Жива жар

1

Беше доста унизително да седиш в една каруца, натоварена с цялата покъщнина на семейството ти, пред очите на любопитните минувачи на оживена лондонска улица. Джем Келауей се беше свил до наредените един върху друг уиндзорски столове, направени от баща му преди години, и с ужас наблюдаваше как хората преспокойно оглеждат нещата в каруцата. Не беше виждал толкова много непознати на едно място. Ако някой чужденец попаднеше в тяхното село в графство Дорсетшьр, това се смяташе за голямо събитие. Джем не беше свикнал да го зяпат така. От притеснение ровеше из семейните вещи и се мъчеше да бъде колкото се може по-незабележим. Слабичко момче с издължено лице, хлътнали сини очи и пясъчно руса коса, която се завиваше под ушите му, той с нищо не привличаше хорското внимание и минувачите оглеждаха багажа, а не него. Един мъж и една жена дори се спряха и опипаха някои вещи, сякаш бяха пред сергия с круши и избираха по-зрелите. Жената прокара пръст по подгъва на нощница, показала се от разкъсан пакет, а мъжът придърпа един от трионите на Томас Келауей и провери дали зъбците му са остри. Дори когато Джем се провикна „Ехей!“, човекът не побърза да го върне обратно.

Ако не се брояха столовете, по-голяма част от каруцата беше заета от инструментите на баща му: дървени скоби за извиване на облегалките на уиндзорските столове, които изработваше, разглобен струг за краката на столовете, триони, тесли, длета и бургии. Инструментите на Томас Келауей заемаха толкова място, че семейството трябваше да се редува да върви пеша през едноседмичното пътуване до Лондон.

Кочияшът Смарт, техен съсед и любител на приключенията, беше спрял каруцата си пред амфитеатъра на Астли. Томас Келауей имаше бегла представа къде да търси Филип Астли, но не беше очаквал, че Лондон е толкова огромен. Беше си мислил, че може да застане в центъра му и веднага да съзре амфитеатъра, където играеше цирк „Астли“. За техен късмет мястото беше добре известно на лондончани и те веднага ги упътиха към голяма постройка до Уестминстьрския мост, която имаше кръгъл заострен дъсчен покрив и вход с четири колони. На огромен бял флаг, веещ се от купола, с червени букви пишеше АСТЛИ от едната страна и АМФИТЕАТЪР с черни от другата.

Джем се стараеше да не обръща внимание на любопитните минувачи. Затова се загледа в реката, покрай която мистър Смарт реши да се разходи, та „да зърне нещичко от Лондон“, и в Уестминстърския мост, зад който се възвисяваха четвъртитите кули и шпиловете на Уестминстърското абатство. Нито една от реките в Дорсет, които Джем беше виждал — Фроум, широка колкото селски път, и Пидъл, поточе, което лесно би могъл да прескочи, — не приличаха на Темза, огромен канал от развълнувана зелено-кафява вода, чието течение се влияеше от далечните приливи и отливи на морето. И по реката, и по моста беше оживено — лодки по Темза, карета, каруци и пешеходци по моста. Джем никога не беше виждал толкова много хора на едно място дори и в пазарен ден в Дорчестър, и беше така замаян от сновящата тълпа, че не можеше да забележи подробностите.

Макар че се изкушаваше да слезе от каруцата и да се поразходи с мистър Смарт покрай реката, той не смееше да остави сами Мейси и майка си. Мейси Келауей се оглеждаше недоумяващо и си вееше с една кърпичка.

— Божичко, колко е горещо за март. При нас не беше чак такава жега, нали, Джем?

— Утре ще се захлади — обеща Джем.

Мейси беше с две години по-голяма от него, но често му се струваше, че тя е по-малката от двама им и има нужда някой да я закриля от изненадите на живота, макар че в долината на река Пидъл те не бяха много. Тук задачата му щеше да е по-трудна.

И Ан Келауей гледаше към реката — бе вперила очи в млад лодкар, който гребеше усърдно. Срещу него седеше куче с изплезен от горещината език. То беше единственият пътник в лодката. Джем знаеше за кого си мисли майка му, докато наблюдаваше момчето: за брат му Томи, който много обичаше кучета и излезеше ли навън, селските псета тръгваха по петите му.

Томи Келауей беше хубаво момче, обзето от някаква мечтателност, която озадачаваше родителите му. Отрано беше ясно, че от него не става майстор на столове, защото нямаше усет към дървото, нито към инструментите, които баща му го учеше да използва. Докато гледаше вторачено в огъня или през прозореца, Томи пускаше бургията по средата на завъртането или оставяше стругът да намали обороти и да спре. Тази си черта беше наследил от баща си, но без способността му да се върне отново към работата.

Въпреки неговата безполезност, която безпокоеше майка му, тя го обичаше повече от другите си деца, макар да не можеше да обясни защо. Може би чувстваше, че е по-безпомощен и се нуждае от нея. Разбира се, той беше забавен и я разсмиваше повече от всички други. Но смехът й секна завинаги, когато го намери под крушата в градината им. Вероятно се беше покатерил, за да откъсне единствения останал на дървото плод. Той беше висял там цяла зима, без да могат да го стигнат, и ги примамваше с вида си, макар да знаеха, че е измръзнал и безвкусен. Но един клон се беше прекършил, Томи беше паднал и си беше счупил врата. Всеки път, когато Ан Келауей си спомнеше за него, мъката стягаше гърдите й. Обзе я и сега, докато наблюдаваше момчето и кучето в лодката. Бягството в Лондон не можа да я уталожи.

2

Когато застана пред високите колони на амфитеатъра, Томас Келауей се почувства нищожен и плах. Беше дребен, слаб човечец с ниско подстригана къдрава коса като козина на териер. И сякаш още повече се смали пред този величествен вход. Влезе в тъмното безлюдно фоайе, а семейството му остана отвън на улицата. От вътрешността се чуваше чаткане на копита и плющене на камшик. Водейки се по звуците, той се озова сред редици от пейки и огледа в захлас арената, която няколко коня обикаляха в тръст, а ездачите стояха прави върху седлата. В средата на арената млад мъж плющеше с камшик и крещеше команди. Макар и да беше виждал този номер на едно представление в Дорчестър преди месец, Томас Келауей беше смаян. Ако не друго, беше учудващо, че ездачите могат да изпълнят този номер отново. Първият път можеше да мине за щастлива случайност, но вторият доказваше, че става дума за истинско майсторство.

Около арената беше издигната дървена конструкция с ложи и галерия за седящи и правостоящи. Над партера висеше огромен полилей с три обръча лампи, а куполът с отворени капаци пропускаше светлината.

Томас Келауей не гледа дълго ездачите, защото, докато стоеше между пейките, към него се приближи един човек и го попита какво търси тук.

— Искам да видя мистър Астли, господине, ако ме приеме — отвърна Томас Келауей.

Мъжът пред него беше асистентът на Филип Астли. Джон Фокс имаше дълги мустаци и тежки клепачи, които обикновено бяха полузатворени, освен ако не го стреснеше някоя злополука. А злополуки бе имало и щеше да има в дългия опит на Филип Астли като цирков импресарио. Но внезапната поява на Томас Келауей в амфитеатъра не беше нещо, което да стресне Джон Фокс, и затова той погледна безучастно човека от Дорсет през притворените си клепачи. Беше свикнал хората да искат срещи с началника му. Джон имаше удивителна памет, ценно качество за един асистент, и си спомни Томас Келауей, когото срещна в Дорчестър миналия месец.

— Изчакайте отвън — каза той, — надявам се, че като свършим, ще дойде да ви види.

Озадачен от сънливия поглед и безстрастния отговор на Джон Фокс, Томас Келауей се върна при каруцата. Беше довел семейството си чак в Лондон. Сега не му оставаше друго, освен да чака.

Никой не предполагаше, най-малкото Томас Келауей, столар от Дорсет, чийто род беше живял в долината на река Пидъл от векове, че самият той ще се озове в Лондон. До момента, когато срещна Филип Астли, всичко в живота му беше обикновено. Научи столарския занаят от баща си и след смъртта му наследи работилницата. Ожени се за дъщерята на най-добрия приятел на баща си, дървосекач, и ако не се брояха боричканията под юргана, я чувстваше като сестра. Живееха в Пидълтрентайд, селото, в което и двамата бяха израснали, и имаха трима синове, Сам, Томи и Джем, и една дъщеря, Мейси. Два пъти в седмицата Томас се отбиваше в „Петте камбани“ да пийне нещо, всяка неделя ходеше на църква и веднъж месечно в Дорчестър. Никога не беше стигал до морето, което беше на дванайсет мили от селото им. Нито пък беше пожелавал, както други мъже в кръчмата, да види някоя от прочутите катедрали на няколко дни път от родното му място — в Уелс, Солсбъри или Уинчестър. И през ум не му беше минавало да посети Пул, Бристъл или Лондон. Когато беше в Дорчестър, си вършеше работата — приемаше поръчки за столове, купуваше дървен материал и после си отиваше у дома. Предпочиташе да се върне късно, отколкото да нощува в някой от хановете в Дорчестър, където да изпие парите. Подобно нещо му се струваше по-опасно от тъмните пътища. Той беше кротък човек, много различен от скандалджиите в кръчмите, и беше най-щастлив, когато заглаждаше краката на столовете на струга, съсредоточен върху всяка вдлъбнатинка или неравност. Понякога забравяше, че прави столове, и просто се наслаждаваше на жилките или цвета на дървото.

