Жестоко и необичайно

VII

Когато се събудих на другата сутрин, биеха църковни камбани и зад пердетата грееше слънце. Макар да бях пила много малко вечерта, все едно че имах махмурлук. Излежавах се в леглото, неусетно отново заспах и сънувах Марк.

Когато най-накрая станах, кухнята ухаеше на ванилия и портокали. Луси мелеше кафе.

— Ще ме разглезиш и после какво ще правя? Весела Коледа!

Целунах я по челото и забелязах нова кутия на полицата.

— Какво е това?

— Чеширско мюзли. Специален деликатес. Донесох от собствените си запаси. Най-хубаво е с чисто кисело мляко, ако имаш такова, но виждам, че нямаш. Затова ще трябва да се задоволим с обезмаслено мляко и банани. Плюс това имаме пресен портокалов сок и френско кафе без кофеин. Май трябва да се обадим на мама и бабчето.

Докато набирах номера на майка ми от кухнята, Луси отиде в кабинета ми, за да използва другия телефон. Сестра ми вече бе отишла при мама и скоро ние четирите разговаряхме по телефона, като майка ми непрекъснато се оплакваше от времето. Каза, че в Маями имало буря. Късно вечерта на Коледа извил бурен вятър и завалял проливен дъжд, а на сутринта светкавиците приличали на истински илюминации.

— По време на такава буря не бива да говорите по телефона — казах им аз. — Ще ви се обадим по-късно.

— Ти си се вманиачила, Кей — скара ми се Дороти. — Навсякъде виждаш опасност някой да бъде убит.

— Луси, кажи ми нещо за подаръците — намеси се мама.

— Бабче, още не сме ги отворили.

— Ау! Това беше съвсем наблизо — възкликна Дороти сред пукота по линията. — Осветлението за миг изгасна.

— Мамо, надявам се, че компютърът ти не е включен — рече Луси. — Иначе е много вероятно онова, върху което работиш, да е пропаднало.

— Дороти, сети ли се да купиш масло? — попита мама.

— По дяволите! Знаех си, че съм забравила нещо…

— Три пъти ти напомних снощи.

— Мамо, казвала съм ти, че като пиша, нищо не чувам.

— Аз ще изляза да купя масло.

— И къде ще намериш отворен магазин на Коледа сутринта?

— Все някъде ще е отворено.

Вдигнах очи към Луси, която се появи на прага на кухнята.

— Просто не вярвам на ушите си — прошепна ми тя, докато майка ми и сестра ми продължаваха да спорят.

Затворих телефона и двете е Луси отидохме във всекидневната, върнахме се към тихата зимна утрин във Върджиния, където дърветата не помръдваха, а по сенчестите места все още имаше девственобял сняг. Не можех да си представя, че някога отново ще се върна да живея в Маями. Промяната на сезоните приличаше на фазите на луната — една сила, която ме притегляше и променяше гледната ми точка. Имах нужда и от пълнолунието, и от новолунието, и от нюансите между тях, дните трябваше да бъдат къси и студени, за да се насладя на пролетните утрини.

Луси получи от баба си чек за петдесет долара. Дороти също й пращаше пари и аз се почувствах доста засрамена, когато Луси отвори плика и прибави и моя чек към другите два.

— Парите са нещо съвсем безлично — изрекох с извинителен тон.

— За мен не са безлични, защото ми трябват. Ти току-що купи още една програма за моя компютър.

Тя ми поднесе малък, но тежък пакет, обвит със златисто-червена хартия, и не можа да скрие радостта си, когато зърна лицето ми при отварянето му.

— Помислих си, че това ще ти помогне да спазваш графика на посещенията си в съда — каза тя. — Подхожда и на спортното ти яке.

— Луси, великолепен е.

Докоснах черните корици на подвързания е агнешка кожа бележник, пригладих кремавите му страници. Сетих се за онази неделя, когато й бях дала колата си, за да отиде в центъра на града и когато бе закъсняла толкова много. Хващам се на бас, че хитрушата бе ходила да пазарува тогава.

— А това са резервни допълнения за следващата календарна година. — Луси сложи един по-малък подарък в скута ми и в този миг телефонът иззвъня.

Марино ми пожела весела Коледа и каза, че искал да намине, за да ми донесе „подаръка“.

— Предай на Луси, че е най-добре да се облече топло и да не слага тесни дрехи — малко раздразнено изрече той.

— За какво говориш? — учудих се аз.

— Да не слага тесни джинси, защото патроните няма да се съберат в джобовете й. Ти ми каза, че искала да се научи да стреля. Първият урок е тази сутрин преди закуска. Ако го пропусне, това си е неин проблем, дявол го взел. В колко часа ще обядваме?

— Между един и половина и два. Мислех, че си зает.

— Ами вече се освободих. Ще бъда у вас след около двайсет минути. Кажи на хлапето, че навън е дяволски студено. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Този път не. Ще остана да сготвя.

Когато пристигна, Марино съвсем не изглеждаше в добро настроение и разигра истински театър, докато проверяваше резервния ми револвер — „Ругер“, 38-и калибър, с гумена ръкохватка. Отвори барабана и бавно го завъртя, като надничаше във всяко гнездо поотделно. Издърпа петлето, огледа цевта и провери спусъка. Докато изпълнената с любопитство Луси мълчаливо го наблюдаваше, той авторитетно се разпростря върху следите от смазката, която бях използвала, и ме информира, че ругерът вероятно има нагар и би трябвало да се изчисти. После двамата с Луси заминаха с неговия форд.

Върнаха се след няколко часа, лицата им бяха порозовели от студа и Луси гордо ми показа ожуления си пръст, с който бе натискала спусъка.

