Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XVIII

Артър се материализира. Направи го с обичайното клатушкане и свиване на гърлото, сърцето и различните крайници, на което все още се поддаваше, когато се подлагаше на тези омразни и болезнени материализации, към които все още не се беше решил да привикне.

Той се огледа наоколо за другите.

Те не бяха там.

Той отново се огледа наоколо за другите.

Те още не бяха там.

Той затвори очи.

Той отвори очи.

Той се огледа наоколо за другите.

Те бяха упорито настоятелни в отсъствието си.

Той отново затвори очи, готвейки се да направи това напълно безполезно упражнение още веднъж, но както само в моментите, когато очите му бяха затворени, мозъкът му започна да регистрира това, което бяха видяли, докато са били отворени. Озадачена гримаса мина по лицето му.

Така че той отвори очи да провери фактите, но гримасата му остана.

Ако това беше нещо, то се усилваше и имаше хубав и здрав грип. Ако това беше парти, то беше много мизерно. Всъщност толкова мизерно, че всеки друг би напуснал. Той изостави тази линия на мислене като безполезна. Очевидно не беше парти. Това беше пещера, или лабиринт, или тунел от нещо — имаше недостатъчно светлина, за да може да се каже. Всичко беше тъмнина, влажна лъскава тъмнина. Единственият звук беше ехото от собственото му дишане, което звучеше тревожно. Той се изкашля много слабо и после трябваше да слуша как тънкото призрачно ехо от кашлицата му пътува из виещите се коридори и невидимите килии, като в някой огромен лабиринт, и после евентуално да се върне при него през същия невидим коридор, като че ли казва … „Да?“

Това се случваше с всеки най-лек шум, който той издаваше, и това го изнерви.

Той се опита да избръмчи весела песничка, но с времето тя се завърна при него като приглушен погребален химн, и той спря.

Мозъкът му внезапно се изпълни с образите от историята, която Слартибартфаст му беше разказал. Той полуочакваше да види белите смъртоносни роботи да пристъпят мълчаливо от сянката и да го убият. Те не дойдоха. Той си го помисли отново. Вече не знаеше какво да очаква.

Някой или нещо обаче като че ли го очакваше, защото внезапнов този момент в тъмната далечина се запали един мистериозен неонов надпис.

Той мълчаливо гласеше:

Отклонен сте.

Знакът леко примигна и изгасна по начин, за който Артър изобщо не беше сигурен дали му харесва. Изгасна с някакво презрително движение. Артър се опита да се самоувери, че това е само нелеп номер на въображението му. Неоновият знак е включен или изключен в зависимост от това дали през него минава или не електрически ток. Нямаше начин, си каза той, да е възможно преминаването от едното състояние към другото с презрително движение. Той здраво се загърна в шлифера си, но при все това трепереше.

Неоновият знак в дълбините внезапно светна объркващо, показвайки само три точки и една запетайка. Ето така:

, …

Само в зелен неон.

Опитваше се, разбра Артър, вглеждайки се за секунда-две в това смущение, да покаже, че идва още нещо, че изречението не е завършено. Опитвайки се, той изрази това с почти суперхуманна педантичност. Или поне с нехуманна.

После изречението се допълни с тези две думи:

Артър Дент.

Той залитна. Приготви се да му хвърли друг бърз поглед. Все още си беше изписано „Артър Дент“, така че той залитна отново.

Знакът изчезна още веднъж, и го остави да примигва в тъмнината само с мътночервеното изображение на собственото му име което подскачаше в ретината му.

Добре дошъл, каза внезапно знакът.

След момент прибави.

АЗ НЕ МИСЛЯ.

Каменностуденият страх, който се въртеше около Артър през цялото това време, чакайки своя час, реши, че моментът е дошъл сега и се стовари върху него. Той се опита да се бори с него. Той се хвърли в някакъв тревожен спазъм, както беше виждал да прави някакъв по телевизията, но трябва да е имал по-силни колене. Той се взря очакващо в тъмнината.

— Хм, здравейте? — каза той.

Той прочисти гърлото си и го каза отново, този път без „хм“. На някакво разстояние надолу по коридора някой внезапно като че ли започна да бие по бас-барабан.

Той се вслуша в него за няколко секунди и проумя, че това е само собственото му сърцебиене.

Той се вслуша за още няколко секунди и проумя, че това не е собственото му сърцебиене. Това беше някой надолу по коридора, който биеше бас-барабан.