Така живееше той и така щеше да продължи да живее, ако през февруари 1792 година в Дорчестър не се бе появил Филип Астли. Той гостува за няколко дни със своя спектакъл „Пътуващи ездачи“ две седмици след като Томи Келауей падна от крушата. Част от цирк „Астли“ имаше турне в западните графства — отбиха се там на път за Лондон, след зимата, прекарана в Дъблин и Ливърпул. Макар представлението да беше широко рекламирано с афиши, листовки и хвалебствия в „Уестърн Флаинг Поуст“, Томас Келауей научи, че са в града едва когато пристигна там. Беше дошъл с каруцата си да достави осем уиндзорски стола с високи облегалки, придружаван от сина си Джем, който учеше занаята, както Томас Келауей го беше учил от баща си.

Джем му помогна да разтоварят столовете и го наблюдаваше как разговаря с клиента, умело показвайки уважението и доверието, необходими за търговията.

— Тате — започна той, след като Томас Келауей получи от доволния клиент една крона повече от договорената цена, — може ли да се качим на хълма да видим морето?

Морето, което беше на пет мили разстояние, се виждаше от един хълм южно от Дорчестър. Джем беше ходил там няколко пъти и се надяваше един ден да отиде на самия бряг. Докато обикаляше поляните край река Пидъл, той често вперваше поглед на юг с надеждата, че нагънатите хълмове като по чудо ще се отместят и той ще зърне синеещата водна шир, простряла се до другия край на света.

— Не, синко, трябва да се прибираме — отвърна машинално Томас Келауей, но съжали, като видя помръкналото лице на сина си. Това му напомни за един кратък период от неговия живот, когато и той мечтаеше да види нови неща, да направи нещо различно от това, което правеше всеки ден, но след време чувството за отговорност надделя и той продължи да си живее тихо и кротко в своето село. Без съмнение и Джем рано или късно щеше да стигне до същия извод. В това се състоеше възмъжаването. И все пак съчувстваше на сина си.

Не каза нито дума повече. Но докато прекосяваха ливадите покрай река Фроум в покрайнините на града, се натъкнаха на кръгла дървена постройка с брезентов покрив и видяха как някакви мъже жонглират с пламтящи факли, за да привлекат публика. Тогава Томас Келауей извади от джоба си онази допълнителна крона и отби каруцата в полето. Това беше първата спонтанна постъпка в живота му и тя сякаш разчупи нещо в него, подобно на леда върху езерото, който се пропукваше в ранна пролет.

Когато по-късно вечерта двамата с Джем се върнаха и заразказваха за фокусите, които бяха видели, и за срещата им със самия Филип Астли, Томас Келауей по-лесно посрещна горчивия поглед на жена си, изпълнен с укор, че си е позволил да се забавлява, когато гробът на сина им е още пресен.

— Предложи ми работа, Ан — каза той. — В Лондон. Нов живот, далеч от…

Не довърши. Нямаше нужда. И двамата мислеха за купчинката пръст в гробището на Пидълтрентайд.

Самият той не беше приел предложението на сериозно, но за негова изненада Ан Келауей го погледна право в очите и кимна.

— Добре. Нека да е Лондон.

3

Семейство Келауей чакаха в каруцата половин час, докато накрая се появи самият Филип Астли, собственик на цирк, създател на спектакли, източник на пикантни клюки и магнит за сръчните и ексцентричните, земевладелец и покровител на местните занаяти — една изключително колоритна фигура. Беше облечен в червен мундир, останал от годините, когато служеше като кавалерист. По него имаше златни копчета и сърмени ширити; закопчаваше се само на яката и разкриваше впечатляващо шкембе, придържано от бяла жилетка. Носеше бели панталони и ожулени ботуши до коленете, а единственият белег за градски живот беше черният цилиндър, който непрекъснато сваляше пред дамите, които познаваше или искаше да познава. Придружаван както винаги от Джон Фокс, той се спусна по стъпала пред амфитеатъра, запъти се към каруцата, свали шапка на Ан Келауей, ръкува се с Томас Келауей и кимна на Джем и Мейси.

— Добра среща! — поздрави той с безцеремонен, но ведър тон. — Радвам се да ви видя отново, господине! Надявам се, че Лондон ви харесва повече от Девън…

— Графство Дорсетшър, господине — поправи го Томас Келауей. — Живеехме край Дорчестър.

— Да, да, Дорчестър. Хубав град. Бурета правеше, нали?

— Столове — уточни тихо Джон Фокс.

Ето защо ходеше навсякъде с работодателя си — да го подсеща за едно-друго и да го поправя, когато е необходимо.

— Столове, разбира се. И с какво мога да ви бъда полезен, господине, госпожо?

Той кимна на Ан Келауей малко озадачено, защото тя седеше изпъната като бастун и се взираше в мистър Смарт на Уестминстърския мост, а устните й приличаха на стегната с връв кесия. Всяка частица от тялото й говореше, че не иска да е тук, нито да има нещо общо с него. А Филип Астли не беше свикнал на такова отношение. Беше прочут, търсен и ухажван от много хора. Фактът, че някой изразяваше различно отношение, го подразни и го подтикна да привлече вниманието й.

— Кажете ми от какво имате нужда, и аз ще се погрижа! — добави той и размаха ръка, ала жестът му не направи впечатление на Ан Келауей, която продължи да се взира в мистър Смарт.

Още щом каруцата потегли от дома им, Ан Келауей започна да съжалява за решението да напуснат Дорсетшър. Чувството се задълбочи през седмицата, която прекараха в пътуване по разкаляните пътища към Лондон. Зареяла поглед встрани от амфитеатъра и Филип Астли, тя съзнаваше, че животът в Лондон няма да отклони мислите й от мъртвия й син, както се беше надявала. Сега дори мислеше за него още повече, защото идването им тук й напомняше от какво бяга. И винеше за нещастието си по-скоро мъжа си и Филип Астли, отколкото самия Томи заради глупостта му.

— Е, господине — започна Томас Келауей, — вие ме поканихте в Лондон и аз с радост приемам предложението ви.

— Така ли? — Филип Астли се обърна към асистента си. — Поканих ли го, Фокс?

— Поканихте го, господине — кимна Джон Фокс.

— Не си ли спомняте, мистър Астли? — извика Мейси и се надвеси над ритлата. — Тате ни каза. С Джем били на вашето представление и някой изпълнявал номер, качен на стол върху кон. Столът се счупил и тате го поправил на място. И сте се заговорили за дървен материал и мебели, защото вие сте се учили да правите шкафове, нали така?

— Млъкни, Мейси — намеси се Ан Келауей, като за момент отмести поглед от моста. — Сигурна съм, че той не иска да чува за това.

Филип Астли се втренчи в слабичкото селско момиче, което говореше така разпалено, и се засмя.

— Е, госпожице, вече започвам да си припомням една такава среща. Но как това ви докара тук?

— Казали сте на татко, че ако поиска, може да дойде в Лондон и вие ще му помогнете да се устрои. Това и направихме и ето ни тук.

— Наистина сте тук, Мейси, всичките.

Той огледа Джем и прецени, че е на около дванайсет, подходяща възраст да изпълнява поръчки и да помага в един цирк.

— Как се казваш, младежо?

— Джем, господине.

— Какви са тези столове, до които седиш, младежо Джем?

— Уиндзорски, господине. Тате ги е правил.

— Чудесни са! Можете ли да ми направите същите?

— Разбира се, господине — отвърна Томас Келауей.

Филип Астли спря очи върху Ан Келауей и каза:

— Ще купя няколко.

Ан Келауей настръхна, но така и не погледна към циркаджията въпреки щедрото му предложение.

— Фокс, какви свободни стаи имаме в момента? — попита той. Филип Астли притежаваше доста къщи в Ламбет, квартала около амфитеатъра, който беше от едната страна на Уестминстърския мост, а от другата беше същинският Лондон.

Джон Фокс помръдна устни и мустаците му щръкнаха.

— Само няколко при мис Пелам в комплекса „Херкулес“. Но тя сама си избира наемателите.

— Е, ще избере семейство Келауей, те са симпатични. Заведи ги там сега, Фокс, и вземи няколко момчета да им помогнат да разтоварят багажа.

Филип Астли се поклони на Ан Келауей, здрависа се с Томас и каза:

— Ако имате нужда от нещо, Фокс е насреща. Добре дошли в Ламбет.

4

Маги Батърфийлд веднага забеляза новодошлите. Малко неща в квартала се изплъзваха от погледа и — ако някой се изнасяше или пристигаше, Маги се навърташе около багажа му, задаваше въпроси и отсяваше информацията, за да я предаде на баща си. Тя насочи вниманието си към каруцата на мистър Смарт, спряла пред „Херкулес“ № 12, и заоглежда семейството, което разтоварваше покъщнината си.