— Как се справя тя? — попитах го, бършейки ръце в престилката си.

— Не беше зле — отвърна Марино, като избягваше погледа ми. — Мирише ми на печено пиле.

— Не е вярно — казах и взех палтата им. — Мирише на cotoletta di tacchino alla bolognese.

— Справих се по-добре, отколкото той казва — обади се Луси. — Само два пъти не улучих мишената.

— Ще трябва да продължаваш да се упражняваш на сухо, докато престанеш да натискаш така рязко спусъка. Не забравяй да дръпваш предпазителя.

— По мен има повече сажди, отколкото по Дядо Коледа, след като се спусне през комина — весело заяви Луси. — Ще взема един душ.

В кухнята аз налях кафе, докато Марино направи проверка на плота, пълен с бели трюфели, сотирано филе от пуйка, вино „Марсала“, прясно настъргано сирене „Пармезан“, шунка и останалите неща за нашия обяд. Отидохме във всекидневната, където огънят пламтеше в камината.

— Беше много любезен — проговорих. — Ценя това повече, отколкото си мислиш.

— Един урок не е достатъчен. Може би ще поработя с нея още два-три пъти, преди да си замине за Флорида.

— Благодаря ти, Марино. Надявам се, че не се е наложило да направиш прекалено големи жертви, за да промениш плановете си.

— Не беше кой знае каква възможност — кратко ми отговори той.

— Значи се отказа от „Шератон“ — взех да опипвам почвата аз. — Приятелката ти можеше да се присъедини към нас.

— Случи се нещо.

— Тя как се казва?

— Танда.

— Много интересно име.

Лицето на Марино стана мораво.

— Как изглежда Танда?

— Ако искаш да знаеш истината, не си струва да говорим за нея.

Изведнъж стана и се отправи по коридора към тоалетната.

Винаги бях внимавала да не задавам въпроси за личния му живот, освен ако сам не ме подтикнеше. Но този път просто не се стърпях.

— Как се запозна с Танда? — попитах го, като се върна.

— На полицейската забава.

— Страхотно е, че излизаш и се срещаш с нови хора.

— Ако наистина искаш да знаеш, от трийсет години не съм ходил на среща. Аз съм като Рип Ван Уинкъл, който се събудил през друг век. Жените сега не са като едно време.

— Как така? — Опитах се да се усмихна. Марино явно не виждаше нищо забавно.

— Вече не е така просто с тях.

— Просто ли?

— Като с Дорис. Нашите отношения не бяха сложни. А после, след трийсет години, тя изведнъж скъса с мен и трябва да започвам всичко отново. Ходя на тези забави, защото момчетата настояват. Когато Танда седна на нашата маса, въобще не й обърнах внимание. Ще повярваш ли, че след две бири поиска телефонния ми номер?

— Даде ли й го?

— Аз й рекох: „Ей, ако искаш да се срещнем, ти ми дай телефонния си номер, аз ще ти се обадя.“ Тя ме попита от коя зоологическа градина съм избягал, а после ме покани да играем боулинг. Така се започна. И всичко свърши, когато ми каза, че преди две седмици ожулила нечия кола и била наказана за шофиране е непозволена скорост. Искаше да й уредя проблемите.

— Съжалявам. — Отидох до елхата да взема подаръка и му го поднесох. — Не съм сигурна дали това ще ти помогне да се чувстваш по-добре в обществото.

Той извади чифт червени тиранти и копринена връзка, която им подхождаше.

— Много са хубави, докторке. Охо! — Стана и промърмори с отвращение: — Проклетите таблетки! — После пак забърза към тоалетната. След няколко минути се върна до камината.

— Кога за последен път си ходил на лекар? — попитах го аз.

— Преди две седмици.

— И?

— А ти какво си мислиш? — попита той.

— Мисля си, че имаш високо кръвно налягане.

— Ама че глупост.

— Какво точно ти каза лекарят? — попитах.

— Сто и петдесет на сто и десет и простатата ми е увеличена, дявол го взел. Затова вземам тези таблетки за обезводняване. Постоянно тичам до онова място и в половината от случаите е напразно. Ако не се оправя, ще ми прави „Реп“.

„Реп“ означаваше резекция на простатата. Не беше нещо сериозно, макар че нямаше да бъде приятно. Високото кръвно налягане на Марино ме притесни. Беше готов кандидат за удар или сърдечна криза.

— Освен това и глезените ми се подуват — продължи той. — Болят ме краката, а имам и страшно главоболие. Трябва да се откажа от пушенето, от кафето, да сваля двайсетина килограма, да намаля стреса.

— Да, налага се всичко това да стане — казах твърдо аз. — Но не си личи да си направил нещо съществено досега.

— Ние само говорим за това, че трябва да променя начина си на живот. Тоест по-скоро ти говориш.

— Аз нямам високо кръвно налягане и точно преди два месеца и пет дни се отказах от цигарите. Да не говорим, че ако сваля двайсет килограма, нищо няма да остане от мен.

Той сърдито се взираше в огъня.

— Виж какво — рекох. — Хайде заедно да се заемем с тази работа. Ще се откажем от кафето и ще се пораздвижим.

— Мога да си представя как играеш аеробика — кисело изрече той.

— Ще играя тенис. А ти можеш да се заемеш с аеробика.

— Само някой да размаха трико под носа ми и може да се смята за мъртъв.

— Ти самият не искаш да си помогнеш, Марино.

Побърза да смени темата.

— Имаш ли копие от факса, за който ми каза?

Отидох в кабинета си и се върнах с кожената си папка. Отворих ципа и извадих разпечатката на съобщението, което Вандър бе разчел.

