Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XII

— Шшт — каза Слартибартфаст. — Гледайте.

Нощта вече беше паднала над древния Крикит. Небето беше тъмно и празно. Единствената светлина идваше от близкия град, откъдето по вятъра спокойно се носеха приятни празнични звуци. Те стояха зад дървото, от което над тях се спускаха тежки благовония. Артър клекна и почувствува Информационните Илюзии на тревата и почвата. Той прекара пръстите си през тях. Беше трудно да потиснеш впечатлението, че това беше напълно очарователно място във всички отношения.

Небето обаче беше напълно празно и на Артър му се струваше, че то държи голям студ на иначе идиличния, макар и да не се виждаше сега, пейзаж.

Той почувствува потупване по рамото и погледна нагоре. Слартибартфаст беше насочил вниманието си към другата страна на хълма. Той погледна и можа да види само няколко бледи светлинки, които танцуваха и се развяваха, като се движеха бавно в тяхната посока.

Когато приближиха, звуците също започнаха да се чуват, и скоро неясните светлини и звуци им разкриха малка групичка хора, които се прибираха през хълмовете в къщи, към града.

Те минаха доста близо до наблюдателите зад дървото, люлеейки фенери, които караха меките и луди светлини да танцуват между дърветата и тревата, беседвайки доволно, и си пееха песен за това колко ужасно хубаво е всичко и колко щастливи са те, колко се радват да работят във фермата и колко им е приятно да се върнат в къщи, за да видят жените и децата си, с отривист хоров фон за ефект, че цветята миришат много хубаво по това време на годината и че съжаляват за кучето, което е умряло, когато ги е видяло, защото ги е обичало прекалено много. Артър вече можеше да си представи Пол Маккартни, седящ привечер с крака пред камината, мърморейки на Линда и чудейки се какво да купи с доходите си, мислейки, че вероятно ще е Есекс.

— Господарите на Крикит — въздъхна Слартибартфаст с гробовен тон.

Настигайки почти петите, както си беше, на сегашните му мисли за Есекс, тази забележка накара Артър за момент да се сконфузи. После логиката на ситуацията се наложи над разпръснатото му съзнание и откри, че все още не разбира какво иска да каже стария човек.

— Какво? — попита той.

— Господарите на Крикит — отново каза Слартибартфаст и ако преди малко въздишката му беше гробовна, то сега звучеше като да е изпусната от някой бронхитясал в Хадес.

Артър се вгледа в групичката и се опита да събере на едно място малкото информация, която имаше на разположение.

Хората в групата явно бяха извънземни, дали само защото бяха малко височки, слаби, скулести, и почти толкова бледи, като че ли бяха бели, но от друга страна изглеждаха приятно, може би малко капризни, но не беше необходимо да искаш да изкараш дълго пътуване в едно купе с тях, но въпросът беше, че ако се отклоняваха по някакъв начин от добротата и честността, това щеше да бъде може би много хубаво, отколкото недостатъчно хубаво. Така че защо ли беше всичката тази стържеща работа от страна на белите дробове на Слартибартфаст, който явно беше по-подходящ за радиокоментатор на един от тези гадни филми за оператори на моторни триони, носещи инструмента си в къщи?

После, Крикит, погледната под този ъгъл, беше също така груба. Той дори не можеше да си представи взаимовръзката между това, което знаеше като крикет, и …

В този момент Слартибартфаст прекъсна този влак от мисли, като че ли чувствуваше какво става в съзнанието му.

— Играта, която познавате като крикет — каза той, и гласът му като че ли все още се луташе изгубен в подземни коридори, — е само една от тези любопитни прищявки на расова памет, които могат да поддържат образите живи в мозъка еони след като истинското им значение е било изгубено в мъглите на времето. От всички раси в Галактиката явно само англичаните са способни да съживят паметта за най-ужасните войни, които някога са раздирали Вселената и са я превърнали в нещо, което, се страхувам, е разглеждано от всички като неразбираемо тъпа и безсмислена игра.

