Жива жар

1

Ан и Мейси Келауей се наслаждаваха на възможността да седят в градината на мис Пелам и да правят копчета. Предишния ден мис Пелам беше отишла при приятелки в Хампстед заедно с прислужницата си. Щеше да им гостува една седмица. В Ламбет беше непоносимо горещо, а сред хълмовете на север от Лондон сигурно щеше да е по-хладно. В нейно отсъствие майка и дъщеря можеха да се порадват на слънчевите лъчи и празната градина. Бяха си донесли столове и седяха в квадрата с белия люляк по средата, заобиколени от диви карамфили. Люлякът беше любимото цвете на Мейси. Тя жадуваше да го помирише, но досега можеше само да гледа от прозореца си как белите му цветчета разцъфват. Когато отиваше до клозета, все се чудеше дали да не изтича по чакълестата пътека, да зарови нос в цветовете и да се върне бързо, преди мис Пелам да я забележи. Но хазяйката им непрекъснато висеше на задния прозорец или се мотаеше в градината с чашата бульон в ръка и Мейси никога не се осмели да го направи. Сега обаче можеше да седи до него цяла сутрин и да вдишва аромата му. Искаше да го носи в себе си до следващата година.

Мейси се облегна на стола си и въздъхна, докато кършеше врат и въртеше глава наляво-надясно.

— Какво ти е? — попита майка й, наведена над едно бландфордско колело. — Да не си вече уморена? Едва сме започнали. Направила си само две.

— Не е това. Знаеш, че обичам да правя копчета.

Беше самата истина. Веднъж Мейси направи петдесет и четири бландфордски колела за един ден, рекорд за околните села. Макар че имаше едно момиче от Уитчърч, което никой не беше надминал. Мистър Кейс, търговецът на копчета, който идваше в Пидълтрентайд веднъж месечно, често я даваше за пример на жените, които му носеха направените от тях копчета. Мейси беше сигурна, че момичето прави по-прости копчета, които могат да се изработват по-бързо — сингълтън или птиче око, или дорсетски кръстосани, чиято изработка не беше така пипкава като на бландфордските колела.

— Мъчно ми е… за нашия люляк.

Ан Келауей остана безмълвна. Разглеждаше готовото копче и с нокътя на палеца си разпределяше нишките по-равномерно, та копчето да заприлича на паяжинка. Доволна от вида му, тя го пусна в скута си при другите, взе метално кръгче и започна да намотава конец около ръба му. Чак тогава каза:

— Люлякът тук мирише по същия начин, нали?

— Не, по-дребен е, има по-малко цветчета и не ухае така. А и по него има прах.

— Храстът е различен, но цветовете миришат по същия начин.

— Не е вярно — упорстваше Мейси.

Ан Келауей не продължи спора. Въпреки че, откакто се забавляваше с представленията в цирка, тя посвикна с новия им живот в Лондон, разбираше какво има предвид дъщеря й.

— Чудя се дали Лизи Милър вече бере бъза — каза тя. — Тук още не съм виждала цъфнал бъз. Надявам се Сам да й покаже мястото с най-кичестите храсти.

— На върха на хълма ли?

— Да. — Ан Келауей замълча, унесена в спомени. — Когато бяхме млади, баща ти ми издяла свирка от него.

— Колко мило. Пазиш ли я, мамо? Никога не съм я виждала.

— Загубих я скоро след това, в лешниковата гора близо до Нетълкоум Таут.

— Колко трагично! — въздъхна дъщеря й. Напоследък Мейси беше станала по-чувствителна към отношенията между мъжете и жените и драматизираше неща, които Ан Келауей не намираше за толкова вълнуващи.

Тя погледна настрани към дъщеря си.

— Не беше чак толкова трагично. — Никога нямаше да каже на Мейси, но беше загубила свирката при едно боричкане с Томас Келауей, докато „зареждаха помпата за съпружеското ложе“, както се беше изразил той. Сега, много години по-късно, се питаше защо го е направила. Макар да знаеше, че трябва да обича съпруга си, се чувстваше стара и бездушна.

— Мислиш ли, че Сам вече се е оженил за Лизи? — попита Мейси. — Миналата година на Архангеловден тя намери пръстена в пая, нали така? Време й е да се задоми.

Ан Келауей изсумтя:

— Суеверия. Във всеки случай Сам каза, че ще ми прати вест, когато се оженят.

— Искаше ми се да бъдем на сватбата им. Лизи ще е толкова красива с цветя в косата. Какви ли ще избере? Аз бих си сложила бял люляк, разбира се.

Ан Келауей се намръщи, докато чевръсто намотаваше конците около металното кръгче. Двете с Мейси правеха копчета от години и винаги й беше приятно да седи с дъщеря си, да си бъбрят или просто да помълчат заедно. В последните дни обаче се изненадваше от въпросите на Мейси за любовта, красотата, мъжете и жените. Подобни мисли бяха далеч от живота й сега, ако изобщо някога я бяха вълнували. Във всеки случай не и на четиринайсет години. Дори ухажването на Томас Келауей, когато беше на деветнайсет, я изненада. Понякога, докато вървеше с него по улиците и през ливадите, или лежаха в гората, където загуби свирката, имаше чувството, че на нейно място е някоя друга, която флиртува, изчервява се, целува се и гали гърба на любимия, а самата тя стои настрани и гледа разораните ниви и каналите, които заобикаляха хълмовете. Живият интерес на Мейси към тези неща я смущаваше.

Но и тя искаше да види най-големия си син задомен. Бяха получили само едно писмо от Сам, в началото на май, независимо че Мейси, която можеше да пише и чете по-добре от останалите в семейството, си беше поставила за задача да му пише всяка седмица и започваше писмата си с въпроси и предположения за това, което става в селото — кой ще стриже овцете, кой прави най-много копчета, кой е ходил до Дорчестър, Уеймът или Бландфорд, на кого му се е родило бебе. Но въпреки че Сам можеше да пише и чете криво-ляво — всички деца от семейство Келауей бяха посещавали за кратко селското училище, той не си падаше по писмата и не беше много словоохотлив. Писмото му беше кратко и не отговаряше на въпросите на Мейси. Съобщаваше им само, че е добре, че е резбовал облегалките на новите пейки за църквата в Пидълтрентайд и че е валяло толкова, та реката е наводнила някои къщи. Всички от семейството се развълнуваха от тези лаконични вести, но те не бяха достатъчни и жадуваха за още.

Тъй като получаваха оскъдни новини, Ан и Мейси Келауей можеха само да гадаят какво става у дома. Дали кръчмарят е продал „Петте камбани“, както непрекъснато заплашваше? Дали рамката на най-малката камбана е била поправена до Великден за празничното биене на камбаните? Украсявали ли са майско дърво в Пидълтрентайд или Пидълхинтън тази година? А сега, докато работеха, наведени над копчетата си, се питаха дали Лизи Милър е набрала най-хубавия бъзов цвят за ликьора и дали ще носи люляк в косата си на сватбата, която Келауей щяха да пропуснат. Очите на Ан Келауей се замъглиха от сълзи, защото не знаеше нищо за това. Тя поклати глава и се съсредоточи върху бландфордското колело. Беше свършила обвиването на кръгчето с конец и беше готова да оформи спици, за да изглежда като колело на каруца.

— Какво е това тропане? — рече Мейси.

Ан Келауей дочу някакви тъпи удари в съседната къща.

— Трябва да е мисис Блейк с нейната мотика — каза тя тихо.

— Не, не е. Ето пак, някой чука на вратата на мис Пелам.