— Значи това открихте върху белия лист, който намерихме на леглото на Дженифър Дейтън, така ли? — попита той.

— Точно така.

— Все още не мога да разбера какво правеха на леглото й този лист и кристалът. Защо бяха оставени там?

— Не знам — отговорих аз. — Ами какво стана с телефонния й секретар? Намерихте ли нещо интересно?

— Все още прослушваме съобщенията. Доста хора ще трябва да разпитаме. — Той измъкна пакет „Марлборо“ от горното джобче на ризата си и шумно си пое дъх. — По дяволите! — Шляпна пакета върху масичката. — Сигурно ще се опитваш да ме тормозиш всеки път, когато запаля цигара, нали така?

— Не, просто ще те гледам втренчено. Но няма да кажа и дума.

— Спомняш ли си за онова интервю, което ти направиха от PBS преди два месеца?

— Смътно.

— Дженифър Дейтън го е записала. Намерихме записа, пуснахме го и ела да видиш.

— Какво? — удивено попитах аз.

— Разбира се, там бяха записани и други неща. Приказки за някакви археологически разкопки и за някакъв филм на Холивуд, сниман тук наблизо.

— Защо ли ме е записала?

— Ето още нещо, което не съвпада с останалите факти. Освен обажданията по телефона… Когато е затваряла. Както изглежда, Дженифър Дейтън е мислила за теб, преди да я удушат.

— Какво друго открихте за нея?

— Трябва да запаля. Искаш ли да изляза навън?

— Разбира се, че не.

— Става все по-странно — каза той. — Когато преглеждахме нещата в работния й кабинет, открихме удостоверение за развод. Оказа се, че се е омъжила през 1961 година, развела се е две години по-късно и отново е сменила името си на Дейтън. После се е преселила от Флорида в Ричмънд. Името на бившия й съпруг е Уили Травърс и е един от онези маниаци на тема „здраве“… нали знаеш, дето се занимават с хол… По дяволите, как му беше името?

— Холистична медицина?

— Точно така. Все още живее във Флорида, на форт Майърс Бийч. Свързах се с него по телефона. Адски трудно беше да измъкна каквото и да е от него, но все пак успях да открия някои неща. Твърди, че след раздялата двамата запазили добрите си чувства един към друг и всъщност продължили да се виждат.

— Той е идвал тук?

— Травърс казва, че тя ходела при него във Флорида. Срещали се заради „доброто старо време“, както сам се изрази. За последен път тя е била при него през миналия ноември, около Деня на благодарността. Успях да измъкна и нещичко за брата и сестрата на Дженифър Дейтън. Сестрата е много по-млада, омъжена е и живее някъде в западните щати. Братът е най-възрастен от тримата, на около петдесет и пет е, и държи собствена бакалия. Преди две години се разболял от рак на гърлото и са му изрязали част от гръкляна.

— Почакай — обадих се аз.

— Да. Добре знаеш как звучи гласът на такъв човек. Ако си го чувала, веднага ще го познаеш. Човекът, който ти е позвънил в службата, в никакъв случай не е Джон Дейтън. Някой друг е имал лични причини да се интересува от аутопсията на Дженифър Дейтън. Знаел е достатъчно, за да произнесе правилно името. Знаел е достатъчно, за да каже, че е от Кълъмбия, Южна Каролина. Но не е знаел нищо за здравните проблеми на истинския Джон Дейтън, не е знаел, че гласът му трябва да звучи така, сякаш излиза от машина.

— Травърс знае ли, че бившата му съпруга е била убита? — попитах аз.

— Казах му, че съдебният лекар все още не е приключил с изследванията.

— И той е бил във Флорида, когато тя е умряла, така ли? — попитах аз.

— Така изглежда. Бих искал да знам къде е бил по това време твоят приятел Николас Грюман?

— Той никога не ми е бил приятел — отвърнах. — Как ще се заемеш с него?

— Няма да го правя веднага. С хора като Грюман имаш право само на един изстрел. На колко години е той?

— Около шейсетте — казах.

— Едър ли е?

— За последен път го видях, когато учех в Юридическия факултет. — Станах да разжаря огъня. — По онова време Грюман беше строен, почти слаб. Бих казала, че имаше среден ръст.

Марино мълчеше.

— Дженифър Дейтън тежеше деветдесет килограма — напомних му аз. — Изглежда, че убиецът я е удушил и после я е занесъл до колата.

— Добре. Значи Грюман е имал помощник. Искаш ли един предварителен сценарий? Да видим как ще ти хареса този. Грюман е представлявал Рони Уодел, който не е бил хилавичък. Или може би трябва да кажем, че не е хилавичък. Пръстов отпечатък на Уодел е бил намерен в къщата на Дженифър Дейтън. Навярно Грюман наистина е отишъл да я види и не е бил сам.

Вперих поглед в огъня.

— Между другото в къщата на Дженифър Дейтън не открих никакви пера — добави той. — Ти ме помоли да проверя.

Точно тогава пейджерът му иззвъня. Той побърза да го свали от колана си и присви очи, за да види по-добре тясното екранче.

— По дяволите! — ядоса се Марино и тръгна към кухнята, за да използва телефона ми.

— Какво ста…_Какво?_ — чух го да казва. — О, господи! Сигурен ли си? — Помълча малко. После гласът му прозвуча много напрегнато: — Не се притеснявай. Тя е на два метра от мен.

