Жива жар

1

За Маги беше рядкост да има свободен следобед. Работата във фабриките започваше в шест сутринта, на обяд се почиваше един час и се работеше до седем вечерта. Ако някой не спазваше часовете, го освобождаваха, както стана с Маги във фабриката за горчица, защото отиде да подремне в градината на Блейк. Така че, когато собственикът мистър Бофой обяви, че работниците във фабриката му не трябва да остават след обяд, Маги не извика „Ура“ и не заръкопляска наред с другите. Беше сигурна, че им спестява нещо.

— Ще си го вземе от надниците ни — промърмори тя на момичето до нея.

— Не ме интересува — отвърна другото момиче. — Ще си вдигна краката до огъня и ще спя цял следобед.

— И няма да ядеш следващия ден заради тези шест пенса — отвърна троснато Маги.

Оказа се, че изгубиха и шестте пенса, и съня до огъня. На обяд мистър Бофой направи друго съобщение, докато работниците сядаха да обядват.

— Вие несъмнено знаете — започна той, обръщайки се към дългите маси с мъже и жени, които се нахвърлиха на чиниите с наденица и зеле — за продължаващите зверства, които се извършват отвъд Ламанша, и за отровата, която иде от Франция и замърсява нашите брегове. Тук има хора, които едва ли могат да се нарекат англичани, защото се вслушаха в тези безумни революционни призиви и разпространяват бунтовна смрад, за да подкопаят нашата велика монархия.

Никой не вдигна очи и не обърна особено внимание на красноречието му: бяха далеч по-заинтересовани да похапнат бързо, за да могат да си тръгнат, преди мистър Бофой да се откаже от решението си да ги пусне следобед. Той млъкна за малко, като така стисна зъби, че челюстта му се изкриви. Беше решен да накара работниците си да разберат, че макар името му да е френско, той е англичанин до мозъка на костите си. Изостави сложните фрази.

— Нашият крал е в опасност! — прокънтя гласът му и някои вилици замръзнаха във въздуха. — Французите хвърлиха краля си в затвора и предложиха да помогнат на тези, които искат да сторят същото тук. Не можем да допуснем това предателство да се разпространи. Привършвайте бързо с яденето, за да ме последвате — ще се откажем от следобедните си надници, за да присъстваме на митинг и да демонстрираме предаността си към краля и страната. Всеки, който не дойде — извиси глас той, за да заглуши протестите, — всеки, който не дойде, не само ще загуби работата и надниците си, но и ще бъде включен в списъка на заподозрените в подмолна дейност. Знаете ли какво е подмолна дейност, добри хора? Това е подстрекателство към бунт. И дори повече, това е първата крачка по пътя към държавната измяна! А знаете ли какво е наказанието за държавна измяна? Най-малкото хубав дълъг престой в „Нюгейт“, но по-вероятно изселване в Тасмания. А ако продължите по този път, престоят ви там ще бъде прекъснат от палача.

Изчака, докато виковете спрат.

— Изборът е прост: последвайте ме до Воксхол да заявите своята вярност към нашия крал. Или си тръгнете сега и рискувайте да идете в затвора и дори нещо по-лошо. Кой би искал да напусне! Няма да ви спирам. Вървете, а ние ще извикаме „Предател“ зад гърба ви!

Маги се огледа. Никой не се помръдна, макар че няколко души се мръщеха на местата си заради терора на Бофой. Тя поклати глава, объркана от това, че нещо, случващо се във Франция, може да доведе до загуба на надниците й. Нямаше никакъв смисъл. Какъв смешен свят, помисли си тя.

И все пак се озова на улицата заедно с тридесетина работници. Тръгна по мразовитите улици, които минаваха покрай Темза, пресече Уестминстърския мост и мина край Амфитеатъра на Астли, сега закован с дъски и безлюден, край тухлената кула на Ламбет Палас и стигна чак до Къмбърланд Гардънс във Воксхол, точно до една конкурентна фабрика за оцет. Маги беше изненадана от огромната тълпа, която се беше събрала. Учуди се, че толкова много хора имат желание да стоят на студа и да слушат безброй речи за любовта към краля и омразата към французите.

— Басирам се, че си надушва собствената пръдня! — прошепваше Маги за всеки оратор на момичетата до нея и те всеки път избухваха в кикот.

За щастие мистър Бофой загуби всякакъв интерес към своите работници, щом пристигнаха в Къмбърланд Гардънс и изпълниха предназначението си да увеличат участниците в демонстрацията. Той избърза напред да се присъедини към групата организатори, така че да прибави помпозната си реч към словата на нетърпеливите да изразят своята лоялност. Накрая изчезнаха и началниците на цеховете и когато работниците на Бофой осъзнаха, че никой не ги наблюдава, започнаха да се разпръсват.

Макар че не искаше да губи следобедната си надница, Маги се радваше на промяната; ако имаше късмет, можеше да срещне Джем надолу по пътя с баща й. Дик Батърфийлд днес щеше да води Томас Келауей и сина му на среща със собственик на склад за дървен материал недалеч от Воксхол. Надяваха се да намерят по-евтин материал, както и пазар за столовете си. Съшият човек търгуваше и с мебели. За първи път в живота си по настояване на жена си Дик Батърфийлд щеше да уреди безплатна среща. Перачката посети семейство Келауей няколко пъти, докато Мейси беше болна, подтиквана от чувство за вина, че не попречи на момичето да тръгне в мъглата с Джон Астли. При една от последните си визити видя камарата от непродадени столове и рядката супа на Ан Келауей, след което нареди на мъжа си да помогне на семейството.

— Трябва да престанеш да се тормозиш за това момиче, пиленце — бе заявил Дик Батърфийлд. Но не й бе отказал да уреди срещата. По свой собствен начин Дик Батърфийлд също се чувстваше зле заради Мейси.

Маги подозираше, че досега са си свършили работата в склада и вече поливат запознанството в някоя кръчма, където Дик Батърфийлд щеше да изпие колкото се може повече халби за сметка на Томас Келауей. Тя се измъкна от навалицата по пътя и първо надникна в „Кралският бук“, най-близката кръчма до мястото на демонстрацията. Както се очакваше, тя беше претъпкана с демонстранти, дошли да се стоплят, но баща й и Келауей не бяха там. После се насочи към Ламбет, като се отби в „Белият лъв“ и „Черното куче“, и накрая ги откри да смучат бира на една маса в ъгъла на „Кралският герб“. Сърцето й заби по-силно, когато зърна Джем, и използва момента, преди да я видят, за да разгледа косата му, която се къдреше около ушите, бледото петно кожа отзад на врата, силните му рамене, които бяха заякнали, откакто се срещнаха за пръв път. Маги толкова много се изкушаваше да приближи отзад, да обгърне врата му с ръце и да се гушне до ухото му, че всъщност пристъпи напред. Тогава обаче Джем вдигна очи и тя се спря, загубила кураж.

Той се стресна, като я видя.

— Добър ден. Добре ли си? — Въпреки че го каза небрежно, явно се радваше, че я вижда.

— Какво правиш тук, Магс? — каза Дик Батърфийлд. — Бофой те е хванал да крадеш бутилка оцет и те е изпъдил, така ли?

Маги скръсти ръце на гърдите си.

— Добър ден и на вас. Изглежда, ще трябва сама да си взема чаша бира, а?

Джем посочи към мястото си и собствената си чаша.

— Заповядай, аз ще си взема друга.

— Не, татко, Бофой не ме е изгонил — тросна се Маги и се отпусна на стола на Джем. — Ако исках да му крада оцета, знам как да го направя, без да ме хванат. Спряхме работа, за да отидем на митинг в подкрепа на краля ей там долу. — Тя описа събирането в Къмбърланд Гардънс. Дик Батърфийлд кимна.

— Видяхме ги, като идвахме насам. Спряхме за момент, но вече бяхме ожаднели, нали така, господине? — обърна се той към бащата на Джем. Томас Келауей кимна, макар че халбата му беше почти недокосната. Не обичаше да пие през деня.

— Освен това тия митинги не ми казват нищо — продължи Дик Батърфийлд. — Всичките приказки за заплаха от Франция са глупости. Французите са затънали в собствената си революция и не се опитват да я пренесат тук. Какво ще кажете, господине?

