Жива жар

1

Маги беше сигурна, че е чувала мъжа с лютнята и преди — провлачваше фалшиво същата песен, която развали и онзи път, когато го чу пред Херкулес Хол, дори грешеше на същите места. Въпреки всичко тя затананика „Място, дето Робин да се мушка“, докато стоеше, облегната на зида до поляните на Астли. С десет готови дорсетски колела в скута си, тя мислеше да започне друг вид копчета. Преди да хване иглата, се прозина и се протегна, защото не си беше лягала цяла нощ, за да помага на Бет Батърфийлд с прането. Макар че най-накрая Маги беше решила да смени горчицата и оцета с копчета и пране, не беше убедена, че все това ще прави. За разлика от майка си не можеше да спи през деня, защото винаги се събуждаше с чувството, че е пропуснала нещо важно — пожар или бунт, или някоя гостенка, която е дошла и си е отишла. Предпочиташе да стои поне полубудна.

Сега лютнята подхвана мелодията на „Бони Кейт и Дани“ и Маги не се стърпя да не запее:

Когато свърши, Маги се доближи до човека, който седеше на стъпалата пред Херкулес Хол.

— Ей, ти, нахалнице! — извика той, като я видя. — Няма ли да престанеш да дебнеш наоколо?

— А ти няма ли да спреш да съсипваш едни и същи песни? — отвърна Маги. — Никой ли не ти е казал да не ги свириш повече? Продължавай да пееш „Бони Кейт и Дани“ и ще влезеш в тефтерите на Сдружението.

Човекът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— От небето ли си паднал, човече? Не бива да свириш мръсни песнички, а само химни за възхвала на краля и двора. Не го ли знаеш това? — Маги се изправи и запя на висок глас „Боже, Краля ни пази“:

— Или пък ето тази. — Тя запя „Царувай над Британия“:

Тук спря и се изсмя на изражението на музиканта.

— Знам, глупаво е, нали така? Но не разбирам защо все пак си правиш труда да свириш? Не знаеш ли, че мистър Астли го няма? Отиде във Франция да се бие. Върна се от Ливърпул тази зима, когато френският крал беше екзекутиран и Англия обяви война на Франция. Тогава той замина веднага да предложи услугите си.

— Каква е ползата конят му да танцува срещу французите?

— Не, не, замина старият Астли, не синът му. Джон Астли все още е тук и управлява цирка. И ще ти кажа, не наема музиканти от улицата като баща си, така че просто можеш да си дадеш почивка.

Лицето на мъжа помръкна.

— Какво прави там старият Астли? Много е дебел да язди и да се бие.

Маги сви рамене.

— Искаше да отиде. Каза, че е бил кавалерист и това е негов дълг. Изпраща непрекъснато вести от битките и Джон Астли ги пресъздава тук. Никой не ги разбира кой знае колко, но е много интересно да ги гледаш.

Мъжът прибра лютнята си.

— Чакай, ще ми изсвириш ли нещо, преди да тръгнеш? — помоли Маги.

Мъжът спря.

— Ох, ти си една малка разбойничка, но тъй като ми спести цял ден висене тук, ще ти изкарам една. Коя да бъде?

— „Том Боулинг“ — помоли Маги, макар да знаеше, че песента ще й напомни как я пееше Мейси Келауей при складовете до реката в дните, когато тя едва познаваше Джем.

Докато мъжът свиреше, Маги преглътна бучката в гърлото си и затананика, макар и без думи. Споменът за песента на Мейси усили тъпата болка в гърдите й, която се бе загнездила там през месеците, откакто Джем го нямаше.

Никой не й беше липсвал досега. За известно време тя се отдаваше на чувството, водеше въображаеми разговори с Джем, посещаваше места, където бяха ходили заедно нишите на Уестминстърския мост, площада „Сохо“, дори тухларната, където го видя за последен път. Във фабриката беше срещнала едно момиче от Дорсетшър и се разговори с нея само за да чуе акцента й. Уж случайно, тя споменаваше Джем и семейство Келауей пред майка си или баща си просто за да изрече името му. Всичко това не го върна обаче. Напротив, накрая пак виждаше ужасеното изражение на лицето му в тухларната.

По средата на втория куплет една жена запя с ясен звънлив глас. Маги вдигна глава и се ослуша: песента идваше или от къщата на Блейк, или от градината на мис Пелам. Маги махна на музиканта да му благодари и се върна при стената. Съмняваше се, че е мис Пелам — не беше от тия, дето се забавляват. Нито пък беше чувала някога мисис Блейк да пее. Може да беше прислужницата на мис Пелам, въпреки че момичето беше толкова плахо, че Маги не го беше чувала да говори, камо ли да пее.

Когато вече беше добутала количката на Астли до стената, песента спря. Все пак Маги се качи на количката и надникна над стената.

Градината на мис Пелам беше пуста, но в градината на Блейк една жена беше коленичила сред зеленчуковите лехи близо до къщата. Носеше тънка рокля и престилка, както и капела с широка периферия. Отначало Маги си помисли, че е мисис Блейк, ала жената беше по-ниска и не се движеше така енергично. Маги беше чула, че семейство Блейк са наели прислужница, но не я беше виждала, защото мисис Блейк продължаваше да пазарува и да върши домакинска работа. Маги не беше посещавала тази къща с месеци. След като Джем го нямаше, се чувстваше неудобно да почука на вратата им сама, въпреки че мистър Блейк винаги й кимаше и я питаше как е, когато я срещаше по улицата.

Докато наблюдаваше как работи прислужницата, чу тропот на копита по уличката в посока към конюшнята. Прислужницата спря работата си, обърна глава и Маги получи първата от двете изненади. Беше Мейси Келауей.

— Мейси! — извика тя.

Мейси обърна поглед назад, а Маги се прехвърли през стената и забърза към нея. За миг й се стори, че Мейси ще скочи и ще изтича вътре. Но тя явно размисли и остана наведена над пръстта.

— Мейси, какво правиш тук? — извика Маги. — Мислех, че си в Дорсетшър! Не си ли? Я чакай, ти си прислужницата на Блейк! Никога не си се връщала в Пидъл-дрън-дий, нали? През цялото време си била тука!

— Аха — промълви Мейси. Обръщайки поглед към хубавата почва, тя извади един плевел от леха с моркови.

— Но… защо не ми се обади? — Маги искаше да я раздруса. — Защо се криеш? И защо избяга така, без дори да се сбогуваме? Знам, че оная дърта сврака Пелам ви тормозеше да напуснете, но можеше да ми кажеш довиждане. В края на краищата преживяхме заедно някои неща. Можеше да ме намериш и да ми кажеш. — По време на тази тирада някои от думите й бяха отправени към липсващия Джем. В очите й проблясваха сълзи.

Мейси също се просълзи.

— О, Маги, много съжалявам! — изхлипа тя, изправи се на крака и прегърна приятелката си. Тогава Маги получи втората си изненада, защото коремът на Мейси не се виждаше, докато беше коленичила: тя износваше едро бебе.

Прегръдката им пресуши сълзите на Маги. Докато все още държеше Мейси в своите обятия, тя погледна надолу към корема й. Това бе един от редките моменти в живота й, когато не намери какво да каже.

— Знаеш ли, когато мама и татко решиха да се върнат в Пидълтрентайд — започна Мейси, — беше много студено и те се страхуваха, че не съм укрепнала за такова дълго пътуване. Тогава мистър и мисис Блейк казаха, че ще ме приемат. Първо отидохме при техни приятели в провинцията, за да избягаме от онези ужасни мъже, които обсаждаха къщата им. Хората живееха на затънтено място — мисля, че се казваше Егам. Дори това пътуване ми докара възпаление на гърдите и трябваше да останем там един месец. Бяха толкова мили с мен. После се върнахме и от тогава съм тук.

— Никога ли не излизаш? Изобщо не съм те виждала.

Мейси поклати глава.

— Нямах желание, поне отначало. Беше толкова студено и често ми прилошаваше. А после не исках мис Пелам и другите да слухтят наоколо, особено след като започна да ми личи. Не исках да й доставям това удоволствие. — Беше положила ръка върху издутия си корем. — А и онези мъже от Сдружението заплашваха, че ще преследват татко. Помислих си, че ще е по-добре да си кротувам. Не исках да се крия от теб, честно ти казвам. Веднъж, след като се върнахме от Егам, ти дойде до вратата и попита мистър Блейк за Джем, помниш ли? Искаше да знаеш къде е, кога е заминал. Бях горе и те чух и толкова ми се искаше да изтичам долу и да те видя. Но си помислих, че ще е по-добре… и по-безопасно… да се крия, дори и от теб. Съжалявам.

— Но какво работиш тук? — Маги надникна през задния прозорец в кабинета на мистър Блейк и като че разпозна главата му, наведена над масата.

