11Съглашение

Джим спря.

Наближаваше обед и той беше изтощен. Но пък бяха стигнали Елвандар.

— Мисля, че знаеш пътя нататък — каза неговият водач.

— Благодаря, Трелан. Ще се оправя.

Джим беше най-вече благодарен за това, че ще забави крачка. Представата на Трелан за леко темпо беше смайващо неправилна, освен може би за най-изключителните следотърсачи и ловци. Крадецът не беше нито едното, нито другото, а още по-малко изключителен. В разчистеното пространство между гората и Елвандар се размина с неколцина елфи. Някои от тях го поздравиха, но никой не го заговори. Елфите бяха изключително любезни и нямаше да го спрат, ако той не се обърне към тях. Знаеха, че щом човек е стигнал толкова близо до града, значи е добре дошъл.

Когато наближи гигантските дървета, в които се помещаваше кралският двор, Джим затаи дъх. Беше зашеметен не по-малко от първия път, когато бе посетил това място. Още повече че сега бе ден и гледката бе още по-впечатляваща. Дърветата леко светеха, което изглеждаше много красиво, особено нощем. Многообразието от цветове спираше дъха. Короните на дърветата бяха червени, златисти и дори бели, в допълнение към преобладаващото зелено.

Джим тръгна към едно със сини листа, на което имаше рампа, водеща към кралския двор.

Кимаше на елфите, които бяха заети с всекидневната си работа — щавене на кожи, изработка на стрели, готвене или най-обикновена медитация. Децата не бяха многобройни, но изглеждаха пакостливи, съвсем като човешките. Две момчета за малко щяха да го блъснат, докато бягаха от по-голяма и шумна група. Все пак веселата глъчка почти не нарушаваше спокойствието на това място.

Джим изпита лека завист, като видя как най-малките играят в краката на майките си. Едва ли на този свят имаше по-мирно място от Елвандар. Представи си, че един ден може да се установи тук за постоянно.

Изкачи дългата рампа и тръгна по пътеките, прокарани по огромните клони. В някои стволове бяха издълбани апартаменти с врати и прозорци. По дънерите пък имаше спираловидни пътеки, които явно не пречеха на дърветата, сигурно заради грижовната елфска магия.

Джим погледна надолу, доволен, че няма страх от високото. От друга страна, броденето по хлъзгавите покриви нощно време не предоставяше голям избор. Ако човек се притесняваше, че ще падне, нямаше работа там.

Все пак гледката беше стряскаща. Под него нямаше нищо, което да спре падането, освен някакъв клон далече долу и при това встрани. Той си пое дъх, по-скоро от умора, отколкото за да се овладее, и продължи.

Вестта за пристигането му вече се бе разнесла. Кралица Агларана седеше на трона си, а до нея беше съпругът й Томас. Агларана беше най-царствената личност, която Джим бе виждал, а той познаваше немалко владетели. Беше наземно красива и се държеше, сякаш е свикнала да й се подчиняват, но без обичайната за подобни случаи горделивост. Топлото й излъчване допринасяше за благородната й аура. В червеникаворусата й коса нямаше следи от сиво, въпреки че бе на няколко века. Лицето й беше гладко и тя приличаше на не повече от тридесетгодишна. Имаше блестящи сини очи и сърцеразбиваща усмивка.

Мъжът до нея беше най-заплашителната фигура, въпреки че поне досега се бе отнасял с Джим изключително любезно. Томас беше странно същество, макар крадецът да не знаеше колко от историите за него са верни. Според легендите Томас беше роден като обикновено момче в замъка Крудий. По време на Войната на разлома някаква древна магия го бе трансформирала в получовек — полу-… Джим не беше сигурен какво. Имаше вид на елф, с остри уши и дълги кичури, но чертите му бяха някак различни. Според историите той беше наследник на легендарната раса на Драконовите господари. При предишното си посещение Джим се бе надявал да научи нещо повече, но обстоятелствата го бяха запратили в друга посока.