— Не се опитват, доколкото разбирам — даде Томас Келауей обичайния си отговор на подобни въпроси. Беше чул да се говори за френската революция, докато работеше с другите дърводелци в цирка, но както и при обсъждането на важни въпроси в „Петте камбани“ в Пидълтрентайд, той обикновено слушаше, без да предлага мнението си. Не че Томас Келауей беше глупав, напротив. Той просто приемаше и двете мнения с такава готовност, че не можеше да вземе ничия страна. Можеше да приеме, че кралят е материален израз на английската душа и дух, че обединява и възвисява страната и затова е важен за нейното благоденствие. Но можеше и да се съгласи и с другите, които казваха, че крал Джордж изпразва държавната хазна, че е неуравновесен, капризен, своенравен монарх, от чието сваляне Англия само ще спечели. Раздиран от противни мнения, той предпочиташе да си мълчи.

Джем се върна с друга бира и стол и се намести до Маги, така че колената им се допряха. Те се усмихнаха един на друг, доволни, че седят заедно по средата на работния ден, и си спомниха първия път, когато бяха заедно в една кръчма и Джем се запозна с Дик Батърфийлд. Търсенето на свободни столове и държането му в кръчмата се бяха усъвършенствали значително през следващите девет месеца.

Дик Батърфийлд наблюдаваше тази размяна на усмивки с леко ироничен поглед. Дъщеря му беше малка да флиртува с момче. При това с момче от село, макар да учеше добър занаят.

— Ще продадете ли столовете си? — попита Маги.

— Може би — рече Джем. — Оставихме един при него. А той ще ни достави малко тисово дърво по-евтино, отколкото го взехме от другия склад, нали така, тате?

Томас Келауей кимна. След заминаването на Филип Астли за Дъблин той пак правеше уиндзорски столове, но сега, когато циркаджията го нямаше, за да му праща клиенти, поръчките бяха намалели. Въпреки всичко той запълваше дните си с правене на столове, като използваше дървения материал, останал от цирка. Задната стая беше пълна с уиндзорски столове, които чакаха своите купувачи. Томас Келауей дори даде два на семейство Блейк, подарък за това, че помогнаха на Мейси в онзи мъглив октомврийски следобед.

— О, ще сте много по-добре с този търговец, момче — намеси се Дик Батърфийлд. — Можех да ви го кажа още преди месеци, когато отидохте при приятеля на Астли.

— Той беше добър за известно време — възрази Джем.

— Нека да позная — докато циркът не напусна града? Малките сделчици на Астли са валидни само докато ги държи под око.

Джем замълча.

— Той винаги прави така, момче. Филип Астли те отрупва с внимание, води ти клиенти, урежда ти сделки, работа и безплатни билети. Докато не замине. И отсъства пет месеца — това е почти половината година, момче, половината ти живот, през който той дръпва юздите, потегля и те оставя в безизходица. Забелязваш ли колко тих е Ламбет без него? Така е всяка година. Той идва и ти помага, води клиенти, урежда хората и ги прави щастливи, после идва октомври и… дим да го няма! За един ден изчезва и оставя хората с празни ръце. Построява ти замък и после го събаря. Коняри, пекари, дърводелци, кочияши или проститутки — това се случва на всички. Има наплив от желаещи да се настанят на работа, после се изнизват. Проститутките и кочияшите отиват в други части на Лондон, някои от провинциалистите си отиват обратно на село.

Дик Батърфийлд приближи халбата до устата си и отпи голяма глътка.

— Дойде ли март, всичко започва наново, когато големият фокусник пак се захваща да строи замъка си. Но някои от нас си имаме едно наум и не се занимаваме с Филип Астли. Знаем, че неговите работи не траят дълго.

— Добре, татко, каза си го. Дълга реч дръпна, а? — рече Маги на Джем. — Някой път заспивам с отворени очи, докато той говори.

— Нахалница! — извика Дик Батърфийлд и замахна към нея. Маги ловко избегна удара и се изсмя.

— А Чарли къде е? — попита тя, когато се успокоиха.

— Не знам. Каза, че има да прави нещо. — Дик Батърфийлд поклати глава. — Иска ми се някой ден да се върне вкъщи и да ми каже, че е сключил сделка. И да ми покаже парите.

— Има дълго да чакаш, тате.

Преди Дик Батърфийлд да успее да отговори, един висок мъж с широко четвъртито лице, който стоеше на бара, заговори с дълбок завладяващ глас, който накара хората да млъкнат.

— Граждани! Слушайте сега!

Маги разпозна един от ораторите на митинга в Къмбърланд Гардънс. Той държеше нещо, което приличаше на черна папка.

— Казвам се Робъртс, Джон Робъртс. Току-що идвам от митинга на Ламбетското сдружение на местните жители, верни на краля. Ние осъждаме размириците, подклаждани от френските агитатори. Можеше и вие да сте на митинга, вместо да пиете цял следобед.

— Някои от нас бяха! — извика Маги. — Вече ви слушахме.

— Много добре — каза Джон Робъртс и пристъпи към тяхната маса. — Тогава знаеш какво правя тук и първа ще подпишеш.

Дик Батърфийлд срита Маги под масата и я изгледа кръвнишки.

— Не й обръщайте внимание, господине, прави се на интересна.

— Ваша дъщеря ли е?

Дик Батърфийлд му намигна и рече:

— Бог ме наказа за греховете, ако разбирате какво искам да кажа.

Мъжът не прояви никакво чувство за хумор.

— Тогава внимавайте да си държи езика зад зъбите, освен ако не иска да си осигури нар в „Нюгейт“. С тия работи шега не бива.

Дик Батърфийлд повдигна вежди и челото му се набразди.

— Може би ще си направите труда да ми кажете с какво не трябва да се шегувам, господине.

Джон Робъртс се загледа в него, като умуваше дали Дик Батърфийлд му се подиграва, или не.

— Това е декларация за лоялност към краля — каза той накрая. — Ходим от кръчма на кръчма и от къща на къща и молим хората от Ламбет да я подпишат.

— Ние трябва да знаем какво подписваме, нали така? — каза Дик Батърфийлд. — Прочетете ни го.

Сега кръчмата беше притихнала. Всички наблюдаваха как Джон Робъртс отваря папката.

— Може би вие ще пожелаете да го прочетете на всички наоколо, щом толкова се интересувате — каза той, като плъзна папката по масата към бащата на Маги.

Ако си беше мислил, че по този начин ще го унижи, не беше познал. Дик Батърфийлд придърпа папката и зачете доста гладко, дори с чувство, каквото може би не изпитваше:

Когато Дик Батърфийлд свърши да чете, Джон Робъртс сложи мастилница на масата и му подаде перо.

— Ще подпишете ли, господине?

За изненада на Маги Дик Батърфийлд отпуши мастилницата, взе перото и го натопи, след което започна да се подписва накрая на листа.

— Тате, какво правиш? — прошепна тя. Мразеше назидателното поведение на Джон Робъртс и на своя работодател мистър Бофой, и на всички мъже, говорили на митинга, и смяташе, че баща й също мисли така.

Дик Батърфийлд спря.

— Какво му е лошото да подпиша? Ами съгласен съм, макар че думите са малко префърцунени за моя вкус.

— Но ти току-що каза, че според теб французите не са заплаха!

— Тук не става дума за французите, а за нас. Аз подкрепям стария крал Джордж, живея добре при него. — И той отново заскрибуца с перото по листа. В настъпилото безмълвие в кръчмата всички погледи бяха съсредоточени в него. Когато свърши, Дик Батърфийлд се огледа и се престори на изненадан от вниманието. Обърна се към Джон Робъртс.

— Нещо друго искате ли?

— Напишете и къде живеете.

— На Бастил Роу номер шест — изкикоти се Дик Батърфийлд. — Но може би Йорк Плейс ще е по-добре за такъв документ, а? — Той го написа до името си. — Ето. Няма нужда да идвате у дома, нали?

Сега Маги си спомни няколкото каси портвайн, които се появиха незнайно откъде преди няколко дни и бяха скрити под леглото на родителите й, и се усмихна: Дик Батърфийлд беше подписал с такава готовност, защото не искаше тези хора у дома.

Снабден с данните на Дик Батърфийлд, Джон Робъртс плъзна отворената папка към Томас Келауей и каза:

— Сега ти.

Томас Келауей се втренчи в листа със старателно измислената декларация, чиито думи бяха високопарни и почти неразбираеми, съчинени в тесен кръг, разпръснал подписки из кръчмите и пазарите на Ламбет още преди митингът в Къмбърланд Гардънс да свърши. Разгледа подписите, някои със сигурна ръка, други колебливи, имаше няколко кръстчета вместо подписи, с имена и адреси, надраскани след тях с почерка на Джон Робъртс. Всичко беше твърде сложно за него.

