Жестоко и необичайно

III

Вечерта запалих голям огън в камината и ядох зеленчукова супа пред нея, докато навън леденият дъжд се превръщаше в мокър сняг. Бях загасила лампите и бях дръпнала пердетата от плъзгащите се остъклени врати. Тревата беше побеляла, листата на рододендроните се бяха свили и сгърчили, голите зимни дървета чернееха на лунната светлина.

Денят така ме бе изтощил, сякаш някаква алчна тъмна сила бе изсмукала жизнените сокове на цялото ми същество. Усещах по тялото си натрапчивите докосвания на затворническата надзирателка на име Хелън, долавях застоялата воня на бърлогите, обитавани някога от жестоки, озлобени мъже. Спомних си как в Ню Орлиънс по време на провеждането на годишното събрание на Американската академия на юридическите науки в една хотелска стая разглеждах диапозитиви. По онова време убиецът на Робин Найсмит още не беше разкрит и това, че обсъждахме какво се бе случило с нея, докато шумните гуляйджийски групички минаваха покрай прозорците в навечерието на празника Вси светии, ми се виждаше някак зловещо. Тя беше бита и малтретирана, и прободена с нож в собствената си всекидневна, както се смяташе. Но хората най-вече бяха шокирани от онова, което Уодел бе извършил след смъртта й, от необичайния и зловещ ритуал. След като се уверил, че е мъртва, я съблякъл. Ако я бе изнасилил, нямаше доказателства за това. Както изглеждаше, бе предпочел да я хапе и да пронизва с нож меките части на тялото й. Когато колежката й от службата дошла да я види, открила обезобразеното тяло на Робин подпряно на телевизора, главата й била клюмнала напред, ръцете — отпуснати отстрани, краката — опънати, а дрехите й били струпани наблизо. Приличала на окървавена кукла с човешки ръст, прибрала се у дома след една продължителна игра наужким, превърнала се в нещо ужасяващо.

Според мнението на психиатъра, изказано в съда, след като я убил, Уодел вероятно е бил обзет от разкаяние, седнал до нея и й говорил може би с часове. Съдебномедицинският представител на щата твърдеше точно обратното — Уодел е знаел за телевизионната кариера на Робин и това, че е подпрял трупа на телевизора, за него е било символичен акт. Отново я е наблюдавал на екрана и си е фантазирал. Връщал я на силата, която довела до тяхното запознанство, и това, разбира се, предполагало предварителна подготовка. С времето нюансите и промените в тези безкрайни анализи ставаха все по-заплетени.

Гротескният начин, по който е бил изложен на показ трупът на двайсет и седем годишната телевизионна говорителка, представляваше специалният почерк на Уодел. Сега, десет години по-късно, едно момченце бе убито и някой бе сложил под това деяние — извършено в навечерието на екзекуцията на Уодел — същия подпис.

Направих си кафе, напълних един термос и го занесох в кабинета си. Седнах зад бюрото, включих компютъра си и се свързах с градския. Предстоеше ми да видя какво е свършила Маргарет, макар да подозирах, че нейният доклад се намира сред отчайващо голямата купчина книжа, които бях видяла в пощенската си кутия в петък следобед. Нейният файл все още трябваше да е върху твърдия диск. Набрах работния си псевдоним и кодовата дума и на екрана блесна: ПОЩА. Моята компютърна специалистка Маргарет ми беше изпратила съобщение.

„Виж файла «Плът»“ — гласеше то.

— Това наистина е ужасно — промърморих аз, сякаш Маргарет можеше да ме чуе.

Влязох в директорията, наречена от нас Главна, където Маргарет обикновено съхраняваше данните и файловете, които бях поискала да видя, и намерих файла, кръстен от нея „Плът“.

Информацията бе доста голяма, защото Маргарет бе избрала от всички видове смърт и бе прибавила данни, извлечени от Регистъра на травмите. Естествено компютърът бе пресял инциденти със загуба на крайници и тъкани при автомобилни катастрофи и производствени аварии. Имаше четири убийства, при които по труповете са били забелязани следи от ухапвания. Две от жертвите бяха прободени с нож, другите две — удушени. Една от жертвите беше възрастен мъж, имаше две възрастни жени, а следващата беше от женски пол и само на шест години. Записах си номерата на случаите и кодовете на ICD–9.

