Жива жар

1

— Елате всички тук, приятели, искам да ви кажа нещо. Съберете се на арената, моля ви. — Гърмящият глас на Филип Астли отекна из целия амфитеатър.

Джем и Томас Келауей се спогледаха и оставиха инструментите си, които вече прибираха — беше събота по обед и тъкмо привършваха работа. Заедно с другите дърводелци зад кулисите те излязоха на арената, където се присъединиха към мърморещи акробати, ездачи, шивачки на костюми, коняри, музиканти, танцьори и прочие. Не беше необичайно Филип Астли да свиква персонала, но не и когато тръгваха да си починат преди вечерното представление. Избраният час подсказваше, че новините няма да са добри.

Томас Келауей не се присъедини към недоволството. Макар да работеше за цирка вече три месеца и да се радваше, че има редовна заплата, все още се чувстваше новак и гледаше да си кротува, освен ако не го питаха за нещо. Той просто стоеше отстрани с Джем и другите дърводелци и мълчеше.

Джон Фокс се облегна на перилата, които отделяха местата в партера от цирковата арена, и продължи да дъвче нещо, а дългите му мустаци мърдаха. Клепачите му бяха прихлупени и изглеждаше като заспал. Така удобно избягваше погледите на другите. Джон Астли седеше в партера с някои от ездачите, качил на перилата ботушите си, които една от братовчедките му лъскаше всеки ден.

— Фокс, всички ли са тук? Добре. Чуйте ме сега, приятели. — Филип Астли размаха ръце, за да успокои недоволството. — Момчета и момичета, първо искам да кажа, че вършите чудесна работа. Мисля, че този сезон ще бъде един от най-добрите ни. Никой не може да се мери с нас по професионализъм и артистичност. Сега, приятели мои, трябва да споделя някои новини, които ще засегнат всички ни. Както всички осъзнават, времената са трудни. Опасни, бих казал. Революционни времена. През цялото лято във Франция имаше размирици, нали така? Е, добри хора от цирка, те може би наближават кървав завършек. Някои от вас може да са чули днешните новини от Париж — убити са около дванайсет хиляди граждани. Дванайсет хиляди роялисти, приятели, верни на краля и кралското семейство! Хора като вас и мен! Не сто-двеста, а дванайсет хиляди! Имате ли представа колко много народ е това? Все едно публиката от дванайсет представления, господине… — Той погледна певеца мистър Йоханот, който се облещи от изумление. — Представете си публиката в този амфитеатър, умножена дванайсет пъти, да лежи по околните улици, мили дами. — Филип Астли се обърна към група шивачки, които се кикотеха в партера, но когато той се вторачи в тях, замръзнаха на седалките. — Изклани безмилостно, мъже, жени и деца с прерязани гърла, с разпорени кореми. Представете си как кръвта им се излива в канавките на Уестминстър Бридж Роуд и Ламбет Марш. — Едно от момичетата се разрида, последвано от още две.

— С право плачете — извиси глас над хлипането Филип Астли. — Такива събития близо до собствените ни брегове са сериозна заплаха за всички нас. Френският крал и семейството му са хвърлени в затвора, което е изпитание и за нашата кралска фамилия. Наблюдавайте и плачете, приятели. Това е краят на невинността. Англия не може да се примири с подобно предизвикателство към мирния ни живот. До шест месеца ще бъдем във война с Франция, инстинктът ми на кавалерист го подсказва. Сбогувайте се с бащите, братята и синовете си сега, защото те скоро могат да заминат на война.

По време на последвалата пауза, през която Филип Астли остави думите му да подействат, раздразнените физиономии и мърморенето бяха заменени с тревожна тишина, нарушавана от плача на шивачките. Томас Келауей се огледа учуден. Революцията във Франция наистина се обсъждаше много повече в лондонските кръчми, отколкото в „Петте камбани“ в Пидълтрентайд, но и през ум не му минаваше, че тя може да засегне и него. Погледна към Джем, който току-що беше навършил тринайсет години. Макар и твърде млад за пушечно месо, синът му беше достатъчно голям, за да бъде насилствено мобилизиран. Томас Келауей беше видял как действа военната комисия за набиране на войници. В една кръчма в Ламбет подмамиха вътре някакъв доверчив младеж с обещания за безплатна бира, след което го повлякоха за ръцете и краката към най-близката казарма. И Томи можеха да откарат така, помисли си Томас Келауей. Ако Томи беше жив, щеше да го е страх за него. Но ако Томи беше жив, те щяха да си бъдат някогашното сплотено щастливо семейство в едно закътано селце, далеч от заплахата на военните комисии. Томас Келауей не беше предвидил такива опасности, когато двамата с жена му решиха да дойдат в Лондон.

— Споменах нашата многобройна публика — продължи Филип Астли и Томас Келауей прекъсна размислите си, за да го чуе. — Майсторите на забавленията трябва да бъдат нащрек за общественото настроение. Нащрек, приятели. Осъзнавам, че макар публиката да обича да бъде осведомявана за събитията по света, тя идва в амфитеатъра и за да ги забрави — да се смее и радва на превъзходните чудеса пред очите си и за една вечер да изличи от ума си тревогите и заплахите на света. Този свят — той замахна към арената, партера, ложите и галериите — се превръща в техен свят.

Дори и преди днешните ужасни новини бях стигнал до неизбежното заключение, че настоящата програма поставя твърде голям акцент върху военните сцени. Очарователното и реалистично представяне на войниците, които установяват лагера си в Багшот Хийт и празнуването на мира чрез военния парад, който разиграваме, са спектакли, с които можем да се гордеем. Но може би при сегашното положение във Франция, приятели, те идват в повечко, особено на дамите. Трябва да мислим за чувствителната им природа. Виждал съм много представителки на нежния пол да потръпват и да отвръщат глави при представянето на тези събития. Всъщност три от тях припаднаха през последната седмица!

— Това беше от горещината — промърмори дърводелецът до Томас Келауей, макар и недостатъчно високо, за да го чуе Филип Астли.

— Така че, момчета и момичета, ще заменим спектакъла за Багшот Хийт с една пантомима, която съм измислил. Тя ще бъде продължение на приключенията на Арлекин, които синът ми представяше в началото на този сезон, и ще се нарича „Арлекин в Ирландия“.

Надигна се ропот. Цирк „Астли“ играеше пред многобройна публика и след няколко промени в програмата артистите предпочитаха познатото и очакваха да го играят от ранния октомври до края на сезона. Те бяха уморени от репетициите и нямаха нищо против да се повтарят всяка вечер, без да трябва да учат ново представление, което означаваше доста допълнителна работа. Свободният съботен следобед със сигурност щеше да бъде отменен.

Още докато Филип Астли повтаряше, че „Арлекин в Ирландия“ ще освежи публиката, отегчена от революции, дърводелците се оттеглиха зад кулисите, за да се приготвят за незабавния строеж на декорите. Томас Келауей ги последва по-бавно. Дори след три месеца работа в цирка понякога му беше трудно да работи с толкова много хора и често си мечтаеше за спокойствието в работилницата си в Дорсетшър или в комплекса „Херкулес“, където само той и семейството му вдигаха шум. Тук имаше непрекъсната върволица от изпълнители, музиканти, коне, доставчици на дървен материал, платове, овес и сено, момчета, които тичаха напред-назад с различни поръчки, възложени от Филип Астли, и безделници, които създаваха хаос редом с другите. А над цялата олелия се извисяваше гласът на Филип Астли, който се разпореждаше гръмогласно, спореше със сина си за програмата или с мистър Конъл за продажбата на билети, или пък с Джон Фокс за всичко друго.

Шумът не беше единственото нещо, с което Томас Келауей трябваше да свикне на новата си служба. Всъщност работата беше напълно различна от правенето на столове и понякога си мислеше да каже на Филип Астли, че не е подходящ за изискванията, предявявани към него, и да признае, че е приел работата само за да зарадва жена си, която бе влюбена в цирка.

Томас Келауей беше майстор на столове — професия, изискваща търпение, сигурна ръка и точно око за формата, която дървото ще приеме. Да строи декорите, от които цирк „Астли“ имаше нужда, означаваше съвсем различно отношение към дървото. Все едно да поискаш от един пивовар да си размени работата с една перачка, защото и двамата използват вода. При столарството изборът на дървото за всяка част беше решаващ за направата на здрав и удобен стол. Томас Келауей познаваше своя бряст и ясен, тисовото дърво, кестена и ореха. Беше наясно кое е най-доброто дърво за седалката (винаги бряст), за краката предпочиташе тисово дърво (ако можеше да го намери), а обръчът за гърба и облегалките за ръцете обикновено бяха от ясен. Той знаеше доколко може да огъва ясена, преди да се разцепи, знаеше доколко може да дялка брястовата дъска с теслата, за да оформи седалката. Обичаше дървото, защото го беше използвал през целия си живот. За декорите обаче Томас Келауей трябваше да работи с най-евтиния и некачествен дървен материал, който някога беше виждал. Чворест дъб, употребявани букови летви, дори обгорели при пожара дъски. Трудно му беше да докосва този боклук.