— Не разбирам защо трябва да подписвам това.

Джон Робъртс се наведе и почука масата до папката.

— Подписваш в подкрепа на краля! Така заявяваш, че искаш той да бъде твоят крал и че ще се бориш с тези, които се мъчат да го свалят. — Той се вгледа в озадаченото лице на столаря. — Какво, не вярваш ли, човече? Глупав ли си, какво? Не приемаш ли краля за свой крал?

Томас Келауей не беше глупав, но думите го безпокояха. Винаги в живота си гледаше да подписва колкото се може по-малко документи, и то само свързани с работата му. Не подписваше дори писмата, които Мейси изпращаше на Сам, и не й даваше да разказва за него. Смяташе, че по този начин оставя в този свят малка следа подир себе си, нищо освен столовете, и няма да бъде разбран погрешно. Документът пред него, почувства той с учудваща яснота, можеше да предизвика погрешно тълкуване.

— Не съм сигурен, че кралят е заплашен — рече той. — Тука няма никакви французи, нали така?

Очите на Джон Робъртс се присвиха.

— Ще се изненадаш на какво е способен един зле осведомен англичанин.

— За какви писания споменавате в своята декларация? — продължи Томас Келауей, сякаш не беше чул Джон Робъртс. — Не знам нищо за никакви писания.

Джон Робъртс се огледа. Добронамереността, която подписът на Дик Батърфийлд беше предизвикал сред посетителите в кръчмата, бавно се топеше с всяка дума от размишленията на Томас Келауей.

— Нямам време за обяснения — изсъска Робъртс. — Тук има много желаещи да се подпишат. Къде живееш? — Той отвори на друга страница и зачака да запише адреса. — Ще те посетим по-късно да ти дадем отговор.

— Комплекс „Херкулес“ номер дванайсет — отвърна Томас Келауей.

Джон Робъртс настръхна.

— Живееш в комплекса „Херкулес“?

Томас Келауей кимна. Джем почувства, че стомахът му става на буца.

— Познаваш ли един Уилям Блейк, печатар, който също живее там?

Джем, Маги и Дик Батърфийлд тутакси схванаха за какво става дума, отчасти поради въпроса на Томас Келауей за писанията. Маги ритна стола му и го погледна намръщено, а Дик Батърфийлд се престори, че кашля.

За съжаление, когато искаше да обясни нещо, Томас Келауей ставаше непреклонен като териер.

— Да, познавам мистър Блейк. Той ни е съсед. — И защото не го беше грижа за враждебната физиономия на Джон Робъртс, реши да изясни чувствата си. — Той е добър човек, спаси дъщеря ми преди месец-два.

— Така ли? — усмихна се Джон Робъртс и затвори папката си. — Е, имаме намерение да посетим мистър Блейк тази вечер и може да се отбием и при теб. Довиждане.

Той взе перото и мастилницата и отиде на съседната маса. Докато обикаляше кръчмата да събира подписи, Джем забеляза, че няма друг освен баща му, който да откаже да подпише. Джон Робъртс поглеждаше от време на време към Томас Келауей със същата презрителна усмивка. Това силно разтревожи Джем.

— Хайде да си тръгваме, тате — рече той тихо.

— Нека да си изпия бирата.

Никой не можеше да притиска Томас Келауей, особено когато имаше още половин халба, нищо че бирата беше блудкава. Стоеше неподвижно на стола си, хванал халбата с две ръце, и мислеше за мистър Блейк. Чудеше се дали не му е причинил неприятности. Макар че не го познаваше така добре, както децата му, беше сигурен, че е добър човек.

— Какво трябва да направим? — каза Джем тихо на Маги. И той мислеше за мистър Блейк.

— Не се бъркай — намеси се Дик Батърфийлд. — Блейк сигурно ще подпише — добави той, като погледна към Томас Келауей. — Както повечето хора.

— Ще го предупредим — заяви Маги, без да обръща внимание на баща си. — Това ще направим.

2

— Мистър Блейк работи, милинки — каза мисис Блейк. — Не можем да го безпокоим.

— Важно е, госпожо! — извика Маги нетърпеливо и отстъпи встрани, сякаш искаше да я заобиколи. Но мисис Блейк беше препречила прага и не се помръдна.

— В момента подготвя нещо за отпечатване и не обича да го прекъсват — обясни тя. — Така че не мога да го повикам.

— Опасяваме се, че е важно, госпожо — каза Джем.

— Тогава го кажете на мен и аз ще му го предам.

Джем се огледа и за миг му се прииска да има ужасна мъгла, която да го скрие от любопитните минувачи. След срещата с Джон Робъртс мислеше, че отвсякъде ги наблюдават, дори когато си вървяха по пътя. Очакваше всеки момент жълтите завеси на мис Пелам да помръднат. В този момент един човек, който караше каруца, натоварена с тухли, обърна глава към входа и като че ли задържа погледа си върху тях.

— Може ли да влезем вътре, госпожо? Ще ви кажем вътре.

Мисис Блейк се взря в разтревоженото му лице, после отстъпи и ги пусна да влязат, след което затвори вратата, без да се оглежда, както биха направили други. Тя сложи пръст на устните си и ги поведе по коридора, покрай предната стая с печатарската преса, покрай затворената врата на стаята, където работеше мистър Блейк, и надолу към кухнята в сутерена. Джем и Маги вече познаваха кухнята, защото бяха седели там с Мейси след инцидента й с Джон Астли. Беше тъмна и миришеше на зеле и въглища, от прозореца се процеждаше слаба светлина, но огънят беше запален и беше топло.

Мисис Блейк им направи знак да седнат до масата. Джем забеляза, че столовете са уиндзорски, направени от баща му.

— Е, какво има, милички? — попита тя, като се облегна на вратата.

— Чухме нещо в кръчмата — каза Маги. — Довечера ще имате посетители. — Тя описа митинга в Къмбърланд Гардънс и срещата им с Джон Робъртс, но не спомена, че баща й е подписал декларацията.

Между веждите на мисис Блейк се появи дълбока бръчка.

— От кого беше организиран този митинг — от Сдружението за защита на свободата и собствеността от републиканците и левелерите? — Тя избърбори дългото име, като че беше добре запозната с него.

— Имаше нещо такова — отговори Маги. — Макар че нарекоха местния клон Ламбетско сдружение.

Мисис Блейк въздъхна.

— По-добре да се качим горе и да кажем на мистър Блейк. Правилно постъпихте, че дойдохте. — Тя избърса ръце в престилката си, сякаш беше прала, въпреки че ръцете й бяха сухи.

Работната стая на мистър Блейк беше много подредена, с книги и листа на отделни купчинки по масата. Той седеше на друга маса до задния прозорец. Беше се надвесил над метален лист с големината на дланта му и не вдигна поглед, когато влязоха. Продължи да маца отдясно наляво с четчица върху повърхността на листа, Маги отиде до камината да се стопли, а Джем приближи до мистър Блейк и загледа как работи. Трябваше му минута да разгадае, че мистър Блейк изписва думи върху метала.

— Пишете на обратно, нали, господине? — каза Джем, макар да знаеше, че не бива да го прекъсва.

Мистър Блейк не отговори, докато не стигна края на реда.

— Точно това правя, момчето ми, точно това.

— Защо?

— Пиша с един разтвор, който ще остане на листа, а всичко друго ще бъде проядено от киселина. После, като ги отпечатам, думите няма да вървят на обратно.

— Не както са сега?

— Да, момчето ми.

— Извинявай, че те безпокоя — обади се съпругата му, — но Джем и Маги ми казаха нещо, което трябва да чуеш. — Тя кършеше ръце, дали заради това, което Джем и Маги й бяха казали, дали защото чувстваше, че пречи на съпруга си. Джем не беше сигурен коя е причината.

— Няма нищо, Кейт. Докато съм спрял, би ли ми донесла още малко терпентин? Има в съседната стая. И чаша вода, ако обичаш.

— Разбира се. — Мисис Блейк излезе от стаята.

— Как се научихте да пишете на обратно? — попита Джем. — С огледало ли?

Мистър Блейк погледна металния лист.

