Жива жар

1

Макар че трябваше да глади чаршафи и носни кърпи — майка й не й поверяваше по-финото пране, — Маги остави задната врата отворена, за да наблюдава поляните на Астли. Простираха се точно зад къщата, в която държаха стаи. Дървената ограда, отделяща градината им от поляните, закриваше гледката. Тя обаче беше стара и изгнила и Маги бе отпрала няколко дъски, за да минава напряко, така че сега в оградата зееше пролука. Щом ютията изстинеше, тя я пъхаше във въглените и излизаше навън да провре глава през пролуката, за да наблюдава репетициите на поляните. Оглеждаше се и за Джем, с когото трябваше да се срещне там.

Когато се върна в кухнята за трети път, съзря до дъската за гладене майка си, боса и още по нощница. Гледаше намръщено чаршафа, който дъщеря й беше изгладила наполовина. Маги се втурна към огнището, грабна ютията, избърса я от пепелта, пристъпи към чаршафа и побутна майка си с надеждата, че ще се отдръпне.

Бет Батърфийлд обаче не помръдна. Продължаваше да стои здраво на плоските си стъпала, с леко разкрачени крака и скръстила ръце на едрите си гърди, които, свободни от корсета, бяха увиснали до корема й. Тя се протегна и потупа чаршафа.

— Виж тук, изгорила си го!

— Отпреди си беше изгорен — излъга Маги.

— Гледай все пак да го сгънеш така, че петното да не се вижда — каза майка й с прозявка и поклати глава.

Бет Батърфийлд често повтаряше, че в жилите й тече сапунена вода, защото и майка й, и баба й, и прабаба й бяха перачки в Линкълншър. И през ум не и беше минавало да върши нещо друго в живота си, дори и когато Дик Батърфийлд от Йоркшър, тогава млад и хубав, без сегашните бръчки на челото, мина през селото им на път за Лондон и я омая да го последва. Тя пристигна в Съдърк, където заживяха отначало, и остана безразлична към новите неща наоколо. Веднага поиска да купят ново корито, вместо да пренасят старото, за което още съжаляваше. Не се оплакваше от мизерното заплащане или дългите часове над коритото, нито, че съсипва ръцете й, заприличали на свински крачета още когато беше на двайсет. Започваше месечното пране на редовните си клиенти в четири сутринта и понякога не подвиваше крак до полунощ. Знаеше да пере. Да й предложиш да върши нещо друго, беше все едно да й кажеш да промени формата на лицето си. Тя все още се учудваше, че Маги не само не е много добра в прането, но и не се старае да се научи.

— И къде си ходила? — попита неочаквано Бет Батърфийлд, която едва сега се беше събудила.

— Никъде — каза Маги. — Тук бях, гладех.

— Не, току-що беше навън, докато ютията се нагряваше. — Беше странно, че Бет Батърфийлд забелязва и най-дребните неща, след като имаше толкова разсеян вид.

— О, бях в градината само за минутка, гледах хората на Астли.

Бет Батърфийлд кимна към купчината чаршафи. Беше се съгласила да ги върне изгладени срещу един шилинг повече.

— Е, престани да шпионираш и хващай ютията. Изгладила си само два.

— И половина. — Маги стовари ютията върху чаршафа на дъската. Трябваше да изтърпи строгия поглед на майка си още малко, защото тя скоро щеше да загуби интерес и да прекрати разпита.

И наистина, очите на Бет Батърфийлд внезапно се сведоха и лицето й се отпусна като юмрук, който се разтваря. Протегна се към ютията. Маги я остави, майка й я пое и започна да глади така естествено, като че ли ходеше, сресваше косата си или се почесваше по ръката.

— Донеси ми малко бира, пиленце — рече тя.

— Няма бира — заяви Маги, зарадвана, че тъкмо сега има повод да излезе, защото Джем вече надничаше през пролуката в оградата. — Ще отскоча до „Ананасът“. — Тя взе една халба от бюфета и се отправи към задната врата.

— Не разваляй оградата! Заобиколи! — извика Бет Батърфийлд след нея.

Но Маги вече се беше промушила през отвора.

2

— Къде беше? — попита тя Джем, без да го поздрави. — Чаках те с часове.

— Извивахме една облегалка за стол. Когато са двама, става по-лесно. Няма значение, сега съм тук.

След вечерта на Уестминстърския мост Джем и Маги прекарваха повечето си свободно време заедно. Маги му показваше любимите си места покрай реката и го учеше как да се оправя по улиците. Макар понякога да й се дразнеше, че е многознайка, той си даваше сметка, че Маги го подтиква да изучава и обогатява своя свят. И откри, че иска да бъде с нея. В Дорсетшър беше играл с момичета, но не бе изпитвал към тях това, което изпитваше към Маги, макар че никога не би й го признал.

— Знаеш ли, че пропуснахме мис Девайн? — отбеляза тя, докато пресичаха поляните на Астли.

— Аз я видях за малко от нашия прозорец. Мама ме извика.

— Не падна, нали?

— Не, и слава богу, защото под нея нямаше мрежа или дюшек. Как го прави все пак? Да върви по въже толкова уверено.

Освен прочутите завъртания номерът на мис Лора Девайн включваше ходене по не съвсем опънато въже. Правеше го тъй, все едно се разхожда в градина, спирайки от време на време да се полюбува на цветята.

— Знаеш ли, че никога не е падала — рече Маги. — Нито един път. Всички други правят грешки, веднъж дори видях Джон Астли да пада от коня си! Но не и мис Девайн.

Застанаха до стената в градината на мис Пелам, слънчево кътче, откъдето често наблюдаваха какво се случва в къщата на Филип Астли. Маги остави халбата и те клекнаха, опрели гърбове на топлите тухли. От тук виждаха чудесно цирковите номера.

Когато времето беше хубаво, Филип Астли извеждаше артистите си да репетират в неговия двор. Това беше начин да изпразни амфитеатъра, за да го почистят, и да освежи старите номера в нова обстановка, но също така и да изкаже на съседите си импровизирана благодарност, че търпят неудобствата, които присъствието на цирка неизбежно причиняваше. Денят никога не се обявяваше, но щом жонгльорите започнеха да обикалят из поляните и да подхвърлят запалени факли или поставеха маймунка на гърба на някой кон, или опънеха въже между два пръта и мис Лора Девайн стъпеше върху него, както беше направила днес, мълвата се разнасяше и наоколо бързо се събираха зяпачи. Щом Маги и Джем се настаниха, акробатите започнаха да правят задни салта из двора и да строят жива пирамида, възкачени един върху друг. В същото време изведоха конете и се появиха няколко ездачи без Джон Астли обаче. Те започнаха да тренират сложен номер, при който скачаха в движение от едно седло на друго. На Джем тук му харесваше повече, отколкото в амфитеатъра, защото артистите не се стараеха толкова много, спираха да упражнят някое движение и разрушаваха илюзията, на която той се съпротивляваше по време на представлението. Те правеха и грешки, с които му ставаха симпатични: момчето на върха на живата пирамида се подхлъзна и се вкопчи в косата на акробата под него, който изпищя; един ездач се изхлузи от седлото и се пльосна по задник; маймунката скочи от коня си върху покрива на къщата и не пожела да слезе от там.