Комплексът „Херкулес“ представляваше редица от двайсет и две тухлени къщи с по една кръчма в двата края — „Ананасът“ и „Херкулес“. Всяка къща се състоеше от три етажа, сутерен, малка градинка отпред и много по-голям заден двор. Самата улица беше оживена, защото жителите на Ламбет минаваха по нея, когато искаха да прекосят Темза — не смееха да минат през бордеите покрай реката, за да стигнат до Уестминстърския мост.

Сградата на „Херкулес“ № 12 се открояваше с високата си желязна ограда, боядисана в черно, с остри шипове отгоре. Градинката отпред беше гладко посипана с камъчета, сред които имаше висок три-четири педи чемшир, образуващ кръг. В средата на кръга имаше храст, подрязан във формата на топка. Оранжевите завеси на предния прозорец бяха спуснати наполовина. Докато Маги приближи, новодошлите — мъж, жена, момче на нейната възраст и малко по-голямо момиче — вече носеха по един стол към къщата, а една дребна женица в избелял жълт пеньоар се суетеше около тях и крещеше:

— Това е безобразие! Не може така! Мистър Астли много добре знае, че аз си избирам наемателите, и толкова. Няма право да ми натрапва никого. Чувате ли какво ви казвам, мистър Фокс? Няма никакво право!

Беше препречила пътя на Джон Фокс, който излезе от къщата с навити ръкави, последван от няколко помощници в цирка.

— Съжалявам, мис Пелам — каза той и я заобиколи. — Просто изпълнявам това, което ми е наредено. Мисля, че ще намине да ви обясни лично решението си.

— Това е моята къща! — крещеше мис Пелам. — Аз я стопанисвам. Той може да е собственикът, но няма нищо общо с това, което се случва вътре.

Джон Фокс вдигна една щайга с триони и, изглежда, съжали, че изобщо е казал нещо. Тонът на мис Пелам, изглежда, обезпокои и оставения без надзор кон, чийто собственик също помагаше за пренасянето на вещите. Досега животното кротуваше, изнемощяло от едноседмичното пътуване, но когато гласът на мис Пелам се извиси пискливо, нервно зачатка с копита.

— Ей, момиче — извика Джон Фокс към Маги, — получаваш едно пени, ако наглеждаш коня. — И той забърза към къщата, сподирен от мис Пелам, която продължаваше да роптае.

Маги мигом застана до каруцата и хвана юздите, доволна, че ще й платят за възможността да наблюдава събитията отблизо. Погали носа на коня.

— Кротко, момче, кротко, ти май идваш отдалече — замърмори тя. — Откъде си, а? От Йоркшър ли? Или от Линкълншър?

Спомена двете графства, за които беше чувала нещичко, макар и съвсем малко. Знаеше само, че родителите й са родени там, макар да живееха в Лондон вече двайсет години. Маги никога не беше напускала града. Дори и реката прекосяваше рядко, за да отиде до центъра, и никога не беше нощувала извън дома си.

— От Дорсетшър — долетя глас зад нея.

Маги се обърна и се усмихна на напевните гласни на момичето, което беше отнесло стола си вътре и сега стоеше до каруцата. Имаше симпатично розово лице с големи сини очи, макар че носеше смешна шапчица с къдрички, сигурно защото си мислеше, че гражданките се носят така. От пръв поглед разбра историята на това семейство: селяни, дошли в Лондон поради обичайната причина — да си осигурят по-сносен живот. Понякога хората от провинцията наистина успяваха. Друг път обаче…

— Откъде по-точно? — полюбопитства Маги.

— От Пидълтрентайд — отвърна момичето, като провлачи последната сричка.

— Боже мили, какво каза?

— Пидълтрентайд.

— Пидъл-дрън-дий — рече Маги и се изхили. — Ама че име! Не съм го чувала.

— Това са трийсетина къщи покрай реката Пидъл. Близо е до град Дорчестър. Чудесно място.

Момичето се усмихваше, зареяло поглед през улицата, сякаш виждаше там графство Дорсетшър.

— А ти как се казваш, мис… Пидъл?

— Мейси. Мейси Келауей.

Вратата на къщата се отвори и на прага отново се появи майката на Мейси. Ан Келауей беше висока и костелива, а запуснатата й кестенява коса беше прибрана в кок на тила. Тя изгледа Маги подозрително, както търговка, която се съмнява, че клиентката е откраднала нещо от магазина й. Маги познаваше добре тези погледи.

— Не говори с непознати, Мейси — провикна се Ан Келауей. — Не те ли предупредих за Лондон?

Маги разклати юздите на коня.

— Госпожо, Мейси може да ми се довери най-спокойно. Много повече, отколкото на някои други.

Ан Келауей се вторачи в Маги и кимна.

— Чуваш ли, Мейси? Дори местните казват, че наоколо има опасни хора.

— Така е. Лондон е опасно място, повярвайте ми — не можа да се сдържи Маги.

— Какво? Как така опасно? — настръхна Ан Келауей.

Хваната натясно, Маги сви рамене. Не знаеше какво да отговори. Имаше едно нещо, разбира се, което непременно щеше да шокира Ан Келауей, но Маги никога нямаше да й го каже.

— Знаете ли оная уличка, която почва от реката и сече през поляните чак до Роял Роу?

Мейси и Ан Келауей я погледнаха недоумяващо.

— Не е далече от тук — продължи Маги. — Ей там е.

Тя посочи към поляните, които се простираха до реката. В далечината се виждаха червените кули на Ламбет Палас.

— Току-що пристигнахме — рече Ан Келауей. — Не сме видели почти нищо.

Маги въздъхна. Този факт отнемаше солта на разказа й.

— Тясна уличка, много полезна като пряк път. По едно време я наричаха Улицата на влюбените, защото… — Тя млъкна, като видя как Ан Келауей взе да върти глава заплашително и да мята погледи към Мейси.

— Добре де, така й казваха — продължи Маги, — но знаете ли как й викат сега? — Тук тя помълча по-дълго. — Улицата на главорезите!

Майка и дъщеря потрепериха, което накара Маги да се усмихне мрачно.

— Това не е кой знае какво — намеси се един глас. — При нас пък има Улица на умрялата котка.

Момчето, което носеше един стол към къщата, сега бе спряло на входа. Маги завъртя очи.

— Умрялата котка? Сигурно ти си я намерил.

Той кимна.

— А пък аз намерих умрелия — заяви победоносно Маги, но още докато го изричаше, усети как червата й се преобръщат. Искаше й се да не беше проговаряла, особено когато момчето я наблюдаваше зорко, сякаш знаеше какво мисли. Но то не можеше да знае.

От необходимостта да каже още нещо я спаси Ан Келауей, която се хвана за вратата и извика:

— Знаех си, че не трябва да идваме в Лондон!

— Ти пък, мамо, няма страшно — измърмори Мейси, сякаш успокояваше дете. — Дай да внесем някои неща. Тези тенджери?

Джем остави Мейси да успокоява майка им. По време на пътуването се бе наслушал на опасенията й относно Лондон. В Дорсетшър тя никога не беше проявявала такава нервност и бързата й промяна го изненада. Ако й обръщаше много внимание, самият той започваше да се тревожи. Затова предпочете да огледа момичето, което държеше коня. Излъчваше жизнерадост, имаше буйна черна коса, кестеняви очи с дълги мигли и сияйна усмивка, от която брадичката й изглеждаше заострена. Това, което го заинтригува най-много обаче, беше ужасът, който се изписа на лицето й, щом спомена за умрелия. Когато тя преглътна, беше сигурен, че в устата й горчи. Независимо от нахакаността й Джем й съчувстваше. В края на краищата беше по-ужасно да намериш умрял човек, отколкото умряла котка. Макар че котката беше неговата и той я обичаше. Но не той намери брат си Томи. Това злощастие се падна на майка му, която влетя в работилницата, бяла като платно. Вероятно това обясняваше вечните й притеснения оттогава насам.

— Е, и какво правите в комплекса „Херкулес“? — попита Маги.

— Мистър Астли ни изпрати тук — отвърна Джем.

— Той ни покани в Лондон — намеси се Мейси. — Татко поправи един негов стол, а сега ще работи в Лондон.

— Да не чувам името на този човек! — изсъска Ан Келауей.

Маги я зяпна. Много малко хора имаха да кажат нещо против Филип Астли. Той беше едър, шумен и самонадеян човек, но в същото време и щедър, и доброжелателен към всички. Ако се скараше с някого, минута по-късно забравяше кавгата. Маги безброй пъти беше получавала пенита от него, обикновено за лесни задачи като да подържи за малко юздите на коня; пускаше я да гледа безплатно представленията. Беше човек със замах.

— Какво му е на мистър Астли? — попита тя, готова да го защити.

Ан Келауей поклати глава, грабна тенджерите от каруцата и закрачи към къщата, като че ли самото споменаване на този мъж я караше да побегне.

— Той е един от най-добрите хора в Ламбет! — извика Маги след нея.

Но Ан Келауей се беше скрила в къщата.

— Всички тия неща ваши ли са? — кимна Маги към каруцата.

— Повечето — отвърна Мейси. — Закарахме някои вещи при Сам, най-големия ни брат. Той остана там. И… имахме и друг брат, но той умря неотдавна. Така че аз имам само братя, макар че винаги съм искала сестра. Ти имаш ли сестри?

— Не, само брат.

— Най-големият ни брат скоро ще се жени, нали така, Джем? За Лизи Милър. Харесват се от години.