Мейси грейна и каза:

— О, най-различни работи! Те наистина се отнасят чудесно с мен. Помагам в готвенето и миенето, в градината. И знаеш ли — тя сниши глас, — мисля, че присъствието ми им се отрази добре, защото така мисис Блейк може да му помага повече. Той не е същият, откакто дойдоха да го търсят в онази нощ на безредиците, разбираш ли? Съседите се държат странно с него, гледат го накриво. Това го изнервя и не работи толкова добре. Мисис Блейк трябва да го успокоява и като съм тук, тя има време за това. Помагам и на мистър Блейк. Знаеш печатарската преса в предната стая. Правихме книги. Книги! Не съм си мислила, че ще се докосна до книга в живота си освен молитвеника в църквата, камо ли пък да ги печатам. Мистър Блейк ме научи и да чета — не само молитви, а истински книги! Понякога вечер четем на глас от една книга, наричана „Изгубеният рай“. В нея се разказва за Сатаната, за Адам и Ева и е толкова вълнуващо! Е, невинаги я разбирам, защото се говори за хора и места, които никога не съм чувала, а и има такива трудни думи. Но винаги ми е приятно да слушам. И понякога той ни чете на глас своите стихове. Това го обожавам. — Мейси спря, за да си припомни нещо. После затвори очи и започна да рецитира:

— Има още, но само това помня.

Маги потрепери, въпреки че денят беше топъл.

— Харесва ми — каза тя след минута. — Но какво значи?

— Чух веднъж мистър Блейк да казва на един гостенин, че е за Франция. Но после каза на друг, че е за Създателя и за Творението. — Мейси повтори фразата със същата интонация, която беше употребил мистър Блейк. Ревност прониза Маги при мисълта, че Мейси прекарва приятни вечери до огъня, като чете със семейството и слуша как мистър Блейк рецитира поезия и говори с образовани гости. Чувството изчезна, когато Мейси сложи ръка на гърба си да облекчи напрежението от тежестта на бебето и Маги си припомни, че какъвто и период на благоволение да има Мейси, той няма да продължи дълго. Чувството за вина моментално измести ревността.

— Не съм знаела, че — Маги се поколеба… — че ти и Джон Астли наистина сте… ти знаеш. Мислех, че сме дошли навреме с мистър Блейк. Не отсъствах дълго от конюшнята онази вечер. Върнах се колкото се може по-бързо.

Мейси сведе поглед към земята, като че ли търсеше плевели.

— Не беше нужно много време…

— Джем знае ли? А родителите ти?

Лицето на Мейси се сгърчи.

— Не!

Тя пак заплака — дълбоки ридания разтърсиха наедрялото й тяло. Маги я прегърна и я поведе към стъпалата на лятната къща, където Мейси сложи глава в скута й и рида дълго време, наплака се, както й се беше искало от месеци насам, но не смееше пред семейство Блейк.

Накрая хълцанията затихнаха и тя се изправи, бършейки очи в престилката си. Лицето й беше станало на петна, беше по-пълно и по-свежо в сравнение с преди няколко месеца. Шапчицата й, изглежда, беше някое старо боне на мисис Блейк и Маги се запита какво ли се е случило с глупавата й къдрава дорсетска шапчица.

— Какво ще правим с бебето тогава? — каза тя, изненадана от своето „ще правим“.

Мейси не заплака пак — морето от сълзи беше пресъхнало и сега беше просто изтощена.

— Мама и татко все ми пишат да се върна, казват, че ще пратят Джем да ме доведе. — Дъхът на Маги спря при мисълта, че Джем ще се върне. — Все отказвам — продължи Мейси, — мисля, че ще е по-добре да родя бебето в Лондон. Мисис Блейк каза, че мога да остана и да родя тук. После мога… мога да го дам на някого и да се върна вкъщи, без никой нищо да разбере. Ако е момиче, мога просто да го занеса зад ъгъла в Девическия приют и… и…

— Ами ако е момче?

— Не знам… не знам. — Мейси сучеше на пръст единия край на престилката си. — Ще намеря някакво място да… — Не можа да завърши изречението и започна друго. — Ще бъде трудно да остана тук, най-малкото че той е в съседната къща. — Тя погледна плахо към прозорците на Джон Астли и после обърна глава и нахлупи шапката си така, че никой от там да не може да я разпознае. — Понякога го чувам през стената и това просто ме кара… — Мейси потрепери.

— Той знае ли за бебето?

— Не! Не искам да знае!

— Но може да помогне — поне да ти даде някакви пари.

Още докато го казваше, Маги знаеше, че е малко вероятно Джон Астли да направи дори това.

— Жалко, че старият Астли не е тук. Можеше да направи нещо за теб, като разбере, че това е негово внуче.

Мейси отново потрепери при тези думи.

— О, не, няма. Чух го да говори с мис Девайн. Нали я знаеш, танцьорката на въже. Тя беше в същото положение като мен, от същия мъж. Мистър Астли се държа ужасно с нея, изхвърли я от цирка. Той няма да ми помогне. — Тя се загледа в тухлената стена, разделяща семейство Блейк от мис Пелам. — Веднъж Лора Девайн се отнесе много мило с мен. Чудя се какво ли е направила.

— Аз мога да ти кажа — рече Маги. — Чух, че се върнала в Шотландия да роди детето си.

— Така ли? — Мейси се пооживи от тази новина. — Наистина ли?

— Ти това ли искаш да направиш, да се върнеш в Дорсетшър?

— Да. Да, ще ми се. Семейство Блейк са толкова добри с мен, но ми липсват мама и татко, и особено Джем. Той ужасно ми липсва.

— И на мен — призна Маги, преди да се овладее, така доволна да има някой, който да споделя чувствата й. — И на мен ми липсва ужасно. — След малко добави: — Значи трябва да си отидеш вкъщи. Семейството ти ще те приеме, нали?

— Така мисля. Но как да отида до там? Нямам никакви пари, а и не мога да тръгна сама, когато бебето е на път да се роди. Не смея да помоля семейство Блейк. Напоследък са толкова заети и освен това, макар че живеят в голяма къща, те нямат никакви пари. Мистър Блейк не продава много от това, което печата, защото то е толкова… толкова… трудно за разбиране. Мисля, че понякога дори мисис Блейк не схваща какво иска да каже. О, Маги, какво ще правим?

Всъщност Маги не я слушаше, а мислеше. За нея това беше като история, която се развиваше пред очите й, с ясно начало и среда, и сега тя отговаряше за успешния край.

— Не се притеснявай, Мейси. — каза тя. — Знам какво трябва да направим.

2

Маги нямаше представа колко струва една сребърна чаена лъжичка, но предполагаше, че ще е предостатъчно да покрие пътуването на двама души с дилижанс до Дорсетшър и да остане малко за Мейси.

Реши да подходи към Чарли очи в очи. След като остави Мейси в градината на Блейк, тя се отправи към кръчмите, в които пиеше, като започна с „Ананасът“ и „Херкулес“, после мина през „Короната“, „Старият замък“ и „Артишок“, преди да й дойде наум да се върне в „Гербът на Кентърбъри“. Чарли Батърфийлд имаше слабост към една от келнерките там, която го позакърпи, когато Маги го доведе от Улицата на главорезите миналия декември. „Гербът на Кентърбъри“ прикрито се противопоставяше на Сдружението. Работещите там караха поддръжниците му да чакат по-дълго, преди да им сервират, и после им даваха прокиснала бира. Чарли гледаше да не се навира много в очите на Сдружението след сблъсъка в къщата на Блейк.

Маги го откри на бара заедно с келнерката.

— Трябва да говоря с теб — каза тя. — Важно е.

Чарли се ухили и завъртя очи към момичето, но позволи на сестра си да го отведе до един тих ъгъл. След вечерта на Улицата на главорезите те се разбираха по-добре — постигнаха безмълвно разбирателство след удара на Джем и помощта на Маги, която изведе брат си от тухларната, окървавен и замаян, до осветената кръчма. Маги вече не го винеше за случилото се на Улицата на главорезите и той не беше така груб към нея. Всъщност, колкото и мъчително да беше нейното признание пред Джем онази нощ, след него Маги се почувства по-възрастна и олекнала, като че ли се бе освободила от джоб, пълен с камъни.

— Имам нужда от парите за оная лъжичка — заяви Маги, когато седнаха. Тези дни беше открила, че е по-добре да бъде пряма с него.

Чарли повдигна вежди, сега и двете с белези, защото ударът на Джем беше оставил своя отпечатък.

— За какво са ти?

— За Мейси. — Маги обясни какво се е случило.

Чарли тръсна халбата си на масата.

— Това копеле. Оная нощ трябваше да му разбия зъбите.

— Е, сега е много късно. — Маги се почуди колко бързо се разгневява Чарли за всяко нещо. Дори опитите му да флиртува бяха украсени с насилие — обикновено с хвалби как ще ступа нечий избраник и колко силно може да удря.

Чарли се облегна назад и изгълта бирата.

— Във всеки случай сега нямам тези пари.

— Намери ги.

Когато той се изсмя, тя повтори:

— Намери ги, Чарли. Не искам да знам как, но ги искам утре или вдругиден. Моля те — добави тя, макар че тази дума нямаше особена стойност при него.

