Жива жар

1

Мейси наблюдаваше от любимото си място как Джон Астли репетира. Беше пробвала най-различни места в амфитеатъра и това й харесваше най-много. Когато присъстваха на представленията, семейство Келауей обикновено седяха в партера, близо до арената, където тичаха конете, маршируваха армиите, акробатите се премятаха, а мис Лора Девайн се превърташе на въжето. Но за тези, които искаха да гледат отгоре, най-добрите места бяха в ложите. Разположени от двете страни над партера, те издигаха зрителите над онова, което ставаше на арената и сред публиката.

Днес Мейси седеше в една от десните ложи. Тук й харесваше, защото беше уютно и усамотено и виждаше добре всичко, което Джон Астли правеше с коня си на арената или с мис Хана Смит на сцената. Мис Смит беше дребничка, с обърнати навън стъпала като тренирана танцьорка, руса коса и нежно лице, напомнящо орхидея. Тя играеше очарователната Колумбина, партнираща на Арлекин, изпълняван от Джон Астли, и беше обичана от публиката. Мейси я мразеше.

Този следобед Джон Астли репетираше с мис Смит един изненадващ финален номер, който щеше да отбележи завършека на сезона. В момента двамата седяха на конете си, той на дорестата си кобила, облечен в яркосин фрак, тя в бяла рокля, която контрастираше на черния й жребец, и обсъждаха елемент от номера си. Мейси въздъхна. Макар и да мразеше мис Смит, не можеше да откъсне очи от нея и от Джон Астли, защото те си подхождаха идеално. След като наблюдава няколко минути, тя осъзна, че стиска юмруци в скута си.

Не си тръгна обаче, макар че майка й може би имаше нужда от помощта й вкъщи, където слагаше зеле в кацата. Скоро Мейси нямаше да гледа повече Джон Астли: в деня след последното представление за сезона трупата щеше да отпътува за Дъблин с дилижанс, за да изкара зимния сезон там и в Ливърпул. Декорите, реквизитът, крановете и скрипците, трамплините и конете щяха да ги последват с кораб. Дори в този момент баща й и брат й опаковаха декорите за предишните представления от сезона, за да ги приготвят за превоз, който дори още не беше осигурен. Мейси разбра това, защото Филип Астли седеше в съседната ложа и организираше отпътуването. Току-що го чу да съставя с Джон Фокс текст за вестникарска обява, който гласеше:

Мейси не разбираше от морски транспорт, но беше сигурна, че са нужни повече от три дни, за да се намери превоз до Ирландия. Това я накара да затаи дъх и да стисне ръце в скута си. Може би по време на забавянето мистър Астли щеше най-сетне да покани Томас Келауей и семейството му да заминат с цирка в Дъблин, за което се молеше през последния месец.

Из амфитеатъра се разнесоха аплодисменти, тъй като сега мис Хана Смит стоеше на един крак на седлото, а другият й крак беше изпънат назад. Всички бяха спрели работа и я наблюдаваха. Дори Джем и Томас Келауей бяха дошли иззад кулисите заедно с другите дърводелци и ръкопляскаха. Тъй като не искаше да я забележат, че не реагира, Мейси също изръкопляска. Мис Смит се усмихна изкуствено, докато се мъчеше да държи неподвижен изпънатия си назад крак.

— Браво, скъпа! — извика мистър Астли от съседната ложа. — Напомня ми на Пати — рече той на Джон Фокс. — Трябва да доведа жена ми да види това. Жалко, че толкова малко жени са способни на такива изпълнения.

— Имат повече здрав разум от мъжете — изтъкна Джон Фокс. — Изглежда, тя е загубила своя.

— Това момиче е готово на всичко заради Джон — каза Филип Астли. — Заради него се е изправила на коня сега.

— На всичко?

— Е, не чак на всичко. Все още не. — Двамата мъже се изсмяха.

— Тя знае какво прави — продължи Филип Астли. — И Джон е дресирала като някакъв кон. Браво, скъпа! — извика той още веднъж. — Гранд финалът е готов!

Мис Смит дръпна юздите на коня, който забави ход, и тя свали крака си. Когато се настани на седлото, Джон Астли се наклони на една страна и й целуна ръка, предизвиквайки още аплодисменти и смях, както и изчервяване от страна на мис Смит.

Точно в този момент Мейси почувства тишината да се носи от ложата от другата страна на арената. Тя надникна и видя там една личност, която не ръкопляскаше: от сянката изплува кръглото бяло лице на мис Лора Девайн, вторачена надолу в мис Смит с по-голяма неприязън от тази, която Мейси изпитваше към наивницата. Лицето на мис Девайн вече не беше толкова гладко и ведро, както някога. Сега беше измъчено и застинало в гримаса на отвращение, сякаш току-що беше вкусила нещо, от което й се гадеше. Изглеждаше нещастна.

Когато мис Девайн вдигна поглед и срещна очите на Мейси, изражението й не се промени. Те се взираха една в друга, докато мис Девайн не потъна обратно в сянката като луна, изчезваща зад облаци.

2

В съседната ложа Филип Астли и Джон Фокс преглеждаха списък с имена.

— Мистър и мисис Кастро. Мистър Йоханот. Мистър Лорънс. Мисис Хенли. Мистър Дейвис. Мистър Кросман. Мистър Джефрис. Мистър Уитмор. Мосю Рише. Мистър Сандърсън.

— Той ще дойде по-късно.

— По дяволите, Фокс, имам нужда от него сега! Ирландците ще искат нови песни, и то веднага. Очаквах да пътувам заедно с него и да ги съчиним, докато стигнем до Дъблин.

— В момента пише песни за някакво представление, което ще се играе на Хеймаркет.

— Не ме интересува, ако ще да пише и за краля! Искам го с нас на тринайсети.

От Джон Фокс дойде само мълчание.

— Някакви други изненади за мен, Фокс? Нещо друго, което трябва да знам? Кажи ми го сега. Остава да ми съобщиш, че дърводелците са захвърлили инструментите и са станали моряци.

Джон Фокс се прокашля.

— Няма дърводелец, който е съгласен да дойде с нас.

— Какво? И защо не?

— Повечето ще се хванат на работа другаде, защото не им допада да пътуват. Знаят какво е в Дъблин.

— Няма му нищо на Дъблин. Питахме ли всички?

— Всички освен Келауей.

Мейси следеше разговора разсеяно, но сега напрегна слух.

— Тогава ми доведи тук Келауей.

— Да, сър. — Настъпи пауза. — Ще трябва да говорите и с нея.

— С коя?

— С дамата отсреща. Не я ли виждате?

— А, да.

— Тя знае ли за мосю Рише? — попита Джон Фокс.

— Не.

— Трябва да научи, сър. Така че да могат да репетират.

Филип Астли въздъхна и каза:

— Добре, ще говоря и с нея след Келауей. Доведи го сега.

— Да, сър.

— Не е лесно да си управител, Фокс.

— Безспорно, сър.

Когато баща й се появи пред мистър Астли, Мейси се сви в стола си и застана неподвижно в ложата, вече беше гузна, че ги подслушва, макар още да не бяха изрекли и една дума.

— Келауей, добри приятелю, как си? — извика Филип Астли, като че ли Томас Келауей се намираше от другата страна на арената, а не точно пред него.

— Не се оплаквам, сър.

— Добре, добре. Все още ли опаковаш декорите?

— Да, сър.

— Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем, Келауей. Изисква се много планиране и опаковане, опаковане и планиране, нали така?

— Да, господине. Нещо като да се преместиш от Дорсетшър в Лондон.

— Мисля, че си прав, Келауей. Така че за теб ще е по-лесно този път, след като си свикнал.

— С какво да съм свикнал, сър?

— Да му се не види, прибързвам, нали, Фокс? Искам да дойдеш с нас в Дъблин.

— В Дъблин ли?

— Знаеш, че отиваме в Дъблин, нали, Келауей? В края на краищата нали затова опаковаш декорите.

— Да, сър, но…

— Какво но…

— Аз… аз не мислех, че се отнася и за мен, сър.

— Разбира се, че се отнася и за теб! Да не би да си решил, че няма да се нуждаем от дърводелец в Дъблин?

— Аз съм майстор на столове, не дърводелец.

— Не и за мен. Виждаш ли наоколо някакви столове, които ти да си направил, Келауей?

— Освен това — продължи Томас Келауей, все едно Филип Астли не беше проговарял — в Дъблин ще има дърводелци, които ще вършат тази работа също толкова добре.

— Не такива, които познават декорите като теб, Келауей. Кажи, какво те притеснява? Мислех си, че ще се зарадваш на едно пътуване до Дъблин. Той е град, който кипи от живот, ще ти хареса. И след това Ливърпул също. Хайде, Келауей, искаше да се махнеш от Дорсетшър и да видиш свят, нали така? Ето ти възможност. Тръгваме след три дни. Достатъчно време да се приготвиш.

— А… а семейството ми?

Седалката изскърца, когато Филип Астли се размърда.

