Жива жар

1

Понякога Ан Келауей се чувстваше тъй, че сякаш е вързана с ластик за прозореца в предната стая. Както си белеше картофи, переше или чистеше пепелта от огнището, изведнъж се залепяше за прозореца в най-неподходящия момент — с изцапани ръце, неизстискани чаршафи или ръжен, от който се сипе пепел. Често нямаше какво толкова да види, но понякога биваше възнаградена с интересна гледка: жена с шапка, от която се полюшваха дълги паунови пера; мъж, гушнал ананас, сякаш е бебенце; момче, носещо изкоренено лаврово дръвче, подрязано във формата на гълъб. Мейси или Джем биха извикали другите да видят такива необичайни гледки, но Ан Келауей предпочиташе да запази тези кратки моменти на удоволствие за себе си.

Днес нямаше нито картофи, нито пепел, нито пране, които да я отделят от прозореца: беше понеделник след Великден, когато хората си почиваха. Мейси и Джем се заеха да раздигат масата, след като се наобядваха, и оставиха Ан Келауей да зяпа тълпите, движещи се покрай комплекса „Херкулес“. Повечето жени се бяха издокарали с нови премени. Никога не беше виждала толкова пъстри цветове, такива ярки платове, такива предизвикателни кройки и разкошни украси по шапките. Освен обичайните нарциси и иглики, които можеше да видиш по шапките пред църквата в Пидълтрентайд, имаше и екзотични пера, панделки от разноцветни лентички, дори плодове. Тя самата никога не би си сложила лимон на шапката, но се възхищаваше от минаващата жена, която го беше направила. Предпочиташе нещо по-скромно и по-традиционно: венче от маргаритки или китка теменужки, или някоя панделка като небесносинята, която току-що видя да се развява на гърба на едно момиче — стигаше почти до коленете му. Ан Келауей с удоволствие би носила такава панделка, макар и не толкова дълга. Лондонските жени, изглежда, обичаха да носят по-дълги панделки и да накривяват шапките си малко повечко, отколкото би се осмелила тя.

Сред тълпата вървеше мъж с табла малки козунаци на главата и викаше: „Топли козунаци! Четири за едно пени, евтини великденски козунаци! Още парят! Купете си за последно през тази година!“ Той спря пред къщата, точно под Ан Келауей, намерил клиент. От другата посока се зададе мис Пелам, с шапка, покрита с тънки жълти ширитчета. Ан Келауей изсумтя, стараейки се да потисне смеха, който я напуши.

— Какво става, мамо? — попита Мейси, като вдигна глава от масата, която бършеше.

— Нищо. Просто мис Пелам с една смешна шапка.

— Чакай да видя. — Мейси се приближи до прозореца, надникна и се закикоти. — Сякаш са й стоварили купчина слама на главата.

— Тихо, Мейси, ще те чуе — рече Ан Келауей не особено строго. Докато наблюдаваше, по улицата се зададе сив кон, впрегнат в чудата карета на две колела, и разпръсна настрани парада на шапките и потенциалните купувачи на великденски козунаци. Каретата беше къса и тясна, покривът й беше висок, а отстрани имаше дълъг афиш, който обявяваше с черни букви „КРАЛСКИЯТ САЛОН НА АСТЛИ И АМФИТЕАТЪРЪТ с гордост откриват довечера НОВИЯ СИ СЕЗОН! Смайващи изпълнения, които ще ви развълнуват! Вратите се отварят в 17:30 ч., начало точно в 18:30 ч.“

Ан и Мейси зяпнаха от почуда, когато каретата спря пред тяхната къща, едно момче скочи от нея и каза нещо на мис Пелам, която се намръщи и посочи към прозореца им. Ан Келауей отстъпи назад, но не свари да дръпне навреме и Мейси.

— Мамо, чакай, тя маха на нас! Виж!

Мис Пелам беше все още намръщена, както винаги щом нещо, свързано с Келауей, я безпокоеше, но наистина размахваше ръце към тях.

— Ще сляза долу — заяви Мейси и тръгна към вратата.

— Няма да слизаш! — възпротиви се строго Ан Келауей и я хвана за рамото. — Джем, иди и виж какво искат.

Джем остави тенджерата, която търкаше, и хукна по стълбите. Мейси и Ан видяха как той размени няколко думи с момчето, което му подаде някакви бели листчета. Той се вторачи в тях, а момчето скочи обратно в каретата, кочияшът перна с камшика врата на коня и потегли покрай комплекса „Херкулес“ към Уестминстър Бридж Роуд.

След минута Джем се върна с озадачено изражение.

— Какво става, Джем? — попита Мейси. — Какво държиш?

Джем погледна листчетата в ръката си.

— Четири билета за представлението на мистър Астли довечера. Праща ни своите почитания.

Томас Келауей вдигна очи от буковата дъсчица, която дялкаше.

— Няма да отидем — заяви Ан Келауей. — Не можем да си го позволим.

— Не, не. Не трябва да плащаме. Той ни ги подарява.

— Нямаме нужда от подаяния. Можем сами да си купим билети, ако искаме.

— Но ти току-що каза… — започна Мейси.

— Няма да отидем. — Ан Келауей се чувстваше като мишка, преследвана от котка от единия край на стаята до другия.

Джем и Мейси погледнаха към баща си. Томас Келауей се беше облещил срещу всички, но не продумваше дума. Обичаше жена си и искаше и тя да го обича. Нямаше да застане срещу нея.

— Свърши ли с тази тенджера, Джем? — попита Ан Келауей. — Щом я измиеш, можем да излезем на разходка. — Тя се обърна към прозореца с разтреперани ръце.

Мейси и Джем се спогледаха. Джем продължи да търка тенджерата.

2

През двете седмици след пристигането си семейство Келауей не бяха се отдалечавали от улиците около къщата им. Нямаше за какво — всички магазини и сергии, от които имаха нужда, бяха на Ламбет Терас до Ламбет Грийн, на Уестминстър Бридж Роуд или на Лоуър Марш. Джем беше ходил с баща си до складовете за дървен материал край реката, недалеч от Уестминстърския мост. Мейси беше ходила с майка си до близките поляни, за да видят дали могат да простират там прането си. Когато в понеделника след Великден Джем предложи да се разходят по Уестминстърския мост и да разгледат Абатството, всички се съгласиха охотно. У дома бяха свикнали да изминават големи разстояния и сегашната неподвижност им беше непривична.

Тръгнаха в един часа, когато другите още ядяха, спяха или бяха по кръчмите.

— Откъде ще минем? — попита Мейси брат си, усещайки, че родителите й не знаят отговора.

Ан Келауей се беше вкопчила в ръката на съпруга си, сякаш имаше опасност да я отнесе ураган. Както винаги, Томас Келауей се усмихваше, озърташе се наоколо и приличаше на някакъв глупак, който чака да му кажат накъде да тръгне.

— Дайте да минем по прекия път до реката и да вървим покрай нея до моста — предложи Джем със съзнанието, че на него се пада да ги води, защото единствен той в семейството беше започнал да опознава улиците.