Мехурчета пот се появиха на челото му и потичаха напрегнато надолу. Той постави ръка на пода, за да излезе от позата си за тревога, с която не се справяше много добре. Знакът се промени отново. Сега казваше:

Не се тревожи.

След малка пауза прибави:

БЪДИ МНОГО, МНОГО УПЛАШЕН, АРТЪР ДЕНТ!!!

Още веднъж угасна. Още веднъж го остави в тъмнина. Очите му като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Той не беше сигурен дали това беше защото се опитваха да видят повече неща, или просто в този момент искаха да напуснат.

— Здравейте — каза той отново, като този път се опита да внесе нотка на сурова и агресивна самоувереност. — Има ли някой тук?

Нямаше отговор, нищо.

Това изнерви Артър Дент дори повече, отколкото ако имаше отговор, и той започна да се оттегля от плашещото нещо. И колкото повече се оттегляше, толкова повече се уплашваше. След малко той разбра, че причината за това е, че във всички филми, които беше гледал, главният герой отстъпваше все повече и повече от някакво въображаемо зло, идващо отпред, само за да се сблъска с него, като стигне зад него.

Точно тогава му хрумна доста бързо да се обърне.

Там нямаше нищо.

Само чернота.

Това наистина го изнерви и той започна да се връща назад, обратно към мястото, откъдето беше дошъл.

Малко след като направи това внезапно му хрумна, че сега се отдръпва към нещото, от което бягаше преди това.

Това — не можеше да не си го помисли — трябваше да бъде глупаво нещо. Той реши, че ще е по-хубаво да тръгне обратно по пътя, по който се беше връщал първия път, и отново се завъртя.

Този път стана ясно, че правилен се е оказал вторият му импулс, защото имаше едно неописуемо отвратително чудовище, което тихичко седеше зад него. Артър диво се завъртя, като кожата му се опита да скочи на едната страна, а скелетът му на другата, докато мозъкът му се опитваше да реши през кое ухо ще е по-добре да излезе.

— Сигурен съм, че не си очаквал да ме видиш отново — каза чудовището, като Артър не можеше да не си помисли, че това е странна забележка, защото забеляза, че никога преди не го беше виждал. Той можеше да каже, че не е срещал чудовището преди поради простия факт, че трябваше да спи през нощта. Това беше… това беше… това беше…

Артър примигна. То стоеше напълно неподвижно. Наистина изглеждаше малко познато.

Обля го ужасно ледено спокойствие, след като разбра, че гледа шестфутова холограма на муха.

Той се почуди защо някой му показва шестфутова холограма на муха в този момент. Почуди се чий глас е чул.

Беше ужасно реалистична холограма.

Тя изчезна.

— Или може би ще си спомниш по-добре — каза внезапно гласа — сега беше дълбок, тътнещ, недобронамерен глас, който звучеше като разтопена смола, извираща от варел със зли помисли, като заек.

С внезапен кратък звук в черния лабиринт до него се появи един заек — голям, чудовищен, ужасно мек и прекрасен заек отново само изображение, но такова, на което всеки мек и прекрасен косъм изглеждаше като реално нещо, растящо от мекото му и обично кожухче. Артър се сепна, като видя собственото си отражение в неговите меки и прекрасно намигащи и прекалено големи очи.

— Роден в тъмнина — избуча гласът, — издигнат в тъмнина. Една сутрин подадох главата си за първи път, за да видя яркия нов свят и веднага я почувствувах отсечена с нещо, което подозрително приличаше на някакъв груб примитивен инструмент, направен от кремък.

— Направен от теб, Артър Дент, и употребен от теб. Доста грубичко, както си спомням.

— Ти превърна кожата ми в торба, в която да си държиш интересни камъчета. Случи ми се да го узная, защото в следващия си живот се преродих като муха и ти ме размаза. Отново. Само че този път ме размаза с торбата, която беше направил от предишната ми кожа.

— Артър Дент, ти не си само жесток и безсърдечен човек, ти си и изумително нетактичен.

Гласът поспря, докато Артър гледаше глупаво.

— Виждам, че си изгубил торбата — каза гласът. — Вероятно ти е омръзнала, нали?