— А, Келауей, това вече е труден въпрос. Когато пътуваме, трябва да затягаме коланите. Малка компания сме, няма място за други хора. Съпругата ти ще е допълнителен товар. Дори Пати не идва в Дъблин, нали, Фокс? Опасявам се, че само ти трябва да пътуваш, Келауей.

Мейси затаи дъх. За щастие мъжете не я чуха.

— Но ще се върнеш скоро, Келауей. Още през март.

— Това прави пет месеца, господине.

— Знаеш ли, Келауей, семейството ти ще е толкова щастливо, когато се върнеш. За нас с Пати отсъствието действа като ободрително питие. То кара сърцето да обича повече, знаеш ли?

— Не знам, господине. Ще трябва да поговоря с Ан и ще ви дам отговор утре.

Филип Астли понечи да каже нещо, но Томас Келауей за пръв път го прекъсна:

— Сега трябва да се връщам на работа. Извинете, сър. — Мейси чу, че вратата се отвори и баща й си тръгна.

От съседната ложа се чу приглушен кикот.

— О, не започвай, Фокс.

Кикотът продължи.

— По дяволите, Фокс, той видя добрата ми страна. Сигурно си мисли, че има избор, нали така? Но аз съм този, който взема решенията, а не някакъв дърводелец.

— Не трябва ли синът ви да взема тези решения, сър? Като се има предвид, че той е управителят?

Филип Астли въздъхна и каза:

— Човек би си помислил така, нали, Фокс? Но я го погледни.

Мейси погледна надолу. Джон Астли обикаляше с коня си из арената, изнесъл тяло настрани, а мис Хана Смит го наблюдаваше.

— Това може би прави най-добре, а не да седи тук и да взема трудни решения. Между другото иди да доведеш мис Девайн.

3

Джон Фокс заобиколи през галерията до ложите от другата страна. Макар че мис Девайн сигурно го беше видяла да идва към нея, тя не се обърна да го посрещне, нито отговори на почукването; просто седеше и гледаше втренчено Филип Астли. Накрая Джон Фокс отвори вратата и влезе в ложата. Наведе се към мис Девайн и прошепна нещо в ухото й. После застана на прага и зачака.

Дълго време тя не помръдна, но накрая заметна шала на раменете си и стана. Приглади диплите на полата си и прокара длан по тъмната си коса, която беше прибрана в кок на тила й, преди да хване под ръка Джон Фокс, който очаквателно бе повдигнал лакът. Съпроводи я през галерията, сякаш бе пълна с невъздържана публика, от която трябваше да я защитава. Когато я заведе в ложата на Филип Астли, тя каза: „Остани, Джон“, като че ли неговата галантност можеше да смекчи удара, който предстоеше. Защото тя знаеше, че ще понесе удар. Очакваше го от седмици.

И Мейси знаеше какво ще се случи. Двете с майка й забелязаха, че мис Девайн играе по-бавно и тромаво в едно от последните представления, и разбраха на какво се дължи това. Тя също се досещаше, че присъствието на Джон Фокс няма да се отрази на изхода, а може би само на начина, по който мистър Астли щеше да го обяви.

— Заповядай, Лора — каза мистър Астли с глас, в който нямаше и следа от шеговития тон на разговора с Томас Келауей. — Седни, скъпа, седни тук до мен. Изглеждаш малко бледа… нали така, Фокс? Ще поръчаме на мисис Конъл да ти свари бульон. С него ме лекува тя, когато не съм добре, а Пати умира за него, нали, Фокс?

Нито Джон Фокс, нито мис Девайн реагираха на неговото предложение и той продължи да бърбори:

— Гледаш репетициите, нали, скъпа? Вълнуващо е, когато наближава заключителният спектакъл. И после пътуването до Дъблин. Боже, колко пъти още ще стягаме багажа и ще прекосяваме Ирландско море, а, Фокс? — Тук той млъкна, като осъзна, че това не е най-тактичното нещо, което може да се каже в момента. Личеше си, че търси подходящите думи. Колебанието му продължи само миг, но беше достатъчно, за да се разбере, че му е трудно да каже това, което е намислил. Мис Лора Девайн все пак работеше в цирка му вече десет години и беше… Сега вече намери думите: — Ти си ми като дъщеря, скъпа, да, като дъщеря. Познавам те добре, както един баща познава дъщеря си и усеща, ако в нея има промяна. А нещата при теб са се променили, Лора, нали така?

Мис Девайн не каза нищо.

— Нима си мислила, че няма да се досетя? — попита Филип Астли, като допусна в тона му да прозвучи част от присъщата му невъздържаност. — Половината публика се досети! Наистина ли си смятала, че няма да забележим как напълняваш и ставаш по-бавна? Бавна и тромава!

Мейси едва се въздържа да не ахне в ужасеното безмълвие, което последва жестоката му забележка. Онемяването подтикна Филип Астли да продължи:

— Кажи, момиче, какво си мислеше? Как допусна да ти се случи такова нещо? Смятах те за по-умна. — След кратко мълчание добави по-кротко: — Той не е мъж за теб, Лора. Със сигурност го знаеш.

Най-накрая мис Девайн отговори с въпрос:

— Семейството ми не е достойно за вас, така ли? — каза тя с шотландското си напевно наречие толкова тихо, че Мейси трябваше едва ли не да надникне в тяхната ложа, за да я чува. — Надявам се, че нейното семейство повече ви допада.

Сега мис Смит се подрусваше лекичко върху жребеца си, обикаляйки арената, докато Джон Астли яздеше в обратната посока. Всеки път, когато се разминаваха, единият подаваше чаша вино на другия, който отпиваше от нея и я връщаше при следващото им разминаване.

— Лора, никога не съм си давал мнението за жените на сина ми. Това си е негова работа. Не искам двамата да спорим защо прави едно или друго. Ти трябва да си изясниш отношенията с него. Моята единствена грижа са представлението и артистите. И когато видя член на компанията, който вече не може да играе поради своето състояние, трябва да взема мерки. А, да кажа, наех мосю Рише от Брюксел да играе в представлението.

Последва кратко мълчание.

— Мосю Рише е един клоун — каза тя с презрение. — Клоун, който залита на въжето.

Вярно беше, че двамата акробати имат напълно различен стил. За мис Лора Девайн беше въпрос на чест и добър вкус да не се люлее, докато върви по въжето. Изпълнението й беше гладко като тъмната й коса и бледата й кожа.

— Когато Джон и мис Смит свършат на арената — продължи Филип Астли, все едно не я чу, — ще трябва да репетираш с мосю Рише за заключителното представление, което ще покаже уменията му на публиката и ще я подготви за неговата соло изява, когато се върнем следващата година. Защото ти няма да дойдеш с нас в Дъблин, Лора, нито пък ще играеш тук, когато се върнем. Съжалявам, скъпа, но така стоят нещата. Можеш да останеш в квартирата си още един месец.

Филип Астли се изправи, явно готов да прекрати този разговор, след като истината беше излязла наяве.

— Сега трябва да се погрижа за някои неща. Ако мога да направя нещо друго за теб — добави той, като отвори вратата, — просто се обърни към Джон Фокс.

Филип Астли понечи да излезе, но тихият глас на мис Девайн неочаквано се извиси:

— Изглежда, забравяте, че детето ще бъде ваше внуче.

Филип Астли спря рязко и кресна:

— Не ми излизай с тоя номер! Това бебе няма да има нищо общо с моето семейство! Нищо! Не искам да чувам за никакво внуче!

Гръмкият му глас, привикнал да смълчава актьорите и публиката, се чуваше във всички ъгли на амфитеатъра. Чуха го и шивачките на костюми, които опаковаха купища дрехи в една стая зад кулисите. Томас и Джем Келауей, които сковаваха табли за придържане на декора при пътуването до Дъблин, също го чуха. Мисис Конъл, която пресмяташе приходите от продажбата на билети във фоайето, също го чу. Дори момчетата, които чакаха отвън Джон Астли и мис Смит да свършат репетицията, за да поемат конете, и те го чуха.

За Мейси последните реплики сложиха край на въпросите, които си беше задавала напоследък. Тази случка беше нещо, което тя очакваше, но се надяваше да не е истина, защото иначе трябваше да намрази мис Девайн.

Мис Хана Смит със сигурност чу крясъците на Филип Астли. Въпреки че продължи да язди около арената, тя обърна лице към ложата и едва сега забеляза драмата, която се разиграваше само на няколко метра над главата й.

Единствено Джон Астли, изглежда, не беше забелязал избухването на баща си. Беше свикнал с крясъците на Филип Астли и рядко се заслушваше в тях. Тъй като мис Смит все още стоеше с ръка, протегната за чашата, той й я подаде. Но тя гледаше в друга посока, така че не успя да я хване и чашата падна помежду им. Независимо от натрупаните по пода стърготини, тя се счупи.

Джон Астли веднага спря коня си.

— Чашата! — извика той. Едно момче, което чакаше наблизо да измете конските изпражнения, в случай че има такива, дотича на арената с метлата си.

Мис Хана Смит обаче не спря коня си. Продължи да язди около арената, извъртайки очи, за да следи Филип Астли и мис Лора Девайн. И щеше направо да прегази момчето, което метеше, ако Джон Астли не бе грабнал юздите на коня й и не го беше спрял.

