Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XIII

— Нали виждате? — попита Слартибартфаст, разбърквайки бавно изкуственото си кафе, и посредством това разбъркваше и водовъртежите между реални и нереални числа, между интерактивните възприятия на съзнанието и Вселената, и така генерираше реструктурирани матрици на безусловно обгръщаща субективност, които позволяваха на кораба му да преразвива концепцията за пространството и времето — това беше.

— Да — каза Артър.

— Да — каза Форд.

— Какво да правя — попита Артър, — с това парче пилешко?

Слартибартфаст го погледна сериозно.

— Играй си — каза той, — играй си.

Той му демонстрира със собственото си парче.

Артър го направи, и почувствува леко опарване от математическата функция, която се изнизваше от крака на пилето, докато се придвижваше в четири измерения през това, което Слартибартфаст ги беше уверил, че е петизмерно пространство.

— През следващата нощ — каза Слартибартфаст, — цялото население на Крикит беше превърнато от състрадателен, радостен, интелигентен…

— …дори странен… — допълни Артър.

— …обикновен народ — каза Слартибартфаст, — в състрадателни, радостни, интелигентни…

— …странни …

— …маниаци и ксенофоби. Идеята за Вселената не се вписа в картината на света им, да кажем. Те просто не можеха да се примирят с това. И така, състрадателно, радостно, интелигентно, странно, ако щеш, те решиха да унищожат… какво пък става сега?

— Виното не ми харесва много-много — каза Артър, като го помириса.

— Добре, върни го. Всичко е част от математиката.

Артър постъпи по този начин. Той не харесваше топографията на усмивката на келнера, но той изобщо никога не беше харесвал графити.

— Къде отиваме? — попита Форд.

— Обратно в Залата за Информационни Илюзии — каза Слартибартфаст, взимайки и потупвайки устата си с математическото представяне на салфетка, — за втората част.