— Доста ми харесва — каза той, — но в очите на повечето хора сте неумишлено виновни за най-гротексния лош вкус, по-точно моментът, в който малката червена топка удря вратичката — това е много гадно.

— Ъм — каза Артър с подходяща гримаса, за да отбележи, че познавателните му рецептори се справят с това по най-добрия начин, — ъм.

— И тези — показа Слартибартфаст, връщайки се обратно към гробовния гърлен тон и сочейки към групата Крикитиански мъже, които вече ги подминаваха, — са тези, които започнаха всичко, и то ще почне тази нощ. Елате да ги последваме и да видим защо.

Те се изнизаха изпод дървото и последваха веселото парти по тъмната пътека през хълма. Природният им инстинкт им подсказваше тихо и неумолимо да следват жертвите си, въпреки че тъй като просто ходеха през записана Информационна Илюзия, лесно можеха да траят приятните звуци и трябваше да носят индиго за цялото внимание, която тяхната плячка можеше да им обърне.

Артър забеляза, че двама от членовете на процесията сега пееха друга песен. Тя се носеше към тях през меката нощ и представляваше нежна романтична балада, която би дала на Маккартни Кент и Съсекс и би му позволила да предложи цена за Хемпшир.

— Сигурно трябва да знаеш — каза Слартибартфаст на Форд, — какво ще се случи сега.

— Аз ли? — учуди се Форд. — Не.

— Не си ли учил древна Галактическа история като малък?

— Бях в киберкабинката зад Зейфод — каза Форд. — Беше много разсейващо. Но не може да се каже, че не съм научил някои доста зашеметяващи неща.

В този момент Артър забеляза една любопитна подробност от песента, която всички пееха. „Средният Осми Мост“, който здраво щеше да свърже Маккартни с Уинчестър и да му позволи да се вгледа настойчиво в Долината на изпитанието до богатите върхове на Новата гора отвъд нея, имаше любопитен текст. Композиторът се беше срещал с момиче не „под луната“ или „сред звездите“, а на „над тревата“, което направи Артър малко прозаичен.

После той отново погледна в обърканото нощно небе и усети смътно, че там има важна точка, само че не можеше да знае как да я визира. Той получи чувството, че е самотен във Вселената, и го каза.

— Не — каза Слартибартфаст с леко оживление в крачките си, — хората от Крикит никога не са мислили за себе си „Ние сме самотни във Вселената“. Те са заобиколени от огромен Прашен облак — само тяхният свят и тяхното слънце — и те са точно в най-външния източен край на Галактиката. Поради Прашния облак на небето никога не може да се види нищо. През цялата нощ то е напълно празно. През деня на него е слънцето, но не можете да погледнете право в него, така че те не го правят. Те доста се страхуват от небето. То е като че ли съществува мъртво петно, което обхваща 180 градуса от хоризонт до хоризонт.

— Виждате ли причината, заради която те никога не са си помислили „Ние сме сами във Вселената“. До тази нощ те не са знаели нищо за нея. До тази нощ.

Той помръдна, оставяйки думите да звънят във въздуха зад него.

— Представете си — каза той, — никога дори да не си помислиш „Ние сме самотни“, просто защото никога не ти е идвало наум да мислиш, че съществува някакво друго битие.

Той се придвижи отново.

— Страхувам се, че това ще бъде малко обезсилващо — прибави той.

Докато той говореше, те усетиха много тънък виещ звук, който идваше високо от невидимото небе над тях, но за секунда-две не можеха да видят нищо.

После Артър забеляза, че хората от процесията пред тях също чуха звука, но явно никой от тях не знаеше какво да го прави. Те се оглеждаха около себе си, вцепенени от ужас — наляво, надясно, напред, назад, дори към земята. На никого не му дойде наум да погледне нагоре.