След това започнах да прелиствам страница по страница Регистъра на травмите, търсейки сведения за жертвите, които са живели достатъчно дълго, за да бъдат настанени в болница. Очаквах, че тук ще имам проблеми с информацията — и се оказа точно така. Сведенията, които болниците даваха за пациентите си, бяха стерилни като операционната зала. Имената и всички лични данни на пациентите се смятаха за поверителни. Липсваше общата връзка, докато случаят пътуваше през канцеларския лабиринт на екипи за спешна помощ, интензивни отделения, различни полицейски отдели и други. Тъжният край на цялата тази история се състоеше в това, че сведенията за една жертва можеха да се намират в шест различни информационни банки и бе невъзможно да бъдат съпоставени, особено ако някъде по веригата имаше и грешки при вписването. Тъй че бе много възможно, като открия интересен случай, да не мога да разбера кой точно е бил пациентът и дали той (или тя) е умрял.

Направих си някои интересни извадки от Регистъра на травмите и приключих с този файл. Накрая поисках да видя списъка на всички стари доклади, съобщения и данни в моята директория, за да изчистя излишните и да освободя място върху твърдия диск. Тогава попаднах на един странен файл.

Носеше название tty07. Съдържаше само шестнайсет байта и беше от 16 декември, миналия четвъртък, четири часът и двайсет и шест минути следобед. Във файла имаше само едно тревожещо изречение:

Вдигнах телефонната слушалка и понечих да набера дома на Маргарет, но се отказах. Главната директория и нейните файлове бяха мои. Макар че всеки можеше да влезе в моята директория, ако не знаеше работния ми псевдоним и кодовата дума, нямаше да може да види файловете ми. Освен мен единствено Маргарет би трябвало да знае кодовата дума. Ако тя бе влязла в моята директория, какво не можеше да намери и на кого съобщаваше това?

„Маргарет не би го направила“, мислех си аз, взирайки се в краткото изречение на екрана.

Все пак не бях сигурна и се сетих за моята племенница. Навярно Луси познаваше оперативната програма UNIX. Погледнах часовника си. Беше осем часът в събота вечер и донякъде щеше да ми бъде мъчно, ако откриех Луси вкъщи. Сигурно имаше среща или бе излязла с приятели. Но се оказа, че не е така.

— Здрасти, лельо Кей. — Гласът й прозвуча изненадано, което ми напомни, че от доста време не бях й се обаждала.

— Как е любимата ми племенница?

— Аз съм единствената ти племенница. Добре съм.

— Какво правиш у дома в събота вечер? — попитах аз.

— Привършвам курсовата си работа. А ти какво правиш вкъщи в събота вечер?

В първия миг не знаех какво да й отговоря. Моята седемнайсетгодишна племенница повече от всеки друг умееше да ме поставя на мястото ми.

— Преборвам се с един компютърен проблем — отговорих най-накрая.

— Значи се обаждаш на когото трябва — рече Луси, която съвсем не беше олицетворение на скромност. — Почакай. Ще преместя тези книги и другите неща, за да мога да се добера до клавиатурата.

— Не, няма да стане — казах аз. — Ти сигурно познаваш оперативната система, която наричат UNIX, нали?

— Не бих казала, че UNIX е система, лельо Кей. Все едно е да говориш за времето, когато става въпрос за околната среда, която се състои от времето и всички останали елементи и съставни части. Използваш ли А-Т и Т?

— Божичко, Луси, не знам.

— Е, тогава е какво работиш?

— С NCR мини.

— Тогава значи използваш А-Т и Т.

— Струва ми се, че някой е проникнал в секретната ми директория.

— Случва се. Но защо мислиш така?

— Открих един странен файл, Луси. Моята директория и файловете й са секретни. Никой не би могъл да прочете нищо, ако не знае кодовата дума.

— Грешиш. Ако основните права са твои, ти си главният потребител на компютърната информация и можеш да направиш каквото си искаш и да прочетеш каквото си искаш.

— Моята компютърна специалистка е главната потребителка на информацията.

— Може и така да е. Но е много вероятно да има и други потребители с основни права, за които ти въобще не знаеш, които са дошли заедно със софтуера. Това лесно ще проверим, но първо ми кажи за странния файл.

— Нарича се tty07 и в него има едно изречение, което гласи: „Не мога да го намеря.“

Чух щракане.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Водя си бележки. Добре. Да започнем с онова, което е явно. Името на файла tty07 е важна следа. Това е устройство. С други думи tty07 е нечий терминал във вашата служба. Възможно е това да е принтер, но аз предполагам, че онзи, който е влязъл в твоята директория, е решил да изпрати съобщение на tty07. Обаче този човек е сбъркал и вместо да изпрати съобщение, е създал нов файл.