— На Уест Кеъри и на Уиндзор Уей Марино пресече на червено и поехме на запад. Над главите ни проблясваха сини светлини, вътре в белия форд радиото пращеше, а аз си представях Сюзън — свила се в креслото с висока облегалка, загърнала се с хавлиения си пеньоар, за да се предпази от студа, който няма нищо общо с температурата в стаята. Спомних си променливото изражение на лицето й, очите й, които не искаха да ми разкрият нищо.

Треперех и едва си поемах дъх. Сърцето ми сякаш се бе вледенило и опираше в гърлото ми. Полицаите бяха открили колата на Сюзън на една малка уличка близо до Стробъри Стрийт. Седяла на шофьорската седалка, била мъртва. Никой не знаеше какво е правила в тази част на града, нито какви са били мотивите на убиеца.

— Какво друго ти каза тя по време на снощния ви разговор? — попита Марино.

Нищо важно не ми идваше наум!

— Беше напрегната — отговорих. — Притесняваше се за нещо.

— За какво? Някакви предположения?

— Не знам за какво.

Ръцете ми трепереха, докато ровех в медицинската си чанта и отново проверявах дали всичко е на мястото си. Камерата, ръкавиците и другите неща бяха налице. Спомних си как Сюзън веднъж бе казала, че ако някой се опита да я отвлече и изнасили, първо ще трябва да я убие.

Понякога двете бяхме оставали в службата до късно следобед, за да почистим и да попълним документацията. Бяхме разговаряли съвсем приятелски за това какво е да си жена и да обичаш някой мъж, какво е да си майка. Само веднъж споменахме за смъртта и Сюзън призна, че се бои от нея.

— Аз не говоря за ада, нито за пламъците и сярата, за които проповядва баща ми… Не от това се страхувам — бе казала тогава тя. — Просто се страхувам, че после няма нищо.

— Има — рекох аз.

— Откъде знаеш?

— Нещо си е отишло. Погледни лицата им и ще разбереш. Енергията я няма. Духът не умира. Само тялото.

— Но откъде знаеш? — отново ме попита тя.

Марино понамали скоростта и зави по Стробъри Стрийт. Погледнах в страничното огледало. Друга полицейска кола ни следваше, на покрива й проблясваха червени и сини светлини. Минахме покрай два ресторанта и малка бакалничка. Навсякъде беше затворено и малкото коли, които се движеха, спираха, за да ни направят път. Близо до кафенето на Стробъри Стрийт една линейка препречваше пътя към тясна уличка. Два автомобила на телевизията бяха паркирани малко по-надолу. Репортери неспокойно обикаляха около мястото, обградено с жълт кордон. Марино спря колата. Камерите веднага се насочиха към нас.

Вървях плътно след него. Камерите се приближаваха, микрофоните се насочиха към нас. Марино крачеше напред без колебание и не отговори на нито един въпрос. Аз извърнах лице. Заобиколихме линейката и минахме под жълтия кордон. Старата тъмночервена тойота бе паркирана на тясна отсечка, настлана с чакъл и покрита с утъпкан мръсен сняг. От двете й страни се извисяваха грозни тухлени стени и препречваха косите лъчи на късното слънце. Полицаите правеха снимки, разговаряха и оглеждаха наоколо. Водни капки бавно се процеждаха от покривите и от ръждясалите пожарни стълби. Във влажния въздух се носеше миризма на сметище.

Смътно отбелязах, че познавам младия офицер с класически черти на лицето, който разговаряше е някого по портативния си радиотелефон. Том Лусеро изрече нещо неясно и изключи радиотелефона, като не откъсваше очи от нас. От мястото, където стоях, се виждаха само лявото й бедро и лявата й ръка, защото вратата на тойотата беше отворена. Бях потресена, когато разпознах черното вълнено палто, позлатената халка, часовника от черна пластмаса. Между предното стъкло и таблото за управление бе пъхната червената й медицинска карта.

— Разрешителното е на името на Джейсън Стори. Това сигурно е съпругът й — съобщи Лусеро на Марино. — В чантата й има документи. На шофьорската й книжка пише Сюзън Доусън Стори, двайсет и осем годишна, бяла, от женски пол.

— Пари има ли?

— Единайсет долара в портмонето й и две кредитни карти. Засега няма никакви данни да е била обрана. Познавате ли я?

Марино се наведе, за да я види по-добре. Мускулчетата на долната му челюст потрепнаха.

— Да. Познавам я. Така ли намерихте колата?

— Отворихме вратата откъм шофьорската седалка. Това е всичко — рече Лусеро и пъхна портативния радиотелефон в джоба си.

— И моторът не работеше, а вратите бяха отключени?

— Така е. Както ви казах по телефона. Фриц открил колата по време на патрулната си обиколка към петнайсет часа и забелязал медицинската й карта. — Той ме погледна. — Ако минете от другата страна на колата, ще видите, че има кръв в областта на дясното ухо. Някой добре си е свършил работата.

Марино отстъпи назад и огледа мръсния сняг.

— Май няма да имаме късмет със следите от стъпки.

— Прав сте. Снегът се топи като сладолед. Така беше и когато дойдохме.

— Някакви гилзи?

— Не.

— Близките й знаят ли?

— Още не. Помислих си, че може би ти ще се заемеш с това — каза Лусеро.

— Само вземи мерки името й и професията й да не станат известни на медиите, преди да научи семейството. Господи! — Марино се обърна към мен. — А ти какво ще правиш тук?

— Не искам да докосвам нищо в колата — промълвих и извадих камерата си. Бях нащрек и мисълта ми бе ясна, но ръцете ми не преставаха да треперят. — Дай ми една минутка да се поогледам, а после ще трябва да я сложим на носилка.

— Вие готови ли сте за лекарката? — обърна се Марино към Лусеро.

— Готови сме.