— Да не е същият пряк път, за който говореше онова момиче? — рече Ан Келауей. — Не искам да минавам по Улицата на главорезите.

— Не оттам, мамо — излъга Джем, мислейки си, че ще й отнеме доста време, докато разбере, че е същата улица. Джем я беше открил скоро след като Маги им каза за нея. Знаеше, че сестра му и баща му ще я харесат, защото минаваше през пусти поля. Ако човек беше с гръб към къщите и не гледаше в далечината към Ламбет Палас или към складовете до реката, можеше да си помисли, че е на село. Един ден Джем щеше да открие пътя до околните села. Може би Маги го знаеше.

Засега той водеше семейството си покрай съседните къщи към пътя, който стигаше до Улицата на главорезите. Там беше много тихо и безлюдно, тъй като беше празник и малцина работеха в зеленчуковите градини, разпръснати из полята. Джем беше доволен, че е слънчево и ясно. В Ламбет небето много често не беше синьо дори в слънчев ден, а покрито с гъст жълт пушек от изгорелите въглища, от пивоварните и работилниците за оцет, платове и сапун, наредени покрай реката. Вчера и днес обаче те бяха затворени и тъй като беше топло, хората не бяха палили огън. Джем се взря в дълбоката синева, която познаваше от Дорсетшър, и в тучната зеленина покрай пътя. Усети се, че се усмихва на тези цветове, които бяха тъй естествени и радваха окото много повече от всяка лондонска панделка или рокля. Забави крачка, изоставил бързата нервна походка, с която се движеше, откакто дойдоха в Ламбет. Мейси се спря да си набере иглики. Дори Ан Келауей престана да се държи за мъжа си и размаха ръце. Томас Келауей си заподсвирква „Отвъд хълма, надалеч, надалеч“, песента, която често си тананикаше, докато работеше.

Много скоро улицата зави рязко надясно и тръгна покрай плетовете на градините, ограждащи Ламбет Палас. Когато стигнаха реката, кратката им идилия свърши. Пред тях се заредиха разнебитени складове и работнически бордеи. Днес складовете бяха затворени, което подсилваше страховития им вид. Оживената суетня ги правеше по-приветливи. Ан Келауей отново се вкопчи в ръката на мъжа си.

Джем и Томас Келауей бяха минавали покрай Темза, когато отиваха да купуват дървен материал, но жените в семейството я бяха зървали само, докато чакаха пред Амфитеатъра на Астли. И ето че неволно бяха избрали доста неподходящ момент да разгледат по-добре величествената лондонска река. Приливът беше отминал и водата беше плитка и мътна, заобикаляща островчета от сиви наноси, така че на Ан Келауей й заприлича на неоправено легло. Трябваше да признае обаче, че дори в смаления си вид, Темза беше двайсет пъти по-голяма от Пидъл, рекичката, минаваща покрай градината им в Пидълтрентайд. Въпреки че беше малка, Пидъл все пак имаше предимства, на които Ан Келауей държеше — да бъде устремена, весела и чиста, а ромонът й непрекъснато да напомня за движението на света.

Темза съвсем не беше такава. За Ан Келауей тя не приличаше на река, а на дълго черво, което се извиваше в двете посоки. И бреговете й не бяха чисти. Купчините чакъл и боклук стигаха до пътя и беше много лесно да скочиш в реката. Децата бяха направили точно това и тичаха по калното речно корито. Някои играеха, други събираха предмети, оголени от отлива: обувки, бутилки, калаени съдове, затънали в тинята дъски и парцали, глава на кукла и счупен супник.

Семейство Келауей се спряха да погледат.

— Виж как се цапат — каза Мейси, като че ли им завиждаше.

— Отвратително място — заяви Ан Келауей.

— Изглежда по-добре при прилива, както когато пристигнахме. — Джем чувстваше, че трябва да защити реката, като че ли тя беше олицетворение на Лондон и на решението на семейството му да се премести тук.

— Странно е, че така се оголва — каза Мейси. — Знам, че нашата Пидъл стига до морето, но винаги е еднаква. Щях да се чувствам много объркана, ако се променяше от приливите и отливите.

— Хайде да идем на моста — предложи Джем.

Закрачиха по-бързо покрай складовете и работническите бордеи. Някои от обитателите им седяха отвън, разговаряха, пушеха и пееха. Повечето замлъкваха, когато семейство Келауей минаваха покрай тях, освен един мъж със свирка, който подхвана игрива мелодия. Джем искаше да се забързат, но Мейси забави крачка.

— Той свири „Том Боулинг“ — рече тя. — Чуйте го!

Усмихна се на човека, който спря да свири и отвърна на усмивката й.

Ан Келауей настръхна и дръпна дъщеря си за ръката.

— Хайде да вървим!

Мейси се откопчи от нея и застанала по средата на пътя, запя последния куплет на песента с висок и ясен глас:

Тя и свирката замлъкнаха едновременно и настъпи кратка тишина. Ан Келауей захлипа тихичко. Томи и Мейси пееха тази песен заедно в чудесен унисон.

— Не се натъжавай, мамо — рече Мейси. — Трябва да продължаваме да я пеем, защото не бива да забравяме Томи, нали така? — Тя се поклони на човека и каза:

— Благодаря ви, господине. Довиждане.

3

Недалеч от моста пътят се отклоняваше от реката и минаваше покрай амфитеатъра с величествените колони на входа, където за пръв път срещнаха Филип Астли. На стената имаше афиши с надпис „ПРЕДСТАВЛЕНИЕ ДОВЕЧЕРА!“. Беше едва ранен следобед, но хората вече се тълпяха наоколо. Джем бръкна в джоба си и стисна билетите, които Филип Астли им беше пратил.

Ан Келауей държеше листовка, която един мъж пъхна в ръката й, докато сновеше наоколо и викаше: „Само шилинг и едно пени за правостоящи, два шилинга и две пенита за седящи!“ Тя се вторачи в смачканото листче и се зачуди какво да прави с него. Опря го на полата си, изглади го и го заобръща, преди най-накрая да разчете нещичко. Когато стигна до името „Астли“, разбра за какво става дума и го подаде на съпруга си.

— Вземи го, вземи го. Не го ща!

Томас Келауей помачка листа и го хвърли. Мейси го вдигна и го изчисти от праха, после го мушна под корсета си.

— Представление довечера — тъжно промърмори тя на брат си.

Той сви рамене.

— Носиш ли онези билети, Джем? — попита Ан Келауей. Джем тутакси измъкна ръка от джоба си, сякаш го бяха сварили да се опипва.

— Да, мамо.

— Искам да ги занесеш в театъра и да ги върнеш.

— Кой връща билети? — чу се глас зад тях.

Джем се обърна. Маги Батърфийлд изскочи иззад ъгъла, където се криеше.

— Какви билети? Не бива да връщате никакви билети. Ако са на хубаво място, можете да ги продадете за повече пари, отколкото сте ги купили. Покажете ми ги.

— Откога ни следиш? — попита Джем, който й се зарадва, но в същото време се запита дали не е видяла нещо, което той не би искал тя да види.

Маги се ухили и заподсвирква „Том Боулинг“.