— Практика, момчето ми, практика. Лесно е, като си го правил много пъти. Всичко, което гравьорите правят, се печата на обратно. Гравьорът трябва да може да го вижда и по двата начина.

— От средата на реката.

— Точно така. Сега, какво искахте да ми кажете?

Джем повтори това, което Маги беше казала в кухнята.

— Решихме, че трябва да ви предупредим за посещението довечера — завърши той. — Джон Робъртс звучеше заплашително — добави Джем, когато мистър Блейк не реагира на новините. — Притеснихме се да не ви докарат неприятности.

— Благодаря ви, деца мои — отвърна мистър Блейк. — Не се учудвам на това, което чувам. Знаех, че ще се случи.

Той не реагира така, както Маги беше очаквала. Тя мислеше, че ще скочи и ще направи нещо — ще вземе една чанта и ще напусне къщата или ще скрие всички книги и памфлети и нещата, които е отпечатал, или ще барикадира предните прозорци и вратата. Но той просто им се усмихна, после натопи четката в паничка с нещо подобно на лепило и продължи да пише думи на обратно върху металния лист. На Маги й се прииска да ритне стола му и да изкрещи: „Чуйте ни! Може да сте в опасност!“, но не се осмели.

Мисис Блейк се върна с шише терпентин и чаша вода и ги остави до съпруга си.

— Сигурно са ти казали, че довечера ще дойдат хора от сдружението. — Поне тя изглеждаше загрижена за това, което Джем и Маги им бяха казали.

— Казаха ми, скъпа.

— Мистър Блейк, защо искат да посетят точно вас? — попита Джем.

Мистър Блейк направи гримаса и като остави четката, се завъртя на стола, за да ги погледне.

— Кажи ми, Джем, за какво според теб пиша аз?

Джем се поколеба.

— За децата — предположи Маги. Мистър Блейк кимна.

— Да, момичето ми, за децата и за безпомощните, и за бедните. За изгубените, измръзналите и гладните хора. Правителството не обича някой да му казва, че не се грижи за народа. Смятат, че проповядвам революция като тази във Франция.

— А така ли е?

Мистър Блейк заклати глава по начин, който можеше да значи и да, и не.

— Тате казва, че французите са станали лоши, убиват невинни хора — рече Маги.

— Не се учудвам. Не се ли лее кръв преди възмездието? Четете Библията и ще видите много примери за това. Погледнете Откровението на Йоана, там кръвта се лее по улиците. Хората, които възнамеряват да дойдат довечера, обаче искат да спрат всекиго, който оспорва деянията на управляващите. Но неконтролираната власт води до морална тирания.

Джем и Маги мълчаха, опитвайки се да следят думите му.

— Така че, деца мои, затова трябва да продължа да пиша песните си и да бягам от тези, които искат да ми запушат устата. Това и правя. — Той отново обърна стола си към масата и пак взе четката.

— Какво печатате сега? — попита Джем.

— Още една песен, която няма да харесат? — добави Маги.

Мистър Блейк погледна любопитните им лица и се усмихна. Сетне пак остави четката, облегна се назад и започна да рецитира:

Маги почувства как лицето й поруменява и пламва. Не смееше да погледне Джем. Иначе щеше да види, че и той не гледа към нея.

— Май е време да тръгвате, милички — намеси се мисис Блейк, преди съпругът й да продължи. — Мистър Блейк е много зает сега, нали така?

Той отметна глава и се обърна с гръб към тях. Явно беше рядкост тя да го прекъсва, докато рецитира. Маги и Джем отстъпиха към вратата.

— Благодаря, мистър Блейк — казаха те в един глас, макар да не беше ясно за какво му благодарят.

Мистър Блейк надмогна раздразнението си и каза:

— Ние трябва да ви благодарим, че ни предупредихте за довечера.

Когато излязоха от стаята му, чуха как мисис Блейк нарежда:

— Не биваше да ги смущаваш с това стихотворение, вместо да им кажеш онова, върху което работиш. Още са малки. Видя ги как почервеняха.

Не чуха какво отговори той.

3

Докато баща и син Келауей бяха в склада за дървен материал с Дик Батърфийлд, жените останаха в комплекса „Херкулес“. Беше зима и Ан Келауей вече не работеше в градината, а си стоеше вкъщи, готвеше, чистеше, кърпеше и се опитваше да намери начин да прогони студа. Тъй като досега семейство Келауей не бяха видели студ в Лондон, не подозираха колко неотопляема е къщата в Ламбет; не бяха оценили колко уютна може да бъде една къщичка в Дорсетшър с дебелите си кирпичени стени, малките прозорци и огромното огнище. Тухлените стени на лондонската им къща бяха наполовина по-тънки. Камините във всяка стая бяха малки и искаха скъпи въглища, а не дърва, които в Дорсетшър сечеха безплатно. Сега Ан Келауей мразеше големите лондонски прозорци, край които беше прекарала толкова часове, преди да дойде зимата. Тя натъпка парцали и слама в пукнатините и пролуките на касите и подплати завесите.

Мъглата също я задържаше у дома. Сега, когато камините с въглища горяха до цял ден в повечето къщи, мъглата беше неизбежна. Разбира се, и в Дорсетшър от време на време имаше мъгли, но не така отвратителни и мръсни, висящи с дни като нежелан гост. В мъгливите дни светлината беше толкова оскъдна, че Ан Келауей спускаше завесите и запалваше газените лампи, най-вече заради Мейси, която понякога ставаше неспокойна, щом погледнеше навън в сумрака.

Мейси прекарваше повечето време вътре. Дори и в слънчеви дни не излизаше. През двата месеца, откакто се загуби в мъглата — скалъпиха това обяснение с Маги и Джем, — беше излизала от къщи само два пъти, за да отиде на църква. Отначало беше много болна: студът и влагата се бяха загнездили в гърдите й и тя прекара на легло две седмици, преди да може да стъпи на крака и да отиде до клозета в двора. Когато най-после се надигна, приличаше на варосана стена, която е започнала да пожълтява. Беше и по-мълчалива и не пускаше своите шеги, на които семейство Келауей разчитаха, без да го осъзнават.

Малко по-рано Ан Келауей беше отишла да извади от кацата една зелка и малко моркови от градината на Филип Астли, която сега пустееше. Беше взела от месаря един джолан. Беше го сварила и прибавила нарязаните зеленчуци и сетне беше изчистила кухнята. Сега избърса ръце в престилката си и седна срещу Мейси. Ан Келауей знаеше, че у дъщеря й има някаква промяна, която не се дължи само на болестта, но беше отлагала със седмици въпроса какво й е — искаше първо да закрепне и да не е така плашлива. Сега беше решена да научи истината.

Когато майка й седна до нея, иглата на Мейси замръзна над копчето, което правеше за Бет Батърфийлд — тя я беше наела да прави дорсетски колела. Бет имаше малка печалба от продажбата им, но това беше най-малкото, което можеше да направи за Мейси.

— Чудесен ден — започна Ан Келауей.

— Да, чудесен — съгласи се Мейси енергично, като гледаше през прозореца светналите улици долу. Мина каруца с огромно прасе, което душеше въздуха в Ламбет. Мейси не можа да не се засмее.

— Няма я оная мъгла. Ако знаех, че в Лондон ще е така мъгливо, никога нямаше да дойда да живея тук.

— Тогава защо дойде, мамо?

Една от промените, които Ан Келауей забеляза у Мейси, беше, че понякога въпросите й съдържаха изпитателна нотка.

Вместо да се присъедини към смеха й, Ан Келауей се опита да отговори честно.

— След като Томи умря, реших, че долината на Пидъл ни носи нещастия и тук ще сме по-щастливи.

Мейси направи един бод и попита:

— А сега щастлива ли си?

Ан Келауей отмина този въпрос без отговор.

— Много се радвам, че сега си по-добре. — Започна да суче около пръста си колана на престилката. — В мъглата през онзи ден… беше ли уплашена?

Мейси престана да шие.

— Бях ужасена.

— Така и не ни обясни какво се е случило. Джем каза, че си се загубила и мистър Блейк те е намерил.

Мейси я погледна по-спокойно.