От двете им страни стояха двама елфи, които изглеждаха млади, доколкото тази концепция важеше тук. Принц Калин беше син на Агларана от първия й съпруг, починалия крал на елфите. Другият беше Калис, синът й от Томас. Двамата носеха чертите на майка си, но Калис бе наследил и могъщото излъчване на баща си, което при брат му липсваше. И двамата се усмихнаха, когато Джим влезе и се поклони.

— Добре дошъл, Джим Дашър — каза кралицата. — Радвам се да те видя отново. Какво те води насам без предупреждение, въпреки че си винаги добре дошъл?

— Нося лоши вести и имам нужда от съвет, ваше величество.

— Изглеждаш изтощен — отбеляза кралицата. — Може би трябва да се подкрепиш, преди да говорим.

— Това е отлично предложение, но позволете ми първо да ви кажа защо пристигнах без предупреждение.

— Разбира се. Говори — Агларана се намръщи разтревожено.

— Агенти на нашите врагове, непозната банда мародери акостира… — Джим се запъна. Беше изгубил представа за времето. — Акостираха преди три дни в подножието на Върховете на Куор.

При споменаването на това място кралицата и съветниците й се напрегнаха.

— С тях имаше могъщ магьосник, който призова невиждано чудовище — продължи Джим. — Ако не бяхме получили помощ, съществото щеше да ни избие.

— Каква помощ? — попита тихо владетелката.

Джим осъзна, че тя вече знае отговора.

— Елфи, господарке. Елфи, каквито не съм виждал и чувал, от крепост, наречена Баранор.

Томас кимна и каза:

— Аноредел. Оцелели са.

— Какво стана с твоите спътници? — попита кралицата.

— В плен са. Елфите ни спасиха от нападателите, но ни отведоха в цитаделата си.

— Как се отнасят с вас? — попита лорд Томас.

— Като цяло добре. Макар че имаше един, дето искаше да ни пререже гърлата на място. Но този народ е отчаян. Боя се, че може да решат, че не си струва да запазят живота на Каспар и хората му — Джим се огледа. Явно ставаше дума за някаква елфска политика, с която не бе запознат.

— Върви да починеш, Джим Дашър — каза кралицата. — Хапни, наспи се, а ние ще обсъдим думите ти. Ще говорим отново утре сутрин.

Джим нямаше съмнение, че ще проспи остатъка от деня, така че реши да не спори. Все пак любопитството му бе разпалено и той изгаряше от желание да разбере какво става. Освен това се тревожеше за Каспар и другите. Може и да бяха главорези, но поне служеха лоялно на Короната и Конклава, а и бяха корави момчета. Щеше да направи всичко по силите си, за да ги спаси.

Кралицата нареди на един паж да го отведе до издълбан в дънера апартамент, където го очакваше поднос с плодове и ядки, както и кана вода.

— След малко ще се върна с нещо по-сериозно за ядене — каза младият елф.

— Благодаря — отвърна Джим с пълна уста.

Когато пажът се върна с печена птица, сирене и самун пресен хляб, крадецът вече хъркаше. Елфът тихо остави подноса и излезе.



Джим се събуди и омете храната, която му бяха оставили. След това се облекчи в най-близката тоалетна и слезе от дървото, за да се измие. Заетите със сутрешните си ритуали елфи не му обръщаха внимание. Джим по принцип харесваше хубавите жени, а дори и не толкова хубавите, но у елфите имаше някакво излъчване, което не му позволяваше да изпитва похот, въпреки съвършените им черти. Мъжете също бяха красиви и с идеално пропорционални тела. Джим беше в страхотна форма, но на техния фон се чувстваше скапан и изтерзан от дългите пътувания.

Навлече отново мърлявите си дрехи, защото нямаше време да пере и да чака да съхнат, а не беше прилично да се яви пред кралицата мокър, и тръгна към павилиона, където го очакваха Томас и Агларана.