— Иди и виж кой е — рече Ан Келауей. — Може да са билети за цирка. — Беше чула, че скоро програмата пак ще се променя, а мистър Астли им пращаше билети всеки път, когато това ставаше. Вече беше започнала да чака с нетърпение почукването на вратата и следващите безплатни билети. Усещаше, че започва да се пристрастява към цирка и че може би злоупотребява с несекващата щедрост на мистър Астли.

— Столове срещу столове — беше казал той веднъж, възхитен от столовете, които Томас Келауей му беше направил.

Докато отиваше към вратата, Мейси приглаждаше косата си, хапеше устни и придърпваше роклята си, за да я нагласи над корсета. Макар че обикновено получаваха билетите по някое момче от цирка, Мейси си фантазираше, че може да им ги донесе самият Джон Астли. Последния път, когато отидоха на цирк и той играеше Арлекин в „Приумиците на Арлекин“, Мейси примря от вълнение. Изпиваше го с очи половин час, докато той пееше, ухажваше Колумбина, изпълнявана от новодошлата мис Хана Смит, и танцуваше на гърба на дорестата си кобила. Беше сигурна, че в един момент той я погледна, и сърцето й едва не се пръсна.

Когато мислеше трезво, Мейси ясно осъзнаваше, че не може да се надява да бъде с Джон Астли. Той беше красив, културен, богат, отраснал в града, напълно различен от младежите в техния край. Макар че обичаше баща си и братята си, те бяха недодялани и скучни в сравнение с Джон Астли. Освен това той я откъсваше от мислите й за Лондон, който все още я плашеше, и за смъртта на брат й Томи преди четири месеца, за когото страдаше все по-силно. Дълго време не искаше да повярва, че Томи не е в Пидълтрентайд и никога няма да се появи на вратата на мис Пелам, подсвирквайки и хвалейки се с приключенията си по пътя.

За момент Мейси спря до вратата, заслушана в чукането, което беше станало настоятелно и припряно, и се запита възможно ли е на прага да стои Джон Астли.

Оказа се жена, която не беше виждала. Беше средна на ръст, но изглеждаше по-висока, защото беше едра. Макар и не дебела, беше закръглена и ръцете й приличаха на агнешки бутчета. Лицето й беше кръгло и зачервено, все едно е стояла до пещ. Кафявата й коса беше прибрана под шапка, изпод която тук-там висяха кичури, но тя, изглежда, не бе забелязала това. Очите й бяха и живи, и уморени. В следващия миг се прозя пред Мейси, без дори да закрие устата си с ръка.

— Здрасти, пиленце — рече тя. — Ама каква си хубава!

— Из… извинете, но… мис Пелам я няма — заекна Мейси, объркана от комплимента и разочарована, че не вижда Джон Астли. — Ще се върне след една седмица.

— Не ми трябва никаква Пелам. Търся дъщеря си, Маги, и искам да те попитам знаеш ли нещо за нея. Може ли да вляза?

2

— Мамо, това е мисис Батърфийлд — обяви Мейси, когато се върна в градината. — Майката на Маги.

— Наричат ме Бет — рече жената. — Дойдох да питам за Маги.

— Маги? — повтори Ан Келауей и се надигна от мястото си, стискайки копчетата, които беше изработила. После разбра за кого става дума и отново седна. — Тя не е тук.

Бет Батърфийлд, изглежда, не я чу. Беше се втренчила в скута й.

— Това копчета ли са?

— Да. — Ан Келауей трябваше да се пребори с желанието си да покрие копчетата с ръце.

— Ние ги правим — обясни Мейси. — В Дорсетшър постоянно изработвахме копчета и мама донесе някои материали тук. Мисли, че можем да ги продаваме в Лондон.

Бет Батърфийлд протегна ръка.

— Я да ги видя.

Ан Келауей с нежелание пусна върху грубата зачервена длан изящните копчета, които беше изработила тази сутрин.

— Казват им бландфордски колела — побърза да обясни тя.

— Прекрасни са — промърмори Бет Батърфийлд, докато ги побутваше с пръст. — Виждам такива по нощниците на госпожите и винаги внимавам, когато ги пера. Това по ръба фестон бод ли е?

— Да. — Ан Келауей вдигна копчето, което правеше. — После намотавам конеца през кръгчето, за да направя спиците на колелото, и после шия зад игла, та да се запълни повърхността. Накрая промушвам конеца в центъра, още един бод и готово.

— Прекрасно — повтори Бет Батърфийлд, гледайки копчето с присвити очи. — Иска ми се да можех и аз да правя такива. Бива ме в кърпенето, но не знам дали ще се справя с нещо толкова малко и нежно. Само такива копчета ли правите?

— О, правим най-различни — намеси се Мейси. — Плоски като тези — викат им дорсетски, — които обшиваме с кръстат бод, възлен бод или рибена кост. Правим и заострени, и обли, и топчести, сингълтън и птиче око. Какви други правим, мамо?

— Стари дорсетски, гъбки, гнезда, бутончета — изреди Ан Келауей.

— Къде ще ги продавате? — попита Бет Батърфийлд.

— Още не знаем.

— Мога да ви помогна. По-точно моят Дик. Той познава всички, може на кокошката яйце да продаде, не се шегувам. Той ще ви продаде копчетата. Колко сте изработили вече?

— О, най-малко шестстотин, четири гроси — отвърна Мейси.

— И колко вземате за гроса?

— Зависи какви са и колко са добри. — Мейси замълча. — Защо не седнете, мисис Батърфийлд? — Тя посочи един стол.

— Ще седна, пиленце, благодаря. — Бет Батърфийлд се настани в един уиндзорски стол с извита облегалка, който дори и след десет години употреба не изскърца, когато телесата й се стовариха на брястовата седалка. — Хубав стол — рече тя, като се облегна на пръчките на гърба и прокара пръст по заоблените облегалки за ръцете. — Простичък, стабилен и добре изработен, въпреки че не съм виждала сини столове.

— О, ние в Дорсетшър боядисваме всички столове — заяви Мейси. — Така ги харесват хората.

— Магс ми каза, че мистър Келауей е столар. Той ли е направил този, мисис…?

— Ан Келауей. Той, разбира се. Вижте, мисис Батърфийлд…

— Бет, миличка. Всички ми казват Бет.

— Като Скокливата Бет! — възкликна Мейси и седна на една от студените каменни пейки на мис Пелам. — Току-що ми хрумна. Колко е смешно!

— Какво му е смешното, пиленце?

— Скокливата Бет — така наричаме растението сапунче. Поне при нас в Дорсетшър. И вие използвате сапунчето за прането си, нали така?

— Използвам го. Скоклива Бет, а? — Тя се изкикоти. — Не бях го чувала това. Там, където съм родена, му казваме белонога. Но това ми харесва — Скокливата Бет. Моят Дик ще почне да ми вика така, ако му го кажа.

— И какво ви води насам? — прекъсна я Ан Келауей. — Споменахте дъщеря си.

Бет Батърфийлд изведнъж стана сериозна.

— Да, да. Тръгнала съм да я търся. Няма я от известно време и започвам да се тревожа.

— Откога я няма?

— От две седмици.

— От две седмици! И едва сега я търсите? — Ан Келауей не можеше да си представи да загуби Мейси за една нощ в този град, камо ли за две седмици.

Бет Батърфийлд се размърда на стола си. Този път той изскърца.

— Е, не чак толкова отдавна. Може би от седмица. Да, точно така, само една седмица.

