Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XXIX

— Кажете ни — каза един слаб бледолик Крикитианец, който беше пристъпил напред пред редиците на околните и стоеше несигурно в кръга светлина, държейки пистолета си, като че ли го държи за някой друг, който току-що е отскочил нанякъде, но ще се върне след минутка, — знаете ли нещо за нещо, наречено Природно равновесие?

Нямаше отговор от пленниците им или поне нищо по-членоразделно от няколко объркани мънкания и изгрухтявания. Светлинките от фенерчетата продължаваха да играят върху тях. Високо в небето над тях тъмнината активно преминаваше в Роботските Зони.

— Това е само — продължи затруднен Крикитианецът, — нещо, за което чухме, вероятно нищо важно. Е, мисля, че тогава ще е най-добре да ви убием.

Той погледна надолу към пистолета си, като че ли се опитваше да намери коя част да натисне.

— Това е — каза той, като отново погледна нагоре, — щом няма нищо, за което искате да си поговорим.

Бавно, вцепеняващо удивление запълзя по телата на Слартибартфаст, Форд и Артър. Скоро то щеше да достигне мозъците им, които в момента бяха заети единствено с движение на челюстите им нагоре-надолу. Трилиън клатеше глава, като че ли се опитваше да спре челюстния си трион, като разклати корпуса му.

— Притесняваме се, нали виждате? — попита друг мъж от тълпата, — за този план за универсално унищожение.

— Да — прибави друг, — и за Природното равновесие. — Само си мислим, че ако унищожим останалата част от Вселената, това по някакъв начин ще наруши равновесието в Природата. Доста харесваме екологията. — Гласът му нещастно се провлачи.

— И спорта — каза високо друг.

Това предизвика ободряващи възгласи от страна на останалите.

— Да — съгласи се първият, — и спорта…

Той погледна затруднено към своите хора и яростно се почеса по бузата. Той като че ли се бореше с някакво дълбоко вътрешно объркване, като че ли всичко, което искаше да каже и всичко, си мислеше, бяха две изцяло различни неща, между които той не виждаше възможна връзка.

— Виждате ли — смотолеви той, — някои от нас… — Той отново се огледа за подкрепа. Другите издадоха насърчаващи звуци. — Някои от нас — продължи той, — много харесват спортните връзки с останалата част от Галактиката и ако все пак мога да видя аргумента за запазването на спорта по-далеч от политиката, мисля че ако искаме да имаме спортни връзки с останалата част от Галактиката, което правим, тогава вероятно ще е грешка да я унищожаваме. И може би останалата част от Вселената… — Гласът му отново се провлачи, — … което може би е идеята сега…

— Ххх… — каза Слартибартфаст. — Ххх…

— Хххх…? — каза Артър.

— Дррр… — каза Форд Префект.

— О’кей — каза Трилиън. — Да поговорим за това. — Тя мина напред и хвана бедния смутен Крикитианец за ръката. Той изглежше на около двадесет и пет, което поради особените временни връзки, които властвуваха над това място, означаваше, че ще да е бил само на двадесет, когато са завършили Крикитианските войни — преди десет билиона години.

Трилиън го поведе на кратка разходка извън светлината, преди да каже нещо друго. Той несигурно се препъваше зад нея. Обкръжаващите ги лъчи светлина сега бяха клюмнали леко, като че ли се предаваха пред това странно спокойно момиче, което единствено във вселената от тъмно объркване изглежда знаеше какво прави.

Тя се обърна и се вгледа в него, и леко хвана двете му ръце. Той беше картина на объркващата нищета.

— Кажи ми — каза тя.

Той за момент не каза нищо, докато погледът му скачаше от едното и око към другото.

— Ние… — каза той, — трябва да сме самотни… мисля. — Той извъртя лицето си и после протегна главата си напред, тресейки я като някой, който се опитва да извади монета от детска касичка. Той отново погледна нагоре. — Сега ние имаме тази бомба, виждаш ли? — каза той. — Тя е само една малка бомбичка.

— Знам — каза тя.

Той се опули, все едно че тя беше казала нещо много странно за цвеклото.

— Честно — каза той, — тя е много много малка.

— Знам — каза тя отново.

— Но те казват — провлачи се гласът му, — те казват, че може да унищожи всичко, което съществува, и ние трябва да направим това, знаеш ли. Така си мисля. Дали това ще ни направи самотни? Не знам. Все пак това като че ли е нашата функция — каза той и после пак увеси глава.

— Каквото и да значи това — каза един кънтящ глас от тълпата.

Трилиън бавно прегърна бедния объркан млад Крикитианец и положи треперещата му глава на рамото си.

— Всичко е наред — каза тя спокойни, но достатъчно ясно, че да може да я чуе цялата засенчена тълпа, — НЕ ТРЯБВА ДА ГО ПРАВИТЕ!!

Тя го разтърси.

— НЕ ТРЯБВА ДА ГО ПРАВИТЕ!!!! — каза тя отново.

Тя го остави да си отиде и да застане в тълпата.

— Искам да направите нещо за мен — каза тя и неочаквано се засмя.

— Искам — каза тя и се засмя отново.

Тя сложи ръка над устата си и после каза с прямо лице:

— Искам да ме заведете при вашият водач. — И тя посочи към Военните Зони в небето. Тя изглежда някак си знаеше, че техният водач трябва да се намира горе.

Смехът и като че ли промени нещо в атмосферата. Някъде иззад тълпата самотен глас започна да пее мелодия, която би позволила на Пол Маккартни, ако я беше написал, да купи света.