Жестоко и необичайно

XIII

Ако Грюман нямаше адвокатска практика, не бих му поверила съдбата си. Но преди да стане преподавател, той е бил известен адвокат, а през епохата на Робърт Кенеди бе свършил доста работа за защитата на гражданските права и бе водил делата срещу престъпни банди, служейки на Министерството на правосъдието. Сега защитаваше клиенти, които нямаха пари и бяха осъдени на смърт. Ценях неговата сериозност и имах нужда от язвителността му.

Той не прояви никакъв интерес към възможността да преговаря или да доказва моята невинност. Отказа да предостави и най-незначителната информация на Марино или на когото и да било. Не каза на никого за онзи чек за десет хиляди долара, който според него представляваше най-опасната улика срещу мен. Напомни ми на какво бе учил студентите си от самото начало: Просто кажете „не“. Просто кажете „не“. Просто кажете „не“. Моят бивш професор спазваше тези правила буквално и провали усилията на Рой Патерсън.

А после на шести януари, в четвъртък, Патерсън ми се обади вкъщи и ме помоли да отида при него да поговорим.

— Сигурен съм, че бихме могли да изясним всичко — любезно ми каза той. — Просто трябва да ви задам няколко въпроса.

Подтекстът беше, че ако се съгласях да му сътруднича, щях да се спася от нещо още по-лошо и аз се питах дали Патерсън дори за миг си е представял, че изтърканият му номер ще мине пред мен. Когато щатският прокурор желае да си побъбри с някого, това означава, че сондира почвата и нищо не може да му убегне. Същото се отнася и за полицията. Съвсем в добрия стил на Грюман аз казах „не“ на Патерсън. На другия ден получих призовка да се явя на 20 януари пред специалното съдебно жури, което щеше да решава дали да предаде моя случай на съда. Това бе последвано от нареждане за проверка на банковите ми сметки. После Грюман представи иск за отмяна на нареждането. Една седмица по-късно нямахме друг изход, освен да се подчиним, ако не исках да бъда обвинена в неуважение към съда. Горе-долу по това време губернаторът Норинг определи Фийлдинг за временно изпълняващ длъжността главен съдебномедицински експерт на Върджиния.

— Видях още една от колите на телевизията. Току-що мина — каза Луси от трапезарията, където стоеше и наблюдаваше през прозореца какво става навън.

— Хайде ела да си изядеш обяда — казах от кухнята. — Супата ти изстина.

Тишина.

— След малко — развълнуван вик:

— Лельо Кей?

— Какво има?

— Никога няма да познаеш кой пристига.

От прозореца над кухненската мивка зърнах белия форд на Марино. Вратичката се отвори и той излезе. Повдигна панталоните си, намести вратовръзката си, а в това време очите му добре огледаха всичко наоколо. Докато го наблюдавах да върви по алеята пред къщата, така се разчувствах, че това направо ме стресна.

— Не знам дали се радвам, че те виждам, или не — рекох, когато отворих вратата.

— Ей, я стига си се притеснявала. Не съм дошъл да те арестувам, докторке.

— Моля заповядай.

— Здрасти, Пийт! — весело се обади Луси.

— Не трябваше ли вече да ходиш на училище или нещо такова?

— Не.

— Какво? Да не би ония южняци там да са решили да ви удължат ваканцията до края на февруари?

— Точно така. Заради лошото време — каза племенницата ми. — Щом температурите спаднат под минус двайсет градуса, всичко се затваря.

Марино се усмихна. Изглеждаше по-зле от всякога.

Малко по-късно запалих камината във всекидневната, а Луси излезе да изпълни няколкото поръчки, които й дадох.

— Как си напоследък? — попитах Марино.

— Ще ме караш ли да излизам навън да пуша?

Преместих пепелника по-близо до него.

— Марино, под очите ти има цели торби, лицето ти е мораво и тук не е толкова топло, че да се потиш.

— Вижда се, че ти е било мъчно за мен. — Измъкна мръсна кърпа от задния си джоб и попи потта от челото си. После запали цигара и впери поглед в огъня. — Патерсън е голям гад, докторке. Иска да те опече на шиш.

— Нека се опита.

— Ще се опита и по-добре се подготви.

— Той нищо не може да докаже, Марино.

— Има твой отпечатък, намерен върху един плик в къщата на Сюзън.

— Мога да обясня как е станало.