Като видя, че Ан Келауей продължава да я гледа ужасена, тя рече гръмогласно:

— Може дори да не е толкова дълго. Не се свъртам много у дома, пера по хорските къщи, понякога и нощем, и спя през деня. С дни не виждам моя Дик или Чарли, или който и да било, защото ме няма.

— Някой друг виждал ли я е?

— Не. — Бет Батърфийлд отново се размърда на стола и той пак проскърца. — Да ви кажа честно, малко се поскарахме и тя избяга. Бавно се пали, но веднъж като пламне, стой, та гледай! Метнала се е на баща си.

Ан и Мейси Келауей мълчаха.

— Знам, че е някъде наблизо — добави Бет Батърфийлд. — Оставям й храна отвън и тя веднага изчезва. Но искам да се върне. Не е редно да я няма толкоз дълго. Съседите почват да задават въпроси и ме гледат особено, както вие сега.

Ан и Мейси Келауей наведоха глави и започнаха да бодат по бландфордските колела.

Бет Батърфийлд се наклони напред и загледа как се движат пръстите им.

— Напоследък Магс прекарва доста време с вашето момче… Джем, нали така беше?

— Да, Джем. Той помага на баща си — кимна Ан Келауей към къщата.

— Е, дойдох да попитам дали той или някой от вас не е виждал Маги тия дни. Просто по улиците, до реката или тук, ако е идвала на гости.

Ан Келауей погледна дъщеря си.

— Виждала ли си я, Мейси?

Мейси вдигна копчето си и остави конеца да увисне с вдянатата в края му игла. Така се усукваше при плетенето, че от време на време тя трябваше да спира и да го оставя да се разсуче. Всички наблюдаваха въртенето на иглата, което постепенно се забави и накрая премина в леко полюшване.

3

Зад стената Маги се изтягаше на стъпалата при лятната къща на семейство Блейк и разглеждаше „Песни за невинността“, когато чу майка си от другата страна. Тя подскочи, като че ли до нея изплющя дресьорски камшик. Кресливият глас на Бет Батърфийлд й дойде като гръм от ясно небе след дорсетската напевна реч на Ан и Мейси Келауей със скучните им разговори за Дорсетшър, които й действаха приспивно.

Не й се беше случвало да подслушва, когато говорят за самата нея. Бет Батърфийлд дърдореше като на пазара, сякаш сравняваше цените на ябълките, и на Маги й трябваха няколко минути да осъзнае, че обсъждат нея. Тя обви ръце около коленете си и ги притисна към гърдите си, облегна брадичка на тях и се заклати леко напред-назад.

Маги все още се чудеше защо семейство Блейк не са я изхвърлили от градината си, както щяха да сторят нейните родители, ако заварят бездомно момиче в своята градина. Наистина през първите дни тук Маги направи всичко да се скрие. Беше й много трудно обаче. През нощта, когато прескочи стената, не мигна — трепереше в къпинака, където беше паднала, въпреки че беше топла нощ, и подскачаше при всяко шумолене и пращене, докато наоколо се разхождаха плъхове, лисици и котки. Маги не се боеше от животните, но звуците им я караха да си мисли, че наблизо има хора, въпреки че градината на Блейк беше доста далеч от шумните кръчми, суетнята край Херкулес Хол, пиянските свади, възбуденото охкане и пъшкане по тъмните ъгли. Не й харесваше да няма четири стени и покрив, които да я пазят, и призори се промъкна в лятната къща, където спа на пресекулки до разсъмване. Събуди се с вик, уплашена, че има някой на вратата. Беше само съседска котка, която я наблюдаваше с любопитство.

На следващия ден прекоси Уестминстърския мост и подрема на слънце в парка „Сейнт Джеймс“, тъй като едва ли някой от семейството й щеше да дойде там. През нощта се скри в лятната къща, този път с одеяло, което открадна от дома си, когато там нямаше никой, и спа по-добре — толкова добре, че се събуди едва когато слънцето блесна в очите й. Мистър Блейк бе клекнал на стъпалата на лятната къща с купа череши до него.

— О! — извика Маги, надигна се и отмести разрешената си коса от очите си. — Извинете, мистър Блейк! Аз…

Блесналият му поглед я накара да замлъкне.

— Искаш ли малко череши, момичето ми? Първите за тази година. — Той постави купата до нея, обърна се и се загледа в градината.

— Благодаря. — Маги се стараеше да не ги тъпче в устата си, макар да не беше хапвала почти нищо през последните два дни. Когато се пресегна към купата за четвърти път, забеляза, че мистър Блейк е сложил бележника на коляното си.

— Мене ли щяхте да рисувате? — попита тя, опитвайки се да си възвърне духа при странните обстоятелства.

— О, не, момичето ми, гледам да не рисувам от натура.

— Защо не? Не е ли по-лесно, отколкото да си го измисляш?

Мистър Блейк се обърна към нея и рече:

— Не си го измислям. То вече е в главата ми и аз просто рисувам това, което виждам там.

Маги наведе лице и изплю поредната костилка в шепата си с цел да прикрие своето разочарование. Искаше й се мистър Блейк да я нарисува.

— И какво виждате в главата си? Деца ли, като на ония картини в книгата ви?

Мистър Блейк кимна.

— Деца и ангели, мъже и жени, които разговарят помежду си и с мен.

— И вие ги рисувате тук? — Тя посочи бележника.

— Понякога.

— Мога ли да погледна?

— Разбира се. — Мистър Блейк й подаде бележника. Маги метна костилките в градината и избърса ръце в полата си, преди да вземе бележника. Не беше нужно да й казва, че е важен за него. Мистър Блейк го потвърди с думите си:

— Това е бележникът на брат ми Робърт. Разрешава ми да го ползвам.

Маги прелисти страниците, като обръщаше повече внимание на рисунките, отколкото на думите. Дори и да можеше да чете, щеше да й е трудно да разбере драсканиците му, изпълнени със зачертани думи и редове, написани отново отгоре, и обърнати наопаки стихове, понякога нахвърляни толкова бързо, че приличаха повече на черни точки, отколкото на букви.

— Леле, каква бъркотия — промърмори тя, опитвайки се да разгадае смесицата от думи и изображения на страницата. — Гледай колко зачертано!

Мистър Блейк се засмя.

— Първото, което ти хрумне, невинаги е най-доброто — обясни той. — Има нужда от излъскване, за да блесне.

Много от рисунките бяха груби, едва разбираеми скици. Други обаче бяха по-внимателно изпълнени. На една от страниците чудовищно лице бе захапало безжизнено тяло. На друга някакъв гол мъж се беше прострял върху цялата страница и викаше тревожно. Брадат мъж с дълги одежди и печално лице говореше на друг мъж с наведена глава. Мъж и жена стояха голи един до друг; други голи хора бяха преплели изкривени тела. Маги се засмя на рисунката на един мъж, който пикаеше върху стена, но повечето рисунки не я разсмиваха, а я стряскаха.

Спря на страница, изпълнена с малки ангелчета с прибрани криле, човек, носещ бебе на главата си, и лица с изпъкнали очи и широко отворени усти. Отгоре имаше изображение на мъж с очи като копчета, дълъг нос, крива усмивка и разхвърчана къдрава коса. Изглеждаше толкова различен от другите фигури, по-истински и открояващ се, а рисунката бе направена така внимателно и фино, та Маги веднага разбра, че това е истински човек.

— Кой е този човек?

Мистър Блейк погледна към страницата.

— А, това е Томас Пейн. Чувала ли си за него, детето ми?

Маги изрови спомени от вечерите, в които дремеше край баща си в „Артишок“.