— Когато изписваш съобщение, не правиш ли и файл? — удивено попитах аз.

— Не, ако изпращаш само набор от букви.

— Как така?

— Много лесно. Сега в UNIX ли си?

— Да.

— Набери cat-Redirect tty…

— Почакай малко.

— И не се притеснявай за…

— Луси, по-бавно.

— Нарочно се отказваме от директорията, която според мен е направил онзи човек.

— Какво следва след cat?

— Добре. Cat-Redirect и името на устрой…

— Моля ти се по-бавно.

— Би трябвало да имаш чип 486 в това нещо, лельо Кей. Защо работи толкова бавно?

— Проклетият чип не е виновен!

— О, съжалявам — каза искрено Луси. — Забравих.

Какво забрави?

— Да се върнем на нашия проблем — продължи тя. — Между другото предполагам, че нямате устройство, наречено ttyq. Къде си?

— Все още съм на cat — отчаяно изрекох аз. — После следва Redirect… По дяволите. Този знак сочи надясно?

— Да. Сега натисни Return и курсорът ти ще скочи на следващия ред, който е празен. След това напиши съобщението, което искаш да се появи на екрана на ttyq. Натисни Return, после Control С — добави, Луси. — Сега ls минус едно на p-g и ще видиш твоя файл.

Просто набрах „ls“ и видях как нещо се мерна и изчезна.

— Ето какво се е случило според мен — обобщи Луси. — Някой е бил в твоята директория… След минутка ще стигнем до това. Може би е търсил нещо във файловете ти и не го е намерил. Тъй че този човек е изпратил съобщение или се е опитал да изпрати съобщение на устройството, наречено tty07. Обаче е бързал и вместо да набере cat-Redirect-slash-dev-slash-tty07, той е излязъл от директорията и е набрал cat-Redirect-tty07. Тъй че набраното въобще не се е появило на екрана на tty07. С други думи, вместо да прати съобщение на tty07, този човек неволно е създал файл с наименование tty07.

— Ако той беше задал правилната команда съобщението щеше ли да бъде запазено? — попитах аз.

— Не. Набраните букви щяха да се появят на екрана на tty07 и щяха да останат там, докато операторът ги изтрие. Но ти нямаше да видиш никакви доказателства за това нито в директорията си, нито където и да било другаде. Нямаше да има файл.

— Искаш да кажеш, че не е възможно да узнаем колко пъти някой е изпращал съобщения от моята директория, стига да го е правил както трябва.

— Точно така.

— Как е било възможно някой да прочете нещо от моята директория? — върнах се аз на основния въпрос.

— Сигурна ли си, че никой друг не знае кодовата ти дума?

— Никой друг освен Маргарет.

— Тя е компютърната ти специалистка?

— Да.

— И не би дала кодовата дума на никой друг?

— Според мен е невъзможно.

— Добре. Е, някой може да влезе в директорията и без кодовата дума, ако има основни права — каза Луси. — Ще проверим това. Смени на директория etc и виж файла с наименование Група, търси основна група… това е основна гр. Виж списъка на операторите след това.

Започнах да набирам.

— Какво виждаш?

— Още не съм стигнала дотам — отвърнах аз, без да скривам недоволството си.

Тя повтори бавно инструкциите си.

— Виждам три имена в основната група.

— Добре. Запиши ги. После набери двоеточие, q, шат и излизаш от групата.

— „Шат“ ли? — удивено попитах аз.

— Искам да кажа удивителен знак. Сега трябва да стигнеш до файла с кодовата дума… тоест набираш код d и гледаш дали някои от тези имена с основни права не са без кодова дума.

— Луси. — Свалих ръце от клавишите.

— Лесно ще го познаеш, защото във второто поле ще видиш зашифрованата кодова дума на оператора, ако той има такава. Ако във второто поле има само две точки, значи той е без кодова дума.

— Луси.

— Съжалявам, лельо Кей. Пак ли бързам прекалено много?

— Аз не съм специалистка по UNIX. Все едно че ми говориш на суахили.

— Би могла да се научиш. UNIX е истинско удоволствие.

— Благодаря ти, но моят проблем в момента е, че нямам време да се уча. Някой е влязъл в моята директория. Там пазя много секретни документи и данни. Да не говорим за това, че ако някой има достъп до моите файлове, той е видял и други неща и не е известно въобще кой е и защо го прави, нали така?

— С това ще се справим лесно, освен ако не се включва отвън.

— Но съобщението е било изпратено на някого от моята служба… на устройство в моята служба.