Докато наблюдаваха, Джем отговаряше на въпроси за родното си село, от което, изглежда, Маги се интересуваше. Тя беше градско дете и особено се забавляваше от факта, че на село няма голям избор — само един хлебар, един шивач, един мелничар, един ковач, един викарий.

— Ами ако не харесваш проповедите на викария? — питаше тя. — Или ако хлябът на хлебаря е клисав? Или пък не платиш на кръчмаря навреме и той не ти дава повече бира?

Семейство Батърфийлд често задлъжняваха и търговците тропаха по вратата им да си искат парите. В Ламбет имаше няколко магазина и кръчми, в които не ги пускаха да припарят.

— О, има няколко кръчми. „Петте камбани“, където ходи татко, „Короната“ и „Новият хан“, който е в Пидълхинтън, съседното село. Ако искаш различна проповед, в Пидълхинтън също има църква.

— Още един Пидъл? Колко Пидъла има?

— Няколко.

Преди Джем да ги изреди обаче, една сцена привлече вниманието им. Сред артистите вървеше момче, което влачеше тежък пън, завързан за крака му, от тези, с които спъват конете да не бягат. Дочу се вик и когато Маги и Джем погледнаха, видяха мистър Блейк надвесен над него.

— Кой ти сложи тия букаи, момче? — крещеше той на ужасеното момче, защото в гнева си, макар и не предназначен за момчето, мистър Блейк изглеждаше заплашителен. Челото му се сбърчи, изпъкналите му очи заприличаха на ястребови, набитото му тяло се наклони напред.

Момчето се страхуваше да отговори и трябваше един от жонгльорите да се приближи и да каже:

— Мистър Астли го направи, господине. Но…

— Веднага го развържете! — изкрещя мистър Блейк. — Никой англичанин не бива да бъде подлаган на такива унижения. И към роб не бих се отнесъл по този начин, дори и към убиец, камо ли към едно невинно момче.

Стреснат от вбесения мистър Блейк, жонгльорът се скри в насъбралата се тълпа, сред която бяха и Маги, и Джем. Тъй като никой не посмя да се приближи, мистър Блейк коленичи до момчето и започна да разхлабва възлите, които прикрепяха пъна към глезена му.

— Ето, момчето ми — рече той, след като най-после развърза въжето. — Човекът, който ти е причинил това, не е достоен да ти бъде господар и ако не поеме отговорност за постъпката си, значи е страхливец!

— Мен ли ме наричат страхливец? — прогърмя добре познатият театрален глас на Филип Астли. — Станете и ми го кажете в лицето, господине! — С тези думи той си проправи път през тълпата и се приближи до мистър Блейк, който се изправи и застана толкова близо до него, че коремите им почти се допряха.

— Наистина сте страхливец, господине, и тиранин! — извика той с изпепеляващ поглед. — Да причиниш такова нещо на дете! Остави ме, Кейт — изръмжа той към мисис Блейк, която се беше присъединила към кръга от зяпачи и го дърпаше за ръката. — Не, няма да отстъпя пред заплахи. Отговорете ми, господине. Защо сте оковали това невинно дете?

Филип Астли погледна към момчето, което вече се беше разревало от неочакваното внимание и се беше вкопчило във въжето, сякаш не искаше да се раздели с него. На устните на Филип Астли се появи бегла усмивка, той отстъпи крачка назад и пламъците на гнева му угаснаха.

— А, господине, заради букаите протестирате, така ли?

— Разбира се, че заради тях. Всеки цивилизован човек би се възмутил! Никой не заслужава такова отношение. Трябва да се реванширате, господине. Да, извинете се на момчето и на нас, че ни направихте свидетели на това унижение!

Вместо да отговори в същия дух, Филип Астли се изкикоти, което накара мистър Блейк да стисне юмруци и да се втурне напред.

— Мислите, че се шегувам ли? Уверявам ви, че не!

Филип Астли помирително вдигна ръце.

— Кажете ми, мистър… Блейк, ако не греша? Моят съсед, струва ми се, макар и да не сме се срещали, защото Фокс ви събира наема, нали, Фокс? — Наблюдаващ сблъсъка от тълпата, Джон Фокс кимна лаконично. — Е, мистър Блейк, бих искал да знам, попитали ли сте момчето защо влачи пъна?

— Няма какво да го питам — отвърна мистър Блейк. — Ясно е като бял ден, че е наказано по този варварски начин.

— И все пак може би трябва да чуем младежа. Дейви! — Филип Астли бе насочил йерихонската си тръба към момчето, което не трепна пред него, както пред сбърчените вежди и огнения поглед на мистър Блейк. — Защо влачеше пъна, момче?

— Защото вие ми го сложихте, господине — отвърна момчето.

— Виждате ли? — Мистър Блейк се обърна към тълпата за подкрепа.

Филип Астли отново вдигна ръка.

— И защо ти го сложих, Дейви?

— За да свикна с него, господине. Заради представлението.

— Кое представление?

— Пантомимата, господине. „Приумиците на Арлекин“.

— И каква роля играеш в тази пантомима, която между впрочем ще бъде коронният номер на новата програма и Джон Астли ще играе Арлекин! — Филип Астли не можа да устои на възможността да рекламира представлението си.

— На затворник с пранги, господине.

— И сега какво правиш, Дейви?

— Репетирам, господине.

— Репетираш — повтори Филип Астли с апломб и се обърна към мистър Блейк, който все още го гледаше страховито. — Виждате ли, Дейви репетираше роля, господине. Той се преструваше. Вие най-добре ще разберете това. Гравьор сте, нали така? Човек на изкуството. Виждал съм работите ви, много са хубави, много. Хващате същността, господине. Наистина.

Мистър Блейк даваше вид, че не иска да се влияе от хвалбите му, но все пак беше поласкан.

— Вие творите, нали така, господине? — продължи Филип Астли. — Рисувате истински неща, но рисунките ви и гравюрите ви не са просто тези неща, нали така? Те са илюзии, господине. Мисля, че независимо от различията помежду ни… — той погледна обикновеното черно палто на мистър Блейк, много различно от неговия червен мундир с бляскави месингови копчета, които племенничките му лъскаха всекидневно. — Ние сме в един и същ занаят, господине. И двамата търгуваме с илюзии. Вие ги изработвате с перото и мастилото, докато аз — Филип Астли махна с ръка тълпата… — аз всяка вечер творя свят от хора и декори. Извеждам зрителите от техния свят на грижи и неволи и им давам илюзии, за да мислят, че са някъде другаде. Е, за да сме по-убедителни, се стараем да наподобим реалността. Ако Дейви ще играе затворник, караме го да влачи пранги на затворник. Никой няма да го помисли за затворник, ако сега си танцува наоколо, нали така? Също както вие рисувате рисунките си от живи хора…

— Моите рисунки не идват от там — прекъсна го мистър Блейк. Беше слушал с голям интерес и сега заговори по-нормално, загубил жилото на гнева. — Но ви разбирам, господине. Наистина. Аз обаче гледам на това различно. Вие правите разлика между реалност и илюзия. Виждате ги като противоположности, нали така?