— Хана, какво ти става? — извика той. — Внимавай къде стъпва конят ти. Това стъкло може да го нарани.

Мис Смит седеше на коня си и местеше очи от мис Лора Девайн към Джон Астли и обратно. Беше много пребледняла и вече беше загубила хубавата си усмивка, която огряваше лицето й по време на репетицията. Сякаш всеки миг щеше да повърне.

Джон Астли се вторачи в нея, после погледна нагоре към ложата, където мис Лора Девайн седеше с разярен поглед, а баща му все още пръхтеше като запъхтян кон.

Тогава Мейси чу нещо, което не беше си представяла, че може да излезе от устата на мис Смит:

— Джон Астли, ти си едно голямо лайно!

Не викна толкова високо, колкото Филип Астли, но достатъчно, за да я чуят Мейси и всички в съседната ложа. Момчето, което метеше стъкълцата, хлъцна. Джон Астли зяпна, но не можа да измисли подходящ отговор. Тогава мис Смит скочи от коня си и побягна; извитите й навън стъпала направиха оттеглянето й още по-покъртително.

Когато тя изчезна, Джон Астли погледна заплашително нагоре към ложата, където седеше мис Лора Девайн, триумфираща в жалкия фарс, макар и само за миг. Той като че ли искаше да каже нещо, но кикотещото се в краката му момче го накара да се откаже от намерението си. Джон скочи от коня си, подръпна ръкавите на синия си фрак и забърза след мис Смит.

— Е, надявам се да си щастлива, скъпа? — просъска Филип Астли. — Това ли искаше?

— Вие превръщате всичко в публична драма — отвърна Лора Девайн. — Не можете да си сдържате нервите.

— Изчезвай! Не искам да те виждам повече! — Макар че Филип Астли й изкрещя тези думи, самият той излетя навън, като викна на Джон Фокс да го последва.

Мис Лора Девайн остана неподвижна в ложата, а Мейси седеше притихнала в съседната. Ръцете й трепереха в скута.

— Ела за малко при мен — чу Мейси тихия глас на мис Девайн и се стресна, когато осъзна, че молбата е отправена към нея — беше я видяла и сигурно знаеше, че е чула всичко.

Мейси стана и се шмугна в другата ложа, опитвайки се да не привлича внимание, макар че освен момчето, което беше отвело конете и сега се бе върнало да доизмете стъклата и конските изпражнения, наоколо нямаше никого.

Мис Девайн не вдигна поглед при влизането на Мейси.

— Седни при мен, миличко. — Единствено това каза тя.

Мейси потъна в стола, който Филип Астли току-що бе освободил. Столът беше още топъл. Двете се загледаха в арената, която беше необичайно пуста, ако не се броеше метящото момче. Мейси откри, че равномерното бръскане на метлата я успокоява. Съзнаваше, че не мрази мис Девайн, каквото и да се беше случило. По-скоро я съжаляваше.

Мис Девайн, изглежда, беше изпаднала в някакъв транс. Може би мислеше за всичките въжета, по които беше ходила, около които се беше въртяла или от които беше висяла на тази арена. Или мислеше за изключителния финал, който щеше да изиграе след три вечери. Или може би се ослушваше в тялото си, в онзи безмълвен личен диалог, който бременните жени понякога водят със себе си.

— Съжалявам, мис Девайн — рече Мейси най-после.

— А аз не… не и заради себе си. Заради теб може би. И заради нея. — Мис Девайн кимна при спомена за Хана Смит, яздеща на арената. — През целия си живот ще трябва да се тормози с него и с всичките му жени. Аз вече приключих с това. — Тя погледна към Мейси. — На колко си години, мис…

— Мейси. На петнайсет съм.

— Значи не си вече наивно дете. Но нямаш и опит, нали така?

На Мейси й се искаше да възрази — кой на прага на съзряването обича да му припомнят, че все още е наивен. Ала измъченото лице на мис Девайн изискваше честен отговор.

— Малко познавам света — призна тя.

— Тогава нека те науча на някои неща. Онова, което искаш, не струва и половината от това, което притежаваш в момента. Помни го от мен.

Мейси кимна, въпреки че все още не разбираше смисъла на тези думи. Тя ги скъта в съзнанието си за по-късно, когато щеше да ги извади от там и да ги разтълкува.

— Какво ще направите сега, мис Девайн? — попита тя.

Лора Девайн се усмихна и каза:

— Ще изчезна от тук, миличка. Това ще направя.

4

При нормални обстоятелства Мейси оставаше по-дълго в амфитеатъра и наблюдаваше репетициите по цял следобед, стига да можеше, но след думите на мис Девайн нямаше търпение да си тръгне начаса. Не искаше да остава и да наблюдава как известната танцьорка на въже репетира със собствения си заместник. Освен това Джон Астли беше изчезнал, но Мейси се съмняваше, че ще успее да убеди мис Хана Смит да се върне на коня си. А трябваше и да помага на майка си за зелето и да продължи с шиенето, което сега поемаха, вместо да правят копчета. Защото Бет Батърфийлд изкупи всичките им копчета и материали и ги накара да я научат да прави някои модели. Мейси изрази учудване, когато майка й склони да се откаже от копчетата, но Ан Келауей беше твърдо решена да изостави тази работа.

— Сега живеем в Лондон, не в Дорсетшър — каза тя. — Трябва да забравим нещата от миналото.

Отначало Мейси се радваше на промяната, но после дорсетските копчета започнаха да й липсват. Да кърпиш хорските дрехи не носеше такова удовлетворение, както да правиш нещо съвсем ново — нежно, подобно на паяжина копче, създадено от една халка и малко конци.

Сега тя стоеше на стълбите пред амфитеатъра и се вглеждаше в мъглата, която обгръщаше Лондон. Семейство Келауей бяха чували много за това дебело задушаващо одеяло, но за свой късмет досега не го бяха усетили истински, защото през пролетта и лятото имаше вятър, който разпръскваше мъглата. През есента обаче камините и печките с въглища горяха през целия ден и бълваха пушек на улицата, където той се наслояваше в безветрието, в дрезгавата светлина и приглушените звуци. Беше едва ранен следобед, но уличните фенери вече бяха запалени. Мейси можеше да ги види как изчезват в сумрака на Уестминстърския мост. По навик тя изучаваше хората, които се появяваха от мъглата и приближаваха към нея, като във всяка фигура търсеше Роузи Уитман. Мейси я бе чакала през изминалия месец, но старата й приятелка не дойде.

На стълбата се поколеба. Откакто се беше изгубила в Лондон, престана да минава по задните улици от амфитеатъра до дома, макар и да познаваше пътя и някои от хората и магазините по него. Обикновено вървеше по Уестминстър Бридж Роуд, където имаше повече хора и светлина. Но сега, за разлика от предишния път, когато излезе от амфитеатъра, беше станало толкова мъгливо, че тя се поколеба дали да мине дори оттам. Тъкмо се обръщаше да влезе вътре и да попита Джем дали няма да я придружи, когато Джон Астли излетя през вратата и се блъсна в нея.

— О! — извика Мейси.

Джон Астли се поклони.

— Моите извинения, госпожице.

Щеше да я отмине, но случайно погледна лицето й и се спря. Защото Джон Астли видя в него изражение, което изличи от ума му гнева на мис Лора Девайн и сълзите на мис Хана Смит. Мейси го зяпаше с безкрайното обожание на провинциално момиче. Тя никога не би го гледала заплашително, не би го нарекла „голямо лайно“ и не би го зашлевила, както току-що беше направила мис Хана Смит, когато той я последва зад кулисите. Мейси нямаше да го критикува, а да го подкрепя, нямаше да изисква нищо от него, а да го приема какъвто е, нямаше да го отхвърли с презрение, а да го приласкае. Макар и не така изискана като мис Хана Смит — беше в края на краищата момиче от село със зачервен нос и смешна шапчица, — тя все пак имаше блестящ поглед и изящна фигура, на която част от неговото тяло вече реагираше. Тя беше освежаващата напитка, от която един мъж имаше нужда, след като е бил мишена на гняв и ревност.

Джон Астли скалъпи най-милата си физиономия и показа, че е заинтригуван от нея, което беше безкрайно прелъстително за момиче като Мейси. Той я изучаваше, докато тя се колебаеше на прага на гъстата, мръсна, всепоглъщаща мъгла.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— О, благодаря ви, господине! — извика Мейси. — Трябва… да си отида вкъщи, но мъглата ме плаши.

— Наблизо ли живееш?

— Да, господине. През две къщи от вас в комплекса „Херкулес“.

— О, значи сме съседи. Тъкмо си казвах, че ми изглеждаш позната.

— Да, господине. Срещнахме се по време на пожара през лятото, помните ли? И… ами баща ми и брат ми работят тук, в цирка. Често идвам да им нося храна.

— И аз отивам към „Херкулес“. Позволи ми да те придружа. — Джон Астли сви лакът, за да го хване под ръка. Мейси се вторачи в него, като че ли й предлагаше корона със скъпоценни камъни. В живота на едно скромно момиче рядко се случваше да получи точно това, за което е бленувало цял живот. Протегна ръка и плахо докосна лакътя му, като че очакваше да се стопи. Но синият фрак и плътта под него бяха истински и тя потръпна от вълнение.

