Животът, Вселената и всичко останало

ЕПИЛОГ

И накрая те отново пътуваха.

По едно време Артър не искаше. Той каза, че Бистроматичният двигател му е разкрил, че времето и пространството са едно, че мозъкът и Вселената са едно, че възприятието и реалността са едно и че колкото повече пътуваш, толкова повече стоиш на едно място, и че той можеше да вземе каквито и да е неща и да ги подреди в мозъка си, който сега беше едно с Вселената, така че нямаше да му отнеме много време и можеше добре да си почине след това, да потренира малко летене и да се научи да готви, което винаги беше желал. Консервата с гръцки зехтин сега беше най-ценното притежание и той каза, че начинът, по който тя неочаквано преобърна живота му, отново му е дал сигурно чувство за еднаквост на нещата, което го накара да почувствува…

Той се прозя и заспа.

На сутринта, докато се приготвяха да го заведат на някоя спокойна и идилична планета, където нямаше да им пука, когато той говори такива неща, случайно прихванаха компютърно управляван зов за помощ и се отклониха да го разследват.

Малък, но напълно неповреден космически кораб от клас Мерида като че ли танцуваше странна малка джига в пустошта. Кратко компютърно сканиране показа, че корабът е наред, компютърът му е наред, но пилотът му е луд.

— Полулуд, полулуд — настояваше мъжът, докато го внасяха бълнуващ на борда.

Той беше журналист от „Ежедневно споменаваното за звездите“. Те го успокоиха и изпратиха Марвин да му прави компания, докато не обещае да се опита да говори смислено.

— Отразявах един процес — каза той накрая, — на Аргабътон.

Той се изправи на тънките си похабени рамене, очите му диво се озъртаха. Бялата му коса като че ли махаше на някого, когото познава, в съседната стая.

— Леко, леко — каза Форд. Трилиън сложи успокояваща ръка на рамото му.

Мъжът отново се свлече долу и се взря в тавана на корабния медицински център.

— Случаят — каза той, — сега е нематериален, но имаше един свидетел… един свидетел… мъж, наречен… наречен Прак. Странен и труден човек. Те бяха принудени да му дадат наркотик, за да го накарат да каже истината. Наркотик на истината.

Очите му безпомощно се въртяха в орбитите си.

— Дадоха му прекалено много — каза той със слабо хленчене. Дадоха му много, прекалено много. — Той започна да плаче. — Мисля, че роботите трябва да са бутнали ръката на лекаря.

— Роботи? — каза остро Зейфод. — Какви роботи?

— Някакви бели роботи — прошепна дрезгаво мъжът, — нахлуха в съда и откраднаха съдийския скиптър, Аргабътонския Скиптър на Справедливостта — едно гадно кристално нещо. Не знам защо им трябваше. — Той започна отново да плаче. — И мисля, че те бутнаха ръката на лекаря.

Той леко поклати глава насам-натам — безпомощно, тъжно, оюите му се свиха от болка.

— И когато процесът продължи — каза той с хленчещ шепот, — те попитаха Прак много неподходящо нещо. Те го попитаха той спря и потръпна, — да каже Истината, само Истината и цялата Истина. САМО, нали виждате?

Той внезапно отново се надигна на лакти и им закрещя:

— Те му бяха дали много, прекалено много от наркотика!

Той отново припадна, стенейки тихичко. — Много много много много много…

Групата се събра около леглото му, като членовете и се вглеждаха едни в други. Той имаше гъши пъпки по гърба.

— Какво се случи? — попита най-накрая Зейфод.

— О, той я каза добре — свирепо каза мъжът, доколкото знам, досега все още си я казва. Странни ужасни неща… ужасни, ужасни! — изкрещя той.

Те се опитаха да го успокоят, но той отново се изправи на лакти.

— Ужасни неща, неразбираеми неща — извика той, — неща, които биха подлудили човек!

Той диво се втренчи в тях.

— Или в моя случай — каза той, — полуподлудили. Аз съм журналист.

— Искаш да кажеш — каза спокойно Артър, — че си свикнал да се опълчваш срещу истината?

— Не — каза мъжът с озадачена гримаса. — Искам да кажа, че се извиних и си тръгнах рано.

Той изпадна в кома, от която излезе само веднъж за кратко.