— Защо бързаш толкова? Тя е била тук през всичките тия месеци. Може да почака още.

— Иска да роди бебето у дома си. Иска да бъде дорсетско бебе, Бог да й е на помощ.

— Добре. Дай ми ден-два и ще ти намеря парите за дилижанса.

— И още малко за Мейси.

— И за нея. — Въпреки че Чарли вече не се интересуваше от Мейси — когато видя устните на Джон Астли върху гърдата й, се излекува от чувствата си, но споменът за тях го накара да бъде поне един път щедър.

— Благодаря ти, Чарли.

Той сви рамене.

— Още нещо, не казвай сега на мама и татко. Те няма да разберат и ще се опитат да ме спрат. Ще кажат, че е загуба на пари и не е моя работа. Кажи им къде съм отишла и защо, но след като замина.

Той кимна и попита:

— А кога ще се върнеш?

3

Следващото нещо беше да ангажира две места за дилижанса от Лондон до Уеймът, който тръгваше след два дни и половина, и се надяваше, че дотогава Чарли ще намери пари. После отиде у семейство Блейк да им каже, че заминават, защото не искаше Мейси да се измъкне след всичко, което бяха направили за нея. Мисис Блейк, изглежда, знаеше, че разговорът ще е сериозен, защото я въведе в гостната на първия етаж, където Маги никога не беше влизала. Когато мисис Блейк отиде да доведе съпруга си и да донесе чай, Маги огледа стените, покрити с картини и гравюри, повечето на мистър Блейк. Досега беше виждала само рисунките в бележника му или в някоя и друга книга.

На картините бяха изобразени хора, някои голи, други с прилепнали към тялото роби, така че изглеждаха голи. Те вървяха или лежаха на земята, или се гледаха един друг, и само малцина изглеждаха щастливи или доволни, подобно на фигурите, които Маги беше видяла в „Песни за невинността“. Повечето бяха разтревожени, ужасени и гневни. Маги почувства, че и в нейното гърло се надига някакво безпокойство, но не можеше да не ги гледа, защото й напомняха за нейни чувства и сънища, като че ли умът й беше някакво скришно място, в което мистър Блейк беше пропълзял и беше претърсил, преди да извади съдържанието му на показ.

Когато той и жена му влязоха, Мейси беше с тях, макар че мисис Блейк носеше подноса с чайник и чаша на него. Тя го остави на масичката до едно кресло, на което мистър Блейк покани Мейси да седне с кимане. Маги не беше сигурна дали трябва да си налее чая сама и не го докосна, докато мисис Блейк не се съжали над нея и не й наля една чаша.

— Няма ли да пиете и вие, госпожо? — попита Маги.

— О, не. Мистър Блейк и аз не пием чай — само за гости е.

Маги се загледа в кафявата течност, но от смущение не посмя да отпие.

Мистър Блейк я спаси от неудобния момент, като се наведе напред от креслото насреща и забоде в нея големите си ясни очи, същите, които Маги бе видяла на много от лицата по стените. Струваше й се, че цяла дузина негови очи я наблюдават в момента.

— Е, Маги — рече той, — Кейт ми каза, че ще ни съобщиш нещо.

— Да, господине. — Маги погледна към Мейси, която стоеше облегната на вратата, вече просълзена, преди още да са започнали да я обсъждат. Тогава Маги изложи плана си пред семейство Блейк. Те слушаха любезно и очите на мистър Блейк бяха вторачени в нея, докато мисис Блейк гледаше в празната камина, ненужна сега, през лятото.

Не й трябваше много време да им каже, че ще придружи Мейси с дилижанса до Дорсетшър и че заминават след два дни. Когато свърши, мистър Блейк кимна.

— Е, Мейси, двамата с Кейт знаехме, че накрая ще ни напуснеш, нали така, Кейт? Ще ви трябват пари за пътя, нали?

Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и ръцете й в гънките на престилката се размърдаха, но не каза нищо.

— Не, господине — заяви Маги с гордост. — Погрижила съм се за парите. — Досега никога не беше имала възможност да каже нещо толкова важно като това, че разполага с две лири за две места в дилижанса. Маги рядко беше притежавала повече от шест пенса. Всичките й пари от горчицата и оцета отиваха при родителите й, с изключение на едно-две пенита. Луксът да може да откаже помощта на мистър Блейк беше чувство, на което дълго щеше да се наслаждава.

— Е, тогава, момичето ми, ако почакаш за момент, ще донеса нещо от долу. Няма да се бавя, Кейт. — Мистър Блейк скочи и излезе, а двете момичета останаха с мисис Блейк.

— Ще ти изстине чаят, дете — каза тя тихо и Маги го изпи спокойно, след като го нямаше настоятелния поглед на мистър Блейк.

— О, Маги, наистина ли можеш да платиш за дилижанса? — коленичи Мейси до нея.

— Разбира се. Нали казах, че мога. — Не уточни, че все още чака Чарли да й даде парите.

Мисис Блейк обикаляше покрай стените, като оправяше картините и рисунките.

— Да внимавате, момичета. Ако ти стане лошо, Мейси, или имаш болки, накарай кочияша да спре.

— Да, госпожо.

— Много пъти ли сте пътували с дилижанса, госпожо? — попита Маги.

Мисис Блейк се засмя и каза:

— Никога не сме излизали от Лондон, миличка.

— О! — На Маги не й беше хрумвало, че ще преживее нещо, което семейство Блейк не бяха правили.

— Разхождали сме се извън града, разбира се — продължи мисис Блейк, докато четкаше облегалката на креслото на мистър Блейк. — Понякога по-надалеч. Но пеша, за не по-дълго от половин ден. Не мога да си представя какво е да се отдалечиш толкова от нещата, които познаваш. Мистър Блейк, разбира се, знае, защото той пътува надлъж и нашир в съзнанието си. Всъщност той винаги е някъде другаде. Понякога го виждам малко. — Тя положи длан на ръба на облегалката.

— Трудно е да си на едно място — промълви Мейси — и постоянно да мислиш за друго. — По лицето й се стичаха сълзи. — Толкова ще се радвам да се върна в долината на Пидъл, все едно какво ще си помислят за мен, като ме видят.

Когато чуха стъпките на мистър Блейк по стълбите, тя бързо изтри очи с крайчеца на престилката си.

Той влезе с два еднакви тънки пакета, увити в кафява хартия и завързани с канап.

— Това е за теб и за Джем, когато го видиш — каза той. — Защото ми помогнахте, когато най-много имах нужда. — Докато подаваше пакетите на Маги, тя чу как мисис Блейк ахна.

— О, благодаря ви, мистър Блейк! — прошепна Маги объркана, с по един пакет във всяка ръка. Не получаваше много подаръци, най-малко от хора като мистър Блейк. Не знаеше дали се очаква да ги отвори сега.

— Пази ги добре, милинка — каза мисис Блейк с напрегнат глас. — Те са много ценни.

Маги реши, че няма да ги отваря веднага. Слагайки ги един върху друг, тя ги мушна в джоба на престилката си.

— Благодаря ви — повтори тя и й идеше да заплаче, без да знае защо.

4

На улицата я чакаше друга изненада. Сега, когато Келауей вече не живееха на № 12, тя дори не поглеждаше към къщата, когато минаваше край нея. Този път обаче чу пискливия глас на мис Пелам и погледна да види на кого крещи. Беше момиче на възрастта на Мейси, облечено неугледно в прокъсана памучна пола, която беше опъната на издутия й корем, почти колкото корема на Мейси.

— Махай се! — крещеше мис Пелам. — Изчезвай от градината ми! Това семейство носеше само беди, докато живееха тук, и ето, дори сега опетняват доброто ми име. Кой ти каза да дойдеш тук?

Маги не чу отговора на момичето, но крещящата мис Пелам скоро изясни нещата.

— Ще си поговоря с мистър Астли. Как се осмелява да ми изпраща уличница като теб! Баща му нямаше да се осмели да направи такова нещо. Сега изчезвай! Вън!

— Но къде да отида? — умоляваше момичето. — Никой няма да ме приеме в това състояние!

Когато се отдръпна от входната врата на мис Пелам, Маги успя да надникне в двора и макар да я беше виждала само веднъж, разпозна сламената шапка, бледото лице и отчаяното изражение на Роузи Уитман, приятелката на Мейси и Джем от Дорсетшър.

— Роузи! — прошепна Маги, когато момичето стигна до портата. Роузи я изгледа, неспособна да я познае сред дългата поредица от хора, с които се бе сблъсквала през последните няколко месеца.

— Роузи, Мейси Келауей ли търсиш? — попита Маги.

Лицето на Роузи се проясни.

— О, да! — извика тя. — Каза ми да дойда при цирка. Така и направих, но тук вече няма никой от тях. И сега не знам какво да правя.

Мис Пелам беше забелязала Маги и кресна:

— Пак ти! Не съм изненадана, че се влачиш с евтина пачавра като нея. Тя е отличен пример за това, в което ще се превърнеш!

— Шшшт! — прошепна Маги. Минувачите бяха започнали да се обръщат, а Маги не искаше да привлича внимание към още едно бременно момиче.