Сюзън бе в избелели сини джинси и изтъркани ботуши с връзки, черното й вълнено палто бе закопчано догоре. Сърцето ми се преобърна, когато забелязах червения копринен шал да се подава над яката й. Носеше слънчеви очила и бе облегната удобно на седалката, сякаш се е канила да подремне. Около шията й върху тъмносивата тапицерия имаше червеникаво петно. Заобиколих от другата страна на колата и видях кръвта, за която бе споменал Лусеро. Започнах да правя снимки и изведнъж спрях, наведох се по-близо до лицето на Сюзън и долових лекото ухание на мъжки одеколон. Забелязах, че предпазният й колан не е закопчан.

Не докоснах главата й, докато не пристигна екипът и трупът на Сюзън не бе сложен на носилка и качен в линейката. Седнах вътре и внимателно я огледах, за да открия раните от куршумите. Намерих една на дясното слепоочие, друга — във вдлъбнатината отзад в горната част на врата й, близо до косата. Прокарах облечената си с ръкавица ръка през кестенявите й коси, за да видя дали има още кръв, но нямаше.

Марино се настани в задната част на линейката.

— Колко пъти е простреляна? — попита ме той.

— Намерих две входящи рани. Куршумите са останали в тялото, макар че напипах единия под кожата в областта на лявата слепоочна кост.

Той притеснено погледна часовника си.

— Семейство Доусън живее недалеч оттук. В Гленбърни.

— Семейство Доусън ли? — попитах и свалих ръкавиците си.

— Нейните родители. Трябва да говоря с тях. Сега. Преди някоя гадина да изтърве нещо и те да научат за случилото се от проклетото радио или от телевизията. Ще намеря кола да те закара у вас.

— Не — отвърнах. — Ще дойда с теб. Струва ми се, че така трябва.

— Когато потеглихме, уличните лампи започнаха да светват една по една. Марино бе вперил поглед в пътя, а лицето му стана застрашително мораво.

— Дявол го взел! — измърмори той. — По дяволите! Да стреля в главата й._ Да застреля бременна жена!_

Аз се взирах навън през страничния прозорец, в главата ми се въртяха объркани мисли, откъслечни и разкривени образи.

Покашлях се.

— Откриха ли съпруга й?

— От техния апартамент никой не отговаря. Може би той е при родителите й. Господи, как мразя тази работа! Исусе Христе, не искам да правя това. Ама че шибана Коледа! Почуквам на вратата ти и ти се свиваш от страх, защото ще ти кажа нещо, което ще съсипе живота ти.

— Ти самият не си съсипал ничий живот.

— Е, приготви се, защото точно такова нещо се каня да направя.

Зави към Албемарл. Огромните кофи за смет бяха събрани в края на улицата и около тях се виждаха хартиени торбички, претъпкани с останки от коледната украса. Прозорците меко светеха, в някои от тях се виждаха многоцветните лампички на елхите. Млад баща теглеше след себе си по тротоара шейничката с малкия си син. Двамата ни се усмихнаха и ни махнаха. Гленбърни беше кварталът на средната класа, на младите професионалисти, женени или неженени и жизнерадостни. През топлите месеци хората седяха на площадките пред къщите си, готвеха навън в дворовете си. Гостуваха си и се поздравяваха от улицата.

Скромният дом на семейство Доусън беше построен в стила на късната английска готика, а пред входа му се виждаха спретнато подрязани вечнозелени храсти. Прозорците на горния и на долния етаж светеха, един стар пикап бе паркиран на тротоара отпред.

Позвънихме и след малко женски глас се обади иззад вратата:

— Кой е?

— Мисис Доусън?

— Да.

— Офицерът от Ричмъндското полицейско управление Марино. Трябва да говоря с вас — гръмко изрече той и вдигна значката си пред шпионката.

Ключалката изщрака и пулсът ми стремително се ускори. Благодарение на превратностите в медицинската ми професия, бях виждала пациенти, които крещяха от болка и ме умоляваха да не ги оставям да умрат. Лицемерно ги убеждавах: „Ще се оправите“, докато те стискаха ръката ми, умирайки. Изказвах съболезнованията си на отчаяните близки в малките душни стаички, където дори военните свещеници се чувстваха объркани. Но никога не беше ми се случвало на Коледа да занеса вест за нечия смърт.

Забелязах, че мисис Доусън и дъщеря й си приличат само по извивката на едрата долна челюст. Мисис Доусън имаше остри черти и къса побеляла коса. Сигурно не тежеше повече от петдесет килограма и ми заприлича на изплашена птица. Когато Марино ме представи, в очите й се появи ужас.

— Какво се е случило? — едва успя да промълви тя.

— Опасявам се, че ви нося много лоша новина, мисис Доусън — рече Марино. — Става въпрос за дъщеря ви Сюзън. Тя е убита.

Малки крачета затрополиха в близката стая и на вратата вдясно от нас се появи едно момиченце. То впери в нас широко отворените си сини очи.

— Хейли, къде е дядо ти? — с треперещ глас попита мисис Доусън. Лицето й бе станало тебеширенобяло.

— Горе.

Хейли приличаше на малка мъжкарана със сините си джинси и със спортните си обувки, които изглеждаха съвсем нови. Русата й коса блестеше като злато и тя носеше очила, защото лявото й око бе кривогледо. Предположих, че е най-много на осем години.

— Иди му кажи да дойде — рече мисис Доусън. — А вие двамата с Чарли останете горе, докато дойда да ви взема.

Детето се поколеба и пъхна две пръстчета в устата си. После впери отегчен поглед в мен и Марино.

— Хайде отивай, Хейли!

