.

Заключих вратата на стаята и двете тръгнахме по тихия коридор.

— Предполагам, че Кони не иска да се меси в тези неща — рекох тихо. — Всички подробности около работата на съпруга й биха се превърнали в тежко бреме за нея.

— Значи, затова той говори с теб вместо с нея.

— Да, за нашите случаи.

— За работа. И за двама ви работата е най-важното нещо.

— Работата несъмнено е най-важното нещо в живота ни.

— Вие с мистър Уесли да не би да сте на път да завържете любовна връзка?

— На път сме да закусим заедно — отвърнах й с усмивка. Както обикновено, в „Хомстед“ шведската маса беше зашеметяваща. Беше отрупана с върджински бекон и шунка, всевъзможни ястия от яйца, сладкиши, хлебчета, питки. Луси въобще не се поддаде на тези изкушения и се насочи право към ядките и свежите плодове. Засрамена от нейния пример и от спомена за неотдавнашната здравна лекция, която бях прочела на Марино, се отказах от тези съблазнителни ястия и дори от кафето.

— Всички те зяпат, лельо Кей — прошепна Луси. Предположих, че за това са виновни ярките ни одеяния, но след малко отворих „Уошингтън Поуст“ и напрано се стреснах, като видях собствената си снимка на първа страница. Заглавието гласеше: „Убийство в моргата“. Отдолу надълго и нашироко се разказваше за убийството на Сюзън и на видно място бе поставена моята снимка — как пристигам на местопрестъплението е много притеснен вид. Явно единственият източник на информация бе Джейсън, съкрушеният съпруг на Сюзън, който описваше как жена му напуснала работата си при странни, ако не и подозрителни обстоятелства, и то по-малко от седмица преди насилствената си смърт.

Например той твърдеше, че Сюзън напоследък се опълчила срещу мен, защото съм се опитала да я включа в списъка на свидетелите по случая с мъртвото момче, макар че не била присъствала на аутопсията. Когато Сюзън се разболяла и не отишла на работа след „разливането на формалина“, аз толкова често съм я търсила по телефона, че се страхувала да вдигне слушалката, а после „съм се появила на прага в нощта преди убийството“ с една коледна звезда в ръце и с някакви смътни обещания за разни услуги.

„След като напазарувах за Коледа, се прибрах и заварих главния съдебномедицински експерт във всекидневната си — твърдеше съпругът на Сюзън. — Тя (доктор Скарпета) си тръгна веднага и щом вратата се затвори след нея, Сюзън се разплака. Беше ужасно изплашена от нещо, но не искаше да ми каже какво е то.“

Колкото и да ме разстроиха клеветите на Джейсън Стори по мой адрес, още по-невероятни ми се сториха разкритията за последните финансови придобивки на Сюзън. Вероятно две седмици преди смъртта си тя била платила повече от три хиляди долара с кредитна карта, след като вложила в банковата си сметка трийсет и пет хиляди долара. Внезапното й забогатяване беше необяснимо. През есента съпругът й бе останал без работа, а самата Сюзън печелеше по-малко от двайсет хиляди долара годишно.

— Мистър Уесли пристига — каза Луси и взе вестника от ръцете ми.

Уесли носеше черни скиорски панталони и домашно плетен пуловер, а на рамото си бе метнал яркочервено яке. Устните му бяха здраво стиснати и по лицето му личеше, че знае новините.

— Някой от „Уошингтън Поуст“ не се ли опита да говори е теб? — попита ме той и издърпа един стол. — Не мога да повярвам, че са написали всичко това, без да ти дадат някаква възможност да го коментираш.

— Един техен репортер наистина ми се обади вчера точно когато си тръгвах — отговорих аз. — Искаше да ми зададе въпроси за убийството на Сюзън, но аз му отказах. Предполагам, че така съм пропуснала шанса си.

— Значи не си знаела нищо, никой не ти е намекнал, че нещата ще бъдат така преиначени?

— Нямах никаква представа, докато не видях вестника.

— Само за това се говори, Кей. — Той вдигна очи към мен. — Тази сутрин го чух по телевизията. Марино ми се обади. За ричмъндската преса това е велик ден. Намекват, че убийството на Сюзън може би е свързано със службата на главния съдебномедицински експерт… Че ти навярно си замесена и затова внезапно си напуснала града.

— Това е абсурдно.

— Каква доза истина има в тази статия?

— Фактите са напълно изопачени. Наистина отидох в дома на Сюзън, когато тя не дойде на работа. Исках да се уверя, че е добре и беше необходимо да разбера дали е взела пръстови отпечатъци на Уодел, когато го докараха в моргата. Наистина отидох да я видя в навечерието на Коледа и да й занеса един подарък и саксия с коледна звезда. А онези „смътни обещания за разни услуги“ вероятно съм дала, когато тя ми каза, че напуска. Помолих я да ми се обади, ако има нужда от препоръка и ако смята, че мога да й помогна с нещо.

— Ами каква е тази история, дето не искала да бъде включена в списъка на свидетелите по случая „Еди Хийт“?

— Това стана в следобеда, когато тя разля няколко буркана с формалин и се оттегли да си почине горе в кабинета ми. Обичайна практика е в списъка на свидетелите да включваме лицата, които са помагали при извършването на аутопсията. В този случай Сюзън присъстваше само при външния оглед на трупа и настоя да не включвам името й в протокола от аутопсията. Помислих си, че държането й е странно, но до конфликт не сме стигали.