— Мисля, че да. Чувала съм татко да говори за него в кръчмата. Написал е нещо, което му е докарало беля, нали така?

— „Правата на човека“.

— Чакайте, нали той подкрепя французите? Както и… — Млъкна, спомняйки си за червената шапка на мистър Блейк. Не го беше виждала скоро с нея. — Значи познавате Томас Пейн?

Мистър Блейк наклони глава и присвил очи, загледа лозницата, катереща се по стената.

— Срещали сме се.

— Значи рисувате и живи хора. Не само тия в главата ви.

Мистър Блейк се обърна и изгледа Маги.

— Права си, момичето ми. Как се казваш?

— Маги — отвърна тя, горда, че човек като него иска да знае името й.

— Права си, Маги. Рисувах го, докато стоеше насреща ми. Наистина е изображение от натура. Но не съм превърнал това в навик.

— Значи… — Маги се поколеба дали няма да досади на мистър Блейк. Но той я погледна очаквателно с повдигнати вежди и открито лице и тя почувства, че тук, в тази градина, може да пита за неща, за които другаде не може. Това беше първият й урок. — В Абатството — рече тя — рисувахте нещо, което наистина виждахте. Онази статуя — само че без дрехите.

Мистър Блейк се вторачи в нея. Изражението на лицето му се променяше — първо показваше учудване, после интерес и дори задоволство.

— Да, момичето ми, наистина рисувах онази статуя. Но не това, което беше там, нали?

— Точно така — изкикоти се Маги при спомена за скицата на голата жена.

След като урокът привърши, Блейк взе бележника и стана, разтърсвайки крака си, сякаш се бе схванал.

Рязко стържене накара Маги да погледне нагоре. Джем повдигаше задния прозорец на съседната къща. Той я видя с мистър Блейк и зяпна от изненада. Маги сложи пръст на устните си.

Мистър Блейк не реагира на звука, както биха направили повечето хора, а тръгна към вратата. За Маги той се интересуваше от света около себе си само когато поискаше. А сега беше загубил интерес към градината си и към нея.

— Благодаря за черешите! — извика Маги. Мистър Блейк вдигна ръка в отговор, но не се обърна.

Когато той влезе вътре, Маги кимна на Джем да дойде при нея. Джем се намръщи и изчезна от прозореца. След няколко минути главата му изникна над стената. Беше се покатерил върху облегалката на каменната пейка.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

— Ела при мен, мистър и мисис Блейк няма да се сърдят!

— Не мога, татко има нужда от мен. Какво правиш тук? — повтори той.

— Избягах от къщи. Не казвай на никого, че съм тук, обещаваш ли?

— Нашите ще те видят от прозореца.

— Можеш да кажеш на Мейси, но на никой друг. Обещаваш ли?

— Добре! — рече Джем след миг.

— Ще се видим по-късно, до Ламбет Палас.

— Добре.

— Джем?

— Какво има?

— Донеси ми нещо за ядене, а?

И така, Маги остана в градината. Семейство Блейк не казаха нищо дори когато продължи да живее там. Отначало прекарваше по-голямата част от деня из улиците на Ламбет. Избягваше местата, където можеше да са родителите й или Чарли, срещаше се с Джем и Мейси, когато бе възможно. След известно време стана ясно, че семейство Блейк нямат нищо против присъствието й, и тя започна да се застоява по-дълго в градината им. Понякога помагаше на мисис Блейк за плевенето на градината или за прането и дори поизкърпваше едно-друго — нещо, в което никога не бе отменяла майка си. Днес мисис Блейк й беше донесла „Песни за невинността“ и поседя с нея — учеше я да чете. После й предложи сама да се упражнява, докато тя прекопае лехите. Маги поиска да й помогне, но мисис Блейк се усмихна и поклати глава.

— Научи се да четеш тези стихове, миличка — каза тя — и мистър Блейк ще е по-доволен от теб, отколкото от моите марули. Той смята, че децата разбират произведенията му по-добре от възрастните.

Сега, когато чу Бет Батърфийлд да пита Ан и Мейси Келауей дали не са я виждали, Маги затаи дъх и зачака отговора на Мейси. Не вярваше момичето да умее да лъже малко повече от брат си.

— Ще попитам Джем.

Маги въздъхна и се усмихна.

— Благодаря, мис Пидъл! — прошепна тя. — Лондон все пак те учи на нещо.

4

Когато Мейси се качи горе, Джем и Томас Келауей огъваха дълъг ясенов прът, за да направят обръч за гърба на един уиндзорски стол. Джем все още нямаше силата или умението да го огъне сам, но можеше да стегне железните скоби, крепящи дървото, което баща му извиваше около обла рамка. Томас Келауей пъшкаше и напъваше пръта, който преди това беше държал на пара, за да стане по-гъвкав. Ако го огънеше твърде много, той щеше да се разцепи.

Мейси знаеше, че в такъв момент не трябва да им говори. Затова се зае с работа в предната стая. Бърникаше в кутията с материали за копчета на Ан Келауей, пълна с различни по големина халки, колелца от овчи рог за копчетата сингълтън, парченца плат, игли и куки и няколко чилета конци с различен цвят.

— Последна скоба, момче — измърмори Томас Келауей. — Това е, отлично.

Те пренесоха рамката, с огънатия на нея прът и я облегнаха до стената, където щеше да изсъхне в желаната форма.

Тогава Мейси изпусна желязна кутия с рогови колелца. Капакът се отвори и по пода се посипаха безчет колелца. „Олеле!“, възкликна тя и коленичи да ги събира.

— Помогни й, Джем — каза Томас Келауей.

— Майката на Маги дойде да пита дали сме я виждали — прошепна Мейси, когато Джем коленичи до нея. — Какво ще кажем?

Джем разтри полирано сиво колелце от овчи рог между пръстите си.

— Доста време мина, преди да тръгне да я търси, какво ще кажеш?

— И мама така каза. Не знам, Джем. Маги изглежда щастлива там, където е, но трябва да е при семейството си, не мислиш ли?

Джем замълча, стана и отиде до задния прозорец да погледне навън. Мейси застана до него. Ясно виждаха лятната къща на семейство Блейк, където седеше Маги. От другата страна на стената бяха Ан Келауей и Бет Батърфийлд.

— Подслушвала ни е! — извика Мейси. — Чула е всичко!

— Може би сега, като разбра, че майка й я търси, ще се върне.

— Не знам, голям инат е. — Мейси и Джем се бяха опитали да убедят Маги да се върне вкъщи, но тя беше непреклонна, че ще живее при Блейк цялото лято.

— Трябва да се върне — отсече Джем. — Не може да остане тук завинаги. Не бива да се натрапва на семейство Блейк, нали така? Трябва да кажем на мисис Батърфийлд.

— Прав си. — Мейси плесна с ръце. — Виж, Джем, мама показва на мисис Батърфийлд как се правят копчета.

Самата истина. Докато Мейси беше горе, Бет Батърфийлд се беше надвесила над Ан Келауей и наблюдаваше със завист как чевръстите й пръсти навиват тънък конец около мъничка халка. Тази сръчност я накара да се разбунтува и да поиска да покаже на всички, че изхабените й ръце могат да правят и друго, освен да изстискват чаршафи.

— Може ли да опитам и аз тая пипкава работа? — попита тя. — Хубава занимавка ми се вижда.