— Разбира се — отвърна Филип Астли.

— За мен изобщо не са противоположни — те са единно цяло. Това, че младият Дейви играе затворник, означава, че е затворник. Друг пример: брат ми Робърт, който стои ей там — той посочи едно слънчево петно, към което всички се обърнаха, — е за мен също толкова истински, колкото някой, когото мога да пипна. — Той се протегна и докосна ръкава на Филип Астли.

Маги и Джем зяпаха в празното петно, над което се носеше прах от двора.

— Тези негови противоположности — промърмори Маги. Дори и месец по-късно тя все още чувстваше острието на въпросите на мистър Блейк на моста и невъзможността да им отговори. Двамата с Джем не бяха обсъждали разговора си със семейство Блейк. Все още се опитваха да го осъзнаят.

Филип Астли също не беше склонен да разисква такива възвишени теми. Той погледна бегло към слънчевото петно, макар че Робърт Блейк очевидно не беше там, после се обърна към мистър Блейк с насмешлив израз, сякаш се опитваше да измисли как да отговори на това странно наблюдение. Накрая реши да не се задълбочава, за да не бъде въвлечен в неизследвани територии, което щеше да отнеме повече време и търпение, отколкото беше готов да отдели.

— Така че, господине — каза той, все едно не бяха се отклонявали, — Дейви не е наказан с този пън. Разбирам загрижеността ви и как ви е изглеждало всичко. Много хуманно от ваша страна. Но мога да ви уверя: добре се грижим за Дейви, нали, момче? Хайде, свободен си. — И той подаде на момчето едно пени.

Мистър Блейк обаче не беше свършил.

— Вие всяка вечер творите светове във вашия амфитеатър — заяви той. — Но когато публиката си отиде, факлите угаснат и вратите се заключат, не остава нищо освен спомени за тях.

Филип Астли се намръщи.

— При това много хубави спомени, господине. В тях няма нищо лошо, те стоплят хората през студените самотни нощи.

— Без съмнение. Но точно тук ние двамата се различаваме, господине. Моите песни и картини не се превръщат в спомени. Те са винаги там и човек може да ги види. И не са илюзии, а материален израз на светове, които наистина съществуват.

Филип Астли се огледа театрално, като че ли се опитваше да зърне гърба на палтото си.

— И къде съществуват те, господине? Не съм ги виждал тези светове.

Мистър Блейк се почука по челото. Филип Астли изсумтя и каза:

— Значи главата ви гъмжи от тях! Сигурно ви е трудно да спите от шумотевицата.

Мистър Блейк се усмихна на Джем, който попадна пред погледа му.

— Вярно е, че никога не съм имал нужда от много сън.

Филип Астли сбърчи вежди и остана замислен — изключително необичайна за него поза. Тълпата се раздвижи неспокойно.

— Това, което искате да кажете, господине, ако ви разбирам добре — проговори той най-после, — е, че вие оформяте идеите в главата си и ги превръщате в нещо реално, което може да се види и да се пипне. Докато аз вземам истински неща — коне, акробати, танцьори — и ги превръщам в спомени.

Мистър Блейк наклони глава и се взря в опонента си.

— Може и така да се каже.

При тези думи Филип Астли се затресе от смях, явно доволен, че е сътворил такава мъдра мисъл.

— Е, тогава, струва ми се, светът има нужда и от двама ни, нали, Фокс?

Мустакът на Джон Фокс помръдна.

— Правилно, сър.

Филип Астли пристъпи и протегна десница.

— Ще си стиснем ръцете за това, нали, мистър Блейк?

Мистър Блейк се протегна и пое подадената ръка.

— Тъй да бъде.

3

След като мистър Блейк и Филип Астли се сбогуваха, мисис Блейк хвана мъжа си под ръка и двамата тръгнаха към улицата, без да заговорят Джем и Маги, без дори да ги забележат. Маги ги сподири с поглед и помръкна.

— Можеха да ни кажат едно здрасти или поне довиждане — промърмори тя.

И Джем си мислеше същото, но замълча. Върнаха се до стената и пак седнаха. Но вече нямаше какво толкова да се наблюдава. Спорът между Филип Астли и мистър Блейк, изглежда, послужи като сигнал за артистите да си отпочинат. Акробатите и ездачите бяха спрели тренировките и имаше само група танцьори, които репетираха сцена от предстоящата пантомима. Двамата гледаха известно време, преди Маги да се протегне като котка, която се намества в съня си.

— Хайде да правим нещо друго.

— Какво?

— Да идем да видим семейство Блейк.

Джем се намръщи.

— Защо не? — заупорства Маги.

— Сама каза, че дори не ни е поздравил.

— Може да не ни е видял.

— И какво ще прави той с нас? Не сме му интересни.

— Доста ни хареса горе на моста. Не искаш ли да разгледаш дома му? Обзалагам се, че държи там странни неща. Знаеш ли, че е наел цялата къща?! Цялата! Осем стаи за него и жена му. А нямат деца, и прислужница дори нямат. Чух, че взели една, но тя напуснала, защото се изплашила от него. Нали го видя колко страшно гледа с ония големи очи?

— Ще ми се да видя печатарската преса — призна си Джем. — Мисля, че я чух оня ден. Скърцаше силно, като гредите и летвите, когато слагат отгоре им сламен покрив.

— Какъв е тоя сламен покрив?

— Не си ли… — Джем прехапа език. Макар че непрекъснато се учудваше на нещата, които Маги не знаеше, внимаваше да не я обиди. Веднъж, когато й се подигра, че мисли съсънката за змия, а не за горско цвете, тя не му проговори цяла седмица. Освен това в Лондон нямаше сламени покриви. Как можеше да знае какво е това? — Къщите в Дорсет са с покриви от слама — обясни той. — Върху гредите се настила изсушена и здраво вързана на снопове слама.

Маги го гледаше с празен поглед.

— Вземаш наръч слама, изглаждаш го и после го закрепяш на покрива вместо дърво или каменни плочи — добави Джем.

— Сламен покрив?

— Да.

— Как може сламата да пази от дъжд?

— Пази много добре, ако е гъста и равна. Не си ли излизала от Лондон? — Той махна с ръка в южна посока. — Истинската провинция не е толкова далеч. Много близо до Лондон има къщи със сламени покриви — видях ги, като идвахме насам. Някой ден можем да излезем от града и да ти ги покажа.