— Това не означава, че вътрешен човек не е накарал някой външен човек да проникне в компютъра, лельо Кей. Може би онзи, който слухти наоколо, не знае нищо за UNIX и е имал нужда от помощ, за да влезе в директорията ти, тъй че си е намерил компютърен специалист отвън.

— Това е сериозна работа.

— Сигурно. Освен всичко друго то означава, че системата ви не е сигурна.

— Кога трябва да предадеш курсовата си работа? — попитах аз.

— След празниците.

— Готова ли си?

— Почти.

— Кога започва коледната ваканция?

— В понеделник.

— Какво ще кажеш да дойдеш при мен за няколко дни и да ми помогнеш в тази работа?

— Ти се шегуваш.

— Говоря съвсем сериозно. Но не очаквай много. Обикновено не си давам много труд да правя разни украси. Няколко коледни звезди и свещи на прозорците. Е, разбира се, непременно ще сготвя.

— Няма да има елха?

— Това ще представлява ли проблем?

— Май не. Вали ли сняг?

— Всъщност да.

— Никога не съм виждала сняг.

— По-добре ме остави да поговоря с майка ти.

Гласът на единствената ми сестра Дороти звучеше много загрижено по телефона.

— Пак ли се трепеш от работа? Кей, работиш повече от всеки друг. Хората са толкова впечатлени, когато им кажа, че си ми сестра. Как е времето в Ричмънд?

— Има голям шанс Коледата тук да е бяла.

— Изключително. Луси поне веднъж в живота си трябва да види бяла Коледа. Аз самата не съм виждала такова нещо. А, не, вземам си думите обратно. Една Коледа ходихме с Брадли на ски.

Не можах да си спомня кой беше Брадли. Приятелите и съпрузите на по-малката ми сестра представляваха дълга върволица, която отдавна бях престанала да следя.

— Много бих искала Луси да прекара Коледата с мен — казах аз. — Възможно ли е?

— А ти не можеш ли да дойдеш в Маями?

— Не, Дороти. Не тази година. Аз съм по средата на няколко много сложни случая и имам определени дати за явяване в съда чак до навечерието на самата Коледа.

— Не мога да си представя Коледата без Луси — с нежелание изрече тя.

— И преди си празнувала Коледа без нея. Например, когато си ходила на ски с Брадли.

— Истина е. Но ми беше тежко — невъзмутимо отвърна тя. — И винаги когато сме прекарвали някой празник разделени, съм се заклевала това повече да не се повтори.

— Разбирам. Може би някой друг път. — До смърт ми бяха дотегнали игричките на сестра ми. Знаех, че няма търпение да се отърве от Луси.

— Всъщност стигнала съм до задънена улица с най-новата книга и ще прекарам по-голямата част от празника пред компютъра — бързо размисли тя. — Може би на Луси ще й бъде по-добре с теб. С мен няма да е забавно. Казах ли ти, че вече имам агент от Холивуд? Фантастичен е и познава всички важни клечки там. Преговаря за контракт с Дисни.

— Страхотно. Сигурна съм, че от твоите книги ще станат чудесни филми. — Дороти пишеше много хубави детски книжки и вече бе спечелила няколко престижни награди. Но като човек беше истинско недоразумение.

— Мама е тук — рече сестра ми. — Иска да ти каже две думи. Виж какво, толкова се радвам, че си поговорихме. Наистина не го правим често. Накарай Луси да яде и нещо друго освен салати и ще остане при теб, докато те подлуди. Притеснявам се, че започва да прилича на момче.

Преди да успея да вметна нещо, майка ми взе слушалката.

— Защо не можеш да дойдеш тук, Кейти? Толкова е слънчево и би трябвало да видиш грейпфрута.

— Не мога, мамо. Наистина съжалявам.

— А сега и Луси няма да е при нас, нали? Правилно ли чух? Какво трябва да направя, да изям сама цялата пуйка ли?

— Дороти ще бъде с теб.

— Какво? Шегуваш ли се? Тя ще бъде с Фред. Аз не мога да го понасям.

Миналото лято Дороти отново се бе развела. Не попитах кой е този Фред.

— Струва ми се, че е иранец или нещо такова. Цепи парата на две и има косми в ушите. Знам, че не е католик, а и Дороти напоследък въобще не води Луси на църква. Ако питаш мен, това дете много скоро ще се провали.

— Мамо, те могат да те чуят.