Артър безпомощно разтърси глава. Той искаше да обясни, че всъщност много си харесваше торбата и се грижеше до нея много добре и я носеше със себе си където и да ходеше, но че някак си по всяко време той пътуваше нанякъде, и изглеждаше необяснимо да свърши с друга торба, и че любопитно защо, дори когато те седяха тук, той за първи път забеляза, че чантата, която беше с него, беше направена от доста гадна имитация на леопардова кожа, и не беше тази, която беше с него секунди преди да пристигне на това място, каквото и да беше то, и не беше такава, каквато той би си избрал, и бог знае какво щеше да има в нея, тъй като не беше негова, и той доста повече би желал да бъде с оригиналната си чанта, въпреки че, разбира се, ужасно съжаляваше за безапелационното и сваляне, или по-скоро на отделните и части, т.е. заешката кожа, от предишния и притежател, а именно заекът, с когото в момента той имаше честта напразно да очаква да разговаря.

Всичко, което той можа да измисли, беше да каже „Ърп“.

— Посрещни гущера, когото настъпи — каза гласът.

И внезапно, заставайки в коридора до Артър, се появи един гигантски зелен катерещ се воден гущер. Артър се обърна, изкрещя, отскочи назад и се видя седящ по средата на заека. Той отново изкрещя, но не можеше да реши накъде да скочи.

— Това също бях аз — продължи гласът с ниско заплашително ръмжене, — както ти не знаеше…

— Да знам? — сепна се Артър. — Да знам?

— Интересна подробност, свързана с прераждането е изстърга гласът, — че повечето хора, повечето души, не усещат, че това им се случва.

Той поспря за ефект. Доколкото се отнасяше до Артър, вече се беше нагледал на ефекти.

— Аз чувствувах — изсъска гласът, — това е, можех да чувствувам. Бавно. Постепенно.

Той, който и да беше, спря и си пое дъх.

— Можех едва да забележа, нали? — изрева той. — Когато същото нещо се случваше — пак и пак и пак отново! През всеки живот, който някога съм живял, бях убиван от Артър Дент. Във всеки свят, във всяко тяло, във всяко време, когато вече се установявах и привиквах, наоколо минаваше Артър Дент — хоп, и ме убиваше.

— Трудно можех да не забележа. Част от паметен бегач. Част от показалец. Част от кървав подарък.

— „Това е смешно“ би казал духът ми, когато е прекосявал пътя към долния свят след поредната безуспешна Дентосмърт — завършила авантюра на земята на живота, „че човек, който току-що ме е прегазил, в момента, когато се надявах да пресека пътя към любимия си басейн, ми изглежда малко познат…“ И постепенно трябва да сглобя всичко, Дент — мой безкрайни Убиецо!

Ехото от гласа му прогърмя нагоре и надолу из коридорите. Артър стоеше мълчалив и изстинал, главата му се тресеше от невярване.

— Сега е моментът, Дент — изпищя гласът, достигнал трескава височина от омраза, сега е моментът, в който най-накрая знам!

Беше неописуемо ужасно. Нещото, което внезапно се отвори пред Артър, карайки го да се задъха и да се задави от ужас, но ето един опит за описание колко ужасно беше. Това беше огромна туптяща влажна пещера с огромно стройно жилаво китоподобно създание, търкалящо се из нея и провиращо се между чудовищни бели надгробни камъни. Високо над пещерата се издигаше огромен връх, в който можеха да се забележат тъмните ниши на две още по-страховити пещери, които…

Артър Дент внезапно проумя, че гледа в собствената си уста, когато вниманието му внезапно беше привлечено от живата стрида, която безпомощно се мяташе между зъбите му.

Той залитна обратно с вик и отклони очите си.

Когато погледна отново, безграничното видение си беше отишло. Коридорът беше тъмен, и за кратко тих. Той беше сам с мислите си. Те бяха изключително неприятни и по-скоро се нуждаеха от придружителка.

Следващият шум, който дойде, беше от ниското тежко плъзгане на голяма секция от стената, която се тътрузеше встрани, за да разкрие за момент само тъмна чернота зад себе си. Артър погледна натам по същия начин, по който мишка поглежда в тъмна кучешка колибка.

И гласът проговори отново.

— Кажи ми, че това беше съвпадение, Артър Дент — каза той. — Предизвиквам те да ми кажеш, че това беше съвпадение.

— Съвпадение беше — бързо каза Артър.

— Не беше — чу се рев в отговор.

— Беше — каза Артър, — беше…

— Ако това беше съвпадение, то тогава — прогърмя гласът, — не се казвам Аграджаг!!!