— Бях в амфитеатъра и реших да си дойда вкъщи да ти помогна. Но не можах да намеря Джем да ме изпрати до вкъщи и когато погледнах навън, реших, че мъглата се е поразсеяла и че мога да си дойда сама. Тръгнах по Уестминстър Бридж Роуд и не се страхувах, защото наоколо имаше хора и уличните фенери бяха запалени. Само че когато стигнах завоя за комплекса „Херкулес“, не свърнах на правилното място и тръгнах по Бастил Роу, така че кръчмата „Херкулес“ ми беше отдясно вместо отляво. — Мейси нарочно спомена кръчмата „Херкулес“ като че ли, изричайки името й, щеше да се освободи от нея и Ан Келауей нямаше на заподозре, че е влизала там. Гласът й потрепери съвсем леко.

— Скоро разбрах, че не съм в комплекса „Херкулес“, и се върнах, но мъглата беше толкова гъста, стъмваше се и не знаех къде се намирам. И тогава се появи мистър Блейк и ме заведе у тях. — Мейси разказа историята си малко механично, с изключение на името на мистър Блейк, което произнесе с благоговение, сякаш говореше за ангел.

— Къде те намери?

— Не знам, мамо. Бях се загубила. Трябва да го питам.

Мейси каза това уверено, сигурна, че Ан Келауей никога няма да попита мистър Блейк. Той и мисис Блейк я посетиха, щом започна да се подобрява, и Ан Келауей се притесняваше от блестящия му пронизителен поглед и близостта му с Мейси и Джем. Освен това той й каза нещо много странно, когато му благодареше, че е намерил Мейси:

— О, ангелски прекрасна твар, блажена Ево, и ти се причести. Може по-блажена да станеш, но не би могла да станеш по-достойна.

При неразбиращия поглед на Ан Келауей Катрин Блейк се наведе напред и каза:

— Това е от „Изгубеният рай“. Мистър Блейк много обича да го цитира, нали така? Както и да е, много се радваме, че дъщеря ви вече се оправя.

Сега Ан Келауей погледна дъщеря си и разбра, че я лъже за мъглата. Мейси издържа на погледа й. Как е пораснала толкова бързо, чудеше се Ан Келауей. След минута тя стана и каза:

— Ще проверя дали хлябът не е мухлясал. В такъв случай ще трябва да отскоча за пресен.

4

Когато се върна с Джем и Маги, Томас Келауей не каза нищо на жените вкъщи за това, което се беше случило между него и Джон Робъртс. Вместо да си иде, Маги прекара останалата част от следобеда със семейство Келауей — учеше се от Мейси как да прави копчетата, докато Джем и баща му правеха една седалка на стол в работилницата, а Ан Келауей шиеше, метеше и поддържаше огъня. Макар че Маги не беше особено сръчна, предпочиташе да си прекарва времето тук, отколкото в кръчмата със собственото си семейство.

Те работеха и чакаха, дори тези, които не осъзнаваха, че чакат нещо, а времето ги натискаше като камък. Щом започна да се стъмва и Ан Келауей запали лампите, Джем все по-често влизаше при тях и поглеждаше през прозореца, докато майка му не го попита какво има. Тогава той се върна в работилницата, но се ослушваше и хвърляше погледи към Маги през отворената врата.

Всичко започна като тихо жужене, което отначало беше незабележимо поради по-натрапчивите звуци: тропот на коне, детски крясъци, викове на улични търговци, предлагащи свещи, пай и риба, камбани, отмерващи часа. Скоро обаче хрущящите стъпки по пътеката и гласовете станаха по-отчетливи. Когато ги чу, Джем излезе от работилницата и пак застана до прозореца.

— Татко — извика след миг той.

Томас Келауей остави теслата, с която дялаше седалката на един стол във формата на седло, и дойде при сина си на прозореца. Маги скочи и разсипа копчетата, събрани в скута й.

— Какво има, Том? — попита рязко Ан Келауей.

Томас Келауей се изкашля и каза:

— Имам малко работа долу. Няма да се бавя.

Свъсила вежди, Ан Келауей се приближи до прозореца.

Тогава съзря тълпата, която се събираше на улицата пред портата на Блейк, и пребледня.

— Какво виждаш, мамо? — извика Мейси от стола си. Няколко месеца по-рано тя щеше да е първа на прозореца.

Преди да получи отговор, се чу тропане по вратата на мис Пелам, а тълпата на улицата насочи внимание и към № 12.

— Том! — извика Ан Келауей. — Какво става?

— Не се притеснявай, Ан. Ще се оправим за минута.

Входната врата се отвори и гласът на мис Пелам прокънтя, макар че не разбраха какво казва.

— По-добре да сляза — каза Томас Келауей.

— Не сам! — Ан Келауей хукна след него, като викна от площадката на стълбището:

— Джем, Мейси, стойте тук!

Джем не я послуша. Двамата с Маги затрополиха надолу след тях. След като за момент остана сама в стаята, Мейси ги последва.

Когато стигнаха входната врата, мис Пелам се подписваше в някакъв тефтер, подобен на папката на Робъртс.

— Разбира се, че с радост ще подпиша, щом е за добро — казваше тя на възрастен гърбав мъж, който бе разтворил пред нея тефтера. — Няма да понеса тия бунтари да дойдат тук! — Тя потръпна. — Не ми харесва обаче пред къщата ми да се събира тълпа. Какво ще си помислят съседите? Искам да отведете вашите… вашите съмишленици на друго място! — Ситните къдрици на мис Пелам трептяха от негодувание.

— О, тълпата не е заради вас, госпожо — отвърна мъжът, за да я успокои. — Заради къщата до вас е.

— Но съседите ми не знаят това!

— Всъщност искаме да видим също така — разлисти тефтера мъжът, — Томас Келауей, който преди малко не е пожелал да подпише. Мисля, че живее тук. — Той проточи врат и надникна в коридора. — Това трябва да сте вие, господине.

Мис Пелам завъртя глава и застрашително изгледа всички от семейство Келауей, събрани зад гърба й.

— Не си пожелал? — просъска Ан Келауей на мъжа си. — Къде беше това?

Томас Келауей се отдръпна от жена си и каза:

— Извинете, мис Пелам, искам да мина и ще оправя тази работа.

Мис Пелам продължи да го гледа по същия начин, сякаш беше опозорил дома й. Тогава тя забеляза Маги.

— Махнете това момиче от къщата ми! — изкрещя тя.

Томас Келауей едва се промъкна покрай хазяйката си и застана на стъпалата срещу гърбавия мъж.

— Е, господине — каза онзи малко по-любезно от Робъртс преди това, — вие сте Томас Келауей, нали? Предполагам, че по-рано са ви прочели декларацията за лоялност, която молим да подпише всеки жител на Ламбет. Сега готов ли сте да подпишете? — Той завря под носа му тефтера.

Преди Томас Келауей да успее да отговори, от тълпата се чу вик, който отново насочи вниманието към № 13. Гърбавият отстъпи от вратата на мис Пелам, за да разбере кое все пак е основното събитие. Томас Келауей и мис Пелам го последваха по пътеката.

5

Уилям Блейк беше застанал на входа на къщата си, но не продумваше — нито поздрави, нито изруга, нито попита какво искат от него. Просто стоеше с дългото си черно палто, изпълнил касата на вратата. Беше без шапка, кестенявата му коса бе разрошена, устните му стиснати, а широко отворените му очи гледаха съсредоточено.

— Мистър Блейк! — Джон Робъртс пристъпи към него, помръдвайки челюсти, сякаш дъвчеше жилаво парче месо. — Поканен сте от Сдружението за зашита на свободата и собствеността от републиканците и левелерите да подпишете тази декларация за лоялност към британската монархия. Ще го направите ли, господине?

Настъпи дълго мълчание, през което Джем, Маги, Ан Келауей и Мейси излязоха от къщата, за да виждат и чуват какво се случва. Ан Келауей застана до съпруга си, а децата се промъкнаха до оградата.

Маги и Джем бяха смаяни от огромната тълпа. Тук-там имаше факли и уличните фенери бяха запалени, но лицата на повечето хора бяха в сянка и те изглеждаха непознати и страшни, макар че сигурно бяха съседи, които Джем и Маги познаваха; вероятно бяха дошли по-скоро от любопитство, отколкото да създават безпокойство. Въпреки това имаше напрежение, което заплашваше да избухне в насилие.

— О, Джем, какво ще правим? — прошепна Маги.

— Не знам. Мистър Блейк е загазил.

— Тогава трябва да му помогнем. — Тя каза това така твърдо, че Джем се засрами.

Маги се намръщи.