— Не, не могат. Аз съм сама в кухнята, вторачила съм се в пълната с мръсни чинии мивка и знам, че Дороти очаква аз да ги измия. Същото става и когато дойде у дома, защото не си е помръднала пръста да сготви за обяд и се надява аз да свърша тази работа. Да не мислиш, че някога предлага да напазарува? Да не мислиш, че се интересува, че съм стара жена, че съм почти саката? Може би ти ще успееш да набиеш малко акъл в главата на Луси.

— Защо мислиш, че й липсва акъл?

— Тя въобще няма приятели, ако не смятаме онова странно момиче. Би трябвало да видиш стаята на Луси. С всички тези компютри и принтери и какви ли не части сякаш е взета от някой научнофантастичен филм. Не е нормално за едно младо момиче да живее само и да не излиза с приятели на своята възраст. Притеснявам се за нея така, както някога се притеснявах за теб.

— С мен всичко си беше наред.

— Ама ти прекарваше прекалено много време с научните си книги, Кейти. Нали видя какво стана с брака ти?

— Майко, бих искала Луси да пристигне тук утре, ако е възможно. Ще й направя резервация и ще се погрижа за билета. Гледай да си вземе най-топлите дрехи. Ако липсва нещо, например зимно палто, ще й купим оттук.

— Сигурно ще може да поноси твоите дрехи. Кога я видя за последен път? Миналата Коледа ли?

— Май си права.

— Е, нека да ти кажа нещо. Тя вече има бюст. А как се облича само! И дори не си направи труда да поиска съвет от баба си, преди да подстриже хубавата си коса! Няма такова нещо. Защо ще си дава труд да…

— Трябва да се обадя на летището.

— Бих искала да можеше ти да дойдеш. Щяхме да прекараме всички заедно. — Гласът й стана особен. Майка ми се канеше да заплаче.

— И аз бих искала.

В късната неделна утрин пътувах с колата си към летището по мрачното и мокро шосе и сякаш бях попаднала в някакъв ослепителен стъклен свят. Поразтопеният от слънцето лед се свличаше от телефонни жици, от покриви и дървета и се разбиваше на парченца, сякаш от небето падаха кристални снаряди. Синоптиците предвиждаха още една буря, но въпреки всичко аз бях доволна. Искаше ми се да седя тихо пред камината заедно с племенницата ми. Луси вече бе пораснала.

Сякаш не беше отдавна времето, когато се бе родила. Никога няма да забравя широко отворените й немигащи очи, които следяха всяко мое движение в къщата на майка й, нито странните пристъпи на сприхавост и мъка, когато й откажех нещо дребно. Откритото възхищение на Луси ме вълнуваше така, както и ме плашеше. Тя ме беше накарала да изпитвам такива дълбоки чувства, за каквито изобщо не бях предполагала.

Разбрах се с охраната и зачаках пред вратата, като нетърпеливо оглеждах пасажерите, слизащи по стълбичката на самолета. Търсех с поглед набито момиченце с дълги тъмно-рижи коси и шини на зъбите, когато една невероятна млада жена ми се усмихна насреща.

— Луси! — възкликнах аз и я прегърнах. — Божичко, още малко и нямаше да те позная.

Косата й бе къса и разрошена, подчертаваше ясните й зелени очи и хубавото телосложение, за което не бях и предполагала. Нямаше и следа от металните шини, а грубите очила бяха заменени с други — с изящни рогови рамки, които й придаваха вид на сериозна и хубавичка възпитаница на Харвард. Но най-много ме удиви промяната на тялото й; след последната ни среща тя се бе превърнала от ниско и набито подрастващо момиченце в слаба дългокрака девойка със спортна фигура, облечена с малко прекалено къси избелели и удобни джинси, с бяла блуза и плетен колан от червена кожа, обута с мокасини на бос крак. Държеше ученическа чанта, а на глезена й зърнах златна верижка. Бях почти сигурна, че не носи нито грим, нито сутиен.

— Къде ти е палтото? — попитах я аз, когато тръгнахме за багажа.

— Тази сутрин в Маями беше топло.

— Тук ще замръзнеш, докато стигнем до колата ми.

— Физически е невъзможно да замръзна, докато стигна до колата ти, освен ако не си я паркирала в Чикаго.

— Може би имаш пуловер в куфара си?

— Забелязвала ли си някога, че ми говориш точно като баба? Между другото тя смята, че приличам на „пънкелче“. Това е поредният й малапропизъм1 за месеца. Получава се от „пънк“ и „карамелче“.

— Имам няколко спортни якета, кадифени панталони, шапки, ръкавици. Можеш да носиш каквото си искаш.

Тя пъхна длан в моята и подуши косата ми.