— И сега — каза Артър, — ще претендираш, че това ти е името?

— Да! — изсъска Аграджаг, все едно че току-що беше направил доста хитър извод.

— Добре, но се страхувам, че все още е съвпадение — каза Артър.

— Влез тук и кажи това — гласът отново премина във вой с внезапно появила се апоплектична нотка.

Артър пристъпи и каза, че това е съвпадение, или поне почти каза, че това е съвпадение. Езикът му почти се вдърви в края на последната дума, защото светлината се запали и той видя в какво беше влязъл.

Това беше Катедрала на омразата.

Това беше продукт на съзнание не само извратено, но всъщност и навехнато.

Беше огромна. Беше ужасна.

В нея имаше Статуя.

Той щеше да застане до нея само след момент.

Обширната, непонятно обширната зала като че ли беше издълбана в планина, и причината за тази мисъл беше, че тя беше издълбана точно в планина. На Артър му се струваше, че се върти болезнено около главата му, докато стоеше и я оглеждаше.

Беше черна.

Където не беше черна, му се искаше да е, защото цветовете, с които бяха боядисани някои неописуеми детайли, варираха ужасно в целия спектър от оконеподчинителни цветове — от Ултражестокото до Инфрамъртвото3, преминавайки през Чернодробнопурпурно, Омразнолилаво, Гнойножълто, Изгореночовешко и Гангреннозелено по средата.

Неописуемите детайли, които бяха боядисани с тези цветове, представляваха капчуци, които биха накарали Френсиз Бейкън да се откаже от обяда си.

Всички капчуци гледаха навътре от стените, от колоните, от летящите подпори, от подиумите за хора, срещу Статуята, до която ще стигнем след момент.

И ако капчуците биха накарали Френсиз Бейкън да се откаже от обяда си, от израженията на лицата по капчуците ставаше ясно, че Статуята би ги накарала да зарежат своя, ако бяха достатъчно живи, за да могат да се хранят — а те не бяха — и ако някой се опиташе да им го сервира, което нямаше да стане.

Наоколо по паметните стени имаше голями издялани скални блокове — в памет на тези, които са паднали от ръката на Артър Дент.

Имената на някои от тях бяха подчертани и имаха звездички до тях. Така например, името на кравата, която била заколена и от чието филе се случила вечерята на Артър Дент, беше изписано простичко, докато името на рибата, която Артър Дент беше уловил собственоръчно и после беше решил, че не му харесва и я оставил на ръба на чинията си, имаше двойно подчертаване, три реда звездички и кървав кинжал, прибавен като украшение с цел само да подчертае точката.

И най-извратеното от всичко това беше, освен Статуята, до която леко и постепенно се приближаваме, много ясният извод, че всички тези хора и същества са всъщност една личност — отново и отново.

И беше толкова ясно, че тази личност е може би несправедливо, изключително разстроена и ядосана.

Всъщност щеше да бъде по-почтено да се каже, че е достигнала до ниво на раздразнение, подобно на което никога не е било виждано във Вселената. Беше раздразнение с епически размери, горящ изсушен пламък, подхранван от омразата и раздразнението, които сега обхващат цялото пространство и време, с цялата им безгранична сянка.

И цялото това раздразнение беше дало пълното си отражение в Статуята в центъра на всичката тази чудовищност, а това беше статуя на Артър Дент. Тя беше висока петдесет фута, но те все едно бяха инч, а нямаше инч от нея, който да не е пропит с омраза и оскърбление към изображението, и петдесетте фута от това нещо бяха достатъчни да накарат когото и да е да се почувствува зле. От малката пръчица отстрани на носа му до жалкия ръб на шлифера му нямаше местенце от Артър Дент, което да не беше поругано и охулено от скулптора.

Артър беше представен като горгона, като зъл хищен граблив кървав великан-човекоядец, който си просичаше път през индивидуалната Вселена на едно невинно същество.

С всяка от тридесетте си ръце, които скулпторът в пристъп на артистична решителност беше решил да му даде, той или дереше заек, или размазваше муха, дърпаше кокали, изваждаше въшки от косата си, или правеше нещо, което Артър отначало не можа да определи какво точно представлява.

Многото му крака газеха мравки.

Артър постави ръце на очите си, увеси глава и я разклати бавно наляво-надясно от ужас и тъга заради лудостта на нещата.