Никой обаче не можеше да запуши устата на мис Пелам.

— Ти ли ми казваш да млъкна, ти, малка уличнице? — нареждаше тя с почти напевен глас. — Ще накарам да те отведат и да те бият, докато съжалиш, че си се родила! Ще накарам…

— Само казах шшшт, госпожо — прекъсна я Маги на висок глас, мъчейки се да измисли с какво да я стресне. — Не бива да привличате повече внимание върху себе си. Току-що чух един човек да казва на друг, че това момиче е ваша племенница. — Тя кимна към Роузи Уитман.

Един човек, понесъл кошница със скариди на главата си, забави ход при думите на Маги и се изхили към мис Пелам и Роузи.

— Много прилича на вас, госпожо! — каза той за удоволствие на Маги и за ужас на мис Пелам, която се озърна страхливо да види дали някой друг не е чул, после се втурна в къщата и затръшна вратата.

Доволна от своя успешен номер, Маги се обърна към последната си изненада и въздъхна:

— Господи, какво ще те правим сега, Роузи Уитман?

Роузи изглеждаше спокойна. Стигаше й, че се е добрала до тук, макар и десет месеца след като Джем и Мейси я очакваха. Както и с мъжете, в чиито ръце се оставяше, и сега беше готова да се подчини на хода на нещата.

— Имаш ли нещо за ядене? — прозя се тя. — Толкова съм гладна.

— О, Господи! — въздъхна Маги отново, преди да хване Роузи за ръката и да я поведе към къщата на № 13.

5

За семейство Батърфийлд беше рядкост да седнат да вечерят заедно. За Маги беше чудо, че се случва точно преди да тръгне за Уеймът. Тъкмо това би планирала, ако смяташе, че може да го постигне. Но иначе се надяваше просто да си легне рано и да се измъкне призори, за да вземе момичетата. Беше приготвила няколко лъжи в случай на нужда: защо не може да придружи майка си за нощното пране (едно момиче от фабриката я е помолило да я замести на следващия ден) или баща си до кръчмата (боли я коремът). В края на краищата не се наложи да лъже. Бет Батърфийлд нямаше поръчка за пране, а Дик Батърфийлд заяви, че си остава вкъщи и очаква за вечеря пай с плънка от говеждо месо и бъбреци.

Паят привлече Чарли, който го надуши отдалече, и събра цялото семейство около тавата, която Бет Батърфийлд постави в средата на масата. Известно време ядоха мълчаливо.

— Много е вкусно — рече Дик Батърфийлд след няколко хапки. — Пръстите да си оближеш, душице! Можеш да бъдеш готвачка на краля.

— Стига ми да можех да пера чаршафите му — отвърна Бет Батърфийлд. — Колко ли много печелят ония перачки в двореца, а, Дик?

— Какво ти е, Магс, не докосваш пая, за който майка ти се е трудила толкова! Така ли й се отблагодаряваш?

— Извинявай, мамо. Нещо ме боли коремът. — Все пак Маги използва една от лъжите си. Щеше да й е трудно да преглъща, стомахът й бе станал на топка при мисълта за следващия ден. Приказките на майка й за пари я накараха да се почувства дори по-зле. Продължаваше да стрелка с очи Чарли, който все още не й беше дал парите от лъжичката. Надяваше се, че ще може да го хване натясно по-късно. Засега той се забавляваше с това да се прави, че не я забелязва, и посегна за още пай.

— Е, колко жалко — каза Дик Батърфийлд. — Дано ти мине скоро.

— Дано. — Маги пак погледна Чарли. Той дъвчеше тлъсто парче говеждо месо и устните му лъщяха от маста. Искаше й се да го зашлеви.

Чарли й се ухили и попита:

— Какво има, Магс? Нали не ти се повдига от мен? Не се чувстваш мизерно, нали?

— Млъкни! — измърмори Маги, притеснена от подмятането на Чарли, което подсказваше, че не е склонен да спази обещанието си.

— Какво ви става? — попита Дик Батърфийлд. — Престанете, за да се храним спокойно.

Когато свършиха с вечерята, Дик Батърфийлд се облегна назад и избърса уста в ръкава си.

— Утре отивам до Смитфийлд — обяви той. — Да видя един човек, който е докарал агнета от… откъде бяха, Чарли?

— От Дор-сет-шър… — отвърна Чарли, като натърти на всяка сричка.

Маги онемя.

— Искаш ли да ме придружиш, Магс? — изгледа я Дик Батърфийлд. — По-лесно е да накараш Дорсетшър да дойде при теб, отколкото ти да биеш път до Дорсетшър, не е ли тъй?

— Чарли, копеле такова! — успя да изломоти Маги, като осъзна, че той никога не е имал намерение да й даде парите от лъжичката.

— Е, Маги — намеси се Дик Батърфийлд, — той не е виновен. Просто се грижи за теб. Да не мислиш, че ще те остави да се запилееш в провинцията, без да ми каже.

— Аз… моля те, татко, само се опитвам да й помогна.

— Ако искаш да помагаш, помогни на майка си за прането, а недей да кръстосваш селските пътища да търсиш онова момче, като се правиш, че помагаш на сестра му.

— Не е вярно! Просто искам да я заведа у дома й, да се махне от тая помийна яма!

Дик Батърфийлд се изкикоти.

— Ако мислиш, че това е помийна яма, почакай да видиш какво е на село. И там стават лоши работи, понякога и по-лоши от тук, защото няма толкова много хора, които да те гледат какво вършиш. Забравяш, че с майка ти сме от село и знаем какво е, нали, Бет?

Майката на Маги си беше мълчала по време на спора, уж заета с разтребването на масата. Сега вдигна за малко поглед от тавата, която отнасяше към бюфета, и каза с равен глас:

— Така е.

Маги се загледа в лицето й и откри в нейното намръщено изражение искрица надежда за себе си, макар баща й да отсече:

— Ще си стоиш при нас, Магс. Няма да мърдаш от Лондон. Тук ти е мястото.

Маги лежа будна почти през цялата нощ — умуваше как да намери парите за пътуването. Може би щеше да продаде единия от подаръците на мистър Блейк, стига да струваше нещо, макар че никак не й се искаше.

Но ето че се появи надеждата. След кратка дрямка тя се събуди и откри Бет Батърфийлд, седнала на леглото й.

— Шшшт! Облечи се и се приготви за пътуването. Много тихо, да не го събудим. — Майка й посочи към другото легло, където спеше Чарли, проснат по корем.

Маги се облече набързо, взе си няколкото неща, от които щеше да има нужда, и опипа джоба си, да е сигурна, че пакетчетата на мистър Блейк са там.

Когато отиде при майка си в кухнята, Бет Батърфийлд й подаде торба с хляб и останалия пай и кърпичка, в чието крайче бяха вързани няколко монети.

— Ще ти стигнат да платиш дилижанса — прошепна тя. — Това е всичко, което успях да заделя през последните месеци от копчетата и прането. Ти ми помагаше, така че парите са и твои. Изкарала си си ги с труд. — Говореше, като че ли вече се упражняваше за разправията, която щеше да има с мъжа си на следващия ден, когато той разбереше, че и Маги, и парите са изчезнали.

— Благодаря ти, мамо. — Маги я прегърна. — Защо го правиш?

— Имам дълг към момичето, че го оставих да стигне до това състояние. Заведи го при техните живо и здраво. И се върни скоро!

Маги отново прегърна Бет Батърфийлд и вдъхна миризмата на пай и сапун, пропила дрехите й, после побърза да излезе, за да не й убегне късметът.

6

Маги запомни всеки миг от пътуването до Дорсетшър и дълго след това го извикваше отново в паметта си. Парите на Бет Батърфийлд стигаха само за двама души и трябваше много да увещават кочияша на дилижанса да се съгласи да пусне Маги да седне отвън до него за малкото останали монети. Най-накрая той се смили заради състоянието на Мейси и Роузи, а и защото Маги твърдеше, че е акушерка и ако не тръгне с тях, може да се наложи той да изражда бебетата.

Мейси и Роузи събираха погледите навсякъде, където се появяваха заедно — в хановете, където сменяха конете, на масите за вечеря, по улиците, където се разхождаха да разтъпчат отеклите си крака, в самия дилижанс, пълен с пасажери. Едно бременно момиче беше обичайна гледка, но удвоената плодовитост привличаше вниманието, скандализираше едни и радваше други. Мейси и Роузи бяха толкова щастливи, че са заедно, та почти не забелязваха цъкането и усмивките. Сгушени една до друга, те си шептяха или се смееха. При това положение беше по-добре, че Маги е на капрата. А и от там виждаше много по-добре жизнерадостния непознат пейзаж на Южна Англия.