— Стига, Мейси — прекъсна я Джем, защото не желаеше семейните им работи да излизат наяве. — Трябва да внесем тия неща.

Той вдигна един дървен обръч.

— Това за какво служи? — попита Маги.

— За правене на столове. Извиваме дървото за облегалката около него, за да се заобли.

— Значи помагаш на баща си да прави столове?

— Да — отвърна Джем с гордост.

— Аха, гъзоловец.

Джем се намръщи и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Че ловиш задници със столовете си.

Маги прихна, когато Джем стана тъмночервен. Не помогна това, че и Мейси се присъедини със звънливия си смях.

Всъщност сестра му насърчи Маги да остане, когато двамата с Джем стигнаха вратата, нанизали на ръцете си обръчи.

— Как се казваш? — извика Мейси.

— Маги Батърфийлд.

— О, значи и ти си Маргарет! Не е ли забавно, Джем? Първото момиче, което срещам в Лондон, носи моето име!

Джем се зачуди как едно име може да принадлежи на две толкова различни момичета. Макар че още не носеше корсет като Мейси, Маги имаше по-пълна и оформена фигура, която му приличаше на бонбон, докато Мейси беше слабичка, с тънки глезени и китки. Колкото и да му беше интересно това момиче от Ламбет, Джем му нямаше доверие. Може дори да открадне нещо, помисли си той. Трябва да я наблюдавам.

Веднага се засрами от подозренията си, което не му попречи няколко минути по-късно да надникне през отворения прозорец на новата им квартира, за да се увери, че Маги не тършува из каруцата им.

Не, не тършуваше. Държеше здраво коня на мистър Смарт и го потупа по шията, когато край тях мина една карета. После се подхилкваше зад гърба на мис Пелам, която отново беше излязла на улицата и обсъждаше новите си квартиранти на висок глас. Маги, изглежда, не я свърташе на едно място, та подскачаше от крак на крак и очите й се спираха на минувачите: една старица мина наблизо, викайки: „Старо желязо и счупени бутилки! Донесете ми ги!“; едно момиче вървеше в обратна посока с кошница иглики; някакъв мъж търкаше два ножа един о друг и се надвикваше с шумотевицата: „Точа ножове, стават като бръснач!“ Доближи остриетата до лицето на Маги, която уплашено отскочи, а мъжът се разхили и отмина. Тя трепереше така, че конят наведе глава към нея и зацвили.

— Джем, отвори по-широко прозореца — каза майка му зад него. — Миризмата от последните наематели ме задушава.

Джем повдигна плъзгащия се нагоре прозорец и срещна погледа на Маги. Известно време се гледаха втренчено, като че ли всеки предизвикваше другия пръв да отмести очи. Накрая Джем си наложи да се отдръпне от прозореца.

След като всичките им вещи бяха качени горе, семейство Келауей слязоха на улицата да се сбогуват с мистър Смарт, който бързаше да се върне в Дорсетшър. Вече беше видял достатъчно неща от Лондон, за да си осигури шеги в кръчмата за седмици напред, и не желаеше да остава през нощта, когато тук несъмнено идваше дяволът. Но не каза това на семейство Келауей. Никой от тях не искаше да се сбогува с него — последната им връзка с техния край, — затова го бавеха с въпроси и предложения.

Най-накрая мистър Смарт си тръгна с пожелания „Късмет“ и „Бог да ви благослови!“, но докато се отдалечаваше от „Херкулес“ № 12, мърмореше под нос:

— Е, Господ да ви е на помощ.

Мейси му помаха с кърпичка, макар че той не се обърна назад. Когато каруцата зави надясно в края на пътя и се изгуби от поглед, стомахът на Джем се сви. Той подритна няколкото фъшкии, останали от коня, и макар да усещаше погледа на Маги върху себе си, не вдигна очи.

Не след дълго уличната гълчава позатихна. Въпреки че още беше шумно от тропота на конете, каретите и каруците, от честите провиквания на продавачите на риба, метли и кибрит, на ваксаджиите и калайджиите, сякаш настъпи момент на покой и вглъбение. Дори мис Пелам замлъкна, а Маги спря да зяпа Джем. Тогава той вдигна очи и видя, че се е взряла в един мъж, който минаваше край тях. Беше среден на ръст и набит, с кръгло широко лице, високо чело, изпъкнали сиви очи и бледа кожа. Облечен в бяла риза, черни бричове и малко старомодно тъмно палто, той се набиваше на очи заради червената си шапка. Джем никога не беше виждал такава — с прегънат мек връх, завит нагоре ръб и розетка в червено, бяло и синьо, забодена от едната страна. Беше от вълнен плат и в необичайната за март горещина по челото на мъжа се стичаше пот. Беше вирнал главата си самоуверено, сякаш шапката беше много ценна и той държеше да привлича хорските погледи. И успява, помисли си Джем.

Мъжът мина през портата на съседната къща и тръгна по пътеката, като затвори след себе си, без да се оглежда. Когато се скри, улицата заприлича на куче, което се оживява след дрямка.

— Видя ли? Ето защо трябва да говоря веднага с мистър Астли — заяви мис Пелам на Джон Фокс. — Не стига, че имам съсед бунтовник, ами и ме принуждават да приемам непознати от Дорсетшър. Това наистина е прекалено.

Маги се обади:

— Няма страшно, Дорсетшър не е Париж, мис Пелам. Обзалагам се, че тия хора дори не знаят какво е bonnet rouge, нали така, Джем, нали, Мейси?

Те поклатиха глави. Макар да беше благодарен на Маги, че ги защити, Джем не искаше тя да им изтъква непрестанно колко са невежи.

— Ах, ти, малка разбойнице! — изкрещя мис Пелам, която чак сега забеляза Маги. — Не желая да те виждам наоколо. Проклета си като баща си. Остави на мира наемателите ми!

Веднъж бащата на Маги беше продал на мис Пелам дантела, като я увери, че е брюкселска. Но се оказа, че я е изплела една старица, която живееше наблизо. Макар че мис Пелам не накара да го арестуват от страх съседите да не разберат, че е била измамена от Дик Батърфийлд, при удобен случай винаги го хулеше.

Маги се изсмя. Беше свикнала хората да навикват баща й.

— Ще предам на татко, че му пращате поздрави — каза тя театрално, след което се обърна към Джем и Мейси: — Засега довиждане.

— Довиждане — отвърна Джем и я проследи с поглед как тича надолу и изчезва в тясната уличка между две къщи. Искаше му се тя да дойде отново.

— Извинете, господине — каза Мейси на Джон Фокс, който тъкмо си тръгваше с момчетата от цирка. — Какво е bonet rouge?

Джон Фокс спря.

— Червена шапка като на съседа ви, госпожице. Носят ги тези, които подкрепят революцията във Франция.

— О, чухме за тях, нали, Джем? Те освободили всички затворници от Бастилията, вярно ли?

— Точно така, госпожице. Това нас не ни засяга много, но някои хора обичат да показват какво мислят по въпроса.

— А кой е съседът ни? Французин ли е?

— Не, госпожице. Това е Уилям Блейк, роден и израснал в Лондон.

— Хич не ви трябва да знаете, деца! — намеси се мис Пелам. — Не бива да се забърквате с него.

— Защо не? — попита Мейси.

— Той печата памфлети с глупави бунтарски призиви, ето защо. Тоя човек е подстрекател, казвам ви. Не искам да виждам никакви bonnets rouges в къщата ми. Чувате ли ме?

5

Маги дойде да види семейство Келауей седмица по-късно, изчаквайки, за да е сигурна, че вече са се подредили в квартирата си. Мина няколко пъти покрай комплекса „Херкулес“ и винаги поглеждаше към предния им прозорец, който те бързо се научиха да държат затворен, за да не влиза прах от улицата. Два пъти зърна там Ан Келауей, притиснала ръце към гърдите си. Щом забеляза Маги, тя отстъпи назад намръщена.

Този път никой не гледаше от прозореца. Маги се канеше да хвърли едно камъче, за да привлече вниманието им, когато входната врата се отвори и на прага застана Мейси с метла и лопата. Тя отвори портата на оградата и след като се озърна, изсипа дървесните стърготини право на улицата. Щом забеляза Маги, се сепна, но после се засмя.

— Добър ден, Маги. Може ли да ги изсипвам на улицата? Виждам, че другите хвърлят повече.

Маги изсумтя:

— Можеш да хвърляш каквото си искаш в канавката. Но защо хвърляш талаша? Всеки друг би го изгорил.

— О, имаме много талаш, колкото щеш. Някои стърготини са от неизсъхнало дърво и не горят добре.

— Не го ли продавате този талаш?

Мейси я погледна недоумяващо и каза:

— Мисля, че не.

— Трябва да го продавате, трябва. Ще си изкарате някое и друго пени. Ето, аз мога да го продавам вместо вас и да ви давам шест пенса на всеки шилинг.

Мейси се обърка още повече, сякаш Маги говореше прекалено бързо.

— Не знаеш ли как се търгува? — попита Маги. — Ето, като него. — Тя посочи един продавач на картофи, който крещеше: „Чудесни картофи, искате ли малко картофи!“, състезавайки се с друг човек, който викаше: „Който не е глупак, ще си купи черпак!“

— Виждаш ли? Всеки има нещо за продан.