Но още по-трудно му беше да разбере това, което трябва да изработи. Когато правеше стол, знаеше, че е стол — изглеждаше като стол и щеше да бъде използван за сядане. Иначе нямаше смисъл да го прави. Декорите обаче не бяха това, което трябваше да бъдат. Той изрязваше дървени плоскости във формата на облак, боядисваше ги в бяло и ги окачваше високо в „небето“, така че да приличат на облаци. И все пак не бяха облаци. Строеше замъци, които не бяха замъци, издигаше планини, които не бяха планини, и индийски шатри, които не бяха индийски шатри. Единствената задача на това, което правеше сега, беше да прилича на нещо, а не да бъде самото нещо. Естествено, всичко изглеждаше добре от разстояние. Публиката често ахваше и ръкопляскаше, когато завесата се вдигаше и произведенията на дърводелците създаваха обстановката, дори отблизо да бяха сковани парчета дърво, боядисани ефектно. Томас Келауей не беше свикнал нещо да изглежда добре отдалеч, но не и отблизо. При столовете този номер не минаваше.

Първите му дни при Астли обаче не бяха катастрофални. Томас Келауей беше доста учуден от това, защото никога в живота си не беше работил заедно с други хора. Първия път, когато се появи в амфитеатъра, ден след като Филип Астли го нае, нарамил торба с инструменти, никой не го забеляза в продължение на цял час. Другите дърводелци бяха заети с изграждането на навес, където да складират спасените от пожара вещи. Томас Келауей ги наблюдава известно време. После, като видя, че един от тях се разхожда из галерията на цирка и затяга перилата, той намери някакви пирони и парчета дърво, взе инструментите си и се зае да потяга столовете в ложите. Когато свърши, се почувства малко по-уверен и отново отиде в строящия се навес. Безмълвно се включи в работната суматоха — подаваше дъска с подходяща големина, когато беше нужно, изнамираше отнякъде пирони, когато никой друг не знаеше къде са, закрепяше отпрала се летва, преди да е ударила някой човек. Когато и последната дъска за наклонения покрив беше закована, Томас Келауей вече беше станал част от групата. За да отпразнуват идването му, дърводелците го заведоха на обяд в любимата си кръчма, „Гербът на амбулантния търговец“, точно срещу склада за дървен материал до Уестминстърския мост. Всички освен Томас Келауей се напиха, вдигайки тостове за покойния главен дърводелец, клетия Джон Онър.

Остави ги там и се върна да довърши сам един дървен вулкан, от който трябваше да изригват фойерверки като част от драмата „Отмъщението на Юпитер“.

От този момент нататък Томас Келауей прекара лятото, като си мълчеше и работеше упорито за цирка. Беше по-лесно да си мълчи, защото, отвореше ли уста, мъжете се смееха на дорсетския му акцент.

Сега започна да рови из инструментите си.

— Джем, къде може да е тънкото трионче? — извика той. — Един човек има нужда от него.

— Вкъщи.

— Тогава изтичай да го донесеш, момчето ми.

2

Когато се наложеше, както днес, Джем помагаше на баща си в амфитеатъра. Друг път се присъединяваше към момчетата от помощния персонал, които изпълняваха поръчките на Филип Астли и Джон Фокс. Обикновено трябваше да ходят до Ламбет или Съдърк. Малкото пъти, когато го караха да отиде по-далеч — при един печатар до „Сейнт Пол“, адвокатска кантора в Темпъл или до галантерията зад парка „Сейнт Джеймс“, Джем отстъпваше задачата на другите момчета, които винаги търсеха някое допълнително пени, придружаващо отиването на отсрещния бряг на реката.

Джем често не знаеше къде трябва да отиде.

— Изтичай до склада на Никълсън и кажи, че ни трябва още една каруца букови дъски със същите размери като вчерашните — казваше Джон Фокс и си отиваше, преди Джем да успее да попита къде е складът. Точно в такива моменти Маги му липсваше най-много. Тя би могла на мига да му каже, че Никълсън е западно от моста „Блекфрайърс“. Вместо това той трябваше да пита другите момчета, които му се подиграваха и за невежеството, и за акцента му.

Джем нямаше нищо против да отскочи до вкъщи. Всъщност се радваше, че може да се измъкне от амфитеатъра. Септември беше месец, в който той обичаше да е навън дори повече, отколкото през летните месеци, защото времето беше приятно топло, без да е задушно. Септемврийската светлина в Дорсетшър беше прекрасна, слънцето хвърляше златисти полегати лъчи върху земята, а не напичаше право отгоре, както през лятото. След усиленото събиране на сеното през август, когато селяните не подвиваха крак, септември беше месец на спокойствие и размисъл. Повечето от зеленчуците на майка му бяха узрели, а далиите, хризантемите и розите изпъстряха градините. С братята му и Мейси се тъпчеха с къпини, докато пръстите и устните им не станеха ярко лилави, и така чак до Архангеловден, когато според преданието Дяволът плюеше по къпините и те ставаха кисели.

И все пак, при цялото златисто септемврийско изобилие едно неизбежно течение теглеше в обратната посока. Все още имаше доста зеленина, но листата започваха да капят, а лозите да се сбръчкват. Цветята бяха най-ярки, но и увяхваха бързо.

Септември в Лондон не беше така златист, както в Дорсетшър, но все пак беше много приятен. Джем би се разходил, ако можеше. Но знаеше, че ако закъснее да донесе триончето, чакащият дърводелец ще отиде в кръчмата и после ще е неспособен да работи, така че за него и баща му щеше да остане повече работа. Ето защо той бързаше през задните улички между Амфитеатъра на Астли и комплекса „Херкулес“, без да спира да се наслади на слънчевата светлина.

Мис Пелам сновеше из предната градина, размахваше ножицата, с която подрязваше храстите, и жълтата й рокля грееше под слънчевите лъчи. В това време един мъж излезе от къщата на Уилям Блейк. Джем не го беше виждал, но му се стори някак познат, приведен и с кръстосани ръце зад гърба, с решителна и уверена крачка. Широкото му чело беше набраздено от бръчки. Едва когато мис Пелам прошепна: „Това е братът на мистър Блейк“, Джем осъзна колко си приличат.

— Майка им умря — продължи шепнешком тя. — Та ето какво искам да кажа, Джем, вашето семейство не бива да вдига шум, чуваш ли ме? На мистър Блейк няма да му е приятно това чукане, хлопане и стържене. Непременно кажи на родителите си.

— Да, мис Пелам. — Джем гледаше как братът на мистър Блейк върви нагоре покрай комплекса „Херкулес“. Това трябва да е Робърт, помисли си той. Мистър Блейк го беше споменавал няколко пъти.

Мис Пелам настървено подрязваше плета.

— Погребението е утре следобед, така че тогава не се мотайте наоколо.

— От тук ли ще тръгне шествието?

— Не, не. Отвъд реката. Ще я погребат в Банхил Фийлдс. Но все пак не притеснявайте мистър Блейк. Няма да иска вие или онова момиче да му се пречкате в този тъжен момент.

Джем не беше виждал мистър Блейк цяло лято, а и Маги срещаше рядко. Все едно бе изминала година, откакто Маги се скри у семейство Блейк и животът им се беше променил така внезапно.

Още по-изненадващо беше, когато след няколко минути я забеляза не другаде, а тъкмо в градината на Блейк. Погледна от задния прозорец да види дали майка му не е в градината на мистър Астли. Там беше и показваше на една от племенничките на Астли как да връзва доматите за колчетата, без да наранява стеблата. Томас Келауей беше събрал кураж да попита Филип Астли дали жена му може да използва една част от поляните за своя зеленчукова градинка, като в замяна помага на племенницата им, която явно не различаваше ряпа от цвекло. Ан Келауей засия, когато той се съгласи, защото, макар и да беше средата на юни, твърде късно за садене, все пак успя да посади някои късни марули и репички, лук и зеле.

Джем тъкмо се канеше да слезе долу с триончето в ръка, когато едно бяло петно в лятната къща на Блейк привлече погледа му. Първоначално се притесни да не би да са отново голите тела, които зърна преди няколко месеца. Още се изчервяваше, когато се сетеше за тази гледка. После видя в сянката на входната врата протегната ръка и обувка, която разпозна, и неподвижната фигура на Маги постепенно се очерта пред погледа му.