Ан Келауей започна да я учи направо на бландфордското колело, като се опитваше да не се присмива на скованите пръсти на перачката. Бет Батърфийлд обаче успя да обшие само халката, когато уроците по обличане на копчета бяха прекъснати от неочакван гърмеж: над къщите на Бастил Роу, над поляните на Астли и над задната стена отекна внезапен взрив. Бет Батърфийлд почувства как нещо я блъсна в гърдите, като че я бяха замерили с възглавница. Тя изпусна копчето, което веднага се разплете, и скочи.

— Дик! — изкрещя тя.

При гърмежа Ан Келауей заграка със зъби, сякаш имаше силна треска. Тя също стана рязко, но запази самообладание, колкото да не разсипе копчетата в скута си. Останалите от семейството замръзнаха на място в работилницата, когато чуха експлозията, разтресла стъклата на прозорците.

— Господи Боже! Какво беше това? — извика Мейси.

С Джем надникнаха от прозореца, но не видяха нищо необичайно освен реакцията на другите. Мисис Блейк например застина с мотиката сред марулите си, обърнала глава в посоката на гърмежа.

Маги тутакси скочи, но след миг пак седна долу. Иначе майка й можеше да я види, а тя не искаше да я открият.

— Боже, какво ли ще да е? — мърмореше тя. Чу гласа на Бет Батърфийлд по-отблизо.

— И откъде дойде? По дяволите това дърво, закрива ми гледката! Ако отидем до края на градината, можем да разберем какво става. Ето! Казах ли ви? Не съм виждала толкова дим, откакто в Съдърк, където живеехме преди, се запали една къща. Стана на прах и пепел. Майчице, дано Дик да не е замесен в това. По-добре да се връщам у дома.

Филип Астли веднага разбра на какво се дължи гърмежът. Обикновено той не се излежаваше до късно, но снощи беше пил някакво кисело вино и цяла нощ го боля стомах. Лежеше в неспокойна дрямка, краката му заплетени в чаршафите, коремът му издут като варел под завивката, когато експлозията го изстреля от леглото. Веднага разбра от коя посока идва взривът и извика:

— Фокс! Приготви ми коня!

След минута едно момче от цирка бе изпратено да събуди Джон Астли, който по това време трябваше вече да репетира новата програма, а не да се излежава. Около Херкулес Хол винаги се мотаеха момчета от помощния персонал, така че едно от тях хукна към дома на Джон.

Филип Астли излетя от къщата, обличайки сакото си в движение, а Джон Фокс се затича след него. Друго момче изведе белия кавалерийски кон и го държа за юздите, докато Филип Астли се качи на седлото. Нямаше нужда да чака да оседлаят коня, защото щеше да стигне по-бързо пеш през поляните зад Херкулес Хол и по някоя пътечка между къщите на Бастил Роу. Точно това направиха Фокс и момчетата от цирка. Но Филип Астли беше артист и винаги мислеше за впечатлението, което щеше да остави у публиката. Не вървеше един виден собственик на цирк и бивш кавалерист да се появява тичешком на мястото на катастрофата, дори да е на няколкостотин метра. От него се очакваше да бъде водач и беше по-добре да се разпорежда от гърба на коня, а не задъхан и зачервен от тичане, разтресъл шкембе.

Като част от представлението на Астли друго момче от цирка изведе кобилата на Джон и я поведе по улицата към къщата на притежателя й. Баща му също отиде първо там. Когато синът му не се появи веднага, той изкрещя към отворените прозорци:

— Ставай, глупако, не чу ли взрива! Не ми казвай, че не те интересува собственият ти цирк, който ще трябва да управляваш! Поне един път ми покажи, че той ти е по-важен от пиенето и разгула!

Джон Астли се появи на прага с разрошена коса, но иначе напълно спокоен. Думите на Филип Астли явно не го бяха стреснали. Той нарочно затвори бавно вратата, с което ядоса баща си още повече.

— Ако така ще се отнасяш към цирка, ще те изхвърля от него! Ще видиш!

В този момент се чу втори, по-слаб взрив, после пукотевици и трясъци, някои силни, други по-леки, свистене и пронизителни писъци. Тези звуци имаха ефект, който никоя от думите на Филип Астли не можа да произведе: Джон Астли изтича до коня си, скочи на седлото и животното се втурна напред, пришпорвано от стопанина си. Джон мина в галоп покрай комплекса „Херкулес“, а баща му пое в тръст зад него.

Никой от тях не се обърна назад, иначе щяха да видят мис Лора Девайн, най-добрата акробатка на въже в Европа, зад един прозорец на първия етаж от къщата на Джон Астли — гледаше ги как се отдалечават по пътя и завиват надясно по Уестминстър Бридж Роуд. Само една старица с кошница ягоди в ръце зърна кръглото лице на мис Девайн да наднича към улицата. Тя й подаде една ягода.

— Чудесни сочни ягоди за теб, миличка. Виж ги колко са изкусителни, а ти обичаш изкушенията. Хайде, хапни.

Мис Девайн се усмихна и поклати глава. Погледна нагоре и надолу по улицата и се скри.

На Бастил Роу № 6 Дик и Чарли Батърфийлд седяха в кухнята пред тиган с бекон помежду им, бодяха си парченца с ножовете и топяха залъци хляб в мазнината. И двамата скочиха при първия разтърсващ гръм, отекнал зад девическото сиропиталище отсреща. Миг по-късно се разнесе звън и всички прозорци на къщите по Бастъл Роу останаха без стъкла. Само къщата на № 6 оцеля, защото в момента на прозорците нямаше стъкла. Чарли ги беше изпотрошил в една пиянска вечер, когато замеряше котката с обувки и камъни.

Занемели, двамата оставиха ножовете, отместиха назад столовете си и се запътиха навън, докато Чарли бършеше мазната си брада с ръкав. Застанаха на прага един до друг.

— Откъде дойде? — попита Дик Батърфийлд.

— Ей от там. — Чарли посочи на югоизток към парка „Сейнт Джордж“.

— Не, беше от там, сигурен съм. — Дик Батърфийлд посочи на изток.

— Защо питаш тогава, щом си толкова сигурен?

— Сигурен съм. Вярвай на баща си и неговия слух.

— Добре, аз пък съм сигурен, че дойде от там. — Чарли махна енергично към парка „Сейнт Джордж“.

— Там няма нищо, което да избухне.

— Тогава откъде е според теб?

— От работилницата за фойерверки на Астли.

Необходимостта да спорят още бе заличена от облака дим, издигащ се на около двеста метра от тях.

— Астли е загазил — потвърди той. — Ще бъде забавна гледка. — Забърза към дима, но Чарли се помотаваше. Дик Батърфийлд се обърна и викна:

— Размърдай се, момче!

— Не можеше ли първо да си изядем бекона?

Дик Батърфийлд се втрещи.

— Бекон! В такъв момент! Боже Господи, срамувам се, че ми носиш името. Колко пъти съм ти казвал, че бързината е важна. Няма да спечелим нищо, ако се бавим и се тъпчем с бекон, а другите ни изпреварят. Не схващаш ли за какво става дума, момче? Кажи ми!

Дик Батърфийлд се загледа в сина си, в неизменната му насмешлива физиономия, в непохватните му ръце, омазнената му брадичка и очите, които не се палеха от нищо, дори и от експлозията, която би трябвало да го заинтригува. Не за пръв път Дик Батърфийлд се улавяше да съжалява, че Маги не е на мястото на сина му. Тя би си извадила урок от това и му се искаше да е момче. Чудеше се къде ли е сега. Взривът сигурно щеше да я измъкне от скривалището й и тя щеше да дотича. Тогава той щеше да й даде да се разбере, задето избяга, макар че можеше и да я прегърне. Обърна гръб на Чарли и закрачи към облака дим. След миг Чарли го последва, така и непрежалил бекона, който се залояваше в тигана у дома.