Дълбочината на шока и ужаса долетя при тях няколко секунди по-късно, когато горящи останки от космически кораб паднаха, фучейки и пищейки от небето, и се разбиха на половин миля от мястото, където те стояха. Това беше нещо, което можеш да усетиш само ако присъствуваш.

Някои говореха за Златно сърце, други за космолета Бистромат.

Много говореха за легендарния и гигантски космически кораб Титаник, величествен и луксозен лайнер, построен от големите корабостроителни астероидни комплекси в Артифактовол преди няколкостотин години с добри намерения.

Беше сензационно красив, изумително огромен и по-приятно оборудван от всеки космически кораб в това, което сега е останало от историята (виж забележката по-надолу за Кампанията за реално време), но имаше злата съдба да бъде построен в най-ранните дни на Невероятностната физика, много преди този труден и перверзен отрасъл на познанието да бъде пълен, или изобшо разбираем.

Дизайнерите и инженерите решиха, за своя сигурност, да построят прототип на Невероятностно поле в него, което значеше да се осигурят с определена невероятност, че никога нищо няма да се повреди в която и да е част на кораба.

Те не разбраха, че поради квазиреципрочността и цикличния характер на всички невероятностни изчисления всичко, което не беше Неопределена невероятност, беше всъщност много подходящо да се случва почти веднага.

Космическият кораб Титаник беше чудовищно хубава гледка, когато лежеше като Сребърен Арктуриански Мегабезкраен Кит с лазерно осветената фигура на ажурната му конструкция — брилянтен облак от карфици и игли от светлина срещу тъмната междузвездна чернота; но когато беше пуснат в Космоса, даже не успя да завърши първото си радиосъобщение — а то беше SOS — преди да премине във внезапна и безпричинна загуба на съществуване.

Както и да е, същото събитие, което видя бедственото изчезване на една наука в нейното зараждане, също беше свидетел на апотеоза на друга. Беше окончателно доказано, че триизмерното предаване на церемонията по пускането е наблюдавано от повече хора, отколкото всъщност са съществували по това време, и това сега е известно като най-великото постижение в цялата история на аудиоизследванията.

Друго грандиозно събитие от медиите беше суперновата, в която се превърна звездата Ислодинс няколко часа по-късно. Ислодинс е звездата, около която живеят — или по-скоро живееха — най-могъщите Галактически застрахователни агенти.

Но докато за тези космически кораби, големи кораби, за които се говори — като бойните кораби от Галактическата флота Галактическият космически кораб „Предизвикателство“, Галактическият космически кораб „Дръзки“ и Галактическият космически кораб „Самоубийствена Лудост“ — се говореше с благоговение, гордост, ентусиазъм, възхищение, разкаяние, ревност, негодувание — всъщност повечето от добре известните чувства — този, който обикновено засягаше безкрайното удивление, беше „Крикит Едно“, първият космически кораб, построен изобщо от хората на Крикит. Това не беше, защото той е бил чудесен кораб. Не беше.

Това беше луда купчина от сроден боклук. Изглеждаше като да е сглобен в нечий заден двор — а точно това беше мястото, където беше сглобен. Учудващото нещо за кораба не беше, че той е хубав (не беше хубав), а това, че изобщо е направен. Периодът от време от момента, в който Крикитианците разбраха, че има такова нещо като Космоса, и пускането на първия им космически кораб, беше почти точно година.

Форд Префект беше безкрайно благодарен, завъзвайки се с колана, че това е само още една Информационна Илюзия, и че следователно е в пълна безопасност. В истинския живот това не беше кораб, на който кракът му би стъпил, дори и за всичкото оризово вино в Китай. „Безкрайно неустойчиво“ беше едната фраза, зародила се в мозъка му, и „Извинете, може ли да изляза?“ беше другата.

— И това ще лети? — попита Артър, хвърляйки мрачни погледи на завързаните една за друга тръби и кабелите, които опасваха като гирлянди тясната вътрешност на кораба.