— Хайде — каза тя накрая и повлече Джем за ръка, отвори портата на мис Пелам и се шмугна в тълпата. Мейси хвана брат си за другата ръка и тримата се промъкнаха сред навалицата към къщата на мистър Блейк. Мъжете, жените и децата на улицата просто наблюдаваха, докато една по-малка група мъже се бяха скупчили в предната градина, повечето от тях участници в митинга в Къмбърланд Гардънс. За изненада на Маги и Чарли Батърфийлд беше сред тях, макар да стоеше отстрани, като да беше случаен зяпач.

— Ах, това копеле! Какво прави тук! — промърмори Маги. — Трябва да им отвлечем вниманието — пошушна тя на Джем и се огледа наоколо. — Хрумна ми нещо. Насам! — Тя се гмурна в тълпата, дърпайки Джем след себе си.

— Мейси, върни се при мама и татко — извика Джем. — Нямаш работа навън.

Мейси не му отговори, изглежда, дори не го чу. Наблюдаваше мистър Блейк, който стоеше безмълвен на входа и не отговаряше на въпросите, които Джон Робъртс му задаваше.

— Вие сте печатар, мистър Блейк. Какви неща печатате? Пишете ли за френската революция? Носите bonnet rouge, нали така? Чели ли сте Томас Пейн, мистър Блейк? Имате ли съчиненията му? Срещали ли сте се с него? В писанията си оспорвате ли върховенството на краля? Ще подпишете ли декларацията, господине?

По време на този разпит мистър Блейк остана безучастен, вперил очи в хоризонта. Макар, изглежда, да чуваше въпросите, явно не се чувстваше длъжен да им отговори, все едно не разбираше, че са отправени към него.

Мълчанието му раздразни Джон Робъртс много повече, отколкото ако беше запротестирал.

— Ще отговорите ли, или ще криете вината си зад мълчание? — изрева той. — Или трябва да я изтръгнем с огън и пепел?

С тези думи той хвърли факлата, която държеше, в предната градина на мистър Блейк. Драматичният жест причини не така драматичен задушлив дим, когато изсъхналата трева и листата се запалиха и започнаха да тлеят.

Погледът на Томас Келауей последва дима от съседната къща, който се извиваше над тях към вечерното небе. Това му стигаше. Той знаеше какво може да се случи с едно семейство, когато домът му изгори до основи. Независимо кой каква кауза защитаваше, никой нямаше право да подпалва чужда собственост. По това спор нямаше. Ето защо той се обърна към гърбавия мъж, който все още завираше под носа му тефтера, и отсече:

— Нищо няма да подпиша.

6

Все още на улицата пред къщата на мистър Блейк, Мейси също гледаше към небето, сега потъмняло до мастилено синьо. Беше време да се появят първите звезди. Тя откри една, която светеше ярко точно над нея. После започна да рецитира:

Въпреки че беше прекарала последните два месеца на легло или седнала край огъня, гласът й беше силен и се носеше сред тълпата на улицата. Хората се отдръпнаха от нея и сега тя стоеше сама. Гласът й достигна мъжете, обсадили входа на мистър Блейк, сред тях и Чарли Батърфийлд, който се сепна, като видя кой рецитира. Достигна и до родителите й в градината на тяхната къща, и до мис Пелам, разтреперана от нерви на прага си. Достигна и до мистър Блейк — той отправи благославящ поглед към Мейси и кимна леко, което я окуражи да си поеме дълбоко въздух и да започне втория куплет:

Сега гласът й достигна до Джем и Маги, които се бяха отделили от тълпата и бяха клекнали зад плета срещу № 13. Маги скочи да погледне.

— Божичко! Какво прави тя?

Джем се изправи до нея и видя сестра си.

— Бог да й е на помощ — промърмори той.

— Какво е това? Млъкни, момиче! Някой да я спре! — крещеше Джон Робъртс.

— Оставете я на мира! — противопостави се един мъж.

— Бързо! — прошепна Маги. — Най-добре е да го направим сега. Внимавай кого удряш и бъди готов да бягаш.

Тя се наведе и започна да рови наоколо, докато намери буца замръзнали конски фъшкии. Уличните метачи често хвърляха изметеното зад плета. Тя се прицели внимателно и после я метна силно, така че тя прелетя над главите на тълпата и над Мейси и се приземи в групата, обградила мистър Блейк.

— Ох! — извика един от мъжете. Наоколо се разнесе подигравателен кикот.

Джем също запрати със замах ледена буца и удари друг мъж в гърба.

— Ей! Кой хвърля?

Макар че не виждаха лицето на мъжа, знаеха, че са предизвикали смут, защото от групата долетя ропот. Хвърлиха още замръзнали фъшкии и моркови с пръст, ала те не улучиха никого и паднаха в празното пространство между мъжете и улицата, а една буца, запратена прекалено силно, удари прозореца на мистър Блейк, но той не се счупи.

— По-внимателно! — прошепна Джем.

Сега мистър Блейк извиси глас, подемайки стиховете от Мейси, и накара мъжете на входа му да замръзнат.

Маги извади късмет, като вдигна от земята една полуизгнила зелка и фрасна Джон Робъртс по главата точно когато мистър Блейк изричаше последния стих. При тази гледка от тълпата се разнесоха гръмки смехове и викове „Ураа!“. Джон Робъртс залитна от удара и кресна:

— Хванете ги!

Една групичка от Сдружението започна да си пробива път през тълпата към плета. Други обаче объркаха посоката, от която идваше въздушната атака, и се нахвърлиха срещу тълпата. Чарли Батърфийлд например грабна една от буците фъшкии и я хвърли по плешив едър човек, който изрева радостно в отговор и премина през предната ограда на Блейк, като я риташе, сякаш беше от слама. Избирайки Джон Робъртс като най-гласовития и оттам най-върлия праг, той моментално го блъсна с главата си. Това беше сигналът за всички, които се бяха събрали с надеждата за масов бой, да започнат да хвърлят каквото им попадне и да използват юмруците си, ако не намереха нищо. Скоро прозорците на Блейк бяха разбити и тези на съседите също — на Джон Астли и на мис Пелам. Мъжете крещяха и се боричкаха на улицата.

В средата на мелето стоеше Мейси, която се люлееше от ужас и замайване. Тя се свлече на колене точно когато Чарли Батърфийлд стигна до нея. Той я хвана през кръста и почти я извлече до вратата на мистър Блейк. Той все още стоеше там и наблюдаваше размириците, които поне се бяха изместили от неговата градина. Мейси се усмихна плахо.

— Благодаря ти, Чарли — промълви тя. Чарли кимна смутено и после изчезна, като се ругаеше за проявената слабост.

Когато Маги видя групата мъже да приближават плета, тя сграбчи Джем за ръката.

— Бягай! — прошепна тя. — Следвай ме!

Маги се втурна през тъмното поле зад тях, като се спъваше в замръзнали буци и разорани бразди, минаваше през изоставени зеленчукови лехи, газеше през почерняла коприва и къпинак, удряше се в тухлени зидове, заплиташе се в мрежи против птици и зайци. Чуваше Джем да пъхти зад нея и още по-далеч крясъците на разбунената тълпа. Маги хем се смееше, хем плачеше.

— Улучихме ги, а? — прошепна му тя. — Улучихме ги.

— Да, но дано не ни хванат! — Джем я настигна, сграбчи ръката й и я затегли напред.

Те стигнаха Карлайл Хаус, къщата на края на полето, заобиколена с желязна ограда. Шмугнаха се покрай нея и излязоха на уличката, която минаваше отпред и водеше до Роял Роуд, осветена от къщите и „Гербът на Кентърбъри“.

— Не бива да ходим там, ще ни видят — рече Маги задъхана. Тя се огледа и в двете посоки, после прескочи плета, като проклинаше драскотините и убожданията от глог и къпини. Двамата с Джем се изстреляха през пътя и скочиха зад следващия плет. Чуваха пръхтенето и виковете на мъжете, които ги преследваха, сега по-близо, и това ги пришпори да тичат по-бързо. Тук беше по-тъмно. Нямаше я Карлайл Хаус да осветява пътя. Само голо поле чак до складовете покрай реката.

Позабавиха крачка, за да не се препъват в мрака и да не вдигат шум. Звездите над главите им пробиваха все повече дупки в синьо-черното небе. Джем дишаше учестено в ледения въздух, който прорязваше като нож гърлото му. Ако не беше така ужасен от тълпата зад гърба си, би се наслаждавал на красотата на нощното небе.

Маги отново водеше, но напредваше все по-бавно. Когато внезапно спря, Джем се блъсна в нея.