Взривът наистина изкара Маги от скривалището й. Щом чу гърмежа откъм Херкулес Хол, тя не се стърпя и хукна навън. Не можеше да пропусне драматичното събитие, независимо дали родителите й щяха да я видят. Момчетата от цирка тичаха напред-назад, Филип Астли крещеше, Джон Фокс даваше нареждания, а после откъм мястото на експлозията се разнесоха пукот и свистене. Маги изтича в задната част на градината, покатери се на стената, скочи и затича през поляните на Астли. Там към нея се присъединиха други любопитни наематели, забързани към пушека и шума.

Джем я видя как се измъкна и разбра, че не може да остане вкъщи.

— Хайде, Мейси! — викна той на сестра си и я задърпа надолу по стълбата. На улицата чуха тропот — първо Джон Астли, а след него и Филип Астли профучаха край тях на коне.

— О! — извика Мейси и хукна подире им. Шапчицата с къдрички отхвръкна от главата й и Джем трябваше да спре да я вземе от земята, преди да се затича да я настигне.

5

Всяка година на 4 юни в десет и половина вечерта, когато циркът бе свършил, Филип Астли изстрелваше фойерверки за рождения ден на Краля от лодки по Темза. Никой не го беше молил за това — сам беше започнал преди двайсет години и сега фойерверките на този ден бяха традиция. Понякога Астли изстрелваше фойерверки и при други случаи — в началото и в края на сезона, за да оповести представленията си, или по време на тях, когато присъстваше някоя важна особа. Той направи работилница за фойерверки в къща близо до Приюта за момичета сираци.

Приютът се помещаваше във внушителна сграда, приятна на външен вид, на място, където се пресичаха Бастил Роу и Уестминстър Бридж Роуд. Той даваше подслон на двеста момичета. Учеха ги да четат сносно, да чистят и готвят, да перат и шият — всичко, което щеше да ги подготви за живота им като прислужници, щом напуснеха приюта на петнайсет години. Сигурно бяха сломени от загубата на родителите си, но тук като че ли си отдъхваха за малко между тъгата и многогодишния черен труд, който ги чакаше занапред.

Дворът на приюта беше заобиколен от двуметрова желязна ограда. Точно до нея се бяха скупчили в ъгъла на двора някои от момичетата и техните възпитателки, обърнали лица към работилницата за фойерверки, която сега свистеше, пукаше и сияеше ярко. На момичетата им се струваше, че това необичайно забавление е специално за тях заедно с чудесното местенце, откъдето да го наблюдават.

Хората от съседните къщи също гледаха пожара, но не бяха очаровани от него. Тези, чиито домове бяха много близо до работилницата, се опасяваха, че огънят ще стигне и до тях. Мъжете крещяха, жените плачеха. Прииждаше все повече народ. Всички обаче бездействаха и чакаха собственика на работилницата, за да предприеме нещо.

Той се появи на кон заедно със сина си. Ракетите бяха започнали да избухват, но повечето се разбиваха в стените на работилницата; една обаче излетя нагоре сред пламъците, които вече бяха прогорили дупка в покрива, и се стрелна в небето. Фойерверките са впечатляваща гледка дори и денем, особено ако никога преди това не си ги виждал, подобно на много от сирачетата, защото вечер ги заключваха преди парадите на Астли по реката. Когато ракетата разпръсна зелени искри, момичетата ахнаха.

Ала за Филип Астли и сина му искрите бяха зелени сълзи. Още докато слизаха от конете, Джон Фокс дотича при тях и полузатворените му очи бяха широко отворени.

— Фокс! — извика гръмогласно Филип Астли. — Успяха ли всички да излязат?

— Да, сър — докладва той. — Няма пострадали освен Джон Онър, който се е наранил, докато е скачал през прозореца.

— Много ли е зле?

Джон Фокс сви рамене.

— Прати някое момче да доведе жената на Онър и лекар.

Филип Астли се огледа и бързо прецени положението.

Като военен и като собственик на цирк беше свикнал с кризисните ситуации и можеше да командва много хора, доста от тях с буен нрав или слаби нерви. Една тълпа от зяпнали мъже и пищящи жени не беше предизвикателство за него. Влезе най-естествено в ролята си на капацитет.

— Приятели! — извиси глас той сред пукота на ракетите и съсъка на огнените серпантини. — Имаме нужда от помощта ви, и то незабавно. Нека жените и децата веднага донесат всички кофи, които намерят у дома си. Колкото се може по-бързо! — Той плесна с ръце и жените и децата се разпръснаха като прах, издухан от огнището.

— Сега мъжете! Направете жива верига от огъня до най-близкия кладенец. Къде е той? — Той се огледа и се спря пред един смаян човек, който пресичаше бавно улицата, гледайки назад към горящата сграда. — Господине, къде е най-близкият кладенец? Както виждате, нуждаем се от големи количества вода, наистина големи!

Мъжът се замисли за момент.

— Има един надолу до Разсадника на Шийлдс — рече той с неподходяща на настоятелното питане мудност. Помисли пак. — Но най-близкият е ето там вътре. — Той посочи към оградата, зад която се бяха скупчили момичетата от приюта, облечени в еднакви дрехи от тъмнокафяво сукно.

— Отворете вратите, девойки, и не се плашете, правите ни голяма услуга! — извика Филип Астли, вечният артист.

Когато вратите се разтвориха, мъжете, а скоро след това и жените и децата, и дори някой от най-смелите сирачета оформиха редица през целия двор чак до кладенеца и към пожара се занизаха кофи с вода. Филип и Джон Астли бяха застанали отпред и хвърляха водата върху огъня, а после подаваха празните кофи на децата, които тичаха с тях до кладенеца.

Когато Филип Астли взе нещата в свои ръце, всичко беше организирано толкова бързо и ефективно, че беше невъзможно някой да стои отстрани и да бездейства. Скоро имаше достатъчно хора и кофи за две вериги. В тях се бяха включили Дик и Чарли Батърфийлд, Джем и Мейси Келауей, Бет и Маги Батърфийлд и дори Томас и Ан Келауей, които бяха дошли да видят пожара. Всички прехвърляха кофи до премаляване.

Филип и Джон Астли изсипаха стотици кофи вода върху пламъците. До един момент това сякаш вършеше работа, тъй като огънят от предната страна на първия етаж бе изгасен. Но други пламъци продължаваха да откриват складирани фойерверки и щом ги близнеха, те се взривяваха с гръм и трясък и разпалваха пожара. Той се разпространи бързо и по горните етажи и покрива, откъдето непрекъснато се стоварваха горящи греди. Нищо не можеше да спре унищожението на работилницата. В един момент баща и син признаха поражението си и започнаха да изливат кофите от двете страни на оградата, за да попречат на огъня да се разпространи към съседните къщи.

Най-накрая Филип Астли прати едно момче да каже на тези до кладенеца да не точат повече вода. Последната кофа премина по всяка от редиците и когато хората се обърнаха към съседите си за следващата кофа, както бяха правили през последния час, откриха, че са с празни ръце. Поогледаха се, замигаха и после тръгнаха към къщата да видят резултата от работата си. Опожареното място беше потискаща гледка — зейнала празнина в редицата от къщи подобна на дупка между зъбите, където стърчи изгнил корен. Въпреки че огънят вече бе изгасен, от обгорелите останки бълваше дим и наоколо бе сумрачно. Сякаш не бе късна сутрин, а привечер.