— Добро утро, Джим Дашър — поздрави го кралицата.

Той се поклони и отвърна на поздрава.

— Добре ли си почина?

— Да. Задължен съм ви за гостоприемството.

— Обсъдихме новините, които ни донесе. За да разбереш какво трябва да се направи, ще ти разкажем неща от историята на нашия народ, които не са известни дори на най-близките ни съюзници. Включително и на Пъг.

Джим сбърчи вежди. Това беше странно, като се имаше предвид изключителната дружба между Пъг и Томас.

— В древните времена е имало война между боговете. Валхеру, или тези, които наричате Драконови господари… — Томас направи пауза, сякаш му беше неудобно да говори за тези неща. — Драконовите господари загубили. Били прогонени от този свят и се разпръснали по другите вселени.

Това предизвика интереса на Джим. През последните няколко години много от сведенията, които се събираха от Конклава, споменаваха други нива на съществуване. Джим не разбираше голяма част от тези приказки, но през ръцете му бе преминала достатъчно информация, за да схване общата картина. Подобни места явно съществуваха, макар че той дори не можеше да си ги представи. Но пък беше видял твърде странни неща, за да се съмнява.

— Преди последното стълкновение един от Драконовите господари се отделил — продължи Томас. — Този, чиято броня нося в битка.

Джим не беше виждал легендарната броня в бяло и златно, но бе слушал много за нея. Вероятно представляваше изумителна гледка. Томас беше впечатляващ дори само с роба и сандали, както беше в момента.

— Той се опълчил на своите и в последните мигове, преди Войните на хаоса да погълнат този свят, освободил всички, които служили на валхеру.

— Повечето от съществата, които познаваш като „елфи“, дошли тук, под управлението на първите крал и кралица, много преди появата на хората — каза Агларана. — Ние се наричаме еледел, или народът на светлината. Чувал си за Тъмното братство, моредел, или народа на мрака. Има и други, които се присъединиха по-късно от земите зад океана. Но едно… племе се отделило и поело специална мисия. Нарекли се аноредел, или народът на слънцето. Те никога не са признавали властта на Елвандар, но с тях имаме съглашение. Те са… уникални и имат важна отговорност.

— В такъв случай имат нужда от вашата помощ, господарке — каза Джим.

— Защо? — попита кралицата.

Дашър им предаде наблюденията на Каспар за умиращото племе. Кралицата и Томас изглеждаха сериозно разтревожени.

— Поради причини, които не би разбрал, ние не можем да се месим на аноредел — каза Агларана. — Но не можем и да ги оставим да загинат, заради причини, които не мога да ти кажа — тя се обърна към съпруга си. — Какво мислиш?

— Мисля, че има само един отговор. Трябва да отида до Върховете на Куор и да говоря с предводителя им.

— Кастданур — намеси се Джим. — Така се нарича.

— Това не е име, Джим Дашър — обясни Томас. — Това е титла. Този, който пази света от Мрака.

— Май не си върши работата много добре — измърмори крадецът, без да мисли, и веднага съжали. — Простете, господарю, господарке. Явно още съм уморен и говоря глупости.

Томас го погледна, без да се мръщи.

— Разбираме те. Милейди, с ваше позволение ще потеглям.

— На добър път, съпруже, и се върни бързо.

Джим беше поразен от връзката между двамата — тя бе започнала далеч преди той да се роди, но все още кипеше със страстта на нови любовници. Замисли се за Мишел и се зачуди дали подобни чувства могат да съществуват и между хората.

— Къде искаш да отидеш? — обърна се към него Томас.

Джим копнееше да каже в Крондор — продължаваше да мисли за Мишел.

— Ще се върна с вас, за да видя какво става с Каспар и другарите ми.

Томас кимна.

— Приготви се за пътешествие, каквото не си и сънувал. Когато стане време, ще пратя да те повикат.