— Все още не си започнала да пушиш.

— Все още не пуша и мразя да ми напомнят, че не пуша, защото започвам да мисля за пушене.

— Изглеждаш по-добре от преди и не вониш на цигари. И не си напълняла. Божичко, това летище си го бива! — каза Луси, чийто компютърен мозък бе открил грешки при форматирането в дипломатичния сектор. — А защо се нарича „Ричмънд Интернешънъл“?

— Защото има самолетна връзка с Маями.

— Защо бабчето никога не идва да те види?

— Не обича да пътува и отказва да се качи на самолет.

— Със самолет е по-сигурно, отколкото с кола. Състоянието й наистина се влошава, лельо Кей.

— Знам. Ще те оставя да прибереш багажа си, а аз ще отида да докарам колата — рекох аз. — Но първо да видим къде трябва да го потърсиш.

— Ще се справя сама.

Оставих я и излязох навън в свежия и студен въздух, доволна, че имам на разположение време за размисъл. Промените, настъпили с моята племенница, така ме изненадаха, че повече от всякога не знаех как да се държа е нея. С нея никога не ми беше лесно. От първия ден тя притежаваше невероятен интелект на възрастен човек и инфантилни емоции — едно ефирно и променливо същество, придобило човешка форма, след като майка й се омъжи за Армандо. Единствените ми предимства бяха възрастта и размерите. Сега Луси беше висока колкото мен и ми говореше като равна, с тих, спокоен глас. Сега нямаше да изтича в стаята си и да затръшне вратата. Сега нямаше да приключи някоя препирня, като изкрещи, че ме мрази или че е доволна, че не съм й майка. Представях си, че ще изпада в непредвидими настроения и ще ми налага необорими аргументи. Представях си как хладнокръвно напуска къщата ми и си заминава с моята кола.

По пътя към дома почти не разговаряхме, Луси бе очарована от времето. Светът наоколо се топеше като ледена скулптура, докато на хоризонта се задаваше нов студен фронт в застрашително сиви оттенъци. Когато навлязохме в нашия квартал, където се бях преместила след последното й посещение, тя мълчаливо съзерцаваше скъпите къщи и морави, коледните украси и настланите с тухли тротоари. Един човек, облечен като ескимос, разхождаше старото си охранено куче; черен ягуар, посивял от мръсотията на пътищата, плавно премина покрай нас, разплисквайки локвите.

— Днес е неделя. Къде са децата? Или тук няма такива? — попита ме Луси с тон, който подсказваше, че и аз едва ли не съм виновна за това.

— Има малко. — Завих по моята улица.

— Няма велосипеди в дворовете, няма шейни, нито дървени къщички. Тези хора изобщо излизат ли навън?

— Това е много тих квартал.

— Затова ли си го избрала?

— Отчасти да. Тук човек се чувства доста сигурен и има надежда моята къща да се окаже добро капиталовложение.

— Личната сигурност, а?

— Да — отвърнах аз, като усещах, че ми става все по-неудобно.

Продължаваше да наблюдава големите къщи, покрай които минавахме.

— Хващам се на бас, че можеш да влезеш вътре, да затвориш вратата и да не общуваш с никого… Да не виждаш никого, освен ако не си разхожда кучето. Но ти пък нямаш куче. Колко деца дойдоха при теб за празника на Вси светии?

— Прекарах много спокойно — уклончиво отговорих аз. Истината беше, че звънецът на вратата ми бе иззвънял само веднъж. Работех в кабинета си и на видеомонитора видях четири деца, застанали на стълбищната площадка. Понечих да им кажа, че веднага ще сляза да им отворя, но чух какво си говореха.

— Тук няма жива душа — прошепна малкият водач на коледарчетата.

— Има — обади се друго дете. — Все я дават по телевизията, защото реже мъртъвци и ги слага в буркани. Татко ми каза.

Вкарах колата в гаража и рекох на Луси:

— Първо ще те настаним, а следващата ми задача ще бъде да запаля огън в камината и да напълня каничката с горещ шоколад. После ще помислим какво да направим за обяд.

— Аз не пия горещ шоколад. Имаш ли кафеварка?

— Имам.

— Това е чудесно. Познаваш ли съседите си?

— Знам кои са. Ето, вземи тази чанта, а аз ще взема другата, за да мога да отворя вратата и да изключа алармената инсталация. Божичко, доста е тежка.

— Бабчето настояваше да ти донеса грейпфрути. Хубави са, но са пълни със семки. — Луси влезе вкъщи и се огледа. — Ау, мансардни прозорци. Как се нарича този архитектурен стил, освен че е богаташки?