Слартибартфаст го увери, че ще полети, че те ще бъдат в пълна безопасност, и че всичко ще бъде безкрайно поучително и не малко мъчително.

Форд и Артър решиха просто да се отпуснат и да бъдат измъчвани.

Пред тях, и разбира се без да се интересуват от присъствието им поради чудесната причина, че те всъщност не бяха там, бяха тримата пилоти. Те бяха и конструкторите на кораба. Те бяха на пътеката на хълма онази нощ, пеейки благотворни сърцераздирателни песни. Умовете им бяха леко превъртели от тогавашната катастрофа на чуждоземния космически кораб. Те прекараха седмици наред, отделяйки всяка най-малка тайна от отломките на този изгорял космически кораб, като през цялото време си пееха песнички за разглобяване на космически кораб. Те си построиха собствен космолет и това беше той. Това беше техният кораб, и те си пееха малка песен за това същото, изразявайки двойната радост от построяването и притежаването му. Хорът беше малко мъчителен и разказваше за тъгата им, че работата им ги е държала толкова дълги часове в гаража, далеч от компанията на жените и децата им, които са им липсвали ужасно, но са ги ободрявали, като са им изпращали продължителни историйки затова как кученцето расте.

Уп, и те излетяха.

Те изгърмяха в небето като кораб, който знае какво точно да прави.

— Няма начин — каза Форд малко след като се възстановиха от шока от ускорението, и вече се изкачваха извън атмосферата. — Няма начин — повтори той. — Дали някой проектира и построява космически кораб като този за една година, независимо какви мотиви има? Не го вярвам. Докажете ми го и пак няма да повярвам. Той замислено разтърси глава и се втренчи през един малък илюминатор в нищото около тях.

Пътешествието минаваше безинтересно досега и Слартибартфаст превъртя малко напред.

Следователно много бързо те стигнаха външната граница на празния сферичен Прашен облак, който обкръжаваше тяхното слънце и родната им планета, изпълващ фактически границите на системата.

Това беше нещо повече от постепенна смяна на строежа и съдържанието на космоса. Сега тъмнината като че ли се отдръпваше и се затваряше зад тях. Беше много студена тъмнина, много пуста и тежка тъмнина — това беше тъмнината на нощното небе на Крикит.

Студенината, тежестта и празнотата му бавно стиснаха сърцето на Артър, и той проницателно усети чувствата на Крикитианските пилоти, които висяха във въздуха като заряд статично електричество. Те бяха на самата граница на историческото познание на своята раса. Това беше пределът, отвъд който никой от тях никога не беше надзъртал, или никога не е знаел, че има нещо, зад което да се надзърта.

Тъмнината на облака хласна кораба. Вътре цареше историческа тишина. Тяхната историческа мисия беше да открият дали има нещо или някъде от другата страна на небето, откъдето разбитият космически кораб би могъл да дойде — друг свят може би, странен и невъзпринимаем, въпреки че имаше и такава мисъл в ограниченото съзнание на тези, които живееха под небето на Крикит.

Историята се готвеше да нанесе нов удар.

Тъмнината все още ги обгръщаше, празната обкръжаваща тъмнина. Като че ли идваше все по-близо и по-близо, ставаше все по-дебела и по-дебела, все по-тежка и по-тежка, и внезапно изчезна.

Те излетяха от облака.

Видяха изумителните скъпоценни камъни на нощта в техния безкраен прах и мозъците им запяха от страх.

За малко те си летяха, неподвижни спрямо безграничността на Галактиката, която пък беше неподвижна спрямо безграничността на Вселената. И после завиха.

— Ще трябва да отидем там — си казаха хората от Крикит, когато завиха за в къщи.

По обратния път те изпяха доста мелодични и подходящи песнички за смисъла на мира, справедливостта, морала, културата, спорта, семейния живот, и за унищожението на всички останали форми на живот.