— Хубав глас имаш, мис Пидъл — рече тя на Мейси, която се усмихна и се изчерви.

— Отивай си, момиче — сопна й се Ан Келауей. — Не искаме да се мотаеш наоколо.

Тя се огледа да провери дали Маги е сама. Преди няколко дни ги посети баща й, който се опита да продаде на Томас Келауей наръч абаносово дърво, но той веднага разбра, че е боядисан в черно дъб, макар от любезност да предположи, че по-скоро Дик Батърфийлд е бил измамен от някого, отколкото че се опитва да ги изиграе. Ан Келауей намрази Дик Батърфийлд дори повече от дъщеря му.

Маги сякаш не чу майката на Джем.

— Наистина ли имате билети за довечера? Какви са? Не за галерията, надявам се. Не си я представям — тя кимна към Ан Келауей — да стои права до ония бандити. Хайде, покажи ми ги.

Самият Джем се чудеше къде са местата и не се стърпя — извади билетите и ги погледна.

— Партер — прочете той, докато Маги надничаше над рамото му.

Тя кимна към Томас Келауей и каза:

— Сигурно правиш много от ония капани за задници, щом си позволяваш места на партера, и то само след няколко седмици в Лондон. — В гласа й се прокрадна необичайна нотка на възхищение.

— О, не сме ги купили ние — рече Мейси. — Мистър Астли ни ги подари.

Маги облещи очи.

— Мили боже!

— Няма да гледаме тоя боклук — каза Ан Келауей.

— Не бива да ги връщате — заяви Маги. — Мистър Астли ще се обиди. Може дори да ви изхвърли от къщата си.

Ан Келауей се стъписа. Явно не беше помислила за тази последица от връщането на билетите.

— Разбира се, ако наистина не искате да ходите, може да ми ги дадете да ида вместо вас — продължи Маги.

Ан Келауей присви очи, но преди да отвори уста и да каже, че никога не би позволила на такова нахално момиче да заеме мястото й, отвъд реката екнаха барабани.

— Парадът! — възкликна Маги. — Тръгват. Хайде!

Тя хукна и повлече Джем след себе си. Мейси ги последва, а Ан Келауей отново се вкопчи в мъжа си и от страх да не остане сама забърза след тях.

Маги се затича към Уестминстърския мост, който сега гъмжеше от хора, застанали покрай парапета. Чуваха марша, който свиреха в другия край, но не виждаха нищо. Маги ги поведе по средата на моста и когато изминаха една трета от него, откри удобна позиция. Семейство Келауей се скупчиха около нея, опитвайки се да не забелязват мърморенето на хората, на които закриха гледката. Настана голяма блъсканица, докато всички се пренаредят, така че да виждат, но ето че друга група хора застана пред тях и тълпата отново се раздвижи.

— Какво чакаме? — попита Джем. Маги изсумтя презрително.

— Значи се тъпчеш тук, без да знаеш за какво? Много сте загубени вие от Дорсет!

Джем пламна.

— Забрави тогава — промърмори той.

— Не, кажи ни — настоя Мейси. — Аз искам да знам.

— Мистър Астли прави парад в първия ден от сезона — обясни Маги. — За да покаже на хората нещичко от спектакъла. Понякога има фойерверки, дори и денем — макар че са по-красиви нощем.

— Чуваш ли, мамо? — каза Мейси. — Довечера може да видим фойерверки!

— Ако отидете. — Маги хвърли поглед към Ан Келауей.

— И довечера няма да отидем, и сега няма да останем за парада — заяви Ан Келауей. — Хайде, Джем, Мейси, тръгваме.

Тя заблъска хората пред себе си. За късмет на Мейси и Джем никой не се отмести да й направи път и Ан Келауей се оказа заклещена в гъстата тълпа. Никога не беше попадала сред такава навалица. Едно беше да стоиш на прозореца и отвисоко да наблюдаваш как Лондон се движи отдолу. Сега я блъскаха какви ли не хора — мъже, жени и деца с миризливи дрехи, с лош дъх, със сплъстени коси и груби гласове. Един едър човек до нея ядеше пай с месо и трохите падаха по гърдите му и в косата на жената пред него. Нито един от двамата не се притесняваше както Ан Келауей. Тя се изкушаваше да се пресегне и да изтръска трохите.

Когато музиката приближи, се появиха две фигури на коне. Тълпата се люшна напред и Ан Келауей почувства как паниката се надига в нея като жлъчка. За момент така неистово пожела да избяга, че неволно сложи ръка на рамото на мъжа отпред. Той се обърна и я отмести.

Томас Келауей хвана ръката й и я стисна под мишницата си.

— Няма страшно, Ани, успокой се, момичето ми — рече той, сякаш говореше на някоя от кобилите, които бяха оставили при Сам в Дорсетшър. Конете им й липсваха. Ан Келауей затвори очи, борейки се с изкушението да издърпа ръката си. Пое си дълбоко въздух. Когато отвори очи, ездачите бяха наближили. Пред тях имаше стар бял кавалерийски кон, който пристъпяше тежко под товара си. Ездачът беше Филип Астли.

— Дълга зима изкарахме, нали, приятели? — изкрещя той. — Нямаше какво да ви забавлява от октомври до днес. Очаквахте ли този ден? Е, няма повече да чакате — постите свършиха, дойде Великден и представлението на Астли започва! Елате и вижте „Обсадата на Бангалор“, скеч, който е едновременно трагичен, комичен и ориенталски! Насладете се на прекрасния балет „La Fete de L’Amour“! Възхитете се на уменията на коня на манежа, който може да донася предмети, да се катери по стълба, дори да приготвя чай!

Като мина покрай семейство Келауей и очите му попаднаха на Ан Келауей, той спря и повдигна цилиндъра си за поздрав.

— Всички са добре дошли в новия амфитеатър, особено вие, госпожо!

Хората около Ан Келауей се обърнаха и я огледаха. Мъжът с пая зяпна и тя видя разкашканото месо в устата му. Призля й от тази гледка и от вниманието на толкова много хора, особено на Филип Астли, и тя пак затвори очи.

Филип Астли я забеляза как пребледня и отпуска клепачи. Той извади шишенце от сакото си и кимна на момчето от цирка, което тичаше край него, да й го подаде. Самият той обаче не можеше да удържа повече коня си, за да види дали ще пийне от брендито — процесията зад него го тласкаше напред. И отново подхвана скоропоговорката си:

— Елате и вижте представлението с новите изяви на смелост и въображение под ръководството на сина ми, Джон Астли, най-добрия ездач в Европа! Срещу цената на чаша вино ще изживеете забавления, които ще помните с години!