Може би тя сама щеше да промени заядливото си настроение, ако се преструвах, че нищо не забелязвам.

— Стаята за гости е ей там отзад — рекох аз. — Бих могла да те настаня и на горния етаж, но си помислих, че ще предпочетеш да бъдеш по-близо до мен.

— Тук долу е добре. Стига да съм близо до компютъра.

— Той е в кабинета ми, който сточно до твоята стая.

— Донесох си бележките за UNIX, книгите и някои други неща. — Тя спря пред плъзгащите се врати в дневната. — Дворът ти не е толкова хубав, колкото предишния — добави Луси с тон, който подсказваше, че съм предала всичките си познати.

— Ще имам предостатъчно време да работя в градината си. Ето нещо, което очаквам с нетърпение.

Луси бавно огледа всичко наоколо и най-после погледът й спря върху мен.

— Тук има камери, сензори, ограда, метална врата. Какво още? Оръдейни кули?

— Няма такива.

— Това е твоята крепост, нали, лельо Кей? Ти си се преместила тук, защото Марк е мъртъв и на света няма нищо друго освен лоши хора.

Тези думи ме завариха неподготвена, очите ми мигом се напълниха със сълзи. Отидох в стаята за гости и оставих куфара й, а после проверих чистите кърпи, сапуна и пастата за зъби в банята. След това се върнах в гостната, дръпнах завесите, проверих чекмеджетата на шкафа за дрехи, подредих гардероба и регулирах отоплението, докато моята племенница седеше на ръба на леглото и не откъсваше поглед от мен. След няколко минути вече бях в състояние да я погледна в очите.

— Като си разопаковаш багажа, ще ти покажа откъде ще си избереш зимни дрехи — рекох аз.

— Никога не си гледала на него, както другите.

— Луси, по-добре е да поговорим за нещо друго. — Запалих една лампа и проверих дали телефонът е включен.

— Ти си по-добре без него — уверено заяви тя.

— Луси…

— Той не беше такъв, какъвто трябваше да бъде. Нямаше да остане при теб, защото си беше такъв. И щом нещата между вас не вървяха добре, ти се променяше.

Изправих се до прозореца и вперих поглед в спящите рози, замръзнали върху градинските решетки.

— Луси, трябва да се научиш на малко доброта и такт. Не можеш да казваш направо каквото мислиш.

— Странното е, че чувам това от твоите уста. Винаги си ми казвала колко много мразиш лъжата и фалша.

— Хората имат чувства.

— Права си. Това се отнася й за мен — каза тя.

— Да не би по някакъв начин да съм наранила чувствата ти?

— А ти какво си мислиш?

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Защото изобщо не си помислила за мен. Затова не разбираш.

— През цялото време мисля за теб.

— Все едно да твърдиш, че си богата и да не ми даваш пукната пара. Има ли значение за мен какви са скритите ти ценности?

Не знаех какво да кажа.

— Вече не ми се обаждаш по телефона. Откакто го убиха, нито веднъж не си дошла да ме видиш. — Явно дълго бе сдържала мъката си. — Писах ти, но ти не ми отговори. А вчера ми се обади и ме извика да дойда тук, защото искаш нещо от мен.

— Не исках да стане така.

— Мама прави точно същото.

Затворих очи и опрях чело на хладното стъкло.

— Искаш прекалено много от мен, Луси. Аз не съм съвършена.

— Не очаквам да бъдеш съвършена. Но си мислех, че си по-различна.

— Просто не знам как да се защитя, когато ми правиш такива забележки.

— Не можеш да се защитиш!

Забелязах една катеричка, която подскачаше по оградата на двора ми. Птици кълвяха зрънца в тревата.

— Лельо Кей?

Обърнах се към нея и забелязах, че никога не бе изглеждала толкова отчаяна.

— Защо мъжете винаги са по-важни от мен?

— Не е така, Луси — прошепнах аз. — Кълна ти се.

За обяд племенницата ми искаше салата от риба тон и caffé laté, а после седнах да редактирам една статия пред камината, докато тя ровеше из гардероба и из чекмеджетата на тоалетната масичка. Стараех се да не мисля за това, че друг докосва моите дрехи, сгъва ги по друг начин, закачва ги на други закачалки. Луси великолепно умееше да ме кара да се чувствам като Тенекиения човек, който ръждясва в гората. Бях ли станала строга и сериозна възрастна жена, като онези, които ненавиждах на нейната възраст?