— Но нямаш доказателства, а освен това той разполага и с един малък коз. Знам, че не трябва да ти казвам, но ще ти го кажа.

— Какъв коз?

— Нали си спомняш Том Лусеро?

— Знам кой е — отвърнах аз. — Но не го познавам добре.

— Е, той е голям симпатяга и доста добро ченге, ако си говорим истината. Излиза, че той е надушил нещо в Сигнет Банк, поразговорил се с една от касиерките там и успял да се добере до малко информация за теб. Е, той не е трябвало да пита и тя не е трябвало да отговаря. Но касиерката си спомнила, че някъде около Деня на благодарността ти си попълнила чек за голяма сума. Според нея ставало въпрос за десет хилядарки.

Гледах го слисано.

— Искам да кажа, че всъщност не би трябвало да обвиняваш Лусеро. Той просто си върши работата. Но Патерсън знае какво да търси из твоите банкови сметки. Когато се изправиш пред специалното съдебно жури, той ще те притисне здравата.

Мълчах.

— Докторке — той се наведе напред и впери поглед в мен, — не смяташ ли, че трябва най-после да проговориш?

— Не.

Станах, отидох до камината и поотместих решетката, за да хвърля цигарата му вътре.

— Дявол да го вземе — тихо изрече той, — не искам да те изправят пред съда.

— Не бива да пия кафе и ти знаеш, че не бива да пиеш, но ми се ще да направя малко. Искаш ли горещ шоколад?

— Ще пийна малко кафе.

Станах да приготвя кафето. Мислите лениво бръмчаха в главата ми като пчелен кошер наесен. Гневът ми не можеше да избие на повърхността. Сварих кафе без кофеин, надявайки се, че Марино няма да усети разликата.

— Как е кръвното ти налягане? — попитах.

— Искаш ли да знаеш истината? Ако съм чайник, просто щях да свистя от всички страни.

— Не знам какво да правя с теб.

Той седна на пода пред камината. Буйният огън виеше в комина като вятъра, а отблясъците на пламъците танцуваха върху месинговите части на камината.

— Първо, ти изобщо не трябваше да си тук — продължих. — Не бих искала да си създаваш проблеми.

— Ей, да вървят по дяволите и съдът, и градската управа, и губернаторът, и всички останали — изведнъж избухна той.

— Марино, не можем да се предадем. Някой знае кой е този убиец. Говори ли с онзи офицер, който ни разведе из затвора? С Робъртс?

— Ъхъ. Стигнахме право до задънената улица.

— Е, и аз не се справих по-добре с твоята приятелка Хелън Граймс.

— Сигурно е било изключително удоволствие да разговаряш с нея.

— Знаеш ли, че тя вече не работи в пандиза?

— Тя никога не е работила в истинския смисъл на думата. Хелън Швабката е дяволски мързелива, раздвижва се само когато трябва да претърси някоя от гостенките на затвора. Тогава й се работи. Донахю я харесваше, но не ме питай защо. След като някой му видя сметката, нея я сложиха да дежури на кулата в Грийнсвил и тогава изведнъж взе да я боли коляното или нещо такова.

— Имам чувството, че тя знае много повече, отколкото казва — рекох аз. — Особено ако те двамата с Донахю са били близки приятелчета.

Марино отпиваше от кафето си и гледаше навън през френския прозорец. Земята бе побеляла, а снежинките сякаш падаха все по-бързо и по-бързо. Спомних си за онази снеговита вечер, когато бях извикана в дома на Дженифър Дейтън, и сякаш отново видях тази прекалено пълна жена с ролки в косата да седи на един стол в трапезарията си. Ако убиецът я беше разпитвал, сигурно е имал причини за това. Сигурно го бяха изпратили да измъкне нещо от нея. Какво ли беше то?

— Дали убиецът е търсил някакви писма в къщата на Дженифър Дейтън? — попитах Марино.

— Според мен той е търсил нещо, свързано с Уодел. Писма, стихове. Разни неща, които той вероятно й е изпращал през годините.

— Мислиш ли, че е открил онова, което е търсил?

— Нека да се изразим така: може и да е претърсил къщата, но явно е бил толкова прибран човек, че не открихме никакви следи от това.

— Е, аз смятам, че не е успял да открие нищо.

Марино ми хвърли един скептичен поглед и запали нова цигара.

— И на какво се основават твоите предположения?