Маги се изправи рязко и отсече:

— Не знам пътя за там.

— Но можеш да го намериш. — Джем тръгна след нея покрай стената. — Можеш да попиташ.

— Не обичам да вървя сама по безлюдни пътища — потръпна Маги.

— Аз ще съм с теб — рече той, изненадан от желанието си да я защити. Не беше изпитвал такава загриженост към никой друг освен към Мейси, макар че тя не се дължеше на братски чувства. — Няма от какво да се страхуваш — добави той.

— Не се страхувам, но не ми харесва. Ще бъде досадно. — Маги се огледа и се развесели. Спря там, където стената стигаше до градината на Блейк, свали сплъстената шапка от къдравата си тъмна коса и я метна през стената.

— Защо го направи? — извика Джем.

— Имаме нужда от извинение да отидем у тях. Сега вече го имаме. Хайде! — Маги изтича по алеята, излезе на улицата и хукна към къщата на семейство Блейк. Когато Джем я настигна, тя вече чукаше на входната врата.

— Чакай! — изкрещя той, но беше твърде късно.

— Здравейте, мисис Блейк — каза Маги, когато жената й отвори. — Извинете, че ви притеснявам, но Джем ми хвърли шапката във вашата градина. Може ли да си я взема?

Мисис Блейк й се усмихна.

— Разбира се, миличка, но гледай да не се одраскаш на къпиновите храсти. Отзад е доста запуснато. Заповядай. — Тя отвори по-широко вратата и пусна Маги да влезе. Вторачи се в Джем, който се колебаеше на прага. — Влизаш ли и ти, скъпи? Тя ще има нужда от помощ да си намери шапката.

Джем искаше да обясни, че не е хвърлял шапката на Маги, но думите заседнаха на гърлото му. Просто кимна и влезе. Мисис Блейк бързо затръшна вратата след него.

Той се озова в сводест коридор, който водеше към стълбище. Джем имаше странното чувство, че вече е бил тук, но тогава беше по-тъмно. Вратата отляво беше отворена и в коридора нахлуваше светлина. Не трябва да е отворена, помисли си той, макар и да не знаеше защо. Тогава чу шумоленето на роклята на мисис Блейк зад гърба си и звукът му напомни за друго място: сега разбра, че тази къща беше огледална на къщата на мис Пелам. Ето коридора и стълбището, които използваше всеки ден. Нейните бяха по-тъмни, защото държеше вратата на стаята затворена.

Маги вече беше изчезнала. Макар да знаеше как се стига до градината — отиваш до дъното на коридора, както у мис Пелам, заобикаляш стълбището и слизаш няколко стъпала, — Джем чувстваше, че не бива да върви пръв в чужда къща. Той прекрачи заднишком прага на предната стая, за да направи път на мисис Блейк, и се озърна наоколо.

Тази стая беше много различна от гостната на мис Пелам и от стаите, които беше виждал в Дорсет. Когато пристигнаха в Лондон, се изненадаха от гладките стени и правите ъгли, каквито липсваха в селските къщи; тук имаше по-големи прозорци, по-високи тавани и малки камини с мраморни первази и решетки, а не огнища с открит огън. Миризмата на въглища също беше нова — в Дорсетшър имаха безплатни запаси от дърва, — както и непрекъснатият пушек, който замъгляваше града и зачервяваше очите на майка му.

Но предната стая на семейство Блейк се различаваше и от уютната разкривена кухня на село, и от гостната на мис Пелам с канарчето в клетка, вазите със сухи цветя, неудобния диван с пълнеж от конски косми и ниските кресла. Всъщност тук изобщо нямаше място за сядане. В стаята се мъдреше огромната печатарска преса, която Джем беше зърнал от улицата. Тя беше малко по-висока от Джем и приличаше на солиден тезгях с малък шкаф отгоре. Над гладката дъска, която стигаше до кръста му, имаше голям дървен валяк и под него още един. Джем предположи, че завъртането на дръжката, наподобяваща звезда, задвижва валяците. Пресата беше изработена от лакиран бук, с изключение на валяците, които бяха от по-твърдо дърво, и беше доста ожулена и захабена.

Около нея имаше маси, отрупани с метални листове, кани и странни инструменти, непознати на Джем, рафтове, пълни с бутилки, хартия и кутии, и дълги тесни чекмеджета като онези, които беше виждал в една печатница в Дорсет. Отгоре бяха опънати тънки въжета, макар че в момента на тях не висеше нищо. Цялата стая беше старателно подредена и много чиста. Но мистър Блейк не беше там.

Джем излезе от предната стая и последва мисис Блейк.

Вратата на задната стая беше затворена, но той долови някакъв шум като пръхтене на кон.

Маги беше в дъното на градината и си проправяше път през къпинака, копривата и магарешките тръни. Шапката й се беше закачила на един висок храст и се поклащаше насреща й като бяло знаме при поражение. Тя я откачи и забърза обратно към къщата, но се спъна в къпинака и одраска крака си. Протегна се да се хване за нещо, но уцели копривата и си опари ръката.

— Проклети растения — измърмори Маги и замахна с шапката си към копривата, така че още повече се опари. — По дяволите! — Смучейки ръката си, тя се измъкна от джунглата и застана сред градинката до къщата, където имаше лехи с разсад — марули, грах, лук, моркови и картофи. Джем, който ги разглеждаше, вдигна глава и попита:

— Какво ти е на ръката?

— Проклетата коприва ме опари.

— Не я смучи, няма да помогне. Видя ли някъде лапад? — Джем не дочака отговор, а се отдалечи и започна да рови сред ниската растителност до туфичките коприва край лятната къща, пред чиято отворена врата имаше два стола един до друг. — Ето, намерих. Лападът има широки листа и расте до копривата. Намачкваш го да изстискаш малко сок и го слагаш на зачервеното място. — Той постави едно листо върху ръката на Маги. — По-добре ли е така?

— Да — каза Маги, учудена, че лападът облекчи болката, и доволна, че Джем е докоснал ръката й. — Откъде ги знаеш тия работи?

— В Дорсетшър имаме много коприва.

Като че ли да го накаже за знанията му, Маги се обърна към лятната къща и тихо попита:

— Помниш ли я? Помниш ли какво правеха вътре?

— Хайде да си тръгваме — прекъсна я Джем, явно сконфузен от споменаването на онова, което бяха видели в градината на семейство Блейк. Озърна се към мисис Блейк, която стоеше до задната врата с ръце в джобовете на престилката си и ги чакаше.

Маги го загледа и той се изчерви. Тя се зарадва на властта, която имаше над него, макар да не беше напълно сигурна каква е тази власт и защо въздейства на Джем, а не на някой друг.

Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и Маги се огледа за нещо, което можеше да им помогне да останат още. В градината обаче нямаше нищо необикновено. Освен лятната къща до вратата имаше клозет и яма за пепелта от камината. Лозата, която бе трън в очите на мис Пелам, се извисяваше покрай стената. До нея имаше малко смокиново дърво с широки като длан листа.

— Смокинята ражда ли? — попита Маги.

— Още не, много е млада. Надяваме се догодина да даде плод — отвърна мисис Блейк. Тя се обърна и влезе в къщата. Двамата я последваха с нежелание.

Минаха покрай затворената врата на задната стая и на Джем отново му се прииска да надникне вътре. Отворената врата на предната стая беше по-предразполагаща и той спря за малко, за да погледне още веднъж печатарската преса. Тъкмо събираше смелост да попита мисис Блейк за нея, когато Маги каза:

— Можем ли да видим онази книга с песните на мистър Блейк, за която ни споменахте на моста? Искаме да я разгледаме, нали, Джем?

Джем започна да клати глава, но излезе като кимане. Мисис Блейк спря в коридора.

— О, наистина ли, миличка? Е, нека попитам мистър Блейк дали може. Постойте тук за един момент. — Тя се върна към затворената врата, почука и изчака, докато не чу някакво мърморене, после отвори и се промъкна вътре.

4

Когато вратата се отвори отново, на прага се появи самият мистър Блейк.

— Здравейте, деца мои — рече той. — Кейт ми каза, че искате да видите песните ми.

— Да, господине — отвърнаха Маги и Джем в един глас.

— Е, това е хубаво. Децата ги разбират по-добре от всеки друг. „И написах весел стих — всекиму да стане мило.“ Елате.

Като ги заведе до предната стая с печатарската преса, той застана до една лавица, отвори кутия и извади книжка, не по-голяма от дланта му, обшита в сивкава подвързия.

— Ето — каза той, като я постави на масата до предния прозорец.

Джем и Маги застанаха един до друг до масата, но никой не посегна към книгата, дори Маги с всичката си смелост. И двамата нямаха опит в държането на книги. Когато Ан Келауей се омъжи, получи като подарък от родителите си един молитвеник, но тя единствена от семейството си го използваше в църквата. Родителите на Маги никога не бяха притежавали книга, освен онези, които Дик Батърфийлд купуваше и продаваше. Бет Батърфийлд не можеше да чете, но обичаше мъжът й да й чете стари вестници, които носеше от кръчмата.

— Няма ли да я разгледате? — попита мистър Блейк. — Хайде, момчето ми, отвори я. Където и да е.

Джем посегна, хвана книгата и я отвори на едно място в началото. На лявата страница имаше огромно цвете с червено лилав цвят и сред къдравите му листенца седеше жена в жълта дреха с бебе в скута си. До тях стоеше момиче в синя рокличка с нещо, което се стори на Маги като пеперудени крила, излизащи от раменете й. Под цветето имаше думи, изписани в кафяво и заобиколени от зелени клонки. Дясната страница беше почти цялата изпълнена с думи, с разлистено дърво на полето отдясно; отляво се виеха винетки и тук-там летяха птички. Маги се възхити на рисунките, макар да не можеше да прочете нито дума. Чудеше се дали Джем може.

— Какво пише? — попита тя.

— Не можеш ли да четеш, дете?

Маги поклати глава.

— Ходих на училище само една година и съм забравила всичко.

Мистър Блейк се засмя тихо.

— Аз изобщо не съм ходил на училище! Баща ми ме научи да чета. Твоят баща не те ли учи?

— Много е зает, за да се занимава с мен.

— Чу ли това, Кейт? Чу ли?

— Чух. — Мисис Блейк стоеше облегната на касата на вратата.

— Знаете ли, че аз научих Кейт да чете. И нейният баща беше много зает. Е, добре, а ти, момче? Можеш ли да прочетеш песента?

Джем се прокашля и каза:

— Ще се опитам. Ходил съм малко на училище. — Постави пръст на страницата и зачете бавно:

Той спираше и заекваше толкова често, че мистър Блейк се смили над него и се присъедини с по-силен и по-бърз глас, така че Джем го следваше, повтаряйки думите му като в някаква игра:

От картината Маги се досети, че песента се отнася за някакво бебе, а мистър Блейк звучеше като вдетинен баща, който гука гальовно на рожбата си. Тя се зачуди откъде знае как говорят бащите, след като нямаше деца. От друга страна, той явно не разбираше много от бебета, иначе нямаше да напише, че говори, когато е още на два дни. Маги обаче си замълча.

— Ето едно, което ще запомните. — Мистър Блейк отгърна няколко страници и започна: — „Когато лесът развеселен се смее и ручей с трапчинки усмихнат се лее…“

Песента, която им изпя на моста. Този път не пееше, а рецитираше бързо. Джем се опитваше да следва стиховете на страницата, пригласяйки тук-таме с дума, която успяваше да прочете или си спомняше. Маги се намръщи, раздразнена, че той и мистър Блейк споделят песента по начин, който не й се удаваше. Погледна рисунката, която я придружаваше. Група хора около една маса пиеха вино — жените бяха в сини и жълти рокли, а един мъж в лилаво бе вдигнал чаша. Тя си спомняше един стих, така че, когато мистър Блейк и Джем стигнаха до него, се присъедини и изкрещя: „Ха-ха-хи“, като че ли беше в кръчмата и пееше с останалите.

— Вие ли направихте тази книга, господине? — попита Джем, когато свършиха.

— От начало до край, момчето ми. Написах я, гравирах я, отпечатах я, оцветих я, заших я и я подвързах и после я предложих за продан. С помощта на Кейт, разбира се. Нямаше да се справя без Кейт. — Той погледна към жена си и тя към него. За Джем те като че ли държаха двата края на въже и го дърпаха помежду си.

— Тази преса ли използвахте? — продължаваше той.

Мистър Блейк сложи ръка на една от дръжките.

— Да. Не в тази стая обаче. Тогава живеехме в друга къща. Отвъд реката. — Той стисна дръжката и я дръпна, така че тя се раздвижи леко. Дървената преса заскърца и изпука. — Най-трудното при преместването в Ламбет беше да докараме тази грамада. Трябваше да я разглобим и да наемем няколко души да я пренесат.

— Как работи?

Мистър Блейк засия от удоволствие, че е открил сродна душа.

— Прекрасна гледка е, нали, момчето ми? Чудна машина. Вземаш плочата, която си приготвил — виждал ли си някога гравирана плоча? Не си? Ето една. — Той заведе Джем до една от лавиците и взе един метален правоъгълник. — Пипни отгоре. — Джем почувства изпъкнали редове и заврънкулки върху гладката медна повърхност. — Първо я намазваме с мастило. — Той извади късо парче дърво със заоблен връх. — После изтриваме, така че мастилото да остане само върху частите, които искаме да отпечатаме. — Мистър Блейк остави плочата върху тезгяха на пресата, близо до валяците. — Тогава вземаме листа, който сме приготвили, поставяме го върху плочата, после придърпваме ръчките към нас — мистър Блейк дръпна леко дръжката и валяците се завъртяха — и плочата и хартията се защипват и минават между валяците. Така мастилото се отпечатва върху листа. След като мине през валяците, го изваждаме много внимателно и го закачаме да изсъхне на тези въжета над главите ни. После го оцветяваме.