Тогава им помогна да открият следното:

Когато станало ясно, че Прак не може да бъде спрян и че тук истината ще бъде в абсолютна и крайна форма, съдът бил опразнен.

Не само опразнен, но и запечатан, с Парк вътре. Около него били издигнати стоманени стени, и само за по-голяма сигурност — бодлива тел, електрически огради, блата с крокодили и три големи армии също били разположени там, така че никой никога да не може да чуе това, което говори Прак.

— Жалко — каза Артър. — Бих желал да чуя каквото има да каже. Възможно е да знае какъв е Вечният въпрос за вечния отговор. Винаги съм се тревожил, че няма да разберем.

— Измислете едно число — каза компютърът, — каквото и да е число.

Артър му каза телефонния номер на бюрото за информация на пътници на ж. п. гарата Кинг’с крос, който може би беше играл някаква роля на Земята, и може би сега също щеше да бъде полезен.

Компютърът вкара числото във възстановения корабен Невероятностен двигател.

В Относителността Материята казваше на Пространството как да се огъва, а пространството казваше на Материята как да се движи.

Златно сърце помоли пространството да се завърже на възел и паркира между стоманените стени на Аргабътонската Зала на Закона.

Съдебната зала беше аскетично място — голяма и тъмна, явно конструирана за Правораздаване, а не за Удоволствие. Не можеше да устроиш вечерно парти тук — поне не успешно парти. Декорите щяха да изгонят гостите.

Таваните бяха високи, сводести и много тъмни. Сенки се таяха там със зловеща решителност. Облицовката на стените и пейките, на тежките колони, беше цялата изрязана от най-тъмните и найсуровите дървета, растящи в страховитите гори на Арглбард. Масивният черен Подиум на справедливостта, който изпъкваше в центъра на залата, беше чудовише на тържествеността. Ако слънчев лъч някога успееше да се промъкне през всичко в Правния комплекс на Аргабътон, веднага щеше да се обърне и отново да си излезе навън.

Артър и Трилиън влязоха първи, докато Форд и Зейфод смело им пазеха гърба.

От пръв поглед залата изглеждаше тотално тъмна и пустинна, стъпките им се отразяваха глухо в стените. Това беше любопитно. Всички защитни линии все още бяха на позиция и функционираха около сградата — това беше установено от бързата проверка. Следователно те бяха уверени, че казването на истината все още е в ход.

Но там не ставаше нищо.

После, когато очите им привикнаха към тъмнината, те видяха някаква неясна червена искра в ъгъла и зад нея една жива сянка. Те я осветиха с фенерчетата си.

Прак лежеше на една пейка, като равнодушно пушеше цигара.

— Здравейте — каза той с леко полупомахване. Гласът му отекна в залата. Той беше нисък човек с мършава коса. Той седеше с издадени напред рамене, а главата и коленете му се люлееха. Той дръпна от цигарата си.

Те се втренчиха в него.

— Какво става? — попита Трилиън.

— Нищо — каза мъжът и разтърси рамене.

Артър освети с фенерчето си цялото му лице.

— Ние си мислехме — каза той, — че си бил определен да кажеш Истината, само Истината и цялата Истина.

— О, това ли — каза Прак. — Да. Бях. Свърших. Тук няма толкова от нея, колкото си мислят хората. Въпреки това една част от нея е доста смешна.

Той внезапно избухна в маниакален смях за около три секунди и след това спря. Седеше там с клатещи се глава и колене. Той дръпна от цигарата си със странна полуусмивка.

Форд и Зейфод излязоха от сянката.

— Кажи ни я — каза Форд.

— О, сега не мога да си спомня нищо — каза Прак. — Мислех си да запиша нещо от нея, но първо не можах да си намеря молив, а после си помислих „Защо да се тревожа?“

Възцари се дълга тишина, през която те мислеха, че могат да почувствуват възрастта на Вселената. Прак се вгледа в светлината.

— Нищо? — попита Артър накрая. — Нищо ли не можеш да си спомниш?

— Нищо. Освен че повечето хубави неща бяха за жабите. Помня това.

Внезапно той отново издюдюка със смях и стъпи на земята.

— Не бихте повярвали на някои от нещата за жабите — въздъхна той. — Елате, нека да отидем и да си намерим по една жаба. Момче, ще ги видя ли някога в нова светлина! — Той скочи на крака и изпълни мъничък танц. После спря и дълго опъна от цигарата си.