Мейси поклати глава и къдричките на шапчицата потрепериха около лицето й.

— Ние не правим така в нашия край.

— Добре де. Подредихте ли се вече?

— Горе-долу. Иска се време човек да свикне. Но мистър Астли заведе тате и Джем в един склад до реката да купят дъски за столовете, които той иска.

— Може ли да дойда да погледна?

— Разбира се.

Мейси я поведе нагоре и Маги млъкна, в случай че мис Пелам се навърташе наоколо. Като изкачиха стълбите, Мейси отвори една от двете врати и извика:

— Имаме гостенка!

Влязоха в задната стая, която служеше за работилница. Там Томас Келауей струговаше крак на стол. Джем стоеше до него и го наблюдаваше. Баща му носеше бяла риза и кафеникави бричове, препасал кожена престилка, покрита с резки. Вместо да се мръщи, както правят много хора, когато се съсредоточават, на лицето на Томас Келауей имаше завеяна усмивка. Когато накрая вдигна поглед, се усмихна още по-широко и според Маги сам не знаеше на какво се усмихва. Светлосините му очи бяха насочени към нея, но сякаш не я виждаше. Бръчиците около тях му придаваха тъжно изражение дори когато се усмихваше.

Джем обаче гледаше право в Маги, радостно изненадан.

Томас Келауей разтърка облото дърво между дланите си.

— Какво каза, Мейси?

— Помниш ли Маги, тате? Тя държеше коня на мистър Смарт, докато разтоварвахме багажа. Тя живее… о, къде живееш, Маги?

Маги ровеше с крак в стърготините по пода, смутена от вниманието.

— Отвъд поляните — промърмори тя и посочи към задния прозорец, — на Бастил Роу.

— Бастил Роу? Ето ти едно странно име.

— Всъщност улицата е Йорк Плейс — обясни Маги, — но ние я наричаме Бастил Роу. Мистър Астли построи къщите миналата година с парите, спечелени от един спектакъл, в който представяше превземането на Бастилията.

Тя се огледа, учудена от неразборията, която семейство Келауей бяха успели да създадат тук само за няколко дни. Като че ли цяла една дъскорезница, пълна с талпи, летви и талаш, беше изсипана в тази стая. Навсякъде бяха разпръснати триони, длета, тесли, бургии и други инструменти, които Маги не познаваше. В ъгъла съзря тенекиени легени и корита, пълни с някаква течност. Във въздуха се носеше миризма на смола и лак. Тук-там се забелязваше някакъв порядък: редица от брястови дъски, подпрени на стената, дузина готови крака, подредени като подпалки на една лавица, обръчи, които висяха на куки, разпределени по големина.

— Бързичко сте се устроили. Мис Пелам знае ли какво правите тук, горе? — попита тя.

— Досега работилницата на татко беше на двора — каза Джем, сякаш да обясни неразборията.

Маги се изкикоти.

— Той, изглежда, все още мисли, че е на двора.

— Другите стаи са си подредени — обади се Ан Келауей, появила се на вратата зад тях. — Мейси, ела да ми помогнеш.

Явно гледаше с подозрение на Маги и искаше да държи дъщеря си под око.

— Ето, това е седалката за стола, който татко прави специално за мистър Астли — каза Мейси, която искаше да се задържи по-дълго при новата си приятелка. — По-широка, че да му е по мярка, виждаш ли?

Тя показа на Маги възголяма седалка с форма на седло, облегната на другите дъски.

— Трябва да изсъхне още малко. После ще прибави краката и облегалката.

Маги се възхити от седалката, после се обърна да погледне през отворения прозорец, откъдето се виждаха задните градини на мис Пелам и съседите им. Задните градини на комплекса „Херкулес“ бяха широки само двайсетина крачки, но затова пък три пъти по-дълги. Мис Пелам беше разделила своята градина на три квадрата, всеки с централен орнамент: бял люляк в квадрата най-близо до къщата, каменна поилка за птички в средния квадрат и едно декоративно дръвче в последния. Миниатюрни плетове, пътечки с чакъл и лехи, засадени с рози, очертаваха правилни форми, които имаха малко общо с природата, но много общо с реда.

Мис Пелам беше заявила ясно, че не желае семейство Келауей да се мотаят в градината й, освен когато използват клозета. Всяка сутрин, когато не валеше, тя вземаше чаша, пълна с бульон, и сядаше на една от двете каменни пейки, разположени една срещу друга по средата на градината. Преди да се прибере вътре, изливаше недопития бульон върху една лоза, която пълзеше по стената до пейката. Вярваше, че бульонът ще помогне на гроздето да узрее по-бързо от това на съседа й мистър Блейк.

— Той никога не подрязва лозата си и греши, защото всички лози се нуждаят от грижи. Иначе гроздето ще е ситно и кисело.

Мис Пелам се беше доверила на майката на Джем в моментен опит да се примири с новите наематели. Скоро обаче откри, че Ан Келауей не е човек, с когото да споделяш нещо.

Освен поливането на лозата с бульон и посещенията на един мъж, който чистеше с гребло и подрязваше храстите, градината обикновено беше безлюдна и Джем ходеше там, когато можеше. Беше голо място с геометрични форми и неудобни пейки и без никаква трева, на която да полегнеш. Нямаше място да засадиш зеленчуци или дървета. От нещата, които Джем очакваше от градините — плодородна почва, растителност, нещо, което се променя всеки ден и все пак подсказва постоянство, — в градината на мис Пелам присъстваха само любимите му зелени багри. Затова ходеше там — да съзерцава цвета, който обичаше най-много. Оставаше, докато мис Пелам не се появеше на прозореца си да го пропъди.

Сега Джем застана на прозореца до Маги да погледне към градината.

— Странно е да я гледаш отгоре — рече тя. — Виждала съм я само ей от там. — Тя посочи тухлената стена в дъното на градината.

— Какво? Прескачала ли си я?

— Не съм я прескачала. Не съм влизала вътре. Само надниквах през стената от време на време да видя какво прави. Не че има какво толкова да се види. Не е като в някои други градини.

— Каква е оная къща зад стената?

Джем посочи голяма тухлена къща на два етажа, увенчана с три кули, сама сред поляните зад комплекса „Херкулес“. Перпендикулярно на къщата имаше дълга конюшня с прашен двор.

Маги се изненада на въпроса му.

— Това е Херкулес Хол. Не знаеше ли? Домът на мистър Астли. Живее там с жена си и няколко племенници, които се грижат за тях. Жена му сега е инвалид, но по-рано яздеше с него. Не я виждаме често. Мистър Астли държи там и някои от конете на цирка — най-добрите, като неговия бял кон и дорестата кобила на Джон Астли, сина му. Не го ли видя да язди на арената в Дорсетшър?

— Да. Един човек яздеше дореста кобила.

— Той живее през две къщи от вас. От другата страна на семейство Блейк. Виждаш ли я? С градината, в която има само трева.

Откъм Херкулес Хол долиташе игрива музика и Джем забеляза мъж, облегнат на конюшнята, който свиреше на лютня. Маги затананика тихо:

Мъжът изсвири няколко фалшиви тона и спря.

Маги се изкиска:

— Никога няма да получи работа. Мистър Астли е много придирчив.

— Какво искаш да кажеш?

— Всякакви хора идват да свирят за него с надеждата, че ще ги наеме. Той рядко харесва някого, но им дава по петаче за усилията.

Човекът с лютнята отново подхвана песента и Маги продължи да му приглася, докато изучаваше близките градини.

— Гледката от тук е много по-хубава, отколкото отзад — заяви тя.

След това Джем не можеше да си спомни дали звукът или движението привлече вниманието му. Звукът беше едно тихо изохкване, което все пак успя да стигне до прозореца на Келауей. Движението беше моментната поява на голо рамо в градината на Блейк.

До къщата на Блейк имаше добре оформени лехи, засадени със зеленчуци. Сега в наторената почва на края на лехите стърчеше мотика. През последната седмица Ан Келауей гледаше със завист съседката с боне на главата, която копаеше и сееше семена. Същото би правила и тя, ако беше в Дорсетшър или ако имаше място да си направи градина тук. Когато решиха да се преместят в Лондон, и през ум не й мина, че може да няма дори мъничко парченце земя. Тя обаче не виждаше смисъл да се моли на мис Пелам, чиято градина беше само декоративна. Но й беше криво и се чувстваше безполезна.

Задната част на градината на Блейк беше запусната и обрасла с къпини и коприва. Между нея и спретнатата половина имаше дървена лятна къща. Френските й прозорци бяха отворени и именно там Джем съзря голото рамо, а после голи гърбове, крака, задници. Ужасен, той се бореше с изкушението да се отдръпне от прозореца, защото така щеше да подскаже на Маги, че има нещо, което не иска тя да види. Затова само отклони поглед и се опита да насочи вниманието й в друга посока.

— И къде е твоята къща?

— Бастил Роу ли? Оттатък поляните е, но не може да се види от тук, защото къщата на мис Пелам я закрива. Какво е това дърво в градината ви?

— Викат му златен дъжд. Ще разбереш защо през май, когато разцъфне.