Хейли изведнъж се втурна напред.

Седнахме в кухнята заедно с майката на Сюзън. Гърбът й изобщо не се допираше до стола. Не заплака, докато не се появи съпругът й.

— О, Мак — каза тя с треперлив глас. — О, Мак! — И се разрида.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Стисна устни и лицето му побеля, когато Марино му обясни какво се е случило.

— Да, знам къде се намира Стробъри Стрийт — рече бащата на Сюзън. — Не знам защо е отишла там. Доколкото ми е известно, не е ходила често в тази посока. Днес навсякъде е затворено. Не знам.

— А къде е съпругът й Джейсън Стори? — попита Марино.

— Тук е.

— Тук ли? — огледа се Марино.

— На горния етаж е, спи. Джейсън не е добре.

— Чии са децата?

— На Том и на Мери. Том е нашият син. Дойдоха ни на гости за празниците и рано тази сутрин излязоха. Отидоха в Тайдуотър — да се видят с приятели. Всеки миг трябва да се върнат. — Посегна и хвана ръката на жена си. — Мила, тези хора ще трябва да ни зададат много въпроси. По-добре извикай Джейсън.

— Знаете ли какво — обади се Марино, — бих предпочел да поговоря с него насаме за минутка. Може би ще ме заведете при него?

Мисис Доусън кимна и закри лицето си с ръце.

— Мисля, че е по-добре да провериш какво правят Чарли и Хейли — каза съпругът й. — Опитай се да се свържеш със сестра си по телефона. Може би ще дойде.

Бледосините му очи проследиха двамата, докато излязоха от кухнята. Бащата на Сюзън беше висок, слаб, имаше тъмнокестенява гъста коса, съвсем леко прошарена. Движенията му бяха премерени, чувствата — сдържани. Сюзън приличаше на него.

— Колата й е стара. Не носеше нищо ценно със себе си и знам, че не е била замесена в нищо. Никакви наркотици, нищо.

Погледна ме въпросително.

— Не знаем защо се е случило, преподобни Доусън.

— Тя беше бременна — изрече той, а думите засядаха на гърлото му. — Как е могъл — който и да е той?

— Не знам — отговорих аз. — Не знам как е станало. Той се закашля.

— Тя не притежаваше пистолет.

В първия миг не можах да го разбера. После се досетих и се опитах да го успокоя:

— Не. Полицаите не са открили пистолет. Няма никакви данни, че сама го е извършила.

— Полицаите ли? Вие не сте ли от полицията?

— Не. Аз съм главният съдебномедицински експерт. Кей Скарпета.

Гледаше ме объркано.

— Вашата дъщеря работеше при мен.

— О! Разбира се. Извинете.

— Не знам как да ви утеша — с труд изрекох аз. — Самата още не съм се заела с тази работа. Но ще направя всичко възможно да разбера как се е случило. Искам да знаете това.

— Сюзън говореше за вас. Винаги е искала да стане лекарка.

Извърна очи, мъчеше се да сдържи сълзите си.

— Видях я снощи. Бях за малко у тях. — Поколебах се, нямах желание да го разпитвам. — Сюзън изглеждаше разстроена. Напоследък изобщо се държеше странно.

Той преглътна, пръстите му бяха здраво сплетени. Кокалчетата побеляха.

— Трябва да се помолим. Ще се помолите ли с мен, доктор Скарпета? — Протегна ръка. — Моля ви.

Пръстите му стиснаха здраво моите и аз неволно си помислих за явното пренебрежение и недоверие на Сюзън към баща й. Фундаменталистите плашеха и мен. Чувствах се неспокойна, докато със стиснати очи държах ръката на преподобния Марк Доусън, а той благодареше на бога за милосърдие, което не бе проявил, и искаше обещания, които бог вече не можеше да спази. Отворих очи и отдръпнах ръката си. За миг смутено се помислих, че бащата на Сюзън е доловил моя скептицизъм и ще се усъмни във вярата ми. Но в момента моята вяра не беше най-важното нещо за него.

На горния етаж някой извика нещо неясно. Изскърца стол. Телефонът звънеше ли, звънеше и гласът отново нададе див пик на ярост и болка. Доусън затвори очи. Задъхано промърмори нещо, което ми се видя доста странно. Стори ми се, че каза: „Стой си в стаята.“

— Джейсън беше тук през цялото време — добави той. Виждах как вените на слепоочията му пулсират. — Разбирам, че гой сам може да обясни. Но просто държа да ви го кажа.

— Споменахте, че не се чувствал добре.

— Като стана сутринта, се оплака, че е настинал. Сюзън премери температурата му и настоя да легне. Той не би могъл да… Е — покашля се, — знам, че полицаите трябва да задават въпроси, да имат предвид семейните отношения. Но тук нещата не стоят така.

— Преподобни Доусън, по кое време Сюзън излезе днес от къщи и къде каза, че отива?

— Излезе, след като обядвахме, след като Джейсън си легна. Предполагам, че беше около един и половина-два. Каза, че отива до една приятелка.

— Коя приятелка?

Той се вторачи в мен.

— Съученичка от гимназията. Дайан Лий.

— Къде живее Дайан?

— В Нортсайд, близо до семинарията.

— Колата на Сюзън е била намерена на Стробъри Стрийт, а не в Нортсайд.

— Предполагам, че ако някой… Може да е попаднала навсякъде.

— Ще бъде полезно да разберем дали е стигнала до къщата на приятелката си и чия е била идеята за това посещение.

Той стана и започна да отваря чекмеджетата на бюфета. В третото намери телефонния указател. С треперещи ръце прелисти страниците, а после набра един телефонен номер. Многократно прочисти гърлото си и най-накрая поиска да говори с Дайан.