До него яздеше синът, за когото ставаше дума. Джон Астли имаше същата внушителна осанка, макар да бе много различен. Ако грубоватият Филип Астли беше могъщ дъб с твърда и здрава сърцевина, младият Астли беше топола — висок, строен и изискан, с красиви черти и ясни пресметливи очи. Той беше получил образование, каквото баща му нямаше, и се държеше по-официално и сдържано. Филип Астли яздеше белия си кон като кавалерист, какъвто бе навремето и за какъвто все още се смяташе. Използваше го да отиде там, където иска, и да прави каквото иска. Джон Астли бе възседнал своята дореста кобила с дълги крака и пъргави копита тъй, сякаш са се слели и винаги играят представление. Той яздеше спокойно по Уестминстърския мост, докато кобилата ситнеше сложните стъпки на менуета, свирен от тромпет, френски рог, акордеон и барабан. Всеки друг на седлото му щеше да се друса, да изпуска ръкавиците си, шапката или камшика, но Джон Астли с лекота пазеше равновесие, елегантен и невъзмутим.

Тълпата го наблюдаваше притихнала, по-скоро с възхищение, отколкото с онази любов, която засвидетелстваше на баща му. С изключение на Мейси Келауей, която стоеше със зяпнала уста и приковани в него очи. Никога не беше виждала толкова красив мъж и на четиринайсет години беше готова да се влюби в него. Джон Астли не я забеляза, разбира се. Той, изглежда, не забелязваше никого, зареял поглед към амфитеатъра в далечината.

Ан Келауей се бе съвзела без брендито на Филип Астли. Отказът й да пийне възмути Маги и лакомника с пая, жената с трохите по косата, мъжа, чието рамо беше хванала, и момчето донесло шишенцето — с една дума всички освен семейството й. Ан Келауей не забеляза това, защото бе вперила очи в артистите от парада зад Джон Астли. Начело вървяха група акробати, които изведнъж започнаха да се превъртат напред във въздуха, да правят странични колела и задни салта. Следваха кучетата, които под команда се изправиха на задните си крака и изминаха така около три-четири метра, а сетне припнаха и оформиха сложна фигура, покатерени едно върху друго.

Колкото и смайващи да бяха изпълненията, това, което изуми Ан Келауей, беше танцът на въже. Двама силни мъже носеха прътове, между които висеше въже като простор за пране. По средата му седеше тъмнокоса кръглолика жена, облечена в копринена дреха на червено-бели райета, с пристегнато елече и бухнала пола. Тя се люлееше на въжето като на люлка, а после засука небрежно една част от него около крака си.

Маги сръга Джем и Мейси.

— Това е мис Лора Девайн — прошепна тя. — Тя е от Шотландия и е най-добрата въжеиграчка в Европа.

В следващия миг мъжете се раздалечиха и въжето се опъна, а мис Девайн се превъртя в изящно салто, което разкри няколко ката червени и бели фусти. Тълпата ревна и тя повтори салтото, този път двойно, после тройно и продължи да се премята вихрено, така че фустите й образуваха червено-бял облак.

— Този номер се казва „чекрък“ — обяви Маги.

Сега мъжете направиха крачка един към друг и мис Девайн завърши последното салто със стремглав полет към небето и с усмивка.

Ан Келауей се беше втренчила в нея, очаквайки да се пльосне на земята подобно на сина й Томи от дървото, когато искаше да стигне оная круша, която беше и си остана недосегаема. Но мис Девайн не падна. За пръв път през седмиците след смъртта на сина й Ан Келауей почувства, че болката, загнездена в сърцето й, спря да пулсира. Тя протегна врат да проследи отдалечаващата се мис Девайн и продължи да я гледа надолу по моста, макар други номера да се разиграваха точно пред нея — маймунка на пони, мъж, който язди коня си на обратно и вдига от земята хвърлени кърпички, както си е на седлото, танцьори в ориенталски костюми, изпълняващи пируети.

— Джем, какво стана с ония билети? — попита Ан Келауей внезапно.

— Ето ги, мамо — Джем извади хартийките от джоба си.

— Пази ги.

Мейси заръкопляска и взе да подскача.

— Скрий ги! — изсъска Маги.

Хората около тях вече се обръщаха любопитно.

— За партера ли са? — попита лакомникът с пая, наведен над Ан Келауей.

Джем понечи да прибере билетите в джоба си.

— Не там! — изкрещя Маги. — Ще ти ги отмъкнат, ако ги държиш там.

— Кой?

— Тия бандити — Маги поклати глава към двама младежи, които изневиделица се бяха промъкнали през тълпата и се озоваха до тях. — По-бързи са от теб, но не са по-бързи от мен. — Тя грабна билетите от Джем и ухилено започна да ги тъпче в пазвата си.

— Аз мога да ги пазя — предложи Мейси. — Ти нямаш корсет.

Маги престана да се усмихва.

— Аз ще ги пазя — заяви Ан Келауей и протегна ръка.

Маги направи гримаса, но й подаде билетите. Ан Келауей ги напъха внимателно в корсета си и после се загърна с шала си. Твърдото й триумфално изражение беше достатъчна броня срещу бандитските пръсти.

Сега покрай тях минаваха музикантите, последвани от трима мъже, които завършваха парада, развявайки червени, жълти и бели флагчета с надпис ЦИРК „АСТЛИ“.

— Какво ще правим? — попита Джем, когато и те отминаха. — Да отидем ли по-нататък до Абатството?

Все едно говореше на семейство глухонеми, които не забелязваха разлюляната тълпа около тях. Мейси зяпаше след Джон Астли, който се беше превърнал в синьо петънце над подскачащите хълбоци на коня. Ан Келауей се беше вторачила в амфитеатъра, размишлявайки върху предстоящата необичайна вечер. Томас Келауей надничаше над перилата на моста към една лодка, натоварена с дървен материал, която се движеше по стесненото плитко течение.

— Хайде. Те ще ни настигнат. — Маги хвана Джем за ръката и го задърпа към средата на моста, като отстъпваше встрани от каретите и каруците, които отново бяха потеглили към Абатството.

4

Уестминстърското абатство беше най-високата и величествена сграда в тази част на Лондон. Семейство Келауей се бяха надявали да видят много такива пищно украсени, грандиозни, внушителни сгради. Ала бяха разочаровани от запуснатия, мизерен Ламбет още преди да са видели останалата част от града. Мръсотията, навалицата, шумът, невзрачните занемарени постройки — нито една от тях не отговаряше на картините, които рисуваха във въображението си в Дорсетшър. Поне Абатството задоволи очакванията им — с двете импозантни четвъртити кули, гъстите редици тесни прозорци, изваяни арки, издадени подпори и тънки шпилове. За втори път през седмиците, прекарани в Ламбет, Ан Келауей си помисли: „Има защо да сме в Лондон.“ Първият път беше само преди половин час, когато видя мис Девайн да изпълнява своя номер.

Семейство Келауей спряха пред арките между двете кули и това накара хората отзад да започнат да мърморят и да се блъскат в тях. Маги, която беше по-напред, се обърна и промърмори:

— Горките селски глупаци!

Семейство Келауей стояха в редичка с вдигнати очи и наклонени под един и същи ъгъл глави. Но не можеше да ги кори. Макар и да беше посещавала Абатството няколко пъти, тя също смяташе, че е поразително, особено когато го виждаш за пръв път. Зад всеки ъгъл, във всеки параклис и гробница имаше прелестен мрамор, резби, които да пипнеш, елегантност и разкош, които удивляваха.