Опитът на Джем да отклони вниманието й се провали, когато отново долетя едно „Ооох!“ от същото място, където бе мярнал голото рамо. Този път и Маги го чу и тутакси разбра откъде идва. Колкото и да искаше, Джем не можа да откъсне очи от лятната къща. Маги започна да се кикоти.

— Боже милостиви, каква гледка!

Тогава Джем отстъпи назад с пламнало лице.

— Трябва да помогна на татко — промърмори той, отдалечи се от прозореца и отиде при баща си, който продължаваше да стругова крака на стола и не беше чул нищо.

Маги се изсмя на смущението му. Остана на прозореца още няколко минути и после се отдръпна.

— Представлението свърши.

Отиде да гледа как бащата на Джем работи на струга, в който бе затъкнат наполовина обработен крак. Когато Томас Келауей натискаше педала на струга, кракът се въртеше и от него хвърчаха ситни стърготини.

— Ти можеш ли като баща си? — обърна се Маги към Джем, за да разчупи неловкостта, макар че се изкушаваше да го подразни още малко.

— Не толкова добре — отвърна той с все още зачервено лице. — Сега чиракувам, но ако татко хареса някои, той ще ги използва.

— Чудесно се справяш, синко — промърмори Томас Келауей, без да вдига поглед.

— Твоят баща какво прави? — попита Джем.

В Пидълтрентайд хората правеха различни неща — хляб, бира, ечемик, обувки, свещи или брашно. Маги измърмори:

— Прави пари, ако може. Върши това-онова. Време е да го потърся. И без това ме заболя главата от тая миризма. От какво е?

— От лака и боята. Човек свиква.

— Нямам намерение да свиквам. Не се притеснявай, ще изляза сама. До скоро виждане.

— До скоро.

— Чакаме те — провикна се Мейси от другата стая, когато Маги затрополи по стълбите.

Ан Келауей зацъка с език и рече:

— Какво ще си помисли мис Пелам за тая тупурдия? Джем, иди да й кажеш да не вдига толкова шум.

6

Когато след един приятен ден, прекаран с приятелки в Челси, мис Пелам приближи портата на оградата, тя забеляза стърготините, които Мейси беше изсипала пред къщата, и се намръщи. Отначало Мейси изхвърляше талаша в грижливо подрязвания плет в предната градина. Тогава мис Пелам я беше скастрила строго. Разбира се, беше за предпочитане талашът да е на улицата, отколкото на стълбите. Но щеше да е най-добре, ако изобщо нямаше никакъв талаш и никакви наематели, които да го произвеждат. През последната седмица мис Пелам често съжаляваше, че е била толкова строга към предишните си наематели. Една нощ вдигаха шум, а накрая бебето ревеше постоянно, но поне не ръсеха талаш навсякъде. Знаеше, че сега горе е задръстено от дървен материал, който пренасяха пред очите й по нейния коридор. Имаше и миризма, и тропане, което мис Пелам изобщо не понасяше.

И сега… коя беше тази тъмнокоса разбойничка, която излизаше на бегом от къщата и от подметките й се ръсеше талаш? Имаше потаен вид и мис Пелам стисна по-здраво чантата си. После разпозна Маги.

— Ей, момиче! — извика тя. — Каква работа имаш ти в къщата ми? Какво си откраднала?

Преди Маги да успее да отговори, се появиха двама души: Джем, който изскочи след нея, и мистър Блейк, който излезе от своя двор. Мис Пелам се дръпна назад. Мистър Блейк винаги бе любезен с нея, ето и сега й кимна, но въпреки всичко я дразнеше. Стъкленият му поглед я караше да си представя птица, готова да те клъвне.

— Доколкото знам, тая къща е на мистър Астли, а не твоя — отвърна нахакано Маги.

Мис Пелам се обърна към Джем.

— Какво прави тук това момиче? Надявам се, че не ти е приятелка.

— Не, дойде да ни донесе нещо. — Дори в селото им Джем не минаваше за добър лъжец.

— И какво е то? Вмирисана риба? Пране, невидяло и капчица сапун?

— Пирони — намеси се Маги. — Ще им ги нося редовно, нали така, Джем? Ще ме виждаш много често.

Тя отстъпи встрани от алеята на мис Пелам и нагази в градинката; тръгна около чемшира, оформен в безсмислен кръг, и взе да роши повърхността му.

— Вън от градината ми, момиче! — изкрещя мис Пелам. — Джем, изкарай я от там!

Маги се изсмя и затича около кръга все по-бързо и по-бързо, после прескочи чемшировия плет и затанцува в средата, като удряше с юмрук храстите.

— Ой! Ой! — пищеше мис Пелам, сякаш удряха нея.

Джем наблюдаваше как Маги боксира чемшира, от който хвърчаха листенца, и неволно се усмихна. Самият той често се изкушаваше да срита тия осакатени храсти, така различни от живите плетове у дома. В Дорсетшър те се правеха с определена цел — да пазят животните да не излизат от пасището и да не стъпват по пътеките. Бяха от глог, бодлива зеленика, бъз или леска, оплетени с бръшлян или повет.

Едно потрепване по прозореца горе го върна от Дорсетшър. Майка му го гледаше строго и му правеше знаци да прогони Маги.

— Ей, Маги. Нали щеше да ме водиш някъде? — каза той. — При баща ти, нали така? Тате ми поръча… да се договоря за цената.

— Вярно. Тръгвай тогава. — Маги не обърна внимание на мис Пелам, която все още крещеше и ръкомахаше, и си проби път през чемшира; този път не си направи труда да го прескача, а остави зад себе си дупка и изпочупени клончета.

— Олеле! — завайка се мис Пелам.

Докато вървеше след Маги към улицата, Джем погледна мистър Блейк, който безмълвно бе наблюдавал лудориите на Маги, скръстил ръце на гърдите си. Изглежда, тази шумна драма не го притесняваше. Всъщност всички бяха забравили, че той е там, иначе мис Пелам нямаше да крещи, а Маги нямаше да кърши плета. Гледаше ги спокойно, с избистрен поглед. Не приличаше на погледа на баща му, който обикновено се вторачваше в някаква точка. Мистър Блейк гледаше към тях, но и към минувачите по улицата, към Ламбет Палас в далечината и облаците зад него. Наблюдаваше всичко безучастно.

— Добър ден, господине — каза Джем.

— Здравей, момчето ми — отвърна мистър Блейк.

— Здравейте, мистър Блейк! — извика Маги от улицата, да не остане по-назад. — Как е госпожата?

Гласът й съживи мис Пелам, която беше утихнала за миг в присъствието на мистър Блейк.

— Махни се от погледа ми, момиче! — изкрещя тя. — Просиш си боя! Джем, не й позволявай да се връща тук. Изпрати я до края на улицата, че й нямам капчица доверие. Може да задигне и входната врата, ако човек не я държи под око.

— Добре, госпожо.

Джем повдигна вежди в знак на извинение пред мистър Блейк, но съседът вече крачеше по улицата. Джем и Маги излязоха през портата и видяха, че върви покрай комплекса „Херкулес“ към реката.

— Леле, какъв е наперен — рече Маги. — А видя ли колко е зачервен? Ами разрошената му коса? Ясно е какво правеше!

Джем не би нарекъл походката на мистър Блейк наперена. По-скоро стъпваше тежко, но не влачеше крака. Вървеше спокойно и решително, сякаш беше тръгнал за определено място, а не просто на разходка.

— Хайде да го проследим — предложи Маги.

— Не. Остави го на мира. — Джем се изненада от собствената си решителност. Искаше му се да последва мистър Блейк до мястото, където отиваше, но не както Маги бе намислила — да вървят по петите му и да го дразнят, а с уважение и от разстояние.

Мис Пелам и Ан Келауей все още ги наблюдаваха отзад.

— Хайде да тръгваме — рече Джем и не пое след мистър Блейк, а в обратната посока.

Маги припна след него.

— Ама наистина ли идваш с мен?

— Мис Пелам ми поръча да те изпратя до края на улицата.

— И ти ще изпълниш това, което иска свадливата сврака?

Джем сви рамене.

— Тя ни е хазяйка. Трябва да й угаждаме.

— Е, отивам да намеря тате. Искаш ли да дойдеш с мен?

Джем си помисли за разтревожената си майка, за любопитната си сестра, за баща си, вглъбен в работа, и за мис Пелам, чакаща до стълбите да се нахвърли отгоре му. После си помисли за улиците на Лондон, които още не познаваше, и за това, че има кой да го води.

— Идвам с теб — рече той и изчака Маги да го настигне, за да вървят един до друг.

7

Дик Батърфийлд би могъл да е във всяка от кръчмите. Докато повечето хора предпочитаха една местна кръчма, той обичаше да ги обикаля и да се присъединява към всякакви клубове и общества. Единомишлениците се срещаха в определена кръчма да разискват въпроси от общ интерес. Тези вечери не се различаваха от другите, освен че бирата беше по-евтина и песните по-неприлични. Дик Батърфийлд непрекъснато влизаше в нови клубове и изоставяше старите, когато интересите му се променяха. В момента принадлежеше към някакъв клуб на лодкарите (сред многобройните си занимания навремето беше и лодкар по Темза, макар че отдавна беше загубил лодката си), клуб на ораторите, в който членовете се редуваха да застават начело на масата и да държат речи по политически въпроси, лотариен клуб, където се разиграваха малки суми, които рядко покриваха пиенето, и където Дик Батърфийлд непрекъснато насърчаваше членовете да увеличават залозите, и неговия любим клуб — на пунша, в който всяка седмица опитваха различни смески с ром.