Крадецът се поклони. След малко към него се приближи Калис и му подаде ръка. Здрависаха се. Калис беше уникален, син на кралицата и недотам човешкия й съпруг. Беше прекарал много време сред хората в служба на принца на Крондор и беше основал легендарния отряд на Пурпурните орли. Знамето все още висеше на почетно място в голямата зала, макар че самият отряд бе разформирован отдавна.

— Липсва ли ти? — попита Джим.

— Кое?

— Шумът, тълпите, хаосът?

Калис се усмихна почти като човек.

— Понякога. Но тук намирам покой.

— Разбирам — Джим се огледа. Кралският двор се бе върнал към обичайното си ежедневие. — Тук е… успокояващо.

— Времето тече по различен начин. Един от старите приятели на баща ми, Мартин Дълголъкия, доживя до над деветдесет години и казваше, че времето, прекарано тук, му е дало жизненост — Калис сви рамене. — Във всеки случай, ако ми стане твърде скучно, винаги има задачи от Конклава.

— Как са момчетата?

Калис беше осиновил близнаци, когато си бе взел жена от отвъдморските елфи.

— Добре са. Учат се да ловуват.

— Учат се? — възкликна Джим. — Не са ли тук от тридесет-четиридесет години?

— Още са малки — усмихна се Калис.

— Да бе, направо хлапета — отвърна сухо крадецът.

Двамата започнаха да обменят новини от взаимен интерес. По време на престоя си в двореца Калис бе обикнал футбола и се интересуваше от резултатите в лигата на гилдиите.

Джим пък искаше да научи повече за събитията по Западното крайбрежие, защото напоследък отношенията с Риланон бяха охладнели. Калис вече не живееше сред хората, но често се навърташе около замъка Крудий.

— Младият херцог Лестър прилича на прапрадядо си Мартин. Добър ловец.

— Добър?

— Много добър — потвърди Калис.

— Като елф?

— Е, не чак толкова — усмихна се принцът.

— Жалко, че качествата на владетелите не могат да се съотнесат към нещо по-простичко, като следотърсачеството.

— Политически проблеми?

— Както винаги. Западните благородници мърморят и надигат глас. Вече се стига до открити обиди и заплахи с дуели.

Калис тъжно поклати глава.

— Едно време Кралството се управляваше от велики мъже.

— Името Кондуин все още се почита, но се боя, че не сме имали стабилен владетел от времето на крал Боррик.

— Аз всъщност го познавах.

— Наистина ли?

— Не чак толкова добре. Бях близък с по-младия му брат, Николас.

— Чувал съм истории за вас двамата.

Калис въздъхна.

— Толкова години минаха, а ми се струва, че беше вчера. Николас ми липсва. Той умря като герой, но беше сам — елфът погледна през рамо, сякаш можеше да види семейството си през дебелите дървета. — Неприятно е да умреш сам, Джим Дашър.

— Не мисля да го правя.

— Нима има нов човек в живота ти?

— Ще има, ако зависи от мен — усмихна се широко Джим.

Крадецът въобще не беше подготвен за появата на Томас. Воинът носеше златна броня, бял табард и бял щит с герб на златен дракон. Шлемът му също бе с формата на дракон, като крилата представляваха предпазители за бузи. Беше внушителен и със сигурност вдъхваше ужас у всеки противник.

— Готов ли си?

— Доколкото се може — отвърна Джим.

Калис кимна и го потупа по рамото.

— Радвам се, че се видяхме. Не си голям ловец, но си най-добрият разказвач, който съм срещал. Трябва да ни погостуваш пак, когато настанат по-добри времена.

— Ще очаквам с нетърпение — отвърна честно Джим.

— Ела с мен — каза Томас и се обърна.

Въпреки огромния си ръст той беше пъргав като елф и Джим едва смогваше да го настига по тесните пътечки и мостчета между дърветата. Слязоха на една широка поляна.