— На сцената на местопрестъплението. Тя беше по нощница и с ролки в косата. Явно е чела в леглото си. Значи въобще не е очаквала компания.

— Дотук съм съгласен.

— След това някой се появява на вратата и тя сигурно сама го пуска вътре, защото няма следи от борба или от насилствено влизане. Според мен след това този човек настоява тя да му даде каквото е търсил, но Дженифър Дейтън отказва. Той се ядосва, взема един стол от трапезарията и я слага да седне на него в средата на всекидневната. Кара я да седне и след това направо я измъчва. Задава въпроси и когато тя отказва да му отговори, я стисва за врата. Това продължава известно време и той, без да иска, прекалява. Изнася я навън и я слага в колата й.

— Ако е влизал и излизал през кухнята, това обяснява защо намерихме кухненската врата отворена — отбеляза Марино.

— Може и така да е било. Според мен той не е искал да я убие и после, след като се е опитал да представи смъртта й като самоубийство, не се е задържал дълго в къщата. Може да се е уплашил или просто да е изгубил интерес към задачата си. Съмнявам се, че въобще е претърсил къщата й и също така се съмнявам, че би намерил нещо.

— Е, ние със сигурност не намерихме нищо, дявол да го вземе — каза Марино.

— Дженифър Дейтън се е страхувала — рекох аз. — Във факса, който е изпратила на Грюман, пише, че нещо не е наред в цялата тази работа около Уодел. Явно ме е видяла по телевизията и дори се е опитвала да се свърже с мен, но й е отговарял телефонният ми секретар и тя се е отказвала.

— И ти смяташ, че е притежавала някакви документи или нещо от този род, от което бихме могли да разберем какво всъщност е станало?

— Ако е било така — продължих, — тя вероятно е била прекалено изплашена, за да изнесе тези неща от къщата.

— А къде щеше да ги съхранява?

— Не знам, но може би бившият й съпруг знае. Тя не беше ли му ходила на гости за две седмици в края на ноември?

— Ъхъ. — Марино изглеждаше заинтригуван. — Всъщност точно така беше.

Когато най-накрая се свързах с Уили Травърс, който се намираше в курорта Пинк Шел във Форт Майърс Бийч, Флорида, гласът му ми се видя доста силен и приятен. Но щом започнах да му задавам въпроси, той стана разсеян и уклончив.

— Мистър Травърс, какво бих могла да направя, за да ми се доверите? — отчаяно го попитах накрая.

— Елате тук.

— В момента ми е много трудно да дойда.

— Първо трябва да ви видя.

— Моля?

— Такъв съм си. Като ви видя, ще разбера дали сте свестен човек. И Джени беше такава.

— Значи, ако дойда при вас във Форт Майърс Бийч и ви дам възможност да ме видите, вие ще ми помогнете?

— Зависи какво ще видя.

Направих резервации за самолета, който тръгваше на следващия ден в шест и петдесет сутринта. Заедно с Луси щяхме да пътуваме до Маями. Щях да я оставя при Дороти и да отида с кола до Форт Майърс Бийч, където щях да имам огромния шанс да прекарам една цяла нощ, питайки се дали не съм изгубила напълно разсъдъка си. Беше много вероятно онзи откачен любител на холистичната медицина, бившият съпруг на Дженифър Дейтън, просто да ми загуби времето.

Когато в четири часа сутринта станах от леглото и отидох да събудя Луси, снегът бе спрял да вали. За миг се заслушах в дишането й, после леко я докоснах по рамото и прошепнах името й в тъмното. Тя се размърда и веднага седна в леглото. В самолета спа до Шарлът, а после изпадна в едно от обичайните си кисели настроения и така стигнахме до Маями.

— Бих предпочела да взема такси — каза тя, взирайки се през прозореца.

— Не може, Луси. Майка ти и приятелят й ще те търсят.

— Добре. Нека да обикалят летището цял ден, ако искат. Не може ли да дойда е теб?

— Трябва да се прибереш вкъщи, аз трябва да замина направо за Форт Майърс Бийч, а оттам ще се върна със самолет в Ричмънд. Повярвай ми. Не го правя с удоволствие.

— Да бъда с мама и последния й идиот също не е никакво удоволствие.

— Може да не е идиот. Никога не си го виждала. Защо не му дадеш някакъв шанс?

— Искам майка ми да се разболее от СПИН.

— Луси, не говори такива неща.