Първият етап не беше толкова изненадващ, тъй като минаваха през селата покрай Темза, които бяха като продължение на Лондон — Воксхол, Уондсуърт, Пътни, Барне, Шийн. Едва след Ричмънд и първата смяна на конете Маги почувства, че Лондон вече е зад гърба им. Пред нея се разстилаха до безкрай заоблени хълмове — непозната гледка за нечии очи, свикнали с кръстосаните улици на големия град. Отначало Маги се взираше единствено в хоризонта, който за пръв път й изглеждаше толкова далечен. След като привикна с необятната шир, успя да се съсредоточи върху по-близкия пейзаж, да забележи полето, прорязано от плетове, кравите и овцете, чиито рунтави туловища я разсмиваха, къщите със сламени покриви, разпръснати наоколо. Още преди да спрат за вечеря в Бейзингстоук, тя вече питаше кочияша за имената на цветята покрай пътя, от които никога преди не се беше интересувала.

Това щеше да е изтощително и объркващо преживяване за едно лондонско момиче, ако не беше покачена на люлеещата се подскачаща капра, откъдето наблюдаваше всичко, без да се докосва до него. Маги се чувстваше в безопасност на мястото си между кочияша и коняря и се наслаждаваше на всеки миг от пътя, дори когато следобед заваля и водата, която се стичаше по шапката на кочияша, капеше върху главата й.

Пренощуваха в един хан в Стокбридж. Маги не можа да спи добре, защото беше шумно, дилижансите пристигаха чак до полунощ и ханът продължи да работи дълго след това. Да дели постеля с две бременни момичета не беше лесно, или едната, или другата ставаше да ползва нощното гърне. А и Маги никога не беше спала на друго място освен у дома си и за кратко в лятната къща на Блейк. Не беше свикнала с такива обществени спални с много легла, където цяла нощ влизаха и излизаха жени.

Лежейки неподвижно след един ден път, Маги се размисли какво прави и започна да се терзае. Първо, бяха й останали малко пари. Яденето в хана беше два шилинга и половина за всяка плюс шилинг за келнера. Появяваха се и допълнителни разходи — шестте пенса за прислужницата, която ги заведе в стаята и им даде чаршаф и одеяла, две пенита за момчето, което каза, че трябва да изчисти обувките им, пени за носача, който настояваше да качи багажа им горе, когато те биха могли да го качат сами, защото не беше тежък. При бързото намаляване на оскъдните й средства Маги щеше да остане без нищо, докато стигнеха в Пидълтрентайд.

Замисли се и за семейството си: колко щеше да се ядоса баща й, като откриеше, че се е измъкнала, какво щеше да изтърпи майка й от него, задето й помогна. Най-много се притесняваше дали Чарли няма да я намери един ден и да я накаже за отмъщението, което му подготви. Защото сутринта, когато тя и момичетата стигнаха до „Бялото сърце“ на Бъроу Хай Стрийт, откъдето тръгваше дилижансът, Маги издебна един войник, дръпна го настрани и му каза, че на Бастил Роу № 6 живее един младеж, който има достатъчно кураж да се бие с французите. Войникът обеща веднага да посети къщата. Армията винаги търсеше подходящи младежи да ги изпрати на война. Дори й даде един шилинг. Това беше нищо в сравнение със сумата за лъжичката, която тя така и не получи от брат си, но носеше удовлетворение. Още по-голямо беше удовлетворението от мисълта как Чарли се качва на кораба за Франция.

Сутринта, макар да беше още влажно от предишния дъждовен ден, Маги искаше час по-скоро да тръгнат — беше много по-нетърпелива от Мейси и Роузи, които бяха изморени, изпохапали от бълхи и натъртени от друсането предишния ден. Мейси беше мълчалива на ранната закуска от хляб и бира и остана в колата при смените на конете. Хапна малко от яденето си в Бландфорд и това беше добре дошло, защото Маги имаше пари само за още две яденета, които двете момичета да си разделят, докато тя хапна от пая на майка си.

— Добре ли си? — попита тя, щом Мейси побутна чинията си към Роузи, която с радост изяде недокоснатите картофи и зеле.

— Бебето ми тежи — отвърна Мейси и изпъшка. — О, Маги, не мога да повярвам, че ще съм у дома след няколко часа. У дома! Сякаш не съм виждала Пидълтрентайд от много години, въпреки че е минала само година и нещо.

Маги изведнъж се стъписа. До този момент се наслаждаваше на пътуването и не разсъждаваше за последиците. Сега се запита какво ще изпита, когато отново срещне Джем, защото той знаеше най-съкровената й тайна и показа какво мисли за нея. Не беше сигурна, че ще иска да я види.

— Мейси — започна тя, — може би… не сме далеч, нали?

— Не, не. Ще ни оставят в Пидълтаун — той е на шест мили. От там можем да стигнем пеша, което е още пет-шест мили.

— Тогава вие двете можете да тръгнете без мен. Аз ще остана тук и ще хвана дилижанса за Лондон.

Маги не беше казала на Мейси за притесненията си с парите, но като се огледа из Бландфорд, многолюден град, най-големия след Бейзингстоук, си помисли, че може да си намери работа за кратко време и да спечели пари за връщане. Сигурно не е толкова трудно да си прислужница в крайпътен хан, реши тя.

Мейси обаче се вкопчи в нея.

— О, не, не можеш да ни изоставиш! Имаме нужда от теб! Какво ще правим сами?

Дори безучастната Роузи погледна разтревожено. Мейси каза по-тихо:

— Моля те, Маги, не ни изоставяй. Мисля, че… бебето скоро ще се роди. — Още докато го казваше, направи гримаса и застина неподвижно, като че се опитваше да сдържа дълбока болка.

Очите на Маги се разшириха.

— Мейси! — прошепна тя. — Откога е това?

Мейси я погледна уплашено.

— От сутринта — каза тя. — Но още се търпи. Моля те, нека продължим. Не искам да го родя тук. — Тя се огледа из шумния, претъпкан, мръсен хан. — Искам да си ида у дома.

— Е, поне още не е дошъл часът, когато ще пищиш — реши Маги. — Може би имаме още малко време. Да видим как ще се придвижим.

Мейси й стисна ръката с благодарност.

Разтревожена за нея, Маги не се радваше на този последен етап от пътуването с дилижанса, но не искаше да каже на кочияша да спре да види какво става вътре. Предполагаше, че Роузи ще потропа по тавана, ако нещо не е наред. И околният пейзаж — въпреки зеленината на полята, приятната гледка на хълмовете и долините, яркото синьо небе и слънцето, огряващо нивите и плетовете — сега й изглеждаше заплашителен, защото знаеше, че скоро ще се озове сред него. Забеляза колко малко къщи има. Какво ще правим, помисли си тя. Какво ще стане, ако Мейси започне да ражда някъде сред полето?

7

Пидълтаун беше всъщност едно голямо село с няколко улици, чиито къщи бяха със сламени покриви, няколко кръчми и пазарен площад, където ги остави дилижансът. Маги се сбогува с кочияша, който й пожела всичко хубаво, засмя се и изплющя камшика по конете. Когато колата изчезна, а с нея и трополенето, и дрънченето, с които бяха живели през последния ден и половина, трите момичета останаха мълчаливи на улицата. За разлика от Лондон, където повечето минувачи нямаше дори да забележат момичетата, на Маги й се стори, че тук всеки ги зяпа.

— Роузи Уитман, я докъде си се докарала — отбеляза млада жена, облегната на една къща с кошница кифли в ръка. Роузи, която имаше много причини да плаче през двете години, откакто напусна родния си край, но никога не заплака, сега избухна в сълзи.

— Остави я на мира, кучко! — извика Маги. За нейна изненада жената прихна да се смее. Маги се обърна към Мейси с недоумяващ поглед.

— Не може да те разбере — обясни Мейси. — Не са свикнали с лондонския говор. Недей. — Тя дръпна Маги за ръкава, за да се отдалечат и да не чуват смеха, който беше заразил и други. — Няма значение. Хората тук винаги са се държали зле с нас. Да вървим. — Тя ги поведе по улицата и след няколко минути излязоха от Пидълтаун и тръгнаха по някакъв път в северозападна посока.

— Сигурна ли си, че искаш да ходим пеш? — попита Маги. — Ако трябва да спрем и да родиш бебето, сега трябва да ми кажеш.

Мейси поклати глава.

— Не искам да го родя в Пидълтаун. Добре съм, болката премина. — И наистина стъпваше бодро по пътя. Хвана се за Роузи и двете дружно размахаха ръце, когато навлязоха сред познатите хълмове, зад които беше долината на река Пидъл. Започнаха да посочват разни места и да обсъждат отново жителите на селото си, както правеха непрекъснато през последните няколко дни.

Отначало хълмовете бяха дълги и полегати, яркото небе над тях беше като синя купа, увиснала над зелено-кафявите била, които се простираха до хоризонта, прорязани от плетове и малки горички. Пътят минаваше точно покрай един такъв плет, зад който се виждаше ливада с избуяла люцерна. Беше горещо и тихо, слънцето печеше, невидими насекоми жужаха и църкаха, дъхът на люцерна я омайваше и Маги се почувства като в сън. Наоколо нямаше овце или крави, нямаше и хора. Тя се огледа и не видя нито къща, нито хамбар, нито плуг, нито каменно корито. Освен изровения път нямаше нищо, което да подсказва, че биха могли да срещнат жива душа. Внезапно се видя в тези земи, както птица би я видяла отвисоко — самотно бяло петънце сред зеленото, кафявото и жълтото. Пустотата я уплаши: почувства как страхът пролазва от стомаха към гърдите й, стига до гърлото и я стиска здраво, заплашвайки да я задуши. Тя спря, пое си въздух и се опита да извика на момичетата, които все повече се отдалечаваха надолу по пътя.