В градината на Блейк нямаше никой друг, макар че мис Пелам беше отишла в задния си двор и подрязваше розите си. Джем се поколеба за момент, после се спусна надолу, изтича по уличката, която водеше до Херкулес Хол, и после зави наляво покрай зида на задната градина. Ан Келауей все още се занимаваше с доматите и Джем се промъкна покрай нея. Стигна до двора на семейство Блейк, където в избуялата трева все още стоеше една щайга от дните, когато Маги прескачаше стената, за да не минава през къщата им. Той застана до нея и надзърна към майка си, която беше с гръб към него. После бързо се прехвърли през стената.

Изгази през храсталаците в дъното и се промъкна към Маги, като внимаваше лятната къща да е между него и прозорците на Блейк, за не го видят. Щом стигна до нея, видя как раменете и гърдите й се повдигат лекичко от дишането й. Джем се огледа и като се увери, че семейство Блейк не са наоколо, седна да наблюдава спящата Маги. Бузите й бяха зачервени, а по ръката й имаше жълти петна.

След пожара Джем почти не я виждаше. Той и баща му работеха усилено при Астли, но не толкова дълго, колкото Маги прекарваше във фабриката за горчица, където започваше в шест сутринта и работеше до вечерта, шест дни в седмицата. В неделя, когато семейство Келауей бяха на църква, Маги още спеше. Понякога спеше цялата неделя. В такива случаи Джем не я виждаше чак до другата седмица.

Ако станеше в неделя следобед, те се срещаха на поляните на Астли и отиваха заедно до реката — понякога до Ламбет Палас, друг път се разхождаха по Уестминстърския мост. Често не правеха дори това, а просто сядаха до стената. Джем наблюдаваше как жизнеността й се стопява. С всяка следваща неделя изглеждаше все по-уморена и слаба, а формите, които толкова го привличаха, се изостряха. Линиите по дланите и пръстите й бяха пожълтели. По кожата, по бузите, врата и ръцете й бе полепнала прах, която не можеше да се отмие напълно, сякаш в нея се бе вселил жълт дух, а черната й коса посивя. Отначало Маги я миеше всеки ден, но скоро се отказа. Миенето отнемаше време, през което можеше да спи, пък и защо да се притеснява за чистата си коса, когато следващата сутрин пак щеше да се покрие с прах от горчица?

Усмихваше се по-рядко. Приказваше по-малко. Джем откри, че за пръв път той води разговора. През повечето време я забавляваше с истории от цирка: за кавгата между Филип Астли и мистър Йоханот заради неприличните думи в „Песента на пекаря“, при които публиката всяка вечер лягаше от смях; за изчезването на една от шивачките на костюми, намерена по-късно в един парк пияна и бременна; за вечерта, когато дъсченият вулкан на Юпитер се прекатури от изригването на фойерверките. Маги обичаше тези истории и все искаше още.

Като я гледаше сега, Джем изпита болка. Искаше му се да се пресегне и да прокара пръст по прахта от горчица върху ръката й.

Накрая прошепна името й.

Маги се изправи с вик:

— Какво? Какво става? — Огледа се наоколо.

— Шшшт! — опита се Джем да я успокои, проклинайки се, че я е уплашил. — Мис Пелам е наблизо. Видях те от нашия прозорец и си помислих… ами просто исках да видя как си.

Маги разтърка лице и се окопити.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Няма защо. Просто се питах… не трябваше ли да си във фабриката.

— О, да. — Тя въздъхна като някоя старица и прокара пръсти през разрешените си къдрици. — Много съм уморена. Сутринта отидох на работа, но избягах през обедната почивка. Единственото, което искам, е да поспя малко. Имаш ли нещо за ядене?

— Не. Не яде ли нищо във фабриката?

Маги преплете пръсти и протегна ръце нагоре.

— Не, гледах да изчезна час по-скоро. Няма значение, ще хапна по-късно.

Поседяха в мълчание, вслушвайки се в клъцкането на мис Пелам, която подрязваше розите си. Джем не сваляше очи от ръката на Маги, с която сега беше обвила коленете си.

— Какво гледаш? — попита тя внезапно.

— Нищо.

— Не, гледаш нещо.

— Просто се чудех… какъв вкус има. — Той кимна към жълтото петно на ръката й.

— Горчицата ли? Вкус на горчица, глупчо. Защо, да не искаш да я оближеш? — Маги протегна ръка предизвикателно.

Джем почервеня и тя използва предимството си.

— Давай — промърмори, — аз те карам.

Той се поколеба, после се наведе и близна петното от горчица; нежните косъмчета по ръката й погъделичкаха езика му. За миг се почувства зашеметен от това, че усеща тръпчивия вкус на топлата й кожа, преди горчицата да залюти в гърлото му и да го разкашля. Маги се засмя — звук, който не беше чувал често през последните дни. Той се облегна назад така засрамен и възбуден, че не забеляза как косъмчетата по ръката на Маги са настръхнали.

— Чу ли? Майката на мистър Блейк е умряла — каза той, опитвайки се да скрие вълнението си.

Маги потръпна и отново обгърна колене с ръцете си.

— Нима? Горкият мистър Блейк.

— Погребението ще е утре в Банхил Фийлдс. Така каза мис Пелам.

— Наистина ли? Ходила съм там един път с татко. Защо не идем и ние на гробищата? Утре е неделя, така че не сме на работа.

Джем я изгледа косо и отсече:

— Не можем, та ние не я познаваме.

— Няма значение. Не си ходил натам, нали?

— Накъде?

— Покрай „Сейнт Пол“, до Смитфийлд. В старата част на Лондон.

— Май не.

— Някога изобщо ходил ли си на другия бряг на реката?

— Разбира се. Не помниш ли, че бяхме заедно в Уестминстърското абатство?

— Само тогава ли? Тук си вече шест месеца и си пресякъл реката само веднъж?

— Три пъти — поправи я Джем. — Веднъж пак отидох до Абатството. И съм минавал по моста „Блекфрайърс“. — Той не каза на Маги, че е прекосявал моста, но не е слизал на другия бряг. Беше стоял и наблюдавал хаоса на Лондон, но не посмя да навлезе в него.

— Нека да идем, ще ти хареса — настоя Маги.

— Какво… колкото на теб ще хареса на село ли?

— Ха! Не е същото. — Докато Джем продължаваше да гледа колебливо, Маги добави: — Хайде, ще бъде приключение. Ще вървим след мистър Блейк, както винаги сме искали. Какво, да не те е страх?

Тя звучеше ентусиазирано, както някога, и Джем рече:

— Добре де, добре.

3

Джем не каза на родителите си и на Мейси къде отива. Ан Келауей щеше да му забрани да ходи толкова надалеч из Лондон. Мейси щеше да поиска да тръгне с тях. Обикновено Джем нямаше нищо против сестра му да ги придружава. Днес обаче беше нервен и не му се щеше да отговаря и за нея. Затова просто каза, че излиза, и макар да отбягна погледа на Мейси, почувства умоляващите й очи.

Може би защото се беше наспала предишния ден, Маги изглеждаше много по-лъчезарна, отколкото през последните недели. Беше се изкъпала и измила косата си, така че с изключение на жълтите линии по дланите кожата й имаше по-свеж цвят. Беше си облякла престилка върху роклята и си беше вързала светлосиня кърпа на врата, нахлупила широкопола сламена шапка с тъмносиня панделка. Тялото й също изглеждаше различно — талията и гърдите й бяха по-оформени. Джем осъзна, че Маги за пръв път носи корсет.

Тя хвана ръката му и вирнала носле, каза през смях:

— Понасяме ли се към центъра на града?

Изглеждаш красива.

Маги се усмихна и приглади престилката над корсета си — жест, който Мейси често правеше, но за Маги беше нов и не изопна много набрания на кръста й плат. Джем потисна желанието си да плъзне длани по тялото й и да приглади престилката й.

Огледа изцапаните си закърпени панталони, грубата си риза и износеното кафяво елече, наследено от брат му Сам. Не беше му дошло наум да си остане с хубавите дрехи за църква. Освен че се боеше да не ги измърси, трябваше да обяснява на родителите си защо е облечен така.

— Трябваше ли да си сложа по-хубави дрехи? — попита той.

— Няма значение. Аз просто обичам да се контя, когато мога. Съседите ще ми се подиграват, ако съм облечена така тук. Хайде да идем до къщата на Блейк. Наблюдавам я, но все още никой не е излязъл.

Те се настаниха да чакат срещу къщата на № 13, зад ниския плет, който отделяше полето от пътя. Не беше слънчево като предишния ден. Все още беше топло, но мъгливо и задушно. Лежаха в тревата и от време на време един от тях се надигаше да погледне дали няма някакво раздвижване пред къщата на мистър Блейк. Видяха мис Пелам да излиза с една приятелка. Тръгнаха към Уестминстър Бридж Роуд, както често в неделя следобед — да пият ечемичена отвара и да се радват на цветята в Градините на Аполон. Видяха Джон Астли, който профуча на коня си. Видяха Томас и Ан Келауей да излизат с Мейси от къщата на № 12 и да минават покрай тях на път към Темза.