— Тя си го заслужава. Не мога да си представя как може да спи с всеки селяндур, който я заведе на вечеря и на кино. Просто не мога да повярвам, че ти е сестра.

— По-тихо — прошепнах аз.

— Ако й беше чак толкова мъчно за мен, сама щеше да дойде да ме посрещне. Нямаше да иска някакъв тип да се върти наоколо.

— Не е точно така — отвърнах. — Някой ден ще се влюбиш и ще я разбереш по-добре.

— Защо си мислиш, че никога не съм се влюбвала? — Тя ме прониза с разярения си поглед.

— Защото, ако се беше влюбила, щеше да знаеш, че любовта изважда на повърхността най-доброто и най-лошото в нас. Днес сме щедри и чувствителни, утре не заслужаваме да ни погледнат. Животът се състои от уроци по примиряване на противоположностите.

— Как ми се иска най-после да я хване критическата възраст.

В ранния следобед, докато пътувах по Тамайми Трейл, аз се опитвах да запълня дупките, които чувството за вина бе пробило в моята съвест. Щом трябваше да се занимавам със семейството си, винаги се притеснявах и ставах раздразнителна. А щом отказвах да се занимавам с тях, се чувствах точно като в детските си години, когато бях овладяла изкуството да изчезвам надалеч, без да съм напуснала дома си. В известен смисъл след смъртта на баща си бях възприела неговата роля. Бях разумният човек в семейството, който получаваше отлични бележки и знаеше как да готви и да се оправя с парите. Аз бях човекът, който рядко плачеше и който доста бързо свикна с мисълта за разпадащото се семейство. В резултат на което майка ми и сестра ми ме обвиняваха в равнодушие и аз тайно се измъчвах от срам, че са прави.

Когато пристигнах във Форт Майърс Бийч, климатичната инсталация в колата бе включена, а сенникът — спуснат, защото слънцето светеше право в очите ми. Водата и небето се сливаха на потрепващия син хоризонт, а палмите приличаха на купчини яркозелени пера, израснали върху яките си стъбла, наподобяващи крака на щрауси. Курортът Пинк Шел бе розов като името си7. Задната му част достигаше до залива Естеро, а предните балкони гледаха направо към Мексиканския залив. Уили Травърс живееше в едно от бунгалата, но срещата ни бе определена за осем часа вечерта. Наех си малък апартамент и дрехите ми буквално се влачеха по пода след мен, докато смъкнах набързо зимния си костюм и грабнах късите панталонки и спортната си фланелка. Само след седем минути изхвърчах през вратата и заминах за плажа.

Не знам колко мили съм изминала по брега, изгубих представа за времето, а пясъкът и водата ми изглеждаха величествено безкрайни и еднакви. Наблюдавах как люлеещите се върху водната повърхност пеликани току отмятаха шии и поглъщаха наведнъж уловената риба, сякаш се наливаха с бърбън. Повечето хора, покрай които минах, бяха възрастни. Понякога писклив детски глас надвиваше бученето на вълните, подобно на ярко хвърчило, понесено от вятъра. Събирах морски таралежи, съвсем изгладени от прибоя, и побелели от солената вода раковини, приличащи на осмукани ментови бонбони. Мислех си за Луси и отново ми домъчня за нея.

Когато слънцето слезе съвсем ниско, аз се върнах в стаята си. Взех душ и се преоблякох, качих се в колата си и обикалях по Естеро Булевард, докато гладът подобно на въдица ме повлече към паркинга на „Скипърс Гели“. Ядох червена мексиканска риба и пих бяло вино, докато хоризонтът стана сивкаво-син. Скоро светлинките на лодките заплуваха ниско долу в мрака и водата вече не се виждаше.

Когато открих бунгало номер 182, намиращо се близо до магазинчето за стръв и рибарски принадлежности, вече се чувствах отпусната и отпочинала, което не беше ми се случвало много отдавна. Уили Травърс отвори вратата и изведнъж ми се стори, че винаги сме били приятели.

— Първата задача на деловия човек е да похапне. Сигурно сте гладна — каза той.

Със съжаление му отговорих отрицателно.

— Тогава просто ще трябва пак да се нахраните.

— Няма да мога.

— Ей — сега ще ви докажа, че се лъжете. Яденето е много леко. Морски костур, печен с масло, и лимонов сок с прясно смлени пиперки. Имаме и хляб от пълнозърнеста пшеница, който правя сам, цял живот няма да го забравите. Да видим сега. О, да! И салата от кисело зеле, и мексиканска бира.