— Да намерим жаба, на която да мога да се засмея — каза простичко той. — Както и да е, кои сте вие, момчета?

— Дойдохме, за да те намерим — каза Трилиън, като нарочно не скриваше разочарованието в гласа си. — Казвам се Трилиън.

Прак поклати глава.

— Форд Префект — каза Форд, като сви рамене.

Прак поклати глава.

— А аз — каза Зейфод, когато оцени, че тишината още веднъж е достатъчно дълбока, за да бъде обявено такова важно нещо, — съм Зейфод Бийблброкс.

Прак поклати глава.

— Кой е този? — попита той, посочвайки с рамо към Артър, който в този момент стоеше мълчаливо, потънал в мисли на разочарование.

— Аз ли? — попита той, — Е, казвам се Артър Дент.

Очите на Прак щяха да изскочат от орбитите си.

— Без майтап? — изскимтя той. — Вие сте Артър Дент? АРТЪР ДЕНТ???

Той залитна назад, хващайки се за стомаха и сгърчвайки се в пресен припадък от смях.

— Хей, само като си помисля, че съм ви срещнал! — задъха се той. — Вие сте най-… уоу. Вие просто оставихте жабите на мира!

Той се разкрещя от смях. Падна в задната част на пейката. Той крещеше от възторг и виеше истерично. Плачеше от смях, риташе във въздуха, удряше си гръдния кош. После се срути на пейката, като се задъхваше. Той го погледна. Погледна Артър, Отново падна, виейки от смях. След малко заспа.

Артър стоеше със стиснати устни, докато другите пренасяха безжизнения Прак в кораба.

— Преди да приберем Прак — каза Артър, — ще си отида. Все още го искам и мисля, че ще го направя веднага, щом мога.

Другите мълчаливо кимнаха, тишината беше само леко подкопавана от тежки заглушени и далечни звуци от истеричния смях, който се носеше от каютата на Прак в най-далечния ъгъл на кораба.

— Разпитахме го — продължи Артър — или поне вие го разпитахте — аз както знаете, не можах да се приближа до него — за всичко, и той изглежда наистина няма с какво да ни помогне. Само случайни приказки и неща, които не искам да чувам за жабите.

Другите се опитаха да не се усмихват самодоволно.

— Сега аз съм първият, който ще бъде благодарен на шегата — каза Артър и после трябваше да изчака другите да спрат да се смеят.

— Аз съм първият — той пак спря. Този път спря и се заслуша в тишината. Всъщност този път имаше тишина, която беше дошла много внезапно.

Прак беше спокоен. Те с дни бяха живяли с постоянния маниакален смях, който кънтеше из кораба, прекъсван от време на време от леко кискане и сън. Цялата душа на Артър беше обхваната от параноя.

Нямаше тишина за сън. Странно звучеше. Бърз поглед към таблото показваше, че звукът е с източник Прак.

— Той не е добре — каза спокойно Трилиън. — Постоянният смях е разбил тялото му.

Устните на Артър потрепераха, но той не каза нищо.

— По-добре да отидем да го видим — каза Трилиън.

Тя излезе от залата, носейки спокойното си лице.

— Той иска да отидеш — каза тя на Артър, който пък носеше своето мрачно и със стиснати устни лице. Той пъхна ръката си дълбоко в джоба на шлифера си и се опита да измисли да каже нещо, което да не прозвучи хубаво. Изглеждаше ужасно нечестно, но не можеше.

— Моля те — каза Трилиън.

Той сви рамене и влезе, носейки своето мрачно и със свити устни лице със себе си, въпреки реакцията, което то предизвикваше у Прак.

Той погледна надолу към мъчителя си, който спокойно лежеше на леглото си пепеляв и уморен. Дишането му беше много плитко. Форд и Зейфод седяха до леглото със сериозен вид.

— Искал си да ме питаш нещо? — каза Прак с тънък глас и леко въздъхна.

Само въздишката накара Артър да се вдърви, но му мина и той се успокои.

— Откъде знаеш? — попита той.

Прак слабо сви рамене.

— Щото е вярно — каза той простичко.

Артър мина на въпроса.

— Да — каза той накрая с доста измъчен провлачен говор. — Имах въпрос. Или по-скоро всъщност имах Отговор. Исках да знам какъв е Въпросът.

Прак симпатично кимна и Артър малко се отпусна.