— Какво ще кажеш? — попита ме тя, след като излезе от спалнята ми в един и половина. Беше облякла една от грейките ми.

— Струва ми се, че изгуби прекалено много време, за да избереш само това. Но да, добре ти стои.

— Намерих и някои други свестни неща, но повечето от дрехите ти са прекалено шикозни. Всички тези адвокатски костюми в тъмносиньо и черно, сива коприна на тънки райенца, каки и кашмир, и бели блузи. Сигурно имаш двайсет бели блузи и точно толкова вратовръзки. Между другото, не бива да носиш кафяво. И нямаш почти нищо червено, а би изглеждала добре в червено е тези сини очи и сивкаво-руса коса.

— Пепеляворуса — казах аз.

— Пепелта е сива или бяла. Погледни в огъня: Носим различен номер обувки. Открих и едно черно кожено яке, което е наистина страхотно. Да не би да си карала велосипед в някой друг живот?

— От агнешка кожа е, можеш да го носиш.

— А какво ще кажеш за парфюма ти „Фенди“ и перлите? Имаш ли джинси?

— Вземай всичко. — Започнах да се смея. — О, да, сигурно имам чифт джинси някъде. Може би са в гаража.

— Искам да те заведа да пазаруваме, лельо Кей.

— Да не съм се побъркала?

— Моля ти се!

— Може би — отвърнах аз.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да отида в твоя клуб и да се пораздвижа. В самолета съвсем се схванах.

— Ако искаш да играеш тенис, докато си тук, ще видя дали Тед ще има време да поработи с теб. Ракетите ми са ей там в гардероба, вляво. Току-що си купих нови, марка „Уилсън“. Страшно ще ти харесат.

— Не, благодаря. По-добре да използвам гиричките или да потичам. Защо ти не вземеш един урок от Тед, докато аз се пораздвижа? Можем да отидем заедно, а?

Послушно вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Уестуд. Тед нямаше свободна минутка до десет часа. Дадох на Луси съответните наставления и ключовете от колата си и след като тя потегли, почетох пред огъня и заспах.

Когато отворих очи, чух как въглените пращяха в камината, а зад плъзгащите се врати вятърът нежно докосваше пиринчените звънчета. Падаха едри тежки снежинки, небето приличаше на прашна черна дъска. Лампите в двора ми се бяха включили, в къщата бе толкова тихо, че долавях тиктакането на стенния часовник. Минаваше четири часът, а Луси още не беше се върнала от клуба. Набрах номера на телефона в колата ми, но никой не отговори. Притеснено си помислих, че тя никога не е карала кола по заснежен път. А трябваше да отида и до близкия магазин, за да купя риба за вечеря. Одеве можех да се обадя в клуба и да поискам да я запишат за определен час. Казах си, че се държа глупаво. Луси беше излязла едва преди два часа. Вече не бе дете. Когато стана четири и половина, отново набрах номера на телефона в колата си. В пет се обадих в клуба, но там не можаха да я открият. Започнах да се паникьосвам.

— Сигурна ли сте, че не е на шведската стена или в женската съблекалня, дали не взема душ? — отново попитах младата жена от клуба.

— Четири пъти я търсихме, доктор Скарпета. Проверих навсякъде. Ще отида отново. Ако я открия, ще й кажа да ви позвъни веднага.

— Знаете ли дали изобщо е идвала там? Трябва да е пристигнала към два часа.

— По дяволите, аз дойдох в четири. Не знам.

Продължих да набирам телефона в колата ми.

— Номерът, който сте набрали, не отговаря…

Исках да се обадя и на Марино, но го нямаше нито в дома му, нито в службата. В шест часа стоях в кухнята и се взирах през прозореца. Снегът се сипеше в бялата светлина на уличните лампи. Сърцето ми биеше до пръсване, обикалях от стая в стая и продължавах да набирам номера на телефона в колата си. В шест и половина вече се канех да съобщя в полицията за изчезването на Луси, когато телефонът иззвъня. Изтичах обратно в кабинета си и тъкмо посягах към слушалката, когато забелязах как познатият номер зловещо светна върху екранчето на устройството за идентифициране. След екзекуцията на Уодел онези обаждания бяха престанали. Напоследък съвсем бях забравила за тях. Зашеметено замръзнах на мястото си, очаквайки да чуя как отсреща отново затварят след съобщението на телефонния секретар. Бях шокирана, когато познах гласа.

— Не бих искал да правя това, докторе…

Грабнах слушалката, прочистих гърлото си и удивено изрекох:

— Марино?

— Да — каза той. — Имам лоши новини.