Докато говореше, той отвори две бутилки мексиканска бира марка „Dos Equis“. Бившият съпруг на Дженифър Дейтън, изглежда, наближаваше осемдесетте, кожата на лицето му бе съсипана от слънцето и приличаше на спечена кал, но сините му очи изглеждаха жизнени като на млад човек. Докато говореше, непрекъснато се усмихваше, беше жилест и слаб. Косата му приличаше на бял пух.

— Защо сте дошли да живеете тук? — попитах, след като огледах разнебитените мебели и гирляндите от риба по стените.

— Преди две години реших да се оттегля и да се занимавам само с риболов, сключих договор с Пинк Шел. Въртя тяхното магазинче за стръв, а те ми отстъпиха едно от бунгалата срещу приемлив наем.

— А какво сте работили преди? — попитах.

— Същото като сега. — Той се усмихна. — Занимавам се с холистична медицина, от нея човек не може да се оттегли, както не може да се оттегли и от религията например. Разликата е там, че вече нямам кабинет в града и работя само с хората, с които ми се иска да работя.

— Вие какво определение бихте дали на холистичната медицина?

— Аз лекувам целия човек, това е просто и ясно. Въпросът е да възвърнеш равновесието на човека. — Изгледа ме проницателно и се приближи до дървения стол със странични облегалки, на който седях. — Бихте ли станали?

Бях в добро настроение и се подчиних.

— Сега протегнете напред едната си ръка. Няма значение коя, само я протегнете право напред, да е успоредна на пода. Добре. Ще ви задам един въпрос и докато ми отговаряте, ще се опитам да натисна ръката ви надолу, а вие трябва да се съпротивлявате. Смятате ли се за героят на вашето семейство?

— Не.

Ръката ми се поддаде на натиска и се спусна надолу като подвижен мост.

— Е, значи наистина не се смятате за героят на семейството. Това ми подсказва, че сте доста сурова към себе си, така е било от самото начало. Добре. Сега вдигнете отново ръката си, ще ви задам друг въпрос. Добре ли се справяте с работата си?

— Да.

— Натискам ръката ви с всички сили, но тя е като от стомана. Значи добре се справяте с работата си.

Той се върна до канапето и седна.

— Трябва да ви призная, че медицинските ми знания ме карат да се отнасям скептично към някои неща — рекох с усмивка.

— Е, не би трябвало да е така, защото по принцип вашите знания не противоречат на онова, с което се сблъсквате всеки ден. Долната граница? Тялото не ни лъже. Каквото и да смятаме, енергийното ни ниво отговаря на истината. Ако си мислите, че не сте героят на семейството или че обичате себе си, когато това не е така, енергийното ви ниво намалява. Това смислено ли ви звучи?

— Да.

— Една от причините Джени да идва тук веднъж-дваж в годината беше, че тя имаше нужда да възстанови равновесието си. Последния път, когато дойде, около Деня на благодарността, беше толкова зле, че трябваше всеки ден да работя с нея по няколко часа.

— Каза ли ви какво не е наред?

— Много неща при нея не бяха наред. Беше се преместила в нова къща, не харесваше съседите си, особено онези отсреща.

— Семейство Клеъри — подсказах му аз.

— Май така се казваха. Жената била голяма досадница, а пък мъжът бил истински женкар, преди да получи удар. Освен това Джени се беше преуморила от тези хороскопи и изглеждаше отпаднала.

— Вие как се отнасяхте към нейния бизнес?

— Джени имаше дарба, но я експлоатираше прекалено много.

— Бихте ли я определили като неврастеничка?

— Съвсем не. Не бих се и опитал да определям Джени… изобщо. Тя се занимаваше с най-разнообразни неща.

Изведнъж се сетих за белия лист хартия и кристала, които бяхме намерили на леглото й, и попитах Травърс дали знае какво означават, дали изобщо означават нещо особено.

— Означават, че се е опитвала да се концентрира.

— Да се концентрира ли? — възкликнах учудено. — Върху какво?

— Когато Джени искаше да медитира, вземаше бял лист и върху него слагаше един от онези кристали. След това седеше съвсем неподвижно и въртеше кристала, наблюдаваше как светлинните отражения се движат върху бялата хартия. Същия ефект аз постигам, като се взирам във водната повърхност.