— Какво става? Къде сме?

Маги се закашля и звукът прокънтя в мрака.

— Близо до Улицата на главорезите. Търся нещо.

— Какво?

Тя се поколеба и каза тихо:

— Някъде тук има стара тухларна, в нея печаха тухли. Можем да се пъхнем в пещта. Знам я… добро място за криене е. Ето я.

Те се блъснаха в четвъртит зид от груби тухли, висок до кръста, който беше разрушен от единия край.

— Давай, можем и двамата да се вмъкнем вътре. — Маги се наведе и пролази в тъмния квадрат, образуван от тухлите.

Джем клекна, но не я последва.

— Ами ако ни намерят тук? Ще сме заклещени като лисици в дупка. Ако останем навън, поне можем да бягаме.

— Ако бягаме, ще ни хванат. По-големи са и са много.

Най-накрая тежките стъпки на преследвачите им го накараха да я послуша. Той се промъкна в тясното тъмно пространство и се притисна до Маги. Пещта миришеше на глина и пушек и на едва доловим дъх на оцет от кожата на Маги.

Клечаха сгушени един до друг, запъхтени и премръзнали. След минута дишането им се поуспокои и стана равномерно.

— Надявам се на Мейси да й се е разминало — рече той тихо.

— Мистър Блейк няма да позволи да й се случи нещо.

— Какво според теб ще ни направят, ако ни хванат?

— Няма да ни хванат.

Ослушаха се. Стъпките на мъжете се чуваха по-отдалеч, като че ли бяха се бяха отправили към Ламбет Палас. Маги се изкикоти и каза:

— Зелката.

— Да — усмихна се Джем, — беше добро попадение.

— Благодаря ви, господине от Дорсет. — Маги загърна по-плътно шала си и се притисна към него. Той усети как тя още трепери.

— Ела, гушни се да те стопля. — Той сложи ръка на рамото й. Когато я притисна към себе си, тя посегна и притегли другото му рамо, така че двамата се обърнаха един към друг, и зарови лице във врата му. Джем възкликна:

— Носът ти е замръзнал!

Маги отдръпна лице и се засмя. Когато погледна нагоре към него, Джем зърна блясъка на зъбите й. Тогава устните им се срещнаха и при този топъл нежен допир целият леден ужас на вечерта се стопи.

7

Целувката не продължи толкова дълго, колкото двамата искаха или очакваха, защото внезапно ги освети запалена факла и от мрака изникна лице. Маги понечи да изпищи, но успя да се овладее и сподавеният звук не се чу на повече от няколко метра.

— Знаех си, че ще ви намеря сгушени в това скришно кътче. — Чарли Батърфийлд клекна и ги загледа.

— Чарли, изкара ми акъла! — извика Маги и в същото време се отдръпна от Джем.

Чарли следеше всяко тяхно състояние — близостта им, раздалечаването, срама им.

— Намерили сте си удобно местенце, а?

— Какво правиш тук, Чарли?

— Тебе търся, сестричке. И аз като всички други.

— Какво правеше с онези мъже при мистър Блейк? Какво ти влиза в работата? Защо го тормозеше? Нищо не ти е направил. — Маги се беше окопитила бързо и сега нападаше брат си.

Чарли пренебрегна въпросите й и изрече нещо, което беше сигурен, че ще я смути много:

— Върнала си се тук, мис Главорез? Странно място да доведеш любимия си — на местопрестъплението. Ами да, по-рано този път се наричаше Улицата на влюбените, нали така? Преди ти да дойдеш и да промениш името.

Маги се сепна и кресна:

— Млъквай!

— Какво, да не искаш да кажеш, че той не знае, мис Главорез? — Чарли, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да я нарича така.

— Престани, Чарли! — извика тя, забравила мъжете, които ги търсеха.

В тясната дупка, в която се бяха сврели, Джем почувства, че тялото й трепери, и се обърна към Чарли.

— Защо не вземеш да…

— Може би трябва да я попиташ какво се е случило тук — прекъсна го Чарли. — Хайде, попитай я.

— Млъкни, Чарли! Млъкни, млъкни, млъкни! — С всяко повтаряне Маги извисяваше глас и накрая изпищя: — Иска ми се да те убия!

Чарли се усмихна и помръдването на запалената факла разкриви лицето му.

— Мисля, че си способна на това, мила сестричке. Вече го доказа.

— Млъкни — каза Джем.

Чарли се изсмя.

— А, сега пък ти. Вижте какво, ще оставя на другите да решат какво да правят с вас. — Той се изправи и викна: — Ехооо… насам!

Преди да осъзнае какво върши, Джем скочи, сграбчи една тухла и удари Чарли по слепоочието. Чарли го зяпна. После факлата в ръката му започна да се накланя и Джем я улови точно преди Чарли да се олюлее. Когато падна, главата му се удари в стената на пещта.

Джем стоеше неподвижен, стискайки факлата. Облиза устни, изкашля се и запристъпя от крак на крак с надеждата, че Чарли ще се размърда. Единственото, което видя обаче, беше струйка кръв, потекла по челото му. Джем пусна тухлата, клекна до него и доближи факлата до лицето му, премалял от страх. След миг видя на мъждукащата светлина, че гърдите на Чарли се повдигат и спускат леко.

Джем се обърна към Маги. Тя се беше сгушила в малката дупка, обвила с ръце коленете си, люлееше се напред-назад и трепереше. Този път Джем не се мушна при нея, а остана прав с факлата в ръка.

— Какво престъпление? — попита той, вперил поглед в нея.

Маги стисна коленете си още по-силно, като се опитваше да овладее спазмите, които я тресяха. Беше се вторачила в тухлата до брат си.

— Спомняш ли си, когато загубихме Мейси в Лондон и я търсехме, и ти попита дали съм видяла да убиват човека на Улицата на главорезите?

Джем кимна.

— Е, прав беше. Видях. Но не беше само това. — Маги си пое дълбоко въздух. — Беше преди повече от година. Връщах се от реката покрай Ламбет Палас, където копаех в калта при отлива. Намерих си хубава сребърна лъжичка. Бях така развълнувана, че не изчаках другите, с които бях отишла. Просто тръгнах да намеря татко да ми каже колко струва лъжичката. Той ги знае тия работи. Пиеше в „Артишок“, нали я знаеш, кръчмата, в която те заведох… където се срещна с татко и — тя кимна към Чарли, който лежеше неподвижно. — него. Този ден беше мъгливо, но не чак толкова, че да не виждаш къде вървиш. Тръгнах по Улицата на влюбените, защото беше по-напряко. Изобщо не помислих, минавала съм оттам много пъти. Този път обаче завих зад завоя и там видях… един мъж. Вървеше в моята посока, но бавно, толкова бавно, че го настигнах. Беше стар и… съвсем обикновен мъж. Не си помислих да поизостана, просто исках да стигна до „Артишок“ и да покажа лъжичката на татко. Така че го отминах, без да го погледна. Тогава той каза: „От какво бягаш?“, аз се обърнах и той ме сграбчи и опря нож до гърлото ми. — Маги преглътна, като че още чувстваше студения метал върху нежната кожа на врата си.

— Първо ме попита имам ли нещо и аз му дадох едно пени, всичките пари, които носех. Не исках да му давам лъжичката обаче, защото толкова време рових в калта за нея. Но той бръкна в джоба ми и я намери. Трябваше да му я дам. Първо, не трябваше да я крия, беше глупаво от моя страна, защото криенето го ядоса и го накара… — Маги спря и пак преглътна. — Така че ме довлече тук… тук. — Тя потупа срутените стени на тухларната.

Клепачите на Чарли помръднаха, той се раздвижи, попипа главата си и изстена. Джим премести факлата от едната си ръка в другата и взе тухлата. Беше доволен, че има извинение да не гледа към Маги. И облекчен, че не е ударил Чарли толкова зле. Не възнамеряваше да го удря пак, но тухлата в ръката му даваше някаква увереност.

Чарли се прекатури на една страна и се надигна с пъшкане.

— Божичко, главата ми! — Огледа се наоколо. — Копеле! — изстена той, като видя Джем с тухлата.

— Заслужи си го, Чарли. Джем поне се опитва да ме защити. — Маги погледна Джем. — Чарли ме намери, с оня мъж. Идваше по уличката и ни видя там. Дойде и не направи нищо! Само стоеше и се хилеше!