Клубният живот на Дик Батърфийлд беше толкова сложен, че семейството му никога не знаеше къде е една или друга вечер. Обикновено пиеше в радиус от половин миля от вкъщи, но имаше и още десетки кръчми, сред които да избира. Маги и Джем вече бяха проверили в „Конят и конярят“, „Короната“, „Гербът на Кентърбъри“ и „Червеният лъв“, но го намериха сврян в ъгъла на „Артишок“, най-шумната кръчма.

Джем влезе заедно с Маги в първите две кръчми, но след това я чакаше навън. Беше влизал в кръчма само веднъж в живота си — след като пристигнаха в Ламбет. Няколко дни след като се нанесоха, мистър Астли се отби да види как са и заведе Томас Келауей и Джем в „Ананасът“. Там беше спокойно, помисли си Джем сега, сравнявайки я с тези, но тогава беше стъписан от оживлението на посетителите, много от тях от цирка, и от шумните разговори на мистър Астли.

Ламбет Марш беше търговска улица, пълна с магазини и сергии, каруци и хора, които сновяха между Ламбет и моста „Блекфрайърс“. Вратите на „Артишок“ бяха отворени, шумът се изливаше на улицата и Джем се поколеба, когато Маги се промуши между мъжете на входа, и се запита защо я следва.

Всъщност знаеше защо: Маги беше първият човек в Ламбет, който му обърна внимание, а той искаше да има приятели. Повечето момчета на неговата възраст чиракуваха или работеха. Беше срещал по-малки деца, но не беше приказвал с тях. Лондонският говор и многото други диалекти, които се смесваха в града, понякога бяха неразбираеми.

Децата от Ламбет бяха различни и в друго отношение — по-будни и по-подозрителни. Напомняха му на котки, които се промъкват до огъня, знаейки, че не са желани, щастливи, че са вътре, но с наострени уши и присвити очи, готови да избегнат ритника, който ще ги запрати навън. Те често се държаха грубо с възрастните, както Маги с мис Пелам, и оставаха ненаказани, което не можеше да се случи в родното му село. Подиграваха се на хората, които не харесваха, замеряха ги с камъни, крадяха храна от сергии и кошници, пееха неприлични песни. Крещяха, дразнеха минувачите, присмиваха им се. Само от време на време ги виждаше да вършат неща, в които би участвал: да гребат по реката, да пеят на излизане от училище, да гонят куче, грабнало нечия шапка.

Така че когато Маги му кимна от вратата на „Артишок“, той я последва и смело се потопи в шума и дима от газените лампи. Искаше да бъде част от този нов живот в Ламбет, а не да го наблюдава от прозореца или през оградата на градината.

Макар да беше едва късен следобед, кръчмата бе претъпкана. Глъчката беше оглушителна, но след известно време Джем долови такта на песен — непозната мелодия, но със сигурност мелодия. Маги се запровира през тълпата към ъгъла, където седеше баща й.

Дик Батърфийлд беше дребен смугъл човек — и очите, и острата му коса, и кожата, и дрехите му бяха тъмни. Около очите му имаше бръчици, които се сливаха с дълбоките бразди по челото. Въпреки тях имаше енергичен младежки вид. Днес май бе дошъл просто да пие, а не на сбирка на някой от клубовете. Той придърпа дъщеря си да седне на скута му и продължи да пее с останалите в кръчмата, когато Джем най-после стигна до тях.

При последните думи се надигна оглушителен рев и Джем си запуши ушите. Маги се беше включила в пеенето и му се ухили насреща, а той се изчерви и заби поглед в краката си. В „Петте камбани“ в Пидълтрентайд се пееха много песни, но никоя не беше такава.

След дружния рев кръчмата поутихна, както гръмотевиците прогонват най-ужасната буря.

— И какво прави досега, Магс? — попита дъщеря си Дик Батърфийлд по време на лекото затишие.

— Едно друго… Бях в къщата им — посочи тя Джем. — Това е Джем, татко. Гледах как баща му прави столове. Току-що са дошли от Дорсетшър и живеят при мис Пелам в комплекса „Херкулес“, точно до мистър Блейк.

— Мис Пелам, а? — Дик Батърфийлд се изкикоти. — Радвам се, че си тук, Джем. Сядай и отпускай кокалите.

Той посочи другия край на масата. Там нямаше нито стол, нито пейка. Джем се огледа: всички столове, които виждаше, бяха заети. Дик и Маги Батърфийлд го зяпаха с еднакви изражения — чакаха да видят какво ще направи. Джем си помисли дали да не коленичи до масата, но знаеше, че това нямаше да се хареса на мистър Батърфийлд. Трябваше да обиколи кръчмата за празен стол. Това се очакваше от него при тази проверка на способностите му, първото истинско изпитание от новия му живот в Лондон.

Да си намериш стол в претъпкана кръчма не е лесна работа и Джем не успя. Когото и да попита, не му обърна внимание. Понечи да вземе столчето, на което един човек си подпираше краката, но го отпъдиха. Докато си пробиваше път през навалицата, Джем се чудеше как е възможно толкова много хора да пият по това време, вместо да работят. В техния край само неколцина безделници ходеха в „Петте камбани“, „Короната“ или в „Новият хан“, преди да се стъмни.

Накрая се върна при масата с празни ръце. На мястото, посочено от Дик Батърфийлд, сега се мъдреше празно столче и двамата с Маги му се хилеха.

— Селянче — промърмори младежът, седнал до тях, който беше наблюдавал цялата сцена, включително и подигравките на кръчмарката.

— Затваряй си устата, Чарли — тросна се Маги. Джем веднага се досети, че това е брат й.

Чарли Батърфийлд приличаше на баща си, но без бръчките и чара. Изглеждаше по-добре, макар и грубоват, с мръсна руса коса и трапчинка на брадичката. Белегът, който преминаваше през едната му вежда, му придаваше суров вид. Беше жесток със сестра си, когато останеха насаме. Извиваше ръцете й до деня, в който тя порасна достатъчно, за да може да го срита там, където със сигурност болеше много. Той все още търсеше начини да се заяжда с нея — риташе краката на стола, на който седеше, изсипваше солницата в храната й, нощем й крадеше завивките. Джем не знаеше за всичко това, но усети нещо у Чарли, което го накара да отбягва погледа му, както се държи човек пред ръмжащ пес.

Дик Батърфийлд хвърли една монета на масата.

— Донеси една бира за Джем, Чарли — изкомандва той.

— Не мога — изсъска Чарли в момента, когато Джем казваше:

— Аз не…

И двамата млъкнаха под строгия поглед на Дик Батърфийлд. Така че Чарли донесе на Джем чаша бира, която той не искаше — нещо евтино и блудкаво, което мъжете в „Петте камбани“ щяха да лиснат на пода, щом го близнат.

Дик Батърфийлд се облегна назад.

— Е, сега какво имаш да ми казваш, Магс? Каква е била кавгата днес в стария Ламбет?

— Видяхме нещо в градината на мистър Блейк, нали, Джем? В лятната им къща, където прозорците бяха отворени. — Маги дяволито погледна към Джем. Той отново пламна и сви рамене.

— Браво, момичето ми. Винаги души и слухти и открива туй-онуй.

Чарли се наведе и попита:

— И какво си видяла?

Маги също се наведе напред.

— Видях ги с жена му да го правят!

Чарли се изкиска, но Дик Батърфийлд остана равнодушен.

— Какво толкова, всички са разгонени. Не е нещо, дето не виждаш всеки ден по улиците. Излез и надникни зад ъгъла. Е, Джем? Надявам се, че и ти си виждал нещо подобно в Дорсетшър, а, момче?

Джем се беше вторачил в бирата си. Една муха се бореше да оцелее на повърхността.

— Аха, виждал съм — измънка той.

Разбира се, че беше виждал такива работи. Беше виждал да го правят не само животните, сред които живееше — кучета, котки, овце, коне, крави, кози, зайци, пилета, фазани, но и хора, скрити в гората, край плетове или насред ливадите, когато мислеха, че никой няма да мине оттам. Беше виждал съседите си да го правят в един хамбар и Сам и неговото момиче в лешниковата гора. Беше виждал достатъчно, за да не се изненадва, макар че все още се смущаваше. Не че имаше кой знае какво за гледане — в повечето случаи само забързано клатене на облечени хора, понякога блед мъжки задник, който се друса, или подскачащи женски гърди. Но тъй като зърваше всичко това крадешком, когато двама души са се усамотили, Джем се отдръпваше с пламнало лице. Почти същото чувство изпитваше и щом чуваше, макар и рядко, родителите му да се карат — когато майка му поиска баща му да отсече крушата, от която падна Томи, а Томас Келауей отказа. Тогава Ан Келауей взе една брадва и сама я отсече.

Джем потопи пръст в бирата и остави мухата да пролази по него и да се спаси. Чарли го наблюдаваше със смайване и погнуса. Дик Батърфийлд просто се усмихна и огледа посетителите, като че ли търсеше някого, с когото да се разговори.