— Нещо друго притесняваше ли я, когато дойде да ви види, мистър Травърс?

— Наричайте ме Уили. Да, и вие го знаете. Притесняваше се за онзи затворник, който очакваше да бъде екзекутиран, Рони Уодел. Джени и Рони дълги години бяха водили кореспонденция и тя не можеше да понесе мисълта, че той ще умре.

— Не знаете ли дали Уодел не й е разкрил нещо, което би я изложило на опасност?

— Ами той й даде такова опасно нещо.

Посегнах към чашата с бира, без да откъсвам очи от него.

— Когато дойде при мен за Деня на благодарността, тя донесе всички негови писма и нещата, които той й е изпращал през годините. Искаше да ми ги остави да ги пазя.

— Защо?

— За да бъдат на сигурно място.

— Значи тя се е притеснявала, че някой може да се опита да й ги вземе?

— Знам само, че беше ужасно изплашена. Каза ми, че в началото на ноември Уодел й се обадил за нейна сметка и й заявил, че е готов да умре, че не иска да се бори повече. Той явно е бил убеден, че вече нищо не може да го спаси и я помолил да отиде до онази ферма в Съфък и да прибере вещите му. Добавил, че държи да останат у Джени и да не се притеснява, майка му щяла да разбере всичко.

— Какво представляват тези вещи? — попитах аз.

— Една вещ — поправи се той и стана. — Не знам дали е чак толкова важна… и не съм сигурен, че искам да знам. Тъй че ще предам това нещо на вас, доктор Скарпета. Можете да го занесете обратно във Върджиния. Да го дадете на полицията. Да направите както сметнете за добре.

— Защо изведнъж станахте толкова услужлив? — попитах аз. — Защо не постъпихте така преди седмици?

— Никой не си направи труда да дойде да ме види — извика той от съседната стая. — Когато ми се обадихте, аз ви казах, че няма да се разберем по телефона.

Върна се и сложи в краката ми черно дипломатическо куфарче. Месинговата му ключалка бе разбита, а кожата — напукана и издраскана.

— Всъщност вие ще ми направите голяма услуга, ако ме отървете от това нещо — натъртено изрече Уили Травърс. — Само като си помисля за него, и се изпълвам с лоши енергии.

Десетките писма, които Рони Уодел бе изпратил на Дженифър Дейтън от килията на осъдените на смърт, бяха грижливо подредени по хронологичен ред и стегнати с ластичета. През тази нощ в хотелската си стая аз прегледах само няколко от тях, защото значението им избледня на фона на другите неща, които открих.

В куфарчето имаше бележници с непонятни за мен записки, защото се отнасяха за щатски проблеми отпреди повече от десет години. Имаше моливи и писалки, карта на Върджиния, таблетки за смучене при възпалено гърло, марка „Съкретс“, инхалатор, марка „Викс“, тубичка паста за зъби. В жълтата кутийка все още стоеше пластмасова спринцовка с три милиграма епинефрин, използвана обикновено от хора с опасни алергии към ухапвания от насекоми или към различни храни. На етикетчето бяха написани името на пациента, датата и информацията, че в кутийката се съдържат пет резервни дози. Явно Уодел бе откраднал това дипломатическо куфарче от къщата на Робин Найсмит в онази фатална утрин, когато я е убил. Сигурно не е имал представа на кого принадлежи куфарчето, докато не го е отнесъл със себе си и не е разбил ключалката му. Тогава Уодел е открил, че е малтретирал местна знаменитост, чийто любовник Джо Норинг по онова време е бил главен прокурор на Върджиния.

— Уодел не е имал никакъв шанс — казах аз. — Не че непременно е заслужавал да бъде помилван, като се има предвид какво жестоко престъпление е извършил. Но от момента на арестуването му Норинг е бил страшно притеснен. Той е знаел, че е оставил дипломатическото си куфарче в дома на Робин и че то не е било намерено от полицията.

— Не беше ясно защо е оставил куфарчето си у Робин Найсмит, най-вероятно го беше забравил в нощта, за която и двамата не са знаели, че ще е последна.

— Дори не мога да си представя как е реагирал Норинг, когато е чул за убийството — добавих.

Уесли ме погледна над рамките на очилата си и продължи да се рови в книжата пред себе си.