— Разбирам. Какво? — Вслуша се. — Не, не. — Гласът му стана треперлив. — Нищо не е наред.

Докато обясняваше какво е станало, аз седях мълчаливо и си представих как преди много години, когато другата му дъщеря Джуд е починала, той пак така е разговарял по телефона. После дойде при мен до масата и потвърди онова, от което се страхувах. През този следобед Сюзън не бе посетила приятелката си, нито пък е имало такава уговорка между тях двете. Приятелката й не беше в града.

— Отишла е в Северна Каролина, при семейството на съпруга си — каза бащата на Сюзън. — От няколко дни била там. Защо е трябвало Сюзън да ни лъже? Не е било необходимо. Винаги съм й казвал, че каквото и да става, не бива да ни лъже.

— Както изглежда, не е искала никой да знае къде отива и с кого ще се срещне. Знам, че това поражда някои неприятни предположения, но ще трябва да се справим с тях — тихо му рекох аз.

Той впери очи в ръцете си.

— Сюзън и Джейсън в добри отношения ли бяха?

— Не знам. — Стараеше се да се овладее. — Мили боже, недей пак. — И отново прошепна някакви странни думи: „Иди си в стаята. Моля те, иди си.“ После вдигна към мен зачервените си очи. — Тя имаше сестра близначка. Джуди почина, когато учеха в гимназията.

— При автомобилна катастрофа. Да, Сюзън ми каза. Съжалявам.

— Тя не можа да го преживее. Обвиняваше бог. Мен обвиняваше.

— Не останах с такова впечатление — казах. — Според мен, ако е обвинявала някого, това е било едно момиче на име Дорийн.

Доусън измъкна от джоба си носна кърпичка и тихо се изсекна.

— Кого? — попита той.

— Онази тяхна съученичка, която са смятали за вещица.

Той поклати глава.

— Вероятно е направила магия на Джуди?

Но явно нямаше смисъл да му обяснявам. Личеше си, че Доусън не знае за какво говоря. Хейли се появи в кухнята и двамата се обърнахме към нея. Гледаше ни изплашено и притискаше до гърдите си бейзболна ръкавица.

— Какво е това, миличка? — попитах аз и се опитах да се усмихна.

Тя се приближи до мен. Усетих миризмата на новата кожа. Бейзболната ръкавица бе вързана с конец, а в средата бе поставена малка топка за софтбол като перла в мидена черупка.

— Леля Сюзън ми я даде — каза Хейли с тънко гласче. — Трябва да я сложа в леглото си. Леля Сюзън ми я даде за една седмица.

Дядото протегна ръце, взе я и я сложи в скута си. Зарови лице в косата й и притисна телцето й плътно към себе си.

— Искам да отидеш за малко в стаята си, миличка. Ще направиш ли това за мен, за да мога да се справя тук? Само за малко.

Тя кимна, без да откъсва очи от него.

— Какво правят баба и Чарли?

— Не знам.

Момиченцето се смъкна от скута му и неохотно излезе.

— Вие казахте същото и преди малко — обадих се аз. Бащата на Сюзън изглеждаше объркан.

— Казахте й да отиде в стаята си. Чух ви да казвате същото преди малко, промърморихте нещо за отиване в стаята. С кого говорехте?

Той сведе очи.

— Детето има собствено „аз“. Азът преживява дълбоко, плаче, не може да контролира чувствата си. Понякога е добре да изпратим „аза“ в стаята му, както току-що направих с Хейли. За да се съвземе. Това е нещо като трик, който научих. Когато бях малък, го научих, трябваше, на баща ми никак не му харесваше, когато плачех.

— Поплачете си, преподобни Доусън.

Очите му се напълниха със сълзи. Чух стъпките на Марино по стълбите. Той влезе в кухнята и Доусън отчаяно изрече същата фраза, като едва-едва помръдваше устни.

Марино слисано го изгледа.

— Струва ми се, че синът ви си е дошъл.

Бащата на Сюзън се разплака неудържимо. Дочухме как в зимния мрак навън се затръшнаха врати на кола и откъм входната врата долетя смях.

Коледната вечеря отиде в кофата за смет, аз прекарах вечерта, като крачех напред-назад из къщата и току говорех по телефона, а Луси се затвори в кабинета ми. Имах да уреждам много неща. Убийството на Сюзън бе предизвикало криза в службата ми. Трябваше да взема окончателно решение и да внимавам фотографите да стоят настрана от хората, които я бяха познавали. Полицаите трябваше да дойдат да прегледат кабинета й и личния й шкаф. Трябваше да разпитат членовете на моя екип.

— Не мога да присъствам — каза ми по телефона моят заместник Фийлдинг.

— Разбирам — отговорих аз и усетих, че в гърлото ми е заседнала буца. — Нито очаквам някой от вас да присъства, нито искам това.

— А ти?

— Аз трябва да бъда там.

— Господи! Не мога да повярвам, че това се е случило. Просто не мога да повярвам.

Доктор Райт, заместникът на съдебномедицинския експерт в Норфък, любезно се съгласи да пристигне рано на следващата сутрин. Беше неделя и освен мен, в моргата бе само Вандър, който беше дошъл да ни помогне със своята „Лума-Лайт“. Дори да бях в състояние да направя аутопсията на Сюзън, пак щях да откажа. Не исках да създавам усложнения по време на делото, защото защитата щеше да подложи на съмнение обективността ми на свидетел и експерт, тъй като същевременно бях и бивша началничка на Сюзън. Тъй че докато Райт работеше, аз седях зад едно бюро в моргата. От време на време той подхвърляше по някой коментар, чуваше се тракането на инструментите и бълбукането на течаща вода, а в това време аз се взирах в стената отсреща. Не се докоснах до книжата й, не сложих етикетче дори на една-единствена епруветка. Не се обърнах да погледна.