Джон Астли хвана пръстите й с другата си ръка и ги стисна, окуражавайки я да обгърне лакътя му.

— Ето така, мис…

— Мейси.

— На вашите услуги, мис Мейси.

Джон Астли я поведе надолу по стълбите и наляво през мъглата по Стангейт Стрийт вместо към по-осветеното платно на Уестминстър Бридж Роуд. Мейси плуваше в собствена топла мъгла и безмълвно му позволи да я води по прекия път, който беше избягвала цял месец. Всъщност Мейси изобщо не забелязваше накъде вървят. Да може да върви до най-красивия, най-способния и най-елегантния мъж, когото познаваше, и дори да се допира до него, беше повече от сън. Това беше най-важният момент в живота й. Тя стъпваше леко, като че ли мъглата беше под краката й и я отделяше от земята.

Джон Астли си даваше сметка, че Мейси е запленена от него, и беше достатъчно опитен, за да знае, че не бива да говори много в началото. Казваше нещо само колкото да я насочва през мъглата: „Внимавай с тази каруца“; „Да не стъпиш в канавката“; „Мини малко надясно да не нагазиш в изпражненията.“ Джон Астли беше израснал с лондонската мъгла и беше свикнал да се движи ловко в нея с изострени сетива. Носът му подушваше коне, кръчми или боклук, краката му усещаха наклона на канавките отстрани на пътя или камъчетата по малките улички. Макар че мъглата приглушаваше звуците, все пак можеше да каже дали приближават два или три коня, да различи кабриолет от каруца. Затова вървеше уверено в мъглата, но не бързаше, защото комплексът „Херкулес“ не беше далеч, а той имаше нужда от време.

След като получи физическото доверие на Мейси, той внимателно поведе разговор.

— Донесе ли обяд на баща си и брат си днес? — поинтересува се той.

— Да, господине.

— И с какво ги нахрани? Чакай да позная. Пай с месо?

— Да, господине.

— Купи ли го, или ти го направи?

— Помагах на мама. Аз разточих горната кора.

— Сигурен съм, че точиш хубави кори, Мейси, с тези нежни пръсти, най-нежните в Ламбет.

Мейси се разсмя.

— Благодаря ви, господине.

Повървяха още малко, преди да стигнат до кръчмата на ъгъла, където Стангейт Стрийт се вливаше в Ламбет Марш, а жълтата светлина над входа придаваше на мъглата цвят на гной. Нямаше никой, който да пие навън в такова време, но когато минаха покрай вратата на кръчмата, тя внезапно се отвори и навън излезе един залитащ мъж, който псуваше и се хилеше.

— О! — Мейси сграбчи ръката на Джон Астли.

Той отново сложи другата си ръка върху нейната и притисна лакът, така че да са по-близо един до друг.

— Спокойно, мис Мейси, няма от какво да се боиш. Ти си с мен все пак. Няма да те докосне и с пръст.

Всъщност мъжът не ги беше забелязал и започна да се клатушка нагоре по една уличка, а Джон Астли и Мейси завиха по друга.

— Надявам се, че тръгна да купува зеленчуци за жена си. Какво мислиш, че ще купи — цвекло или репи?

Мейси се изсмя, въпреки че беше нервна.

— О, сигурно цвекло, господине. Мисля, че ще е по-добре.

— А праз или зеле?

— Праз! — Мейси се засмя, сякаш беше изрекла нещо много забавно, и Джон Астли се присъедини към смеха й.

— Тази кръчма е отвратителна — каза той. — Не трябваше да минаваме покрай нея, Мейси. Много се извинявам.

— О, не се притеснявайте, господине. С вас съм в пълна безопасност.

— Добре. Радвам се, мила. Разбира се, не всички кръчми са като тая. Някои са много приятни. „Ананасът“ например. Там могат да влизат и дами и да се чувстват като у дома си.

— Сигурно е така, господине, макар че никога не съм стъпвала в нея.

При споменаването на тази кръчма лицето на Мейси посърна малко, защото се сети как чакаше отвън да зърне Джон Астли, който излезе с една от шивачките. Неволно издърпа малко ръката си изпод здраво притиснатия му лакът. Той почувства промяната в настроението й и изруга наум. Тогава не „Ананасът“, помисли си той, явно не я харесва. Може би все пак не беше най-доброто място, макар и да беше удобно, защото конюшнята на баща му беше наблизо, а тя беше крайната му цел. Освен това имаше вероятност тази кръчма да е пълна с хора от цирка, които можеше да я познават.

Преди Джон Астли да предложи „Ананасът“, Мейси сякаш летеше на крилете на своето въображение, щастлива от безгрижния закачлив разговор. Споменаването на кръчмата обаче я накара да се замисли за неговите намерения. Щом я канеше да пият, значи си беше наумил нещо. Тя се поколеба и каза:

— Наблюдавах ви да яздите с мис Смит преди малко. Двамата заедно изглеждахте прекрасно.

Джон Астли не хареса посоката на разговора. Искаше да се върне към шегите със зеленчуците.

— Мис Смит язди много добре — отвърна той и се запита какво е видяла Мейси по време на репетицията. Чула ли беше какво изкрещя баща му на Лора Девайн?

От своя страна Мейси също мислеше за това, което беше видяла и чула, за парченцето от мозайката, което свързваше Джон Астли и мис Девайн. Скоро установи, че самото му присъствие, широките му рамене и тесният ханш под добре скроения син фрак, сивите очи и вечната усмивка, леката уверена походка и здравата ръка, дори силничката миризма на конска пот бяха за нея много по-важни от всичко, което беше сторил някому. С леко чувство за вина заради любезността на мис Девайн и предупреждението й Мейси пропъди от мислите си миналото му и се съсредоточи върху настоящия миг. Той може и да обръщаше внимание на много жени, но защо пък и тя да не получеше малко от това внимание? Искаше го. Мейси дори улесни Джон Астли. Когато стигнаха до комплекса „Херкулес“ с квартирата на Келауей отдясно, тя каза:

— Колко бързо дойдохме! — Изрече думите с колкото се може по-тъжен глас.

Джон Астли веднага отвърна:

— Скъпа, нима не се радваш, че се връщаш вкъщи невредима! Очакват ли те?

— Не — отвърна Мейси. — Не още. Ще помагам на мама да сложи кисело зеле, но тя не се е разбързала.

— Какво, не те чака чистене на праз или цвекло?

Мейси се усмихна, но той вече я водеше през улицата и стомахът й се сви при мисълта, че скоро ще я остави до тяхната порта и може би никога повече няма да говори с него или да го докосне.

— За мен беше удоволствие да те изпратя, Мейси, толкова ми беше приятно, че не ми се разделя с теб — заяви Джон Астли, когато спряха пред къщата на мис Пелам. — Можем да пийнем заедно, преди да се прибереш.

— Много… много мило.

— Може би в кръчмата на края на улицата. Близо е, няма да ходим далеч в тази мъгла и има уютно кътче, което според мен ще харесаш.

— Добре… добре, господине — промълви Мейси. За миг усети, че й се завива свят от чувство за вина и страх. Но въпреки това хвана Джон Астли под ръка, обърна гръб на къщата, тънеща в мъгла, и тръгна в посоката, която теглеше и него, и нея.

5

Редицата къщи на комплекса „Херкулес“ завършваше с кръчмата „Херкулес“, точно при Уестминстърския мост, а на другия край беше „Ананасът“. Тя беше по-голяма и по-посещавана от „Ананасът“, със сепарета и ярко осветление. Джон Астли беше пил там няколко пъти, но обичаше да прави прелъстителките си набези в по-закътани и тъмни места. Ала в нея поне нямаше хора от цирка и когато влязоха, никой не ги погледна.

Джон Астли плати на една двойка да се преместят другаде и настани Мейси в ъглово сепаре с висока до раменете дървена преграда, която ги изолираше от двете съседни сепарета, но им позволяваше да виждат цялото помещение. После той отиде до бара и й взе пунш, а за себе си чаша вино.

— Да е сладък и с повече ром — даде той указания за пунша. Кръчмарят погледна към Мейси, но не каза нищо.

Щом седнаха с питиетата пред тях, Джон Астли не подхвана разговор, както направи на улицата. Всъщност изобщо нямаше желание да говори. Беше постигнал първата си цел — да настани Мейси в кръчма с питие пред нея. Чувстваше, че е направил достатъчно, а ромът и неговото физическо присъствие щяха да свършат останалото за постигане на втората му цел. Всъщност не обичаше много да говори с жените и чувстваше, че сега няма какво толкова да каже на Мейси. Тя беше хубаво момиче, а той просто търсеше утеха от по-досадните жени в живота си.