— Сигурно не е бил на себе си. Притеснявал се е не само за това, че светът ще научи за любовната му връзка, откриването на куфарчето в дома на Робин е щяло да го превърне в главния заподозрян в убийството.

— В известен смисъл е имал дяволски късмет, че Уодел е прибрал куфарчето му — обади се Марино.

— Сигурна съм, че и в двата случая той е щял да бъде еднакво нещастен — рекох. — Ако куфарчето е било намерено на, местопрестъплението, щял е да има големи неприятности. Но то е било откраднато и Норинг е треперел, че все ще изскочи отнякъде.

Марино взе кафеника и отново напълни чашите ни.

— Някой сигурно е направил нещо, за да осигури мълчанието на Уодел — каза той.

— Може би. — Уесли посегна към сметаната. — Пък и може би Уодел изобщо не си е отворил устата. Според мен той от самото начало се е страхувал, че случайната му находка още повече ще влоши положението му. Куфарчето е могло да бъде използвано като улика. Но срещу кого? Кого е щяло да унищожи? Норинг или Уодел? Изпитвал ли е Уодел достатъчно доверие към системата, за да се опита да очерни главния прокурор? Щял ли е години по-късно да се довери достатъчно на системата, че да очерни губернатора, единствения човек, който е имал власт да спаси живота му?

— Значи Уодел е запазил мълчание, знаейки, че майка му ще съхранява онова, което е скрил във фермата, докато той реши на кого да го предаде — рекох аз.

— Норинг е разполагал с цели десет години, за да намери куфарчето си, дявол да го вземе — каза Марино. — Защо е чакал толкова дълго, преди да започне да го търси?

— Предполагам, че от самото начало Норинг е уредил Уодел да бъде следен — обади се Уесли. — И наблюдението над него е било особено стриктно през последните няколко месеца. Колкото повече е приближавал денят на екзекуцията, толкова по-малко Уодел е имал да губи и толкова по-вероятно е било да проговори. Съвсем възможно е някой да е подслушал телефонния му разговор с Дженифър Дейтън през ноември. Норинг е научил за този разговор и се е паникьосал.

— Би трябвало — каза Марино. — Лично претърсих вещите на Уодел, когато работех върху случая. Този тип не притежаваше почти нищо и ако все пак е оставил нещо във фермата, ние не го открихме.

— И Норинг е знаел това — добавих аз.

— Да, по дяволите — рече Марино. — Затова му се е видяло странно, че някакви вещи от фермата ще бъдат предадени на приятелката на Уодел. Норинг отново е започнал да сънува кошмарни сънища за това проклето дипломатическо куфарче и което е било още по-лошо — не е било възможно просто да накара някой да се вмъкне в къщата на Дженифър Дейтън, докато Уодел е бил жив. Ако й се случело нещо лошо, не се е знаело как ще реагира Уодел. Най-опасно било да не издрънка всичко на Грюман.

— Бентън, да знаеш случайно защо Норинг е носил със себе си този епинефрин? — попитах аз. — Към какво е бил алергичен?

— Вероятно към ракообразните. Явно е имал доста такива спринцовки из къщи.

Докато те продължаваха да разговарят, аз надникнах във фурничката, за да видя дали се е опекла патицата, и отворих бутилка „Кендал-Джаксън“. Съдебното дело срещу Норинг би продължило много дълго време, ако изобщо бе възможно да се докаже нещо, и аз си помислих, че донякъде разбирам как се е чувствал Уодел.

Наближаваше единайсет вечерта, когато се обадих в дома на Николас Грюман.

— За мен няма живот във Върджиния — казах. — Докато Норинг е губернатор, той ще се погрижи да е така. Те отнеха живота ми, дявол да ги вземе, но няма да позволя да отнемат и душата ми. Въобще няма да проговоря.

— Тогава със сигурност ще ви изправят пред съда.

— Като се има предвид какво представляват тези копелета, сигурна съм, че това няма да ми се размине.

— Хайде, хайде, доктор Скарпета. Забравихте ли за копелето, което ви защитава? Не знам вие къде сте прекарали края на седмицата, но аз бях в Лондон.

Усетих как и последната капка кръв се изцеди от лицето ми.

— Е, няма никаква гаранция, че ще успеем да се справим с Патерсън — заяви този човек, когото досега бях смятала, че мразя, — но аз ще преобърна света, за да намеря Чарли Хейл и да го изправя на свидетелската скамейка.