Размерите на катедралата поразиха семейство Келауей. Никой от тях не беше виждал сграда, чийто таван се издига толкова високо над главите им. Не можеха да откъснат поглед от него.

Накрая Маги загуби търпение.

— В Абатството има по-изумителни неща от тавана — рече тя на Джем. — Има и по-хубави тавани. Чакай само да видиш Параклиса на Дева Мария.

Чувствайки се отговорна да им разкрие прелестите на Лондон, тя ги поведе през арки и малки параклисчета, като подхвърляше небрежно имената на погребаните там, които помнеше от обиколката с баща й: лорд Хънсдън, графинята на Съсекс, лорд Баучър, Едуард I, Хенри III. Този низ от имена не говореше почти нищо на Джем. Щом веднъж свикна с размерите и разкоша на сградата, той вече не се интересуваше особено от всички тези камъни. Двамата с баща му работеха с дърво и той намираше камъка за студен и неподатлив материал. Все пак не можеше да не се възхити на изящно украсените гробници с легнали отгоре статуи от тъмен и бежов мрамор, на месинговите барелефи върху плочите, на черно-белите колони около надгробните камъни.

Когато стигнаха Параклиса на Дева Мария, издигнат от Хенри VII в другия край на Абатството, и Маги победоносно обяви: „Гробницата на кралица Елизабет“, Джем беше престанал да я слуша, напълно изумен. Никога не си беше представял толкова красота на едно място.

— О, Джем, погледни тавана. — Мейси ахкаше, вперила очи във ветрилообразния каменен свод, изсечен така изящно, че приличаше на дантела, в която са вплетени златни листа.

Джем обаче не гледаше тавана, а редицата резбовани тронове за членовете на кралския двор от двете страни на параклиса. Над всеки трон имаше двуметрова купичка с патиниран буков филигран. Купичките бяха украсени с такава сложна плетеница, та нямаше да се изненада, ако чуеше, че дърворезбарите са полудели, докато ги завършат. Тук най-после имаше дърво, изваяно с майсторство, каквото не се срещаше в Дорсетшър, Уилтшър или Хемпшър, или където и да било другаде в Англия. Джем и Томас Келауей гледаха със страхопочитание дърворезбата, подобно на майстори на слънчеви часовници, видели за пръв път механичен часовник.

Джем загуби Маги от поглед, докато тя не дотича при него.

— Ела с мен! — прошепна тя и го изведе от Параклиса на Дева Мария към центъра на Абатството и Параклиса на Едуард Изповедника. — Погледни! — кимна тя към една от гробниците зад масивната гробница на Едуард.

Там стоеше мистър Блейк, загледан в лежащата отгоре бронзова фигура на жена. Той я екипираше в малък жълт бележник, без да гледа към листа — бе вперил очи в безстрастното лице на статуята.

Маги сложи пръст на устните си, после тихо запристъпя към мистър Блейк и Джем неохотно я последва. Бавно и внимателно го заобиколиха изотзад. Той беше така погълнат от рисуването, че не забеляза нищо. Когато го приближиха, чуха, че си тананика звънка мелодия, наподобяваща тънкия вой на комар. Сякаш не пееше мъж. От време на време устните му помръдваха да оформят думи, но беше трудно да се долови какво пее.

Маги захихика. Джем тръсна глава да я накара да млъкне. Бяха толкова близо, че можеха да надникнат в скицника на мистър Блейк. Когато видяха рисунката, Джем хлъцна, а Маги ахна. Въпреки че статуята върху гробницата беше облечена в богати одежди, мистър Блейк я беше нарисувал гола.

Той не се обърна, а продължи да рисува и да си тананика, макар че може би беше усетил присъствието им.

Джем сграбчи Маги за лакътя и я издърпа настрани. Когато напуснаха параклиса и той вече не можеше да ги чуе, Маги избухна в смях.

— Представяш ли си — да съблечеш статуя!

Раздразнението на Джем надделя над порива му и той да се изсмее. Маги внезапно му беше дотегнала — с грубия си лаещ смях и светските си познания. Той мечтаеше за някой тих и скромен, който да не го осъжда, нито него, нито мистър Блейк.

— Не трябва ли да си със семейството си? — рязко попита той.

Маги сви рамене.

— Те сигурно са в кръчмата. Мога да ги намеря там.

— Връщам се при нашите. — Веднага съжали за тона си, като видя сянка на обида в очите й, преди да я прикрие с безразличие.

— Както искаш. — Тя сви рамене и се обърна.

— Чакай! — извика Джем, докато Маги се измъкваше през страничния вход, който не беше забелязал. Както и при първата им среща, веднага щом си замина, той вече искаше тя да се върне. Почувства, че някой го наблюдава, и погледна към входа на Параклиса на Едуард. Мистър Блейк се беше вторачил в него с ръка, застинала над скицника.

5

Ан Келауей настояваше да отидат рано, още в 5:30 ч. следобед, за да си намерят места, и трябваше да чакат цял час амфитеатърът да се напълни и представлението да започне. С билети за партера поне можеха да седнат на пейките, макар че някои предпочетоха да се скупчат близо до арената, където щяха да препускат конете, да танцуват танцьорите, да се бият бойците. Имаше какво да се види, докато чакаха. Джем и баща му оглеждаха дървената конструкция на ложите и галерията, украсени с корнизи и позлатени листенца. Кръглият триетажен полилей, който Томас Келауей видя първия ден, сега светеше със стотици свещи, наред с факлите покрай ложите и галерията. Високият покрив с отворени капаци пропускаше светлина до свечеряване. От едната страна на арената беше построена малка сцена, зад която имаше завеса, изрисувана с планини, камили, слонове и тигри — ориенталския декор за пантомимата, която Филип Астли нарече „Обсадата на Бангалор“.

Семейство Келауей оглеждаха и публиката. Около тях в партера имаше занаятчии и продавачи — свещари, шивачи, дърводелци, ковачи, печатари и месари. В ложите седяха по-заможните — търговци, банкери, адвокати, главно от Уестминстър отвъд реката. В галерията стоеше простолюдието: войниците и моряците, докерите и работниците от складовете по Темза, въглищарите, кочияшите, конярите, тухларите и зидарите, чистачите, градинарите, уличните продавачи, вехтошарите и други подобни. Имаше и доста слуги, чираци и деца.

По едно време Томас Келауей изчезна някъде, после се върна и със срамежлива усмивка им подаде по един портокал. Джем никога не беше ял портокали: те се намираха трудно дори в Лондон, а в Пидълтрентайд изобщо ги нямаше. Той се поколеба как се яде и после го захапа като ябълка, преди да усети, че кората горчи. Мейси му се изсмя, когато я изплю.

— Глупчо — промърмори тя. — Погледни хората. — Тя кимна към седящите наблизо, които сръчно белеха портокалите си и хвърляха обелките на пода. Докато тъпчеха оранжевите късчета, през цялата вечер те изпускаха остър тръпчив аромат, който се смесваше с миризмата на конски фъшкии, пот и пушек от факлите.

Когато музиката засвири и Филип Астли излезе на сцената да поздрави публиката, бързо огледа партера. Като откри Ан Келауей, той се усмихна, доволен, че с чара си е превърнал един враг в приятел.