Само веднъж го попитах:

— Не усети ли някаква миризма по нея или по дрехите й? На някакъв одеколон?

Той прекъсна работата си и чух, че направи няколко крачки към мен.

— Да. Ясно я усетих, особено около яката на палтото й и шала.

— Прилича ли ти на мъжки одеколон?

— Х-м-м. Струва ми се, че си права. Да, бих казал, че е мъжки. Може би съпругът й употребява одеколон?

— Райт скоро щеше да се пенсионира. Беше пооплешивял, имаше коремче и говореше с подчертан западновърджински акцент. Смятаха го за много способен съдебен лекар и съвсем точно знаеше какво имам предвид.

— Добър въпрос — рекох аз. — Ще помоля Марино да провери. Но вчера съпругът й е бил болен и след обяда си е легнал. Това не означава, че не си е сложил одеколон. Не значи и че брат й или баща й не употребяват одеколон.

— Това, изглежда, е от малък калибър. Няма изходящи рани.

Затворих очи и го слушах.

— Раната на дясното й слепоочие е три шестнайсети от инча, има и половин инч нагар… не е от всички страни. Малко от нагара, но повечето се губи в косата й. Има малко барутни частици в слепоочния мускул. Почти нищо по костта и мозъчната обвивка.

— Траекторията? — попитах аз.

— Куршумът преминава през задната страна на десния челен лоб, после през външните към основните ганглии и се удря в лявата слепоочна кост, където засяда в мускула под кожата. Говорим за обикновен стоманен куршум, ъхъ, с медно покритие, но без обвивка.

— И е останал съвсем запазен?

— Да. После имаме тази втора рана във вдлъбнатината на тила. Мястото около нея е черно, обгорено, ожулено, със следи от дулото. Леко разкъсване по ръба, около една шестнайсета от инча. Много барутни частици в тилните мускули.

— Плътен контакт?

— Да. Според мен силно е натиснал дулото в тила й. Куршумът влиза през голямото тилно отвърстие и отнася шийния прешлен. Остава направо във вентралната обвивка.

— Ами ъгълът? — попитах аз.

— Наклонен е нагоре. Бих казал, че ако е седяла в колата по това време, била е отпусната напред или главата й е била наведена.

— Не са я намерили така — отбелязах аз. — Беше облегната назад.

— Тогава вероятно е била сложена в това положение — реши Райт. — След като я е убил. Струва ми се, че този куршум, който е заседнал в тила, е бил последният. Бих предположил, че при втория изстрел тя вече е била неподвижна и отпусната напред.

От време на време успявах да се справя, сякаш не ставаше дума за човек, когото познавах. После цялото ми тяло започваше да трепери, сълзи напираха в очите ми. Два пъти се наложи да излизам навън и да стоя на паркинга в студа. Когато той стигна до десетседмичния зародиш в утробата й — момиче, — аз се оттеглих в кабинета си на горния етаж. Според законите на Върджиния нероденото дете не беше човек и следователно не можеше да е било убито, защото е невъзможно да убиеш нещо, което не е живо.

— Двама наведнъж — горчиво каза Марино, когато ми се обади по телефона по-късно същия ден.

— Знам — казах аз и изрових шишенце аспирин от чантата си.

Проклетите съдебни заседатели няма да научат, че е била бременна. Това не е допустимо, няма значение, че е била убита бременна жена.

— Знам — отново казах аз. — Райт почти привърши. При външния оглед не откри нищо особено. Никакви особени следи, нищо неочаквано. А при теб как вървят нещата?

— Сюзън явно е преживявала нещо — рече Марино.

— Проблеми със съпруга?

— Според него главният й проблем е бил свързан с теб. Той твърди, че държането ти е било странно, често си я търсила вкъщи, укорявала си я. И понякога, когато се връщала у дома след работа, се държала почти като луда, сякаш била изплашена до смърт от нещо.

— Ние със Сюзън нямахме проблеми.

Погълнах три аспирина с глътка студено кафе.

— Просто ти казвам какво разправя този тип. Има и нещо друго, което ще ти се стори интересно, май открихме още едно перце. Не твърдя, че това свързва случая „Дейтън“ с този случай, нито че непременно съм на такова мнение. Но, по дяволите, може би имаме работа е някой чешит, който носи подплатено с пух яке или ръкавици. Не знам. Това не е обичайно. Единственият друг случай, когато открих пух, беше с един безделник, който се намъкнал в къщата, като счупил прозорец, и със стъклата, без да иска, разрязал якето си.

Толкова ме болеше главата, че чак ми се гадеше.

— Онова, което намерихме в колата на Сюзън, е наистина много дребно, малко парченце от бяло перо — продължи той. — Беше залепнало за тапицерията на вратата, откъм пасажерската седалка. От вътрешната страна, близо до пода.

— Можеш ли да ми го донесеш? — попитах аз.

— Да. Какво ще правиш?

— Ще извикам Бентън.

— По дяволите, вече се опитвах да го намеря. Май е заминал заедно е жена си някъде извън града.

— Трябва да го питам дали Майнър Дауни може да ни помогне.

— За човек ли говориш или за химическо съединение?

— Майнър Дауни се занимава с косми и нишки в лабораториите на ФБР. Негов специалитет са анализите на пера.

— И наистина ли се казва така? — с недоверие попита Марино.

— Наистина — отговорих аз.