— Приготви се — каза Томас и извика някаква фраза на непознат език, повтори я и я потрети.

— Сега какво? — попита Джим.

— Ще чакаме — отвърна Томас.

Минутите течаха. Около тях започнаха да се събират елфи. Джим нямаше представа какво ще стане, но се бе научил, че има моменти, в които трябва да си затваря устата и да прави каквото му кажат.

Точно когато усещаше, че започва да губи търпение, дочу във въздуха плясък на крила. Отначало реши, че е някаква голяма птица, орел или лешояд. Но ритъмът беше твърде бавен, а шумът се усилваше твърде бързо.

Внезапно над тях надвисна огромна фигура, засенчи небето. Джим погледна нагоре с пресъхнало гърло и за пръв път в живота си изпита нещо като паника. Съществото, което сякаш се канеше да кацне точно отгоре им, беше дракон. Огромен като малък кораб.

Като всички жители на Кралството, Джим беше слушал за дракони през целия си живот, но не обръщаше внимание на тези, които твърдяха, че са виждали истински.

Сега не можеше да повярва на очите си.

— Никой няма да ми повярва!

Томас се усмихна, което смекчи свирепия му вид на Драконов господар.

— Тези, които знаят истината, ще, а те са важните.

От гърлото на съществото прогърмя дълбок глас. Джим говореше седем езика и поне дузина наречия, но не го разбра.

— Имам нужда от услуга, стара приятелко — отговори Томас на Общата реч.

Драконът беше яркочервен, а люспите му хвърляха сребърни, златисти и пурпурни отблясъци. Шиповете по дългия му врат меняха цвета си между червено, оранжево и златисто и стърчаха като гребен на петел. Очите му бяха черни като оникс.

— Кажи какво е желанието ти, ездачо.

— Трябва да стигнем максимално бързо до Баранор, във Върховете на Куор. Въпросът засяга оцеляваването на всички същества — на еледел и на драконите.

Съществото наведе глава — голяма колкото каруца.

— Отдавна си ни приятел, ти, който преди беше наш господар. Думата ти е закон и ще те отнеса, където искаш.

— И моя спътник.

Джим пребледня.

— Какво?!

— Не се плаши — каза му Томас. — Магията ми ще ни позволи да пътуваме безопасно, а това е най-бързият начин да помогнем на Каспар.

— Чакай! — възпротиви се Джим. — Имам едно устройство, което може да ни пренесе до Острова на чародея. Миранда може…

Томас се усмихна по-широко.

— Довери ми се. По този начин ще създадем необходимото впечатление.

Джим въздъхна.

— Добре, щом настояваш.

— Стъпвай, където стъпвам и аз, защото въпреки размера си Риатх е доста чувствителна.

Джим потисна желанието да се изхили и го последва. Томас внимателно се изкачи отстрани по лицето на дракона и се смъкна към подножието на шията. На това място вратът на съществото беше дебел колкото тялото на едър боен кон и имаше удобно място за сядане.

— Мини зад мен — каза Томас.

Джим го послуша и се намести зад гърба му.

— Дръж се здраво.

Драконът се издигна с един мах на огромните си крила, които изтрещяха като гръмотевици, и земята почна да се смалява.

Джим за първи път изпита леко замайване от голямата височина. Съществото изравни полета си и започна да ускорява на югоизток.

Дашър се бе вкопчил в Томас като дете в майка си. Могъщият воин явно нямаше проблем с това, защото не му направи забележка.

Джим погледна надолу и откри, че се движат с невероятна скорост. Много по-бързо от най-бързия кон. Докато се усети, вече бяха напуснали горите на елфите и се намираха в подножието на Сивите кули.

Издигнаха се още по-нагоре и продължиха да увеличават скоростта. Джим беше твърде зашеметен, за да говори, а и Томас сигурно нямаше да го чуе.