И когато отново отвори очи, там пред него стоеше фигурата на човека или съществото, или каквото там беше, когото той явно беше преследвал през цялото това време.

— ХххххррррррааааааХХХХХХ! — каза Аграджаг.

Той, или то, или каквото и да беше, приличаше на луд дебел прилеп. Той бавно се носеше около Артър и решително го подбутваше с нокти.

— Виж!… — започна да протестира Артър.

— ХххххррррррааааааХХХХХХ!!! — обясни Аграджаг и Артър неохотно прие на дъното на душата си, че е доста уплашен от това ужасно и странно разбито привидение.

Аграджаг беше черен, подпухнал, сбръчкан и кожест.

Крилата му бяха някак си по-страховити, защото успяваха някак си да бъдат не само патетични пречупени цапащи нещица, каквито си бяха, а силни, мускулести, порещи въздуха. Страховитото нещо вероятно идваше от упоритостта на продължаващото му съществуване в разрез с всички физически закони.

Той имаше най-изумителната колекция от зъби.

Те изглежда че бяха взети от съвсем различни животни и бяха наредени в устата му под много причудливи ъгли, и изглеждаше, че ако някога се опита да сдъвче нещо, той би отхапал половината от собственото си лице, и вероятно би си извадил едното око.

Всяко от трите му очи беше малко и напрегнато, и гледаше наоколо лудо, като риба в люляков храст.

— Бях на мач по крикет — просъска той.

Това предизвика на лицето му такова нелепо изражение, че Артър буквално се задави.

— Не в това тяло — изсъска създанието, — не в това тяло! Това е последното ми тяло. Последният ми живот. Това е тялото ми за отмъщение. Моето тяло-за-убиване-на-Артър-Дент. Последният ми шанс. Трябваше да се боря, за да го спечеля.

— Но…

— Бях на — изръмжа Аграджаг, — мач по крикет! Имах слабо сърце, но какво, казах на жена си, може да ми се случи на мач по крикет? Като гледам, какво се случва?

— Двама души доста злобно се появиха от тъмния въздух точно пред мен. Последното нещо, което не можех да не забележа преди слабото ми сърце да изпадне в шок беше, че единият от тях е Артър Дент, който имаше заешки кокал в брадата си. Съвпадение?

— Да — каза Артър.

— Съвпадение? — изпищя създанието, болезнено тупайки очупените си крила и отваряйки малка рана на лявата си буза с един много гаден зъб. При по-близък оглед, какъвто Артър се надяваше да избегне, се забелязваше, че по-голямата част от лицето на Аграджаг е покрито с парцаливи ивици черна лепяща лента.

Той нервно се отдръпна. Почеса брадата си. Беше безкрайно изнехадан да открие, че в нея все още има заешки кокал. Той го извади оттам и го захвърли надалеч.

— Виж — каза той, — съдбата само си прави глупави номера с теб. С мен. С нас. Това е пълно съвпадение.

— Какво имаш против мен, Дент? — озъби се съществото, напредвайки към него със страховито поклащане.

— Нищо — настоя Артър, — честно, нищо.

Аграджаг го фиксира със стъклен поглед.

— Струва ми се странно да се свържеш с някого, срещу когото нямаш нищо напротив, убивайки го през цялото време. Много любопитен пример за социално взаимодействие, така бих нарекъл това. Също бих го нарекъл лъжа!

— Но виж — каза Артър, — аз много съжалявам. Имало е ужасно недоразумение. Трябва да тръгвам. Имаш ли часовник? Призван съм да спася Вселената. — Той се отдръпна още повече.

Аграджаг напредна още повече.

— От една страна — изсъска той, — от една страна реших да се предам. Да, нямаше да се връщам. Щях да стоя в долния свят. И какво стана?

Артър показа със случайни поклащания на главата си, че няма представа и изобщо не иска да има. Той откри, че е отстъпил до студения мрачен камък, от който беше издялана с кой знае какви Херкулесови усилия чудовищната пародия на чехлите му. Той погледна нагоре към собственото си ужасяващо пародийно изображение, което се издигаше над него. Той все още се чудеше на това какво ли прави една от ръцете му.

— Бях придърпан не по собствено желание обратно в материалния свят — продължи Аграджаг, — като букет петунии във, може би трябва да прибавя, ваза. Този доста щастлив кратък живот започна с мен в моята ваза, незакрепена на триста мили над повърхността на доста мрачна планета. Не на позиция, определена от природата за ваза с петунии, можеш да си помислиш. И ще бъдеш прав. Този живот завърши след много малко, триста мили по-надолу. Може би трябва да прибавя, в пресните останки на един кашалот. Моят брат по съдба.