6

След трескавата борба с огъня настъпи неловко мълчание. Тогава Филип Астли отново се зае със задачата да повдигне духа на хората.

— Приятели, вие помогнахте на цирк „Астли“ и аз ще съм ви вечно задължен — започна той колкото се може поизправен, макар че физическото усилие от последния час си казваше думата. — Това беше едно мрачно, катастрофално бедствие. Тук бяха складирани фойерверките, предназначени за рождения ден на Негово величество краля след два дни. Но сме признателни на Бога, че никой не пострада освен един човек и благодарение на вашите усилия пожарът не засегна други къщи и цирк „Астли“ няма да затвори врати. Всъщност и тази вечер представлението ще започне в обичайния час — шест и половина, и на касата все още има билети. Безкрайно съм задължен на вас, моите съседи, които попречихте този нещастен случай да се превърне в трагедия. Аз съм…

Той продължи в същия дух. Някои го слушаха, други не. Някои имаха нужда да чуят думите му, други искаха просто да пийнат, да хапнат, да поклюкарстват или да поспят. Хората наоколо се раздвижиха, търсейки сред тълпата роднини и приятели.

Дик Батърфийлд стоеше зад Филип Астли, така че да чува какво ще произтече от създалото се положението. Например, когато Филип Астли каза на един човек, който живееше на тази улица, че веднага ще започне строежа на работилницата, Дик Батърфийлд тутакси се сети за камарата тухли долу на Кенингтън, които само чакаха да бъдат използвани. След няколко часа щеше да отиде до кръчмата, където тухларят обикновено вечеряше, и щеше да разговаря с него. Покрай реката имаше няколко търговци на дървен материал, на които щеше да се обади междувременно. Усмихна се на себе си, макар че усмивката му бързо изчезна, щом видя Чарли Батърфийлд да рита горящи въглени по улицата заедно с други младежи. Дик Батърфийлд сграбчи сина си и го издърпа от импровизираната игра.

— Нямаш ли капка ум в главата си! Как ще се почувства един човек, който току-що е изгубил имота си, когато те види да се забавляваш по тоя начин?

Чарли се намръщи и се отдръпна настрани от баща си и момчетата, с които играеше. Макар никога да не го беше признавал, мразеше да помага на баща си. Търговията, с която Дик Батърфийлд се занимаваше, изискваше да имаш чар, който Чарли не притежаваше и никога нямаше да придобие; дори самият той го знаеше.

След като спряха да пренасят кофите, Мейси поведе Джем към тълпата, струпана около Филип Астли, за да наблюдава Джон Астли, застанал наблизо с почерняло от сажди лице. Някои хора в тълпата, които с удоволствие обсъждаха нещата дори преди димът да се е разпръснал, вече мърмореха, че тъй като Джон Астли е главният управител на цирка, той е трябвало да държи окуражителните речи, а не баща му. Старият Астли не може да стои настрана и да остави сина си да се разпорежда, шушукаха си те. Докато не се оттеглеше напълно, синът му щеше да продължава да пие и да съблазнява жените от цирка, както току-що беше сторил с мис Лора Девайн, най-добрата въжеиграчка в Европа. Гледката на прозореца не остана само спомен у една старица, продаваща ягоди. В Ламбет клюките се разпространяваха бързо. Те бяха нещо като пари и всеки час се ковяха нови монети. Продавачката на ягоди държеше точно тази монета, на която бе изсечен ликът на мис Девайн, и дори докато подаваше кофи, тя пускаше монетата в обращение сред съседите си.

Мейси обаче не беше чула клюката и изпиваше с очи Джон Астли, който бе зареял поглед в далечината, докато баща му сипеше благодарствени думи. По-благосклонните биха казали, че дори зад маската от сажди си личи, че е зашеметен от това, което се бе случило с фойерверките на краля и работилницата на Астли. Други биха казали, че е просто отегчен.

Когато Филип Астли завърши речта си и хората един през друг започнаха да го утешават или да изказват предположения как е възникнал пожарът, Мейси си пое дълбоко дъх и се запровира през тълпата към Джон Астли.

— Мейси, какво правиш? — извика Джем.

— Остави я — чу се глас. — Ако иска да се излага, нищо не можеш да сториш.

Джем се обърна и видя зад себе си Маги.

— Добро утро — рече той, забравил за миг глупавата си сестра. Отново се изненада от радостта, която го обзе при появата на Маги, макар да се опита да скрие и радостта, и изненадата. — Видяхме те да напускаш градината. Добре ли си?

Маги разтърка ръцете си и каза:

— Ще усещам тия кофи и насън. Но беше интересно, нали?

— Мъчно ми е за мистър Астли.

— О, той ще се оправи. Още в понеделник вечер ще включи в спектакъла нещо, свързано с експлозията, ще представи на сцената всичко това — Маги посочи наоколо — и ще има фойерверки, за да изглежда истинско. А Джон Астли ще танцува на коня си.

Джем не изпускаше от поглед сестра си, застанала близо до Джон Астли с много изправен гръб, както правеше, когато беше нервна. Мейси му пречеше да види лицето на Джон Астли, така че нямаше представа как реагира на сестра му. Можеше само да предполага по грейналото й лице, когато тя се обърна и дотича при тях.

— Толкова е смел! — възкликна тя. — А колко джентълменски се държи… Знаете ли, изгорил си е ръката, защото е бил много близко до пламъците, когато хвърляха вода, но дори за миг не е спрял и едва сега видял раната. Аз му предложих — Мейси се изчерви силно при мисълта за своята дързост… — да му я превържа, но той ми каза да не се тревожа, а да намеря близките си, защото ще се притесняват за мен. Какъв джентълмен!

Сега Джем успя да види лицето на Джон Астли. Той оглеждаше слабичкото тяло на Мейси, сините му очи излъчваха почти неестествена светлина от изцапаното със сажди лице и това разтревожи Джем. Погледна Маги, която сви рамене и хвана Мейси за ръката.

— Това е много добре, мис Пидъл, но сега трябва да ви заведем у дома. Виж, ето ги родителите ти. Нали не искаш да те видят как зяпаш мистър Астли? — Тя задърпа Мейси към Томас и Ан Келауей, появили се от пушека, който сега приличаше на зимна мъгла. Косата на Ан Келауей беше разрошена, очите й сълзяха и тя ги бършеше с кърпичка.

— Джем, Мейси, и вие ли бяхте тук? — попита Томас Келауей.

— Да, тате — отвърна Джем. — И ние пренасяхме кофите.

Томас Келауей кимна.

— Така приляга на съседи. Помниш ли как миналата година пламна хамбарът на Уитман и ние направихме същото?

Джем си спомни пожара в покрайнините на селото им, но той беше различен от този. Помнеше колко малко помогнаха кофите срещу пламъците, които се извисиха колкото близките дъбове, щом сламата пламна. След това хората не можаха да направят нищо да ги спрат. Помнеше цвиленето на конете, хванати в капана на пламъците, и мириса на опърлено месо и крещящия обезумял мистър Уитман, когото едва удържаха да не се хвърли в огъня при животните си. Помнеше как човекът плачеше и се вайкаше. И Роузи Уитман, с която той и Мейси понякога играеха в реката Пидъл, ловяха змиорки и събираха пореч. Роузи наблюдаваше огъня с ужасени очи и скоро след като се разбра, че е палила свещи в хамбара, избяга от къщи. Оттогава не я бяха чували и понякога Джем си мислеше за нея, чудейки се какво може да е станало с момиче като Роузи. Мистър Уитман загуби хамбара, сеното и конете си. Двамата с жена му свършиха в приюта за бедни в Дорчестър.