— Това е… добре, дълга история — каза той, — но Въпросът, който бих искал да узная, е Вечният Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало. Всичко, което знам е, че Отговорът е Четиридесет и две, което е малко кофти.

Прак отново кимна.

— Четиридесет и две — каза той. — Да, правилно.

Той спря. Отсенки на размисъл и припомняне минаха през лицето му като сенки от облаци, минаващи по земята.

— Страхувам се — каза той накрая, — че Въпросът и Отговорът взаимно се изключват. Ако знаеш едното от тях, е невъзможно да узнаеш другото. Невъзможно е и двете неща да се узнаят някога в една и съща Вселена.

Той отново спря. Разочарованието запълзя по лицето на Артър и се върна в изходно положение.

— Освен — каза Прак, борейки се с някаква мисъл, — ако се случи, изглежда че Въпросът и Отговорът ще се унищожат един друг и ще вземат Вселената със себе си, като след това тя ще бъде заменена от нещо още по-странно и необяснимо. Възможно е това вече да се е случило — прибави той със слаба усмивка, — но има доста солидна доза Несигурност в това.

Лек кикот се изтръгна от него.

Артър седна на едно столче.

— О, добре — каза той примирено, — само се надявах, че ще има някаква причина.

— Знаеш ли — попита Прак, — историята за Причината?

Артър каза, че не я знае и Прак каза, че знае, че Артър не я знае.

Той му я разказа.

Една нощ — каза той — един космически кораб се появил в небето над една планета, която никога не била виждала такива неща. Планетата била Далфорсас, а корабът бил този. Появил се като брилянтна нова звезда, движеща се тихо през небесата.

Примитивните туземци, които седяли скупчени на Студените хълмови склонове, гледайки над димящите си нощни питиета и сочели с треперещи пръсти, кълнейки се че току-що са видяли знак от боговете си, който означавал, че те най-накрая трябва да се надигнат и да отидат да убият злите Принцове на Равнините.

От високите кули на своите замъци Принцовете на Равнините погледнали нагоре и видяли светещата звезда и приели непогрешимо, че това е знак от боговете им, че трябва да се надигнат и да смажат злите Туземци от Студените хълмови склонове.

А между тях Обитателите на Горите погледнали нагоре в небето и видяли въздишката на новата звезда, видяха я със страх и благоговение, защото никога не били виждали подобно нещо преди; те също така знаели какво точно предвещава тя и свели глави от отчаяние.

Те знаели, че когато дойдат дъждовете, това е знак.

Когато дъждовете свършат, това е знак.

Когато духне вятър, това е знак.

Когато вятърът спре, това е знак.

Когато на земята се роди в полунощ коза с три глави, това е знак.

Когато на земята по някое време следобяд се раждало напълно нормална котка или прасе без изобщо никакви усложнения по рождение или просто дете с чип нос, това също било разглеждано като знак.

Така че изобщо нямало съмнение, че появата на нова звезда в небето е знак за особено грандиозна заповед.

И всеки нов знак потвърждавал същото нещо — че Принцовете от Равнините и Туземците от Студените хълмови склонове отново ще се избиват.

Това само по себе си нямало да бъде толкова лошо, само че Принцовете от Равнините и Туземците от Студените хълмови склонове винаги избирали да се избиват в Горите и винаги тези, за които ставало лошо от тези действия, били Обитателите на Горите, въпреки че откакто се помнели, те нямали нищо общо с другите.

И понякога след някои от най-големите жестокости Обитателите на Горите пращали парламентьор — или при водача на Принцовете или при водача на Туземците — който да помоли да му бъде обяснена причината за това нетолерантно отношение.

И водачът, който и да бил, отвеждал парламентьора настрана и му обяснявал Причината бавно и внимателно, и с голямо внимание на дребните детайли.

И ужасното нещо било, че това било много добро обяснение. То било много ясно и много грубо. Парламентьорът увесвал глава и чувствувал тъжно и глупаво, че не разбира колко грубо и сложно място е света и какви трудности и парадокси предизвиква желанието на някой да живее в него.

— Сега разбираш ли? — казвал водачът.

Парламентьорът кимал глупаво.

— И виждаш ли, че трябва да има такива битки?

Друго глупаво кимване.

— И защо трябва да се провеждат точно в гората и защо е в интерес на всички да участвуват, и Обитателите на Гората също да участвуват?