Над върховете въздухът ставаше хладен, но не беше неприятно. Вероятно беше намесена някаква магия, защото на тази височина трябваше да е смразяващо студено и да не може де се диша. Продължаваха все по-бързо и гледката отдолу се бе замазала. След това се озоваха над широка водна площ и Джим осъзна, че летят над Горчиво море! Бяха прекосили най-голямата планинска верига на Западните предели само за минути!

Драконът отново изравни полета си, сякаш беше достигнал предела на скоростта. На хоризонта се появи някакъв остров и изчезна също толкова бързо, преди Джим да осъзнае, че са подминали Квег. След това се показа Крондор.

Крадецът се опитваше да различи детайли от пейзажа долу, но сетивата му бяха затруднени от настъпващата нощ. Летяха на изток и скоро се смрачи. Джим никога не бе виждал толкова бързо спускане на нощта. Под тях се плъзна голям град с хиляди мъждукащи светлинки. На източното небе изгря голямата луна, а малко по-късно я последва и малката.

— Току-що подминахме Малаково средище — чу се гласът на Томас. — Ще стигнем Върховете на Куор призори.

Продължиха да летят през цялата нощ, но Джим беше твърде погълнат от изживяването и не чувстваше глад или умора. Подминаваха села само с по една-две светлинки, но безоблачното небе и появата на третата луна помагаха да се различава пейзажът.

По някое време драконът зави леко на югоизток и Джим предположи, че наближават бреговете на Кралско море. На изток небето започна да просветлява, отначало в сиво, а след това с розова зора, преминаваща в изгрев. Гледката беше впечатляваща, също като изгряването на луните, от което сякаш бяха минали само няколко минути. Явно магията, която позволяваше безопасна езда на дракона, пречеше да се определи скоростта. Джим знаеше, че са пътували часове, въпреки че му се бе сторило като минути.

В далечината се виждаха планини и крайбрежие. Преминаваха северната граница на Кеш, а онова отпред със сигурност бяха Върховете на Куор.

— Къде точно отиваме? — чу се гласът на Томас.

— Търсим един залив, малко след онзи нос. На север има голям скалист склон. Заливът е дълбок, а нашият лагер е на миля нагоре по пътеката…

— Видях.

— Продължавай на север. Лесно ще откриеш селището на елфите.

Слънцето вече се бе издигнало на хоризонта. Драконът забави полет и сякаш направо спря след високата скорост, поддържана през нощта. Джим се взря в пейзажа под тях.

— Ето там!

— Добре.

Драконът се сниши още повече и вече летеше над самите дървета.

Някакви мъже бяха залегнали в храстите в засада, а към тях, през откритото пространство, се задаваха елфи.

— Това са хората на Каспар! — викна Джим. — Сигурно са избягали и са намерили оръжия!

— Трябва да спра това! — възкликна Томас.

Накара Риатх да кацне в центъра на поляната и драконът се подчини с гръмотевично пляскане на крилата.

Джим не дочака разрешение да слезе, а направо преметна крак през врата й и скочи на земята. Затича към притаените хора и замаха с ръце.

— Чакайте!

Мъжете се изправиха. Гледаха изумено.

— Джим Дашър? — извика Каспар, който се бе появил от другия край на поляната.

Джим се огледа и видя, че елфите се приближават с прибрани оръжия. Изглеждаха съвсем спокойни и изобщо не приличаха на пазачи, преследващи избягали пленници.

— Не се бийте! — изкрещя Джим. — Лорд Томас ще оправи всичко!

Каспар се приближи до него.

— Да се бием ли? — бившият херцог се засмя. — Че от какъв зор? Вие двамата ни развалихте чудесния лов.

— Лов?

— Елфите тъкмо сплашваха стадо сърни към нас — Каспар преметна лъка си през рамо. — Само че животните се разбягаха, като усетиха дракона. Сигурно вече са на половината път до град Кеш — потупа Джим по рамото. — Радвам се, че успя да се измъкнеш, да оцелееш и дори да ни доведеш помощ — Каспар се обърна към дракона, който беше полегнал във високата трева. — Признавам, че никога не съм си представял подобно пристигане.