Отначало Мейси мълчеше и се наслаждаваше на новото усещане да седи с красавец в лондонска кръчма. Беше влизала, разбира се, в кръчмите край селото им, но те бяха тъмни, задимени и мизерни в сравнение с тази. Макар че „Херкулес“ не беше нищо друго освен долнопробна квартална кръчма, дървените маси и столове бяха по-удобни и не така разнебитени, както онези в „Петте камбани“, които кръчмарят купуваше на старо, вместо да плати за прекрасните изделия на Томас Келауей. Освен това кръчмата „Херкулес“ беше по-топла, защото, независимо че беше по-голяма, огънят с въглища гореше по-добре и имаше повече посетители. Дори големите халби за бира не бяха така нащърбени, както в селските кръчми и чашите за вино и пунш бяха по-хубави от тези, които беше виждала в Дорсетшър.

Мейси никога не беше стояла в помещение с толкова лампи и беше очарована от подробностите, които виждаше — пъстрите дрехи на жените, бръчките по челото на един мъж, имената и инициалите, издълбани в дървените прегради. Наблюдаваше как клиентите сноват напред-назад, подобно на котка, дебнеща дърво с накацали птички, която следи с настървен поглед една, после се взира в друга и върти глава в различни посоки. Останалите посетители, изглежда, бяха в отлично настроение. Когато една компания насреща й избухна в смях, Мейси се усмихна. Двама мъже започнаха да си крещят и тя повдигна вежди, но после въздъхна облекчено, когато те внезапно се разсмяха и се потупаха по гърба.

Тя нямаше представа какво има в чашата, която Джон Астли сложи пред нея; досега беше пила само слаба бира, но я взе смело и отпи.

— О, колко ароматно! — Тя облиза устни. — Не съм смятала, че напитките в Лондон ще са толкова различни. Но ето че доста неща са различни. Например тази кръчма, много по-оживена е от „Петте камбани“. — Тя пак отпи от чашата си, смяташе, че така е редно.

Джон Астли изобщо не я слушаше, а пресмяташе колко ром трябва да й купи, за да се опияни и да се съгласи на всичко. Погледна зачервените й бузи и глуповатата й усмивка. Два ще са достатъчни, помисли си той.

Мейси не се вглеждаше в посетителите, за да търси познати лица, но един от тях се сети коя е. Тя не забеляза Чарли Батърфийлд, който чакаше бирите си сред мъжете, струпани на бара, дори когато той я зазяпа. Като разбра, че е с Джон Астли и е подпийнала, Чарли се обърна на другата страна с отвращение. Но когато сложи бирите пред родителите си, не се стърпя и каза:

— Познайте кой седи в съседното сепаре. Не, недей, мамо! — Той дръпна Бет Батърфийлд назад, когато тя понечи да стане, за да надникне над преградата. — Гледай да не те видят.

— Кой е там, момче? — попита Дик Батърфийлд и отпи глътка. — О, чудесно.

— Оня коцкар Астли с малката госпожичка от Дорсет.

— От Дорсет! Да не би да е Мейси? — каза Бет Батърфийлд. — И какво прави Мейси тук? Това не е място за нея. — Тя нададе ухо към съседното сепаре. Мейси говореше все по-високо с всяка глътка пунш, така че се чуваше ясно. Джон Астли говореше по-тихо и по-малко.

— Ние с мама ходим на цирк два пъти в седмицата — каза Мейси. — Така че сме виждали всичко, което правите, по няколко пъти. Обичам коня ви, господине. Седите така прекрасно на него.

Джон Астли просто измърмори. Никога не говореше за работа в кръчмите, нито пък имаше нужда от нейните комплименти. Но Мейси не беше достатъчно опитна да усети това. В интерес на истината той се отегчаваше от нея. Беше мернал тук няколко жени, с които щеше да си прекара по-добре, отколкото с Мейси. Тя явно беше девствена, а Джон знаеше от опит, че да прелъстяваш девственици звучи добре, но си е трудна работа. Изискваше се търпение, което той невинаги беше готов да прояви. Те често плачеха, а той предпочиташе жените да се радват, че са с него. Само мис Лора Девайн се беше държала поносимо и без преструвки. Смееше се, а не плачеше, когато я облада, и знаеше как една жена може да задоволи мъжа, без той да я учи. Джон дори се изненада, че е девствена. Но после тя показа и някои неприятни черти на девствениците, макар да му спести сълзите си — въобрази си, че има някакви права над него. След няколко срещи, изпълнени с удоволствие, той я отблъсна и отказа да повярва, че носи неговото дете, докато мис Хана Смит не му го внуши с шамар по-рано днес.

И все пак, каквото и да си мислеше Джон Астли за Мейси, вече бе заявил интерес към нея, като я настани в сепарето и я напиваше с ром пред погледите на посетителите. Жените тук разбираха добре какво е намислил и нямаха никакво намерение да станат вторият му избор.

Джон Астли реши да ускори нещата. Щом Мейси изпи пунша си, той отиде да й вземе друг и чаша вино за себе си. На връщане, с пълна чаша във всяка ръка, отстъпи да направи път на едно момче с белег на веждата. Момчето пристъпи в същата посока, а после повтори следващата стъпка на Джон Астли, като през цялото време се хилеше. След като препречваше пътя му още една минута, то се блъсна в рамото му и половината чаша вино се изля на земята.

— Коцкар — изсъска момчето и отмина.

Джон Астли нямаше представа кое е то, но познаваше такива като него: може би беше идвало на представленията и завиждаше на славата и таланта на Джон Астли. Понякога на улицата или по кръчмите го спираха мъже, които му се присмиваха. Стигаше се и до бой, когато ревността го разгаряше. Джон Астли се опитваше да избягва подобни стълкновения, защото беше под достойнството му да се кара и бие с простолюдието. Но се защитаваше умело и отблъскваше атаките, особено срещу красивото си лице. Независимо от няколкото падания и конски ритници беше успял да опази лицето си от белези и наранявания и нямаше никакво намерение да съсипе хубавата си външност в юмручна схватка с пиян младеж.

Мейси не беше забелязала сблъсъка, защото сега слушаше една едрогърда жена с изпръхнали бузи и подпухнали ръце, надвесила се над преградата от съседното сепаре.

— Все се каня да намина при вас с майка ти — казваше жената. — Една дама иска различни копчета за мъжките жилетки, които шие. Знаеш ли как се правят островърхи копчета?

— Разбира се, че знам! — извика Мейси. — Нали съм от Дорсет? Дорсетски копчета от дорсетско момиче! — Пуншът беше изтънил и извисил гласа й.

Бет Батърфийлд се намръщи — беше доловила дъх на ром.

— Майка ти знае ли, че си тук?

— Разбира се, че знае — прекъсна ги Джон Астли. — Но не е ваша работа.

Бет Батърфийлд настръхна.

— Моя е и още как! Мейси ми е съседка, а ние се грижим за съседите си, поне за някои от тях. — Тя го изгледа накриво.

Джон Астли помисли как да се справи с нея: можеше да й отговори учтиво или да й покаже презрение и безразличие. Невинаги беше лесно да прецениш кое поведение ще се хареса на някоя жена, но трябваше да реши, преди да загуби Мейси заради съседите й. Сега, когато имаше възможност да му се изплъзне, той вече я искаше повече. Като остави питиетата и обърна гръб на перачката, той се намести на пейката до Мейси и смело я прегърна. Мейси се усмихна, сгуши се в него и отпи глътка от пунша.

Бет Батърфийлд наблюдаваше тази демонстрация на близост с подозрение.

— Мейси, добре ли…

— Добре съм, мисис Батърфийлд, наистина. Мама знае, че съм тук.

— Така ли? — Макар че Мейси започваше да става по-добра в лъжите, не беше лесно да заблуди Бет Батърфийлд.

— Остави ги, Бет — изръмжа Дик Батърфийлд и я дръпна за полата. Беше краят на седмицата и той беше уморен. Не искаше нищо друго освен няколко питиета със семейството и приятелите. Смяташе, че жена му много се меси в хорските работи.

Бет Батърфийлд се задоволи с думите:

— Ще дойда малко по-късно да ви питам за тия копчета, какво ще кажеш? — каза го така, сякаш да предупреди Джон Астли, че Мейси скоро трябва да си е вкъщи да я посрещне.

— Да, или утре. Но побързайте, защото може да заминем скоро.

— Да заминете ли? Къде ще ходите, в Дорсетшър ли се връщате?

— Разбира се, че не в Дорсетшър. — Мейси размаха ръка. — Не, в Дъблин, с цирка.

Джон Астли беше изненадан, дори ужасен при тази новина.

— Така ли? — възкликна той.

— Чух как баща ти покани моя да тръгне с него. А ти, разбира се, можеш да го убедиш да позволи на тате да ни вземе всички. — Тя отпи от пунша и тръсна чашата на масата. — Всички ще сме заедно!

— Нима? — Бет Батърфийлд изгледа начумерено Джон Астли. — Може би е най-добре да дойда сега с теб при майка ти.

— Бет, седни и си пий кротко. — В гласа на Дик Батърфийлд прозвучаха заплашителни нотки, каквито Бет рядко долавяше, затова се подчини и седна на мястото си, все така начумерена.

— Тук има нещо нередно — промърмори тя. — Знам го.