— От статията излиза, че ти си си разчиствала сметките с нея — каза Луси. — Точно затова щях да се чудя, ако бях я прочела и не знаех нищо повече.

— Не съм си разчиствала сметките с нея, но явно някой друг е направил точно това — рекох аз.

— Нещата малко се проясняват — обади се Уесли. — Ако това, което пише за финансовото й състояние, е вярно, значи е получила голяма сума пари, защото е направила услуга на някого. По същото това време е извлечена информация от компютъра ти, а Сюзън е изглеждала много променена. Станала е нервна, не е било възможно да се разчита на нея. Правила е всичко възможно да те избягва. Кей, струва ми се, че тя не е могла да застане лице в лице с теб, защото те е предала.

Кимнах, като е всички сили се стараех да се овладея. Сюзън се беше забъркала в нещо, от което не е знаела как да се измъкне и затова не е искала да присъства на аутопсията на Еди Хийт, а по-късно и на аутопсията на Дженифър Дейтън. Нейните емоционални избухвания явно не са имали нищо общо с магьосничеството, нито с въздействието на формалиновите пари. Тя се е паникьосала. Не е искала да бъде свидетелка и в двата случая.

— Интересното е — подхвана Уесли, когато му изложих моята теория, — че ако си зададем въпроса какво ценно е притежавала Сюзън, което е могла да продаде, отговорът е: информация. А щом не присъства на аутопсиите, няма информация. И е много вероятно на Коледа тя да е отишла да се срещне именно с човека, който е купувал информацията от нея.

— Каква ли е тази информация, че някой да е готов да плати заради нея хиляди долари, а след това и да убие бременна жена? — с безстрастен глас попита Луси.

Ние не знаехме това, но имахме предположение. Пак излизаше, че общото звено в случая е Рони Джо Уодел.

— Сюзън не е забравила да вземе пръстовите отпечатъци на Уодел или на човека, който беше екзекутиран — казах аз. — Нарочно не го е направила.

— Така изглежда — съгласи се Уесли. — Някой я е помолил за по-удобно да забрави да вземе отпечатъците. Или да загуби картичките с отпечатъците, в случай че ти или друг член на екипа ти свършите тази работа.

Помислих си за Бен Стивънс. Копеле такова.

— И това ни връща към снощното ни заключение, Кей — продължи Уесли. — Трябва да разберем какво е станало в онази нощ, когато вместо Уодел, вероятно някой друг е седнал на електрическия стол, и да установим кой е той. И трябва да започнем именно от АДС. Най-напред бихме могли да разберем кои данни са били подправени. — Той вече говореше на Луси. — Подготвил съм така нещата, че да можеш да се заемеш с данните от журналните записи, ако имаш желание.

— Имам — рече Луси. — Кога искаш да започна?

— Можеш да започнеш, когато поискаш, защото първата стъпка е да се обадиш по телефона. Ще се свържеш с Мишел. Тя е компютърна специалистка в канцеларията на Криминалния отдел и работи извън Щатското полицейско управление. Работата й е свързана с АДС и тя подробно ще ти обясни как стоят нещата там. Ще ти помогне да получиш достъп до данните от журналните записи.

— Тя няма ли нещо против? — предпазливо попита Луси.

— Тъкмо обратното. Във възторг е. Журналните записи всъщност са ревизионни дневници, списъци на промените, направени в основната банка с данни на АДС. С други думи не е възможно да ги прочетеш. Струва ми се, че Мишел ги нарича „хекс дъмпе“, ако това означава нещо за теб.

— Хексадецимал или банка — 16. С други думи йероглифи — каза Луси. — Това означава, че ще трябва да дешифрирам данните и да съставя програма, чрез която бих могла да открия всяка промяна в контролните номера на файловете, от които се интересувате.

— Ще успееш ли? — попита Уесли.

— Щом веднъж се справя с кода и с разположението на файловете. Защо твоята позната не го направи сама?

— Искаме всичко да е колкото може по-дискретно. Мишел ще привлече вниманието, ако изведнъж зареже обичайните си задължения и започне да се рови из журналните записи по десет часа на ден. Ти ще можеш незабелязано да работиш от домашния компютър на леля си, като се включиш на диагностична линия.

— Стига някой да не я проследи и да не открие, че всичко става от моя дом.

— Бъди спокойна — каза Уесли.

— И никой няма да забележи, че външен човек е проникнал в компютъра на Щатската полиция и се рови във файловете? — попитах аз.

— Мишел твърди, че няма да имаме проблеми. — Уесли разтвори ципа на един от джобовете на скиорското си яке и извади оттам картичка, която подаде на Луси. — Това са номерата на служебния и на домашния й телефон.

— Сигурен ли си, че можеш да й се довериш? — попита Луси. — Ако някой е бърникал из компютрите, сигурен ли си, че тя не е замесена?

— Мишел не умее да лъже. Когато беше малко момиче, в такива случаи започваше да гледа в краката си и ставаше червена като домат.

— Ти си я познавал още, когато е била малко момиче! — объркано възкликна Луси.

— И преди това — каза Уесли. — Тя е най-голямата ми дъщеря.