Веднага щом те отминаха, вратата на № 13 се отвори и семейство Блейк се отправиха към Роял Роуд, за да се промъкнат през задните улички до Уестминстърския мост. Бяха облечени в обичайните си дрехи: мистър Блейк носеше бяла риза, черни бричове, закопчани под коленете, камгарни чорапи, черно сако и черна шапка с широка периферия като тези, които носеха квакерите. Мисис Блейк беше с тъмнокафява рокля с бяла якичка, боне и тъмносин шал. Вървяха тъй, все едно отиваха на разходка в неделния следобед, а не на погребение, макар че крачеха малко по-бързо, по-целенасочено, запътили се към някаква крайна точка, която сякаш бе по-важна, отколкото разходката до там. И двамата не изглеждаха печални или разстроени. Лицето на мисис Блейк може би беше малко безизразно, а очите на мистър Блейк бяха по-силно вперени в хоризонта. Скръбта им не личеше по нищо и хората, с които се разминаваха, не ги заговаряха, нито сваляха шапки, както биха направили, ако знаеха, че изпращат покойник.

Маги и Джем прескочиха плета и ги последваха. Отначало вървяха доста по-назад. Но семейство Блейк изобщо не се обърнаха и когато пресякоха Уестминстърския мост, Джем и Маги се бяха приближили толкова, че биха могли да чуят какво си говорят. Те обаче не разговаряха. Само мистър Блейк си тананикаше и от време на време изпяваше части от песни на висок глас.

Маги сръга Джем.

— Това не са химни като тези, дето трябва да пее днес. Мисля, че са негови песни от книгата му. От „Песни за невинността“.

— Може би. — Джем не обръщаше толкова внимание на семейство Блейк, а на околната гледка. Отминаха Уестминстърското абатство, където бе задръстено от народ след края на една служба и преди друга, и продължиха направо. Скоро пътят навлезе в голямо зелено пространство с дървета и дълго тясно езерце по средата.

Джем спря и се загледа. Хората се разхождаха по заравнените чакълени пътеки, облечени в далеч по-хубави дрехи от тези, които беше виждал в Ламбет. Жените носеха рокли, скроени така, че изглеждаха като живи. Широките им поли бяха в ярки цветове — наситено жълто, тъмночервено, небесносиньо, златисто, повечето с бродерии, волани или къдрички. Издути фусти обгръщаха женските фигури, а косите им бяха вдигнати високо като кули, увенчани с чудати творения от плат, които Джем не би нарекъл шапки. Изглеждаха като люшкащи се кораби, които лесно могат да се преобърнат при по-силен вятър. Бяха одежди, които не можеш да носиш, ако искаш да свършиш някаква работа.

Мъжките дрехи учудиха Джем още повече. Личеше стремеж към удобство, макар че явно тези мъже също не работеха. Той се загледа в един човек, който мина край тях. Носеше връхна дреха от кафява и жълта коприна, скроена така, че да разкрива бричове от същия плат, златиста жилетка и риза с дантела на яката и маншетите. Чорапите му бяха бели и чисти, а сребърните токи на обувките блестяха. Ако Джем или баща му носеха такива дрехи, пироните щяха да дерат коприната, стърготини щяха да се загнездват в дантелата, чорапите щяха да се цапат и късат и някой щеше да открадне сребърните токи.

В такава елегантна компания Джем се почувства още по-засрамен от панталоните с кръпки и износеното си елече. Дори опитите на Маги да се докара със смачканата сламена капела и шалчето изглеждаха смешни на това място. Тя също го усети, защото още веднъж приглади престилката си, като че ли предизвикваше минувачите да я погледнат.

— Кое е това място? — попита Джем.

— Паркът „Сейнт Джеймс“. Виж онзи дворец отсреща, на него е наречен. — Тя посочи през парка към дълга постройка от червени тухли с назъбени кули от двете страни на входа и ромбовиден часовник, окачен между тях, който показваше два и половина.

— Хайде, ще изгубим семейство Блейк.

На Джем му се искаше да остане тук по-дълго не само за да наблюдава парада на тоалетите, но и портшезите, носени напред-назад от слуги в червено. Децата бяха облечени почти толкова пищно, колкото и родителите им, хранеха патиците и тичаха след обръчи. Млекарките викаха: „Чаша мляко, дами! Чаша мляко, господа!“, и дояха мляко от крави, привързани наблизо. Но Джем трябваше да последва Маги и двамата забързаха след семейство Блейк.

Те се отправиха на север, заобикаляйки източния край на парка. В началото на широка улица, обградена с четири редици брястове, която продължаваше покрай Двореца, те свърнаха в тясна алея към улица с магазини и театри, наредени от двете й страни.

— Отиват нагоре по Хеймаркет — каза Маги. — По-добре да те хвана под ръка.

— Защо? — попита Джем, макар да не дръпна лакътя си, когато тя мушна ръка под него.

Маги се изкикоти и рече:

— Няма да допуснем лондонските момичета да се възползват от едно провинциалистче.

След минута той разбра какво има предвид тя. Докато вървяха по широката улица, някои жени започнаха да му кимат и да го поздравяват, след като досега никой не му обръщаше внимание. Те не бяха облечени както жените в парка „Сейнт Джеймс“ — носеха по-евтини и по-ярки рокли, гърдите им бяха разголени, а на главите им бяха кацнали шапки с пера. Не бяха толкова нахални като проститутката, която срещна на Уестминстърския мост, но може би защото беше светло и още не се бяха напили.

— Какво хубаво момче — рече една жена, хванала за ръка друга. — Откъде си?

— От Дорсетшър — отвърна той.

Маги го дръпна и изсъска:

— Не говори с нея! Ще се вкопчи в теб и няма да те пусне!

Другата проститутка бе с рокля на цветя и хубава шапка и можеше да мине за елегантна, ако нямаше такова дълбоко деколте.

— Дорсетшър, а? — каза тя. — Тук имаме момичета от Дорсетшър. Искаш ли да се запознаеш с тях? Или искаш лондончанка?

— Оставете го на мира! — измърмори Маги.

— Какво, вече си си намерил? — каза тази с роклята на цветя, като хвана Маги за брадичката. — Тя едва ли ще ти даде това, което аз мога.

Маги се освободи с рязко движение и пусна ръката на Джем. Проститутките се изсмяха и ги оставиха на мира, за да търсят по-добра плячка. Джем и Маги закрачиха неуверено в неловко мълчание. Мъглата се беше сгъстила, слънцето се беше скрило и само от време на време надничаше иззад облаците.

За щастие Хеймаркет беше къса улица и скоро стигнаха до по-тихи и по-тесни улички, където сградите бяха залепени една за друга, но не бяха запуснати, а минувачите изглеждаха малко по-заможни от техните съседи в Ламбет.

— Къде сме? — попита Джем.

Маги заобиколи една конска фъшкия.

— В Сохо.

— Банхил Фийлдс наблизо ли е?

— Не, има още път. Първо ще отидат в къщата на майка му и ще я вземат от там. Виж, спряха. Ето. — Семейство Блейк чукаха на вратата на един магазин, на чиито прозорци бе закачен черен плат.

— Джеймс Блейк, галантерист — прочете Джем на глас табелата над магазина.

Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Мистър Блейк се обърна да заключи вратата след себе си и Джем видя, че той вдигна поглед за момент, но не достатъчно дълго, за да ги забележи. Въпреки всичко те се отдръпнаха доста назад по улицата.

Пред вратата не чакаха никакви карети, никой друг не се появи. След като се облегна на някакъв зид и привлече строгите погледи на хората, влизащи и излизащи от съседните къщи, Маги се отмести от зида и тръгна обратно към магазина.

— Какво правиш? — прошепна Джем, когато я настигна.

— Не можем да стоим там и да чакаме, привличаме внимание. Ще се разходим наоколо и ще гледаме кога ще дойде катафалката.

Те минаха покрай прозорците на магазина и по съседните улици и скоро се озоваха на Голдън Скуеър, чието име им каза един продавач на цветя. Както и другите лондонски площади този не беше особено елегантен, но фасадите на къщите бяха по-широки и наоколо беше по-светло, отколкото на тесните улици. Самият площад беше ограден с железни перила, така че Джем и Маги се разходиха от външната им страна и огледаха статуята на Джордж II в средата.

— Защо се държат така с мен? — попита Джем, докато вървяха.

— Кой как се държи?

— Онези… жени на Хеймаркет. Защо подмятат такива неща? Не виждат ли, че съм малък за… за това?

Маги се изкиска.

— Може би момчетата в Лондон възмъжават по-рано.

Джем почервеня и съжали за думите си, защото на Маги явно й харесваше да го дразни за тези работи. Усмивката й го накара да разрита чакъла по пътеката.

— Да се връщаме — промърмори тя.