— Не само че го правеха — продължаваше Маги, — ами бяха… бяха чисто голи, нали, Джем? Всичко им се виждаше, като на Адам и Ева.

Дик Батърфийлд измери дъщеря си със същия изпитателен поглед, с който проследи Джем, докато се опитваше да си намери стол. Макар и непринуден на вид — поклащаше се на стола си, черпеше хората, усмихваше се и кимаше, — Дик беше доста придирчив към околните.

— И знаеш ли какво друго правеха освен онова нещо?

— Какво, Магс?

Маги бързо измисли най-необичайното нещо, което двама души биха вършили в такъв момент.

— Четяха си един на друг.

Чарли се изкиска.

— Какво, вестник ли?

— Ама нямаше такова… — започна Джем.

— Книга — прекъсна го Маги и гласът й се извиси над глъчката. — Мисля, че беше поезия. — Малките детайли винаги правеха историите по-правдоподобни.

— Поезия, казваш? — почуди се Дик Батърфийлд и отпи голяма глътка бира. — Сигурно „Изгубеният рай“, щом са си играли на Адам и Ева в Райската градина.

Навремето Дик Батърфийлд имаше екземпляр на поемата, попаднал в камарата книги, с които се беше сдобил незнайно как и се опитваше да продаде, та беше прочел нещичко оттук-оттам. Никой не очакваше, че Дик Батърфийлд чете добре, но баща му го беше научил, защото смяташе, че не бива да бъдеш по-невеж от тези, които се опитваш да измамиш.

— Да, вярно. „Загубеният пай“ — съгласи се Маги. — Точно тия думи чух.

Джем зяпна, невярващ на ушите си.

— Пай ли каза?

Дик Батърфийлд я стрелна с поглед.

— „Изгубеният рай“, Магс. Така се нарича. Я да видим… — Той притвори очи, замисли се за момент и зарецитира:

Хората наоколо го зяпнаха. Не бяха свикнали да чуват такива слова в кръчмата.

— Какво е това, тате? — попита Маги.

— Единственото, което помня от „Изгубеният рай“ — последните стихове, когато Адам и Ева напускат Райската градина. Мъчно ми беше за тях.

— Не чух нищо такова от мистър Блейк и жена му — рече Джем и отнесе здравия ритник на Маги под масата.

— Това беше, след като ти спря да гледаш — сряза го тя.

Джем понечи да й възрази, но се отказа. Явно, че семейство Батърфийлд обичаха разкрасените истории. Всъщност те искаха само украсата, която предадоха на другите, дори още по-пищна, докато накрая цялата кръчма се зае да обсъжда как семейство Блейк са си играли на Адам и Ева, въпреки че това нямаше нищо общо с видяното от Джем. Но кой беше той, та да разваля веселбата, макар че, като си спомни будния поглед на мистър Блейк, сериозния му поздрав и решителната му походка, съжали, че разпространяват такива измислици за него. Той предпочиташе да говори истината.

— С какво се занимава мистър Блейк? — попита той в старанието си да отклони разговора в друга посока.

— Освен да се чифтосва с жена си в градината ли? — изхили се Дик Батърфийлд. — Печатар и гравьор е. Не си ли видял печатарската преса зад предния му прозорец?

— Машината с дръжка като звезда? — Джем наистина беше зърнал нещо като дървен сандък, който беше дори по-голям и от струга на баща му, и се беше зачудил какво е това.

— Точно така. Ще ги видиш да я използват от време на време, той и жена му. На нея печата книги и разни други неща. Памфлети, картини, такива работи. Не знам обаче дали от това си изкарва хляба. Видях няколко, като ходих да му продавам мед за плочите му, когато се нанесе тук, преди една-две години. — Дик Батърфийлд поклати глава. — Странни бяха. Много огън и голи крещящи хора с опулени очи.

— Искаш да кажеш като в Ада, а, тате? — подсказа му Маги.

— Може би. Но не ми допадат. Аз обичам веселите картини. Не виждам кой ще ги купи от него. Сигурно печели повече, като прави гравюри за други хора.

— Купи ли твоята мед?

— Не. Веднага щом го заговорих, разбрах, че няма да купи ей тъй, само защото някой му предлага на вратата. Винаги сам решава. Отива и много внимателно си подбира медта и хартията. — Дик Батърфийлд каза това без злоба. Всъщност той уважаваше тези, които не се хващаха на неговите хитрости.

— Видяхме го с bonnet rouge миналата седмица, нали, Джем? — каза Маги. — Беше много смешен с тая шапка.

— Той е доста по-смел от мнозина — заяви Дик Батърфийлд. — Малко хора в Лондон показват такава открита подкрепа за французите, макар че в кръчмата се репчат. Премиерът не гледа с добро око на това, нито пък кралят.

— Кой е премиерът? — попита Джем. Чарли Батърфийлд изсумтя:

— Премиер-министърът, момче. Мистър Пит — добави натъртено Дик Батърфийлд, в случай че момчето от Дорсет не знаеше дори това.

Джем сведе глава и се вторачи в бирата си. Седнала насреща му, Маги го наблюдаваше как се черви и съжаляваше, че го е довела да се срещне с баща й. Той не разбираше какво очаква от хората Дик Батърфийлд. Искаше се да си остроумен и съобразителен, за да бъдеш допуснат до него на масата, за която сякаш беше вързан с верига. Дик Батърфийлд искаше хем да го информират, хем да го забавляват. Винаги търсеше нови начини да припечели пари — преживяваше от хитри планове, които му щукваха от кръчмарските разговори, и в същото време държеше да се весели. Животът беше тежък и нищо не можеше да го направи по-приятен от малко смях и някоя сделчица, която да му изсипе парици в джоба.

Дик Батьрфийлд усещаше кога един човек губи кураж. Той не винеше Джем. Смущението и плахостта на момчето го умиляваха, докато собствените му нахакани деца го дразнеха. Той избута от скута си Маги, която падна на земята и го погледна обидено.

— Божичко, момиче, станала си тежка — каза Дик, разтривайки коляното си. — Кракът ми изтръпна. Ще трябва да си вземеш стол, щом си наедряла колкото жена.

— Ама никой няма да й даде стол. И не само стол — подигра й се презрително Чарли. — Малка крава без виме.

— Не се заяждай с нея! — кресна Джем.

И тримата го зяпнаха. Дик и Чарли, облегнали лакти на масата, а Маги все още на пода между тях. После Чарли замахна да удари Джем, но Дик Батърфийлд се пресегна и хвана ръката му.

— Дай на Маги твоя стол и си намери друг — нареди той.

Чарли изгледа злобно Джем, но се надигна, събори с ритник стола си и се отдалечи наперено. Джем не смееше да се обърне след него и заби очи в масата. После отпи глътка бира. Защити Маги инстинктивно, както би защитил и сестра си.

Тя стана, изправи стола на Чарли и седна на него с мрачно лице.

— Благодаря — промълви на Джем, макар че в гласа й нямаше много признателност.

— Значи баща ти обикаля градовете и кове столове, така ли, Джем? — каза Дик Батърфийлд като начало на деловата част от разговора, след като стана ясно, че Джем няма с какво повече да ги забавлява.

— Не ги кове, господине — отвърна Джем. — Не обикаля от град на град, а прави хубави столове, не като паянтовата стока на пътуващите дърводелци.

— Разбира се, момчето ми, разбира се. Откъде си набавя материала?

— От един склад до Уестминстърския мост.

— Чий склад? Обзалагам се, че мога да му го доставя по-евтино.

— Складът на мистър Харис. Мистър Астли запозна тате с него.

Дик Батърфийлд се намръщи при споменаването на Филип Астли. В повечето случаи бащата на Маги успяваше да урежда сделки, но не и когато Астли го изпревареше. Той и хазяинът му гледаха да се избягват, но макар и неохотно, се държаха почтително един към друг. Ако Дик Батърфийлд беше заможен собственик на цирк или Филип Астли — дребен мошеник, щяха да си приличат удивително.

— Е, ако чуя за по-евтин дървен материал, ще ти кажа. Остави това на мен, момче — добави той, като че ли Джем го молеше за услуга. — Ще видя какво мога да направя. Ще намина някой ден, нали така, ще си поговорим с баща ти. С удоволствие помагам на новите съседи. Но сигурно вече те чакат вкъщи. Ще се чудят къде се бавиш.

Джем кимна и стана.

— Благодаря за бирата, господине.

— Моля, моля. — Дик Батърфийлд засука крак около столчето на Джем и го придърпа под масата. Маги грабна едва наченатата бира на Джем и отпи голяма глътка.

— Довиждане — каза тя.

— Сбогом — смънка той.

На излизане мина покрай Чарли, който стоеше с група младежи. Чарли го изгледа и ръгна един от приятелите си така, че той залитна и бутна Джем. Младежите се изсмяха и Джем побърза да излезе, доволен, че се разделя със семейство Батърфийлд. Той обаче подозираше, че пак ще срещне Маги, макар този път да не каза „До скоро виждане“. Колкото и да не хареса баща й и брат й, искаше да я види пак.

Напомняше му за септемврийските къпини, които изглеждат узрели, но са тръпчиви — хем кисели, хем сладки. Джем не можеше да устои на такова изкушение.