Докато Джем слушаше внимателно, пипаше различни части на пресата, както беше мечтал, и задаваше въпроси на мистър Блейк, на Маги й стана скучно и тя се обърна да прелисти отново книгата. Не беше разглеждала много книги. Тъй като не можеше да чете, не й трябваха. Маги мразеше училището. Когато беше на осем години, отиде в благотворително девическо училище в Съдърк, където живееха по-рано. За нея то беше отвратително място — момичетата бяха натъпкани в една стая да си разменят бълхи, въшки и кашлици и ги биеха наред за щяло и не щяло. След като се беше скитала из улиците, за нея беше трудно по цял ден да седи мирно в една стая, а и не разбираше това, което учителката говореше за буквите и числата. Беше много по-скучно, отколкото да обикаля на воля Съдърк, и тя непрекъснато се въртеше и задрямваше, а после ядеше бой с тънка пръчка, която разраняваше кожата й. Единственият светъл момент от онази година беше денят, когато Дик Батърфийлд влетя в училището с дъщеря си, след като откри допълнителни резки по гърба й, които не бяха негово дело, и наби учителката. Маги повече не стъпи там и до момента, когато мистър Блейк и Джем зарецитираха песента заедно, никога не беше съжалявала, че не може да чете.

Книгата с песните на мистър Блейк я изненада, защото не приличаше на никоя друга, която беше виждала. Повечето книги съдържаха думи с някоя и друга картинка. Тук обаче думите и рисунките бяха преплетени. На места беше трудно да се каже къде свършва едното и къде започва другото. Маги отгръщаше страница след страница. Повечето рисунки изобразяваха деца, които си играят или са с възрастни хора сред природата. Тя според мистър Блейк не беше огромното, празно и открито пространство, което винаги си беше представяла, а оградена, ограничена от плетове земя с дървета, под които да се подслониш.

Видя няколко рисунки на деца с майки, които им четяха или им бяха протегнали ръка, или ги наблюдаваха как спят. Тяхното детство нямаше нищо общо с нейното. Разбира се, Бет Батърфийлд не можеше да й чете и по-скоро щеше да изкрещи на Маги да стане от земята, отколкото да й подаде ръка. Маги се съмняваше, че някой ден ще се събуди и ще намери майка си до леглото си. Вдигна очи и примига, за да отпъди сълзите. Мисис Блейк все още стоеше облегната на касата на вратата, мушнала ръце в престилката си.

— Сигурно сте продали много от тази книга, госпожо, щом живеете в такава голяма къща — рече Маги, все още тъжна.

Думите й като че ли изтръгнаха мисис Блейк от някакъв сън. Тя се отдели от касата на вратата и заглади с длани полата си.

— Не чак толкова, миличка. Не чак толкова. Не са много хората, които разбират мистър Блейк. Дори и тези негови песни. — Тя се поколеба и накрая рече: — Е, сега май е време той да работи. Днес доста го прекъсваха, нали така, мистър Блейк? — Говореше предпазливо и плахо, сякаш се боеше от отговора на съпруга си.

— Разбира се, Кейт — отвърна той, като отмести поглед от печатарската преса. — Права си, както винаги. Постоянно се разсейвам с едно или друго нещо и Кейт трябва да ме контролира. — Той им кимна и излезе от стаята.

— По дяволите — рече Маги внезапно. — Забравих за бирата на мама! — Тя остави „Песни за невинността“ на масата и забърза към вратата.

— Извинете, мисис Блейк. Трябва да вървим. Благодаря, че ни показахте всичко това.

5

След като взе халбата от мястото, където я беше оставила на поляните на Астли, Маги изтича до „Ананасът“ в края на комплекса „Херкулес“, съпроводена от Джем. Тъкмо се канеха да влязат, когато Джем се огледа и за свое учудване забеляза сестра си да пристъпва от крак на крак, залепена на плета от другата страна на улицата.

— Мейси! — извика той.

Мейси се стресна.

— О, добър ден, Джем, Маги.

— Какво правиш тук, мис Пидъл? — попита Маги, когато пресякоха улицата. — Нямаше ли да ни кажеш едно здрасти?

— Канех се… — Мейси млъкна, когато вратата на „Ананасът“ се отвори и на прага се показа Чарли Батърфийлд. Грейналото й лице помръкна.

— По дяволите — измърмори Маги, когато Чарли ги забеляза и се приближи. Намръщи се, като разпозна Джем.

— Какво се навърташ наоколо, селянче?

Маги застана между тях.

— Просто купуваме бира за мама. Джем, ще отидеш ли вместо мен? Кажи им, че е за Батърфийлд и че татко ще плати в края на седмицата. — Маги предпочиташе да държи Джем и Чарли на разстояние един от друг, ако е възможно. Те се мразеха от самото начало.

Джем се поколеба. Не обичаше да влиза сам в лондонските кръчми, но знаеше защо Маги го моли. Грабна халбата и тичешком прекоси улицата.

Когато той изчезна, Чарли прехвърли вниманието си върху Мейси — огледа безхитростното й лице, смешната шапка с къдрички, слабичката фигура и малките гърди, повдигнати от корсета.

— Кое е това момиче? Няма ли да ни запознаеш? — каза той.

Мейси се усмихна свенливо, като момичетата в долината на река Пидъл.

— Аз съм Мейси… Маргарет, също като Маги. Сестра съм на Джем. Ти да не си неин брат? Приличате си много, нищо че единият е тъмен, а другият рус.

Усмивката на Чарли събуди подозрителност у Маги. Виждаше го как изпива с очи Мейси, заинтригуван от невинността й.

— Какво правиш на улицата, Мейси? — попита той. — Мен ли чакаш?

Мейси се засмя звънливо.

— Как мога да те чакам, като никога не съм те виждала? Не, чакам друг.

Думите й като че ли отвориха вратата на кръчмата, откъдето излезе Джон Астли, придружен от едно момиче, което шиеше костюми за цирка. Двамата се смееха и ръката му за миг обгърна кръста й. Без да обръщат внимание на триото, те тръгнаха по пътеката, която водеше към конюшнята на Астли. Маги знаеше, че там има една празна ясла, където той често водеше жени.

— О! — преглътна Мейси и понечи да ги последва. Маги я сграбчи на лакътя.

— Не, мис Пидъл.

— Защо не? — Мейси очевидно питаше искрено, докато се опитваше да се отскубне. Маги погледна Чарли, който повдигна вежди.

— Хайде стига, Мейси. Те ще са заети и няма да искат да се мотаеш наоколо.