— Не знаех, че си ти! — извика Чарли и се хвана за главата, защото от крещенето главата му запулсира. — Не знаех, че си ти — повтори той по-тихо. — Поне в началото. Всичко, което видях, беше кална рокля и тъмна коса. Много момичета имат тъмни коси. Не знаех, че си ти, докато ти не…

— Значи ще изоставиш всяко друго момиче в беда, така ли? Както направи с Мейси в конюшнята — просто си тръгна, страхливец такъв!

— Не съм страхливец! — изрева Чарли, забравил за ужасното си главоболие. — Току-що помогнах на Мейси!

Споменаването на сестра му напомни на Джем как тя рецитираше песента на мистър Блейк в тълпата.

— Отивам при Мейси — заяви той, — да се уверя, че е добре. — Мушна факлата в ръката на Маги, която го гледаше объркана.

— Не искаш ли да чуеш останалата част от историята? — попита тя.

— Вече я знам. Знам какво ти е направил.

— Не, не знаеш! Не беше това! Аз го спрях! Имаше нож и когато се качи отгоре ми и разкопча панталоните си, ножът падна и аз го грабнах и… и…

— Заби го в гърлото му — довърши вместо нея Чарли. — Наръга го, като че беше прасе. Трябваше да видиш кръвта, която шурна! — Говореше с възхищение в гласа.

Джем се вторачи в Маги.

— Ти… ти си го убила?

Маги стисна зъби и промълви:

— Защитавах се, както ти току-що постъпи с Чарли. Не изчаках да видя дали съм го убила, избягах. Трябваше да изхвърля дрехите си, изцапани с кръв, и да открадна други.

— Аз обаче изчаках — промърмори Чарли. — Видях го как издъхна. Мина много време, докато умре от загуба на кръв.

Маги погледна брат си и нещо проблесна в главата й.

— Ти си взел лъжичката от него, нали така?

Чарли кимна.

— Мислех, че е негова. Не знаех, че е твоя.

— Още ли е у теб?

— Продадох я. Беше чаена лъжичка. Взех й добри пари.

— Парите са мои.

Ударът по главата, изглежда, беше притъпил заядливостта на Чарли и той не се наежи.

— Не са у мен, но ще имам да ти давам.

Джем не можеше да повярва, че обсъждат чаени лъжички и пари след историята, която чу. Маги беше престанала да трепери и се поуспокои. Но сега Джем се разтрепери.

— Отивам при Мейси — повтори той. — Тя ще има нужда от мен.

— Чакай, Джем — каза Маги. — Няма ли… — Тя се вгледа в него с умоляващ поглед. Хапеше устни и Джем потрепери от мисълта, че само преди няколко минути ги е целунал, целунал е убийца.

— Трябва да тръгвам — рече той, като пусна тухлата и закрачи несигурно в мрака.

— Чакай, Джем! Ще дойдем с теб! — извика Маги. — Не искаш ли поне факлата?

Но Джем вече беше стигнал до Улицата на главорезите и се затича по нея. Краката му сами намираха пътя за дома, защото главата му беше празна.

8

Когато стигна комплекса „Херкулес“, тълпата се беше разотишла, но навсякъде имаше следи от неотдавнашните схватки — тухли, буци пръст и тор, пръчки и стъкла от изпочупените прозорци на всички къщи. Обитателите им се бяха обединили и обикаляха заедно да възпират крадците да се възползват от лесния достъп, предлаган от зейналите дупки на прозорците. Пред къщата на мистър Блейк имаше карета.

Къщата на мис Пелам беше ярко осветена като кръчма, сякаш тя се опитваше да прогони всяка сянка на съмнение от стаите си. Когато Джем влезе, чу гласа на баща си в предната й стая и треперещия й глас, който го прекъсна:

— Съжалявам за болестта на дъщеря ви, но и при най-добро желание не мога да позволя на симпатизанти на революционерите да останат в тази къща и един ден. Честно казано, мистър Келауей, ако не беше мразовита зимна нощ, вече щяхте да сте на улицата.

— Но къде да отидем? — попита умолително Томас Келауей.

— Да бяхте помислили за това, когато отказахте да подпишете декларацията, и то пред всички. Какво ще си кажат съседите?

— Но мистър Блейк…

— Мистър Блейк няма нищо общо с това. Той ще си плати собствената цена. Вие не подписахте и затова няма да останете тук. Искам да си стегнете багажа до утре на обяд. Сутринта ще се отбия до Сдружението и съм сигурна, че ще имат голямо желание да ми помогнат, ако още не сте се изнесли, когато се върна. Всъщност, ако не бяха така грубо нападнати тази вечер, щяха да са тук сега, вместо да преследват разбойници. Къде е синът ви, мога ли да попитам?

Преди Томас Келауей да успее да измърмори някакъв отговор, Джем отвори вратата и влезе. Мис Пелам обърна рязко глава като ядосана кокошка и го изгледа злобно.

— Тук съм — промълви той. — Защо искате да знаете? — Вече нямаше причина да е любезен с нея.

Мис Пелам усети промяната и каза с отбранителен глас:

— Махай се, момче! Никой не ти е позволил да влизаш!

Самата тя забърза към вратата, сякаш се подчиняваше на собствената си заповед. За Джем беше ясно, че се страхува от него, което го накара да се почувства силен за кратко време. Но от това не можеше да извлече някаква полза, освен да види, че е стресната. Все още ги пъдеше от къщата.

Обърна се към баща си. Томас Келауей стоеше с наведена глава.

— Татко, мама те вика горе — каза Джем, като му предостави лъжата, от която имаше нужда, за да се измъкне от стаята.

Томас Келауей погледна сина си и уморените му сини очи за пръв път не блуждаеха, а го гледаха съсредоточено.

— Съжалявам, синко — каза той. — Обърках нещата.

Джем запристъпя от крак на крак и рече:

— Не, татко, нищо не си объркал. — Усети, че мис Пелам слуша внимателно. — Просто имаме нужда от теб горе.

Джем се обърна и мина рязко покрай мис Пелам, сигурен, че баща му ще го последва. Докато се катереха по стълбата, Ан Келауей надникна от открехнатата врата горе, където подслушваше. Успокоена от отдалечаващите се гърбове, хазяйката им излезе в коридора и силно извика:

— Утре до обяд да сте напуснали! До обяд, чухте ли? Това значи и дъщеря ви. Тя е виновна, че се забърка в неприятности. Трябваше да ви изхвърля преди два месеца, когато тя…

— Млъкни! — изрева отгоре Джем. Усещайки, че мис Пелам от месеци таи напрежение, което застрашава да прелее, реши да използва остри думи, за да я накара да замълчи.

— Затваряй си глупавата уста, крастава кучко!

При тези думи мис Пелам замръзна със зяпнала уста и ококорени очи. После, като че ли беше завързана за кръста с връв и някой я бе дръпнал силно, тя се хвърли обратно в стаята си и затръшна вратата.

Ан и Томас Келауей гледаха сина си и недоумяваха. Ан Келауей отстъпи, пускайки мъжете да минат, и здраво затвори вратата.

Вътре тя се озърна из стаята.

— Какво ще правим сега? Къде ще отидем?

Томас Келауей се прокашля.

— У дома. Ще се върнем у дома.

Щом думите излязоха от устата му, той почувства, че това е най-важното решение, което е вземал в живота си.

— Не можем! — възрази Ан Келауей. — Мейси няма достатъчно сили да пътува през зимата.

Всички погледнаха към Мейси, която седеше до камината, загърната в одеяло, както през последните два месеца. Очите й блестяха от спомена за вечерните събития, а не от треска. Тя ги погледна и пак впери взор в огъня. Ан Келауей се загледа в дъщеря си и затърси отговори на въпросите, които думите на мис Пелам бяха повдигнали.

— Мейси…

— Престани, мамо — намеси се Джем. — Просто я остави на мира. Тя ще се оправи, нали, Мейси?

Мейси се усмихна на брат си.

— Да. О, Джем, мистър Блейк и жена му са ви толкова признателни. Той каза да благодаря на теб и Маги. Вие сигурно знаете защо. И на мен благодари.

Тя поруменя и се загледа в скръстените си на скута ръце. В този момент Ан Келауей усети, както често пъти в Лондон, че децата й живеят в различен свят.

— Имам идея — каза Джем неочаквано. Той се втурна надолу и стигна до каретата пред съседната къща точно когато семейство Блейк се качваха в нея.