Когато стигнаха до магазина, отпред беше спряла катафалка и вратата беше отворена. Съседите започнаха да излизат на улицата и Джем и Маги се скриха между тях. Мистър Блейк се появи с погребалните агенти и двамата си братя — единият беше мъжът, който Джем видя предишния ден. Мисис Блейк излезе с друга жена, която имаше същите гъсти вежди и месест нос като братята и сигурно беше сестра им. Докато мъжете изнасяха ковчега през вратата и го поставяха на катафалката, насъбралата се тълпа наведе глави, а мъжете свалиха шапките си.

После двама от погребалните агенти се качиха на капрата и потеглиха бавно, а опечалените тръгнаха пеша, последвани от съседите. Процесията продължи по улицата, докато тя се стесни. Там те спряха и останаха да наблюдават катафалката, която скоро зави в още по-малка уличка и изчезна.

Джем забави крачка.

— Може би трябва да се връщаме в Ламбет — предложи той, мъчейки се да преглътне буцата, заседнала на гърлото му. Като видя ковчега в катафалката и съседите със свалени шапки, си спомни за погребението на брат си и съседите, които стояха пред къщите си с наведени глави, когато каруцата с ковчега мина покрай тях и продължи към гробището, съпроводена от погребалния звън на една-единствена камбана в църквата на Пидълтрентайд. Хората плачеха, защото обичаха Томи, и на Джем му беше много трудно да измине пред очите на всички краткото разстояние между дома им и църквата. Макар че сега по-рядко мислеше за брат си, все още имаше моменти, когато го връхлитаха спомени. Лондон не погреба напълно Томи за който и да е от семейство Келауей. Нощем Джем често чуваше майка си да плаче.

Маги обаче не се съгласи с него. Щом съседите се обърнаха да се приберат по къщите си, тя хукна нагоре по улицата. На ъгъла, където процесията бе завила, тя погледна назад към Джем и замаха енергично. След миг той я последва.

4

Скоро стигнаха до Сохо Скуеър, малко по-голям площад от Голдън Скуеър, но с подобна желязна ограда, тревни площи, алеи със ситни камъчета и статуя на Чарлз II върху пиедестал в центъра. За разлика от Голдън Скуеър можеше да се влиза вътре и докато погребалната процесия заобикаляше покрай северната страна, Джем и Маги пресякоха направо, смесвайки се с други лондончани, излезли на разходка за малко свеж въздух и светлина, макар че въздухът тук беше по-мръсен, отколкото в Ламбет, изпълнен с миризмите на хора, живеещи нагъсто: въглищен прах и пушек, кисел дъх на мухлясали дрехи, варено зеле и развалена риба. И макар че Сохо Скуеър беше по-просторен от околните улици, през които бяха минали, небето се бе покрило с облаци, така че златистата септемврийска светлина вече я нямаше. Над тях висеше сивкава пелена, която напомни на Джем за безкрайния ноемврийски сумрак. Имаше чувството, че е привечер и е отсъствал от Ламбет цял следобед, макар да не беше чул камбаните да отброяват четири часа.

— Вземи. — Маги му отчупи от меденката с джинджифил, която беше купила от един продавач, понесъл табла на главата си.

— Благодаря. — Джем захапа меденката с чувство за вина. Не беше си взел никакви пари, защото мислеше, че може да му ги откраднат.

От другата страна на площада отново застанаха на опашката на процесията и след няколко минути минаха покрай четвъртита църква с висока кула. Маги потрепери. „Сейнт Гайлс“ бяха единствените думи, които изрече, сякаш името говореше само за себе си и нямаше нужда от обяснения. Джем не попита нищо — знаеше, че Гайлс е светецът покровител на несретниците, и околните порутени сгради оправдаваха името на църквата. Макар че не отидоха до тях, Джем видя мръсотията по претъпканите улици, подуши миризмата, която се носеше отдалеч, и долови нещастието, белязало лицата наоколо. Това не беше първата му среща с лондонските предградия. Двамата с Маги бяха обикаляли крайбрежните улици в Ламбет, недалеч от мястото, където тя правеше горчица. Беше смаян, че хората могат да живеят в такава влага и мизерия. И тогава, както и сега, сърцето му се свиваше от копнеж по Дорсетшър. Искаше да спре един човек в дрипи, който мина покрай тях с изпито и мръсно лице, и да му каже да излезе от Лондон и да върви, докато не стигне красивите, прорязани от бразди и окъпани в слънце зелени хълмове, които бяха декорът на детството му.

Той обаче не спря мъжа, а последва Маги, която пък следваше семейство Блейк. Забеляза, че мистър Блейк обърна глава да огледа мизерните улици, докато продължаваше да върви след ковчега на майка си.

Където в Лондон имаше коптори, имаше и проститутки. Наоколо беше пълно с тях. Бяха достатъчно възпитани да не се провикват към хората от погребалната процесия. Но Джем вървеше на разстояние и не носеше черно, така че го сметнаха за добра мишена. Започнаха да му подвикват, като жените на Хеймаркет, макар че тези бяха много по-различни. Дори Джем, който нямаше опит с проститутки, забеляза, че тези около „Сейнт Гайлс“ са далеч по-окаяни от своите добре облечени и жизнени посестрими от Хеймаркет. Тук лицата бяха изпити и белязани от шарка, зъбите бяха почернели или липсваха, кожата жълта, а очите зачервени от пиене или изтощение. Джем не можеше да понесе гледката и забърза с риск да настигне семейство Блейк. Но ги чуваше.

— Господине, господине! — Настояваха да го наричат така, докато подтичваха покрай него и го дърпаха за ръкава. — Опитайте, господине. Дайте ни шест пенса, господине. Ще ви накараме да се усмихнете, господине.

Акцентът на повечето беше ирландски, както на по-голямата част от жителите на този квартал, но имаше и други — с ланкашърски, корнуолски и дори дорсетски гърлен и мелодичен акцент.

Джем закрачи по-бързо. Но и клетвите на Маги не можаха да го отърват от жените. Той се приближи толкова до погребалната процесия, докато проститутките крещяха като гъски покрай него, че един от братята Блейк, когото Джем смяташе за Робърт, се обърна и ги изгледа намръщено, при което те изостанаха.

— Наближаваме Хай Холбърн — обяви Маги, когато улицата започна да се разширява. После тя спря.

Джем също спря и попита:

— Какво има?

— Шшшт! Слушам.

Той не чуваше нищо освен нормалните звуци на лондонския живот: тропот на преминаващи карета; един човек, който викаше „Памучни връзки за обувки, половин пени парчето, дълги и здрави!“; друг свиреше тъжна мелодия на гайда и спря, за да изкряска „Дайте пени на бедния човек и ще сменя мелодията с весела!“; мъж и жена, които се караха за халба бира. Това бяха звуци, с които беше привикнал след шест месеца в Ламбет.

И тогава сред цялото това ръмжене, трополене и крясъци се чу глас с друг акцент, дорсетски:

— Джем! Джем! Върни се!

Джем се завъртя и надникна през претъпканата улица.

— Ето там — рече Маги и се втурна към къдрава бяла шапчица.

Мейси стоеше с друго момиче до една сергия, на която продаваха миди. То беше дребно за възрастта си, със сламена коса, бледо слабичко лице, огромни петна руж на двете бузи и начервени устни, които сигурно си мислеше, че разкрасяват лицето й. Очите й бяха възпалени — беше плакала и се оглеждаше в очакване отнякъде да й се стовари удар. Не беше облякла блуза, а просто кожения си корсет, потъмнял и омазнен от носене, и червена сатенена пола над мръсна фуста. Беше откъснала ивица от подгъва на полата и си я беше завързала на косата.

— Джем! Джем! — извика Мейси, като се втурна към него. — Ето я Роузи Уитман. Не я ли позна, като минаваше? Роузи, това е Джем.

Джем не би погледнал момичето втори път, но когато тя обърна зачервените си очи към него, той видя под ружа, мръсотията и жалкия опит да бъде прелъстителна лицето на момичето, с което ловеше змиорки в река Пидъл и чиито родители загубиха хамбара си заради нея.

— Добър ден, Джем — рече тя, разкривайки познатото разстояние между предните си зъби.

— Божичко, ти познаваш това момиче? — каза Маги.

— Тя е от нашия край — отвърна Мейси.

— И какво, за Бога, правиш ти тук, мис Пидъл?

Мейси изглеждаше хрисима, доколкото това беше възможно за момиче, носещо шапчица с къдрички.

— Аз… ви следвах. Видях ви как тръгвате след семейство Блейк и казах на мама и тате, че ме боли глава, и тръгнах след вас. Следвах ви през целия път — добави тя гордо.

— Да имаш едно пени, Джем? — попита Роузи.

— Съжалявам, Роузи, нямам никакви пари в себе си.

— Дай й меденката — нареди Мейси.