Маги стисна очи и чу гласа на баща си: „Съвземи се, Магс. Това няма да стане.“ Когато отвори очи, съзря един човек да слиза от хълма насреща. Облекчението, което я обзе за миг, бе заличено от нова тревога, защото Маги добре знаеше, че един самотен мъж може да бъде опасността, която прави безлюдните места така страшни. Избърза да настигне момичетата, които също бяха забелязали мъжа. Никоя от тях обаче не се разтревожи — по-скоро се забързаха.

— Май е мистър Кейс! — извика Мейси. — Сигурно идва от Пидълс. Добър ден! — махна му тя.

Срещнаха се с него в най-ниската част на долината, до един поток, който разделяше две ниви. Мистър Кейс беше на годините на Томас Келауей, висок, слаб, с широката твърда крачка на човек, който прекарва повечето време в ходене. Той носеше торба на гърба. Вдигна вежди, когато разпозна Мейси и Роузи.

— Вкъщи ли си отивате? — поинтересува се той. — Не съм чул нищо в Пидълс. Очакват ли ви?

— Не, не знаят… — отвърна Мейси.

— За постоянно ли се връщаш? Липсваше ни твоята работа. Имах клиенти, които търсеха специално твоите копчета.

Мейси се изчерви и каза:

— Подигравате ми се, мистър Кейс.

— Трябва да вървя, но ще се видим другия месец, нали?

Тя кимна и той се обърна и закрачи по склона, от който те току-що бяха слезли.

— Кой беше този? — попита Маги.

Мейси погледна след него с обич — беше му благодарна, че не попита нищо и не показа изненада от бебето, което носеше.

— Продавачът на копчета прави обиколките си. Идва да ги изкупува всеки месец. Сега отива в Пидълтаун. Забравила съм, че идва по това време. Не е ли странно колко бързо забравяме такива неща?

Бременните момичета изкачиха следващия хълм бавно, задъхваха се и пъхтяха, често спираха, а Маги вече носеше всичкия им багаж. Когато седнаха да починат, тя видя издайническото примижаване и стиснатите зъби на Мейси, но реши да не казва нищо. Щяха да вървят по-бързо надолу, преди да започнат пак да се изкачват бавно. Така, със спиране и тръгване, прекосяваха долината и Маги откри, че потокът, който пресичаха от време на време, беше всъщност река Пидъл, смалена до тънко ручейче в лятната жега. Тази гледка възвърна донякъде старото й чувство за хумор.

— И това ми било река! Хиляда като нея могат да се поберат в Темза! — извика тя, като стъпи на един камък и я прекоси с два скока.

— Как мислиш се чувствах, като видях Темза първия път? — отвърна Мейси. — Реших, че е настъпил потоп!

Накрая прехвърлиха един хълм и видяха, че пътят им се пресича с по-широк път, който водеше до къщички, скупчени около църква с четвъртита кула, позлатена от залязващото слънце.

— Най-сетне! — каза Маги оживено, за да прикрие нервността си.

— Още не сме стигнали — поправи я Мейси. — Това е Пидълхинтън, село преди Пидълтрентайд. Скоро ще сме там. — Тя се вкопчи в оградата, до която бяха спрели, и се присви, стенейки тихо.

— Всичко ще е наред, Мейси — каза Маги, като я потупа по рамото. — Скоро ще намерим помощ.

Когато болката отмина, Мейси се изправи и стъпи твърдо на пътя. Роузи я последва не така уверено.

— О, Мейси, какво ще кажат за нас… за… — Тя погледна надолу към корема си.

— Сега нищо не можем да направим, нали? Просто върви с изправена глава. Хайде, хвани се за мен. — Мейси стисна ръката на приятелката си и те заслизаха към Пидълхинтън.

8

Докато вървяха по черния път, срещнаха само продавача на копчета и видяха отдалеч овчар със стадото си, както и орач, впрегнал кон в плуга си. Широкият път беше по-оживен обаче — работници се връщаха от полето, мъже на коне яздеха към Дорчестър, един човек водеше кравата си към обора, деца тичаха към къщи след игра край реката. Момичетата се шмугнаха сред другите с надеждата да не привличат внимание, но това беше невъзможно, разбира се. Преди още да стигнат първата къща в селото, се появиха деца и тръгнаха след тях. Всеки път, когато спираха да изчакват Мейси, децата също спираха на разстояние.

— Сигурно не са имали толкова много забавления през седмицата — отбеляза Маги. — Дори през целия месец.

Когато наближаваха „Новият хан“, първата кръчма в селото, една жена се провикна от прага на къщата си:

— Това ще да е Мейси Келауей. Не знаех, че се връщаш. Ау, и в тоя вид!

Мейси се сви, но беше принудена да спре заради нови контракции.

— И ти, Роузи Уитман — добави жената. — Не си скучала в Лондон, а?

— Бихте ли ни помогнали, госпожо? — прекъсна я Маги, опитвайки се да сдържа гнева си. — Мейси ще ражда.

Жената се вгледа в Мейси. Зад нея се появиха две малки момчета и занадничаха към новодошлите.

— И къде е мъжът й? А твоят?

Настъпи тишина, през която Мейси отвори уста и пак я затвори. Лекотата, с която се беше научила да лъже в Лондон, изглежда, беше изчезнала.

Маги нямаше такива проблеми.

— Във Франция — заяви тя. — Отидоха да се бият с французите. Заръчаха ми да доведа жените им вкъщи. — Но видя скептичния поглед на жената и добави: — Аз съм сестрата на съпруга на Мейси. Чарли, казва се Чарли Батърфийлд. — Докато говореше, гледаше Мейси с надеждата и тя да каже същото. Мейси отвори уста, спря, мълча известно време, но накрая каза:

— Точно така. Сега съм Мейси Батърфийлд. А Роузи е…

— Роузи Блейк — каза Маги вместо нея. — Омъжена е за Уилям Блейк на същия ден като брат ми, точно преди да тръгнат за Франция.

Жената бе вперила очи в мръсната памучна пола на Роузи. Най-сетне обаче каза на едно от момчетата, които надничаха зад гърба й:

— Еди, изтичай до „Петте камбани“. Не спирай в „Короната“, там днес нямат каруца. Питай дали могат да ни пратят каруца за едно момиче, което ще ражда, да я закарат до Келауей в Пидълтрентайд.

— Ние ще тръгнем с него да пресрещнем каруцата — измърмори Мейси, когато момчето хукна. — Не искам да стоим тук да ни оглеждат. — Тя хвана Роузи за ръка и пое надолу по пътя, а Маги отново нарами торбите. Групата деца ги последваха. Като се обърна назад, видя жената да подтичва към друга жена, която току-що се беше появила от къщичката си. Заговори й нещо и двете се вторачиха в тях трите.

Докато вървяха, Мейси каза тихо на Маги:

— Благодаря ти.

Маги се усмихна.

— Не каза ли веднъж, че винаги си искала да имаш сестра?

— А Роузи, женена за мистър Блейк! Представяш ли си?

— Какво ли ще каже мисис Блейк! — изкикоти се Маги. Те преминаха от Пидълхинтън в Пидълтрентайд, макар че Маги едва ли щеше да забележи, ако Мейси не й беше казала, тъй като нямаше прекъсване или промяна в дългата редица от къщи покрай пътя. Тя почувства, че дорсетското село я засмуква все повече и повече и макар че беше по-добре от пустото поле, непознатата обстановка, калта, къщичките със странни сламени покриви, безизразните погледи на селяните, които ги наблюдаваха — всичко я накара да се почувства неловко. Няколко души ги поздравиха, но повечето не казваха нищо и просто зяпаха момичетата, въпреки че ги разпознаваха. Маги започна да се чуди дали Мейси все пак не трябваше да роди бебето в Ламбет.

Водите на Мейси изтекоха пред „Короната“ и момичетата трябваше да спрат, защото контракциите ставаха по-чести и по-болезнени. Заведоха я край пейката до вратата на кръчмата.

— Ох, къде е тая каруца? — изстена Мейси.

Тогава жената на кръчмаря излезе с вик и прегърна и Мейси, и Роузи. Достатъчен беше само един доброжелател, за да превърне укора в радост. Други наизлязоха от кръчмата и от съседните къщи и момичетата бяха заобиколени от изненадани съседи и стари приятели. Мейси обяви новата лъжа за пръв път, наричайки се Мейси Батърфийлд така естествено и небрежно, че Маги искаше да я поздрави. Ще се оправи, помисли тя, и отстъпи от тълпата.