— Да, но не е твоя работа, нали така? Остави ги тия Келауей на мира. Не падаш по-долу от Маги, която дебне момчето им при всеки удобен случай. Може би трябва да се тревожиш повече за нея, отколкото за това момиче. Мис Дорсет е достатъчно голяма да знае какво прави. Ще си получи какво търси от Астли. Като идеш да видиш мисис Келауей, я попитай какво ще прави мъжът й с дървения материал, ако замине за Ирландия. Кажи му, че ще го взема за малко пари — и столовете, ако има някакви. Знаеш ли, най-добре е да дойда и аз у тях.

— А сега кой си пъха носа в хорските работи?

Дик Батърфийлд се протегна и вдигна чашата си.

— Тук не става дума за Келауей, пиле, а за Батърфийлд. Така поддържам покрива над главите ви.

Бет Батърфийлд изсумтя.

— Ето с тях го поддържам. — Тя протегна нацепените си мазолести ръце, които изстискваха мокри дрехи вече двайсет години и изглеждаха като ръце на старица. Дик Батърфийлд хвана едната й ръка и я целуна с умиление и състрадание. Бет Батърфийлд се засмя.

— Ти, старо куче. Какво да правя с теб?

Тя се облегна и се прозина, защото току-що се беше върнала от свои клиенти, където беше прала от предишната вечер и не беше спала повече от едно денонощие. Настани се на мястото си като парче камък в зид и позволи на Мейси да се изплъзне от съзнанието й. Нямаше да се помръдне няколко часа.

Джон Астли размишляваше за Дъблин. Едно от привлекателните неща у Мейси беше, че ще остане тук и той няма да се бори с някакви претенции относно девствеността й.

— Какво беше това за Дъблин? — каза той. — Какво ще върши баща ти там?

— Дърводелска работа. Той е майстор на столове, но мистър Астли го помоли да се присъедини към цирка, за да строи декорите. — Мейси завали последните думи под влиянието на рома. Искаше да положи замаяната си глава на масата.

Джон Астли си отдъхна. Баща му със сигурност нямаше да позволи на един дърводелец да води и семейството си с тях в Дъблин. Той изпи чашата си и стана.

— Хайде, да тръгваме.

Беше обаче позакъснял. Нахалният хлапак, който изля виното му, сега стоеше с група младежи отсреща и беше започнал да пее:

Бузите на Мейси сега бяха пламнали и тя изглеждаше леко упоена.

— Хайде, Мейси — повтори Джон Астли, като гледаше заплашително певците. — Ще те изпратя до вас.

Хората наоколо бяха подели песента:

Мейси се забави да нагласи шала на раменете си.

— Побързай! — измърмори Джон Астли. Като я издърпа да стане, той я обгърна с ръка и я поведе към вратата. Надвиквайки песента, Бет Батърфийлд я сподири с думите:

— Не забравяй, пиленце. Скоро ще дойда при майка ти!

Джон Астли затвори вратата след себе си да не чува залповете от смях. Мейси, изглежда, не им бе обърнала внимание, макар че свежият въздух я поободри и тя тръсна глава, сякаш да проветри ума си.

— Къде отиваме? — успя да изломоти.

— Просто на малка разходка, а после ще те заведа у вас. — Джон Астли пристегна ръката си около кръста й и я поведе не наляво покрай комплекса „Херкулес“, а надясно по Бастил Роу. В тази посока имаше пътека между две къщи, която водеше към конюшнята.

От студения въздух щастливото опиянение на Мейси премина в гадене. Малко по-надолу по Бастил Роу тя започна да стене и се хвана за стомаха. Джон Астли я пусна.

— Ама че идиотка — измърмори той, когато Мейси се свлече на колене и повърна в канавката. Изкушаваше се да я остави да си намери сама пътя до дома. Не бяха се отдалечили много от кръчмата, макар че мъглата беше толкова гъста, че тя вече не се виждаше.

В този момент от мъглата изскочи дребна фигура и се приближи към тях. Бяха само на няколко крачки от квартирата на семейство Батърфийлд, където Маги се беше отбила след работа да си смени дрехите. Сега работеше във фабрика за оцет близо до реката и складовете за дървен материал северно от Уестминстърския мост и макар че там миришеше на кисело, носът вече не я болеше и очите й не бяха зачервени. Собственикът дори ги пускаше по-рано в събота следобед.

Маги се стресна, като видя Джон Астли. Не обичаше да върви сама в мъглата, но го правеше, когато се наложеше. Беше се върнала от фабриката с друго момиче, което живееше наблизо, а и кръчмата беше на две крачки от дома им и тя не се безпокоеше. Натъквайки се на ездача така внезапно, понечи да изпищи, но съзря момичето, проснато в краката му, все още повръщащо в канавката. Тогава се изкикоти, защото позна Джон Астли, явно с някое от неговите завоевания.

— Забавлявате се, а, господине? — рече подигравателно тя и избяга, преди той да отговори. Изпита облекчение, че Джон Астли не е заплаха за нея, и желание да излезе от мъглата и да стигне кръчмата. Затова само бегло погледна към Мейси, преди да забърза към „Херкулес“.

6

— А, ето те и тебе, Магс! — възкликна Дик Батърфийлд. — Сядай при нас. Нали ще пиеш една бира? — Той стана и се запъти към бара. В последно време беше по-внимателен към дъщеря си, която всяка седмица му даваше надницата си и така си откупваше благосклонността му.

— И пай, ако е останал — извика след него Маги, като се настани на освободеното място до майка си. — Здравей, мамо.

— Здравей, пиленце — прозина се Бет Батърфийлд. — Свърши ли за днес?

— Да. А ти?

— И аз току-що. — Майка и дъщеря седяха една до друга, капнали от умора;

— Чарли тук ли е? — попита Маги с тайната надежда да не е така. — О, няма значение, ето го. — Макар че брат й я тормозеше по-малко от преди — като допълнителен знак на благосклонност заради надницата й баща й го поозапти, — тя винаги се чувстваше по-спокойна насаме с родителите си.

— Какво ново тук? — попита тя майка си.

— Нищо. А, да, ти знаеш ли, че семейство Келауей отиват в Дъблин? — Бет Батърфийлд обичаше да превръща вероятните неща в сигурни.

— Какво? — слиса се Маги.

— Самата истина. Тръгват тази седмица.

Маги присви очи.

— Не може да бъде. Кой ти каза?

Бет Батърфийлд се размърда на пейката, защото съмнението на Маги я изнерви.

— Мейси Келауей.

— Защо Джем не ми е казал? Видяхме се онази вечер!

Бет Батърфийлд сви рамене.

— Те луди ли са да заминават! Не са хора, дето обичат да пътуват. Беше им достатъчно трудно да се преместят от Дорсетшър и едва започват да свикват. Защо Джем ще го крие от мен? — Маги се опитваше да потисне нотката на истерия в гласа си, но Бет Батърфийлд я усети.

— Успокой се, пиленце. Не знаех, че това толкова те интересува. Жалко, че не дойде пет минути по-рано, можеше да попиташ самата Мейси.

— Тя е била тук?

— Беше. — Бет Батърфийлд повъртя края на шала си, вдигна халбата си и после я остави.

— Мейси не ходи по кръчми. Какво е правила тук, мамо? — не мирясваше Маги.

Бет Батърфийлд надвеси намръщеното си лице над бирата и подметна:

— Беше с оня циркаджия, знаеш го. — Тя описа кръг във въздуха. — Дето язди по арената. Джон Астли.

— Джон Астли? — извика Маги и скочи на крака. Хората наоколо вдигнаха очи към нея.

— Внимавай, Магс — рече Дик Батърфийлд и спря пред нея с две пълни халби и чиния пай, закрепена отгоре им. — Нали не искаш да си разлееш бирата, преди да си я опитала.

— Току-що видях Джон Астли отвън! Но той беше с… — Маги млъкна, осъзнала с ужас, че не е погледнала внимателно фигурата до канавката, за да разпознае Мейси. — Казаха ли къде отиват?

— Щял да я изпрати до тях — промърмори Бет Батърфийлд със сведен поглед.

— И ти му повярва? — извиси глас Маги.

— Не им се бъркай, момиче — сряза я Дик Батърфийлд. — Не е твоя работа.

Маги премести поглед от наведената глава на майка си към безизразното лице на баща си и разбра, че вече са се разправяли по този въпрос.

— Можеш да ми изпиеш бирата — каза тя на Дик Батърфийлд и се запровира през тълпата.

— Маги! Върни се, момиче! — изрева Дик Батърфийлд, но тя вече беше отворила вратата и в слепващия миг се шмугна в мъглата.

Вече беше тъмно и само уличните фенери пронизваха гъстата мъгла и образуваха бледи жълто-зелени кръгове около стълбовете. Маги изтича до мястото, където видя Джон Астли и Мейси. Там вече нямаше никого и тя се насочи към Бастил Роу. Мина покрай тяхната къща и спря един съсед, който тъкмо влизаше в дома си малко по-надолу. Не ги беше виждал. Когато той затвори вратата след себе си, Маги остана сама сред мъглата.