Джем подаде отхапаното парче на Роузи, която го натъпка в устата си.

— По дяволите! Блейк! — измърмори Маги и се обърна да потърси процесията. След като пълзеше през задните улици, сега катафалката се забърза на по-широкия път — Хай Холбърн Роуд. Вече почти не се виждаше.

— Само ще изтичам да видя накъде отиват. Чакайте ме, ще се върна да ви взема. — Маги изчезна в тълпата.

— Ти какво правиш тук? — попита Джем Роузи.

Роузи се огледа, сякаш да си припомни къде се намира.

— Тук работя — рече тя с пълна уста.

— Но защо избяга и дойде в Лондон?

Роузи преглътна.

— Знаеш защо. Не можех да търпя нашите и съседите да ме сочат с пръст за пожара. Така че се настаних тук, разбираш ли.

— Но защо не си идеш у дома? — каза Мейси. — При родителите ти, които… — Внезапно млъкна, като си спомни, че семейство Уитман са в приюта за бедни в Дорчестър, нещо, което нямаше да съобщи на Роузи. — Както и да е, в Дорсетшър със сигурност ще е по-добре от тук.

Роузи повдигна рамене и обви ръце около тялото си, като че ли се успокояваше с прегръдка.

— Не можем да я оставим, Джем — каза Мейси. — Да я заведем в Ламбет с нас.

— Но тогава мама и татко ще разберат, че сме идвали чак чук — възрази Джем, опитвайки се да не показва отвращението си. Изглежда, проститутките го следваха навсякъде.

— О, те няма да се сърдят, особено като видят, че сме довели Роузи.

Докато брат и сестра обсъждаха какво да правят, Роузи стоеше послушно и облизваше трохите от меденката по пръстите си. Трябваше да се очаква, че ще се заинтересува какво ще се случи с нея, но тя стоеше безучастно. След пристигането си в Лондон преди година често я изнасилваха, ограбваха и биеха. Не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си и вечно беше гладна. И макар още да не знаеше, беше хванала гонорея. Роузи вече не очакваше, че ще може да решава съдбата си, и затова не каза нищо.

Досега беше успяла да привлече само един мъж. Сега обаче, може би защото й се отделяше внимание, мъжете внезапно започнаха да я забелязват повече. Роузи улови погледа на един малко по-добре облечен мъж и лицето й светна.

— Заета ли си, скъпа? — попита той.

— Не, господине. Всичко каквото пожелаете, господине. — Роузи изтри ръце в роклята си, среса с пръсти сламенорусата си коса и го хвана за ръката. — Оттук, господине.

— Какво правиш? — изкрещя Мейси. — Не можеш да ни оставиш!

— Радвам се, че се срещнахме — рече Роузи. — Сбогом.

— Чакай! — Мейси я хвана за лакътя. — Ела… ела да ни потърсиш. Можем да ти помогнем. Живеем в Ламбет. Знаеш ли къде е?

Роузи поклати глава.

— Била ли си на Уестминстърския мост?

— Била съм — отвърна Роузи.

Мъжът издърпа ръката си от нейната.

— Идваш ли, или ще си търсиш компания другаде?

— Разбира се, че идвам, господине. — Роузи отново сграбчи ръката му и тръгна с него.

— Отиваш до моста, Роузи — извика Мейси, — и в края му ще видиш голяма сграда, от която се вее бял флаг с червени и черни букви на него. Това е цирк „Астли“. Иди там през деня и попитай за Томас Келауей, разбра ли?

Роузи не се обърна, а поведе клиента си по една странична уличка, като го дърпаше да се скрият час по-скоро.

— О, Джем, мисля, че кимна — каза Мейси. — Чу ме и кимна. Ще дойде, сигурна съм. — Очите й бяха пълни със сълзи.

Маги дотича при тях.

— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Заклещени са от две карета, които са се ударили, и сега кочияшите се карат. Имаме една-две минути. — Тя се огледа. — Къде е другата мис Пидъл?

— Тръгна си — каза Джем.

— Утре ще се срещнем до цирка — добави Мейси.

Маги погледна единия и другия и повдигна вежди.

5

Докато следваха траурната процесия надолу по Хай Холбърн, Джем усети промяна в града, колкото по на изток отиваха, към по-старата част. Улиците на Сохо се пресичаха под прав ъгъл и оформяха нещо като решетка. Сега обаче те се отклоняваха от Хай Холбърн не толкова предвидимо, губеха се от погледа или внезапно свършваха в сляпа стена, или се стесняваха така, че по тях не можеше да мине каруца. Изглеждаха като случайно появили се, без да са били планирани. Тази част на Лондон беше безразборно строена и не полагаше усилия да изглежда величествена, елегантна или подредена, както Сохо и Уестминстър. Наоколо пак имаше много къщи, магазини и кръчми, но между тях се издигаха по-големи сгради — фабрики и складове. Джем подуши дъх на бира, оцет, нишесте, катран, луга, сало и вълна. И когато най-накрая свърнаха встрани от Хай Холбърн, усети мириса на кръв.

— Боже милостиви, не мога да повярвам, че ще минат през Смитфийлд — извика Маги и сбърчи нос. — Не можаха ли да изберат друг път?

— Какво е Смитфийлд? — попита Мейси.

— Говеждият пазар.

Улицата водеше нагоре към редица от ниски постройки, където вонята на тор, урина и кравешка пот се смесваше с потискащата остра смрад на кръв и месо. Макар че пазарът беше затворен в неделя, все още имаше хора, които чистеха яслите. Докато минаваха, една жена лисна пред краката им кофа с кървава вода. Мейси замръзна в розовата локва и затисна устата си с длан.

— Хайде, мис Пидъл — подвикна Маги, като я грабна за ръката и закрачи с нея през кървавата вода, макар че самата тя бе пребледняла. — Не спирай, не искаме да повърнеш върху нас, нали така? Е, не си ни казала как успя да ни следиш толкова дълго, без да те забележим. Поне аз не я забелязах, а ти, Джем? — Докато говореше, дишаше дълбоко и това накара Джем да се вгледа в нея.

Мейси се изкикоти.

— Не беше лесно, особено докато чакахте погребалните агенти. По едно време двамата тръгнахте точно срещу мен и трябваше да се обърна и да гледам във витрината на един часовникар, докато отминете. Бях толкова сигурна, че ще ме видите, но не. После, на втория площад, докато гледах статуята, вие приближихте и трябваше да се скрия зад нея! О, нали смяташ, че Роузи ще дойде в цирка, кажи! Трябва да дойде. И ние ще й помогнем, нали така?

— Наистина не виждам какво можем да направим. Няма как да я изпратим обратно в Дорсетшър, не и при родителите й в приюта и не такава, каквато е сега.

— Може да остане у нас, какво ще кажеш? Мама и татко няма да я изгонят.

— Мис Пелам ще я изгони.

— Не и ако кажем, че ни е сестра, дошла от Дорсетшър. Мис Пелам не знае, че нямаме сестра.

— Трябва да си смени дрехите. Задължително — намеси се Маги. — Не може да носи такива дрехи и да казва, че ви е сестра. Старата сврака веднага ще разбере каква е.

— Ще й дам от моите дрехи. И може да си намери работа — във фабриката за горчица например. Може да работи с теб.

Маги изсумтя.

— Не бих пожелала това и на врага си. Виж какво се случва, когато работиш там. — Тя извади кърпичка от корсета си и им я показа. Беше жълта и изцапана с кръв. — Нали знаете какво е, като си сложиш много горчица на говеждото или на рибата и те заболява носът. Ето това се чувства всеки ден във фабриката. Когато отидох за пръв път, кихах през цялото време и очите и носът ми течаха. Казаха, че ще ме уволнят, ако продължавам така. Да бяха ме уволнили. Накрая свикнах, но сега не усещам никаква миризма и чувствам вкуса на горчица, каквото и да ям. Дори оная джинджифилова меденка имаше вкус на горчица. Така че не предлагайте на вашата приятелка да идва там.

— Може да й намерим работа в цирка — каза Мейси.

— Или може да я вземат в Приюта за момичета сираци, ако излъжем, че родителите й са умрели — рече Джем. — И без това не могат да се грижат за Роузи.

— Има по-добри места за нея — каза Маги. — Може да отиде в Дома за превъзпитание в Сейнт Джордж Фийлдс. Там приемат проститутки… — Мейси се сви при тази дума — и ги превръщат в порядъчни момичета, учат ги да шият, намират им места като прислужници.

— Роузи може да шие — обади се Мейси. — Знам, че може. Заедно правехме копчета. Сигурна съм, че можем да й помогнем!

По време на този разговор те следваха погребалната процесия. Внезапно катафалката спря пред една порта, зад която се виждаха редици гробове. Бяха пристигнали в Банхил Фийлдс.