Най-после каруцата пристигна. Караше я мистър Смарт, същият човек, който беше завел семейство Келауей в Лондон и който сега се включи в друго местно приключение, за което щеше да разказва по-късно в кръчмата. Няколко жени настаниха стенещата Мейси върху сламена постелка в задната част и Роузи и жената на кръчмаря се качиха при нея. Мейси се обърна да попита Маги за нещо и откри, че приятелката й не е в каруцата с тях.

— Маги! — извика тя, когато започнаха да се отдалечават. — Мистър Смарт, изчакайте Ма… — Така и не довърши, защото най-силната контракция превърна вика й в писък.

Единственият знак, че Маги изобщо е била там, бяха торбите на момичетата, които тя носеше. Бяха оставени на пейката пред кръчмата.

9

Джем усети, че нещо не е наред, дълго преди каруцата да се появи. Докато работеше пред входната врата на къщата им и боядисваше един стол, който брат му Сам току-що беше рендосал, дочу жужене във въздуха, напомнящо далечна многолюдна глъч, подсилена от виковете на развълнувани деца. Не обърна много внимание, защото беше дочул същото по-рано следобед, когато мина търговецът на копчета, и макар че той отдавна си беше отишъл, посещението можеше да обясни сегашното оживление. Може би две жени се караха за качеството, което беше определил за техните копчета — отлично, първо или второ. Всяка жена в селото се гордееше с ръчната си изработка и мразеше да не я оценяват. Заядливата забележка на някоя съседка можеше да предизвика спор, който да продължи със седмици.

Джем се усмихна при тази мисъл по-скоро с примирение, отколкото с одобрение. Някои страни от селския живот му се струваха различни след връщането му от Лондон, защото имаше с какво да сравнява. Не можеше да си представи съседите си в Ламбет да спорят за качеството на копчетата си например. Макар да не споделяше с никого, имаше моменти, когато Пидълтрентайд, както и реката тук изглеждаха нищожни след Ламбет и Темза. Някой път отваряше входната врата да погледне навън и сърцето му се свиваше, когато виждаше, че всичко е такова, каквото е било вчера. Покрай него не преминаваха продавачи на ананаси, нямаше небесносини панделки, спуснати по гърбовете на момичетата. Това бяха неща, за които можеше да съжалява пред Мейси, ако беше тук. Липсваше му и й завиждаше за месеците, които прекарваше у Блейк.

За семейство Келауей не беше лесно да заживеят пак в Пидълтрентайд, въпреки че бяха отсъствали по-малко от година. Пристигнаха в една снежна буря и на пътя нямаше жив човек да ги поздрави. Влязоха в старата си къщичка и намериха Сам Келауей и съпругата му Лизи в леглото, въпреки че бе минало пладне. Беше неприятно начало и някои от семейството не бяха се възстановили напълно.

Томас Келауей доста бързо зае старото си място в работилницата, отстъпена неохотно от Сам, който беше се наслаждавал на краткото удоволствие да си бъде сам господар. Баща му беше по-бавен в правенето на столове, отколкото се искаше на Сам, и той му го натякваше. Понякога Томас Келауей се чудеше дали все още е господар на работилницата си.

За Ан Келауей също беше трудно да се приспособи, защото се върна и намери на мястото си снаха. В миналото Ан Келауей и Лизи Милър се разбираха, защото Лизи беше кротко момиче, което винаги се съобразяваше с бъдещата си свекърва. След женитбата обаче Лизи се беше превърнала в жена със собствено мнение и не желаеше да се връща към старото, когато Келауей се появиха в къщата. Беше започнала да превръща този дом в свой, беше сменила някои мебели със собствената си покъщнина, беше закачила нови пердета, беше преместила масата от единия край на стаята в другия. Един час след пристигането им Ан Келауей беше върнала масата на мястото й и от тогава Лизи се цупеше вече седем месеца. Двете жени избягваха да остават насаме, което не беше лесно, защото работата им ги задържаше в една стая дълго време. В този час Ан Келауей трябваше да помага на Лизи да пере пердетата, но вместо това тя избра да работи в градината от другата страна на работилницата. Тя нямаше предчувствията на Джем — никога не улавяше потока на вълнението, преминаващ незабелязано през селото, когато се случваше нещо ново. Сега плевеше лука и се опитваше да не мисли за пъна на крушовото дърво в дъното на градината. Измина година и половина, откакто Том умря, и все още мислеше за него по няколко пъти на ден. Това е да си родител, осъзна тя: децата ти остават с теб, живи или мъртви, близо или надалеч. Тя се притесняваше и за Мейси в Ламбет. Трябваше да намерят начин да я върнат тук. Тогава чу писъците й.

Ан Келауей стигна до портата едновременно с каруцата.

— Боже Господи! — промърмори тя, като съзря корема на дъщеря си и потърси погледа на мъжа си.

Томас Келауей прие състоянието на дъщеря си, без да трепне. По лицето му премина решителното изражение, което беше придобил през месеците, прекарани в Ламбет. Вторачи се в жена си. После, пред очите на съседите си, които бяха наизлезли да видят за какво е тая суетня, Томас Келауей отиде и викайки Джем и Сам на помощ, вдигна дъщеря си от каруцата.

Независимо от жеста на Томас Келауей Ан Келауей знаеше, че съседите ще наблюдават какво ще направи тя и реакцията им ще зависи от нея. Оглеждайки се наоколо, тя видя снаха си Лизи да изучава Мейси с едва прикрито отвращение. Ан Келауей притвори очи и образът на мис Лора Девайн, въртяща се свободно на въжето, се появи в съзнанието й. Тя се стегна, отвори очи, отиде при съпруга си и обгърна Мейси с ръце, докато Томас Келауей я придържаше от другата страна.

— Спокойно, Мейси — промълви тя. — Вече си у дома.

Докато я водеха към къщата, Мейси извика през рамо:

— Джем, трябва да намериш Маги. Не знам къде изчезна!

Джем се сепна и облещи очи.

— Маги е тук?

— О, да, нямаше да можем да дойдем без нея. Беше толкова добра с Роузи и мен — уреди всичко и се погрижи за нас. Но после изчезна!

— Къде я видя за последно?

— До „Короната“. Качихме се на каруцата и аз се обърнах, но тя беше изчезнала. Моля ти се, намери я, Джем! Тя няма никакви пари и е уплашена. — Въведоха я вътре, преди да види колко бързо се затича брат й.

10

Пидълтрентайд беше дълго тясно село с не повече от трийсетина къщи, наредени покрай река Пидъл на повече от миля разстояние. „Короната“ беше накрая, точно преди селото да се слее с Пидълхинтън. Джем беше останал без дъх, когато стигна кръчмата. Щом се посъвзе, разпита наоколо, но никой не беше виждал Маги. Знаеше обаче, че един непознат не може да стигне далеч в долината, без да го забележат.

В „Новият хан“ Джем заговори някакви деца, които се навъртаха наоколо, и те казаха, че Маги е минала покрай тях преди половин час. По-нататък един старец потвърди, че я е видял до църквата. Джем се затича в падащия здрач.

При църквата той съзря бяло петно зад стената, която я отделяше от пътя, и пулсът му се ускори. Когато надникна обаче, видя едно момиче от Пидъл, опряно на стената в последното слънчево петно. Джем разпозна в нея далечна братовчедка на снаха си. Тя държеше нещо в скута си и веднага го покри с престилката, щом Джем приближи.

— Добър вечер — рече Джем и клекна до нея. — Кажи ми, виждала ли си едно момиче да минава оттук? Непозната, по-голяма от теб. От Лондон. — Момичето го зяпна с тъмни очи, чийто блясък издаваше, че знае нещо. — Ти трябва да си една от дъщерите на Милър — продължаваше Джем. — На Плаш Милър.

След миг момичето кимна.

— Братовчедка ти Лизи живее с нас, нали знаеш. Омъжена е за брат ми Сам.

Момичето прецени думите му.

— Тя ми каза да намеря Джем — рече най-после тя.

— Кой, Лизи ли? Току-що бях с нея у дома.

— Момичето от Лондон.

— Видяла си я? Какво ти каза? Къде е?

— Каза ми… — Момичето погледна към скута си, явно раздвоена между тайната и откровението. — Каза ми… да ти дам това.

Извади изпод престилката си тънка жълтеникава книга и намачкана кафява хартия.

— Не исках да я разопаковам, но връзката падна, видях картините и не можах да се стърпя, исках да я погледна. Никога не съм виждала такива неща.

Докато посягаше към книгата, Джем реши, че знае коя е. Но когато я отвори на заглавната страница, откри, че е различна от книгата, която беше виждал. Вместо деца, скупчени до коляното на майка си, цветната рисунка показваше младеж и девойка, надвесени над телата на мъж и жена, положени върху ковчег, напомнящи на каменните статуи върху гробниците в Уестминстърското абатство. Над рисунката имаше букви, украсени с летящи фигури и лозови клонки. Започна да разлиства книгата — гледаше я разсеяно, страница след страница от думи и рисунки, преплетени и боядисани в синьо и жълто, червено и зелено. Имаше и голи, и облечени хора, дървета, гроздове, тъмни небеса и животни, овце, крави, жаби, патици и един лъв. Докато Джем разгръщаше страниците, момичето се доближи да надникне през рамото му.