— Ти пробвай да го яздиш. Какво стана с вас?

Каспар махна на хората си.

— Върнете се в укреплението. Ще организираме нов лов. Този се провали!

Мъжете се подчиниха и командирът пак се обърна към Джим.

— След като избяга, поприказвах нашироко с Кастданур. Не е лош, стига да им свикнеш на елфското държане — двамата тръгнаха към Томас, който говореше с елфите. — Да речем, че постигнахме съглашение.

— Съглашение?

— Да. Ние ще им помогнем да оцелеят, а те ще ни помогнат да спасим Мидкемия.

Джим не можеше да си представи каква помощ би могло да окаже това опърпано племе. Но след събитията от последните дни реши да не прибързва с преценките. Внезапно почувства, че е изтощен.

— Трябва да ми обясниш по-подробно.

Каспар се засмя.

— С удоволствие. Но първо трябва да се запозная със спътника ти. Само съм чувал за него.

Джим се усмихна и поклати невярващо глава. Последното, което би могъл да си представи преди няколко минути, бе, че ще му се наложи да установява социални контакти.



Елфите показваха повече емоции от появата на Томас, отколкото за цялото пленничество на Каспар. Кастданур и другите старейшини бяха видимо развълнувани от воина с бяло-златната броня.

— Валхеру — каза старият елф, когато Томас се приближи.

— Не, макар че имам неговите спомени. Аз съм смъртен, също като теб, предводителю на аноредел.

— Но старата магия живее в теб — каза Кастданур.

Томас кимна.

— Разполагаш ли и с неговите знания?

— Донякъде, но част от спомените липсват. Знам за вашата задача. В невежеството си предполагахме, че щом не ни пращате вести, сте добре — той се огледа. — Явно не е така.

— Трябва да поговорим — Кастданур махна към централната зала и се обърна към Каспар и Джим. — И вие елате.

Двамата се спогледаха.

— Какво е станало? — прошепна крадецът.

— Ще ти обясня после, но основното е, че направи добре, като не уби Сидна и спътника му. Ако не ги беше пощадил, вероятно щяхме да сме мъртви. Но това, че си ги пуснал, и амулетът, който си му дал, убеди Кастданур, че говоря истината. Ще ти доразкажа по-късно.

Влязоха в залата и се настаниха в кръг. От едната страна бяха Кастданур и двама старейшини, а от другата Томас, с Каспар и Джим от двете си страни.

— Ездачо, трябва да знаеш, че — според собствените ти думи — ние сме свободен народ.

Томас си спомни последния полет на Ашен-Шугар, чиято броня носеше. Тогава беше освободил всички слуги на Драконовите господари.

— Помня — не му се искаше да коментира подробности от онзи момент.

— Тогава знаеш каква е задачата ни — каза Кастданур. И внезапно спомените се завърнаха.

Всички елфски племена бяха роби на валхеру. Когато драконовото ято се отправи на бой с боговете, Ашен-Шугар обиколи Мидкемия и освободи всички слугуващи раси. Но аноределите бяха уникални и имаха специална мисия.

— Вие сте пазителите на Куор.

— Задача, завещана от предците ни, и я изпълняваме до ден-днешен. Но вече сме малко и сме заплашени от гибел. Както и Куор.

Джим и Каспар се спогледаха. И двамата имаха един и същ въпрос. Кой или какво беше Куор.

— Как са тези нежни създания? — попита Томас.

— Мъчат се — отвърна старецът. — Съществата от отвъдното ни тормозят, но основната им цел е да унищожат Куор, а ние не можем да помогнем с много. Провалихме се.

— Не сте — отговори Томас с изненадващо нежна нотка. — Ние сме тук и ще ви помогнем. Куор ще издържат, въпреки трудностите.