— Добре дошли, добре дошли в Кралския салон и Новия амфитеатър! Откривам сезон хиляда седемстотин деветдесет и втора година на цирк „Астли“! Готови ли сте артистите да ви смаят и развеселят?

Публиката изрева.

— Да ви учудят и изумят?

Отново рев.

— Да ви изненадат и заслепят? Нека тогава представлението да започне!

Джем беше щастлив преди представлението, но когато то започна, взе да се върти неспокойно. За разлика от майка си не намираше цирка за приятно развлечение. За разлика от сестра си не беше зашеметен от който и да е от артистите. За разлика от баща си не беше доволен от това, че тези около него са щастливи. Джем знаеше, че се предполага новите номера да го зашеметят. Жонгльорите, които мятаха факли, без да се изгорят, дресираното прасе, което можеше да събира и изважда числа, конят, който можеше да сгрее чайник и да приготви чай, мис Лора Девайн с разветите фусти, двамата акробати, похапващи на една маса върху въже, опънато на десетина метра над земята, ездачът, който пиеше чаша вино, разкрачен върху два галопиращи коня: всички тези номера противоречаха на нещата от живота. Хората, качени на високо въже или на галопиращи коне, трябваше да падат; прасетата не можеха да смятат; нито конете да правят чай; на мис Девайн трябваше да й се завие свят от толкова въртене.

Джем знаеше това. И вместо да наблюдава тези подвизи със страхопочитание, с разширени очи и зяпнала уста и да вика от изумление като хората наоколо, като родителите и сестра си, на него му беше досадно тъкмо защото номерата не съответстваха на живота. Те бяха дотолкова различни от неговите преживявания, че не го вълнуваха. Може би ако ездачът седеше на седло и просто яздеше или ако жонгльорите хвърляха топки вместо горящи факли, и той щеше да зяпа и да крещи.

Не го интересуваха и драмите с ориенталски танци, батални сцени, къщи с духове и чуруликащи влюбени. Както и смените на пейзажа, когато завесите с планини и животни, развълнувани океани или бойни полета, пълни с войници и коне, внезапно изчезваха и на тяхно място се появяваше звездно небе, руини от замъци или самият Лондон. Джем не можеше да си обясни защо хората ще искат да гледат тук лондонския хоризонт, вместо да застанат на Уестминстърския мост и да видят истинските неща.

Джем се съживи едва когато, час след започване на представлението, забеляза Маги, която надничаше между двама войници горе в галерията. Ако го виждаше, то лицето й не го издаваше — беше погълната от представлението, смееше се на някакъв клоун, който яздеше гърбом, докато една маймунка, качена на друг кон, го преследваше. Обичаше да я наблюдава тайно, щастлива и увлечена, потиснала лукавата пакостливост, която я човъркаше отвътре, безхитростна и невинна, макар и само за момент.

— Отивам по нужда — прошушна Джем на Мейси. Тя кимна с очи, приковани в маймунката, която беше скочила от своя кон върху коня на клоуна. Когато Джем започна да си проправя път през тълпата, сестра му се смееше и ръкопляскаше.

Навън той намери входа за галерията зад ъгъла, който разделяше простолюдието от по-избраната публика в партера. Двама мъже стояха пред стълбището, което водеше нагоре.

— Шест пенса за остатъка от програмата — каза единият на Джем.

— Ама аз идвам от партера — обясни Джем. — Отивам горе да видя една приятелка.

— Ти в партера? — повтори мъжът. — Покажи си билета тогава.

— У майка ми е. — Ан Келауей беше скрила скъсаните билети в корсета си, за да ги запази и да им се радва.

— Тогава шест пенса за останалата част от представлението.

— Нямам пари.

— Изчезвай тогава. — Мъжът се обърна на другата страна.

— Но…

— Махай се или ще те ритаме чак до „Нюгейт“ — закани се другият мъж и двамата се изсмяха.

Джем се върна до главния вход, но и там не го пуснаха без билет. За момент остана неподвижен, заслушан в смеха отвътре. После се обърна и застана на стълбите между огромните колони, които ограждаха входа. На улицата пред амфитеатъра, близо до мястото, където мистър Смарт спря каруцата в деня на пристигането им в Лондон, имаше две дузини карети, чакащи да отведат хора от публиката у дома им или на юг, до Градините на удоволствията във Воксхол, за да продължат с вечерните си забавления. Кочияшите спяха на каприте или се бяха събрали на групички да пушат, да побъбрят или да флиртуват с жените, които ги бяха наобиколили.

Иначе беше тихо и само понякога избухваха аплодисменти и ревове. Макар че улицата пред амфитеатъра беше добре осветена, пътищата се губеха в тъмнина. Самият мост приличаше на мъглява гърбица, върху която се нижеха две редици фенери. Зад тях като тежък черен плащ висеше Лондон.

Краката му го понесоха към реката и моста. Тръгна по него, следвайки фенерите — кръгче след кръгче светлина. По средата му се спря и се надвеси над перилата. Беше много високо, за да може да види нещо долу, и толкова тъмно, че едва ли можеше да различи каквото и да било. Дори и така той усети, че Темза е по-различна. Сега беше пълноводна. Джем долавяше бученето, гъргоренето и плисъка в каменните подпори на моста. Тя му напомняше на стадо крави в тъмнината, дишащи тежко и пляскащи с копита в калта. Пое си дълбоко дъх — подобно на кравите, реката миришеше на свежа трева и изпражнения, на онова, което влизаше и излизаше от града.

Внезапно го лъхна друг мирис, като на портокаловите кори, но много по-силен и по-сладникав. Много сладникав. Гърлото на Джем се сви, когато една ръка сграбчи неговата, а друга се мушна в джоба му.

— Здравей, гълъбче. Късмета си ли търсиш там долу? Е, намери го.

Джем се опита да се отскубне от жената, но ръцете й бяха силни. Не беше по-висока от него, макар лицето й да беше старо под грима. Косата й беше яркожълта, грееше дори в сумрака, а роклята — мръсно синя и дълбоко изрязана. Тя притискаше гърди в рамото му.

— За теб само шилинг, миличък.

Джем надникна към разголените й набръчкани гърди. През тялото му преминаха тръпки на желание и отвращение.

— Остави го на мира! — чу се глас от тъмнината. Маги се втурна към тях и рязко издърпа ръката, вкопчена в неговата. — Той не те иска. Много си стара и смрадлива и ще му лепнеш сифилис. А пък и вземаш много скъпо!

— Малка кучка! — изкряска проститутката и замахна към Маги, която лесно избегна удара и я накара да залитне. Джем долови миризмата на джин и изгнил портокал. Протегна ръка да я задържи да не падне, но Маги извика:

— Недей, пак ще се залепи за теб! И ще те обере до шушка, ако вече не го е сторила. Имаш ли нещо в джобовете си?

Джем поклати глава.

— Толкова по-добре, нямаше да можеш да го изкопчиш от нея. Щеше да го свие на мига. — Маги се огледа. — Щом циркът свърши, ще се появят много такива. Това е най-удобното време за кражба — когато всички са щастливи от представлението.