— Сигурно я води да й покаже коня си, нали? — каза Мейси.

Чарли изсумтя и подметна:

— Все ще й покаже нещо, не ще и дума.

— По-добре се откажи — посъветва я Маги. — Нали не искаш да ги шпионираш? На него няма да му хареса.

Мейси вдигна огромните си сини очи към Маги.

— Не се бях сетила за това. Смяташ ли, че ще ми се разсърди?

— И още как. Сега си отивай вкъщи. — Маги я побутна леко. След миг Мейси се запъти към комплекса „Херкулес“.

— Радвам се, че се запознахме — извика тя към Чарли през рамо.

Чарли се изсмя.

— Мили Боже, откъде се пръкна тая?

— Остави я на мира, Чарли.

Той все още наблюдаваше Мейси, но после отмести очи към сестра си.

— Какво те кара да мислиш, че ще й направя нещо, мис Главорез?

Маги замръзна. Никога не я беше наричал така. Тя се помъчи да не издава паниката си, заковала очи върху лицето му — оглеждаше наболите по брадичката му косми и русия мъх над устата му. Той обаче й беше брат, познаваше я добре и усети уплахата в очите й и внезапното спиране на дъха.

— О, не се притеснявай — рече той с многозначителна усмивка. — Няма да издам тайната ти. Но не съм мислил, че си способна на това.

Джем се появи на вратата на кръчмата и тръгна внимателно, за да не разлее пълната халба. Намръщи се, като видя напрегнатото и нещастно лице на Маги.

— Какво става? — обърна се той към Чарли. — Какво си й направил?

— Вкъщи ли си отиваш? — попита я Чарли, без да му обръща внимание.

Маги се намуси.

— Теб пък какво те интересува?

— Мама и татко имат малка изненада за теб, просто да знаеш. — Той грабна халбата от Джем и на един дъх пресуши една трета от нея, преди да я пъхне обратно в ръцете му и да побегне, заливайки се от смях.

6

Когато Маги се върна, Бет Батърфийлд стоеше до огнището и изсипваше шепи нарязани картофи в тенджера с вода. Чарли вече беше седнал на масата, прострял дългите си крака напред.

— Нарежи лука, моля ти се — каза Бет Батърфийлд, като пое халбата от Маги, без да коментира забавянето и количеството бира. — На теб ти люти по-малко.

— На Чарли изобщо не му люти — отвърна Маги. Брат й не реагира на намека и продължи да се изтяга до масата. Маги го изгледа злобно и се захвана да бели лука. Бет Батърфийлд обра лойта от месото и я хвърли в тигана да се загрее. После се надвеси над дъщеря си да види как работи.

— Не на кръгчета — рече тя. — На парченца.

Маги спря с ножа забит в половин глава лук.

— Престани, мамо. Каза, че лукът ти люти. Тогава се махай.

— Как да се махна, като не го режеш правилно?

— Каква разлика има как го режа? Кръгчета или парченца, вкусът е еднакъв. Лукът си е лук.

— Дай на мен! — Бет Батърфийлд посегна към ножа. Маги обаче не го пускаше.

Чарли престана да блуждае и загледа как майка и дъщеря се боричкат за ножа.

— Внимавай, мамо — рече с провлечен глас той. — Маги е сръчна с ножовете, нали, Маги?

Маги пусна ножа.

— Млъкни, Чарли!

Бет Батърфийлд изгледа и едното, и другото си дете.

— За какво говорите?

— За нищо, мамо — отвърнаха двамата в един глас.

Бет Батърфийлд почака, но нито един от тях не продума повече, макар че Чарли се подхилкваше. Тя започна да реже лука по същия начин, по който гладеше — машинално, методично, повтаряйки едно толкова познато действие, че нямаше защо да се замисля.

— Мамо, тая мазнина пуши — заяви Маги.

— Тогава сложи месото — нареди Бет Батърфийлд. — И гледай да не прегори. Татко ти не го обича много препържено.

— Добре, ще внимавам.

Маги прегори месото. Не обичаше готвенето повече от гладенето. Бет Батърфийлд накълца лука, събра го в шепа и го пусна в тигана, преди да грабне лъжицата от дъщеря си.

— Маги! — извика тя, когато обърна месото и видя колко е почерняло.

Чарли се изкикоти.

— Тоя път какво е направила? — обади се Дик Батърфийлд от вратата. Бет Батърфийлд обърна месото и енергично разбърка лука.

— Нищо, нищо. Просто се заема пак с гладенето, нали, миличка?

— Внимавай да не го изгориш — рече Дик Батърфийлд. — Какво? Какво? — добави той, когато Чарли започна да се смее, а Маги го ритна по крака. — Слушай, момиченце, трябва да се отнасяш към семейството си малко по-уважително. Хайде, помогни на майка си. — Той засука крак около един стол и го придърпа под себе си, докато приклякваше, движение, усъвършенствано от годините киснене по кръчмите.

Маги се намръщи, но извади ютията от огъня и застана до купчината чаршафи. Чувстваше погледа на баща си, докато плъзгаше ютията напред-назад.

Четиримата рядко се събираха заедно у дома. Поради различната си работа Дик и Бет отсъстваха по различно време, а Маги и Чарли влизаха и излизаха, когато си искат, и се хранеха с каквото им падне в пекарни, кръчми или на уличните сергии. Сега, когато всички бяха заедно, кухнята изглеждаше тясна, особено както Чарли бе прострял крака.

— Е, Магс — рече Дик Батърфийлд неочаквано, — Чарли ми каза, че си била с момчето на Келауей, докато уж си купувала бира за майка си.

Маги изгледа свирепо Чарли, който се усмихна.

— Шляеш се с момчето от Дорсет — продължи баща й, — а аз и майка ти работим да ви изхраним. Време е да започнеш да си изкарваш хляба сама.

— Не виждам Чарли да работи — промърмори Маги над дъската за гладене.

— Какво каза? — изръмжа Чарли.

— Чарли не работи — повтори Маги по-силно. — По-голям е от мене с няколко години, а вие не го пращате да работи.

Дик Батърфийлд побутваше една буца въглища напред-назад по масата, а Бет Батърфийлд държеше тигана над тенджерата и сипваше месото и лука при картофите. И двамата прекратиха заниманията си и се вторачиха в Маги.

— Какво искаш да кажеш, момиче? Разбира се, че работи — работи при мен! — възмути се Дик Батърфийлд, истински озадачен.

— Исках да кажа, че никога не си го давал за чирак, да научи някакъв занаят.

Досега Чарли се подхилкваше самодоволно, но при тези думи усмивката му изчезна.

— Чиракува при мене — рече Дик Батърфийлд, поглеждайки към сина си. — И е научил много за купуването и продаването, нали така, момчето ми?