Тя се поколеба и после се затича. След минута стигна до пътеката между къщите, която водеше към поляните около Херкулес Хол и конюшнята. Спря и се загледа в тъмния проход, защото в къщата на Филип Астли нямаше запалени лампи, които да осветяват пътя й. Не можеше обаче да заобиколи откъм комплекса „Херкулес“ от другата страна на поляните, защото беше много път и там също беше толкова тъмно. Докато стоеше и се колебаеше, мъглата се стелеше около нея и оставяше бляскави жълтеникави капчици по лицето й. Чуваше ехото на собственото си учестено дишане, което се връщаше обратно към нея.

Изведнъж от мъглата изплува силует и Маги затаи дъх. Толкова приличаше на мъжа, изникнал насреща й в една друга мъгла през една друга нощ. Писъкът заседна в гърлото й и Маги беше благодарна за това — брат й щеше да й се подиграва вечно, че е изпищяла в лицето му.

Маги го сграбчи за ръката, преди той да успее да проговори.

— Хайде, Чарли, да идем там! — Тя се опита да го повлече през прохода.

Въпреки слабата си фигура, когато Чарли се запънеше, беше трудно да го поместиш и Маги не успя.

— Поспри малко! Къде ще ме водиш?

— При Мейси — изсъска Маги. — Довел е Мейси тук, сигурна съм. Трябва да стигнем при тях, преди той да… да…

— Какво? — Чарли, изглежда, изпитваше удоволствие да протака нещата.

— Знаеш какво ще направи. Наистина ли искаш да я съсипе?

— Не чу ли татко, който каза, че това не е наша работа? Цялата кръчма го чу.

— Разбира се, че е наша работа. Твоя работа е. Ти я харесваш. Знаеш, че е така.

Лицето на Чарли стана сериозно. Не искаше хората, най-малко пък сестра му, да мислят, че има чувства към Мейси.

— Чарли, моля ти се. — Маги пусна ръката му. — Тогава защо тръгна след мене? Не ми казвай, че не си ме проследил, никой няма да дойде тук просто на разходка.

— Реших да видя за какво толкова се тревожиш.

— Е, сега знаеш. И ако не искаш да ми помогнеш, махай се. — За да покаже, че ще действа сама, ако се наложи, Маги тръгна в тъмнината, макар че на горната устна и челото й се появиха още капчици пот.

— Спри за малко — каза Чарли. — Ще дойда с теб, ако първо ми кажеш нещо.

Маги се върна.

— Какво? — Стомахът й се сви, защото знаеше, че има само едно нещо, свързано с нея, което интересуваше брат й.

— Какво почувства?

— Не разбирам какво ме питаш — каза тя, като поде неговата игра на протакане и му даде възможността, за която бленуваше — да произнесе думите, човъркащи ума му от толкова време:

— Какво почувства, като уби оня човек?

Маги не беше чувала никой да изрича на глас тези думи и стомахът й стана на топка, а дъхът й спря, сякаш Чарли я беше фраснал с юмрук.

Настъпи мълчание, докато успее да си възвърне гласа. Трябваше й време да измисли нещо, което щеше да го задоволи, за да могат да продължат.

— Сила — изрече тя това, което според нея той искаше да чуе, въпреки че беше пълна лъжа. — Сякаш бях способна на всичко.

Това, което наистина почувства онази нощ преди година, беше усещането, че е убила част от себе си, а не друг човек. Понякога й се струваше, че тя самата е мъртва. Знаеше обаче, че Чарли никога няма да разбере това. И тя не го разбираше. Мистър Блейк би го разбрал обаче, помисли си тя, защото то беше част от неговия свят на противоположности. Някой ден може би щеше да го помоли да й го обясни, за да знае къде се намира.

— След това нищо не е същото — добави тя замислено. — Не знам и дали някога ще бъде.

Чарли кимна. Усмивката му накара Маги да потрепери.

— Добре — рече той. — Накъде отиваме?

7

Мейси се посъвзе, след като повърна, защото се прочисти от рома. Когато конюшнята изникна от мъглата, тя беше достатъчно трезва, за да попита Джон Астли:

— Да видя коня ти ли ме водиш?

— Да.

Той наистина я заведе до обора, където стоеше дорестата му кобила, като първо запали свещ. След репетицията в амфитеатъра бяха довели тук кобилата, за да я почистят, напоят и нахранят. Сега тя стоеше достолепно, преживяше и чакаше някое момче от цирка да я отведе за вечерното представление. Когато видя Джон Астли, тя изпръхтя. Той се протегна и я потупа по шията.

— Здравей, миличката ми — промърмори с много повече чувство, отколкото когато говореше на хора.

Мейси също протегна предпазливо ръка да погали муцуната й.

— О, колко е хубава!

— Наистина. — Джон Астли си отдъхна, че Мейси не е вече толкова пияна. — Ето — рече той, като се наведе да напълни един черпак от ведрото с вода. — Искаш ли да пийнеш.

— Благодаря ти. — Мейси пое черпака, отпи и избърса устните си.

— Ела с мен. — Джон Астли я поведе покрай другите коне, сред които беше и жребецът на мис Хана Смит, към една ясла в дъното на конюшнята.

— Кой кон… — Мейси надникна и не видя нищо друго освен купчина слама. Джон Астли остави свещта върху една обърната наопаки кофа, придърпа някакво одеяло от ъгъла и го постла върху сламата. — Ела и седни с мен за минутка. — Миризмата на конете го беше възбудила и издутината в панталоните му си личеше ясно.

Мейси се поколеба, приковала очи в издутината. Знаеше, че този момент ще настъпи, макар че не си позволяваше да мисли за него. Кое момиче, на което предстои да стане жена, не го знаеше? Сякаш целият свят чакаше преминаването на девойката от единия бряг на реката на другия. На Мейси й беше странно, че то ще бъде просто едно одеяло и воня на коне върху постеля от слама в мъгляво петно светлина, заобиколено от мъглата, мрака и Лондон. Не си го беше представяла по този начин. Но тук беше Джон Астли с протегната ръка и тя се пресегна да я хване.

Когато Маги и Чарли стигнаха до яслата, Джон Астли беше свалил блузата й, а корсетът й беше смъкнат, така че бледите й гърди бяха изскочили навън. Беше захапал едно от зърната й и пъхнал ръка под полата й, а с другата притискаше дланта й към слабините си и я учеше как да го гали. Братът и сестрата зяпнаха от изумление. Маги се затерза от въпроса колко време ще им трябва на двамата да усетят, че ги наблюдават, и да прекратят това, което правеха. Помисли си, че е неудобно и нередно да наблюдаваш двама любовници, без те да подозират. Не почувства същото преди седем месеца, когато с Джем наблюдаваха съпрузите Блейк в лятната им къща, но тогава беше някак различно. Първо, те бяха доста далеч, а не под носа й. И, второ, тъй като Маги не ги познаваше добре, можеше да гледа на тях по-безпристрастно. А стенанията на Мейси я накараха да потръпне от срам.

— Остави я на мира! — изкрещя тя.

С едно рязко движение Джон Астли отскочи настрани и стъпи на крака, а Мейси се надигна и седна, замаяна от удоволствие и объркване. Беше толкова зашеметена, че не се сети да покрие гърдите си, макар че Маги й правеше отчаяни знаци. Чарли Батърфийлд гледаше ту Джон Астли, ту голите гърди на Мейси, докато най-накрая тя издърпа нагоре корсета си.

За изненада на Маги никой не реагира така, както беше очаквала. Джон Астли не показа угризение или срам и не хукна навън. Мейси не се разплака и не скри лицето си, не избяга от прелъстителя си да се скрие при Маги. Чарли не се нахвърли на Джон Астли, а остана зяпнал, с отпуснати ръце. И тя стоеше прикована на мястото си.

Джон Астли не знаеше коя е Маги. Нямаше навик да забелязва децата на съседите. Но разпозна Чарли, който се блъсна в него в кръчмата „Херкулес“, и се запита дали е достатъчно пиян или ядосан да налети на бой.

Ездачът трябваше да направи нещо, за да ги разкара. Не си беше представял, че ще е толкова трудно да легне с това момиче, но след като веднъж я беше повалил на сламата, беше решен да продължи. Ала нямаше много време. Скоро момчето от цирка щеше да дойде да отведе конете за вечерното представление.

— Какво, по дяволите, търсите тук? Изчезвайте от конюшнята ми!

Най-после Маги успя да проговори, макар и с изтънял глас:

— Какво правиш с нея?

Джон Астли изсумтя и повтори:

— Изчезвайте от конюшнята ми! Или ще наредя да ви изпратят в „Нюгейт“, преди да сте се опомнили!

При споменаването на „Нюгейт“ Чарли запристъпя от крак на крак. Дик Батърфийлд беше лежал в този затвор и бе посъветвал сина си да внимава да не попадне там. Освен това се чувстваше застрашен в тези ясли с толкова коне наоколо, готови да го изритат.

Сега Мейси се разплака. Не издържа на люшкането между противоположните силни емоции.

— Защо не си тръгнеш! — изстена тя.