Джем сподири с поглед жената, която се заклатушка към следващия кръг светлина. Там тя се вкопчи в друг мъж, но той я отблъсна, без да я погледне. Джем потрепери и отново се взря в реката.

— Ето това ме отвращава в Лондон — леките жени.

Маги се облегна на парапета.

— В Пидъл-дрън-дий няма ли леки жени?

— В Дорчестър има, но не са толкова гнусни.

Умълчаха се, загледани в реката.

— Защо напусна представлението? — попита след малко Маги.

Джем се поколеба.

— Прилоша ми и излязох на чист въздух. Вътре беше много задушно.

Изражението й говореше, че не му вярва. Тя обаче не каза нищо, само взе камъче от земята и го метна през парапета. И двамата се заслушаха да чуят как ще цопне във водата, но една минаваща карета заглуши звука.

— А ти защо излезе? — попита Джем, когато каретата се отдалечи.

Маги направи гримаса и каза:

— Оставаше само „Шивачът от Брентфорд“ и след това финалът. Гледала съм „Шивачът“ много пъти. За финала по-добре да си отвън, поне заради фойерверките над реката.

От амфитеатъра се надигна вълна от смях.

— Ето, смеят се на „Шивачът“ — рече тя.

Когато смехът заглъхна, настъпи тишина. Нямаше карета. Джем се чувстваше неловко до Маги. Макар че явно се беше обидила в Абатството, сега не го показваше. Той се изкушаваше да каже нещо, но не искаше да развали крехкото примирие, установило се между тях.

— Мога да ти покажа една магия — рече внезапно Маги.

— Каква?

— Влез там. — Тя посочи една от каменните ниши над подпорите на моста. Представляваше объл заслон, висок около два метра, където минувачите да се приютят, ако завали. Отгоре имаше лампа, която осветяваше мястото наоколо, но самата ниша оставаше тъмна. За да направи удоволствие на Маги, Джем влезе в нея с лице към Маги.

— Не, обърни се обратно — заповяда Маги.

Джем се подчини, чувствайки се глупав и уязвим с гръб към света и с нос залепен за студения камък. Вътре беше влажно и миришеше на урина и секс.

Чудеше се дали Маги не му крои някакъв номер. Може би беше отишла да доведе някоя от проститутките да я натика при него в нишата, където той нямаше да може да избяга. Тъкмо се канеше да се обърне и да я обвини, когато чу съблазняващия й глас в ухото си:

— Познай откъде говоря.

Джем се обърна рязко. Маги я нямаше. Той прекрачи навън и се огледа, чудейки се дали не му се е сторило, че чува гласа й. Тогава тя излезе от тъмнината на нишата срещу него, от другата стана на моста.

— Влез пак вътре! — извика тя.

Джем отново се напъха в нишата с лице към стената, напълно объркан. Как можеше да шепне в ухото му и след това да изтича през пътя толкова бързо? Чакаше да го направи пак, като си мислеше, че този път ще я хване. Премина карета. Когато стана тихо, той отново чу отблизо гласа й:

— Здрасти, Джем. Кажи ми нещо хубаво.

Джем надникна навън, но нея я нямаше. Поколеба се и пак се обърна към стената.

— Хайде, Джем, няма ли да кажеш нещо? — шептеше гласът й зад камъка.

— Ти чуваш ли ме? — попита Джем.

— Да! Не е ли невероятно! И аз те чувам, и ти ме чуваш!

Джем се обърна и погледна към другата ниша. Маги се размърда леко и той долови проблясък по белия шал около раменете й.

— Как го направи? — каза той, но отговор не последва. — Маги? — Когато и този път не отговори, Джем се обърна с лице към стената. — Чуваш ли ме?

— Сега те чувам. Трябва да си с лице към стената, нали разбираш. Иначе не става.

Минаха две карети и заглушиха останалите й думи.

— Но как е възможно? — попита Джем.

— Не знам. Просто се чува. Една от проститутките ми каза за това. Най-хубаво е, ако пееш.

— Ако пея?

— Давай, изпей една песен.

Джем се замисли и след минута запя:

Гласът му все още беше силен, макар че скоро щеше да заглъхне. С лице към своята издълбана стена, Маги се радваше, че е сама в мрака, за да може да слуша Джем, без да трябва да му се подиграва. Напротив, можеше да се усмихва, слушайки простичката му песен и ясния му глас.

След края на песента и двамата се умълчаха. Мина още една карета. Маги можеше да подхвърли някоя остроумна забележка — да го подразни, че пее за цветя, или да го подкачи, че тъгува за селото си. Ако бяха сред хора, със сигурност щеше да го направи. Но те бяха сами, сгушени между неподвижните камъни, защитени от света и все пак свързани чрез звуците.

Така че тя не му се присмя, а отвърна с песен:

Чу как Джем се смее тихо.

— Никога не съм казвал, че селото е по-хубаво от града. — рече той. — Не знам и дали са напълно различни.

— Разбира се, че са.

— Не знам — повтори Джем. — В Ламбет има улици със същите цветя като в нашата долина — иглики, метличина и перуники. Но аз и без това никога не съм разбирал противоположностите.

— Много е просто. — Гласът на Маги се носеше около него. — Едното е точно обратното на другото. Обратното на съвсем тъмна стая например е осветена стая.

— Но стаята си е стая и в двата случая.

— Тогава не мисли за стаята. Просто мисли за черното и бялото. Е, ако не си мокър, тогава какъв си?

— Сух — каза Джем след минута.

— Това е то. Ако не си момче, си…

— Момиче. Аз…

— Ако не си добър, си…

— Лош. Знам, но…

— И няма да отидеш в рая, а в…

— Ада. Престани! Знам всичко това. Просто смятам… — покрай тях изтрополи карета и заглуши думите му. — Трудно е да се говори за това по този начин — каза Джем, когато стана тихо.

— Какво, от противоположни страни на пътя ли? — Смехът на Маги екна в каменната ниша на Джем. — Тогава ела при мен.

Джем изтича отсреща, а Маги излезе от своята ниша.

— Ето — рече тя. — Сега сме момче и момиче от една и съща страна на пътя.

Джем се намръщи.

— Но това не е противоположното на нас — каза той, посочвайки мястото, откъдето току-що беше дошъл. — Това е просто отсрещната страна. Не значи, че там е различно. Тази страна на пътя, отсрещната страна на пътя — те са все страни на пътя.

— Е, момчето ми, те са това, което прави пътя път — каза една от двете тъмни фигури, приближаващи към тях откъм Уестминстър. Когато излязоха на светло, Джем разпозна широкото чело и големите очи на мистър Блейк, които го пронизваха дори и в тъмнината.

— Здравейте, мистър Блейк, мисис Блейк — рече Маги.

— Здравей, миличка — отвърна мисис Блейк.