Това беше болното място за Чарли. Те нямаха пари за таксата, която трябваше да платят, за да стане чирак на тринайсет години, защото тогава Дик Батърфийлд беше в затвора. Излежа две години за това, че се опита да пробута олово за сребро, а когато излезе и възстанови търговията си, Чарли беше вече петнайсетгодишен пройдоха, който спеше до обяд и се зъбеше на всички. Няколкото занаятчии, които бяха склонни да вземат за чирак по-голямо момче, размениха с него няколко думи и тутакси го отпратиха. Дик Батърфийлд успя да измоли услуга само от един ковач и Чарли изкара при него два дни, преди да дамгоса един кон, докато си играеше с нажежения ръжен. Конят го изхвърли вместо ковача със зашеметяващ ритник. Белегът на веждата му беше от това премеждие.

— Сега не говорим за Чарли — заяви Дик Батърфийлд. — Говорим за теб. Майка ти казва, че не иска да те прави перачка, защото не те бива за тая работа. Така че поразпитах наоколо и ти намерих работа при един приятел в Съдърк, той прави въжета. Започваш утре сутрин в шест. Най-добре се наспи хубаво тази нощ.

— Въжета! — извика Маги. — Моля ти се, тате, не това! — Сети се за онази жена, която беше видяла в една кръчма: ръцете й бяха изранени от острия коноп, който трябваше да усуква по цял ден.

— Изненада! — подметна заядливо Чарли.

— Злобар! — изсъска Маги в отговор.

— Не ми се опъвай! — каза Дик Батърфийлд. — Време е да пораснеш.

— Магс, прескочи до съседите и поискай малко ряпа — нареди Бет Батърфийлд, опитвайки се да потуши надигащия се гняв. — Кажи им, че утре ще купя от пазара и ще им я върна.

Маги тръшна ютията върху въглените и се запъти към вратата. Ако просто беше излязла и донесла ряпата, скандалът щеше да се размине. Но когато минаваше покрай Чарли, той протегна крак и я спъна. Тя залитна и преди да се стовари на пода, се удари в масата и бутна ръката на Дик Батърфийлд, така че буцата въглища, с която си играеше, изхвърча от дланта му и цопна в яхнията.

— По дяволите, Маги, какво правиш? — ревна той.

Дори тогава нещата можеха да се оправят, ако майка й беше се скарала на Чарли. Бет Батърфийлд обаче кресна:

— Защо не си гледаш в краката, глупачко! Искаш да ми съсипеш яхнията ли? Едно нещо не можеш да направиш като хората!

Маги се надигна от пода и срещна подигравателната усмивка на Чарли. Причерня й пред очите и тя се изплю в лицето му. Той скочи с рев и столът му се катурна назад. Докато Маги куцукаше към вратата, викна през рамо:

— Вървете по дяволите! Вземете си сами ряпата и си я заврете в задниците!

Чарли я подгони по улицата с крясъци „Кучка! Кучка!“. Щеше да я хване, ако една карета, трополяща по Бастил Роу не му беше препречила пътя. Маги успя да прелети пред нея, но Чарли беше принуден да спре. Това й даде съдбовните секунди, от които се нуждаеше, за да му избяга. Тя се затича през Мийд Роу, шмугна се в една уличка зад градините и стигна до кръчмата „Куче и патица“. Маги познаваше всяко тайно местенце и всяка пътека в околността много по-добре от брат си. Когато погледна назад, Чарли вече го нямаше. Той беше от ония момчета, които не си правеха труда да преследват някого, ако не са сигурни, че ще го хванат. Мразеше да губи, особено пред хора.

Маги се скри зад кръчмата, като се вслушваше в глъчката, която долиташе отвътре, и се оглеждаше за брат си. Щом се увери, че вече не я търси, тя се измъкна и закрачи по околните улици. Те бяха безлюдни. Хората вечеряха у дома или пиеха по кръчмите. Уличните продавачи си бяха прибрали стоката и си бяха отишли. Започваха да се появяват проститутките.

Накрая Маги стигна до Ламбет Палас. Поседя доста дълго на брега на реката, загледана в лодките, движещи се нагоре-надолу под гаснещите лъчи. По течението долитаха звуците от цирк „Астли“ — музика, смях и възторжени възгласи. Сърцето й още туптеше бясно и тя все още скърцаше със зъби.

— Проклети въжета — промърмори. — Как ли пък не!

Въпреки че беше гладна и нямаше къде да спи, Маги не се осмеляваше да се върне у дома и да се изправи пред родителите си, Чарли и въжетата. Потръпна, въпреки че вечерта беше топла. Беше свикнала да се скита далеч от дома, но никога не беше нощувала на друго място. Може би Джем ще ме пусне да спя в тяхната къща, помисли си тя. Не можеше да измисли друг план и затова скочи и се затича към къщата на мис Пелам. Едва когато застана срещу нея, Маги се поколеба. На прозорците на семейство Келауей нямаше никого, въпреки че бяха отворени. Можеше да извика или да хвърли камъче, за да забележат, но не го направи. Просто стоеше и гледаше с надеждата, че Джем или Мейси ще я улеснят, като я зърнат и й махнат да се качи.

След като почака няколко минути, й стана неудобно да виси тук и пак тръгна. Вече се стъмваше. Маги пое надолу по улицата, която водеше към поляните на Астли. Срещу тях беше градината на родителите й, където през пролуката в оградата мъждукаше светлина. Сигурно вече бяха изяли яхнията. Чудеше се дали майка й е оставила нещо за нея. Баща й може би беше отскочил да донесе още бира и един-два стари вестника, които да чете на Бет и Чарли, ако Чарли вече не беше в кръчмата. Може би съседките бяха наминали да поклюкарстват и да кажат колко опърничави са понякога дъщерите. Един от съседите им свиреше на цигулка — може би я беше занесъл в кръчмата, а Дик Батърфийлд беше вече подпийнал и подхванал любимите си кръчмарски песни. Маги напрегна слух, но не чу никаква музика. Искаше да се върне у дома, но само ако можеше да се вмъкне и да седне със семейството си, без да има кавги и подкани да се разкае, без боя, който със сигурност я чакаше, без да трябва от утре сутринта до края на живота си да прави въжета. Но това нямаше да се случи. Ето защо трябваше да стои и да наблюдава отдалеч.

Погледът й попадна на стената в края на градината на Блейк от дясната й страна. Загледа се в нея, преценявайки колко е висока, какво има зад нея и дали наистина иска да я прескочи.

Недалеч от стената имаше ръчна количка, която една от племенниците на Астли използваше в зеленчуковата градина. Маги се огледа. По изключение дворът беше пуст, макар че в голямата къща се движеха някакви фигури. Прислужниците приготвяха късна вечеря за господаря си. Тя се поколеба, после се сниши, притича до количката и я избута до края на стената, малко сепната от скърцането на колелото. Когато се увери, че никой не я наблюдава, тя се качи на количката, хвана се за ръба на стената, набра се на ръце и скочи в тъмнината.