Той се вгледа в Артър с подновена злоба.

— По пътя надолу — озъби се той, — не можех да не забележа един блестящо изглеждащ бял космически кораб. И гледайки през илюминатора на този блестящо изглеждащ космически кораб седеше един самодоволно изглеждащ Артър Дент. Съвпадение?

— Да! — изкрещя Артър. Той отново погледна нагоре и проумя, че ръката, която го беше озадачила, беше представена като безпричинно лишаваща от съществуване ваза с обречени петунии. Това не беше идея, която лесно се набиваше в очи.

— Трябва да вървя — каза Артър.

— Можеш да тръгнеш — каза Аграджаг, — след като те убия.

— Не, това няма да бъде полезно — обясни Артър, започвайки да се изкачва по твърдия каменен наклон на издялания му чехъл, — защото трябва да спася Вселената, нали виждаш. Трябва да намеря Сребърната пръчица, това е въпросът. Бих се затруднил безкрайно много, ако трябва да го направя мъртъв.

— Да спасиш Вселената! — изплю се презрително Аграджаг. — Трябвало е да си помислиш за това преди да започнеш кървавото си отмъщение срещу мен! А какво ще кажеш за времето, когато беше на Ставромула Бета, и някой…

— Никога не съм бил там — каза Артър.

— …се опита да те убие, и ти се наведе. Кого си мислиш че улучи куршума? Какво каза?

— Никога не съм бил там — повтори Артър. — За какво говориш? Трябва да вървя.

Аграджаг спря по следите му.

— Ти трябва да си бил там. Ти беше отговорен за моята смърт там, както и навсякъде другаде. Невинен свидетел! — той потрепери.

— Никога не съм чувал за това място — настоя Артър, със сигурност никой никога не се е опитвал да ме убие. Никой друг освен теб. Може да дойда тук по-късно, не мислиш ли?

Аграджаг примигна бавно, с някакъв вдървен панически ужас.

— Не си бил още на Ставромула Бета… все още? — прошепна той.

— Не — каза Артър, — не знам нищо за това място. Със сигурност не съм бил там и нямам никакви намерения да ходя.

— О, тук си прав — промърмори Аграджаг с разбит глас. — Тук си прав. Ох, майната му! — И диво се огледа за него в своята огромна Катедрала на омразата. — Доведох те тук прекалено рано!

Той започна да пищи и да реве:

— Довел съм те тук прекалено рано.

Внезапно той изруга Артър и обърна гибелно омразно око към него.

— Както и да е, ще те убия! — изрева той. — Дори ако това е логически невъзможно, ще се опитам, по дяволите! Ще взривя цялата тази планина! — Той извика, — нека да видим как ще излезеш оттук, Дент!

Той забърза с болезнено клатещо се накуцване към нещо, което приличаше на малък черен жертвен олтар. Сега викаше толкова диво, че наистина си изпонасече лицето лошо. Артър скочи от наблюдателницата си, от издялания си собствен крак, и побягна, опитвайки се да обуздае три-четвърти полудялото създание.

Той скочи отгоре му и разби странното чудовище в ръба на олтара.

Аграджаг изкрещя отново, подскачайки лудо за момент и обрърна злобно око към Артър.

— Знаеш ли какво направи? — изклокочи той болезнено. — Току-що дойде и ме уби отново. Питам, какво искаш от мен, кръвнико?

Той отново подскочи от кратък апоплектичен пристъп, потрепера и падна, пляскайки голям червен бутон на олтара.

Артър се сепна от ужас и страх, първо от това, което изглежда беше направил, и после от силни сирени и камбани, които внезапно разтресоха въздуха, за да обявят някаква шумна тревога. Той диво се огледа наоколо.

Единственият изход като че ли беше пътят, по който той беше влязъл. Той запердаши към него, захвърляйки торбата от гадна имитация на леопардова кожа.

Втурна се безразборно-случайно през мазето-лабиринт и като че ли беше преследван страховито все повече и повече от клаксони, сирени и мигащи светлини.

Внезапно той зави иззад един ъгъл и видя светлина пред себе си.

Тя не мигаше. Беше дневна светлина.