Пожарът на мистър Астли унищожи само фойерверките, докато този на Уитман беше ад, който унищожи цяло семейство. Кралят така или иначе щеше да стане с една година по-възрастен, независимо дали неговите поданици щяха да се любуват на фойерверки в чест на рождения му ден. Всъщност Джем понякога се питаше как Филип Астли може да хаби време и енергия за толкова безполезно нещо. Ако Томас Келауей и другите майстори не правеха столове, пейки и табуретки, хората щяха да седят по земята. Но ако Филип Астли не правеше представления, щеше ли да има някаква разлика? Джем обаче не можеше да каже такова нещо на майка си. Никога не бе предполагал, че тя ще заобича цирка толкова. Дори и в този момент гледаше с блеснали очи Филип и Джон Астли.

По едно време Филип Астли почувства втренчения й поглед и се обърна. Не можа да не се усмихне на тревогата, изписана по лицето на тази жена, която не желаеше да го види преди няколко месеца.

— Е, госпожо, не се разстройвайте — рече той, като извади носна кърпа от джоба си и я подаде на Ан, макар да беше толкова мръсна от саждите, че нямаше да й послужи. — Ние, мъжете от нашия род, сме видели и по-страшни неща в живота си.

Ан Келауей не прие кърпичката му, а избърса очи в ръкава си.

— Не, не, от пушека е. Лондонският пушек ми действа така. — Тя отстъпи назад, защото неговото присъствие винаги караше хората да се отдръпват.

— Не се бойте, мисис Келауей — продължи Филип Астли, като че ли тя не беше казала нищо. — Това е само временно затруднение. И благодаря на Господ, че само един дърводелец е ранен. Той със сигурност ще се оправи много скоро.

Томас Келауей стоеше до жена си, вперил очи в димящите развалини. После заговори:

— Ако има да се върши дърводелска работа, докато той оздравее, аз и моето момче с радост ще ви помогнем, нали така, Джем?

Чистосърдечното предложение към съседа, изпаднал в нужда, изречено тихо и безкористно, трогна Филип Астли. Той погледна Томас Келауей тъй, сякаш някой току-що беше запалил много ярки лампи. Мълчанието му, преди да отговори, не беше от нелюбезност, а защото мислеше в тази нова светлина. Той погледна Джон Фокс, който стоеше неотлъчно до него, отново с примижали очи, след като пожарът бе загасен.

— Ами… — започна той. — много любезно предложение, господине, наистина много любезно. Може да ви наема, защо не? Ще видим. Засега, господине, госпожо — той се поклони на Ан Келауей, — трябва да се сбогувам, защото има толкова неща за вършене. Но ще ви се обадя много скоро, надявам се. Много скоро. — И той се отдалечи с Джон Фокс, за да се разпореди за едно и друго.

Джем занемя от разговора между Томас Келауей и Филип Астли. Не можеше да си представи той и баща му да работят за друг освен за себе си. Лицето на Мейси обаче светна, защото вече си представяше как ще си намира поводи да посещава баща си и брат си в амфитеатъра и ще вижда Джон Астли. Ан Келауей също се чудеше дали това означаваше, че тя ще има възможност да притичва до цирка още по-често.

По същото време Дик Батърфийлд беше забелязал Маги заедно със семейство Келауей и, започна да се промъква към нея. Подготвяше се да я подгони, ако сега му се изплъзнеше, защото тя вероятно щеше да побегне от него, когато чу предложението на Томас Келауей към Филип Астли и се стъписа. Дик Батърфийлд се мислеше за майстор на медените думи и навременните предложения, с които омайваше хората и им прибираше парите. Беше много добър, но Томас Келауей току-що го беше надминал.

— По дяволите! — измърмори той и се хвърли към Маги. Тя изписка от изненада и се опита да избяга от баща си.

— Хвана ли я? — извика Бет Батърфийлд, поправяйки си път през тълпата. — Къде беше, немирнице? — изрева тя към борещата се Маги и я зашлеви. — Да не си посмяла повече да бягаш!

— О, вече няма да го прави — заяви Дик Батърфийлд, като отново сграбчи Маги. — Много ще е заета с работа, нали, Магс? Въжетата не ти харесват, а? Не се притеснявай, намерих ти друго място. Един приятел има фабрика за горчица долу край реката. Ще работиш там от идния понеделник. Няма вече да можеш да правиш бели. Време е да започнеш да носи пари вкъщи, достатъчно си голяма. Дотогава Чарли ще те държи под око. Чарли! — извика той и се огледа.

Чарли неохотно се отлепи от стената, до която беше клекнал. Опита се да изгледа Джем заплашително и същевременно да се усмихне на Мейси, но се получи глупава гримаса. Джем му върна заплашителния поглед. Мейси си гледаше в краката.

— Къде беше, момче? — извика Дик Батърфийлд. — Дръж сестра си и не я изпускай от поглед, докато не я заведеш във фабриката за горчица в понеделник сутрин.

Чарли се захили и сграбчи другия лакът на Маги с две ръце.

— Разбира се, татко.

Когато никой не ги гледаше, той я ощипа силно. В присъствието на родителите си Маги не можеше да го ритне.

— Проклет да си, Чарли! — извика тя. — Мамо!

— Не ми говори, момиче — намуси се Бет Батърфийлд. — Не искам да имам нищо общо с теб. Изкара ми акъла.

— Но… — Маги спря, когато Чарли направи знак, че ще й пререже гърлото. Тя затвори очи и си помисли за вниманието, което получаваше от семейство Блейк и за кратките мигове на спокойствие в тяхната градина, където можеше да изличи от ума си Чарли и миналото си. Знаеше, че е твърде хубаво, за да продължи дълго, и в края на краищата ще трябва да напусне градината и да се върне към обичайния си живот. Просто искаше да реши сама кога ще се случи това.

От очите й потекоха сълзи и макар че бързо ги изтри с пръсти, децата на Келауей ги забелязаха. Мейси я погледна съчувствено, а Джем заби нокти в дланите си. Никога не беше му се искало толкова да удари някого, както сега Чарли Батърфийлд.

Бет Батърфийлд се огледа, осъзнала внезапно, че неразбирателството в семейството им е видно за всички.

— Здравейте отново — каза тя на Ан Келауей и се опита да възобнови мирните съседски приказки. — Ще намина да довърша онова копче, бландфордското колело на талига…

— На каруца — поправи я Ан Келауей. — Бландфордско колело на каруца.

— Точно така. Пак ще се видим. Да тръгваме ли, Дик? — Тя хвана мъжа си за ръка.

— Към „Кучето и патицата“, викам аз.

— Добре.

Батърфийлд тръгнаха в една посока, а Келауей в друга. Джем срещна погледа на Маги, която Чарли дърпаше за ръка, и те не разделиха очи, докато тя не се скри от поглед заедно с брат си.

Така и никой не беше забелязал, че мистър Блейк седи на стълбите на една от къщите срещу опожарената работилница. Мисис Блейк стоеше зад него, облегната на стената. На коляното му беше малкият бележник и той бързо пишеше нещо в него.

7

В пет часа в неделя сутринта Джон Онър, дърводелецът в цирк „Астли“, почина от изгарянията си при експлозията в работилницата за фойерверки. След като изказа съболезнования на вдовицата, Филип Астли забеляза семейство Келауей, които отиваха на ранната църковна служба в „Сейнт Мери“, и предложи на Томас Келауей службата на дърводелец в своя цирк.

— Ще се съгласи — отговори Ан Келауей от името на семейството.