На Маги й трябваше минута да разбере, че думите са отправени към нея. Постепенно започна да осъзнава, че може би никой друг не смята за нередно това, което се случваше. За Джон Астли, разбира се, не означаваше нищо да прелъсти едно момиче. Беше го правил десетки пъти. За Чарли мъжът просто си вземаше каквото иска, след като му го даваха. Дори май се чувстваше гузен, че ги е прекъснал. Самата Мейси не протестираше, призна си Маги, и, изглежда, това й харесваше. Единствено тя свърза тази сцена с мъжа в мъглата на Улицата на влюбените. Сега Маги, а не мъжът се превръщаше в престъпник. Цялото й възмущение внезапно се изпари и вече нямаше енергия да се бори.

Не можеше да разчита на Чарли да я подкрепи. Колкото и да мразеше Джон Астли, той се стресна от заплахата му и изгуби всякаква самоувереност, заобиколен от омразните коне и без приятели да го окуражават. Ех, ако Джем беше тук, помисли си Маги. Той щеше да знае какво да направи.

— Хайде, Маги — каза Чарли и я дръпна.

— Чакай. — Маги закова поглед в Мейси. — Ела с нас! Стани и ще идем да намерим Джем, нали така?

— Остави я на мира — изкомандва Джон Астли. — Свободна е да прави каквото й харесва, нали така, миличка?

— Това значи, че е свободна да дойде с нас, ако иска. Хайде, Мейси, идваш ли, или оставаш тук?

Мейси премести поглед от Джон Астли към Маги и пак към него. Стисна клепачи, за да може да изрече думите по-лесно, макар че със затворени очи изпита чувството, че пропада в бездна.

— Искам да остана.

Дори и сега Маги не искаше да си тръгне, защото те нямаше да продължат в нейно присъствие. Но Джон Астли измъкна камшик от сламата и кресна:

— Измитайте се!

Това реши нещата. Маги и Чарли се дръпнаха назад — Маги с нежелание, а Чарли с облекчение. Повлече я за ръка и докато минаваха покрай яслите, конете зацвилиха, сякаш недоволни от липсата на смелост у брата и сестрата.

8

Когато излязоха на двора, Чарли се запъти към прохода, през който бяха дошли.

— Къде отиваш? — попита Маги.

— Обратно в кръчмата, разбира се. Загубих толкова време тук. Ами ти?

— Отивам да намеря човек с повече кураж от теб!

Преди да успее да я сграбчи, Маги хукна към комплекса „Херкулес“. Мъглата вече не я плашеше — беше твърде ядосана, за да се страхува. Когато стигна улицата, се огледа в двете посоки. Хора, загърнати в наметала, бързаха покрай нея. Мъглата и тъмнината ги пришпорваха. Тя затича след един мъж и викна:

— Моля ви, помогнете ми! Едно момиче е в беда!

Беше старец, който само избоботи:

— Така й се пада, няма работа навън в това време.

Наблизо изникна дребна жена с жълта шапка и шал. Когато Маги зърна любопитната й физиономия, кресна:

— Какво зяпаш, стара клюкарке! — И мис Пелам забърза към своята порта.

— О, моля ви! — извика Маги към друг мъж, тръгнал в обратната посока. — Имам нужда от помощта ви!

— Махай се, малка уличнице! — рече презрително мъжът.

Маги стоеше безпомощна сред мрака и й идеше да се разплаче. Всичко, което искаше, беше някой да се опълчи на Джон Астли. Къде беше този човек?

Той дойде откъм реката — изникна изведнъж от мъглата, крачейки със замислен вид с ръце зад гърба си, нахлупил ниско широкополата си шапка. Той се беше противопоставил на Филип Астли, когато сметна, че се отнася несправедливо с едно дете. Щеше да се справи и със сина му.

— Мистър Блейк! — извика Маги. — Моля ви, помогнете ми!

Отнесеното му изражение мигом се смени и той впери очи в Маги.

— Какво има, момичето ми? Какво трябва да направя?

— Мейси е в беда!

— Води ме при нея — рече той без колебание.

Маги се затича обратно по улицата, а мистър Блейк я последва.

— Мисля, че не съзнава какво прави — обясняваше тя задъхана. — Като че ли я е омагьосал.

Стигнаха до дъното на конюшнята и Джон Астли вдигна поглед, както беше надвесен над разплаканата Мейси. Когато видя мистър Блейк, тя зарови лице в ръцете си.

— Веднага станете, господине!

Джон Астли се изправи бързо и по лицето му премина сянка на страх. Двамата мъже бяха еднакво високи, но мистър Блейк беше по-набит и гледаше заплашително. Погледът му прикова Джон Астли, който запристъпва неловко, загубил присъствие на духа. Случи се това, което Маги си представяше, че с Чарли ще постигнат с общи усилия. Но те нямаха твърдостта и опита на мистър Блейк. Сега, в негово присъствие, Джон Астли се втренчи в купчинката слама в ъгъла.

— Маги, заведи Мейси при жена ми, тя ще се погрижи за нея. — Тонът на мистър Блейк беше благ, но настойчив.

Мейси избърса с длан сълзите си и стана. Изтупа сламките от полата си, като старателно избягваше погледа на Джон Астли. Нямаше за какво да се притеснява — той гледаше втренчено в земята.

Маги наметна Мейси с шала и, прегърна я през рамо и я изведе от яслата. Когато излизаха, чуха мистър Блейк да казва:

— Срамота, господине! Отвратително!

Навън в мъглата Мейси се свлече на земята и се разплака отново.

— Стига, мис Пидъл, не плачи — заговори утешително Маги и я вдигна. — Нека да те върнем у дома, после можеш да плачеш колкото си щеш. Хайде, съвземи се. — Тя раздруса леко Мейси.

Мейси си пое дъх поизправи рамене.

— Ето така. Насам. Не е далече.

Докато се препъваха към комплекса „Херкулес“, от мъглата се появи приятна изненада — Джем бързаше към тях.

— Мейси, къде ходиш? Току-що чух, че… — Той млъкна, като видя смръщената физиономия на Маги, която клатеше глава. Не каза, че се е усъмнил, когато е чул, че Джон Астли е с Мейси, и затова е тръгнал да я търси. — Хайде да си вървим вкъщи. Мама те чака.

— Още не, моля те, Джем — рече Мейси тихо, без да го погледне. Трепереше и зъбите й тракаха. — Не искам те да знаят.

— Водя я при мисис Блейк — заяви Маги.

Джем ги последва до вратата на Блейк. Докато чакаха след почукването, завесите на мис Пелам помръднаха, но щом Маги и Джем погледнаха заплашително нагоре, тя бързо се дръпна от прозореца.

Мисис Блейк не се изненада, че ги вижда. Когато Маги каза: „Мистър Блейк ни изпрати, госпожо. Може ли Мейси да се постопли у вас?“, тя отвори широко вратата и отстъпи да им направи път, сякаш това й се случваше всеки ден.

— Идете в кухнята, милички. Там огънят е запален — каза тя. — Сега ще донеса одеяло и ще дойда да ви направя чай.

9

Семейство Келауей не присъстваха на представлението, с което цирк „Астли“ закри сезона. Въпреки помощта на мисис Блейк Мейси легна болна и тази вечер още имаше треска, а Ан Келауей се грижеше за нея. Томас и Джем Келауей прекараха вечерта в чистене на работилницата, занемарена през месеците, когато работеха за Филип Астли. Сега трябваше да я подредят, защото Томас Келауей отказа на Филип Астли да замине за Дъблин — Мейси беше зле и макар той да не знаеше причината за болестта й, имаше смътното подозрение, че циркът, ако не и самият Астли, има нещо общо със състоянието й. В интерес на истината, макар че Томас Келауей беше притеснен от болестта на дъщеря си, почувства облекчение, че има извинение да не замине за Дъблин.

Маги гледа последното представление и после го описа на Джем, защото по време на него се случиха странни работи. Мис Лора Девайн реши да направи личната си драма публично достояние. Тя изпълни новия номер с мосю Рише, както обеща, като двамата се премятаха на въжето в обратни посоки. Мосю Рише се въртеше бързо в черния си фрак, а мис Девайн доста по-бавно с фустите си в цветовете на дъгата — сега те не образуваха онова възхитително пъстро петно, както обикновено. Като свърши въртенето си с финалния отскок, който така заплени Ан Келауей на Уестминстърския мост, мис Девайн не успя да хване отново въжето и полетя надолу. Приземи се в партера и си счупи глезена, но не предизвика помятането, което така желаеше. Докато я носеха през публиката, тя стискаше очи и не ги отваряше.

Падането на мис Лора Девайн предизвика такова вълнение, че дебютът на мис Хана Смит остана незабелязан и аплодисментите бяха оскъдни. Това може да се дължеше и на Джон Астли, който направи грешка, както никога досега. Когато той и мис Смит си разменяха чашата с вино, докато яздеха в противоположни посоки — вече се бяха сдобрили след кавгата, — Джон Астли погледна надолу и съзря мистър и мисис Блейк в партера. Никога не бяха ходили на цирк и Ан Келауей настоя да им даде билетите си в знак на благодарност, че са намерили Мейси в мъглата. Мистър Блейк метна към Джон Астли яростен поглед. В този миг мис Смит му подаде чашата на разминаване, но Джон Астли не успя да я хване и тя се разби на парченца върху арената.