Катрин Блейк беше малко по-ниска от мъжа си, но също с набита фигура. Имаше малки очи, широк нос и едри червени бузи. Старата й шапка беше смачкана, сякаш някой беше седял върху нея, докато е била мокра от дъжда. Усмихваше се мило. Изглеждаше уморена, сякаш е угодила на мъжа си да се разходят в тъмното, но не е искала. Джем беше виждал това изражение и на други лица — обикновено женски, понякога помръкнали, докато чакат мъжете си, които пият в кръчмата или говорят с други мъже за цената на семената.

— Вижте — каза мистър Блейк, без дори да ги поздрави, защото се беше съсредоточил върху това, което искаше да обясни. — Отсамната страна, светлата страна, и другата — тъмната…

— Ето, това е противоположност — прекъсна го Маги. — Светло и тъмно. За това говорехме, нали, Джем?

Лицето на мистър Блейк светна.

— О, противоположните неща. Какво казваше за тях, момичето ми?

— Ами Джем не ги разбира и аз се опитвах да му обясня…

— Разбирам ги! — намеси се Джем. — Лошото, то се знае, е обратното на доброто и момичето е обратното на момчето. Но… — Той спря. Беше странно да приказва такива неща на възрастен човек. Никога не бе водил подобен разговор с родителите си или на улицата в Пидълтрентайд, или в кръчмата. Там се вълнуваха дали през нощта ще падне слана или кой ще заминава за Дорчестър, или чия ечемичена нива е готова за жътва. Нещо се беше случило с него след идването му в Лондон.

— Какво има, момчето ми? — Мистър Блейк го чакаше да продължи. Това беше ново за Джем — един възрастен човек се интересуваше какво мисли той.

— Ами според мен — започна той бавно, като си проправяше път в обърканите си мисли — странното при противоположностите е, че и сухото, и мокрото са свързани с водата, че и момчето, и момичето са хора. Раят и адът са местата, където отиваш, като умреш. Те всички имат нещо общо. Така че не са напълно различни, както мислят хората. Едното не значи, че другото го няма. — Джем почувства, че го заболява глава от усилието да обясни тези неща.

Мистър Блейк обаче кимаше леко, сякаш мислеше за тези неща непрекъснато и добре го разбираше.

— Прав си, момчето ми. Нека ти дам един пример. Какво е обратното на невинността?

— Много просто — намеси се Маги. — Да си преживял разни неща.

— Точно така, момичето ми. Опитът. — Маги сияеше. — Кажи ми тогава: невинна ли си или опитна?

Усмивката на Маги изчезна бързо, като че ли въпросът на мистър Блейк я нарани физически. Лицето й придоби потайния израз, който Джем помнеше от първата им среща, когато Маги говореше за Улицата на главорезите. Тя направи гримаса към един минувач и не отговори.

— Виждаш ли, това е труден въпрос, нали така, момичето ми? Ето ти още един: ако невинността е този бряг на реката — посочи мистър Блейк към Уестминстърското абатство, — а опитът онзи бряг — посочи той към Амфитеатъра на Астли, — какво има в средата на реката?

Маги отвори уста, но не можа да измисли бърз отговор.

— Помислете си за това, деца, и ми отговорете друг път.

— А вие ще ни отговорите ли на един въпрос, мистър Блейк? — попита Маги, която бързо се окопити. — Защо рисувахте онази статуя гола? Там, в Абатството.

— Маги! — просъска Джем, притеснен, че тя признава шпионирането им.

Мисис Блейк премести озадачен поглед от Маги към Джем и после към съпруга си.

Но мистър Блейк, който не изглеждаше притеснен, взе въпроса й на сериозно.

— Виждаш ли, момичето ми, аз не рисувах статуята. Не понасям да рисувам от натура. Макар че го правех няколко години в Абатството, когато бях чирак. Това упражнение ме научи на много неща и първото от тях е, че, веднъж разбрал повърхността на едно или друго, няма какво повече да се задържаш там, а трябва да погледнеш по-надълбоко. Затова не рисувам от натура — много е ограничаващо и умъртвява въображението. Не, по-рано днес рисувах това, което ми беше казано да нарисувам.

— Кой ви каза?

— Брат ми Робърт.

— Той там ли беше? — Маги не си спомняше да е видяла някого с мистър Блейк.

— О, разбира се, беше. Е, Кейт, да тръгваме, а?

— Но… — Маги търсеше нещо, с което да задържи семейство Блейк.

— Знаете ли за ехото в нишите, господине? — намеси се Джем. И той искаше мистър Блейк да остане. В него имаше нещо особено — отдалечен и близък с вниманието си, възрастен и в същото време дете.

— Какво е това ехо, момче?

— Ако стоите в противоположни ниши, можете да се чувате един друг — обясни Маги.

— Наистина ли? — Мистър Блейк се обърна към жена си. — Знаеше ли това, Кейт?

— Точно това не.

— Искате ли да опитате? — продължаваше Маги.

— Да опитаме ли, Кейт?

— Ако желаеш.

Маги сподави хихикането си, докато водеше мисис Блейк към нишата и я обръщаше с лице към стената, а в същото време Джем заведе мистър Блейк до отсрещната ниша. Мистър Блейк заговори тихо на стената и след малко той и жена му се разсмяха. Маги и Джем чуха само това, но не и разговора — предимно едностранен, защото мисис Блейк през повечето време се съгласяваше със съпруга си. Уединението им остави децата сами от двете страни на моста и те се почувстваха някак неловко. Накрая Джем отиде при Маги.

— Какво според теб си говорят?

— Откъде да знам. Със сигурност няма да е за цената на рибата. Иска ми се да ни пуснат при тях.

Дали мисис Блейк я чу? В този момент тя излезе и каза:

— Деца, елате вътре с мен. Мистър Блейк ще пее.

Джем и Маги се спогледаха, после се мушнаха в нишата при мисис Блейк. Отблизо тя миришеше на пържена риба и въглищен прах.

Натикани плътно един до друг, Джем и Маги се закикотиха, но не се опитаха да се раздалечат.

— Готови сме — рече тихо жената.

— Много добре — чуха те невидимия мистър Блейк. След миг той запя с висок тънък глас, много различен от онзи, с който говореше:

Когато песента свърши, те продължиха да мълчат.

— Ха-ха-хи — повтори след малко Маги, нарушавайки тишината. — Не я знам тая песен.

— Негова е — обясни мисис Блейк. Джем долови гордостта в гласа й.

— Сам ли измисля песните? — попита той. Никога не беше срещал човек, който пише песни. Не беше се замислял откъде идват песните, които хората пеят. Тях просто ги имаше, за да ги вземеш и да ги научиш.

— Стихове, песни и тъй нататък — отвърна мисис Блейк.

— Хареса ли ти, момчето ми? — прозвуча гласът на невидимия мистър Блейк.

Джем се стресна. Беше забравил, че може да ги чува.

— О, да!

— Тя е от една моя книга.

— Как се казва? — попита Джем.

След известно мълчание мистър Блейк отвърна:

— „Песни за невинността“.

— О! — възкликна Маги и се разсмя. Мистър Блейк също се разсмя в своята ниша, после и мисис Блейк, накрая и Джем. Каменните стени подеха смеха им, който се сля с пукота на първите фойерверки от финала на представлението. По нощното небе се посипа жива жар.