— Хм…

— В дългия бяг.

— Хм, да.

И пратеникът разбирал Причината и се връщал при своя народ в гората. Но докато стигнел до тях, докато вървял през гората и между дърветата той усещал, че всичко, което си спомня от Причината, е колко ужасно ясни са били доводите. Не можел да си спомни обаче какви всъщност били те.

И това, разбира се, било голямо удобство, когато след това Принцовете и Туземците идвали, изсичайки и прогаряйки своя път през гората, като убивали всеки Горски обитател.

Прак спря и патетични въздъхна.

— Аз бях пратеникът — каза той, — който след битките беше запратен на вашия кораб, което беше много свирепо. Много от нашите хора умряха. Мислех, че ще занеса Причината обратно. Отидох и водача на Принцовете ми я каза, но по обратния път тя се изплъзна и се стопи в мозъка ми като сняг на слънце. Това беше преди много години и оттогава се случиха много неща.

Той погледна Артър и отново се изкикоти много любезно.

— Има още едно нещо, което мога да си спомня от наркотика на истината освен жабите, и това е последното послание на Бог към създаденото от него. Искате ли да го чуете?

За момент те не знаеха дали той говори сериозно.

— Вярно е — каза той. — Наистина. Искам да го кажа.

Гръдният му кош слабо се издигна и той се пребори за глътка въздух. Главата му леко увисна.

— Не бях много очарован от него, когато за пръв път разбрах какво е то — каза той, — но сега се замислям колко очарован съм бил от Причината на Принцовете и колко скоро след това изобщо не можех да си я спомня; мисля, че можеше да бъде малко пополезно. Искате ли да знаете какво е? Искате ли?

Те кимнаха глупаво.

— Обзалагам се, че искате. Ако се интересувате, предполагам, че ще отидете и ще видите. Написано е с тридесетфутови огнени букви на върха на планините Куентулус Куазгар в земите на Севорбюпстри на планетата Прелиумтарн, третата от системата на слънцето Зарсс в Галактически сектор QQ7 Активно J Гама. Охранява се от Ладжестичната Вантраковина от Лоб.

След това съобщение се възцари дълга тишина, която накрая беше нарушена от Артър.

— Съжалявам, къде? — попита той.

— Написано е — повтори Прак, — с тридесетфутови огнени букви на върха на планините Куентулус Куазгар в земите на Севорбюпстри на планетата Прелиумтарн, третата от…

— Пардон — отново каза Артър, — кои планини?

— Планините Куентулус Куазгер в земите на Севорбюпстри на планетата…

— Коя земя било? Не можах да чуя.

— Севорбюпстри на планетата…

— Севорб-какво?

— О, за бога — каза Прак и умря.

През следващите дни Артър мислеше по малко за това съобщение, но накрая реши, че няма да си позволи да бъде притеглен от него и се върна към първоначалния си план за намирането на някой хубав малък свят, където да се установи и да заживее спокоен ленив живот. Мислеше си, че след като е спасил Вселената два пъти за един ден, отсега нататък ще може да се занимава с по-лесни неща.

Те го оставиха на планетата Крикит, която сега пак си беше идиличният пасторален свят, дори ако понякога песните на този свят да му лазеха по нервите.

Той прекара много от времето си в летене.

Той се научи да общува с птиците и откри, че разговорите им са фантастично отегчителни. Те бяха от рода на: какво да се прави със скоростта на вятъра, размаха на крилата, отношението тегло/енергия и съвсем малко за боровинки. Той откри, че за нещастие когато започнеш да говориш птичи език бързо разбираш, че въздухът е пълен с него през цялото време — просто с глупави птичи разговори. Не можеш да се отървеш от тях.

Поради тази причина Артър спря да се занимава със спорт и се научи да живее на земята и да я обича, независимо от глупавите разговори, които чуваше и там долу.

Един ден той се разхождаше през полетата, мънкайки си пленителна мелодия, която беше чул наскоро, когато един сребрист кораб се спусна от небето и кацна пред него.

Един люк се отвори, една рампа се разпъна и едно високо сивозелено извънземно същество излезе оттам и застана пред него.

— Артър Фили… — каза то и после бързо се вгледа в него и в папката си. Намръщи се и отново го погледна.

— Правил съм го и преди, нали? — попита то.