6

Джем не се беше замислял за какво е дошъл чак дотук. Предполагаше, че Банхил Фийлдс е голямо гробище, щом е в Лондон — впечатляващо като Уестминстърското абатство, но отдалечено на мили. За негова изненада то не изглеждаше много по-различно от гробището в Пидълтрентайд. Разбира се, беше по-голямо, може би десет пъти колкото това в Пидъл. Но нямаше църква или параклис, а беше само поле с редици гробове, сред които тук-там се извисяваха паметници и дървета — букове, чинари и черници. Не беше и защитено от външния свят място за безмълвно съзерцание, защото наблизо стърчеше голяма пивоварна и го изпълваше със светския, жизнерадостен мирис на хмел, а в работните дни несъмнено и с много народ.

И все пак, докато се взираше в надгробните плочи през железните перила и чакаше заедно с момичетата да отведат майката на Блейк до мястото за вечен покой, както и по-късно, когато казаха няколко прощални слова, Джем почувства, че Банхил Фийлдс го навежда на меланхоличен размисъл, така познат от дните, когато се скиташе из гробището на Пидълтрентайд. Е, все пак в онова гробище беше погребан Томи и Джем знаеше, че там би се чувствал различно.

Погребението привърши бързо.

— Нямаше опело — прошепна Джем на Маги. Бяха се облегнали на голям четвъртит паметник и наблюдаваха отдалеч как мистър Блейк и братята му хвърлят по няколко лопати пръст в гроба. После подадоха лопатите на гробарите.

— Тук няма опело — обясни Маги. — Това е сектантско гробище. Не използват молитвеници, няма свещеници, а и земята не е осветена. Мистър Блейк е истински радикал. Не знаеше ли?

— Не значи ли това, че ще отиде в Ада? — попита Мейси, докато отскубваше една маргаритка, израснала в основата на паметника.

— Не знам. Може би. — Маги проследи с пръст името на надгробния камък, макар че не можеше да го прочете. — Според мен всички ще отидем в Ада. Бас държа, че няма Рай.

— Маги, не говори така! — извика Мейси.

— Е, може да има Рай за теб, мис Пидъл. Макар че ще си ужасно самотна там.

— Не виждам защо трябва да е или едното, или другото — каза Джем. — Не може ли да съществува нещо, в което да има по малко и от двете?

— Това е светът, Джем — каза Маги.

— Сигурно е така.

— Добре казано, момичето ми. Добре казано, Маги.

Децата подскочиха. Мистър Блейк се беше отделил от групата на опечалените и се беше приближил изотзад.

— О, здравейте, мистър Блейк — каза Маги, питайки се дали е ядосан, че са го последвали. Не изглеждаше ядосан обаче — все пак я хвалеше за нещо.

— Ти отговори на въпроса, който ти поставих на Уестминстърския мост — продължи той. — Чудех се кога ще го направиш.

— Така ли? Какъв въпрос? — Маги ровеше в паметта си, но не можеше да си спомни много от първия им объркан разговор с мистър Блейк.

— Аз помня — каза Джем. — Вие питахте какво има по средата на реката, между срещуположните брегове.

— Да, момчето ми, и Маги току-що каза какво е то. Разбираш ли отговора? — Той се втренчи в Джем, който устоя на погледа му, макар да беше болезнено, както да гледаш право в слънцето, защото блестящите очи на мистър Блейк проникваха през маската, която Джем беше надянал, за да отиде толкова навътре в Лондон. Докато се гледаха, той се почувства гол, сякаш мистър Блейк можеше да вижда вътре в него — страха му от всичко ново и различно в Лондон, загрижеността за родителите му и Мейси, шока от състоянието на Роузи Уитман, новите объркващи чувства към Маги, дълбоката скръб за брат му, за котката му и за всеки, който си е отишъл от този свят. Джем беше объркан и въодушевен от следобеда с Маги, от дъха на живота и смъртта в Смитфийлд, от красивите дрехи в парка „Сейнт Джеймс“ и окаяните бедняци край „Сейнт Гайлс“, от смеха на Маги и кръвта от носа й.

Мистър Блейк виждаше всичко това у него. Той му кимна и Джем се почувства различно — по-твърд и по-чист, като че ли беше камък, излъскан от пясъка.

— Светът — рече той. — Това, което лежи между двете противоположности, сме ние.

Мистър Блейк се усмихна.

— Да, моето момче, да. Напрежението между противоположностите ни прави такива, каквито сме. В нас има не само едното, но и другото, те се смесват, сблъскват се и блестят вътре в нас. Не само светлина, но и мрак. Не само мир, но и война. Не само невинност, но и опит. — За момент очите му се задържаха върху маргаритката, която Мейси държеше. — Това е урок, който всички ние е добре да научим, да видим целия свят в едно цвете. А сега трябва да говоря с Робърт. Довиждане, деца.

— Довиждане, господине — каза Джем. Наблюдаваха го как си пробива път през гробовете. Не се спря обаче до опечалената група, както очакваха, а продължи и коленичи до един гроб.

— Какво беше всичко това? — попита Мейси.

Джем се смръщи.

— Кажи й ти, Маги. Ще се върна след минута. — Той се промъкна между каменните надгробни плочи и клекна пред една, близо до мистър Блейк, който изглеждаше много развълнуван. Облаците се бяха сгъстили и Джем усети капка дъжд на ръката си, докато се спотайваше и напрягаше слух.

— Чувствам, че напрежението ме притиска от всички страни — казваше мистър Блейк. — И ще става по-лошо, знам го, с тези новини от Франция. Страхът от оригиналността ще задуши тези, които говорят с различни гласове. Само с теб мога да споделя мислите си… и с Кейт, Бог да я благослови. — След кратко мълчание той продължи: — Виждал съм такива неща, Робърт, които ще те разплачат. Лицата по лондонските улици са белязани от Ада.

След още една по-дълга пауза той започна да рецитира:

— Работя по тези стихове. Те са нещо съвсем ново, защото всичко така се е променило. Помисли върху това, докато отново се срещнем, братко. — И той се изправи на крака.

Джем изчака, докато мистър Блейк се върне при групата в черно, и после отиде да погледне надгробната плоча, пред която беше стоял. Тя потвърди това, което беше започнал да подозира за брата на мистър Блейк, когото той споменаваше толкова често. На нея пишеше: „Робърт Блейк, 1762-1787“.

7

Погребалните агенти подкараха катафалката в една посока, а опечалените поеха в друга — надолу по дългата алея, обградена с дървета, която водеше до улицата. Редките капки дъжд зачестиха.

— О, Боже — извика Мейси и се загърна по-добре с шала си, — когато излязох, не съм си и помисляла, че ще вали. А сме толкова далеч от къщи. Какво ще правим сега?

Маги и Джем не бяха планирали друго, освен да стигнат до Банхил Фийлдс. Беше достатъчно, че са свършили това. Сега притъмня от дъждовните облаци и вече нямаха друга цел, освен да стигнат до дома.

По навик Маги последва семейство Блейк, а Джем и Мейси тръгнаха след нея. Но когато мистър и мисис Блейк стигнаха до улицата, те не поеха по нея, за да се върнат по същия път. Цялата траурна група се качи на една карета, която ги чакаше. Тя потегли веднага и макар че децата се затичаха след нея, скоро изостанаха. Спряха да тичат и се загледаха в каретата, която бързо се отдалечи, зави надясно и изчезна. Дъждът се усили. Забързаха по улицата, докато стигнаха кръстовището, но каретата не се виждаше. Маги се огледа. Не можеше да разпознае това място.

— Къде сме? — попита Мейси. — Не трябва ли да вървим след тях?

— Няма значение — отвърна Маги. — Те просто се връщат в Сохо, а на нас ни трябва Ламбет. Сами можем да намерим обратния път. Хайде.

Тя тръгна уж уверено, без да им казва, че досега винаги е идвала в тази част на Лондон с баща си и брат си и ги е оставяла те да водят. Но имаше много места, на които Маги беше ходила и от които можеше да се върне: Смитфийлд, „Сейнт Пол“, Гилдхол, затворът „Нюгейт“, мостът „Блекфрайърс“. Просто трябваше да намери едно от тях.

Пред тях например отвъд една морава се намираше П-образна дълга сграда на три етажа, с купички по средата и по ъглите, където започваха крилата.

— Какво е това? — каза Мейси.

— Не знам — отвърна Маги. — Изглежда ми познато. Да го видим от другата страна.

Те тръгнаха покрай перилата, които заграждаха моравата, и после покрай едно от крилата. Отзад имаше висок рушащ се зид с бръшлян и още един по-близо до сградата, явно построен, за да държи хората затворени вътре.

— Има решетки на прозорците — обяви Джем, като гледаше с присвити очи през дъжда. — Това затвор ли е?

Маги вдигна поглед към прозорците високо горе.