— Ние сме свободен народ — повтори старейшината. — Но имаме нужда от помощ.

— Ще я получите. Ще помоля жена си, кралицата на Елвандар, да изпрати тези, които искат да ви помогнат. Ловци, занаятчии, както и заклинатели, и воини също. За да може Куор отново да са в безопасност в домовете си над нас.

— Благодарни сме ви — старият елф беше видимо облекчен и дори сякаш щеше да се разплаче.

— Ние ви благодарим — Томас стана и се поклони на тримата старейшини. — Ще отида до Елвандар и ще се върна максимално бързо с тези, които ще окажат незабавна помощ. След тях ще дойдат и други, докато не възродим Баранор напълно.

— А деца? — попита Кастданур.

Томас се усмихна.

— Някои ще доведат семействата си и вашите деца ще има с кого да си играят. Мнозина ще изберат да останат тук. Тези, които дойдоха от север, ще се радват да се преместят тук. Те приличат много повече на вас, отколкото на нас — говореше за гламредел, „лудите елфи“, които се бяха преместили в Елвандар преди столетие след вековна борба с Тъмното братство.

— Тогава ще преглътна своето непокорство и ще се закълна на твоята кралица.

Джим осъзна, че вероятно в миналото е имало сериозна разпра и че Кастданур прави някакъв тежък компромис.

— Само ако желаеш — отвърна Томас. — Ще ви помогнем, защото сте наши роднини и носите огромно бреме. Няма да ви поставяме никакви условия и може да си останете свободни, както досега.

Този път старецът наистина се просълзи.

— Скоро всичко ще се оправи — Томас махна на Каспар и Джим да го последват и щом се озоваха навън, заговори: — Има много за обясняване, но не разполагаме с нужното време. Останете при тях и им помогнете да си набавят храна. Те са застрашени, а рискът е много по-голям, отколкото си представяте — погледна назад и добави: — Това, срещу което са изправени, може да е част от другите ни проблеми. Тези същества, които ги атакуват, са деца на Бездната и нямат място на този свят. Заради едно подобно се превърнах в това, което съм днес. Някой път ще ви разкажа историята, но засега се погрижете за това племе. Ще се върна с колкото воини може да носи Риатх, а после ще дойдат и други.

— Само едно нещо — прекъсна го Джим.

— Какво?

— Какво или кои са Куор?

— Винаги съм мислил, че е просто име на местност — добави Каспар.

Томас наклони глава.

— Те са най-древната раса на този свят и неговото сърце. Ако съществата от Бездната ги унищожат, нищо няма да спре дасатите. Тези елфи се наричат Децата на слънцето и винаги са били пазители на Куор.

— А те къде живеят? — попита Джим.

— Високо над нас. Във Върховете на…

— Куор — отвърнаха в един глас Каспар и Джим.

Томас се обърна, излезе през портата на укреплението и с бърза крачка тръгна към чакащия го на поляната дракон.

— Сега какво? — попита Джим.

— Ще ходим на лов, ако не искаш да изкараш следващите дни на ядки и сушени плодове.

Крадецът въздъхна.

— Щом се налага. Това е едно от нещата, които така и не усвоих.

— Ще се научиш — Каспар го плесна по рамото. — Ела сега да поговорим с новите си приятели. Дано да открием някакъв дивеч, преди Томас да се върне и да го подплаши пак. В онази група имаше едър елен, а тази вечер ми се хапва месо.

— Съжалявам, че ги стреснахме — Джим се зачуди дали не може да убеди Томас да го хвърли до Крондор. Ето това щеше да е гледка. Гигантският червен дракон, кацащ на парадния площад на принца. Определено щеше да впечатли лейди Мишел Фрашет и баща й граф Монтагрен! Въздъхна, зачуди се дали ще я види пак и дали й липсва. След това остави тези мисли и последва Каспар в главната зала на Баранор.

Загрузка...