— Това какво е? — спря тя ръката му.

— Мисля, че е тигър. Да, така пише. — Той обърна страницата и попадна на заглавие „Лондон“ под една рисунка на дете, водещо старец през улиците, и думи, които знаеше добре и понякога рецитираше тихо:

Джем затвори книгата.

— Къде отиде тя?

Момичето преглътна и попита:

— Може ли да я доразгледам?

— След като намеря Маги. Накъде тръгна?

— Към Пидълтаун, така каза.

Джем стана.

— Е, ела да видиш братовчедка си някой ден и можеш да разгледаш книгата. Става ли?

Момичето кимна.

— Отивай си вкъщи. Късно е вече. — Той не изчака да види дали ще изпълни заръката му и забърза нагоре по хълма след Пидълхинтън.

11

Маги седеше върху една ограда и гледаше първата падина, през която минаваше селският път. Като я видя качена там, Джем така се окуражи, че без малко да се разсмее. Но се сдържа и тихо изрече името й, за да не я стресне. Маги завъртя глава.

— Джем — каза тя задавено, — кой да си представи, че ще се срещнем на такова място?

Джем пристъпи към оградата и се облегна на нея.

— Не е за вярване — съгласи се той, като погледна към долината, потънала в морави сенки след залеза на слънцето.

— Стигнах до тук и не можах да продължа. Седя от доста време и се опитвам да събера кураж да сляза там долу, но не мога. Виж, наоколо няма жива душа. Много е странно. — Тя потрепери.

— Ще свикнеш. Никога не ми е правило впечатление колко е безлюдно тук, освен когато се преместихме в Лондон. Там никога не можех да остана насаме, вечно имаше хора.

— Но хората са важни. Какво друго остава?

Джем се засмя.

— Всичко. Поля и дървета, и небе. Мога да съм сред тях и да съм щастлив.

— Но нищо от това няма да има значение, ако около теб няма хора, с които да си заедно.

— Сигурно. — Те продължиха да гледат към долината, а не един към друг. — Защо не дойде у нас? — каза Джем накрая. — Изминаваш целия път и накрая се връщаш преди последните метри.

Маги отговори със свой въпрос:

— Момичетата добре ли са?

— Да.

— И Мейси не роди на пътя?

— Не, внесоха я у дома.

— Добре — кимна Маги.

— Къде намери Роузи?

— Тя ни намери, или ние нея у старата сврака. Няма значение. — Разказа на Джем как намериха Роузи у мис Пелам.

Джем избоботи:

— Точно тя не ми липсва.

Натъртването на думата подсказа на Маги, че има други, които му липсват. Почувства напрежение в гърдите си.

— Благодаря ти, че ги върна у дома — добави той.

Маги сви рамене.

— Исках да видя това прочуто Пидъл-дрън-дий. А и те имаха нужда някой да ги доведе в това състояние.

— Аз… аз не знаех за Мейси.

— И аз. Направо щях да падна, когато я видях, толкова бях учудена. — Тя замълча. — Трябва да ти кажа нещо, Джем. Мейси е вече Мейси Батърфийлд.

Той я зяпна с такъв ужас, че Маги се изкикоти.

— Знам, че Чарли е лош — каза тя, — но името му свърши работа.

Тя обясни за лъжата, която беше сътворила, и добави:

— А Роузи е омъжена за мистър Блейк.

Джем се изкиска и Маги се присъедини с онзи отривист смях, който липсваше на Джем, откакто бяха разделени.

— Как е мистър Блейк? — попита той, когато престанаха да се смеят. — А мисис Блейк?

— Ония от Сдружението още го тормозят. Никой не може да каже дума за краля или за Франция, или нещо необичайно, без те да скочат. А знаеш, че мистър Блейк не казва обичайни неща. Не му е леко. Мейси може да ти разкаже, тя беше при тях през повечето време.

— Той ли ми прати това? — Джем извади книгата от джоба си.

— Той. Е, в известен смисъл. — Като видя въпросителния поглед на Джем, тя добави. — Не, не съм я откраднала! Как можа да си го помислиш? Никога не бих взела нещо от мистър Блейк! Не, просто… той ми даде две, увити в кафява хартия, еднакво големи. И… е, аз ги пъхнах в джоба си и не знам коя е за теб и коя за мен.

— Не са ли еднакви?

— Не. — Маги скочи от оградата. Сега тя беше от едната страна, а Джем от другата. Вдигна вързопа си и измъкна другата книга. — Виждаш ли? — Тя я отвори на заглавната страница, където двете деца четяха книга на коляното на една жена. — „Песни за невинността“ — каза тя. — Помня я от преди. Не знам как се казва другата и затова избрах тази. Как се казва?

— „Песни за опита“. — Джем разгърна своята книга и й показа заглавието.

— Ха! Значи са противоположни. — Те се усмихнаха един на друг. — Но коя е твоя и коя е моя? Коя за кого според теб е нарекъл мистър Блейк? Много държеше едната да е за теб, а другата за мен.

Джем поклати глава.

— Можеш да го попиташ.

— О, не мога. Ще е разочарован, че съм ги объркала. Ние трябва да решим помежду си.

Те разглеждаха книгите мълчаливо. В един момент Маги проговори отново:

— Джем, защо си тръгна от Ламбет, без да се сбогуваш с мен?

Джем сви рамене.

— Трябваше да се махнем бързо заради мис Пелам.

Маги изучаваше профила му.

— Можеше да ме намериш, за да ми кажеш довиждане. Не беше ли, защото не можеше… не можеш… да ми простиш, че съм извършила онова нещо? Защото, когато то ми се случи, за известно време мислех, че светът никога няма да се оправи. Щом човек извърши нещо такова, не може да се върне към света, в който е живял преди. Губи го и е трудно да си го върне. Но тогава се появихте ти и Мейси, и мистър Блейк. И се почувствах по-добре, най-накрая. Освен че… казах ти, освен че се страхувам от тъмното и да съм сама.

Те се загледаха в книгите си сред падащия мрак. Тогава Маги се надвеси над една страница в неговата книга.

— Това тигър ли е?

Джем кимна и зачете:

— Тигре, Тигре… жива жар…

За негова изненада Маги се присъедини:

— Мейси ме научи — добави тя. — Но все още не мога да чета много добре.

— Мейси те е научила? — Той се замисли над думите й, чудейки се колко много се е променила сестра му от престоя си в Лондон. — Какво е „стръвна красота“?

— Не знам, питай нея.

Джем затвори книгата и се изкашля.

— Сега къде отиваш, в тъмното… съвсем сама?

Маги потупа с дланта си книгата.

— Мислех да настигна мъжа с копчетата в Пидълтаун и да му предложа да работя за него, докато събера пари за дилижанса до Лондон.

Джем сбърчи чело и попита:

— Колко струва?

— Една лира, но ако съм на капрата, а ако хвана някоя каруца, по-малко.

— Маги, ще трябва да направиш поне хиляда копчета да си платиш пътя! — засмя се той.

— Така ли? Мили боже! — Маги също прихна. Скоро и двамата се превиваха от смях.

Когато смехът им най-сетне утихна, Джем каза:

— И какво смяташе да правиш, качена на тази ограда. Да останеш тук цяла нощ?

Маги погали обвивката на книгата.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Така ли!

— Щом съм от тая страна на оградата, а ти си от другата, какво има в средата?

Джем сложи ръка върху пречката.

— Ние двамата.

След малко Маги сложи ръка върху неговата и пръстите им се преплетоха. Останаха така известно време, като всеки топлеше другия.

Сега долината пред тях потъмняваше, реката и дърветата долу вече не се виждаха.

— Въпреки всичко не мога да остана тук, Джем — каза Маги тихо. — Не мога. — Пророни сълзи, но веднага ги избърса.

— Ще вървя с теб до Пидълтаун, ако искаш — каза Джем след малко.

— Как? Погледни колко е тъмно!

— Луната ще изгрее скоро, ще ни осветява пътя.

— Така ли? Откъде знаеш?

Джем се усмихна.

— Това са работи, които ние тук знаем. Нямаме хора, дето ходят по улиците и палят фенерите.

Той й подаде книгата си, докато прекрачваше оградата. Когато Маги му върна „Песни за опита“, Джем поклати глава.

— Запази я заедно с другата. Виж как добре стоят една до друга в ръката ти. Същият размер са.

— О, не, не мога! Ти ги задръж. Иначе никога вече няма да ги видиш.

— Мога да дойда в Лондон да ги видя.

— Не, това не е честно. Не, вземи ги и аз ще ти дойда в Пидъл-дрън-дий на гости.

Джем се засмя и я хвана за ръка.

— Тогава ще трябва да се научиш да пресичаш полето сама.

— Не и ако ти дойдеш да посрещнеш дилижанса.

Спориха за това през целия път до Пидълтаун.