— Мисля, че не е. Знам, че не сме близо до „Флийт“, нито до „Нюгейт“. Ходили сме там да простираме и не изглеждаха така. В Лондон няма чак толкова престъпници, не и зад решетките.

— Виждала ли си да бесят някого? — извика Мейси. Изглеждаше толкова ужасена, че Маги я досрамя да си признае.

— Само един път — рече тя бързо. — Но ми стига.

Мейси потрепери.

— Не мога да гледам как убиват човек, все едно какво е направил.

Маги изхълца, а Джем се смръщи и попита:

— Добре ли си?

Маги преглътна с мъка, но преди да каже каквото и да било, чуха продължителен вой откъм един от високите прозорци. Той започна ниско и приглушено, после се извиси и изтъни, докато накрая се превърна в писък, така силен, че сигурно раздираше гърлото на този, който го издаваше. И тримата замръзнаха. Маги почувства как настръхва.

Мейси сграбчи Джем за ръката.

— Какво е това? Божичко, какво е това, Джем?

Джем поклати глава в недоумение. Внезапно писъкът утихна, после започна отново с ниски нотки и набра височина. Напомняше му бой на котки.

— Може да е болница — предположи той. — Като онази на Уестминстър Бридж Роуд. Понякога от нея се чуват писъци, когато жените раждат.

Маги намръщено гледаше покрития с бръшлян каменен зид. Изведнъж лицето й се промени, сякаш си спомни нещо, и се потресе.

— О, Господи — каза тя, като отстъпи една крачка, — лудницата.

— Какво е… — Джем спря. Спомни си една случка при Астли. Някаква шивачка видя Джон Астли да се усмихва на мис Хана Смит и заплака толкова силно, че изпадна в пристъп. Филип Астли плисна вода в лицето й и я шамароса.

— Съвземи се, мила, или ще идеш в лудницата! — рече той, преди другите шивачки да я отведат. Той се обърна към Джон Фокс, потупа го по темето и намигна.

Джем отново вдигна поглед към прозорците и видя една ръка да се протяга през решетките, като че ли се опитваше да сграбчи дъжда. Когато писъкът започна трети път, той каза:

— Да тръгваме. — И се обърна в посоката, която според него беше запад, към Сохо и Ламбет.

Маги и Мейси го последваха.

— Това е крепостната стена — каза Маги, като посочи каменния зид отдясно. — Навсякъде наоколо има останки от нея. Древната стена на Лондон. По нея познах лудницата. Веднъж с татко минахме оттук.

— Тогава накъде да вървим? — каза Джем. — Сигурно знаеш.

— Разбира се, че знам. Насам. — Маги зави наляво, без да се двоуми.

— Кой… кой стои в лудницата? — заекна Мейси.

— Лудите.

— О, Боже. Горките! — Внезапно Мейси спря. — Чакайте… вижте! — Тя посочи едно момиче с червена пола, което вървеше пред тях. — Ето я Роузи! Роузи! — извика тя.

— Мейси, далече сме от „Сейнт Гайлс“ — каза Маги. — Роузи няма как да е тук.

— Мисля, че е тя. Каза, че работи навсякъде. Може да е дошла насам. — Мейси се затича.

— Не ставай глупачка! — извика Маги след нея.

— Мейси, недей да… — започна Джем.

Но сестра му не слушаше, тичаше все по-бързо и когато момичето неочаквано свърна в една уличка, Мейси я последва и изчезна.

— По дяволите! — хукна след нея Маги и Джем се затича да я догони.

— Когато стигнаха завоя, от Мейси нямаше и следа.

— По дяволите! — измърмори Маги. — Кръгла глупачка!

Те забързаха надолу по уличката, като надничаха встрани на всеки ъгъл. На едно място във входа на къща се мерна нещо червено. Приближиха на бегом и когато видяха лицето на момичето, стана ясно, че не е Роузи, нито пък е проститутка. Тя затвори вратата след себе си и Маги и Джем останаха сами, заобиколени от няколко къщи, църква, бакърена работилница и манифактурен магазин.

— Мейси трябва да е продължила нататък — каза Маги. Тя се върна до първата уличка, следвана по петите от Джем, и продължи по нея, като все така надничаше в пресечките. Когато уличката свърши, те завиха. Когато и следващата свърши, пак завиха, все по-объркани в лабиринта. Джем не казваше почти нищо, освен че веднъж спря Маги и й посочи, че се въртят в кръг. Маги си мислеше, че той сигурно й е ядосан, задето са се изгубили, но Джем не изглеждаше нито сърдит, нито уплашен, а крачеше с твърда решителност. Маги се опитваше да не мисли за друго, освен как да намерят Мейси. Когато за миг се отпусна и си представи тях тримата, залутани из тези мънички улички в непозната част на огромния град, дъхът й спря и си помисли, че може би трябва да поседне. Само веднъж беше изпитвала такъв страх — когато срещна онзи човек на Улицата на главорезите. Докато тичаха по друга улица, минаха покрай един мъж, който се обърна и им се усмихна похотливо.

— От какво бягате?

Маги изпищя и се дръпна като подплашен кон, така че стресна и Джем, и мъжа, който тутакси изчезна в проход между две къщи.

— Маги, какво ти е? — Джем я сграбчи за рамото, но тя го отблъсна ужасена, обърна се гърбом и опря ръка на стената, опитвайки се да се успокои. Джем я наблюдаваше и чакаше. Накрая тя си пое дълбоко дъх и несигурно се обърна към него, а от смачканата й сламена шапка се стичаше дъжд и влизаше в очите й. Джем се взря в нещастното й лице и откри студеното празно изражение, което беше съзирал няколко пъти преди — понякога, когато не знаеше, че той я гледа, и сега, когато отчаяно се опитваше да го прикрие.

— Какво има? — повтори той. — Какво ти стана? Така странно се държа и в Смитфийлд.

Тя разлюля глава. Нямаше да каже какво й е.

— Сети се за онзи човек на Улицата на главорезите, нали? — предположи Джем. — Винаги се държиш странно, когато стане дума за него. Така беше и в Смитфийлд.

— Мейси се държи странно, не аз — тросна се Маги.

— И ти също — упорстваше Джем. — Прилоша ти, защото си видяла там много кръв. Може дори да си… — Джем спря. — Видяла си какво се случва, нали? Видяла си как го убиват. — Той искаше да я прегърне и да я успокои, но знаеше, че тя няма да му позволи.

Маги му обърна гръб и тръгна по улицата.

— Трябва да намерим Мейси — измърмори тя и не продума повече.

Заради дъжда наоколо имаше малко хора. Докато я търсеха, заваля още по-силно и измокри до кости всичко живо навън. После дъждът спря отведнъж. Моментално започнаха да се отварят врати. Беше гъсто населен район на Лондон с малки тъмни къщи, които бяха оцелели при пожарите и мизерията само защото бяха толкова солидни. Хората, които се появяваха, бяха също така издръжливи и спокойни. Наоколо не се чуваше йоркшърски, ланкастърски или дорсетски говор, защото обитателите на квартала живееха тук, откакто се помнеха.

На такива места непознатите се забелязваха като ранни минзухари. Улиците едва бяха започнали да се пълнят с хора за ранната неделна разходка, когато една жена, минаваща край тях, посочи зад себе си и каза:

— Сигурно търсите момичето с къдравата шапчица. Ей там отзад е, до градината.

Минута след това стигнаха до открито пространство, където имаше още една заградена градина, и видяха Мейси да стои до железните перила и да ги чака с насълзени очи. Тя не каза нищо, просто се втурна към Джем и зарови лице в рамото му. Джем я потупа нежно.

— Сега всичко ще е наред, нали, Мейси?

— Искам да си идем у дома, Джем — каза тя с приглушен глас.

— Отиваме си.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Не, искам да кажа в Дорсетшър. В Лондон се чувствам изгубена.

Джем би могъл да каже: „Татко изкарва много повече пари тук, при мистър Астли, отколкото е изкарвал някога от столовете в Пидълтрентайд.“ Или: „Мама предпочита цирка пред дорсетските копчета.“ Или: „Искам да знам повече за новите песни на мистър Блейк.“ Или дори: „Ами Джон Астли?“

Вместо това той спря момче на неговата възраст, което минаваше покрай тях, свирукайки.

— Извинете, накъде се пада Темза?

— Не е далече. Ей там. — Момчето им показа с пръст посоката и те се хванаха за ръце, преди да поемат натам. Мейси трепереше, а Маги беше пребледняла. За да ги разсее, Джем каза:

— Знам една нова песен. Не искате ли да я научите? — Без да чака отговор от тях, той започна да припява:

Бяха изпели заедно три пъти трите куплета, които той знаеше, когато се вляха в потока от пешеходци, каруци и карети, насочени към Лондонския мост.

— Сега вече всичко е наред — каза Джем. — Не сме се изгубили. Реката ще ни отведе до Ламбет.